Шейх

15

Зара усети дива, непреодолима жажда да бъде отново с Джамал, да го почувства вътре в себе си. Отвърна на целувката му, прилепи се към него, изгаряйки го с огнения натиск на тялото си.

Физическата реакция на Джамал беше мигновена и цялостна. Той искаше да я притисне на постелката й и да вмъкне твърдата си като камък мъжественост в нея. Искаше да я погълне с целувките си. Разкошният й аромат го опияняваше. Всичко в нея беше съвършено женствено и изцяло го пленяваше.

Нищо не се беше променило, помисли Зара в един кратък момент на просветление. Само трябваше Джамал да я докосне и тя веднага се съживяваше. Туптенето между краката й ставаше все по-дълбоко и интензивно, зърната й се втвърдиха, гърдите й натежаха и станаха чувствителни и към най-леката ласка. Тя изстена и отвори уста за нежното навлизане на езика му.

— Зара, сладка магьоснице — изстена Джамал срещу устата й, докато я увличаше надолу със себе си.

Без да отлепва уста от нейната, той дръпна връвта, която придържаше широките му шалвари, и ги свлече до глезените си. С внезапно и плавно движение дръпна ризата й чак до врата. Устата му слезе надолу, за да оближе зърната й, докато той самият се надигаше леко, за да свали шалварите, да смъкне нетърпеливо ботушите и да ги запрати в ъгъла.

— Не мога да чакам — прошепна той с дрезгав глас.

— И аз. Побързай!

Тя се изви нагоре и извика, докато Джамал навлизаше с мощен, но нежен тласък дълбоко навътре във влажния й център. Тя беше гореща, ужасно гореща.

Той я взе бързо, грубо, почти на голата земя, страстта му бе изгаряща, нажежена до бяло. Зара се извиваше под него, надигаше се, за да посрещне тласъците му със заслепяваща страст, ръцете й бродеха по плътта му и устата й отвръщаше на неговите целувки. Тя посрещаше всеки бърз и рязък тласък на хълбоците му и атаките на езика му. Чуваше собствените си стонове и хлипания, докато тялото й се гърчеше, неподвластно на никакъв контрол. Той я целуваше диво, жестоко, сякаш не можеше да й се насити и искаше да попие всеки звук от нейната наслада в тялото си.

Навлизаше и се отдръпваше, после отново навътре и навън… и отново и отново.

— Хайде, сладка магьоснице! Хайде! Не мога да чакам.

Зара свърши в миг на безумен прилив на разтапяща горещина, поглъщана от свирепи, болезнени вълни на удоволствие, което се надигаше, прииждаше и я отнасяше във владенията на заслепяващия екстаз. Писъкът й бе заглушен от устата на Джамал, точно както неговият хрипкав стон бе заглушен от нейната. Тялото му се стегна, докато изтласкваше семето си в нея.

Минаха дълги минути, преди Джамал да се отмести полека и да се изправи на крака.

— Не исках това да се случи. Аллах да ми е на помощ, защото не се владея, когато стане дума за тебе. — Навлече с едно плавно движение шалварите си и върза връвта. После се наведе, за да помогне на Зара. — Времето тече.

Още замаяна от силата на любенето им, Зара позволи на Джамал да й помогне да се изправи и да завърже връвта на собствените си шалвари.

— Хайде, трябва веднага да тръгваме.

Зара най-накрая си възвърна гласа.

— Говорех напълно сериозно, като ти казах, че няма да ходя никъде с тебе. Не мога да оставя баща си. Той има нужда от мене.

— Няма да му помогнеш с нищо, ако си мъртва — каза рязко Джамал. Искаше да я шокира, за да я накара да му сътрудничи. — Султанът има ужасни планове за тебе и Юсеф, които ще те накарат да пожелаеш по-скоро да беше мъртва.

— Баща ми…

— Дори ако сега се измъкне, Юсеф няма да може да ти помогне. Въпрос на време е да го хванат. Султанът иска само едно, да украси стената си с неговата глава.

— Да ме изплашиш ли се опитваш?

— Ще бъда брутално откровен. Облечи си джелабата, трябва да тръгваме незабавно.

Когато тя не направи нищо, за да се подчини, той опипа наоколо си в тъмното, намери робата й, сгъната в долната част на постелката, и я навлече през главата й. После я хвана за ръката и я повлече към отвора на шатрата.

Зара отказа да помръдне от мястото си.

— Трябва да предупредя баща си. Още има време да отведем хората на сигурно място.

