Секс капан

13

Човекът за свръзка от „Уелър-Фебре“ отговори на зададения му на френски кодиран въпрос, че са затворили до сутринта, което означаваше, че трябва да позвъня отново на дежурния телефон, който имаше засекретяващо устройство. Набрах номера и попитах:

— Подслушват ли ви?

— Може би. Тази сутрин идваха хора от ФБР. Изглежда френските тайни служби следят трансатлантическите разговори. Джейсън ни се обади два пъти от някакъв ресторант малко преди един от истанбулските куриери да бъде застрелян. Изчезнали са трийсет килограма хероин, готови за изпращане в Щатите.

— Кой го е застрелял?

— Никой не знае. Смятат, че е било неуспешен опит за кражба. Убиецът е изчезнал без следа.

— По дяволите — изругах. — Кой пипна наркотика?

От другата страна на линията се чу кискане.

— Това е най-смешното. Никой! Куриерът изглежда е очаквал нещо подобно и е сменил пакетите. Истинската стока все още е скрита някъде. Планът му е бил, ако всичко мине добре, да прибере парите и след това да каже на посредника къде да намери истинските пакети. За жалост не е предвидил, че може да бъде и убит.

— Никакви следи ли няма?

— Засега никакви. Куриерът беше професионалист. Сега започва големият лов. Както се казва, който свари, той ще натовари.

— Кой е поел нещата от наша страна?

— Ирландецът О’Кийф и Пиер Дюмон.

— Дявол да го вземе, О’Кийф има досие в Берлин и…

— Нищо и никакво обвинение за сбиване. Малко вероятно е да го познаят. Освен това — той се засмя отново, — ако някой трябва да се тревожи, това си ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Цялата работа носи твоя отпечатък. Прилича на твоя почерк, така да се каже. Носи се слух, че куриерът не е знаел за смяната на пакетите и че всичко е било великолепно организиран грабеж, а убийството е за да хвърли прах в очите на всички.

— Прекрасно.

— Някои хора са много ядосани. Самият Ле Фльор е определил награда или за хероина, или за главата ти.

Ле Фльор — цветето — чудесно име за човек гъба. Това копеле седеше някъде, затънало в царски разкош и натискаше копчетата, които можеха да пратят в гроба всеки — от обикновения наркоман, до дипломата. Империята му беше построена от наркотиците. Хората, от които не можеше да изстиска пари, или унищожаваше, или вкарваше в организацията. Но имаше и такива, които не бе в състояние да контролира, а това застрашаваше сложните структури на системата му.

— Това може да го извади на показ.

— Боя се, че не, въпреки че доста хора желаят да научат кой всъщност е той. Ако научат, другите, които държат силни позиции, веднага ще предприемат стъпки, за да го унищожат. Живеем в ерата на науката и техниката. Дори въздушно бомбено нападение над нечия база не е невъзможно да се организира.

— Да, но е много сложно.

— Така е. Много по-просто е мухата направо да се извади от меда, а в този случай те смятат, че това си ти. Един от членовете на синдиката е бил избран да бъде твой екзекутор, особено като се има предвид личната му вражда и подозрителност, които са го накарали да издаде заповед за отвличането ти… След това е трябвало да умреш, разбира се.

— Турчина?

— Точно така. Вече знаят какво се е случило с неговите хора. Ако не успее да се справи в близкото бъдеще, Турчина ще стане обект на внимание от страна на Фльор, а това със сигурност няма да му се понрави.

— Заел се е да постигне точно това. Опитаха отново и извадих късмет. Не ме намериха. Но приятелят ми нямаше такъв късмет и едва не го убиха.

— Не би трябвало да излагаш на опасност приятелите си, Куче.

— Турчина би трябвало да внимава повече.

— Може би не е взел насериозно оттеглянето ти.

— И това ще стане. Кои са пристигнали през последните няколко дни?

Замълча за миг и чух как пръстите му барабанят по телефонния апарат.

— Никой, за когото имаме сведения по нормалните пътища, но това означава много малко. Разбрах, че е имало пратка през Мексико и Невада преди един ден. Някой може да е пристигнал с нея. Също така имаме сведения, че бреговата охрана не е успяла да засече един бърз катер на път за Маями, така че кой може да каже със сигурност?

