Секс капан

9

Срещнахме се с Хънтър в кафенето на хотела. И двамата със Шарън изглеждахме малко глуповато — като деца, хванати да играят на чичо доктор зад плевнята. Той го забеляза, но освен леката усмивка, не го показа с нищо. След като приключихме със закуската, Лийлънд заговори:

— Разбрах, че сте срещнали още един стар познайник.

— Крос Макмилън. ЦРУ би трябвало да разполага със съобщителна мрежа като на този град.

— Не е толкова съвършена. Просто Макмилън преговаря за имота Мондо Бийч. Адвокатът му контактува с мен. Искат да ускорят процедурите.

— Как стоят нещата, съветнико?

— Макмилън има най-голям шанс да го купи. Братовчедите ти предложиха имота на пазара миналата година. Рядко го използват, постройките са в лошо състояние и решиха, че няма смисъл да го държат.

— С други думи — казах, — имат нужда от пари.

Хънтър кимна.

— Честно казано, да. Искат да ги вложат за модернизация на завода.

— Това е чудесно място, Хънтър. Как така никой не го е купил цяла година?

— Познай.

— Очаква се известно оживление в района?

— Да. Носят се слухове за нова магистрала и някои от най-големите спекуланти със земя нюхат наоколо, но…

— Но все още нито един парцел не е отчужден за строежа и момчетата се чудят какво да правят.

— Нещо такова.

— А сега Алф и Дени наистина са загазили. Каква цена искат?

— Четвърт милион долара.

— Хайде, съветнико, това е без пари.

Хънтър сви рамене.

— За Макмилън е без пари. Всички земи около имота се негови. Ако пипне и Мондо Бийч, ще стане собственик на най-скъпото имение в щата.

— Колко време ще мине, докато го купи?

— Още около седмица.

— Той ли е единственият кандидат?

— Да. Имотите му заобикалят Мондо Бийч отвсякъде и никой не би искал да си има неприятности с него. Теренът не може да се разработи комерсиално, ако не се използва и част от неговите земи, а той никога няма да ги продаде. Сега само плажът и пътното право принадлежат на Барин. Макмилън иска всичко.

— Хайде да го прецакаме, Хънтър.

Очите на адвоката за миг просветнаха и той се вгледа в мен. Ухилих му се, извадих чисто новата си чекова книжка, написах чек и го откъснах. Подадох му го.

— Това трябва да е достатъчно, за да покрие покупката, данъците, таксите и застраховката.

Показалецът му премина по ръба на чека, а след това очите му отново се вторачиха в моите.

— Понякога приемам шегите, Куче. Понякога не мога. Ще ме извините ли за момент?

Кимнах, а той стана и се отдалечи. Шарън ме гледаше озадачено и с насмешка, сякаш бе чула виц, който не бе успяла да разбере.

— Къде отиде той?

— Да се обади по телефона — отговорих.

Когато Хънтър се върна, устата му бе изкривена в странна гримаса.

— Е? — подканих го аз.

— Изумявате ме, мистър Кели.

— Какво стана с прякорите ни, съветнико?

— Всеки, който ми даде чек за четвърт милион, автоматично се превръща в „мистър“. — Той опипа главата си и се втренчи в мен с нервен смях. — Сега, млади приятелю, ти си собственик на Мондо Бийч. Документите ще получиш скоро, а заедно с тях вечната омраза на Крос Макмилън и на семейство Барин, задето са те подценили.

— Ти купи плажа!? — попита Шарън стъписана.

— Купи го — кимна Хънтър.

— Ей така? — тя щракна с пръсти, за да подчертае мисълта си.

— Ей така — повтори адвокатът.

— Но… защо?

— Нали помниш, че не ми даваха да си играя на Робинзон Крузо, котенце? — Стиснах дланта й и започнах да въртя пръстена й. Погледнах зеления отпечатък върху кожата й и тя дръпна ръката си.

— Съветнико…

— Да?

— Не споменавай кой е купувачът, става ли?

— В договора ще пише…

Прекъснах го.

— Това ще е корпоративна сделка. Собствеността остава в семейството, но аз съм реалният собственик. Ако някой започне да недоволства, можеш да кажеш за какво става дума, но ако има как, предпочитам да си мълчиш. Между другото, взели ли са капаро?

— Крос Макмилън предплати петдесет хиляди.

— Готините ми братовчеди ще трябва да ги върнат, колкото и да им неприятно.

