Секс капан

12

Пистолетът се оказа в ръката ми с дръпнат предпазител в момента, в който докоснах дръжката на вратата. Лий беше типичен нюйоркчанин и обикновено се барикадираше с тройна заключалка, но сега вратата се отвори съвсем лесно. Вях стигнал прекалено напред, за да мога да се върна, така че се изтъркалях на пода до най-близкия ъгъл, готов да засипя с олово всеки, който решеше да тръгне срещу мен.

Изчаках, заех по-удобна позиция и пак изчаках. Нищо не се случи. На обедните слънчеви лъчи, струящи през прозореца, танцуваха кълба прах, а уличният шум се чуваше като тихо боботене. След като минаха още трийсет секунди станах и се запромъквах към стаята, в която спях. Никой не беше ровил в нея, беше тиха и спокойна.

Стаята на Лий отсреща беше затворена, а на пода се търкаляха няколко писма и един вестник. Стигнах до него бързо, ритнах го и зачаках да видя какво ще се случи. Нищо.

Но този път чух шум — едва доловим стон и бълбукане. Завесите все още бяха пуснати и почти пипнешком преминах през неоправената спалня на Лий към банята. Странните звуци се усилиха, стихнаха, после пак изригнаха, странно истерични.

След това разбрах какви са те, прибрах пистолета и отворих вратата толкова бързо, че едва не счупих езичето на бравата. Лий беше във ваната със завързани зад гърба ръце и крака, а устата му бе залепена с широка хирургическа лепенка. Тежкият метален стол от бюрото бе хвърлен върху него, за да не му позволява да мърда, а кранът бе пуснат да тече съвсем слабо, за да направи смъртта бавна и мъчителна. Мускулите на врата му се бяха превърнали в корави въжета от напрягането да държи лицето си над водата, а очите му бяха разширени от ужас.

Спрях крана, вдигнах стола и извадих Лий от ваната. Когато развързах ръцете и краката му, отпускането на огънатото му тяло го накара да повърне и аз махнах лепенката от устата му, преди да се е задушил. Лий ме погледна, простена глухо и изгуби съзнание.

Освен лекото пребледняване по слепоочията, по него нямаше други следи от насилие. Сложих го в леглото, разчистих и седнах до него, за да разхлаждам челото му с мокра кърпа. След малко клепачите ми се раздвижиха.

— Спокойно — казах аз. — Не се насилвай. Ще поговорим по-късно.

Той едва забележимо кимна.

— Ранен ли си?

Едната му ръка направи отрицателен знак.

— Добре тогава. Стой тук.

Намокрих кърпата отново, сложих я на челото му, излязох от стаята и заключих външната врата. Продължавах да се проклинам, задето бях такъв идиот да си мисля, че това няма да се случи. Бях изложил на опасност всички, до които се бях докоснал, защото не допусках, че онези ще бъдат достатъчно тъпи, за да поискат да пуснат в действие цялата мръсна машина, но пак се бях заблудил. Нямаше смисъл да се опитвам да проследя извършителите. Ваната беше почти пълна, което означаваше, че водата е текла дълго време и всички са имали достатъчно време, за да се изпарят. Операцията е била съвсем проста. Хванали са го, когато се е качвал с пощата, насочили са пистолет, влезли са в апартамента му и са го праснали с нещо. Вдигнах писмата от пода и след това погледнах датата на вестника. Беше от вчера. Това означаваше, че са го пипнали още предишната вечер, когато се е връщал от работа. Чакали са цялата нощ, с надеждата да ме пипнат и когато не съм се появил, са решили да ми оставят подарък.

Когато се досетих, изругах още веднъж, втурнах се в банята, отпуших канала на ваната, изхвърлих смачканите лепенки в клозета и върнах стола зад бюрото, където му беше мястото. Когато минах покрай Лий, видях как очите му се разширяват отново и му казах:

— Облечи се и се приготви да играеш роля.

Едва имах време да сваля сакото си, да прибера пистолета и да набера номера на Лийлънд Хънтър, когато на вратата се почука. Казах на секретарката му да изчака и отидох да отворя. Бяха същите две ченгета, Тобано и партньорът му, и държаха насочени пистолети.

— Не стойте там — казах аз. — Влезте. Говоря по телефона.

Обърнах се, за да вляза вътре, но Тобано ме спря.

— Почакай малко, приятел!

