Шейх

14

Както обикновено, кралският дворец гъмжеше от просители и хора, желаещи да получат аудиенция при султана. Преведоха бързо Джамал през залата, където Мулай Исмаил председателстваше съда, седнал на великолепния си трон. Джамал зърна за миг облечения в алена роба монарх, минавайки през огромната позлатена порта. Дори и Исмаил да го беше видял, не даде никакъв знак за това.

Стаята, в която въведоха Джамал, беше скромно обзаведена и нямаше нищо общо с разкошните покои, които бе заемал по време на предишните си посещения в кралския дворец. Освен тясна кушетка имаше една ниска лакирана масичка, обградена с възглавници, и прост сандък за дрехи. Купа с плодове и чаен сервиз на масичката допълваха пестеливото обзавеждане. През решетестата преграда Джамал зърна малък хамам, зад който се виждаше оградено със стени дворче. Това донякъде го ободри, докато не разбра, че стената е необичайно висока и няма врата, която да води навън.

Беше затворник.

Вратата се заключи зад гърба му, а стената беше твърде висока, за да се опита да се прехвърли през нея. Нямаше изход. Усещаше вкуса на смъртта и това никак не му харесваше.

Изведнъж вратата се отвори и една млада робиня, облечена в прозрачни шалвари и късо елече, влезе в стаята. Беше дребна и мургава, със сластни кафяви очи, които обещаваха невиждани удоволствия.

— Казвам се Зайнаб. Донесох ти кърпи за баня, господарю. Позволи ми да ти прислужвам.

— Кой те прати? — поиска да разбере Джамал.

— Султанът, господарю. Каза, че сигурно си мръсен от дългия път до Мекнес и трябва да се възползваш от хамама. — Тя се усмихна лукаво. — Каза да ти прислужвам във всичко, което пожелаеш.

Джамал се изсмя.

— Значи осъденият трябва да бъде поглезен, преди да отиде на смърт.

Зайнаб като че ли се учуди на думите му.

— Не разбирам. Тук съм само за да ти помогна да се изкъпеш.

— Тогава ела, Зайнаб, хамамът чака. Можеш да ме изкъпеш, а докато уморените ми кости си почиват, ще реша по какъв начин можеш да ми служиш.

Зайнаб се усмихна чистосърдечно. Тя вече беше харесала високия млад шейх и предпочиташе него пред ниския дебел султан, който я използваше по отвратителни начини през повечето време. Беше въодушевена, че ще служи на такъв красив и мъжествен мъж като Джамал.

Но Зайнаб напразно хабеше усилията си. Джамал почти не прояви интерес към нея, макар че тя се постара да го възбуди, когато се измъкна от дрехите си и го последва в хамама.

Джамал нямаше време да мисли за сластните извивки на дребното телце на Зайнаб, докато тя му помагаше да се изкъпе. Беше твърде зает да си представя какво ли е намислил извратеният ум на Мулай Исмаил. Въпреки факта, че стаята му имаше малко удобства, султанът не го беше затворил в кулата. Имаше отделен хамам и собствена оградена със стени градина. И красива жена, която да облекчи тялото му. Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко смисъл намираше.

Джамал добре познаваше последиците от най-жестоките постъпки на Мулай Исмаил, а други негови действия беше виждал със собствените си очи. Султанът като че ли изпитваше удоволствие да налага мъчения като средство за наказание, но засега Джамал не можеше да окачестви отношението към него като изтезание. А може би беше поредната извратеност на султана?

Тогава отговорът изведнъж му се яви. Не бяха го повикали в Мекнес, за да го осъдят на смърт. Султанът използваше привлекателната Зайнаб като примамка. Гъвкавата робиня беше апетитна хапка, предложена му като награда за послушанието, допусна Джамал. И той би заложил цялото си огромно състояние на предположението, че султанът му е измислил някаква отвратителна задача, нещо, свързано с Юсеф и красивата му дъщеря.

