Шейх

18

Луната се измъкна иззад облаците, когато Зара и Джамал се качиха на отпочинали коне и излязоха от вратите на Рая. Хамет и Харун ги изпратиха, а после се върнаха в двореца, за да изпълнят заповедите на господаря си за разпределянето на богатството му.

Налегнат от тъга, Джамал не погледна назад, отдалечавайки се в избледняващата нощ. Да загуби дома, който беше гордостта и радостта на баща му — това беше все едно да го отделят от една съществена част от самия него. Докато Мулай Исмаил беше жив, Джамал знаеше, че няма да може да се върне в страната, която обичаше, а тази мисъл го съкрушаваше. Но в същото време го изпълваше със странно вълнение.

Винаги му бе харесвало да посещава Англия. Беше английски граф, достатъчно богат, за да прави каквото си иска, да ходи където желае. Пред него се отваряше цял един нов живот и понеже по природа беше оптимист, той се опита да се съсредоточи върху всички възможности, които му предлагаше Англия.

Пиратството ставаше все по-опасно, а плячката — все по-малка. Колкото и да обичаше възбудата от ограбването на кораби в открито море, време беше да обърне талантите си към други начинания. Сега имаше Зара. Тя беше цялата възбуда, от която се нуждаеше. Не би могъл да мечтае за по-голям дар от това, да лежи в прегръдките й и да се люби с нея всяка нощ, докато бъдат живи.

Мислите на Зара бяха по объркващи и не толкова оптимистични. Да изостави баща си и всичко, което досега бе познавала и обичала — това за нея беше ужасно болезнено. Не знаеше нищо за Англия и за народа й. Малкото, което Джамал й беше казал, никак не я успокояваше. Поне жените не бяха принудени да живеят в хареми и да забулват лицата си, когато излизат навън, помисли тя с леко удовлетворение.

Зара не можеше да не се пита дали Джамал ще се промени, когато пристигнат в Англия. Тя винаги мислеше за него като за арабин, но в действителност той беше наполовина англичанин. Как щеше тя да се сравнява с бледите английски рози, за които толкова беше слушала? Опита се да не мисли за Англия и как ще я приемат там, а вместо това се съсредоточи върху детето, което растеше в нея.

Джамал спря за почивка малко след разсъмване, за да могат и конете да пият вода. Зара беше толкова уморена, че се наложи той да я свали от седлото. Остави я под сянката на едно клонесто маслиново дърво и отиде да напои конете на близкия поток. Когато се върна, Зара вече беше заспала. Той я остави да спи два часа, преди да я събуди.

— Не можем повече да се бавим — каза, като я събуждаше с целувки. — Приготвих малко храна и напълних меха с вода. След като хапнем и задоволим жаждата си, ще трябва пак да потеглим.

Седем дни и седем нощи по-късно те стигнаха до амфитеатралните хълмове, заобикалящи Танжер. Стратегически разположено срещу Гибралтарския проток, оживеното пристанище свързваше Европа и Африка чрез морето. Мулай Исмаил съвсем наскоро беше отвоювал града от португалците.

Джамал сметна за разумно да продаде уморените животни при градските порти и получи сносна цена за чистокръвните арабски коне. Влязоха в стария град пеша и тръгнаха по тесните улички, претъпкани с хора. Вървяха накъм пристанището, където беше закотвен корабът на Джамал.

— Наоколо като че ли има повече войници от обикновено — прошепна Джамал, когато отминаха поредните двама войници на султана, набиващи се на очи с тъмномахагоновия цвят на кожата си.

Както изискваше ислямският закон, Зара беше облечена в джелаба и лицето й беше забулено, Но под белия тюрбан на Джамал всеки можеше да разпознае лицето му.

— Това не ми харесва — изшептя той, когато двама войници се сбутаха и ги загледаха втренчено. — Не е нормално в Танжер да има толкова войници. Следвай ме. Много е опасно да бъдем на улицата през деня.