На Джамал никак не му се искаше да употребява насилие, но Зара не му оставяше никакъв избор. Понеже тя упорито отказваше да тръгне по собствена воля, той беше принуден да поеме нещата в свои ръце. Надяваше се тя да му прости.

— Зара — изрече той, обръщайки я с лице към себе си. — Не исках нещата да станат по този начин, но не мога да те оставя тук. Опасността е прекалено голяма.

— Не можеш…

Тя не успя да довърши изречението. С лек вик на угризение Джамал изнесе юмрука си напред и й нанесе бързо и силен удар в долната челюст. Ударът не беше достатъчно силен, за да причини трайни увреждания; силата му беше такава, че тя да стои мирна поне един-два часа. Той я подхвана, преди да е докоснала земята.

— Прости ми, сладка магьоснице — прошепна, докато надигаше платнището и поглеждаше предпазливо навън.

Нищо не се беше променило. По-малко от час бе минал след влизането му в шатрата на Зара, макар да му се струваше цяла вечност. Черната безлунна нощ сега беше негов съюзник. Часовият още дремеше, опрян на дървото. Нямаше огньове, които биха могли да го издадат, когато излезе от шатрата, носейки Зара на ръце. Върна се по пътя, по който беше дошъл, промъквайки се под гъстата сянка на дърветата до мястото, където го чакаше Харун.

— Слава на Аллаха, че се върна — каза лейтенантът му с въздишка на облекчение. — Още малко и щях да тръгна да те търся.

— Слава на Аллаха, че не си тръгнал.

— Предполагам, че това в ръцете ти е господарката Зара. Какво и е?

— В безсъзнание е. Трябваше да приложа сила.

Харун се намръщи. Не беше присъщо на Джамал да удря жени.

— Ако имаш план, може би е време да го споделиш с мене.

— Точно това възнамерявам, приятелю. Поверявам я в ръцете ти. Трябва да я заведеш в Рая и да ме чакате там. Качвай се, а аз ще ти я подам. Можете да яздите така до най-близкото село. Имам пари у себе си, достатъчно са, за да купиш кон за Зара и да я закараш в безопасност до Рая.

Широко отворените очи на Харун издадоха колко е шокиран.

— Какво ще правиш?

— Не ти трябва да знаеш. — Джамал целуна Зара по устните и я предаде в ръцете на доверения си лейтенант. — Внимавай, приятелю. Държиш живота ми в ръцете си.

Бръкна под робата си, извади кесията със златни монети, която държеше напъхана в джоба си, и я подаде на Харун.

— Искаш много от мене, Джамал. На господарката Зара това никак няма да й хареса, когато се свести. Тя е войнствена жена, свирепа като всички мъже воини, които познавам.

— Прави каквото трябва, за да я опазиш да не се върне при баща си.

— Как ще обясниш отсъствието ми пред капитан Хасдай?

— Ще измисля нещо. Трябва много да внимаваш, приятелю. Зара е сръчна. Пази я с цената на живота си. Кажи на Нафиза и Хамет да я държат затворена в харема. Ще оправя нещата с нея веднага щом се върна.

— Късмет — каза Харун, леко развеселен. — Няма да се питам дали не си луд, Джамал. Макар да знам, че трябва да не си с всичкия си, за да се противопоставиш на султана. Исмаил не е човек, който приема поражението. Той иска Юсеф и Зара.

— Мога да се справя с Исмаил, Харун. Сега върви. Побързай. Аллах да е с тебе.

— Аллах да е и с тебе, приятелю — отвърна Харун, като смушка с колене коня си, за да тръгне.

Джамал го загледа как се отдалечава в тъмната нощ, после се обърна към стана на Юсеф. Знаеше, че нещата между него и Зара никога няма да бъдат както трябва, ако допуснеше баща й и синьото племе да бъдат избити от султанската армия. Сега обмисляше как най-успешно да се приближи до Юсеф, когато часовият изведнъж се събуди, видя го и нададе предупредителен вик. Джамал не се опита да избяга, когато от шатрите се изсипаха мъже и моментално го обградиха. След няколко минути Юсеф си проби път до него.

— Кълна се в брадата на Аллаха, как се озова тук? Сам ли си?

— Трябва да говоря насаме с тебе, Юсеф — каза Джамал.

Юсеф почувства как изтръпва от страх и погледна към шатрата на Зара. Спеше ли дъщеря му?

