Секс капан

11

Знаех, че ще има телефонно обаждане и останах да го изчакам. В три и десет телефонът иззвъня и предложих на Чет Линдън да се срещнем в „Отомат“, на Шесто авеню. Гласът му беше мъртвешки равен и почувствах как гневът се изкачва от ръцете към раменете ми.

Защо, по дяволите, не искат да ме оставят на мира? Аз не съм неизвестна величина, която да ги изпълва с неувереност. Много добре им е известно какво ще се случи, ако започнат да прекаляват. Ако животът те е блъскал както трябва не би се оставил да ти погаждат каквито и да било гадни номера. Който и да било. Голям брой надгробни камъни показват това ясно и недвусмислено.

Чакаха ме на една маса в дъното на кафенето — Чет и Блеки Сондърс, главорезът от Трентън — и пиеха кафе като двойка нощни бухали, тръгнали към дома. Направих се, че кихам в носната си кърпа и скрих лицето си, когато минах покрай човека, който ги подсигуряваше. Гледаше витрината до тази на заведението. Подминах го, обърнах се рязко и без да забележи опрях цевта на пистолета в ребрата му.

— Хайде да идем при другите, приятел — казах.

Реакцията му беше като на истински професионалист. Само сви рамене и тръгна към вратата. Може би имаше и други, но нямаше да смеят да предприемат нищо.

Когато се приближихме, разбраха какво се е случило, Блеки започна да се надига, но Чет го спря с жест и ми кимна, сякаш нищо не се е случило. Седнах с гръб към колоната, казах на човека от улицата да дойде до мен и погледнах трите неприятни лица.

— Кафе? — попита Чет.

Не му обърнах внимание.

— Защо са тези детски игри? — Кимнах по посока на мъжа до мен.

— По навик, предполагам.

— И Блеки ли е навик?

Убиецът се втренчи в мен, изпълнен с копнеж да се измъкне. Надявах се да се опита.

— Той се занимава с друго — отвърна Чет.

— Дано да е така, Чет. Не си ли му разказвал за мен?

— Блеки знае.

— Но не е особено впечатлен?

Сондърс изръмжа на ниска скорост.

— Нищо не може да ме впечатли, надут пуяк такъв.

— Винаги има първи път, Блеки. В общи линии той е и последен.

— В ръката му има пистолет — каза типът до мен.

Чет го изгледа с отвратена гримаса и пак се обърна към мен.

— Успокой се, Куче. Искам само да поговорим.

— Ти ме покани на купона.

— Видяхме Маркъм и Брайди.

— Какво ще кажеш?

— Обичаш да използваш фантазията си, нали?

Ухилих му се.

— А защо не? Не могат да ме обвинят в убийство. Веднага щом ченгетата проверят досиетата на тези двамата, ще решат, че няма нужда да си дават много зор да ме окошарят. На тях им допадат вътрешните вражди. Те поддържат бизнеса на цветарските магазини и погребалните кантори, а освен това значително улесняват работата им.

— Ако ставаше дума за обикновено убийство, може би. Но това тук ми прилича на покана за война.

— Браво, Чет. Позна. Освен ако Турчинът не го приеме с благородство и не схване, че е предупреждение да се откаже.

— Турчинът не приема нищо с благородство.

— Тогава ще пусна в действие някои механизми.

— Дявол да го вземе! Точно от такава помия се страхувам!

— Не ме обвинявай мен, приятел. Не започнах аз. Всеки, който се опитва да ме следи, ще си изпати. Това важи и за Турчина. — Замълчах и го погледнах. — Ето какво ме изненадва — това малко тлъсто лайно е твърде дребно, за да се залови за такава тежка работа.

— Не ти ли минава през ум, че някой може да го натиска отзад?

— Минава ми.

— Защо, Куче?

Не му отговорих.

— Никой не се оттегля от този бизнес.

— Освен мен. Вече го направих.

— Само си мислиш, че си. Когато се оттеглиш, ти си мъртвец.

— Чувал съм го и друг път. Реших да стана изключение.

Чет опита кафето си, след това го даде на Блеки и му каза да донесе ново — топло. Нареди на другия да отиде с него и когато останахме сами, заговори:

— Въртях доста телефони, Куче. В момента ми идват някои странни мисли.

— Какви?

— Питам се защо три различни международни синдиката се потят така обилно поради факта, че си напуснал сцената.

— Защото знам твърде много.

— Всеки знае твърде много. Никой не се интересува от знаенето.

— Престани да усукваш, Чет.

— Да си в състояние да докажеш твърде много, е съвсем друга история.

— Добре де — изсумтях — имаш предвид, че ако ме премахнат, ще излязат наяве множество осезаеми факти, така ли?

— Нещо такова.

— Тогава защо изпратиха Маркъм и Брайди?

Блеки и другия се върнаха с кафето го оставиха на масата. Когато седнаха, Чет сложи мляко и захар и го отдалечи чашата от себе си.

— Може би не са искали да те убият. Може са възнамерявали само да те притиснат. Онези двамата знаят всички фокуси и ако решат, че някой трябва да говори, той говори.

— Само че този път попаднаха не на когото трябва.

— А следващия?

— Говори направо, Чет. Това увъртане започва да ме отегчава.

— Ние също сме замесени, Куче. Ако се разприказваш, ще ни извадиш всичките на показ, а мога да те уверя, че ценим повече себе си, отколкото теб.