Той мина през една порта и Зара го последва. С изненада видя, че се е озовала в малка, пищна градина. Джамал като че ли знаеше точно къде отива — хвана я за ръка и я поведе по един украсен с рисунки коридор. Една жена, облечена в прозрачни харемски дрехи, побърза да ги посрещне. Дълга абасонова коса обграждаше екзотичното й лице със златиста кожа. Издължените й като на котка черни очи бяха очертани с въглен, устните и бузите й бяха изрисувани с червило.

— Добре дошли в Дома на многото наслади, млади господари. Какво ще е вашето развлечение днес?

— Съпругата ми и аз имаме нужда от отделна стая за няколко часа, Зинобия. Ще ти платя добре за нея. И за мълчанието ти по повод посещението ни — добави той загадъчно.

Многозначителна усмивка припламна в очите на Зинобия.

— Шейх Джамал! Колко ни липсваше в Дома на многото наслади! — Оценяващият поглед на Зинобия се спусна по тялото на Зара. — Молбата ти е необичайна, но понеже си отдавнашен приятел, ще се погрижа да имаш цялото усамотение, което ти е необходимо. Последвайте ме.

Когато Зара разбра в какъв дом е попаднала, тя замръзна. Многото наслада, наистина. Явно Джамал често беше посещавал такива заведения и добре познаваше „многото наслади“, които те предоставяха.

— Ела, Зара — каза Джамал, хващайки я за ръката. — Тук ще бъдем в безопасност до настъпването на нощта, когато можем да излезем на улицата незабелязано. Дотогава ще е дошъл приливът и „Корсар“ ще отплава в мига, когато се качим.

Зинобия ги заведе в отделение от няколко просторни, изпълнени с въздух стаи, една от които беше хамам; това много се хареса на Зара. Тя беше цялата напрашена и мръсна, и толкова изпотена, че не можеше да понася собствената си миризма.

— Имате ли нужда от прислужница? — запита Зенобия.

— Ако имаш такава, на която може да се вярва — каза Джамал. — Гладни сме и имаме нужда от нови дрехи. Прати прислужница да ни донесе чисти ризи, шалвари и връхни дрехи. — Той посегна под джелабата си, извади кесията със златни монети, която бе вързал за връвта на шалварите, извади две блестящи монети и ги подаде на Зенобия. — Благодаря ти.

— Неприятности ли имаш, господарю? — запита жената.

— По-добре да не знаеш. Ще тръгнем, преди да се свечери. Междувременно съпругата ми има нужда да си почине. Пътуването я измори.

Погледът на Зенобия още веднъж опипа стройната фигура на Зара, сякаш за да проникне под плътните дрехи и да огледа тялото й под тях.

— Ще ви оставя насаме — каза тя. Съблазнителна усмивка се плъзна в ъгълчето на пълните й устни. — Няма да бъда далече, ако ви потрябвам.

Замайващият мирис на парфюма й остана във въздуха дълго след като тя излезе от стаята. Зара махна воала си и погледна втренчено към Джамал.

— Ти като че ли добре познаваш тази Зинобия.

— Ревнуваш ли? — запита Джамал развеселен.

Тя се отпусна тежко на кушетката и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Не, изобщо.

— И не би трябвало. Домът на много наслади е първата спирка на мнозина моряци, които се връщат след месеци, прекарани в морето. Тоест тези, които могат да си го позволят. Които не могат, отиват в бордеите край пристанището, където се предлагат не толкова добри условия. Аз съм мъж, сладка моя магьоснице. Зинобия и подобните на нея са само красиви развлечения, с които мъжът се забавлява и после забравя. Те утоляваха страстта ми след дългите месеци без женски ласки.

Зара го изгледа убийствено, все още сърдита. Щеше ли той да търси други жени, когато тя наедрееше заради детето, което щеше да й пречи да задоволява желанията му? Мислеше ли той, че всички жени са само предмети, с които мъжете да си играят? Тя искаше да бъде обичана, а не само оценявана изключително заради женските си атрибути. Искаше да бъде равна с него във всяко отношение.

— Нека не спорим за такива обикновени неща. И двамата имаме нужда от баня, а ти изглеждаш така, сякаш ще заспиш права. Ела. Баня, храна и после сън.

