Шейх

10

Беше изминала една седмица от първото посещение на Зара в селото. Днес тя отново бе отишла на пазара с разрешението на Джамал, и бе уредила с Рашид да прати ездитни камили да чакат при задната врата в най-тъмните часове на нощта. Тя бе открила тази врата по време на разходките си и бе научила, че почти не се използва и не се охранява, само един страж минаваше покрай нея приблизително на всеки час.

Зара се облече внимателно за тазвечерното си посещение при Джамал, избра слънчевожълт кафтан с дълбок джоб. Знаеше какво трябва да се направи, но не и как да го направи, освен ако Джамал не изпиеше приспивателната напитка, преди да съблече дрехите й. Без кафтана си тя нямаше да има достъп до прахчето в джоба. Бягството трябваше да се осъществи тази нощ. Всичко беше подготвено; тя само трябваше да задейства нещата.

Зара беше готова, когато Хамет дойде да я вземе. Стъпките й отекваха глухо, докато прекосяваше празния харем. И трите наложници вече ги нямаше тук. Правосъдието на Джамал беше бързо и непреклонно. Амар и Лейла бяха дадени на двама проявили се войници, които ги настаниха в къщи в селото. Според Зара тези мъже изглеждаха почтени, но наложниците никога повече нямаше да разполагат с онзи лукс, на който бяха свикнали в дома на Джамал.

Джамал привлече Зара в обятията си още от мига, в който тя влезе в стаята му. Никога нямаше да се умори да я гледа или да я прегръща, или да се люби с нея. Още настръхваше от страх при мисълта, че без малко щеше да я загуби. Саха се бе отървала лесно; той можеше като нищо да я осъди на смърт, ако беше в такова настроение. Ако Зара бе погълнала отровата, присъдата му щеше да бъде сурова и мигновена.

— Има нещо, което трябва да ти кажа тази вечер — изрече Джамал, привличайки Зара да седне до него на кушетката. — Мислих върху това вече цяла седмица, от последното си посещение при султана.

Зара загуби способността си да диша.

— За баща ми е, нали?

— Донякъде. Време е да се върна към пиратството. Султанът е много алчен. Непрекъснато иска да допълва вечно изпразващата се съкровищница, а моите пиратски кораби му носят доста големи богатства. Баща ти не може да остане тук, докато ме няма. Нямам избор, Зара. Юсеф трябва да бъде предаден на Мулай Исмаил.

Зара пребледня. Дано Аллах се смили и й помогне да осъществи плановете си за бягство.

Стреснатото й изражение навярно убеди Джамал, че е съкрушена от решението му, защото той каза:

— Държах Юсеф тук толкова време, колкото можах. Изпълних своята част от сделката.

— Защо да не мога аз да се грижа за баща си в твое отсъствие? — запита Зара. — И двамата знаем, че султанът ще го убие.

Джамал се застави да посрещне с кораво сърце молбите на Зара. Вече беше взел решение — Юсеф трябваше да бъде изпратен в Мекнес.

— Няма да си тук, за да се грижиш за баща си. Вземам те със себе си.

Зара отвори широко очи, шокирана. Явно планът й да привърже Джамал към себе си успяваше дори отвъд най-необузданите й предположения. Устата й пресъхна. Джамал се интересуваше от нея — достатъчно, за да иска тя да дойде с него. Аллах да й прости за това, което щеше да направи. Независимо колко отчаяно искаше да бъде с него, тя не можеше да понесе да живее като негова робиня, нито можеше да понесе мисълта, че баща й ще умре. Бягството беше единственият отговор.

— Аз… никога не съм била на кораб. Мисля, че няма да ми хареса.

Джамал я привлече към себе си.

— Искам те при себе си, Зара. Още не съм готов да се разделя с тебе. Султанът намекна, че би трябвало да те върна в неговия харем. Решил е, че иска лично да те укроти, но аз не мога да понеса мисълта, че ръцете му ще докосват сладката ти плът.

Когато Джамал понечи да свали кафтана й, Зара се дръпна, изричайки:

— Трудно ми е да приема, че баща ми скоро ще умре, господарю. Как очакваш да мисля за любов, когато изпращаш баща ми на сигурна смърт?

— Щях да задържа Юсеф тук, ако можех, Зара.

— Трябва ми време, за да преодолея мъката си. Нека изпия нещо разхладително. Точно сега не се чувствам особено разположена за тебе.

— Добре тогава — съгласи се Джамал. — На масата има храна и кана с кайсиев нектар. Вземи каквото искаш.