Когато излезе от хамама, Джамал намери чисти дрехи, положени на леглото. Започна да ги облича, когато Зайнаб положи ръка на рамото му.

— Какво друго мога да направя за тебе, господарю? Ръцете й се обвиха около врата му, пълните и гърди се притиснаха до неговите, а тазът й съблазнително се отърка в слабините му.

Той беше млад и силен мъж, затова автоматично се втвърди. Изстена и леко свали ръцете й от себе си. Ако се поддадеше на Зайнаб, щеше да играе по свирката на султана.

Зайнаб му се усмихна през дългите си гъсти мигли, тъмни като грях.

— Не ме ли намираш привлекателна, господарю? Обучена съм да давам удоволствие по всеки начин, познат на мъжете. Мога да те взема във всеки отвор, който пожелаеш. Ако ти харесва да ме гледаш как получавам удоволствие, имам сребърни топчици за тебе. Не възразявам да ме вържеш с копринени въжета и да ме биеш, ако така ще се възбудиш. Кажи ми, господарю Джамал, кажи ми какво искаш.

Думите й разсеяха Джамал за момент. Зайнаб едва ли беше на повече от петнадесет години, но вече притежаваше уменията на опитна харемкиня. Като любовна робиня без съмнение беше несравнима, способна да осигури безкрайни разкошни часове еротично забавление. Изненада се, че не я желае.

— Ти си като нежно цвете, Зайнаб, и съм сигурен, че някой мъж би намерил в твое лице прекрасно развлечение. За съжаление аз не съм този мъж.

Зайнаб остана с отворена уста. Досега такова нещо никога не й се беше случвало.

— Не ме ли искаш? — Устата й затрепери и очите й плувнаха в сълзи. После, за огромна изненада на Джамал, тя се хвърли на колене пред него. — Не казвай на султана, господарю. Ще ме накажат ужасно сурово.

Джамал й помогна да се изправи и изтри сълзите й с полите на ризата си.

— Това, което се е случило или не се е случило в тази стая, ще си остане тайна между нас. Сега си облечи дрехите и се върни в харема. Ако султанът ме попита, ще му кажа, че си ми доставила удоволствие.

— Защо не ми позволиш наистина да го сторя? — запита любопитно Зайнаб. — Не харесваш ли жените? Ако предпочиташ момчета…

— В името на Аллаха, не ме обвинявай в подобен грях! Тъй като вече имаме тайна помежду си, се чувствам в безопасност и ще ти разкрия още една. Има само една жена, която искам, а не мога да я имам. Подозирам, че султанът се опитва да ме накара да извърша нещо за него, като ми праща тебе. Да ме размекнеш, така да се каже.

Зайнаб му отправи просълзена усмивка, вече не като съблазнителка, а като момиче на петнадесет години, което се държи и говори като по-голямо.

— Твоята девойка е щастливка. Завиждам й.

— Сега върви, Зайнаб. Ако султанът запита, кажи му, че съм останал много доволен от тебе.

Зайнаб се измъкна от стаичката и Джамал чу как ключът изщрака в ключалката. Макар никак да не му харесваше, че е попаднал под произвола на султанската милост, той предположи, че скоро ще разбере какво е намислил Исмаил, и седна да чака.

Тъкмо беше довършил вечерята си, когато влезе главният евнух, за да го повика да се яви пред султана. Сега коридорите бяха празни; празна беше и главната зала. Молителите и поданиците се бяха върнали по домовете си и кралският двор се бе оттеглил за нощна почивка. Поведоха Джамал през редици от стражи, застанали мирно, покрай мрачната като пещера приемна зала към частните покои на султана. Висок нубийски роб отвори вратата към вътрешните султански покои, покани Джамал да влезе вътре и веднага се оттегли.

Стаята беше празна. Оставиха Джамал да седи и да чака цели тридесет минути, преди Мулай Исмаил да се появи от спалнята си и величествено да се настани на една богато бродирана възглавница. Джамал падна на колене и почтително го приветства.