Той й помогна да се съблече, после свали и собствените си дрехи. Когато я вдигна и я отнесе в хамама, тя положи глава на гърдите му, вслушвайки се в туптенето на сърцето му. Водата беше топла и успокояваща. Те се изкъпаха, а после Джамал й помогна да измие косата си. Когато свършиха с къпането, седнаха един до друг във водата, облегнали глави на перваза. Зара беше почти заспала, когато Джамал я извади от ваната и я изсуши. Когато двамата се върнаха в спалнята, чакаха ги храна и чисти дрехи.

— Много съм уморена, за да ям — въздъхна Зара.

— Трябва да ядеш. — Той се вгледа в лицето й и това, което видя, не му хареса. — Очите ти изглеждат подути, а кожата ти е крехка като пергамент. Не ми изглеждаш добре, любов моя. Съжалявам, че те изтощих толкова.

Сега беше най-подходящият момент да му каже за детето, реши Зара.

— Не е това, Джамал, аз…

Шум при вратата накара думите да замръзнат в гърлото й.

— Джамал! Войници идваха да те търсят.

Той уви една кърпа около слабините си и отиде да отвори вратата.

— Какво казваш, Зинобия?

— Отпратих ги. Никой не знае, че си тук, но помислих, че трябва да знаеш, че те търсят. Не им казах нищо.

— Ще бъдеш щедро възнаградена, Зинобия. Благодаря ти. — Джамал затвори вратата и се върна към кушетката.

— Как са успели султанските войници да стигнат Танжер преди нас? — запита загрижено Зара. — Имахме много голяма преднина и спряхме съвсем за малко в Рая.

— Не знам, но няма какво да направим сега. Ако късметът ни още работи, ще можем да се промъкнем на борда на „Корсар“, без да ни забележат.

— А ако не успеем?

— Кълна се, че каквото и да се случи, ти ще си в безопасност. Нищо няма да те нарани, сладка моя магьоснице. Имаш думата ми. Ела да хапнеш нещо с мене. Прегладнял съм.

Кускусът беше студен, плувнал в застинала пилешка мазнина. Стомахът на Зара се сви от убиващата апетита гледка. Тя хапна малко сирене и мек бял хляб, изяде няколко зърна грозде и малко фурми и пи много от ароматния ментов чай. После Джамал и даде няколко хапки от лепкавия бадемов сладкиш. Изненада я, когато езикът му нежно облиза медената глазура, полепнала по устните й.

Това чувствено действие доведе до целувка, после още и още и скоро Зара вече се огъваше под горещите му ласки, усещайки вкуса му на устните си. Джамал разбра докъде ще ги доведе това и полека я отстрани от себе си.

Прокара върховете на пръстите си по очертанията на скулите, по ръбовете на устата и извивката на веждите й.

— Ти си много уморена, сладка моя магьоснице. Нямам право да искам да ми отвръщаш. Почини си, скоро ще бъдем на борда на „Корсар“, свободни да се отдаваме на всеки каприз.

— Люби ме — каза Зара, притегляйки главата му, за да вкуси устните му. — Не съм чак толкова уморена. Искам те, Джамал.

— Не трябва да те слушам, но съм прекалено слаб, за да устоя на това, което и двамата искаме.

Едната му ръка обхвана златистия водопад на косата й. С другата я придърпа близо до себе си. Отново я зацелува, показвайки й колко я желае с дръзкото навлизане на езика си. Тя се прилепи до него, сякаш беше самият й живот. Когато той дръпна устата си от нейната само за да я погледне, очите й бяха полупритворени и сластни.

— Легни и ми позволи да ти доставя удоволствие — прошепна той срещу устните й.

Тя го загледа объркана, когато го видя да вдига капака на малката кутия на масичката до леглото и да изважда оттам една кадифена торбичка. Когато дръпна връвчицата, в дланта му паднаха две сребърни топчици.

Очите на Зара се разшириха.

— Откъде знаеше какво има в кутията?

Той й се усмихна загадъчно.

— Във всяка стая в Дома на многото наслади има такава кутия. Вътре има много неща, предназначени да дават наслада. Отвори бедрата си за мене, сладка магьоснице.