— Тогава защо си довел големия си убиец?

— Имаме много такива, Куче. Не ги познаваш всичките.

— Но миришат еднакво.

— Сега наистина съжалявам, че отървах кожата ти — каза той злобно. Гласът му едва се чуваше, но говореше абсолютно сериозно.

— Винаги можеш да се поправиш, приятел — обясних му аз и зъбите ми се показаха. — Можеш да започнеш веднага. Ще ви натръшкам тримата и ще изчезна преди да са утихнали изстрелите.

Очите на Чет се присвиха, а кожата около устата му се изопна. Даваше си сметка, че не се шегувам и това личеше по лицето му.

— Няма да се измъкнеш безнаказано.

— Искаш ли да опитаме?

Облегнах се и им показах цевта на пистолета през свивката на кръстосаните си ръце. Тримата стояха съвършено неподвижно.

— Остави това — каза Чет.

Кимнах бавно, без да ги изпускам от поглед.

— Тогава всичко е в твои ръце, Чет. Само помни, че не играя в защита. Само нападателите печелят. Ако още някой се опита да направи нещо, няма да се интересувам кой го е изпратил. На никого няма да се размине, така че ако си намислил нещо, вразуми се, и кажи на другите също да се вразумят. Иначе всички ще са в един кюп.

Станах и си нахлупих шапката. Мушнах пистолета в кобура, но задържах ръката си така, че да мога да го извадя по-бързо от тях. Чет взе кафето си. Очите му все още бяха присвити.

— Прави ли бяха те, Куче? Готов си да се защитиш с неща, които биха пратили по дяволите всичко?

— Човек никога не знае какво ще се случи, нали? — отговорих аз. Изчаках докато една двойка стана от масата си и тръгна да излиза. Тръгнах пред тях, за да ме прикриват, в случай, че на онези им хрумнеше да загърмят. Когато излязох на улицата, те все още седяха на масата. Блеки и другия слушаха Чет. Ръцете на Блеки бяха стиснати в здрави юмруци и той стовари единия върху масата. Представях си какво казва.

Погледнах часовника си — беше четири и петнадесет.

Шарън свърши с грима, затвори пудриерата и я пусна в чантата си.

— Обичаш да будиш хората в безобразни часове, нали? Вече сме почти в Линтън а още няма десет часа.

— Децата трябва да стават рано — отвърнах.

Тя повдигна вежди и ме изгледа с един от странните си погледи, които не бях в състояние да изтълкувам.

— Дете? Какво разбираш ти от деца?

— На колко години си, скъпа?

— На достатъчно, за да предпочитам да не играя ролята на жена Петкан заради теб.

— Не беше нужно да идваш.

— Мистър Кели, не бих пропуснала възможността да съм с теб за нищо на света. Знаеш ли какво приказват разпространителите на слухове в нашия кръжок по шев и кройка?

Обърнах се и я погледнах.

— Разкажи ми.

— Около теб има нещо дълбоко и мътно. Дик Лейгън намеква за най-лошите възможни неща, а Мона Меримън изглежда смята, че си бил сгоден за млада дама, чийто баща е бил заместник диктатор в една от новоизникналите държави… който скоро след това е бил застрелян.

— Ех, слава…

— Верни ли са тези неща? — Тя гледаше право напред, с ръце, свити в скута й.

— Ако са верни, скоро ще прочетеш за тях във вестника.

— Не ми се струваш особено разтревожен.

— Отдавна престанах да се тревожа, кукло.

През следващата миля не разговаряхме, след това тя се обърна към мен и почувствах погледа й.

— Тогава какво му става на Лий?

Свих рамене и завих по разклона на изток.

— Нищо.

— Куче… той е уплашен до смърт. Гледа те… сякаш ще се взривиш или нещо подобно.

— Познаваш Лий.

— Не толкова добре, но достатъчно, за да знам, че никога досега не е бил такъв. — Тя замълча за момент и добави: — Свързано е с онзи ден, нали? Имам предвид онези двамата. Прочетох нещо във…

— Съвпадение.

— И по телевизията. Казаха, че са били нападнати и… насилени. Полицията работела върху възможните версии.

— Знам. Обадиха ми се.

— И?

— Не можах да им помогна и си отидоха.

— Куче… обадиха се и на мен. Казах им… казах им, че сме били там.

Протегнах ръка и стиснах коляното й.

— Постъпила си правилно, скъпа, нямаме какво да крием. Ню Йорк е голям град. Всичко може да се случи. Просто бяхме там, когато това е станало.

— Куче…

— Слушай, знаеш колко време бях в тоалетната… около минута и половина. Мислиш ли, че за толкова малко бих могъл да подредя по този начин двама едри мъжаги и да изляза оттам без драскотина.

Отговорът се забави доста. Тя помнеше кръвта по ризата ми.

— Не знам — промърмори накрая.

Аз се засмях.

— Ласкаеш ме, кукло.

Шарън също се усмихна и се отпусна на седалката.

Над върховете на дърветата пред нас се показа силуетът на Линтън, а комуните на завода „Барин“ протягаха пръсти към небето. Три от тях не димяха. Третият изпускаше тънка нишка сив замърсител на въздуха. Ако състоянието на града отразяваше състоянието на „Барин Индъстриз“, положението не беше никак розово.