— Можеш да станеш, Джамал — каза властно Исмаил. Не го покани да седне или да изпие с него един ментов чай, както беше направил предния път, което беше сигурен признак, че е силно разгневен. — Разбрах, че подаръкът ми ти е харесал. Лично съм обучил Зайнаб; тя е несравнима.

— Малката Зайнаб е безпогрешна, господарю.

И да беше очаквал повече от Джамал, Исмаил не го показа.

Безмилостните очи на султана се спряха върху шейха, приковавайки го с жестокия си поглед.

— Ти ме разочарова, Джамал. Мислех, че си единственият човек, на когото мога да се доверя. Никога не ми е хрумвало, че можеш толкова да се побъркаш по тая берберска кучка, че да забравиш на кого дължиш покорство. Слабост беше от моя страна да ти простя за бягството на Юсеф. Но премислих прибързаното си решение. Трябваше да доведеш Юсеф в Мекнес, вместо да го държиш в Рая. Обещанието за пиратска плячка ме заслепи и проявих милост, когато трябваше да съм безпощаден. Сега набезите продължават, а Юсеф и онази разбойничка, дъщеря му, ме лишават от богатствата ми. Много мислих какво да направя, Джамал. Смятах да наредя да те екзекутират, задето пренебрегна заповедите ми. Мислех да те подложа на мъчения, за да уталожа гнева си. Но понеже съм великодушен, реших да ти дам една последна възможност да изкупиш вината си.

Джамал едва не се изсмя в лицето на султана. Жестокостта на Исмаил беше пословична. Капка великодушие нямаше у него.

— Ти си много милостив, о, велики повелителю.

Исмаил се усмихна.

— Така е, нали? Но милостта ми си има цена. Това е последният път, когато проявявам снизхождение към тебе. Ако се провалиш, ще платиш с главата си. Ако успееш, малката Зайнаб ще бъде твоя. Вече си вкусил от сладката й плът. Това е само малка част от уменията й. Тя е нежна и покорна, няма нищо общо с онази войнствена дивачка.

— Само ми кажи какво да направя, за да си възвърна твоето благоразположение, велики султане.

Лицето на Исмаил се изкриви в грозна гримаса.

— Доведи ми Юсеф и дъщеря му живи или мъртви. Не се връщай, докато не изгониш бандитите от планините. Вече не мога да си позволя да губя кервани. Ти не си глупак, Джамал; знаеш, че не понасям пораженията. Този път за момичето няма да има прошка. И тя е същата като баща си. Заповядах на капитан Хасдай да постави на твое разположение сто опитни войници. Мисията ти е да намериш и унищожиш нашия враг.

— А ако откажа? — осмели се да попита Джамал.

Как би могъл да преследва и да унищожи жената, към която не беше безразличен? Жената, която… Обичаше.

Усмивката на Исмаил с нищо не насърчаваше откровеността.

— Няма да откажеш. Цениш твърде високо главата си. Ще те освободят от стаята ти на разсъмване. Аз ще съм наблизо и ще наблюдавам как повеждаш войниците ми към победата. Сега можеш да си вървиш.

Джамал реши да приеме с покорство рязкото сбогуване. Нямаше човек, да се е възпротивил на султана и да е оцелял, за да разкаже после за това. Той се поклони почтително. А докато се оттегляше заднешком към вратата, Исмаил добави:

— Мисли за малката Зайнаб довечера, Джамал, и колко голямо удоволствие ти е доставила днес. Може би сластните ти сънища ще те накарат да жадуваш да се върнеш при нея.

Вратата на Джамал се отвори точно в мига, когато розовото сияние на зората се появи на източния небосклон. Джамал вече беше извършил ритуалното измиване, задължително за всички мюсюлмани, беше се обърнал с лице към Мека, когато мюезинът призова вярващите за молитва, и беше изял леката си закуска. Капитан Хасдай вече го очакваше, когато той излезе от стаята си.