Направиха всичко по класическата полицейска процедура, а колегата на Тобано дори провери телефонния разговор. Каза на секретарката на Хънтър, че ще се обадя пак и затвори. Преди да успеят да огледат стаите, Лий се появи обут в долнището на пижамата си и започна да се почесва, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото. Дори успя да се прозине.

— Какво, по дяволите става тук, Куче?

— Знам ли? — Погледнах двете ченгета. — Може ли да ми кажете за какво е всичко това?

— А може ли най-напред да поогледаме?

— Оглеждайте.

— Можете да ми оправите и леглото — обади се Лий.

Партньорът тръгна из стаите, а Тобано остана при нас. След малко се върна и поклати глава.

— Чисто е.

Пистолетите изчезнаха под шлиферите им.

— Е? — подканих ги. Едрото ченге кимна.

— Получихме сигнал, че тук има труп.

Лий се направи на усмихнат.

— Жената, която чисти, веднъж ми погоди тоя номер, когато ме намери припаднал на пода.

— Не се е обадила жена — каза ченгето.

— Анонимен сигнал?

— Всички са такива. Това там твоята стая ли е?

— Аха.

— Оправена е.

— Аз съм подреден човек.

— Тук ли беше цяла нощ?

— Арестуван ли съм?

— Не си.

— Тогава да зарежем въпросите. Дори не ми прочете правата ми.

— Казах, че не си арестуван. И не обичаме игричките. Ако се сещаш кой шегаджия е устроил тази помия, кажи му, че за него ще е по-добре, ако зареже тези неща.

— Не се безпокой толкова за хората.

Едрото ченге ми се усмихна обезоръжаващо.

— Не се безпокоя. Само се чудя, дали наистина е бил шегаджия.

— Защо?

— Защото не сме свикнали да виждаме едни и същи хора толкова често. Не ти ли се струва малко странно?

— Май да.

— Някакво обяснение?

Свих рамене, извадих цигара и я запалих.

— Споменах на няколко души за последната ни среща. Може би някой от тях е решил да се позабавлява.

— Който и да е, ще си плати, ако продължава да го прави.

Тобано не видя изражението ми, когато задържах вратата отворена, за да излязат и минаха покрай мен.

— Бас хващам, че ще си изпати — казах.

Лий не можеше да играе повече. Когато двамата излязоха, той се отпусна върху креслото със сподавен стон и закри очите си от слънчевата светлина. Ръцете му трепереха, а ъгълчето на устата му помръдваше като от тик.

Отидох в кухнята, направих кафе и му занесох чаша.

— Изпий го, ще ти стане по-добре.

Той се изправи, пое кафето с треперещи пръсти и го изпи. Взех чашата и му запалих една цигара.

— Говори ли ти се?

Погледът му се насочи към мен, а лицето му бе пребледняло като тесто.

— Куче… в какво си се забъркал?

— Съжалявам, Лий.

— Те се опитаха да ме очистят!

— Знам.

— А аз дори не…

— Просто ми ги опиши.

Опита се да намокри напуканите си устни си с език и кимна, разтривайки с ръка цицината от едната страна на главата му.

— Бяха двама. Колкото тебе на ръст. Пистолетите им ги правеха доста по-големи. По дяволите, Куче…

— Продължавай, Лий.

— Разбира се, ще продължавам! Знаеш ли какво е да си мислиш, че ще се удавиш след две минути? Ти…

— Имам доста добра представа.

Лий присви очи и подпря глава на ръцете си.

— Бяха на около четирийсет, единият с черен костюм, а другият с шлифер и памучни панталони. Бели ризи, тъмни вратовръзки с фигурки…

— Някакви особени белези?

След кратка пауза Лий отговори:

— Не, никакви. Нищо особено, ако не броиш закоравелия им вид. — Вдигна очи към мен и те все още бяха уплашени. — Куче, тези хора не се шегуваха! Останаха тук цяла нощ, без да обелят дума, а след това единият най-неочаквано стана и ме удари по главата. Свестих се вързан, тъкмо когато пускаха крана на ваната.

— Не може да не са казали нищо.

— Да, казаха. В началото. Питаха за теб. Не знаех къде, по дяволите, си се запилял. Дори не ми беше казал, че не смяташ да се прибираш цяла нощ.

— Нещо особено в говора им?

— Имаш предвид нещо като диалект ли?

— Да.

Лий се замисли за миг и се намръщи.

— Говореха… дяволски правилно. Прекалено правилно, може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… като че ли са учили езика. Единият… сякаш най-напред мислеше, а после говореше. Другият имаше странен акцент, като… помниш англичанина от Кралската авиация, когото наричаха Големия Вени?