Зара отиде бавно към масата и наля две чаши нектар. Обърната с гръб към Джамал, тя изсипа съдържанието на пакетчето в едната чаша и пъхна празната хартийка в джоба си. Върна се при Джамал и му подаде подправената напитка. Никакви чувства не се изписаха на лицето й, докато го гледаше как отпива голяма глътка от пълната чаша. Тя отпи от своята, без да е въобще.

— Ще се застъпя за Юсеф — обеща Джамал, стремейки се да я успокои. — Не жадувам за кръвта му.

— Това ли е последната ти дума?

— Да, взел съм вече решение.

— Тогава аз повече не съм длъжна да спазвам сделката ни. Искам да се върна в харема.

Джамал пресуши чашата си и я тресна на масата. Тя се строши и се разпиля на парчета по пода, но той не обърна никакво внимание.

— Не! Няма да ми отказваш! Ти още си моя робиня и ще те имам, няма значение дали искаш или не.

Нима Зара не разбираше, че никак не му е безразлична, запита се Джамал. Никога не беше изпитвал подобно чувство към друга жена. Чувствата му бяха толкова силни, че не можеше да издържи дългото пътуване по море без нея. Решението му да я вземе със себе си не беше лекомислено.

Зара замря в негодувание. Достатъчно дълго се бе правила на покорна робиня. Беше сдържала темперамента си, беше си прехапвала езика и се бе насилвала да се подчинява на чувствената природа на Джамал. Той я бе научил против волята й да копнее за неговия допир и да се наслаждава на любенето му, но пленничеството не беше начинът на живот, който тя изобщо би приела. С помощта на Аллаха не след дълго вече нямаше да бъде робиня. Джамал бе изпил цялата напитка и скоро щеше да заспи.

— Може да съм робиня, но не искам да ти угаждам. Сделката ни приключи.

Тя се надигна, готова да тръгне.

Джамал я хвана за ръката, отказвайки да я пусне да си върви.

— Остави тази злополучна сделка. Ще те имам, сладка магьоснице, Трябваше да се досетя, че покорността е била само преструвка. Не изпитваш ли нищо към мене?

Да изпитва нещо към него ли? Тялото й копнееше за допира му, но ако го признаеше, това само щеше да унищожи остатъците от гордостта й.

— Аз спазих сделката; нямаш никакви оплаквания.

Очите му искряха от ярост.

— За глупак ли ме взимаш? Нарочно ли се преструваше, за да плениш сърцето ми?

Той дръпна кафтана през главата й и го хвърли на пода. Гневът и желанието го бяха накарали да се втвърди като камък.

— Не! Никога не съм искала сърцето ти, а само доверието ти.

Аллах, какво я накара да изрече тези думи? Не биваше да събужда подозрението му. Още по нищо не му личеше, че скоро ще заспи. По-скоро беше напрегнат, събличаше с разтреперани ръце кафтана си и го захвърли настрана.

Бутна я на възглавниците и я прикова към кушетката с цялата дължина на тялото си. Разтегна устни в почти зверска усмивка.

— Кажи ми, че не ме искаш. Само кажи и ще те пратя обратно в харема.

Зара се вгледа в очите му, смутена от силния копнеж в тъмните им дълбини, и способността да говори я напусна.

— Кажи го, сладка магьоснице — повтори Джамал. Тишина. Зара още не бе възвърнала говора си. — Така си и мислех — изрече той лукаво. — Не можеш да го кажеш, защото ще бъде лъжа.

Хищно усмихнатата му уста проправи огнена пътека надолу по гърдите й. Щръкналите й зърна станаха обект на вниманието му, той започна да ги целува и да смуче нежните пъпки, а после ги обхвана в здравите си бели зъби. Зара се изви и изкрещя, искайки още и още и същевременно отричайки от все сърце жаждата си за този красив шейх.

— Да взема ли сребърните топчици? — запита той дрезгаво. — Последния път май ти харесаха.

— Не! — изстена Зара. Аллах да й е на помощ.

Джамал сви рамене и наведе глава, за да поднови нападението си върху сочните й зърна. Когато устните му се спуснаха надолу към гладкото й хълмче, тя най-накрая намери смелост да каже думите, които той искаше от нея.

— Не те искам! Моля те, спри!

Джамал вдигна глава и й отправи развеселена усмивка.

— Твърде късно, сладка магьоснице. Пропусна шанса си. Сега трябва да си понесеш последиците. Отдай ми се, Зара.