— Добре тогава. Ще започнем оттук. Трябват ми двама с вид на чужденци и горе-долу моя ръст, без никакви други особени белези. Говорят бавно и изискано, но са от тези, които носят кафяви обувки с черен костюм. Това може би ще те насочи към някого. Провери в кината с прожекции на чужди езици, в хотелите, които обслужват хора в тези райони, в ресторантите… знаеш къде.

— Разбирам.

— Някой трябва да е организирал посрещането им тук, така че имат човек за свръзка. Не мисля, че са имали време да си създадат правдоподобна легенда, така че и това може да помогне. Плащат с пари в брой, в ерата на кредитните карти.

Чух как писалката му дращи по хартията, докато записваше всичко това.

— И още нещо… Единият е имал пистолет 38-и калибър, а другият — 22-ри, с масивна никелирана дръжка.

Писането за миг престана. След това той каза:

— Арнолд Бел.

— Белгиец по националност.

— Куче, знаеш що за човек е това, нали?

— Чувал съм приказките.

— Няма по-добър от него. Работи отблизо, защото така му харесва. Убил е единайсет важни персони. Единственият му провал е опитът за покушение над генерал де Гол. Тогава едва не го заловиха. За малко. Засега не е бил задържан за абсолютно нищо. Куче… Решили са да те ликвидират на всяка цена.

— А защо му е втория?

— Най-вероятно, защото не познава страната. Както каза… с кафяви обувки, а?

— Май и двамата са имали нужда от шлайфане — отвърнах.

— Кога ще се обадиш?

— Утре.

— Това не е много време.

— Направи каквото можеш. Между другото, как обясни засекретения телефон на хората от ФБР?

Представих си как свива рамене.

— Като необходим за бизнеса. Конкуренцията много би желала да узнае кои са и къде са нашите най-отбрани клиенти.

Хората на Лийлънд Хънтър на определени места ме улесниха много. Брайди Гръка и Маркъм бяха изписани от болницата по тяхно настояване и въпреки настояването на лекарите да останат още известно време. Само дето забравиха, че ченгетата по навик могат да проявяват любопитство и за неща, които не ги засягат пряко. Един от детективите бе помолил да го уведомят, ако пациентите решат да напуснат не по нормалния начин. Чиновникът, чийто брат също беше полицай, се съгласи.

Името на този детектив беше сержант Тобано.

Върна се от някаква специална задача едва в два и четвърт, регистрира двамата задържани, които доведе със себе си и се обърна, когато дежурният на гишето посочи към мен. Седях на пейката в дъното на фоайето. Тобано беше небръснат, изглеждаше уморен и дрехите му бяха в безпорядък, сякаш се сърдеше на целия свят. Мушна ръце в джобовете си и ме изгледа с универсалния за всички ченгета безизразен поглед.

— Тъкмо се чудех кога ще те видя пак.

— Защо?

— Някакво странно предчувствие.

— Да отидем да поговорим някъде.

— Ей там има една стая.

Последвах го в едно помещение с дървена ламперия, което миришеше на миналия век, изчаках да затвори вратата и седнах на стола пред олющената маса.

— Слушам — каза той.

Взех един молив, надрасках телефонен номер на парче хартия и му го подадох.

— Първо се обади.

— Какво? — Думата прозвуча рязко, злобно.

— Само набери този номер. В града е.

В началото Тобано не направи каквото и да било. Остана неподвижен, втренчил в мен ястребовите си очи, сякаш искаше да ме запечати в мозъка си.

— Ако е поредната шега, ще си изпатиш.

Той набра номера и когато му отговориха, погледът му се премести от хартията пред него към мен, а клепачите му леко се присвиха. Представи се, а след това обясни, че разпитва човек на име Догрън Кели. Не успя да продължи нататък. Кимна два пъти несъзнателно, каза „окей“ и затвори. След това набра втори номер, поиска проверка на първия и пак остави слушалката.

— Имаш много влиятелни приятели, Кели.

— Това помага.

— Засега няма да обърна внимание. Просто имай предвид, че пет пари не давам кой какъв е, когато кривне от правия път или ми се бърка в работата. Можеш да очакваш единствено десетминутен разговор.

— Поставил си наблюдение над двамата, които бяха пребити в тоалетната на гаража.

— Нормални мерки за сигурност.

— Измъкнали са се.