— Да.

— Като него.

— Вени беше белгиец от Брюксел. Заминал за Англия веднага след като завършил колежа, четири години преди началото на войната.

— Все едно. Не каза много, освен че попита за теб. И говорът му ми напомни за Вени.

— А спомена ли за какво съм му?

— Не. Единият продължи да тършува из къщи, докато другият не му каза, че ти не би проявил такава глупост. Смятаха да те чакат, докато се върнеш. Искаха да те накарат да се разприказваш и след това да те убият. Носеха едно куфарче, в което имаше най-различни неща. Инструменти, шишенца… изкараха ми акъла. Предполагам, били са убедени, че не ги лъжа, иначе щяха да ги опитат върху мен.

— Прав си. Чудя се обаче защо не са ме изчакали.

— През последните Два часа единият непрекъснато поглеждаше часовника си. Стана нервен.

— Може би са решили, че съм надушил капана и ще дойда с подкрепления.

— А защо бяха тези ченгета?

— Това също е начин да ме разкарат. Само че не улучиха времето. Сигурно някой е наблюдавал кога ще се върна и след това се е обадил в полицията, като е смятал, че ще ме хванат с мъртвец в апартамента… или като се опитвам да изнеса трупа.

— Като се опитваш… Боже, Куче!

— Зарежи това. Нищо не се е случило. Аз ще се махна оттук и…

— Ще се махнеш! Как ли пък не! Аз видях тези типове и бих могъл да ги идентифицирам. Не искам да се оправям с тях сам. Куче, аз съм страхлив човек. Тези неща никак не ми допадат!

— Добре, добре. Може би си прав.

Станах и взех още една цигара. Когато отново се обърнах към него, Лий ме гледаше, сякаш бях непознат.

— Ти знаеш кои са, нали?

— Не знам.

— Но знаеш защо са дошли!

— Мога само да предполагам.

— И не можеш да ми кажеш?

— Не мога.

— Ти си луд! — каза Лий и изсумтя. — Предполагам, досещаш се, че наистина изцапах гащите.

— Установих го.

— Някога случвало ли ти се е?

— Два пъти.

— Куче…

— Да?

— Бяха с кафяви обувки.

Угасих цигарата и зачаках.

— Никой нюйоркчанин не носи кафяви обувки с черен костюм или черни памучни панталони. Това е едно от безвкусните неща, които правят провинциалистите.

— Или чужденците.

— Аха. Непрекъснато.

— Друго какво?

— Всичко по тях беше съвършено ново. На ризите им личаха гънките от пакетирането.

— Забеляза ли оръжията им?

— Естествено. Единилт беше едър калибър, може би 38-и. Колт или Смит енд Уесън. Другият беше 22-и, но с масивна дръжка.

— Никелиран? — попитах го тихо.

— Да. Откъде знаеш?

В подножието на известното „Шато 300“ Ню Йорк се простираше като гигантско коледно дръвче — най-ниските клони стигаха до Куинс, Бруклин и Бронкс, след което се издигаха към гигантските кули на Манхатън.

„Кейбъл Хауърд“ бяха наели целия ресторант, за да отпразнуват съюзяването с Уолт Джентри и за да обявят предстоящите снимки на „Плодовете на труда“ — нов бестселър за секса през деветнайсети век. В списъка на гостите Лий бе включил всички, които представляваха нещо — големи футболисти, кинозвезди, финансисти от Уолстрийт и дори няколко герои от войната, представители на всички родове войски.

Навсякъде гъмжеше от журналисти — жужаха камери, проблясваха светкавици, виждаха се разтворени бележници. Те много добре защитаваха репутацията си пред купите с пунш и трите огромни бара. Два елитни оркестъра свиреха танцова музика, а паузите запълваше пианист, който преди да дойде бе изнесъл концерт в „Карнеги Хол“.

Уолт Джентри ръководеше всичко това по обичайния си начин — приятен и усмихнат. Не пропускаше и да набележи обекти, които да разнообразят монотонността на ергенския му живот в бъдеще. Шарън стоеше до С. К. Кейбъл и му помагаше с имената на гостите и запознанствата. Тя предпочиташе да не участва във всичко това, но шефът й твърдеше, че имал нужда от нея и тя отново бе в стихията си.

Забеляза, че я гледам и ми махна. Точно в този момент една чаша издрънча до моята.