Преминахме през центъра на града и тръгнахме по улицата, която заобикаляше завода. Старомодните тухлени постройки, старата кула и бръшляните го правеха да прилича повече на колеж, отколкото на производствено предприятие. Сто и петдесетгодишният часовник все още отмерваше времето правилно и площите вътре бяха добре поддържани, но липсваха някогашните купчини материали, които изпълваха двора. Отвътре се чуваше постоянен тътен, а от време на време някоя фигура се мяркаше зад прозорците — не се забелязваха никакви други признаци на живот. На паркинга имаше петдесетина коли. Една от тях беше точно срещу входа на административната сграда, въпреки знака, забраняващ паркирането. Моделът и цветът ми се сториха познати и пак погледнах натам, но отговора получих, едва когато Крос Макмилън, следван от други двама, излезе от входа и се огледа със самочувствието на бъдещ собственик.

— Приятелят ти — отбеляза Шарън. — Какво ли прави тук?

— Мисли си, че ще купи това място. — Настъпих педала на газта и отминахме. — По-добре е да не се чувства много сигурен.

— Може би има основание за това. Семейство Макмилън никога не се е славило с кротост. Винаги са били пирати. — На челото между очите й се появи бразда и тя прехапа горната си устна. — Какво става, Куче?

— Копелето иска да пипне всичко. Още откакто се скара със стареца.

— Успял е да прогони всички останали.

— Не всички, кукло — отвърнах тихо.

— Мислиш, че не може да сложи ръка на това тук? — тя махна с ръка към завода.

— Не без сериозна борба.

— Но братовчедите ти не са способни на такова нещо.

— Не ме интересуват братовчедите ми.

— Кой си ти, Куче? — Гласът й трепереше.

— Един човек, който иска да се върне у дома.

— И това е всичко?

— Никой не иска да го направя.

— Но не могат и да ти забранят.

— Вече не, коте.

Свих на кръстовището и се върнах назад към града. Обикалях из улиците, докато не стигнах до ъгъла на „Берган“ и главната улица. Времето си бе казало думата и бе оставило следи от олющена боя и напукана мазилка, но клубът на Тод все още дръзко стоеше на мястото си — една от първите постройки, изградена с материали и умения достатъчно старомодни, за да устои на времето и на почти пълната липса на поддържане.

Това място някога беше център на целия обществен и политически живот в града, а на два пъти в него дори тренираха боксьори тежка категория, за да се подготвят за големия мач. Единият спечели шампионската титла. Сега половината от приземната площ бе дадена под наем на малки магазинчета, за да се плаща издръжката, а голямата площ за увеселения на открито бе заета от порутен ламаринен склад.

Спряхме пред входа и помогнах на Шарън да слезе от колата. Тя хвърли поглед наоколо — видя мръсните прозорци и потъмнелите тухли.

— Какво е това място?

— Не помниш ли?

Тя присви очи към постройката и кимна.

— Баща ми идваше тук, струва ми се. Беше някакъв клуб, нали?

— Повече или по-малко.

— Името ми е познато. Тод. Да, татко веднъж ни доведе тук. Помня, че се играеха игри, имаше бъчви бира, а за децата някъде имаше езерце.

— Отзад.

— Точно така.

— А какво е сега?

— Не знам — отговорих, — но ще започнем оттук.

Минахме по познатия коридор, по чиито стени висяха препарирани риби и еленови глави. Месинговите табелки под трофеите бяха потъмнели и имената не можеха да се прочетат. Повечето от тях и без това вече бяха издълбани върху надгробни камъни, помислих си.

Един старец с работни панталони миеше пода в западната зала, като бе качил столовете върху старите, прегорени от пури и цигари маси. Ресторантът, някогашна гордост на града, сега бе разделен на малки помещения за офиси. Три от тях бяха празни. В другите две се помещаваше някаква строителна компания и фирма за търговия с недвижима собственост.

Някъде отвътре се чуваха гласове, които се надвикваха със сапунената опера по телевизията. Бутнахме полуотворената двойна врата и влязохме.

Мястото не се бе променило. Големият десетметров бар все още беше на мястото си пред гишетата за сервиране в стената и голямото огледало, в което се отразяваха старинни оръжия, монтирани на вървени подпори и шест ухилени мечи глави, трофеи на отдавна починалия Хайръм Тод. Когато бях малък, молците вече бяха изяли по-голямата част от козината им и сега озъбените гримаси сякаш принадлежаха на мумифицирани черепи, странно оживени от стъклените очи, монтирани в изсъхналите орбити.

Двамата пийнали клиенти, които се наливаха с бира от халби, подпираха краката си на лъсната месингова тръба в долния край на бара и спореха за бейзбол. Кльощавият стар барман в прекалено голяма за него риза не им обръщаше внимание и придаваше на вече лъснатите чаши кристален блясък.

Когато седнахме на столчетата пред него и поръчахме бира, двамата посетители замълчаха, колкото да ни огледат и продължиха спора си. Барманът остави чашите ни пред нас, издрънча с касовия апарат, за да прибере парите и ми върна рестото. Аз се вгледах в лицето му внимателно и си спомних едрия мъж с огромно шкембе, който някога се спускаше в избата по улея за бъчви и дълбокия глас, с който ни караше да се надпреварваме да спечелим петачетата, които ни даваше, за да разчистим външните маси.

— Тод? — казах аз.