— Ще ми се да знаех какво става тук — обади се Шарън.

Хънтър въздъхна.

— Аз също, скъпа, аз също. Ще тръгваме ли?

По навик седнах така, че да виждам огледалото за обратно виждане и бялата кола, която се промъкваше след нас още от Линтън, все още беше там. Понякога изоставаше и после ни настигаше при червен светофар. Сега беше три коли зад нас, но и леко встрани, за да ни държи под око.

Спуснах стъклената преграда към шофьора и потупах Уилис по рамото.

— Защо не спреш на следващата бензиностанция да заредиш?

— Имаме предостатъчно бензин, сър.

— Все едно. Искам да отида до тоалетната.

— Разбира се, сър.

Четвърт миля по-нататък видяхме лъскавите реклами на един сервиз, Уилис отби в разклона и спря пред бензиновата колонка. Бялата кола ни отмина и изчезна зад завоя напред. Изскочих моментално, влязох в телефонната кабина, чух гласа на телефонистката и й дадох вътрешния номер.

Един непознат глас каза:

— Да?

Изрецитирах паролата.

— Чет махна ли опашката?

— Един момент, сър.

Чух да превключва друга линия, след това се обади самият Чет.

— Мислех, че ще се поохладиш, Куче.

— Спести ми театъра, Чет. Още ли ме следят?

— Не сме ние.

— Някой е по петите ми.

— Много лошо. Очакваш ли да се случи още нещо?

Изсмях се грубо.

— Не съм се разпискал за помощ, приятел.

— Най-добре ще си помогнеш, ако умреш, тогава никой няма да може да изкопчи нищо от теб. Днес съществуват доста симпатични средства, за да те накарат да се разприказваш. Не трябваше да гласувам да останеш жив.

— Кои са те, Чет?

— Предполагам, че са хора на Турчина. Трима от неговите долетяха вчера. Предположихме, че идват във връзка с разширяването на операциите в Джърси, но никой не може да е сигурен. Ще ги изчакаме, докато предприемат някакъв ход.

— Турчина би трябвало да се е вразумил досега.

— Насъбрал е доста ненавист, Куче. Нещо друго?

— Не. Ще се видим някой път.

— И още как — каза той и затвори.

Когато се качих в лимузината, Хънтър преглеждаше някакви документи, а Шарън седеше със затворени очи, отпуснала глава назад върху седалката. Подкарахме отново по улицата и на половин миля нататък видях бялата кола, спряла в една пресечка. Даде ни стотина метра преднина и отново потегли. Почувствах, че се усмихвам. Отпуснах се до Шарън и улових ръката й. Напипах пръстена й и потрих малкия камък. Вдигнах дланта й и я погледнах.

— Този пръстен ще те отрови — отбелязах.

— Мисля, че това вече е станало.

— Защо не го изхвърлиш?

Тя ме смушка раздразнено в ребрата и издърпа ръката си.

— Има сантиментална стойност.

— И си струва отравянето?

— Мисля, че да.

Хънтър прошумоля с документите и очите му ни се усмихнаха над очилата.

— Сигурно е приятно да си млад.

— Няма как да знам. Освен това ти пропиля шансовете си със старата Дуброу.

— Не съм ги пропилял.

— Добре де, не исках да кажа това.

— Коя е старата Дуброу? — поинтересува се Шарън сънливо.

— Една дама, с която Лийлънд се къпеше по гола пушка, когато все още беше жребец.

— По гола пушка?

— Мила… плуваше с нея по гол задник, това е то. Като снощи, помниш ли?

— И е спал с нея?

— На могъщия Хънтър не му достигна кураж — ухилих се аз. — Може и да е имала късмет. След това съветникът си спечели известна слава.

Видях го как се изчервява и клати укоризнено глава, хвърляйки странични погледи към Шарън.

— Можеше ли да си се представиш женен за онази стара кукла, съветнико?

На намръщената му физиономия се разля усмивка.

— Да. Може би затова останах щастливо неженен.

— Нищо не може да се сравни с това, да си женен за работата си. Тогава вместо мадами, оправяш папки.

Лакътят на Шарън пак се заби в ребрата ми, а Хънтър изсумтя, след което отново се зачете в документите си.

Бялата кола се бе приближила до нас и ни разделяше само едно комби. Отпред беше плетеницата от бетон, която водеше към града на забавленията и когато спряхме на пункта за плащане на пътната такса, колата застана в съседната лента. Успях да огледам шофьора и човека до него.