Зара разтвори крака. Джамал премести тежестта си между белите й бедра и раздели нежните гънки на женския й проход. Постави вътре сребърните топчици една по една и събра краката й. Залюля я леко насам-натам, наведе се и заоблизва острите връхчета на гърдите й, докато не ги превърна в твърди малки розови пъпки.

Неописуемо, раздиращо удоволствие се втурна из тялото й, започвайки от пръстите на краката, за да мине като стихия през всяко нервно окончание. Тя цялата се разтрепери. Кожата й лъщеше от непоносимата горещина. Стоновете й се сляха в едно дълго ридание, конвулсии разтърсиха тялото й. Когато вече нямаше какво да даде, Джамал внимателно извади сребърните топчици и я притегли върху себе си. Тя го възседна и го пое в себе си.

Препусна като в несвяст, миниатюрни експлозии не преставаха да избухват в нея Тогава Джамал издаде дрезгав стон и се вцепени, изпълвайки я с горещото си семе. Зара се поддаде на изтощението, отпусна се върху него и заспа. Джамал галеше гърба и седалището й, шепнейки нежни думи, които тя не можеше да чуе, и благодареше на Аллаха, че му е изпратил такава жена като Зара.

Зара поспа само няколко часа, преди Джамал да я събуди.

— Събуди се, любов моя. Достатъчно тъмно е и можем да минем безопасно през стария град.

Зара се размърда, отвори очи и се усмихна.

— Харесва ми да се събуждам в ръцете ти.

Той се усмихна в отговор.

— Ще го запомня. Искаш ли да хапнеш нещо?

Тя поклати глава, спомняйки си за мазната храна, която им бяха поднесли.

— Не мога да хапна нищо. Ще бъда готова след малко. И аз като тебе нямам търпение да стигнем на кораба ти. Ще ни чакат ли?

— Надявам се. Пратих човек при капитан Брахим преди известно време с молба да снабди кораба с храна и други припаси, да събере екипажа и да ме чака. Той сигурно се чуди защо закъснявам.

Облякоха се бързо под светлината на лампата, която бяха оставили да свети. Чуваха се разни шумове и Зара разбра, че по това време на нощта Домът на много наслади ще бъде пълен с клиенти. Преди да напуснат стаята, Джамал остави на масичката още две златни монети за Зинобия.

— Тази стая е в дъното на дома — каза той, когато отвори вратата и огледа пустия коридор. — Има задна врата, която води към малка пресечка. Използвал съм я един-два пъти, познавам пътя. Върви след мене.

Зара помисли, че Джамал знае твърде много за този дом на удоволствията, но не се съсредоточи върху тази тема. Когато завиха зад ъгъла, имаха лошия късмет да срещнат в коридора един мъж и една жена. Когато се разминаваха, Зара придърпа воала пред лицето си, а Джамал отвърна глава. За техен късмет двойката почти не им обърна внимание, заета със собствените си сластолюбиви намерения. Зара си отдъхна облекчено, когато стигнаха пресечката без повече препятствия.

Вървяха в сенките на тесните, пусти улички. Сергиите бяха затворени, така че успяха да се придвижат бързо през стария град. Щом забележеха войник, завиваха зад ъгъла, за да не ги види. Макар че многото завои удължаваха пътя им до пристанището, изглеждаше им разумно да избягват войниците. Накрая стигнаха до пристанището, където ги чакаше неприятна изненада.

— Сниши се! — изсъска Джамал, дръпвайки Зара надолу зад едни бъчви със сушена риба. — Пристанището гъмжи от войници на султана.

Благодарна на тъмните си дрехи, Зара се сви до Джамал, питайки се какво ще правят сега. Изведнъж двама войници тръгнаха към тях и Джамал сложи пръст на устата си, показвайки й, че трябва да пази тишина.

Войниците стигнаха на няколко крачки от мястото, където Зара и Джамал бяха клекнали зад бъчвите. Следващият шум, който чуха, беше от струя урина, докато мъжете се облекчаваха на стената.

— От цял час се стискам — каза първият мъж с въздишка на облекчение.

— По-скоро ми се иска да съм в леглото с някоя курва, а не да стоя тук да пазя — изръмжа вторият.