Старецът се обърна и се вгледа в мен. Кимна.

— Да не би да си на диета?

Той се усмихна и усмивката му разкри изкуствените зъби.

— На рак съм, синко. От много време. Вече никой не ме помни дебел. Кой беше ти?

Подадох му ръка и изчаках да я поеме.

— Камърън Барин ми беше дядо.

Тод издърпа ръката си рязко.

— Да не си…

Преди да успее да завърши, поклатих глава.

— Не, аз съм копелето. Догрън Кели. Понякога вършех едно-друго тук, когато успеех да се измъкна от замъка горе.

Усмивката му изведнъж стана много широка и той сграбчи ръката ми отново.

— Дявол да го вземе, момче! Как да не те помня! Помня как се бихте с онова поляче кой да вземе метлата, за да разчисти след един от гуляите навън. Заложих пет долара на победителя.

— Умееше да удря — казах аз.

— Да, но ти спечели. — Тод се засмя отново и наля бира и за себе си. — Знаеш ли, на него заложих други пет.

— Лошо.

— Аз съм си виновен. Не трябваше да забравям, че си син на баща си.

Оставих бирата, преди да отпия.

— Познаваше ли го?

— Разбира се. Познавах и майка ти. Но това беше преди всичките неприятности. Какъв див ирландец беше той! Срещаше се с майка ти тук, при мен. Но никой не знаеше за това. Тя пееше, а старият Барни свиреше на пианото. — Тод замълча за малко и се наведе към мен. — Да не би да говоря повече, отколкото трябва? Понякога старците като мен…

— Всичко е наред, Тод. Това е нещо, което не знаех и се радвам, че го научих. Радвам се, че майка ми е била достатъчно свястна, за да се чупи от онази пасмина, когато е можела.

— И двамата умряха, нали?

— Аха.

— Лошо. Тук вече не е както едно време. А ти защо се върна?

— За да видя старите места.

— Вече няма много за гледане. Освен за нея — той кимна към Шарън. — Дъщеря ли ти е?

Шарън прихна с бирата и взе книжна салфетка, за да избърше брадичката си. Когато свърши, въздъхна отчаяно и промърмори:

— Боже мили!

— Дори не сме женени — казах му аз.

— Май пак оплесках нещата.

— Не, Тод. Показа ми нещо важно. Май е по-добре да си намеря някоя на моята възраст.

— Не го прави заради мен — обади се Шарън бързо. — След като свикнах с живота в Ню Йорк, всичко това ми се струва много забавно.

— Добре че не ми е дъщеря.

— Ако бях, връзката щеше да е много перверзна.

— Нямах предвид това. — Сбутах я с лакът, а Тод се изкиска.

— Едно време не живеех като вас младите сега — каза той след малко. — Дори се радвам, че и последната светлина изгасна. Сега жената за мен е нещо, което ходи в женската тоалетна, вместо в мъжката. — Той допи бирата си, напълни трите чаши отново и ги остави пред нас. Този път не взе пари. — Не ми каза защо си дошъл. Наистина ли само за да огледаш?

— Донякъде. Трябва ми малко информация.

Тод скръсти ръце и кимна.

— Аха. Е, този клуб вече не е като едно време, когато в него можеше да се научи всичко. Все пак понякога чувам едно-друго.

— За „Барин Индъстриз“?

— Отива по дяволите — отвърна той. — Не работят и наполовина на това, което работеха някога. А ако отново получат поръчки, ще трябва да търсят работна ръка другаде. Не останаха много млади хора наоколо.

— Ами Макмилън?

— Страшен тип. Той нае всичките за завода си в Абърдийн и за електронния завод край Мадрид. Дори купи земите им, за да могат да се преместят по-лесно.

— Съседни парцели вероятно, и до един близо до водата.

— Точно така. Но на кой ли му пукаше?

— Макмилън е знаел какво прави.

Тод сви рамене и разпери ръце.

— Всички си тръгнаха с радост оттук. Може би още са доволни. Този град не се е подобрил с нищо.

— А чувал ли си нещо за братовчедите ми?

— Денисън и Ал? Тези двама лигльовци? Единственото, което правят, е да устройват гуляи в кънтри клуба. Светски боклуци. Имам една племенничка, което им сервира и тя ми казва какво става там.

— Беснеят ли?

— Ами! Тези стари моми ли? Само размахват кърпички и сплетничат. Половината мъже ходят единствено защото жените им ги карат. Дрънкат за голф край бара и се напиват. Не както едно време тук.

— Искаш да кажеш, че Ал и Дени си попийват?

— Ами. Те са като старите моми. Всичките им роднини ги гледат, а сестрите им са се вкопчили в тях така, че не им остава нищо друго, освен да говорят. Сигурно им се ще да се откачат поне за малко. Този, Дени, веднъж ощипал племенничката ми по задника… извинете, мадам… а Ал отпрашил към града с някаква мадама и ги намериха заседнали в една канавка край реката. Бени Сакс беше дежурен през нощта и ги измъкна. Ал имаше някакви драскотини по лицето, но каза, че били от храсталаците. Дамата не каза абсолютно нищо, така че ние се по майтапихме малко с тая история и всичко се забрави. — Тод се засмя гръмко и поглади замислено брадичката си. — Все още си мисля, че се е опитал да направи нещо с нея. Трябва да си слепец да не видиш онази канавка при пълнолуние.