— А ти искаш да знаеш къде са отишли. — Каза го с напълно равен глас.

— Точно така.

— Защо?

— Мога да си направя труда да ги открия и сам.

Той се замисли, реши, че е напълно възможно и кимна.

— Гръка е в един пансион в Уест Сайд. — Написа адреса на същото листче, на което аз написах телефона и ми го подаде. — Маркъм отиде в хотел „Ормин“. Тръгнаха по различно време и с различни таксита. Това не им помогна особено.

— Не са били обвинени в нищо, нали?

— Не можеш да обвиниш някой, само защото са го осакатили. Тези двамата дори си платиха лечението в болницата.

Бутнах стола назад и станах.

— Ако сте взели отпечатъците от пръстите им, докато са били в безсъзнание, кажете на момчетата от Вашингтон да ги проверят през някой от европейските отдели.

— Ще го направя.

— Още ли ги наблюдавате?

— Разбрах.

— Дали?

Лицето на Тобано доби замислен вид.

— Защо се измъкнаха от болницата?

— Може би са се страхували от мен — отговорих аз.

Преди петдесет години някакъв корабен магнат завещал къщата си в Ийст Сайд на братството на младите прависти. Това, което някога е било удобно общежитие за бедни студенти, сега се бе превърнало в един от най-добрите частни клубове в Ню Йорк, в който имаха право да влизат само могъщите в професията — тези, които създаваха и рушаха империи.

Седях срещу Лийлънд Хънтър на черна орехова маса с чаша в ръка, търсех познати лица и се възхищавах на акустичните свойства на залата, която превръщаше всички, освен най-силните гласове в тихо шумолене.

— Добре живееш — казах аз. Хънтър ми се усмихна и сви рамене.

— Защитна окраска. Освен това кара по-несговорчивите клиенти да се смущават. Искаш ли да поръчаме?

Кимнах и той натисна бутона, с който се викаше келнера, поръча за двама ни и вдигна чашата си.

— Надявам се ченгетата не са те обезпокоили, съветнико.

— Не са. Макар че от доста време не съм контактувал с тях.

— Искаш ли да знаеш какво се случи?

— Не държа особено. Все още не си поискал съвета ми. Имаш ли подобно намерение?

— Не.

— Много добре тогава. А какво друго си намислил?

— Уреден ли е въпросът с Мондо Бийч?

Той отпи от чашата си леко, наслаждавайки се на вкуса на питието.

— Напълно. Осъществих сделката и, както каза ти, братовчедите ти решиха, че парите са дошли от роднината им в Канада. Подозирам, че имат намерение да подновят контактите си с него съвсем скоро.

Ухилих му се и извадих цигара от пакета.

— Значи все още имат остра нужда от пари. Така и предполагах. — Запалих и духнах клечката. — Но не смятам, че старецът се кани да купува.

Хънтър кимна тържествено.

— И аз се съмнявам. Умрял е преди десет години. Направих някои проучвания и успях да разбера това, единствено защото късметът ми проработи. Наистина е бил богат, но е пропилял всичко в проучвания за уран, по време на бума. Останал е без пукната пара. Умрял е в някаква шахта, където е опитвал късмета си за пореден път.

— Предполагам, че се е забавлявал.

— Може би. А какви радостни удоволствия предвиждаш ти?

Извадих чека от джоба си заедно с бележката, на която бяха описани подробностите и му го подадох.

— Искам да купиш къща, съветнико. След това изпрати работници, за да възстановят всичко каквото е било в началото.

Хънтър прегледа чека и бележката, а след това попита:

— Няма ли да е на твое име?

— Написал съм какво искам.

— Не си ли малко възрастен, за да играеш такива игри?

— Това не е игра, приятелю.

— А мога ли да попитам защо го правиш?

— Естествено. Аз никога не съм имал къща. Сега искам някой друг да се радва на удоволствието. Някакви възможни усложнения?

— Не. Предполагам, че и това трябва да се ускори?

— Това би трябвало да личи по сумата в чека.

— Догрън Кели — засмя се той, — ти си истински копелдак.

— Какъв ужасен език в устата на човек с твоето положение.

— Глупости. Това ли е всичко?

— Не.

— От това се страхувах.

— Остава да ми отговориш само на един въпрос. Защо Дени и Ал не са се оженили?