— Много добре, последвай ме. Сигурно е много спешно, за да дойдеш в стана ми без армия зад гърба си. На косъм се отърва да не ти свалят главата от раменете.

Джамал не каза нищо, влизайки подир Юсеф в шатрата му. Кадията запали една маслена лампа и се обърна към Джамал.

— Обясни ми.

— Дойдох да те предупредя. Армията на султана станува наблизо. Знаят, че си тук, и планират да нападнат на разсъмване. Ако не бях дошъл да те предупредя, щяха да ви избият в леглата ви.

Юсеф присви очи.

— Защо да ти вярвам? Ти си човек на Исмаил.

— Не съм ничий човек. Правя го заради Зара. Искам да я направя своя съпруга и не желая смъртта ти да провали бъдещото ни щастие.

— Твоя съпруга! — изфуча Юсеф. — Много си самоуверен, шейх Джамал. Може би трябва да доведем Зара тук и да я питаме дали иска да стане твоя съпруга. Дъщеря ми решава самостоятелно и не може да бъде принудена да се омъжи.

— Чуй ме добре, Юсеф, имаш много малко време, за да избягаш от султанските войници. Настоявам да вдигнете стана още сега. Трябва да защитиш жените и децата. Исмаил иска главата ти. Ще те преследва неуморно, докато не те хване. Може да си се примирил със съдбата си, но аз няма да допусна това да се случи със Зара. Вземам я със себе си.

— Зара никога няма да тръгне доброволно — заяви Юсеф. Виждаше, че Джамал е прав, но знаеше, че ще му трябва нещо повече от думи, за да убеди Зара. Джамал си пое дълбоко дъх и каза:

— Зара вече не е тук. Замина с лейтенанта ми преди повече от час. Ще се върна при нея в Рая веднага щом бъде възможно.

Юсеф, вбесен, посегна към ятагана си, но внезапно отпусна ръка.

— Зара по собствено съгласие ли тръгна?

Джамал поклати глава.

— Искаше ми се да е така, но не е. Тя отказа да тръгне, затова взех нещата в свои ръце. Зара е всичко за мене, макар тя да мисли другояче. Докато не успея да я убедя в любовта си, тя ще се намира на сигурно място.

Изражението на Юсеф се смекчи.

— Можех да те убия, Джамал, но това нямаше да върне дъщеря ми. За съжаление, говориш истината. Преследват ме. Един ден ще ме хванат и не искам Зара да сподели съдбата ми. Наистина ли я обичаш?

Джамал се усмихна.

— Тази жена ме обърква до безкрайност. Внася пламък в живота ми, макар че понякога ме подлудява с непреклонната си гордост. Тя е опърничава, непокорна, дива и упорита. Никога през живота си не съм обичал жена, преди да срещна Зара. Ще я пазя с цената на живота си.

Юсеф сви устни. Това го казваше мъж, който би могъл да има която и да е жена в кралството и извън него.

— Ти май добре познаваш дъщеря ми. Ако си спомняш, веднъж те помолих да се ожениш за Зара, вместо да я правиш своя наложница.

— Тогава бях заслепен от страстта си. Но сега само хабим време в приказки. Трябва да се върна, преди да са разбрали, че ме няма. Наказанието за предателство е смърт. Къде ще отидеш?

Юсеф потърка брадата си, размишлявайки над възможностите.

— Имам едно предложение — каза Джамал. — Познаваш ли добре Западна Сахара?

Юсеф се усмихна.

— Достатъчно, за да не умра от глад или жажда. Ние сме номади, шейх Джамал. Отиваме където ни отнесе вятърът.

— Моят съвет е да се укриете в Сахара. Когато капитан Хасдай дойде с хората си, ще види, че следите ви водят към пустинята. Съмнявам се, че ще ви последват там, където ги дебне смъртта. Само човек добре познаващ Сахара, ще се осмели да навлезе в нея. След време можеш да се върнеш в укрепеното си село в планините Риф и да отглеждаш стадата си. Ако искаш да живееш в мир, съветвам те да престанеш да нападаш султанските кервани.

— Знам, че ме съветваш за добро, шейх Джамал, но аз съм патриот и трябва да постъпвам така, както сърцето ми заповядва. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще останем в нашето оградено село през цялата зима. Сбогом, Джамал, грижи се добре за дъщеря ми. Много я обичам.