— Скапан подход — отбелязах.

— Ти имаш ли по-добър? — попита Шарън.

— Ще разбереш по-късно.

— Ех, деца, деца — промърмори Тод.

Допих бирата и станах.

— Къде живее тази твоя племенничка?

— В Хайланд. Една бяла къща на върха На хълма. — Тод ме изгледа проницателно. — Искаш да изровиш нещо за братовчедите си ли?

— Много бих се радвал, ако имах с какво да ги ръчкам, ако се наложи.

— Луиз ще ти каже, ако има нещо. Късмет. Не ми харесват тези сополанковци. Кажи на Луиз, че те изпращам аз.

— Благодаря. Ще й кажа.

— Ще дойдеш ли пак?

Кимнах и хвърлих два долара на бара.

— Дявол да го вземе, Тод, аз вече съм тук.

Играта започваше да допада на Шарън. В Линтън тя се чувстваше в свои води и познаваше по-добре от мен улиците и тъмните ъгълчета. Показваше ми познати неща, училището си, спря в няколко магазина, за да поздрави стари приятели. Тя познаваше няколко от десетината души, с които се заприказвах, но никой не можеше да ни каже нищо за семейство Барин. Аристокрацията се бе барикадирала зад стените на имението и никой не можеше да надникне в живота й.

След вечеря тя се съгласи да поговори с племенничката на Тод. Остави ме пред местната полиция и отиде да я търси. Изчаках да се скрие зад ъгъла и влязох в сградата.

Един полицай, който се освобождаваше от дежурство, ме упъти към нужния кабинет, аз почуках на вратата и влязох. Широкоплещестият полицай, който, с гръб към мен, ровеше в някакъв шкаф с документи, каза:

— Почакайте минутка.

Продължи да тършува сред папките, намери тази, която му трябваше и затвори шкафа. Когато се обърна, тъкмо щеше да ме покани да седна, но се сепна, пресилената усмивка изчезна от лицето му и той се втренчи в мен враждебно.

— Ти ли си?

— Несъмнено.

— Без остроумия, ако обичаш.

Лакътят му неволно докосна пистолета в кобура на колана му. Помнеше къде ме видя за първи път.

— Тогава да започнем отначалото — казах.

Бени Сакс не обичаше да го командват. Твърде дълго беше ченге в малък град и бе свикнал да е обратното — в противен случай трябваше да предполага, че пред него стои някаква сериозна сила. Седнах без покана и го изчаках да се намести зад бюрото си.

Най-накрая се разположи на стола и лицето му се размаза от доброжелателност.

— Да чуем, мистър…

— Кели — казах. — Догрън Кели, братовчед на Ал и Денисън Барин. Камърън Барин ми беше дядо.

Когато споменах Ал и Дени, видях как погледът му става леден, но не последва нищо повече.

— Много хубаво — отбеляза ченгето.

— Слушай, падам си по братовчедите си колкото и ти.

Той се вгледа в мен за миг и после устните му леко се изкривиха. Разбрах, че ледът е счупен.

— Какво мога да направя за теб, Кели?

— Да извадиш нещо от ежедневните доклади. Нещата винаги опират до миналото.

— Като например за Алфред и певицата от кънтри клуба?

— Точно така. — Засмях се.

— Няма кой знае какво. Когато пристигнах, те седяха долу в колата. Завързах едно въже за оста на колата и я изтеглих. Дойдох с тях до града, за да се уверя, че всичко е наред.

— Ал е имал драскотини по лицето, доколкото разбрах.

— Каза, че било от храстите. Три хубави, прави драскотини, дълбоки колкото женски нокти. А наоколо нямаше никакви храсти.

— Как са го направили?

— Мистър Барин каза, че изгубил контрол над колата, стъпил на банкета.

— А какво е станало според теб?

— Мога да си го представя.

— И какво си представяш?

— Опитал се е да я сграбчи за задника и дамата го е прасната. Следите от гумите, преди да изхвърчат от пътя бяха само зиг-заг.

— А караха ли се?

— Не. Всичко беше тихо и спокойно. Когато пристигнах, бяха като братче и сестриче. Дамата дори не беше разрошена. Би могло да е станало, както каза той, особено ако е пил преди това, но не усетих да мирише на алкохол, а освен това предпочетох да мисля, че съм си въобразил.

— Само това ли беше?

— На следващия ден получих една каса пиячка от анонимен дарител. Добър скоч. Изглежда го е купувал иконома на семейство Барин.

— Мислех си, че нямаш право да приемаш подкупи — казах през смях.

— Нали ти казах, че беше от анонимен източник. Докато се наканя да проуча въпроса, в касата не остана нищо. А и нямаше как да съм сигурен. Пеги от магазина за алкохол само намекна нещо.

— Значи братовчедът Ал е чист като росата?

— Никакво оплакване не получихме срещу него — отвърна Бени Сакс. — Но бас хващам, че му се е приискало. Онази дама си я биваше. Лошото беше, че имаше два счупени нокътя.

— Наблюдателен си.

Едрото ченге сви рамене с безразличие.

— Така би трябвало да бъде.

— Ами Крос Макмилън?

— Плаща големи данъци. Занимава се със собствената си работа.

— Онзи ден се занимаваше с нещо друго — припомних му.

Сакс се замисли за епизода пред портала на имението Мондо Бийч. Взе пура, отхапа края й и го изплю на пода.