— Аллах да е с тебе, господарю Джамал. Сто войници те чакат във външния двор. Всички горят от желание да смажат берберските разбойници заради честта и славата на нашия султан.

— Аллах да е с тебе, капитан Хасдай — отвърна Джамал късо.

Нямаше настроение за празни приказки. С мрачни мисли в главата стигна до големия външен двор, където го чакаше елитният султански отряд.

— Твоите воини пристигнаха преди един час от Рая. Ще заповядаш ли да се присъединят към нас?

Настроението на Джамал забележимо се подобри, когато видя Харун да държи юздите на неспокойния му жребец. Побърза нататък, за да размени две думи с лейтенанта си, докато капитан Хасдай се занимаваше с товарните камили, които щяха да придружават отряда в планините на Риф.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Помислих, че няма да е зле около тебе да са собствените ти хора — каза Харун. — Никой в Рая не знаеше какво е намислил султанът за тебе, но искахме да сме наблизо, в случай, че ти потрябваме. Хасдай ми обясни какво е положението и аз веднага разпоредих твоите хора да се присъединят към султанския отряд. Нямаш избор, Джамал. Ако ти е мил животът, трябва да се подчиниш на султана. Той иска Юсеф и Зара. Нищо не можеш да направиш, за да ги спасиш този път.

Джамал не отговори. Сто мъже, жадни за битка, очакваха заповедите му. Той яхна Касем и се отправи към челото на колоната. Преди да даде знак за тръгване, погледна случайно нагоре и видя султана, застанал на балкона си, да наблюдава заминаването им. Изражението на Исмаил не будеше съмнение. Нямаше нужда човек да е магьосник, за да разбере, че Исмаил с голямо нетърпение очаква мъченията и смъртта на Юсеф и Зара. Че Джамал може да не успее — това изобщо не се поставяше под въпрос.

Зара гледаше с трепет как Рашид се приближава към стана. Ездитната му камила спря сред облак прах и Рашид потърси с поглед Юсеф в мига, когато се спусна от седлото на все още приклякващото на колене животно. Зара побърза към баща си, за да чуе новините, донесени от търговеца.

Двамата влязоха в шатрата на Юсеф и Зара направи ментов чай, докато Рашид разказваше какво е научил.

— Шейх Джамал замина за Мекнес, придружен от султанската стража. Харун го последва на другия ден с неговите войници. Помислих, че ще е добре и аз да тръгна след тях.

— Добре си направил — похвали го Юсеф. — Какво научи?

— Чух много слухове. За съжаление, повечето от тях като че ли са верни. Шейх Джамал получил командването на сто мъже от елитната армия на Исмаил. Заповядано му било да доведе тебе и Зара живи или мъртви.

Зара си пое остро дъх.

— Сигурен ли си, Рашид?

Рашид кимна.

— Видях ги как излизат от града преди три дни. С тях тръгнаха и войниците на Джамал.

— Аллах да е с нас — каза тихо Зара. — Не съм допускала, че Джамал може…

Не намираше думи. Джамал този път щеше да ги преследва докрай. След всичко, което бяха споделяли, той искаше смъртта й.

— Малко хора са отказвали да се подчинят на заповедите на султана и са оцелявали, за да разказват след това — изрече загадъчно Юсеф.

Берберският водач беше умен мъж. Вече беше разбрал, че Зара много се е привързала към красивия шейх и че след бягството си от дома му е много нещастна. Юсеф разбираше, че от тези нежни чувства няма да излезе нищо, и много го болеше да гледа дъщеря си така да страда от несподелена любов.

— Какво ще правиш? — запита Зара. В гласа й имаше нотка, която не можеше да прикрие. — Преследват ни като диви животни.