Двамата си стиснаха ръцете и Джамал бързо се отдалечи. Беше направил това, което искаше да направи, но не можеше да се отърве от едно натрапчиво предчувствие. Стигна в стана на Хасдай точно когато налягалите по земята войници започнаха да се раздвижват. Когато се опита да се промъкне тихомълком в шатрата си, двама войници изскочиха от проредяващата утринна дрезгавина и се насочиха към него с извадени ятагани.

— Какво означава това? — запита сърдито Джамал. — Къде е капитан Хасдай?

— Тук съм — каза Хасдай, излизайки иззад хората си. — Къде беше?

— Да се облекча — каза Джамал, мислейки бързо.

— Нямаше те цялата нощ, господарю.

— Да не би да поставяш под съмнение лоялността ми, Хасдай?

— Часовите са те видели да се отдалечаваш заедно с лейтенанта си, но са започнали да се съмняват едва когато сте се забавили да се върнете. Тъкмо щях да наредя патрулът да почне да ви търси, когато ти се върна. Къде беше и къде е Харун?

— Не можех да стоя на едно място. Реших да изляза да по-яздя и да разгледам неприятелския стан. Харун настоя да ме придружи.

— Къде е той сега?

— Пратих го с важно поръчение. Капитанът на кораба ми ме очаква в Танжер, за да отплаваме с „Корсар“. Нямах време да му пратя съобщение, защото трябваше спешно да се явя в Мекнес. Харун трябва да каже на капитан Брахим, че ще закъснея.

Това беше набързо скалъпено обяснение, но Джамал не можа да измисли друго.

— Ще ти отпусна благото на съмнението, господарю, но отсега нататък ще бъдеш под строго наблюдение по време на нападението. Приготви хората си. Тръгваме веднага. Ако Аллах е с нас, ще намерим берберските бунтовници все още спящи.

Войниците на Джамал се събраха около шатрата му, готови да получат неговите заповеди. Когато Хасдай се отдалечи достатъчно, Джамал им съобщи, че е пратил Харун с важна мисия в Рая и че те трябва да се измъкнат и да го последват, без капитан Хасдай да разбере, че заминават. Каза им и да съобщят на Харун, че трябва да отведе принцеса Зара на неговия кораб в Танжер и веднага да я прати при майка му в Англия. Дори у тях да се бе появило любопитство, войниците му не казаха нито дума, защото му бяха безусловно верни. Когато Джамал потегли заедно с войниците, за да нападнат неприятеля, той хвърли поглед назад и видя своите хора да се отделят от основната група и да тръгват в противоположната посока.

Неприятелят беше изчезнал. Това, че синьото племе беше тръгнало внезапно оттук, си личеше по многобройните изоставени лични принадлежности. Следите им водеха право към пустинята оттатък гористите хълмове и тревистите равнини.

Капитан Хасдай изруга и изгледа кръвнишки Джамал.

— Неприятелят е бил предупреден за нападението ни. Юсеф знае, че няма да посмеем да го преследваме навътре в пустинята, защото не сме пустинни бойци. Синьото племе познава всички водоизточници и оазиси, но ние не знаем къде са.

Той прикова Джамал с неумолимия си тъмен поглед.

— Арестуван си за предателство, шейх Джамал.

— Да не си луд? — изфуча Джамал.

— Хванете го! — заповяда Хасдай. Войниците веднага обкръжиха Джамал.

Изведнъж Хасдай забеляза, че войниците на Джамал ги няма.

— Къде са твоите хора? — Изведнъж му проблесна. — Сетил си се да ги отпратиш, иначе щяха да споделят съдбата ти. Ти ни предаде. Предупредил си Юсеф за предстоящото нападение — обвини го Хасдай. — Арестуван си. Когато се върнем в Мекнес, султанът ще реши съдбата ти. Не ми се иска да го правя, господарю, но ти не ми оставяш никакъв избор.

Примирен за момента с участта си, Джамал запита:

— Веднага ли се връщаме в Мекнес?

Хасдай поклати глава.

— На султана никак няма да му хареса, ако не тръгна след бягащите бербери. Сега ще те заведат обратно в стана и ще стоиш под стража, докато аз се върна. Ако Аллах е с нас, ще можем да хванем Юсеф, преди да е навлязъл много навътре в пустинята.

— Конете ви не могат да се мерят с ездитните камили на берберите, отглеждани в този суров пустинен климат.

— Достатъчно! — каза рязко Хасдай.

Той много добре знаеше, че няма шанс да намери Юсеф, но лоялността му към султана беше непоклатима. Отправи резки нареждания към помощника си и скоро Джамал се озова вързан със здрави кожени ремъци, натоварен на седлото на коня си и отправен към стана под надзора на половин дузина негри здравеняци, които трябваше да останат да го пазят.