Той сведе глава и езикът му я раздели, намирайки миниатюрната скъпоценност в мястото, където се събираха бедрата й. Прекара няколко мига без дъх, докато я измъчваше, преди да засмуче щръкналата пъпка с ненаситната си уста. Зара извика, вцепени се и се отпусна като безжизнена.

Джамал се вмъкна между разтворените й бедра и се приготви да проникне в нея. Изведнъж очите му помътняха и по лицето му премина объркано изражение. В следния миг той вдигна очи нагоре и тежко се отпусна върху нея. Сънотворната напитка най-накрая беше подействала!

Зара го смушка и го извика по име. Той не помръдна. Тя изпусна облекчена въздишка. По едно време се бе побояла, че прахчето няма да подейства. Сега разбра, че организмът на Джамал е твърде силен и затова приспивателното беше подействало доста по-бавно. Тя се измъкна изпод него, задъхана от усилието, и се втренчи в лицето му. Беше толкова тих, че се уплаши.

Потърси пулса на шията му и установи, че сърцето му бие силно. Едва не припадна от облекчение. Нямаше представа колко ще спи, но беше уверена, че ще се събуди. Трепереше цялата, докато го завиваше с едно тънко одеяло и отстъпваше назад.

Намери кафтана си и го навлече бързо. После разрови сандъка на Джамал, откри една черна джелаба и я облече върху кафтана. Отвори кутията с ключа от килията на баща си и го взе, слагайки на негово място изумруда, който Джамал й беше подарил. После седна и зачака. Според пресмятанията й Рашид щеше да дойде с камилите чак след няколко часа.

Загледа спящия Джамал, не можейки да отвърне очи от красивото му лице. Беше толкова силен, толкова мъжествен, така неустоимо привлекателен, че щеше да й бъде много трудно да го забрави. Може би щеше да постигне това доста по-лесно, ако мислеше за него като за човека, отговорен за смъртта на Сайед, а не като за свой любовник.

Изпусна дъх разтреперана и се втренчи в тъмния двор, забелязвайки, че луната беше се скрила зад облак и сенките се бяха сгъстили. Продължи да чака. Най-накрая настъпи уреченият час. Тя хвърли още един продължителен поглед към спящия Джамал и се плъзна безшумно в двора. Движеше се колкото може по-тихо, защото знаеше, че Хамет спи на дюшек пред вратата на Джамал.

Почти невидима в черната си джелаба, Зара се промъкваше нечуто в нощта. Загледа мълчаливо как часовият минава покрай килията на баща й и се скрива зад ъгъла. Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, когато той мина край нея, без да я забележи. Трепереше като лист, докато пъхваше ключа в ключалката и го завърташе. Вратата се отвори безшумно, без никакво изскърцване на добре смазаните панти, и тя тихо повика баща си.

— Тук съм, Зара — каза Юсеф, излизайки на прага. — Къде е часовият?

— Мина преди малко. Трябва да побързаме и да освободим другите, преди да се е върнал.

Юсеф излезе от килията, затвори вратата, заключи я и се сля с нощните сенки. Хвърли ключа в храстите. Другите бербери бяха затворени в обща килия близо до неговата. Вратата не се заключваше, но отвън беше запречена с дебела греда. Юсеф вдигна тежкото резе и изрече заповеди с тих глас. Един по един мъжете излизаха и се скриваха в сянката, където никой не можеше да ги види.

— Кажи на всички да вървят покрай стената към задната врата, татко — прошепна Зара. — Аз ще вървя точно зад вас.

Тя беше благодарна, че сините дрехи на берберите се сливаха с нощния мрак.

Юсеф и Зара стигнаха благополучно до задната врата, оглеждайки се за часовия. Той мина край тях, без да ги забележи, защото те се бяха скрили, снишени зад едно смокиново дърво. Когато той продължи по пътя си, двамата се промъкнаха покрай стената и стигнаха до задната врата. Късметът беше на тяхна страна. Намериха я неохранявана. Но за нещастие, беше заключена.

— Качвай се — изшептя Юсеф. — Аз ще те повдигна.

След минута Зара се прекатери през стената, последвана от баща си. В първия момент не видяха Рашид и Зара изпадна в паника. Но после го забеляза да извежда няколко камили изпод сянката на китка маслинови дървета.

— Благодаря ти, приятелю — каза Юсеф и потупа Рашид по рамото. — Ще ти платя камилите.

— Не трябва да ми плащаш, Юсеф. Това е най-малкото, което мога да направя. Дъщеря ти е смела жена. Тя заслужава похвала. Аллах да е с вас.