— И аз, но ако не хванем шейх Джамал, султанът ще ни вземе главите. Добре, че стражът се освободил от въжетата и съобщил на Исмаил, че Джамал е избягал. Иначе щяхме да пристигнем много късно, за да предотвратим бягството му от Мароко. Отваряй си очите, Мохут, Исмаил иска главата на шейх Джамал на всяка цена.

— Да, трябва добре да наблюдаваме „Корсар“. Рано или късно шейхът ще се опита да се качи на борда.

Двамата се отдалечиха, оплаквайки се, че не са си доспали и че нощта е ужасно студена.

— Какво ще правим? — прошепна Зара, когато войниците се изгубиха.

— Можеш ли да плуваш? — запита Джамал.

— Не, не съм имала възможност да се науча. Сега за първи път се доближавам толкова до морето.

— Тогава ще те нося на гръб. „Корсар“ е закотвен много наблизо. Познах очертанията му. Разстоянието не е голямо. Трябва да се пъхнем във водата по-далече от това място, където войниците не са толкова много. Ще плуваме по-дълго, но ще е по-безопасно. Когато стигнем кораба, ще се покатерим по котвената верига. Вярваш ли ми, че ще те заведа в безопасност до кораба?

Зара преглътна и отмести поглед встрани.

— Ще имаш повече шансове сам, Джамал. Върви без мене. Не се тревожи, аз ще се върна в моето село.

Джамал я изгледа, сякаш бе загубила ума си.

— Никога няма да ме убедиш да те изоставя. Аз съм добър плувец. Няма какво повече да говорим.

Зара не посмя да спори повече, защото той беше твърдо против идеята да тръгне сам. Тя знаеше от опит, че когато Джамал си науми нещо, никой не може да промени намерението му.

Джамал преброи дванадесетина войници, пазещи пристана. Няколко минути наблюдава движението им, опитвайки се да намери най-доброто място, откъдето да влязат във водата. Не искаше да се отдалечава твърде много от пристана, защото това щеше доста да удължи разстоянието до кораба и трябваше да плуват много по-усилено.

Хвана Зара за ръката и я стисна.

— Ще се държим в сянката на складовете и ще заобиколим към далечния пристан. Там войниците са по-малко.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Ще стане — изрече уверено Джамал. — Върви след мене. Запълзяха покрай стените, прикривайки се зад бъчви и сандъци, когато видеха да приближава някой войник.

— Достатъчно далече сме — прошепна Джамал. — Можем да влизаме във водата. Моли се на Аллаха да не ни забележат, когато излезем от сянката. Между нас и водата няма нищо, зад което да се скрием. Готова ли си?

Зара преглътна мъчително и кимна. Беше срещала опасността много пъти и сега нямаше да се огъне.

Джамал излезе смело на светлото между стената и водата. Бяха се отдалечили от района на пристанището и не можеха да разчитат на убежище.

Докато се придвижваха бързо към водата, един глас се извиси от тъмнината зад тях:

— Стой!

Тропот от бягащи стъпки отекна в твърдия пясък зад гърба им.

— Бягай! — извика Джамал, извръщайки глава, за да се увери, че Зара го следва по петите. — Ще бъдем в безопасност във водата!

Малко им остана да го направят.

Зара се спъна в робата си и падна точно когато Джамал стигна до водата. Тя тупна на земята и силният удар й изкара въздуха. Остана неподвижна, не можа да помръдне, когато преследвачът й стигна до нея. Войникът посегна и я изправи на крака.

Сърцето на Джамал заби яростно, когато погледна назад и видя Зара пленена от войника. Той вече беше хвърлил заплитащата се в краката му роба и беше нагазил в плитката вода, но се обърна и се затича на помощ на Зара.

— Бягай, Джамал! — изпищя тя, когато разбра какво възнамерява да прави той. — Спасявай се!

Думите й не стигнаха до съзнанието на Джамал. Без да мисли за собствения си живот, той скочи да отърве Зара. Беше оставил тежкия си ятаган в Дома на многото наслади, но имаше нож. Измъкна го от пояса си и се втурна към войника.

— Махни си ръцете от нея! — изкрещя му той. Войникът се изсмя и обърна Зара като щит срещу нападащия Джамал.