Зара се свестяваше полека, усещайки как едни здрави ръце я държат да не падне от седлото, чувстваше под себе си сигурния ход на коня по скалистата равнина. Здравите гърди, към които беше притисната, не принадлежаха на Джамал — тя го усети интуитивно. Ръката, която я държеше, беше голяма и месеста, с дебели пръсти и широки нокти. Нямаше нищо общо със силните, аристократични ръце на Джамал, които можеха да бъдат нежни или груби в зависимост от ситуацията.

— Вече се събуди, господарке. Добре — каза Харун, когато усети, че Зара се размърдва в ръцете му.

Тя обърна глава да погледне Харун и в същия миг в челюстта й отново избухна болка. Почувства се предадена.

— Той ме удари! Джамал ме удари. Защо, Харун?

— Искаше да те защити. И понеже ти не пожела да тръгнеш доброволно, той взе нещата в свои ръце.

— Къде е той? Къде ме водиш?

— Джамал е още с войниците си. Аз ще те отведа в Рая, където ще си на сигурно място.

— Баща ми е в опасност! Джамал ще нападне моя народ. — Тя се обърна и заблъска с юмруци по гърдите на Харун. — Трябва да се върнем. Трябва да ги предупредя.

— Обещах на господаря си, че ще те заведа в Рая. Затова стой спокойно, господарке. Знам го как мисли. Той се интересува от тебе, господарке, и няма да допусне смъртта на Юсеф да ви раздели. След като те повери на мене, се върна във вашия стан. Предполагам, че е отишъл да предупреди баща ти.

— Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че тъкмо това е направил Джамал?

— Човек не може да бъде сигурен в нищо освен в смъртта, господарке.

— Тогава трябва да се върнем.

— Вече е много късно. Наближаваме село Тинерхир. Джамал ми нареди да купя кон за тебе. Ще купим и храна на пазара за пътуването през Високия Атлас.

Зара не каза нищо, но умът й заработи трескаво. Харун беше само един мъж, а тя беше умна жена. Нямаше да отиде никъде, докато не разбере каква е участта на нейния народ. А и това, което Джамал й беше сторил, беше непростимо. Не й изглеждаше като мъж, който би ударил жена, но беше направил точно това.

Когато влязоха в Тинерхир през високата сводеста порта, Харун беше напълно спокоен. Зара изглеждаше примирена и той предположи, че е успял да я убеди, че отиването в Рая е само в неин интерес.

Освободиха Джамал от ремъците, за да се нахрани и да се облекчи, но после веднага го вързаха. Шестимата мъже, които Хасдай беше оставил с него, знаеха колко голяма е отговорността им и бяха нащрек. Ако оставеха шейх Джамал да избяга, султанът щеше да вземе главите им след дълги и ужасни изтезания.

Струваше му се, че е минала цяла вечност, но всъщност само след седмица Хасдай и изтощените му войници се завърнаха в стана. Бяха преследвали Юсеф дотам, докъдето бяха сигурни в себе си. Скоро бяха останали без вода и храна, бяха загубили няколко коня, загинали от обезводняване, а половината войници се оплакваха от топлинен удар.

Хасдай рядко не успяваше в мисиите си за султана и сега беше вбесен.

— Никога не съм помислял, че може да си предател, господарю. За разлика от тебе, аз никога не бих позволил на жена да ме води за носа. Принцеса Зара трябва наистина да е ненадмината в леглото, за да предадеш заради нея нашия господар. Не се лъжи, господарю, няма да избегнеш наказанието. Мулай Исмаил ще узнае за предателството ти и ти ще си понесеш последиците.

— Не се съмнявам, Хасдай — беше мрачният отговор на Джамал.

Зара намери идеалната възможност да избяга от Харун и се възползва от нея. Харун беше заспал. Беше легнал на земята, увит в одеялото си и положил глава на седлото си. Беше вързал китката на Зара за ръката си с един кожен ремък и беше заспал дълбоко. Ако тя помръднеше, той щеше веднага да усети подръпването и да се събуди. Ритуалът винаги беше един и същ. Всяка вечер Харун връзваше Зара за себе си. Макар че тя му се виждаше покорна, той беше научил, че повечето жени са коварни създания, и не се доверяваше на случайността.