— Мистър Макмилън се канеше да купи онова място. Дори беше дал някаква предплата.

— Сделката му се провали. Имота е продаден.

Полицаят поднесе запалена клечка към пурата си, без дори да ме погледне.

— И аз чух такова нещо. Той никак не се радва. Кроеше големи планове.

— Лошо.

— Не и за Макмилън. Винаги получава това, което поиска.

— Чувал съм това и преди. Също така и че не може да вземе собствената си жена.

Сакс изгаси клечката и я захвърли в ъгъла.

— На твое място не бих приказвал такива работи. Доста докачлив е на тази тема. Когато надхитри Къби Тилсън в една сделка със земя, старият Къби се разплямпа и Крос му разказа играта. През четирийсет и пета беше шампион по бокс във флота. — Той дръпна от пурата и издуха миризлив синкав облак дим към мен. — Чий е сега имотът на брега?

— На човек от семейството, доколкото разбрах.

— Разбрал си доста бързо. Документите по сделката още не са попълнени. На Крос Макмилън ще му е доста интересно чие име е записано там.

— Това не е никаква тайна, Сакс. Но имотът е купен. Факт. — Станах и нахлупих шапката си. — Благодаря за разговора.

— Няма защо.

Остави ме да стигна до вратата и попита:

— Между другото, имаш ли разрешително за този пистолет на кръста ти?

— Бива те да познаваш.

Той се усмихна с поглед и мушна пурата в устата си.

Шарън ме чакаше в колата отпред и се премести, за да седна зад кормилото.

— Какво откри? — попитах я аз.

— Кръгла нула. Чисти са като девствени младоженки, но ако можеш да ги обвиниш заради потайни похотливи погледи и гадни мисли, ще спечелиш. Луиз даже повика две приятелки, за да разкажат клюките, но по всеобщо мнение, двамата не са криввали от правия ергенски път.

Казах нещо гадно под нос и включих на скорост. Не можех да не си спомня мръсния поглед на Алф, когато ме блъсна с колата си и пискливото ругаене на Денисън, когато се мъчеше да пикае с болния си от трипер инструмент. На мишките обикновено не им никнат крила на прилеп, за да отлетят към подобри земи.

— Луиз си спомни и още нещо — продължи Шарън. — Точно след смъртта на дядо ти, в сградата на лабораторията в завода е станала експлозия. Един от по-възрастните инженери, който по онова време се е намирал там, е бил ударен по главата. По-късно разследването установило, че това е било нещастен случай, тъй като се провеждал някакъв експеримент, но инженерът продължавал да твърди, че са го ударили преди взрива. Според него това бил провален опит за грабеж. Освен това малко преди експлозията видял да потегля колата на Алфред Барин.

— Грабеж?

Шарън направи неопределен жест с ръка.

— Нищо не било откраднато. Алфред твърдял, че по това време бил вкъщи с брат си, а инженерът не се оправил напълно от раните си. Пенсионирал се веднага след това.

— Споменаха ли името на този човек?

— Да. Стенли Крамър. Често посещавал заведението на вуйчо й Тод. Приятен старец и все още е жив. Къщата му е на Мейпъл Хил, близо до мястото, където беше нашата къща.

— Любопитно — казах аз.

— Защо?

— Защото в завода тогава са се провеждали експерименти само за извличане на алуминий. Лабораторията всъщност е била една леярна.

— И тя каза същото.

— Ще трябва да проверим.

Библиотеката беше отворена почти без посетители и дребничката възрастна жена, която работеше там се оказа много услужлива. Каталозите й представляваха стройни редове картички, изписани с подобен на паяжина почерк. След трийсет секунди тя намери която търсеше, погледна я и след още малко донесе старо библиотечно копие на „Линтън Хералд“.

Което ни интересуваше беше на първа страница — три колони и снимка на разрушената лаборатория. В общи линии пишеше същото, което ми разказа и Шарън, но също така се обясняваше, че като евентуална причина се смята срутването на някакви контейнери с киселина върху химическия склад отдолу. От снимката личеше, че силата на експлозията е била насочена към вътрешната стена. За братовчед ми Алфред не се споменаваше нищо.

Когато се върнахме в колата, попитах Шарън откъде Луиз е научила това за Алфред.

— О, чула е вуйчо си и леля си да говорят за това. Всичко, свързано със семейство Барин, е голяма новина в този град.

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш къщата на Крамър?

— Струва ми се, че няма да е трудно. И без това малко хора живеят нататък.

Наистина не беше трудно. Стенли Крамър беше записан в телефонния указател, а когато стигнахме до малката къщичка, лампата в предната стая светеше. През прозореца го видях как става от стола пред телевизора, когато позвъних — съсухрен стар човек, с криви крака и провлечена походка. Всичката му бяла коса си беше на мястото и освен нея имаше старомодни бели мустаци, приличащи на кормило на велосипед — като тези, които носеха татковците на поляците, когато бях малък.

Лампата на верандата се запали и вратата се отвори. Старецът замига срещу нас със воднистите си очи и каза:

— Добре, добре. Тук рядко ми идват гости. Да не сте се загубили?

— Не. Вие ли сте Стенли Крамър?

— Открай време.

— Значи идваме при вас.

— Колко мило. — Той ни се усмихна с беззъбата си уста под провисналите мустаци и отвори вратата широко. — Влизайте.