Турчина беше постъпил глупаво. Би трябвало да използва някой друг. Маркъм беше изкусен стрелец, но прекалено биеше на очи — смяташе, че мустаците и козята му брада прикриват счупения му нос, а Брайди Гръка, който се возеше на седалката до него, си бе въобразил, че досега никой не е открил убийствата му. Това семпло нищожество, което можеше да се изгуби и сред тълпа от двама души, все още смяташе че е един от великите наемни убийци. Първокласен специалист на шипа за трошене на лед, с който можеше да осакатява или убива по заповед. Явно целта не беше да ме убият, иначе Турчина никога нямаше да изпрати Брайди. Явно трябваше да послужа за пример. Маркъм щеше да ме държи в шах с пистолета, докато другият свърши работата.

Парализа от дясно, Турчин? Или от кръста надолу? Ако искаш, ще направя така, че да движи само главата си. Няма да може и да се изпикае, ако някой не му държи оная работа и не притиска пикочния му мехур. Като при онази операция на половите органи… някаква си томия. Само с едно бодване не само няма да може да има бебета, но и да си прави кефа.

Дявол да го вземе. Турчина не бе платил повече от двайсет и пет бона, които щяха да си разделят тези двамата и не можех да мисля за друго, освен да се питам защо цената ми е паднала толкова. Миналата година Курт Шмид бе похарчил половин милион. Двама французи се опитаха да премерят сили с мен и след това не му останаха повече главорези. Марко можеше и да ме очисти в една кръчма край Лондон, ако бе решил да опита, но пък каква полза би имал от половин милион, ако го изпреварех? Тогава в ръката си под масата държах пистолета 45-и калибър и изщракването на ударника прозвуча като гръмотевица, нищо, че момичетата не обърнаха никакво внимание. Той чу. Усмихна се леко, целуна ръката на Лайза, без да сваля очи от мен, и обясни на приятелчетата си, че не може да ме очисти, освен в гръб.

Но Турчина не беше Курт Шмид. Изглежда не беше в състояние да надрасне детските си дни, когато се е пазарял за килимчета с туристите и преди да наеме някой сериозен изпълнител, е решил да опита с евтини тъпаци. Или пък са го подплашили и не е искал да излезе на пазара.

Лийлънд Хънтър мушна документите в папките и ги прибра в куфарчето си. Отвори барчето, наля си малко бренди и го глътна.

— Това беше за твое здраве, Куче.

— Благодаря.

— Налейте си, ако искате.

Шарън и аз поклатихме глави.

— Какво следва сега?

Старият адвокат ми хвърли кисел поглед и сложи ръце в скута си.

— Упълномощен съм да проведа разследване върху качеството на морала ти. Не е нужно да казвам, че след… хм… скорошния епизод това едва ли се налага.

Нямаше как да не се разсмея.

— Старче, може да си адвокат, но не си психолог. Веселите дами, които имаш предвид, няма да се разприказват каквито и пари да им предложиш. Ще трябва да признаеш собственото си участие в груповата терапия и още отсега мога да чуя как момчетата от клуба те посрещат с „Хайде-хоп“.

— Имаш право, момчето ми.

— За какво говорите вие двамата? — намеси се Шарън. Започна да ни оглежда учудено, в очакване на отговор. Аз й го дадох с две сбити изречения, тя ме погледна с ококорени очи и се закикоти.

— Може би и аз мога да помогна, мистър Хънтър. Снощи бяхме заедно, съвсем голи и се гъделичкахме под мишниците, докато заспахме.

— Едва ли бих могъл да те замеся в това, скъпа — каза й Хънтър.

— А и не мисля, че ще свърша някаква работа — продължи Шарън. — Големият дървеняк отказа да ми направи каквото и да било. Мога да се подложа и на преглед, за да го докажа.

— И да унищожиш репутацията му? — Хънтър се усмихна.

— Е, поне ще проличи колко висок е моралът му.

— Това никак няма да хареса на братовчедите ми — намесих се аз. — Няма ли да е най-лесно чисто и просто да ти дам клетвена декларация в смисъл, че от време на време съм водил доста безразборен полов живот?

— Не ги улеснявай чак толкова. Освен това разследването ще ми достави истинско удоволствие. Напоследък все се налага да чета тъпотии.