— Забавляваме ли се, мистър Кели? — попита един глас.

Обърнах се към Дик Лейгън и свих рамене.

— Не особено.

— Наистина това тук трябва да е малко скучновато след разточителните европейски угощения.

— Това пък откъде го чу?

Той завъртя леда в чашата си и я изпразни наполовина.

— От няколко източника. Имал си отлична компания. Да се движиш сред богатите сигурно е приятно.

— Нямам представа.

— Така ли? Нищо ли не означава за теб да си гост на един от най-богатите хора в Европа? Доколкото ми е известно Роланд Холънд контролира девет различни индустрии и една от най-големите корпорации в световен мащаб.

— Аз и Роли бяхме заедно през войната, Дик. От време на време посещавам старите си приятели. Лий Шей също беше там.

— Само че въпросният приятел преди войната не е бил богат, нали?

— Никой не беше, помниш ли? Роли има ум в главата. Успя да натрупа състояние и много се радвам за него, защото е свестен човек. Същото постигнаха и много други.

— Да, само дето не са ти приятели.

— Какъв намек се крие в тази забележка?

— Приятелите ти са странни хора. Това, че никой не знае за тях — също. Все още не съм стигнал много далеч в проучването на миналото ти… освен семейството.

— Чети светските клюки във вестниците, Дик. Там пише всичко за тези хора.

Лейгън остави чашата си върху подноса на минаващия келнер и взе пълна.

— Във вестниците прочетох някои много интересни неща… Също и в няколко полицейски доклада.

Разбрах за какво става дума и заговорих направо:

— Имаш предвид Веда и Пам? Те двете винаги са създавали неприятности. Веда е преспивала в повече чужди спални, отколкото проститутка от Таймс Скуеър. Пам е същата стока, но ако искаш нещо по-пикантно, захвани се с Люсила. С Фред Саймън живяха доста бурно, преди да се разведат. Просто не мога да разбера как така смятат мен за черна овца.

— Изглежда всички от семейството са на същото мнение.

— Дивотия! Тези приятелчета просто се правят на разсеяни или предпочитат да не си спомнят собственото си минало. Освен това, когато си сред първите пилета на опашката за зрънца в техния обществен кръг, никак не ти се ще да се разпространяват клюки и да те изритат от птичарника.

— Трябва да поговориш с Мона Меримън. Ще й осигуриш материал за седмици напред.

— Това са стари неща, Дик. Тук, на този купон, тя ще събере много повече помия, подходяща за вестника й.

Лейгън се усмихна леко и се обърна към залата.

— Може би дори повече отколкото предполагаш, Кели. Виж, дошъл е един стар твои приятел.

Проследих погледа му, но не разбрах за кого говори.

— Кой?

— Някой си мистър Крос Макмилън и жена му, Шийла.

— Наистина те бива в проучванията, приятел.

— Едва сега започвам, Кели.

Уолтър Джентри беше един от големите акционери и директор на „Уелс Ривър Пластик Корпорейшън“. Крос Макмилън държеше контролния пакет и председателстваше борда на директорите. Същия следобед се бе състояло заседание във връзка с копродукцията и тъй като Макмилън щеше да остане в Ню Йорк, Уолт го бе поканил на коктейла.

Забавляваше се добре, докато не се присъединих към групата. След това мрачните спомени от миналото — тухлата по главата, спречкването на морския бряг и загубата на така желаното от него парче земя — наложиха върху лицето му маска на зле прикрит гняв. Уолт се опита да ни представи един на друг, но в отговор получи едно троснато: „Вече се познаваме“. Когато видя Шарън, изгледа домакина си така, сякаш го бе измамил. Уолт нямаше представа каква е играта и го дръпна да го представи на някой друг, а аз останах сам, докато не се появи някаква висока брюнетка с почти неземно тяло, която каза:

— Съпругът ми не ви харесва, мистър Кели.

Изгледах я изненадано. Копринената тъкан на роклята й прилепваше плътно до тялото, а голямото деколте бе на абсолютната граница на възможното. В цепката между гърдите й на платинена верижка висеше голям диамант с форма на круша, който хвърляше цветни отблясъци в очите ми.

— Не, не се познаваме — засмя се тя и ми подаде ръка. — Аз съм Шийла Макмилън… жената на Крос.

Поех ръката й и я задържах за миг. Ръкостискането й беше топло и солидно, малко по-силно, отколкото на повечето жени.

— Догрън Кели. Съжалявам.