— Трябва да тръгваме — каза Юсеф, — преди да са ни разкрили.

Бегълците възседнаха камилите и потънаха в нощта, оставяйки далече зад себе си и оазиса, и шейх Джамал.

Сънищата на Джамал не бяха приятни. Опитваше се да се изтръгне от хватката на дълбокия, потискащ сън, но не можеше. Бореше се, но ръцете не го слушаха. Нещо не беше наред. Никак не беше наред, но той нямаше сили да надвие паниката, препускаща в замъгленото му съзнание. Почувства някакви ръце, които го разтърсваха, и се съсредоточи върху думите, които някой изливаше върху него.

— Господарю, събуди се! — Ново разтърсване, този път по-силно. — Господарю, моля те, събуди се… какво се е случило с тебе?

Джамал набръчка чело. С огромно усилие отвори единия си клепач, после другия. Очите му бяха замаяни, не можеше да съсредоточи погледа си; изминаха няколко минути, преди да разпознае Хамет.

— Хамет? Какво означава това?

Какво беше станало с гласа му? Звучеше някак дрезгаво и изкривено.

— Слава на Аллаха — въздъхна облекчено Хамет. — Трябва да се опиташ да станеш, господарю. Страхувам се, че новините, които нося, няма да ти харесат.

— Вода — изпъшка Джамал, опитвайки се да се надигне и да седне. Успя да го направи с помощта на Хамет и изгълта чашата с вода, която евнухът поднесе към устните му. — Какво стана? Болен ли съм?

— Пратих да повикат лекаря; скоро ще дойде. Междувременно, страхувам се, че нося лоши новини.

— Лоши новини ли? — повтори Джамал; още му беше трудно да се съсредоточи.

Преди Хамет да успее да обясни, в стаята нахлу дребен, енергичен мъж с брада и черна шапчица на темето.

— Ще ти разкажа по-късно — каза Хамет и отстъпи назад, за да може лекарят да прегледа пациента си.

Давид бен Израел беше известен еврейски лекар. Той беше личният лечител на Джамал от най-ранно детство; фактически го бе довел на белия свят. Беше стар, но мъдър. Не се водеше на активна служба, затова задълженията му в Рая бяха леки.

— Разболял си си се, господарю? — запита Давид, след като повдигна клепачите на Джамал, за да изследва зениците му.

— Аз никога не се разболявам — отвърна Джамал.

Покажи си езика.

Джамал се подчини, питайки се какво означава това, когато Давид изхъмка, сякаш в отговор на безмълвния му въпрос.

— Кое е последното нещо, което си спомняш? — запита Давид, отстъпвайки една крачка назад.

Джамал затвори очи и се опита да си припомни последните събития от снощи. Усмихна се, когато се сети как се любеше със Зара. Изведнъж усмивката му се стопи и той се намръщи. Какво е станало с нея? Върнала ли се е в харема?

— Е? — подкани го нетърпеливо лекарят. — По усмивката ти съдя, че си спомняш нещо.

— Да. Бях със Зара. Спомням си, че се любих с нея, преди всичко да потъне в мрак.

— Нещо да си ял или да си пил?

— Не… о, да, изпих една чаша кайсиев нектар.

Давид затърси из стаята чашата на Джамал, хъмкайки все по-високо.

Изведнъж Джамал се сети за какво намеква лекарят.

— Мислиш, че съм бил отровен?

— Не отровен, господарю. А, ето я — каза той, събирайки разпилените парчета стъкло от масата и пода. Взе едно голямо парче и го поднесе към светлината. После опита с език утайката по повърхността му. — Не мога да кажа със сигурност, но ще го проуча и най-вероятно ще излезе, че си бил упоен, господарю.

— Какво? От кого? Кой ще направи подобно нещо?

— Това не знам, господарю. Лекарството не е било достатъчно силно, за да ти навреди сериозно, но за да бъда сигурен, ще ти дам отвара, която да изкара останалата отрова от тялото ти. Най-лошото си го преминал в съня.

Мозъкът на Джамал започна постепенно да се изтръгва от мъглата и в ума му се появи една ужасяваща мисъл. Дали и Зара е погълнала такава отрова? Дали сега не спи, упоена от нея? Болна ли е? После си спомни, че когато Хамет го будеше, му бе споменал нещо за лоши новини. Той потрепери от необясним страх. Тук имаше нещо много повече от това, което се представяше пред погледа му, и той възнамеряваше да стигне до дъното на цялата тази работа.