Ухилих му се и погледнах огледалото. Бялата кола все още беше там, зад две други. Премина на жълто, приближи се достатъчно, за да не ни раздели следващия светофар и тръгна след нас по авенюто, на което беше небостъргачът с офиса на Хънтър.

— Къде искате да ви оставя? — попита той. Погледнах Шарън.

— У дома — каза тя. — На Източна петдесет и пета улица.

— Оттам аз съм на две пресечки, съветнико. Ще се приберем като истински баровци.

— Добре. Гаражът също е в онзи район. За днес колата няма да ми трябва повече. — Той взе куфарчето си и провери закопчалките. — Някакви особени планове, Куче?

Стиснах ръката на Шарън.

— Намислил съм едно-друго.

Той видя какво направих и се усмихна.

— Имах предвид във връзка със семейството ти.

Кимнах и извадих цигара от пакета.

— Не си давай зор. Имам цели три месеца, за да мисля по въпроса.

— Това ме плаши. Сигурен ли си, че си струва за дребната сума, за която става въпрос?

Изгледах го с присвити устни.

— Можеш да заложиш задника си, че си струва.

Оставихме го пред сградата, продължихме през града до Първо авеню и свихме на север. За миг ми се стори, че бялата кола ни е изгубила на претъпканото кръстовище, но след малко я зърнах на срещуположната страна на еднопосочната улица и се отпуснах на облегалката.

Нещата се развиваха като по ноти. Свалих стъклената преграда и казах на Уилис, че най-напред ще оставим Шарън, но тя подскочи като ужилена и категорично се възпротиви, така че обещах да я изпратя пеша от гаража. В края на краищата не всичко беше като но ноти. Трябваше аз да определя мястото на срещата с двамата главорези от бялата кола, иначе щях да си изпатя. Можех да се закълна, че бяха изпратени, за да ме осакатят, но не биха се отказали и да ме ликвидират. За първи път ми липсваше усещането за парчето стомана, което обикновено висеше на колана ми и кобурът с пружина, който го изхвърляше навън при нужното докосване. Имаше и други начини да се свърши работа, но беше добре човек да знае, че разполага с преимуществата, които осигуряват 45-калибровият армейски колт и двата пълнителя, натъпкани с олово.

Гаражът беше по средата между две пресечки и Уилис спусна колата по рампата към сутерена на сградата, зави покрай ожулените от калници колони със завидна ловкост и спря. Аз слязох пред гишето на касиера, подадох ръка на Шарън и проследих с поглед лимузината, която се отдалечи към отворената врата на асансьора в далечния край. След това дойде някакъв Фолксваген, одра една от колоните и се мушна в една празна клетка недалеч, очевидно запазена за него. След това погледнах към завоя и видях бялото отражение на следващата кола от опашката. Разбрах че е време да действам.

Казах на Шарън, че ще се върна веднага, попитах човека на гишето къде е мъжката тоалетна и тръгнах натам. Плоското предно стъкло на една постара кола се оказа много добро огледало. Видях Маркъм и Брайди Гръка да слизат и да тръгват след мен. Маркъм мина за по-пряко между паркираните коли. Видях отраженията им още веднъж в някаква стъклена реклама за представление на Бродуей, малко преди да свия в нишата, където беше вратата на тоалетната.

Измъкнах колана и го увих около юмрука си, усещайки на лицето си онова странно изражение, което го кара да се сбръчква. Може би тези леваци си мислеха, че съм стоял настрана достатъчно дълго, за да забравя старите трикове. Или че след като съм излязъл от играта, съм се побъркал. Дявол да го вземе, това щеше да разнообрази деня ми.

Бутнах вратата и влязох в тоалетната. Вътре имаше два писоара и три кабинки, в които нямаше никой. Дадох си сметка, че съм извадил късмет. Избрах най-дясната, събух си обувките и ги оставих така, че всеки, който погледне под вратата, да си помисли, че съм седнал в удобно, безпомощно състояние. Затворих кабинната отвътре, прекачих се над стената и застанах зад външната врата, за да чакам Маркъм.