— Ще се преместим на юг, в Атласките планини — отвърна Юсеф. — Ако стане нужда, ще намерим убежище в пустинята отвъд Атлас. — Той изведнъж се усмихна. — Твоят Джамал доста ще потърчи след нас, дъще.

Внезапна болка прониза Зара.

— Не е моят Джамал, татко. Той е врагът.

След няколко часа те вече пътуваха към сърцевината на Атласките планини.

— Били са тук — каза Харун, спирайки, за да разгледа твърдата, камениста почва.

— Преди колко време? — запита Джамал.

— Трудно е да се каже. Два дни, две седмици, кой знае?

Джамал изпитваше тайно удоволствие, че Юсеф и бандитите му успяват да вървят една крачка преди султанските хора. Той нямаше представа какво би направил, ако наистина откриеше берберския стан. Най-големият му страх бе, че Зара можеше да бъде убита в битката или да стане пленница на султана. От него зависеше да осигури безопасността й. Броденето из планините и пустинята му даваше много време да мисли… и да планира.

— Запътили са се навътре, към Високия Атлас — каза Хасдай, когато следата ги насочи извън планините Риф. — Юсеф е умен. Възможно е дори да се опита да ни примами сред дюните на Сахара.

— Може би ще трябва да се върнем и да докладваме на султана — предложи Джамал.

Каквото и да е, само да се отдалечат от Зара.

Хасдай изгледа Джамал така, сякаш си беше загубил ума.

— Заповедта на султана беше да търсим, докато не намерим Юсеф. Моят живот ми е мил, дори ако ти не цениш твоя. Исмаил ме предупреди да внимавам с тебе, каза че не може да ти се вярва, щом става дума за берберската принцеса. Султанът дори ми разкри нещо невъобразимо — че веднъж си пленил Юсеф, но си му позволил да избяга.

— Не съм позволил на Юсеф да избяга. Историята е дълга, капитане, и няма да те отегчавам с нея. Ще продължаваме ли?

Този разговор беше първият намек, че хората на султана внимателно следят Джамал. Явно в бъдеще трябваше много да внимава. Ако нещо в тоя живот беше сигурно, то бе, че никога съзнателно няма да изложи на опасност живота на Зара.

Преследването продължаваше.

Мина една седмица, след нея още една и още една, но без никаква следа от синьото племе. Сега Джамал и султанската армия обикаляха покрайнините на пустинята, слизайки от склоновете на Високия Атлас към ниските земи, които постепенно се преливаха в Сахара. Минаваха през гористи склонове, през тревисти равнини, обрасли с устойчиви на суша храсталаци. Пресичаха потоци, извиращи от Атлас и течащи към Сахара, почиваха под сенките на финиковите палми в оазисите, откъдето попълваха скъпоценните си запаси от вода.

Една нощ стануваха в гориста равнина на края на пустинята. Докато разпъваха шатрите, Хасдай прати определените за през нощта часови да претърсят района. Джамал беше с него, когато войниците се върнаха. Възбудата им накара сърцето му да прескочи. Бяха открили стана на Юсеф точно зад хребета на близкия хълм. Синьото племе беше опънало шатрите си край малко поточе под сянката на високи вечнозелени дървета.

Хасдай се усмихна мрачно.

— Ще нападнем призори, когато най-малко ни очакват. — Повика заместника си и му даде заповеди, които трябваше да бъдат съобщени на войниците. — Съгласен ли си, господарю? — обърна се той към Джамал, когато лейтенантът му се отдалечи.

Сърцето на Джамал бе заседнало в гърлото му, но той успя все пак да изрече:

— Напълно съм съгласен, капитане. Ако ме извиниш, трябва да се погрижа за оръжията и за хората си.

Харун стоеше наблизо. Когато Джамал влезе в шатрата си, той го последва.

— Какви са заповедите ти, господарю?

— Трябва да предупредя Зара.

— Това е предателство.