— Султанът заповяда да те убием още щом те намерим, шейх Джамал.

Той отметна Зара като парцалена кукла и се хвърли върху Джамал.

Джамал метна мълниеносен поглед към Зара, отбивайки атаката на войника. Нападението беше бързо, но Джамал отскочи моментално настрана. Ятаганът мина на косъм от него. Той продължи да обикаля и да отскача, много по-бърз от противника си. Но макар и въоръжен с късия и остър нож, Джамал нямаше предимство. Ятаганът беше тежък и опасен, а войникът си служеше доста добре с него. Въпреки отбранителната тактика на два пъти успя леко да рани шейха.

Изведнъж Джамал видя пробив в отбраната на противника и се хвърли в смъртоносна атака. И щеше да успее, ако войникът не беше вдигнал ягатана точно когато Джамал се хвърли напред. Ятаганът прониза слабините му в мига, когато ножът на Джамал се заби в сърцето на противника. И двамата се строполиха долу. Войникът беше умрял още преди да докосне земята. Джамал беше тежко ранен.

Въпреки това той успя някак си да се изправи на крака. Дочуха се приближаващи се стъпки, над пристана отекнаха викове. Войниците бяха чули шума от схватката и бързаха насам.

— Във водата — заповяда Джамал със стиснати зъби.

Зара трепереше от страх. Навсякъде имаше кръв. Джамал беше целият окървавен.

— Ранен си. Не можеш да ме носиш във водата. Спасявай се.

Без да обръща внимание на молбите й, той я дръпна към водата.

— Хвърли робата — изпъшка, пронизван от остра болка. Беше в шок и кървеше обилно. Нямаше представа как ще спаси и нея, и себе си, но беше немислимо да остави Зара. По-добре да се удавят, отколкото това, което султанът им готвеше.

Зара свали джелабата и я остави на брега. Двамата с Джамал влязоха във водата малко преди войниците да стигнат до тях. За тяхно щастие никой от преследвачите им не умееше да плува. Застанаха на брега и завикаха, размахвайки ръце във въздуха, когато видяха Джамал да повежда Зара към дълбоката вода. Докато двамата се отдалечаваха, Зара чу капитана да вика да изпратят лодка.

В мига, когато краката на Зара се отделиха от дъното, тя усети страх. Искаше да стисне здраво Джамал през врата, но прояви достатъчно здрав разум да разбере, че ако го направи, и двамата са обречени. Беше твърде тъмно, за да различи нещо във водата, но Зара знаеше, че Джамал губи много кръв. Ако не се удавят в ледената вода, акулите със сигурност ще ги намерят.

Тя усети, че потъва, и видя живота си да минава пред очите й. Тогава като по чудо ръката на Джамал се уви около раменете й, подкрепи я и я дръпна със себе си в ледената вода. Тя нямаше представа откъде намира толкова сили, но благодари на Аллаха за това. Един-два пъти силите му отслабнаха и двамата потънаха, но всеки път той успяваше да се възстанови и я повличаше със себе си към повърхността.

— Не се предавай — изрече той, задавяйки се от нахлулата в устата му солена вода. — Почти стигнахме. Ритай с крака, ще ти помогне да се движиш напред.

Зара искаше да изкрещи, че няма да се справи, но тъй като той имаше достатъчно смелост да опита, и тя нямаше право да се оплаква. Започна да рита с крака и се учуди колко помага това. Минаха часове или поне така й се струваше. В действителност бяха минали само петнадесетина минути, преди пред тях да се изпречи кърмата на „Корсар“.

— Котвената верига, хвани котвената верига — изпъшка Джамал, когато силите вече започнаха да напускат тялото му.

Ръката му отпусна раменете й точно когато Зара сграбчи брънките на котвената верига. Тя се хвана за нея като маймуна и заоглежда тъмната повърхност на водата, търсейки Джамал. Не го видя и извика високо името му. Изведнъж той се появи на повърхността недалече от нея и тя посегна отчаяно към него със свободната си ръка. Хвана мократа му коса и го дръпна към себе си.

— Джамал, чуваш ли ме?