— Няма за какво. Мона ми каза кой сте, а после си спомних, че Крос е говорил за вас.

— Наистина не може да се каже, че сме приятели.

Шийла се засмя и вдигна чаша към устните си.

Дори начинът, по който пиеше, беше сексуален акт и се зачудих дали са верни всичките тези неща, които бях чуват за нея.

— Белегът на главата на Крос е от вас, нали? Знаете ли, че още не ви е простил за това?

— Детска работа — отвърнах. — Беше толкова отдавна! Освен това той никога не е можел да понася семейството ми. В това поне си приличаме.

— Да, зная. Из Линтън се носят слухове. Научих, че завръщането ви е било истински шок за тях.

— Повече или по-малко.

Тя погледна съпруга си. В момента той се ръкуваше с двама банкери и не ни видя.

— Понякога ми се ще Крос да се махне от всичко това — каза тя замислено. — Имаме всичко, от което се нуждаем, но той иска още повече. Парите вече не му служат за нищо смислено. Има нужда от тях единствено за да участва в играта на бизнеса.

— Тази страна е построена от големите финанси — припомних й.

— Да, но те унищожават хората. — Тя рязко се обърна към мен и се усмихна. — Кажете ми, мистър Кели…

— Да си говорим на ти. Прякорът ми е Кучето.

— Добре… Куче… — Шийла направи подигравателна физиономия. — С какво се занимаваш? Ще влезеш ли в „Барин Индъстриз“?

— В момента искам само да си почивам. Не мисля, че бих имал тази възможност, ако се заема с „Барин“.

— Какво елегантно измъкване от прекия отговор!

— След месец-два ще съм наясно.

Тя ме потупа леко по лакътя.

— Е, желая ти късмет тогава. Радвам се, че не си като останалите от семейство Барин. Не мисля, че ще е уместно да те поканя на чай, когато дойдеш в Линтън, какво ще кажеш?

Усмивката ми се превърна в смях и поклатих глава.

— Разбира се, че не. Не искам на Крос да му изгорят бушоните.

Казах й „довиждане“, проследих я с поглед, докато се отдалечи към две други жени и тръгнах към изхода. Когато се приближих, широкоплещестият мъж до вратата вдигна поглед и каза:

— Всичко е наред, мистър Кели. Няма нежелани гости.

— Какво става отвън?

— Десетина ловци на автографи. Джо ги държи под око.

— Проверихте ли музикантите?

— Разбира се. Двама заместват титуляри, които не са успели да дойдат. Легитимираха се, имат и профсъюзни карти. Журналистите познавам лично. Телевизионните екипи са проверени, а келнерите са от персонала.

— Добре, благодаря.

Петдесет долара можеха да осигурят доста добра охрана.

През повечето време се стремях да избегна Мона Меримън, но най-накрая тя ме хвана натясно, когато отивах към бара и пожела да я заведа да си вземе питие. Мушна химикалката в спиралата на тефтера си, пусна го в чантата си с въздишка и щракна с пръсти на бармана.

— Мисля си, че някой ден ще напиша нещо истинско, а не изкривено и напудрено. Това ще бъде моят край.

— Ти пишеш това, което хората искат да четат — казах и вдигнах чаша. — Наздраве.

— Наздраве. — Тя глътна питието си на един дъх и кимна на бармана да напълни чашата й отново. След това махна с ръка към бърборещата тълпа и каза отвратено: — Погледни ги само! Можеш ли да изтърпиш фалшивите им цици и купешките им фризури? И всички се докарват.

— За какво?

Въпросът ми я изненада.

— Шегуваш ли се, приятел?

— Не.

— Дявол да го вземе, тук няма нито една хлапачка, която да не си прави устата за някаква роля в новия филм. Тази вечер всички, които имат и най-далечна връзка с „Кейбъл-Хауърд“ ще има къде да спят. Дори и за два кадъра в масова сцена. Наблюдавай и момченцата. И те въртят същите номера. Два дни след като е готов работният сценарий, из града ще плъзнат пиратски копия, за да могат всички нехранимайковци да разберат за какво точно се борят.

— Безумие — отбелязах.