Хънтър ме изгледа няколко секунди и каза:

— Тъкмо започвах да се чудя кога ще ме попиташ това. — Келнерът дойде и остави порциите ни, адвокатът опита, хареса му и избърса устата си със салфетка. — Скоро след войната бяха уговорени няколко кандидатки. Предполагам, спомняш си как се уреждаха тези неща в семейството.

— Как бих могъл да забравя?

— За жалост, със странното си поведение братовчедките ти провалиха нещата. Макар и двамата ти братовчеди да бяха обещаваща партия, тези, които уреждаха кандидатките, останаха много недоволни от това и се отказаха.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Следващите ми думи отчасти се основават на догадки. Денисън и Алфред никога не са си поставяли за цел да се оженят. И двамата са предпочитали да запазят положението си. По едно време Дени прояви интерес към вдовицата Хейвлок, но тя се омъжи в семейство с верига магазини, заедно с цялото си състояние. Братовчедът Алфред е ухажвал няколко незадомени и бих добавил, грозни дъщери на богати семейства, но не се получи нищо. Тези хора, забогатели през войната, изобщо не можеха да приемат човек като Ал. Мисля, че са си давали сметка към какво се стреми той.

— А в момента?

— В момента на хоризонта няма нищо подходящо за женитба, Куче. Във финансово отношение братовчедите ти също не са най-добрата партия. — В очите му се появи странен блясък. — Миналата седмица, когато бяхме в Линтън, прегледах счетоводните книги. Сключили са някои големи и съществени договори. На книга нещата изглеждат много добре, но директорите на завода говорят смущаващи неща. — Той замълча за миг, за да ми даде време да осъзная думите му. — „Барин“ няма да е в състояние да ги изпълни, освен ако не подменят оборудването, а нямат пари за това.

— Съветнико, не може да са толкова глупави.

— Тогава отговорът е очевиден, нали?

Кимнах.

— Надяват се на някакво финансиране. Но откъде?

— Това, драги, е техен проблем.

— А колко ще излезе подмяната на оборудването?

— Грубо казано, няколко милиона.

— Колко грубо?

— Около петнайсет.

— Доста е. Нали не смятат да започнат работа и след това да молят за отсрочка?

— При тези договори няма да я получат. Изглежда се надяват на нещо друго.

— Гранд Сайта обявена ли е за продан?

— О, не биха се поколебали да я продадат, но няма купувачи. Може би след година-две положението ще се промени, но те не могат да чакат толкова дълго. Сроковете по договорите започват да текат следващия месец. Вече са вложили парите от Мондо Бийч в модернизацията на завода, така че определено започват работа.

— Ще трябва да я свършат.

— Предполагам. Чух един слух.

— Така ли?

— Крос Макмилън е готов да се намеси на следващото заседание на борда. Насрочено е за седмицата преди официалното влизане в сила на договорите. „Барин Индъстриз“ ще рухне.

Мисълта ме накара да се усмихна.

— Какво ще кажеш за това?

Лийлънд Хънтър не се усмихна. Продължи да ме гледа известно време и след това каза:

— Копелето у теб се проявява. Яж си обяда.

Казах на шофьора на таксито да остави Хънтър пред офиса му и се върнах към Флатайрън Билдинг. Ал Де Векио продължаваше да яде салам и да пие кафе от огромна чаша, залепил телефонната слушалка за ухото си. Когато затвори, ме покани да хапна, аз отказах и се настаних на свободния люлеещ се стол.

— За теб пише във вестниците, Куче. Шантавата Меримън и Лейгън ти отделят особено внимание. Прочете ли?

— Не.

— Описанието на Меримън те изкарва по-велик от кинозвезда. Истински секссимвол.

— Браво на нея.

— И Лейгън е страхотен. Поставя хипотетични въпроси… дали си се върнал, за да съживиш линеещия бизнес на семейство Барин и така нататък.

— Това би трябвало да повдигне цената на акциите.

— Не и при днешния пазар.

Той остави чашата си и се облегна на стола си.

— Какво те тормози, Куче?

Загледах се през прозореца към Манхатън. Смогът беше гъст и Емпайър Стейт Билдинг едва се виждаше.

— Имаш ли някакви връзки с мафията, Ал?

Той престана да се люлее и присви очи.

— Какво?

— Изнудвания, наркотици, организирана престъпност.