През мъглата от болка, полуудавен и твърде слаб, за да отговори, Джамал чу Зара да го вика и събра достатъчно сили, за да изръмжи в отговор.

— Хвани се за котвената верига. Ето тук. — И тя насочи ръката му към железните брънки. — Сега се дръж, а аз ще се кача да извикам помощ.

— Лодките…

— Чувам ги, но не ги виждам. Може войниците да са си помислили, че сме се удавили, и да са се върнали. Не се предавай, любов моя. Каквото и да става, не пускай котвената верига.

Но ръцете на Джамал започнаха да отслабват. Зара обаче не допускаше мисълта, че може да го остави да се удави. Твърде далече бяха стигнали двамата. Мислейки мълниеносно, тя издърпа връвта на шалварите си и върза Джамал за котвената верига — колкото можа с премръзналите си пръсти. Широките шалвари се свлякоха до глезените й и тя ги изрита. Доволна, че той няма да бъде отнесен от водата, Зара започна бавно да се изкачва по котвената верига.

Трябваше да спре на два пъти и да си отдъхне, преди да стигне горе. Опита се да не мисли какво причинява това напрежение на детето й и остави себе си и детето в милостивите ръце на Аллаха. Когато накрая стигна до перилата, беше твърде слаба, за да се прехвърли сама на палубата. Напълни дробовете си с въздух и завика достатъчно силно, за да привлече вниманието на вахтените:

— Кой е там?

— Помощ! Моля, помогнете. Повикайте капитана.

Вахтеният взе една лампа и отиде да й помогне. Сложи лампата долу и я издърпа на палубата.

— Коя си ти? Какво правиш тук?

— Няма време — изпъшка Зара. — Шейх Джамал има нужда от помощ. Ранен е и не може сам да се изкачи догоре. Вързах го за котвената верига. Бързо, помогнете да го издърпаме.

Мъжът се вгледа в Зара, все едно беше русалка, излязла от морето. Вдигна високо фенера и се втренчи със зяпнала уста в стройното й тяло. Дългата мокра коса, гърдите, изпъкващи под мократа риза, извивката на изящните й хълбоци, дългите голи крака; без съмнение това беше жена… и то красива.

— Какво става? Коя е тази жена?

Един мъж изникна от тъмното до вахтения. Зара се надяваше това да е капитанът.

— Вие ли сте капитан Брахим?

— Откъде знаете?

— Няма време за обяснения. Хората на султана ни търсят. Завързах шейх Джамал за котвената верига. Той е тежко ранен. Трябва да го изтеглите, преди войниците да го намерят.

Името на Джамал накара капитана да се задейства.

— Джамал е тук, така ли? И се държи за котвената верига? — Той взе фенера от вахтения и освети морето. Видяното го стресна.

— Вдигайте котвата! — извика капитанът.

Вахтеният веднага повика двама души да му помогнат. След минути почти целият екипаж се събра на кърмата.

Зара загледа напрегнато как прерязват връвта, която държеше Джамал към веригата, и как го вдигат на палубата.

— Как е той? — хвърли се тя към моряците, когато го положиха да легне.

— Още е жив — каза капитан Брахим, — но положението му е лошо.

— Опитва се да каже нещо — каза Зара и коленичи до Джамал.

— Могадор — изпъшка Джамал. — Вдигайте… платната. Няма време… за губене.

Капитан Брахим издаде заповед и екипажът се втурна да я изпълни. По палубата закипя оживена дейност, платната се изпънаха, поеха вятъра и корабът бавно тръгна напред.

— Занесете шейха в каютата му — нареди Брахим. — Полека. — И се обърна към Зара. — Коя си ти, жено?

Зара се олюля, силите изведнъж й изневериха. Светът около нея се завъртя и я повлече.

Брахим я подхвана, преди да беше докоснала палубата. Занесе я в каютата на господаря си и я положи до Джамал. После насочи вниманието си към него. Не беше лекар, но познаваше печата на смъртта, щом го видеше.

Зара се свести след няколко минути. Първото, което видя, беше мрачното изражение на Брахим.

— Как е той? — запита тя.

— Прегледах раната, жено. Наистина е много зле. По моето скромно мнение дори опитен лекар не може да го спаси.