Къщата му беше мъжка — подредена и чиста. Рафтът над камината бе украсен с множество миниатюрни механични устройства с лостове и колела, а на малките масички из стаята бяха сложени снимки в рамки. На една от тях се виждаха дядо ми и той, пред първата сграда на завода. Може би беше правена преди шейсет години.

Старецът ни наля вино от гарафа и най-накрая седна срещу нас.

— Толкова се зарадвах, че идва някой, че забравих да се запознаем. Кои бяхте вие? — Той присви очи. — Не ви познавам, или греша?

— Познавали сте дядо ми — казах. — Камърън Барин. Аз съм Догрън Кели, семейната тайна.

В очите ми се появи смях и той разклати пръст срещу мен.

— О, помня те, как да не те помня. Голяма паника настъпи, когато се появи. Старият Камърън стана луд за връзване.

— Това е Шарън Кас. Някога е живяла тук. Баща й е работил в „Барин“.

Крамър се протегна, за да вземе очилата си, окачи ги на ушите си и се наведе напред, за да я види добре.

— Ти си дъщерята на Лари Кас? — Преди Шарън да отговори, старецът закима енергично. — Да, разбира се! Та ти приличаш на майка си от глава до пети. Същата уста, същите очи. Даже и косата си носиш като нея. Хубава жена беше майка ти.

— Благодаря.

— Много мило, че сте дошли от толкова далече, за да видите старо изкопаемо като мен. — Той се усмихна, отпи от виното и ме погледна. — Но май не идвате само за това, а?

— Може би ще успеете да ми помогнете.

— Вече за нищо не ме бива, синко.

— Искам само да си спомните някои неща.

— Виж, това мога. Само това ми остана.

— Помните ли експлозията в лабораторията?

Усмивката му изчезна и мустаците му увиснаха надолу.

— Помня преди и след това, не и самата нея. — Той свали очилата си и се почеса по темето. — Струва ми се, че подобни неща не бива да се помнят.

— Преди време сте казали на някого, че не експлозията ви е зашеметила.

Той вдигна гарафата и напълни чашите отново.

— Казал ли съм?

— Хубаво вино — похвалих го аз.

Очите му престанаха да бъдат старчески и той се вгледа в мен изпитателно.

— Знаеш ли какво, синко? У теб има нещо от стария Камърън. И той имаше ръбест характер. Понякога ми приличаше на змия, друг път изцяло на котка, хитър и опасен. Другите изобщо не са като него.

— Аз съм единственият му пряк потомък. Но никой не е забил камбаните, когато съм се родил.

— Така е — Крамър се изкиска. — Камърън не обичаше да му правят номера.

— Та за експлозията.

— Виждаш ли? Точно като дядо си. И той не оставяше нещата на мира. — Старецът отпи от виното и го задържа в устата си, за да усети вкуса му. — Експлозията — продължи да разсъждава на глас — стана някъде след обяд. Работех върху един топлинен проблем с алуминиевата сплав. Стори ми се, че чух шум и понечих да се обърна, но точно тогава ме удариха по глава. След това се опомних в болницата.

— Можело е да стане и по-лошо.

— Не мога да си обясня как съм се измъкнал оттам. По-късно са ме намерили край входа, но не помня как съм стигнал дотам.

— Казали сте, че колата на Ал е била там.

— Като се замисля, може да е била, може и да не е. Десетина минути преди това слязох долу до склада, за да взема поялник. Стори ми се, че чух да потегля кола и надникнах. Заприлича ми на тази на Ал. Понякога идваше, за да прегледа документите и не видях нищо странно. Та той беше собственик на завода, нали?

— В известен смисъл.

— Взех поялника и се върнах да работя.

— И това е всичко?

Крамър кимна и продължи да подръпва мустака си замислено.

— Какво може да е избухнало?

— Очаквах този въпрос. Според мен, нищо, но аз не съм химик. Може наистина да са виновни киселините.

— Имало е предположения за евентуален опит за грабеж?

— Точно така. Центърът на експлозията беше до вътрешната стена, точно където е сейфът.

— В него имаше ли нещо ценно?

Крамър отново сви рамене.

— Зависи дали чак толкова си заритал за четиристотин долара в дребни банкноти и купчина стари документи. Този стар сейф дори не се заключваше. Използвахме го като най-обикновен шкаф. Намираше се там единствено защото преди Камърън да построи новото крило, помещението на лабораторията беше част от главния офис. След това всички ценности и пари се пазеха в новото хранилище.

— И братовчедът Ал отново се измъкна?

— Май не ти допада това момче?

— Алфред е тъпак.

— Прав си — съгласи се Крамър. — Да, не го обвиниха в нищо. Цяла нощ е бил с Денисън. Както и да е. Тогава не трябваше да приказвам толкова. Тази кола можеше да е на всеки. Не приличаше на големия кадилак и на другата, чуждестранната, които най-често караше. Няколко души в завода също имаха такива.

— Но ти все още мислиш, че е бил той?

— Синко, когато един старец си забие нещо в главата, много трудно е да се откаже от него, дори и да не е прав. Възрастта е странно нещо.

— Така е.

— Между другото, имаш ли нещо против да ми кажеш защо толкова се интересуваш от древна история?

— Любопитство — отвърнах.

— Любопитството убива.

— Ако беше прав, Алфред вече щеше да е мъртъв.