— Хамет!

Гласът му накара евнуха незабавно да се появи до леглото на господаря си.

— Тук съм, господарю.

— Моят доверен лекар смята, че са ми дали лекарство, за да заспя. Какво знаеш за това?

— Нищо не знам за лекарството, господарю. Не оправдах доверието ти. Прости ми.

— Не те държа отговорен. Виждал ли си Зара? — запита остро Джамал. — Ще пратя Давид да я прегледа. Ако са й дали същото лекарство, може да се е разболяла. Тялото й не е толкова силно като моето.

— Зара я няма в харема. — Изражението на Хамет беше тъжно, но решително. Господарят му щеше страшно да се разгневи, когато узнаеше всичко за предателството на своята робиня. — Нафиза дойде при мене рано тази сутрин и запита дали Зара е все още при тебе. Нямаше я в стаята ти. Знаех, че не е излязла през вратата, защото аз спя на дюшек пред прага ти и щях да я чуя. Сигурно е излязла през двора.

— Може да е в хамама — предположи Джамал с надежда в гласа. Но Хамет поклати глава. — Провери ли във всички стаи?

— В целия дворец, господарю.

— В двора? В подземията?

— Зара я няма, господарю. Както и баща й, и всичките берберски пленници.

Джамал скочи от леглото и се хвърли към кутията, където държеше ключа от килията на Юсеф. Пое си остро дъх и това беше единственият признак на гнева му. Вътре в кутията, положен на поставката, облечена в сатен, лежеше изумрудът, който беше дал на Зара. Той беше красноречиво свидетелство и единственото доказателство, от което имаше нужда. Почувства се наранен и предаден. Беше го заблудила една берберска магьосница, която предлагаше тялото си заради баща си. Думите бяха жестоки, но Джамал не можеш да измисли никакво друго обяснение за това, което бе сторила Зара.

Заболя го, като осъзна, че тя нарочно го бе заблуждавала. Беше се възползвала от лудата му привързаност към нея и бе спечелила доверието му дотам, че той да остане сляп и глух за коварните й намерения. Какъв глупак излезе. Какъв непоправим, клет глупак…

— Трябва да се изкъпя, за да отмия мириса на тази коварна вещица от тялото си — изръмжа Джамал. — Повикай Харун. Ще говоря с него, след като се изкъпя.

— Оставям те, господарю — каза Давид, когато Хамет тръгна да изпълни заповедта на господаря си. — Виждам, че вече нямаш нужда от мене. Ефектът на лекарството вече почти напълно е напуснал организма ти.

Той се поклони и излезе от стаята, оставяйки шейха да се пържи в гнева си.

След час Джамал и Харун оглеждаха малката душна килия, в която доскоро беше затворен Юсеф. Джамал не очакваше да намери нещо и не се изненада, когато надуши особения аромат на Зара. Би познал тази миризма навсякъде. Жасмин. Беше заповядал да направят специално ароматно масло за нея и държеше Нафиза да го използва само за красивата му робиня. Като си спомни как бе целувал, вкусвал и галил ухаещата на жасмин свежа плът на Зара, той почувства ново пробождане. Как е могла да го предаде така? Той щеше да се ожени за нея; щеше да й даде света, който тя искаше.

Не научи нищо съществено и от часовия, който бе стоял на пост предната нощ, но берберите бяха изчезнали. Мъжът, който пазеше предната врата, се закле, че никой не е влизал или излизал след затварянето на портите за през нощта. Така че оставаше само задната врата. Тя беше заключена, но човек лесно можеше да я прескочи. Донесоха ключ и Джамал излезе отвън.

Следи от камили, господарю — каза Харун, привличайки вниманието на Джамал към големите отпечатъци от копита по земята близо до вратата. — Нашите хора не яздят камили, а керваните не идват толкова близо до стените, дори да минават през оазиса. Това е добре планирано и осъществено бягство, господарю.

— Да — изрече замислено Джамал. — Да не бях така увлечен по Зара, щях да взема предпазни мерки. Канех се да лъжа Исмаил за тази берберска вещица. Никога повече, Харун, приятелю. Когато намеря Зара, няма пак да се държа като замаян глупак. Не желая да ставам жертва на женските й коварства.

— Смяташ ли да я преследваш? — запита Харун, изненадан от силните чувства на Джамал към Зара. — Какво е една жена, когато на света има толкова много?