Той пристигна точно, когато го очаквах, с къс пистолет 38-и калибър в ръка, видя единствената заключена кабинка и мина покрай мен, без дори да погледне назад. Бутнах леко вратата, за да се затвори. Не ме чу да се приближавам, защото бях по чорапи. Тъкмо се канеше да вдигне крак, за да разбие вратата на кабинната. В този момент стоварих зад ухото му юмрука с колана и го запратих през дървената преграда с такава сила, че коленете му откъртиха дъската на тоалетната чиния. Преди да успее да извика, улових главата му с ръце и я ударих в дебелия, мръсен порцеланов ръб. Зъбите му се строшиха като сухи клечки и кръвта му оплеска застоялата вода на пода. Изпадна в безсъзнание и изобщо не разбра какво се случи с него. Не чу как счупих костите на двете му ръце и дори не простена, когато свих дланите си на купички и пробих тъпанчетата му с вакуум. Но само след няколко часа и в продължение на месеци след това щеше да се гърчи от болка, а Турчина повече нямаше да го използва. Взех пистолета му и си обух обувките.

Предположих, че Брайди Гръка е застанал пред вратата, чул е шума и сега очаква финала. С удоволствие му го показах. Само отворих вратата и извиках: „Хайде“. Докато разбере, че не съм Маркъм, вече го бях вкарал вътре и ме гледаше с разширени от страх очи.

Опита се да замахне с шипа за лед, но строших китката му с цевта на пистолета, а след това го ударих с дръжката, за да не се развика. Свлече се на земята като чувал мръсно пране и изпусна инструмента си. Такива шипове продаваха във всеки евтин магазин и удобството им се състои в това, че след като ги извадиш от тялото на някого, можеш да развинтиш дръжката и да отнесеш със себе си всички отпечатъци от пръсти, оставяйки единствено болка и бавна смърт. Вурхиз и Браун заминаха по този начин. Брайди бе подредил Бъд Хийли така, че оттогава е парализиран до кръста и вегетира в една вила край Брюксел.

Счупих всичките му пръсти и пробих бузите му, така че никога повече да не може да става невидим в тълпа. После разкопчах колана и панталона му и изчаках около две минути, докато започне да се свестява. Насочих острието на ледотрошачката към двете му топки и тъкмо когато от устата му се разнесе хриптящ стон и очите му се отвориха, за да ме погледнат, го прокарах през тях докато не опря в плочките на пода. Викът на ужас, който се канеше да нададе така и не успя да надделее над острото свистене на секналия му отведнъж дъх. След това припадна.

Следващият, който влезеше в тази тоалетна, нямаше да облекчи само пикочния мехур и дебелото си черво.

Докато се приближавах към Шарън с безизразно лице, тя ме наблюдаваше. След това изведнъж се намръщи и захапа долната си устна. Улових я заръка и по наклонената рампа я изведох на улицата. Апартаментът й се намираше на пет минути оттам и тя не каза нищо, докато не завихме зад ъгъла.

— Цялата ти риза е в кръв — обади се най-накрая.

— Не умея да си пазя дрехите.

— Двама души влязоха в тоалетната след теб.

Кимнах.

— Не ги видях да излизат.

Пак кимнах.

— Познаваше ли ги?

— Да.

Стигнахме до козирката, която стърчеше над тротоара пред входа й и спряхме.

— Те бяха в онази бяла кола, която ни следеше през цялото време, нали?

— Откъде знаеш за това?

— Знам, защото те наблюдавах. Видях ги в огледалото.

— Тези хора бяха от друго време, котенце. Забрави ги.

— Какво им направи?

— Опресних паметта им, така че следващия път или да внимават повече, или да не се захващат изобщо.

— Кое от двете?

— Не мисля, че ще пожелаят да подновят запознанството си с мен.

— Можеш ли да ми кажеш защо се случи това?

Запалих цигара и се загледах към улицата.

— Не.

— Разбирам.

— Искаш ли да ме видиш пак? — попитах.

Лицето й стана сериозно. Очите й се насочиха към моите. Погледна дълбоко в тях. Най-накрая отвърна:

— Да.

Вдигнах брадичката й и я целунах леко.

— Ще съжаляваш.

Тя кимна.

— Да, знам.

— И не ти пука?

— Не ми пука.

Лий ми беше оставил бележка, че дрехите ми от „Уелър-Фебре“ са пристигнали и висят в гардероба. Бил се обаждал Ал де Векио, който поискал да му звънна, когато мога. Обаждала се и някаква секретарка от името на Дик Лейгън, но не предала нищо. Бележката завършваше с покана да вечерям с Лий в някакъв нов ресторант на име „Оливърс Лодж“, ако имам време.