— Слушай, само защото съм италианец…

— Зарежи етническия произход, Ал. Ти си оправял счетоводството на хотелската верига „Къдър“. Накиснал си „Дейвуел Продъктс“ и си измислил как точно да стане поглъщането на Уортън.

Едва не падна от стола.

— Как, по дяволите, научи това?

— Аз също не си губя времето.

Ал се отпусна бавно, без изненадата да изчезне от лицето му.

— Страхотно го използваш. Всичките тези сделки бяха абсолютно чисти, иначе нямаше да се захвана с тях.

— А как се почувства, когато разбра кой стои зад тях?

Ал отпи глътка кафе и остави чашата с кисела гримаса.

— Лайняно. Стари приятелю, към теб изпитвам респект, макар и с неохота. Това е съвсем искрено. Що се отнася до първия ти въпрос, връзките ми с мафията са нулеви и ще останат такива. Предложиха ми още две сделки, но отказах и това е краят.

— А как изобщо се захвана с тях?

— Много лесно, приятелю, много лесно. Изиграха сложни комбинации с отговорни хора, които смятах за чисти и едва след много време разбрах, че съм вкарал мръсни пари в почтения бизнес. Дори съобщих на федералната полиция, но повече нищо не се случи. Някои от нашите избрани или назначени висши чиновници имат големи, потни длани. — Ал ме погледа и поклати глава. — Човече…

— Кажи ми за връзките — настоях.

— Остави това. — Изчаках цяла минута. — Защо? — каза той след това.

— Пратка хероин за доставка тук е била отклонена в Марсилия. Искам да знам кой е бил получателят.

— Куче, не си с всичкия си!

— Не съм в бизнеса, ако това те безпокои.

Ал стана, прекоси стаята и застана в другия край, ядосано втренчен в мен.

— А в какъв бизнес си, по дяволите?

— Опитвам се да остана жив, например.

— Ти си луд. Мислиш, че ще тръгна да задавам подобни въпроси на този или онзи? Мислиш, че ще надигна глава чак толкова, за да ми я отрежат и че ще се забъркам с наркотиците?

— Разбира се, че мисля. Защо да се противиш?

— Върви на майната си!

Ухилих му се — широка, тлъста усмивка.

— Вече няма накъде да мърдаш. Сега вече трябва да научиш за какво става дума.

Той отпусна ръце безпомощно, след това отчаяно обърна длани нагоре.

— В какво, по дяволите, съм сгрешил? Давам пари за бедните, издържам семейството си, членувам в клубовете, в които трябва…

— Престани с палячовщината. Първо чуй фактите.

— Хубаво.

— По-добре е да седнеш.

Не му казах прекалено много. Понякога е по-удачно да оставиш хората само да се досетят за нещата. Съвестта и чувството за вина са мощни фактори, които могат да сложат прът в колелата на всичко, а Ал притежаваше предостатъчно и от двете. От него исках само да чуя предположения, които да ме заведат до големите купувачи на хероин. Имаше и други начини да открия това, но Ал се бе забъркал и ако слушаше както трябва, дори и бегъл намек би могъл да ме насочи по вярната следа.

Мина известно време, но в края на краищата той се съгласи да се заеме, единствено защото бях загазил и по никаква друга причина.

— Колко време мислиш, че ще ти трябва? — попитах.

Ал сви рамене.

— Шайката от „Дейвуел“ иска да се заема с нова счетоводна проверка. Исках да откажа. Може би ще започна оттам.

— Кога?

— Във вторник. Имаш ли нещо против да използвам още някой за това?

— Постъпи както намериш за добре.

— Ако го направя, щях да ти кажа да вървиш на майната си! Нямам никаква нужда отново да се забърквам в този вид бизнес, в който се стреля.

— Ако внимаваш какво правиш, няма да стрелят по теб.

— Не искам да имам и преживявания във ваната.

Стиснах ръце и кокалчетата на дланите ми побеляха, когато си спомних какво се бе случило.

— Това беше преди да надуша какво става. Сега апартаментът на Лий винаги е заключен, на етажа има частна охрана, а самият Лий е предупреден да внимава.

— Ами другите ти приятели?

— Онези искат мен. Много добре знаят, че не съм имал връзки с хора от тази страна на Атлантика, че ще действам сам и съм готов да се заема с всичко непредвидено.