Очите на Джамал бяха като прозорци към душата му, — раздираха го страшни противоречия. Можеше да последва заповедите на Исмаил и да гледа как убиват Зара, а можеше и да я предупреди и да извърши предателство. И едното, и другото беше мъчително, но Джамал остави сърцето си да вземе решение вместо него.

— Добре познавам Мулай Исмаил, приятелю. Той е повелителят на жестокостта. Ще му достави огромно удоволствие да гледа как измъчват и убиват Зара и Юсеф. Не мога да позволя това да се случи. Не очаквам от тебе да потъпчеш честта си, Харун, затова те освобождавам от службата ти при мене.

Харун го изгледа скръбно.

— Аз съм с тебе, Джамал. Не обичам особено много нашия султан. Кажи ми какво да сторя.

— Засега нищо. Когато хората се настанят за през нощта, ще се промъкна в стана на Юсеф. Щом стигна там, ще реша какво да правя.

— Идвам с тебе. Трябва ти някой да те пази.

— Няма нужда…

— Моля те — каза Харун. — Ще се върна в шатрата ти, след като станът се успокои. Моли се на Аллаха нощта да бъде тъмна.

Джамал се разхождаше неспокойно напред-назад, очаквайки завръщането на Харун. Може би кошмарите му щяха да престанат, помисли той. Понеже беше станал неволен участник в това начинание, сънят му бе често навестяван от ужасяващи кошмари със Зара. В сънищата си той я виждаше пленница на султана, жертва на извратената му природа. Болезнените й писъци бяха толкова истински, че го разкъсваха.

Застана на едно място чак когато Харун влезе в шатрата.

— Време е, Джамал. Хасдай се оттегли в шатрата си и войниците му легнаха да спят на земята. Пошушнах на нашите хора да се оглеждат и ослушват.

Джамал кимна, благодарен, че има такъв верен другар като Харун. Нощта беше студена, но черната му вълнена джелаба го пазеше от хапещия вятър, който духаше откъм пустинята. Аллах навярно беше отговорил на молитвите му, защото на заоблаченото небе не се виждаше и следа от луната.

— Ще се разделим и ще вземем по един кон — прошепна Джамал. — Гледай да не те усетят султанските стражи.

Той се промъкна покрай часовите, без да го забележат, и когато не се чу никакъв тревожен вик, предположи, че и Харун е успял да се промъкне незабелязан.

Харун бе стигнал преди него до конете. Без да разменят нито дума, двамата оседлаха жребците си и ги поведоха през гъстите храсти, покрай кедри, борове и дъбове. Щом стигнаха достатъчно далече от стана, се качиха на седлата и тръгнаха да търсят скривалището на Юсеф. След известно време спряха на хребета на един тревист склон.

Острият поглед на Джамал претърси долината под тях, забелязвайки пролука между дърветата, където от една скала извираше тясно поточе.

— Тук са, Харун, точно под нас — посочи Джамал. — Виждаш ли шатрите им, сред дърветата?

Харун заразглежда гористия склон и накрая откри очертанията на няколко шатри.

— Виждам ги.

— Аз слизам.

Джамал се заспуска по склона. Харун вървеше плътно до него. Станът на Юсеф беше така добре скрит, че Джамал се изненада, че разузнавачите са го забелязали. Но добре обучените негри на Исмаил бяха известни с упорството и хитростта си. Джамал дръпна юздите на коня си в покрайнините на стана, прикривайки се сред храстите. Слезе и предаде юздите на Харун.

— Ще вървя пеша. Гледай конете да не вдигат шум. — Джамал се запромъква сред дърветата и накрая пред него се откри целият стан, разположен по бреговете на поточето. Беше така добре прикрит, че го охраняваше само един часови, а и той сега дремеше, подпрян на едно дърво.

Джамал разгледа шатрите, опитвайки се да разбере в коя е Зара. Забеляза, че една от шатрите е разположена по-далече от другите, и съсредоточи наблюденията си тъкмо върху нея. Нощта беше все още черна като мастило и нямаше да бъде никак трудно да се промъкне в шатрата, без никой да го види.