Не че старият ми приятел толкова много държеше на компанията ми. Просто изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало с новата ми позната. Хвърлих бележката на тоалетната масичка и се замислих аз Шарън. Побъркана мацка. Професионална девственица. Зачудих се какво ли би направила в последната секунда, ако бях приел предложението да я дефлорирам. Човек би могъл да избегне коляно в топките, но тези смахнати дами могат и да хапят, а дори най-малкото гризване по врата или рамото може да охлади ентусиазма ти. Смахната, но приятна. Все едно да имаш малко лъвче. Сладко, пухкаво и забавно, но само почакай да порасне.

Отидох до гардероба и извадих новите си парцали. Бях забравил да поръчам да оставят допълнителна ширина, за да прикрие издутината на пистолет и сега съжалявах за това. Времената и условията не ставаха по-добри. Ставаха по-лоши и обещаваха да се заплетат допълнително.

Бележката от „Бетертън и Щрос“ в Лондон бе написана върху най-обикновена бланка — на пръв поглед безобидно писмо, в което ми благодаряха, че се ползвам от услугите им и ми предлагаха някои други допълнения към облеклото. Всъщност всичко това означаваше, че Гарфийлд и Греко Испанеца са влезли с главата напред в капана, който им бях заложил и че вече изцяло са извън играта. Саймън Корнър, който действаше от нашата книжарница, в лондонския квартал Сохо, се опитвал да се възползва от отсъствието ми, но проявявал предпазливост и се ослушвал, за да види накъде ще задуха вятърът.

Помислих си, че всичко върви добре. Когато никой не знае нищо, всички подозират всичко. В тези кръгове няма лоши новини. Това е вследствие на супер ефективността. В момента по всяка вероятност брояха главите всеки ден, за да видят кой липсва и кой се поти прекалено. Очакването да се стовари брадвата е най-тежката част от играта.

Измъкнах се от дрехите си, взех душ и се избръснах, после си сложих новия костюм и се обадих на Ал. Когато вдигна телефона, казах:

— Здрасти, paisan.

— Доста се разхождаш, войнико. Проклетият ти номер изобщо не отговаря.

— Знаеш как е.

— Как ти се струват американските курви?

— Не са лоши. Имат някои мръсни мисли, но общо взето женската еманципация не им е повлияла. За какво си ме търсил?

— Получих малко информация. Все още ли си ми клиент?

— Говори.

— Чувал ли си за „Фарнсуърт Авиейшън“?

— Не се ли преместиха някъде в пустинята? Имаше нещо във вестника по този въпрос.

— Точно така. Бяха най-големите замърсители на околната среда в района на Лос Анджелис и екологическите движения се захванаха с тях. Бедата е, че производството им е от основна важност за правителството и са направили нещо като сделка.

— Горките индианци.

— Там, където са, няма червенокожи. Както и да е. Има едно устройство, за чието производство искат да сключат договор с „Барин Индъстриз“. Изглежда само те имат нужното оборудваме, за да започнат производството веднага.

— Прекрасно. Къде докопа всичко това?

— От един случаен разговор със стар приятел, който работи за „Фарнсуърт“. Но има една пречка.

— Така ли?

— „Барин“ ще трябва да въведе някои новости. Това ще им струва повече, отколкото могат да си позволят, ако информацията ми е вярна.

— Колко повече?

— Около два милиона. Така че не се изненадвай, ако на пазара се появят акции.

— С какво разполагат, освен с недвижимото имущество на фирмата?

— С няколко патента. Изглежда някои от старите инженери са изпреварили времето си. Ако не са били две умни глави с доживотни трудови договори с дядо ти, те все още щяха да събират прах в сейфовете. Както и да е, ако изпуснат новите поръчки, ще загубят много.

— Братовчедите ми са от тези, които гледат птичката да е в ръката им — отбелязах. — Ще продават.

— Да. Знаеш ли, че са продали Мондо Бийч?

— Разбира се. Аз го купих.

Последва пауза, след което Ал попита:

— За колко?

— Двеста и петдесет хилядарки.

— Аха — промърмори той и по тона му разбрах, че се мъчи да събере всички отломки в една торба, така че на никой да не му се доповръща.

Умишлено го оставих да чуе кискането ми.

— Чисти са, компютърна главо! Спечелих ги и са мои. Има още много.