— И ти щеше да си доволен от това?

— Защо не? На времето той се опита да ме убие.

Шарън остави чашата си и ме погледна.

— Изглежда и ти остаряваш. Не искаш да забравиш някои неща за нищо на света.

Стенли Крамър се усмихна и се почеса по главата.

— На твое място щях да се занимавам с тази хубава млада дама и да оставя миналото да почива в мир.

— Може би си прав. Хайде да тръгваме, хубава млада дамо.

Беше мръсно и мухлясало, животни бяха оставили мръсотии по пода, а в тапицерията на някои от столовете имаше птичи гнезда. Лунните лъчи, които се процеждаха през прозореца, осветяваха копринени паяжини, които придаваха на стаята призрачен вид.

Шарън поиска да я види отново и този път реши да влезе вътре. Единствената светлина идваше от двете стари газени лампи, които тя успя да изрови от някакъв килер. Беше бледа и слаба, но достатъчна, за да се отрази в мокрите петна под очите й, докато докосваше с ръка изтърбушените мебели.

Къщата беше твърде далеч от града, за да бъде разграбена от вандали или за да я използват скитници, прекалено обрасла с бурени, за да бъде сексуално леговище за влюбени. От дървенията се чуваха стържещи звуци, при влизането ни покрай нас прелетя прилеп.

— Винаги сме имали мишки — каза Шарън. — Не исках татко да ги улавя с капан. Той не знаеше, но аз оставях храна на пода в кухнята, за да ядат.

Оставих я да говори за дните, когато е била с плитки и детска престилка и баща й я е теглил с шейничка. Най-накрая спря в подножието на стълбата, поколеба се за миг и тръгна да се изкачва. На горния етаж имаше три стаи. Вратата на най-малката беше отворена. Една крачна шевна машина и стол с изправена облегалка очакваха някой да ги използва.

Шарън отвори вратата на средната и я освети с лампата.

— Стаята на майка ми и баща ми — обясни тя.

Приближих се и надникнах вътре. Вятърът и дъждът, влизащи през счупения прозорец, бяха обезцветили дюшека на леглото и захвърлили завивките на пода. Полираните повърхности на двата гардероба бяха олющени, огледалата — почернели и не отразяваха почти нищо.

Тя затвори внимателно ц застана пред последната стая в дъното. В началото вратата не искаше да се отвори и се наложи да натисна с рамо. Поддаде и заяде на средата, така че трябваше да влезем един по един.

Стъклото беше на мястото си и при плътно затворената врата стаята се бе запазила сравнително чиста. Леглото все още бе застлано с юрган, на бюрото имаше няколко списания и няколко празни кутийки от козметика, в ъгъла тихо стоеше люлеещ се стол, а на дъното на гардероба, под няколко ката омалели дрехи, се виждаше чифт обувки. Беше залепила на стените всичките си любими герои от книги и списания, сред снимки и ваденки от различни курорти.

— Тук ли си живяла? — попитах я.

Шарън прекоси стаята и остави лампата на тоалетката.

— Моето малко убежище. Обичах тази стая.

— Всъщност ти не си се изнесла от тази къща.

— Не можах. Взех само най-необходимото и тръгнах. Не мислех, че някога ще се върна тук. Твърде много спомени, Куче. Реших да започна отначало.

— Спомените не могат да се заличат, кукло.

Странното изражение пак се появи на лицето й и изчезна почти веднага.

— Да, зная.

Гледаше ме в огледалото на тоалетката. После очите й се плъзнаха встрани, тя откачи една снимка от стената, усмихна й се и я мушна в джоба си.

— Куче… — Пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на сакото й едно по едно. — Можем ли да останем тук тази нощ? Заедно?

— Бъркаш ме с мечтите си, майката.

— Мечтала съм много… в същото това легло.

— Ще престанеш ли да ме блъскаш в главата? Една нощ на плажа бих могъл да издържа. Беше забавно и хубаво. Следващият път обаче няма да е така. Ти вече не си малко момиченце. Когато махнеш тези дрехи, отдолу се показват прекрасни женски извивки и хубава мека плът. Не мога да издържа този тормоз. Отразява се зле на инструмента. Някога наричахме това любовни болки.

Тя съблече сакото си и го хвърли върху люлеещия се стол. Започна да разкопчава ризата си, но аз оставих своята лампа на земята и я сграбчих преди да успее да я разтвори. Шарън се усмихна и поклати глава.

— Миналия път исках да ме вземеш, но ти не пожела. Сега искам да не ме вземеш.

— Стига с тези глупости! — почти изкрещях.

— Моля те, Куче! Само сега! Няма да се случи втори път.

— Слушай, нямам нищо против фантазиите, но…

— Понякога човек живее с фантазиите си дълго време. Моля те, Куче!

Тя ме отблъсна с малките си нежни ръце и отиде до гардероба. Наблюдавах я докато бавно се съблича и вътрешностите ми отново се обърнаха. На бледата жълта светлина беше по-красива от всякога, но някак си с по-различна красота — млада, несъзнателна. Когато свали всички дрехи, Шарън отметна завивката и се мушна в леглото.

Погледнах я, зачудих се с какво ли се захващам, после също се съблякох, но не със същата неосъзнатост. Направих го бързо, угасих двете лампи и легнах до нея.

— Само ме прегърни — каза тя.

Аз исках да кажа същото, но не го направих.