Тогава Аллах го възнагради.

Платнището се отвори и Зара се показа навън. Беше свалила чалмата си и златистата й коса беше разпиляна по гърба в прелестно безредие. Джамал я видя да се отдалечава към поточето и да коленичи, за да измие ръцете, лицето и врата си. Той се усмихна мрачно и пропълзя незабелязан към шатрата й. Огледа се за часовия, видя, че той още дреме, и се плъзна през отвореното платнище.

Зара свърши с миенето и тръгна обратно към шатрата. Нощта беше спокойна. Прекалено спокойна, помисли тя, но не разбираше тревогата си. Семействата спяха в черните си шатри, а неженените мъже си бяха устроили постели на земята, загърнати с одеялата си и положили глави на седлата на конете си. Нейната шатра беше опъната малко по-надалече от останалите, за да й осигури известно усамотение, но сега тя се приближаваше към нея със странно предчувствие. И тъй като не видя нищо, което да породи безпокойство, Зара се наведе, влезе вътре, намести платнището… и замръзна.

Не беше сама.

Усети присъствието му миг преди ръката му да закрие устата й, и той изсъска в ухото й:

— Не се противи, сладка магьоснице. Няма да ти направя нищо лошо.

Джамал! Въпреки уверенията му тя се задърпа, но скоро превъзхождащата я мъжка сила я обездвижи. Страх пробяга през нея. Намерили са ги! Джамал ще я отведе в Мекнес, където тя и Юсеф ще бъдат наказани по най-ужасния възможен начин.

— Ще си махна ръката, ако обещаеш, че няма да пищиш. Чуй ме, Зара, не искам да те нараня. Дошъл съм да ти помогна. Да си махна ли ръката?

Тя закима енергично, макар че не вярваше на обещанието му, че няма да й направи нищо. Но щеше да го изслуша, преди да извика за помощ. Нямаше току-така да приеме смъртта. Сега имаше да пази нещо повече от собствения си живот.

Джамал свали ръка от устата й. Обърна я към себе си и допря чело до нейното.

— Слава на Аллаха, че те намерих, преди капитан Хасдай да ви нападне. Имаш много малко време да се спасиш; те ще бъдат тук преди разсъмване. Събери си нещата. Ще те отведа още сега.

В шатрата беше много тъмно и Джамал не можа да види упоритото изражение на лицето на Зара, но от тона на гласа и можеше да заключи, че няма да може лесно да я убеди.

— Никъде не отивам — Тя се опита да се изплъзне от ръцете му. — Трябва да кажа на баща си.

— Ще те отведа насила, ако трябва — предупреди я Джамал, стискайки я още по-здраво.

— Отмени нападението — замоли се Зара. — Ако не можеш, поне нека предупредя баща си и останалите. В стана има жени и деца. Нямаш ли сърце?

Когато видя, че думите й като че ли не са направили никакво впечатление на Джамал, тя започна да го удря с юмруци по гърдите. В отчаянието си отвори уста, за да извика. Джамал трябва да беше усетил намерението й, защото устата му запуши нейната, изстисквайки дъха й в една дълбока, упояваща целувка, която дръзко заявяваше колко отчаяно се нуждае той от нея.

Задавен звук се изтръгна от гърлото й, когато удрящите й юмруци се отпуснаха и дланите й обвиха гърба му, а тя се притисна още по-силно към горещата му уста, загубвайки се цяла в целувката му. Тези дълги, празни седмици без докосването на Джамал бяха чисто мъчение. Тя отново и отново си бе повтаряла, че го ненавижда, но сърцето й не се оставяше да бъде убедено. Когато езикът му накара устните й да се разтворят и се втурна в устата й, огън плъпна из нея. Изведнъж вече нямаше нито вчера, нито утре. Имаше само днес и този мъж, този час, тази минута.

Имаше само отчаяна жажда.