— Тогава нямаше да е зле ако имаше очи и на тила.

— Не се тревожи. Могат дори да си помислят, че изцяло съм напуснал играта.

— Сам не вярваш в това.

— Но не е изключено.

— Добре, прави каквото искаш. Все още мисля, че съм луд да се захващам с тази работа. Най-малкото, можеш да се опиташ да стоиш настрана от мен известно време. Ако науча нещо, ще се обадя на този номер или ще те открия в апартамента.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш сега?

Ухилих му се и станах от стола.

— Имам среща с една тийнейджърка убиец, която ще ме заведе на вечеря с Уолт Джентри и шефа си. Не се каня да водя тежкарски живот, приятелю.

Ал изръмжа няколко подбрани войнишки фрази под нос и дори не си направи труда да каже довиждане, когато тръгнах.

По принцип С. К. Кейбъл можеше да отбие всеки въпрос с ловкостта на истински професионалист, но когато Шарън му подхвърли топката, той замръзна и се втренчи в Уолт Джентри, седнал срещу него на масата, неспособен да намери отговор. Уолт само пусна глупавата си усмивка, с която показа на чия страна е и големият тигър от Холивуд увисна във въздуха.

Шарън нямаше намерение да се отказва.

— А защо не? — продължи да настоява тя. — Така ще спестим месеци за търсене на подходящи места за снимки. Има електричество, автентични къщи от периода и властите ще оказват съдействие.

Може би стискаше палци под масата, когато каза последното, но аз никак не се безпокоях за това. С. К. най-накрая откри гласа си някъде в гърлото.

— Шарън, луда ли си? Все още нямаме готов работен сценарий. Бюджетът още не е…

В усмивката на Шарън имаше острие.

— Още не си подписал и договора с Уолт. И тъй като очакваш да заложа добродетелта си в леглото заради гигантската ти продукция, най-малкото, което можеш да направиш в замяна, е да ме утешиш.

— Да те утеша!

— Точно така. Или Уолт ще развали сделката. Просто като фасул.

Кейбъл овладя задушаващата кашлица и погледна Уолт Джентри. Когато видя утвърдителното му кимване, се обърна към мен.

— Ти… ти ли си вдъхновителят на това… това…

— Не гледай мен — отвърнах. — Аз само подкрепям идеята. Честно казано, струва ми се съвсем реалистична… ако обичаш реализма… Аз съм в състояние да окажа натиск върху местните власти, за да ни осигурят съдействието, за което спомена Шарън. Прочетох книгата и мога да кажа, че заводът на „Барин Индъстриз“ притежава всичко, от което ще имате нужда, включително историческите детайли. Всъщност, някои от истините, свързани с това място, доста ще съживят филма ви.

— Това е шантаж! — възкликна Кейбъл. — Незаконно е!

— Както и да заставяш жени да извършват неморални действия с цел печалба — измърка Шарън.

— Уволнена си! — каза Кейбъл.

— Аз те наемам — каза Уолт. — Целият проект сега е в твои ръце.

Кейбъл ме изгледа безпомощно.

— Виждаш ли как те поставят в капан? Етиката в бизнеса за тях не означава нищо. Споразумението се оказва куп празни приказки!

— Никой не се е отказал от него — припомних му. — Струва ми се, че сега ти си на ход.

— По дяволите! — изръмжа Кейбъл. — Добре де, ще видим тази фабрика. Ако наистина става, защо не, наистина? Някакви други проблеми? — Огледа се, но всички мълчаха. — Мога ли пак да наема тази мадама? Не мога да си позволя да я оставя да работи за някой друг.

— За повишението ми ще говорим по-късно — каза Шарън.

— О, Боже! Ще се разоря още преди да съм започнал! — простена Кейбъл. — Хайде да се храним, докато все още ми е останал апетит.

Стиснах ръката на Шарън под масата. Пръстът ми докосна смешния й малък пръстен. Когато усети, че го пипам, тя ме погледна мълчаливо усмихната и издърпа ръката си.

Беше оставила елегантната делова фасада в ресторанта. Зрелостта, пълното самообладание, което градът култивира, сега го нямаше. Кадифените нокти, които можеха да покорят гигантите в бизнеса с едно-единствено копринено одраскване, сега бяха скрити. Бе махнала една златна игла от косата си и тя падаше свободно покрай лицето й. Беше сменила черната рокля с тесни къси панталонки и още по тясна фланелка, която прилепваше плътно до всяка извивка на тялото й. Малкото момиче се бе появило, но и жената беше налице, а това ме караше да се чувствам неудобно като я погледнех.