— И с диви коне няма да ме спрат — каза рязко Джамал. — Зара ме предаде и трябва да си понесе последиците. Ще я продам на роботърговеца, това ще бъде подходящо наказание за предателството й.

Тези думи бяха изречени прибързано. Въпреки удара, който бе понесла гордостта му, Джамал никога нямаше да прати Зара на робския пазар.

— Да приготвя ли на хората провизии за по-дълго търсене, господарю? Синьото племе е непредвидим неприятел. Без съмнение Юсеф вече е напуснал селото си и е отишъл в планината. Берберите могат да местят черните си палатки от място на място много по-бързо, отколкото ние сме в състояние да ги настигнем.

— Ще ги намерим, Харун. Зара ще се научи, че не може да ме прави на глупак. Тя ми отдаде тялото си, но в ума и сърцето й не е имало никакво друго чувство освен желание да се върне при своите. Ако не бях така замаян, щях да я разгадая. Зара ме заблуди и ме накара да повярвам, че мога да й се доверя.

Това, което Джамал премълча, беше фактът, че беше започнал да се интересува от Зара много повече, отколкото от друга жена с изключение на скъпата му майка.

— Кога тръгваме, господарю? Нямаме достатъчно провизии, но за ден-два ще се справим с положението.

— Бъди готов за тръгване след три дни, Харун. Колкото и да ми е неприятно, султанът трябва да научи какво стана тук. Никак няма да му хареса.

— Ще кажеш ли истината на Исмаил? — запита Харун.

— Да, налага се. Държах султана в неведение относно Юсеф, заради Зара, но сега вече няма причина да продължавам.

Исмаил ще побеснее.

— Ще го успокоя с обещания за плячка от пиратските ми набези. Сега върви, Харун, и направи каквото трябва, за да се приготвят войниците ми.

Джамал още не се беше успокоил, когато влезе отново в стаята си. Изгони слугите, дошли да почистят, и започна да се разхожда напред-назад, все още твърде раздразнен, за да може да се подготви за заминаване. Всичко в стаята му напомняше за Зара. Жасминовият й аромат изпълваше ноздрите му. Вгледа се във възглавниците, подредени на кушетката, и си я представи, както беше предишната нощ, голото й тяло се извиваше под неговото, стегнатата й ножница беше влажна и готова за милувките на ръцете, устата, езика и мъжествеността му.

Как е могъл да бъде толкова доверчив? Как можа Зара така да го заблуди? Понеже беше твърде замаян от страст, за да види истината, упрекна се той. Аллах да му е на помощ, дори си бе въобразил, че е влюбен в тази берберска магьосница. Щеше да я плени отново, закле се той, а когато го стореше, вече нямаше да й угажда. Тя щеше да стане поредната робиня в дома му, щеше да я използва или да я махне — както му се прииска. Поискаше ли я постелята си, щеше да я има. Никой не може два пъти да прави на глупак Джамал абд Табит.

Когато се върнаха в селото, Юсеф, Зара и войниците бяха посрещнати извънредно тържествено. Предвиждаше се голямо тържество, но се наложи да бъде отменено, когато Юсеф обясни, че всички трябва да напуснат селото и да се скрият в планината. Мъже, жени и деца прекараха целия следващ ден в приготвяне на припаси и прибиране на всички необходими неща, които бяха натоварени на издръжливи камили. Планините предлагаха сигурно убежище, каквото селището не можеше да осигури. Живеенето в шатри си имаше известни предимства. Тези жилища можеха да бъдат разпъвани и разваляни за много малко време.

На следващия ден Зара тръгна заедно с всички, яхнала бойната си камила, а по-бавните товарни животни вървяха в ариергарда. Зара яздеше като вихър, най-после свободна, наслаждавайки се на горещия вятър и слънцето, които обливаха лицето й, облечена в дрехите, които предпочиташе пред всички други, сините дрехи на нейния народ. Но в душата й нямаше спокойствие. В сърцето й се бе вселил смут.

Джамал.

Той й бе показал насладите на любовта. Нямаше нужда да е много опитна, за да разбере, че Джамал не е себичен любовник. Той винаги се грижеше тя да изпитва удоволствие, преди да вземе своето.

Беше я помолил да се омъжи за него, а тя го беше предала.

Аллах да й прости. Как може да се омъжи за врага си? Но мисълта да изживее остатъка от живота си без Джамал беше ужасно мъчителна. Колкото и да се опитваше да мрази красивия шейх, тя винаги стигаше до едно и също заключение.

Никога не би могла да намрази Джамал.

Можеше дори…

Да го обича.