— Но е добре дошло за жребците. Само гледай какво ще правят операторите, когато тръгнат из града. Всички отбрани задници ще са на тяхно разположение, докато идиотките не осъзнаят, че са били само кокалчета за оглозгване. — Тя посочи една прекалено гримирана дама на средна възраст, която се усмихваше на двама младежи с вид на чиновници във фирма. Единият ми се стори познат. — Но не всички жени го правят. Онова там е Силвия Потър. Мъжът й е асистент режисьор в „Кейбъл-Хауърд“. В момента тя си избира другарче в игрите за следващата седмица, което ще й позволи да се наслади на младото му тяло, защото си мисли, че дамата ще прошепне две думи за него пред стареца.

— А ще го направи ли?

— Няколко щастливци може и да успеят. Само епизодични роли, които не променят нищо. А мъжът й, Биби Потър, ще се съгласи с нея или тя ще разкаже на целия свят за похожденията му и ще се разведе, отмъквайки половината му имоти. — Мона отпи от чашата си. — Този бизнес е смахнат.

— Филмът струва ли си всичко това?

— О, несъмнено ще бъде хит. Няма как да не е. Ще хвърлят пет милиона в продукцията и ще спечелят пет пъти повече. Чел ли си книгата?

— Не ми остана време. Хубава ли е?

— Голям секс-роман. За живота и любовта в старомоден индустриален град от деветнайсети век. През цялото време летят фусти и кюлоти, мъжете се опитват да се измъкнат от панталоните си… Знаеш ли, ципът е голямо изобретение. Днешните любовници се събличат за десет секунди. — Забеляза съмнението ми. — Добре, умнико, освен мен. На моята възраст имам нужда от някои съоръжения, които не се свалят толкова лесно.

— Обзалагам се, обаче, че си струва усилията.

— Опитай и ще видиш.

— Внимавай, може и да го направя.

— Глупости. Ти си от жребците. Виждаш ли как те зяпат хлапачките, когато разберат, че познаваш Уолт? На твое място бих взела всичко, което мога.

— Да кажем, че обичам да подбирам.

— Разбира се. Например… Шийла Макмилън.

— Имаш мръсно подсъзнание. Просто се запознах с нея.

— Тогава нека ти дам някои препоръки… Внимавай, тя може само да те раздразни. Това побърква мъжа й. Фригидна е като дърво, а е красива колкото си иска. Като я гледаш не й личи, нали? Как се похабява тази разкошна плът!

— Къде чу това?

— Тук-там. Крос го е споменал пред свой бизнес-партньор в състояние на алкохолно откровение. По една случайност този човек ми е приятел. Но все пак повечето идва от слугинските клюки.

— Вярваш ли на всичко, което чуеш?

— На много малка част. Но в случая слуховете са истина. Защо, според теб, е такъв тигър във финансовата област? Избива всичките си комплекси, като обръща финансовия свят надолу с главата. Готов е да даде и левия си ташак, за да се добере до жена си, само че това никога няма да стане.

— Тогава защо се е оженил за нея?

Мона остави чашата си на бара и ме изгледа, както се гледа малко дете.

— Защото е лудо влюбен, ето защо. Според мен и тя го обича, но щом нещата опрат до секс, всичко отива по дяволите.

Най-накрая открих Крос Макмилън и жена му в другия край на залата. Разговаряха с някакви хора, а Шийла го гледаше с обожание, усмихната, и бе сложила ръка на рамото му. Изведнъж ми дожаля за горкото плешиво копеле и ми се дощя да не му бях оставил този белег точно на темето, където всеки можеше да го види. Щеше да е по-добре за него, ако го бях кастрирал.

— За какво мислиш? — попита Мона. — Изглеждаш странно.

— Нищо, което става за вестник, скъпа.

— Аз разполагам с нещо, което става — отвърна тя шеговито.

— Така ли?

— За възможния роман между потомък на Барин и секретарка във филмова къща.

— Шарън?

Мона вдигна вежди утвърдително.

— Боже, аз съм достатъчно стар, за да й бъда баща.

— Съвършената холивудска двойка — усмихна се тя. — Би ли искал да ми станеш син?

— Знаеш ли как ще ми викат тогава?

— Разбира се. Кучи син. Много уместно. И внимавай с всичките тези огнени красавици наоколо.

Мона кимна и се отдалечи.

Часовникът ми показваше десет и четирийсет и пет. Вече трябваше да са се обадили. Махнах на Лий да дойде за малко при мен и се уверих, че е направил резервация в клуба си. Той и още един член щяха да закарат Шарън до апартамента й, да я оставят заключена вътре, докато й се обадя, а след това да отидат в „Райдър“, където се допускаха само членове. Излязох във фоайето, взех томче „Плодовете на труда“ и тръгнах към асансьора.