— Куче — каза той тихо, — никога не си бил толкова умен, че да пипнеш толкова мангизи.

— Да кажем, че съм попаднал на по-глупави от мен.

— Какви ли може да са те?

— Има всякакви глупаци.

— Да. — Тонът му отново стана далечен и си представих как си играе с кутията от бира и как се взира в малките буквички на етикета. — И още нещо. Крос Макмилън се готви за близък бой. Повечето от старите инвеститори вече са мъртви и акциите им са преминали у техните наследници. Те не се чувстват задължени да проявяват лоялност, така че ръководството на компанията може да се смени всеки момент. Това не е толкова лошо само по себе си, но Крос Макмилън е хищник. Ще превземе „Барин Индъстриз“ парче по парче, ще прибере печалбите и ще покаже среден пръст на акционерите.

— Някога правил ли е предложение да купува?

— Доколкото разбрах, да. Преди няколко години, но му е било отказана категорично. Сега ще пипне всичко, без да плаща.

— Може би, Ал.

— Той е собственик на един от най-големите конгломерати, но не притежава „Барин“, а го иска повече от всичко друго. И е готов да се бори докрай.

Жалко, че Ал не можеше да види как се хиля.

— Искаше да има и Мондо Бийч.

— Знам. Типовете като Макмилън не обичат да им подливат вода за каквото и да било. Ще си загуби ума като научи.

— Ако боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума.

— Ще ми се да те познавах малко по-добре — каза Ал.

— На мен също — отвърнах и затворих телефона.

Изчаках няколко минути с пръст върху бутона за прекъсване и след това набрах номера на Лийлънд Хънтър.

— По какъв начин смяташ да внесеш светлина в деня ми, Куче? — попита той. — Не е възможно да си създал паника през няколкото часа, откакто се разделихме.

— Обаждам се по работа, съветнико. Съвсем делово. За Мондо Бийч… Има една компания, наречена „Ейв Хигинс“. Аз съм единственият й собственик. Не се занимава с нищо, но съществува.

— Е, и?

— Дядо ми имаше един втори братовчед, доста по-млад от него, който отиде да живее в Канада. Говори се, че е богат, но никой не знае със сигурност. Поне изпращаше доста скъпи подаръци. Веднъж дори подари на стария Камърън състезателен кон. Така. Ако не е против принципите ти да послъгваш, просто спомени, че чекът е бил със банков сертификат и че пощенското клеймо на писмото е от Канада. Братовчедите Денис и Алфи ще свършат останалото. Ще си спомнят братовчеда и ще помислят, че им се притича на помощ както е правил и преди, когато Камърън е имал затруднения.

— Лъжата не е най-големият ми специалитет, Куче. Знаеш, че представлявам интересите на „Барин“.

— Ти вършиш работата си, приятел. Обявили са имота за продан, определили са цена, след като условията на завещанието са изпълнени… И първото парче отива у член на семейството. Ако ще успокои съвестта ти, кажи на онези лекета кой е купувачът. Ако имат нужда от пари, ще продават при всички случаи.

— Защо не искаш да им кажа?

— Искам да остане за изненада. Така и Макмилън ще се разпищи. Ще бъде потресен, като научи, че човек от семейството все още има пари. Просто припиши имота на „Ейв Хигинс“ и след ден-два ще дойда да оправим документите. Става ли?

— Ти си по-забавен, отколкото защита в дело за изнасилване. Да, може да стане, ако направя известен компромис с принципите си. Между другото, кой се занимава с деловата ти дейност?

— Отсега нататък, ти, велики Хънтър. Очаквай голям пакет по пощата.

След като каза „Дочуване“, се обадих на „Уестърн Юниън“, които щяха да доставят големия пакет, и в офиса на Дик Лейгън. Секретарката му ми обясни, че в момента го няма и че мога да го открия след около час. След това се отправих към една малка кантора само с две стаи, в другия край на града, в която един жилест човек с мазна работна престилка ми продаде неупотребяван автоматик 45-и калибър, кобур за колан, два допълнителни пълнителя и две кутии армейски патрони. Проверих действието на затвора, заредих пълнителите, мушнах единия в дръжката и вкарах патрон в цевта. Жилестият прибра парите ми, върна се при тезгяха и продължи да пили някакво чуждестранно оръжие.

Навън се чуваше тътена на далечна буря и знаех, че скоро пак ще вали. Радвах се, че съм си взел шлифера.