Когато Харун връзваше клупа около китката й тази вечер, Зара беше стиснала юмрука си. Щом клупът се озова на място, тя го отпусна и сега въжето беше достатъчно хлабаво, за да го изхлузи от слабата си китка. Докато Харун спеше, тя развърза възела и освободи ръката си.

Надигна се внимателно и пропълзя към мястото, където беше вързан конят й. Харун беше купил за нея в Тинерхир чистокръвна арабска кобила и Зара много хареса красивото животно. Без да си дава труда да я оседлава, тя поведе кобилата в тъмнината, отдалечавайки се от хъркащия Харун. Когато измина десетина метра, скочи на голия гръб на животното и препусна като вихър в нощта.

Харун се събуди призори, видя, че Зара се е изплъзнала от кожената примка, и побесня. Спомни си какво беше обещал на Джамал и разбра, че трябва да тръгне след нея. Знаеше накъде се е запътила Зара и трябваше само да я последва.

Ръцете на Джамал бяха вързани, така че се налагаше да управлява жребеца си с колене, макар че минаваха през пресечени планински местности. Но Хасдай не беше глупак. Джамал не оставаше развързан за повече от няколко минути. Бяха напуснали стана си и пътуваха през гъстите гори на Високия Атлас. Беше студено, високо над главите им прозираха заснежени върхове. Бягството изглеждаше невъзможно, но Джамал въпреки това си оставаше нащрек. Пътят до Мекнес беше дълъг.

Зара клекна зад едно дърво на склона високо над оттеглящата се армия. Беше чула тропота на подковите и беше забелязала прашния облак, затова й се стори разумно да се скрие. По този път обикновено минаваха кервани, но на нея й се стори, че тези ездачи препускат твърде бързо, за да са керван.

Предпазливостта й се отплати, когато разпозна султанските войници, явно оттеглящи се от планината. После видя Джамал и замръзна. Ръцете му бяха вързани на гърба и плътно около него яздеха войници. Джамал беше арестуван! Тя отвори уста в мълчалив протест.

Бързият й ум прехвърли фактите и веднага намери отговора. Харун не я беше излъгал, когато твърдеше, че Джамал е предупредил Юсеф за предстоящото нападение. Сигурно бяха забелязали отсъствието му от стана и сега той беше изпаднал в много неприятно положение. Джамал беше извършил предателство и това със сигурност означаваше смъртна присъда.

Зара беше така погълната от съзерцанието на минаващата армия, че не долови почти нечутите стъпки зад себе си. Трепна силно, когато една ръка запуши устата й.

— Това е армията на султана. Не викай.

Харун! Как беше могъл толкова бързо да я настигне? Зара кимна в знак на съгласие и ръката на Харун се дръпна от устата й.

— Видя ли какво се е случило, Харун? Хасдай е арестувал Джамал. Какво означава това?

Изражението на Харун беше мрачно.

— Капитан Хасдай сигурно е открил, че Джамал е предупредил Юсеф. Предполагам, че го водят в Мекнес да го екзекутират.

Зара издаде сподавен вик.

— Не! О, Аллах, не! Не можем ли нищо да направим? Къде са хората на Джамал?

— Доколкото го познавам, бих казал, че е намерил някакво оправдание да ги отпрати, преди да са го арестували. Ние сме само двама, а те са над сто души, Зара — добави той сухо. — Не можем да направим нищо, за да му помогнем.

Зара се изчерви. Разбира се, Харун беше прав. Шансовете не бяха на тяхна страна. Освен ако… Умът й работеше трескаво.

— Трябва да намерим баща ми. Той ще ни помогне да спасим Джамал.

— Сега Юсеф и хората му вече са навътре в Сахара. Това е единственото място, където Хасдай няма да ги последва.

— Ако капитан Хасдай се връща в Мекнес, съмнявам се, че баща ми ще остане дълго време в пустинята — изрече замислено Зара.

— Къде другаде може да отиде?

— В нашето укрепено село в планините Риф. Исмаил няма да се сети да го търси там. Жените и децата са уморени да бродят насам-натам и копнеят за домовете си. Зимата наближава. Селото може лесно да бъде отбранявано срещу нападения, ако Исмаил изпрати армията си обратно към планините Риф. Макар да се съмнявам, че ще го направи. Трябва да яздим бързо като вятър, Харун. Ако такава е волята на Аллаха, баща ми ще ни помогне да спасим Джамал.

След три седмици, след като прекосиха Високия Атлас и заобиколиха Мекнес, Харун и Зара пристигнаха в берберското селище, където беше родена Зара. Юсеф ги беше изпреварил с един ден.