У нея имаше нещо странно. Целенасоченост. Да кажем. Но и всички останали жени преследваха всеотдайно една или друга цел. Шарън забеляза как я гледам и се усмихна — хитра, котешка усмивка, от която ми се прииска да я сграбча в ръце и да я стисна. Но и малките котенца умеят да драскат и току-що бях станал свидетел как ухапа двама души.

— Кое те накара да разиграеш тази сцена, малко котенце?

Шарън прекоси стаята, намали звука на грамофона и ми донесе кафето.

— Не знам. Може би си мислех… Линтън е и мое родно място. Би било добре, ако там отново се случи нещо хубаво.

— Какъв според теб ще е наемът за мястото?

Сви рамене малко тъжно.

— Няма да е толкова голям. Всъщност аз имах предвид някои от другите места. Има хора, които се нуждаят от пари много повече, отколкото семейство Барин.

— Ти си сантиментална добра фея. Стори ми се, че мразиш онова място.

— Така беше. Но като видях брега и родната си къща… Ами обхвана ме носталгия. Лошо ли постъпих?

— Колко пари според теб фирмата ще остави в града?

— Бюджетът няма да падне под пет милиона. Поне два от тях ще се влеят в икономиката на Линтън от наеми, изхранване, настаняване и така нататък.

Стана ми смешно.

— Братовчедите ми ще трябва да приемат сделката, ако искат да запазят репутацията си на големи общественици.

— Мислиш ли, че може да има някакви неприятности? — попита Шарън.

— Неприятности, да. Но не и трудности. Не и от страна на роднините ми. Ако изникне някакво препятствие, очаквай го от друго място.

— Крос Макмилън?

— Това копеле няма да тръгне с братовчедите ми, защото иска да опече собствената си работа.

Шарън си наля още кафе и се усмихна.

— Но ще тръгне с Уолт Джентри.

— Кое те кара да мислиш така?

— Защото този малък принц ерген държи голямо парче от баницата на Макмилън и зад момчешката му усмивка се крият зъби на тигър. Не, Крос няма да рита срещу Уолт, нито пък Уолт ще рита срещу мен.

— Прекрасно — отбелязах.

— Или пък срещу теб. Уолт смята, че си истинска кобра.

— Така ли?

— Съгласна съм с него. — Шарън остави кафето и седна до мен. — Ти си змия, приятелю. Не съскаш и не тракаш с опашката си. Все още не мога да реша дали си отровна или душиш. Питам се какво ли ще ми струва, за да разбера.

— Някой ден ще извадиш девствеността си на пазара и аз ще я грабна, скъпа.

Погледнах я и се ухилих. Да се оставя една гъвкава, красива блондинка да си играе с мен не отговаряше съвсем точно на представите ми за забавление, когато наоколо няма пясък, в който да си направиш малко масаж.

— Продължавай да говориш, Куче.

Подадох й чашата си и станах.

— Дяволите да те вземат, момиченце! Не съм толкова морален. Ще ми се да познавах годеника ти. Щях да го напердаша по задника да се ожени за теб по-бързо, просто за да обезвреди една крачеща пехотна мина. Чух как отблъсна онзи мераклия… как му беше името?

— Раул?

— Да. Само не ми пробутвай същите номера. Не на мен. Имаш страхотно, подмокрено тяло, скъпа. Харесва ми. Не би трябвало, но ми харесва. Повече никакво къпане без дрехи като Хънтър и старата Дуброу, никакви посещения в пълни с паяжини къщи. Не бих могъл да го понеса.

— Куче — каза тя тихо.

— Какво?

— Обичаш ли ме?

— Не, по дяволите.

— Копеле такова!

— Да, знам.

— Не исках да кажа това.

Ухилих й се и намъкнах шлифера.

— Ти обичаш ли ме, дете?

— Разбира се — отвърна Шарън спокойно.

— Ужасната болест, с която заразявам всички жени.

— Наистина си копеле, Куче. — Тя също ми се усмихна и ми показа белите си, блестящи зъби.

— Кобра, спомни си.