Шейх

13

Джамал се разхождаше по постлания с килими под на стаята си в невъобразимо лошо настроение. Беше се върнал от Фес в дома си веднага след като хората на Сиди Беннаур бяха отвели Зара. Оттогава бяха минали три дни. Три дни, в които пустотата в двореца и тишината в харема създаваха усещане за самота, каквато Джамал не бе изпитвал никога преди това. През тези три безкрайни дни и нощи той се мяташе между желанието си да отиде да избави Зара и стремежа да я забрави.

Изведнъж един внезапен проблясък го накара да вземе решение. Отвори вратата на стаята и извика гръмогласно Хамет. Евнухът се втурна вътре след няколко минути с развяващи се подире му поли.

— Тук съм, господарю.

— Повикай Харун.

Думите на Джамал бяха остри, изискващи моментално подчинение. Хамет не чака да му се повтаря.

Джамал продължаваше да се разхожда напред-назад, докато пред него не се изправи Харун с почтителен поздрав.

— Искал си да ме видиш, господарю?

— Колко мъже можеш да подготвиш за тръгване призори? — запита шейхът без никакви предисловия.

— Двадесет — каза Харун без колебание. — И повече, ако искаш да събера хора от селото.

— Тези ще стигнат.

— С какъв неприятел ще се бием? — запита Харун, макар че вече подозираше какво е намислил Джамал.

— Може би с никакъв. Зависи доколко са склонни хората на Сиди Беннаур да пуснат Зара без бой.

— А — изрече Харун.

Повече думи не бяха необходими.

— Можеш да вървиш, Харун. Предстои ни дълга и трудна езда. Керванът има преднина, но няма да е трудно да пресрещнем бавно движещите се камили, преди да са стигнали Ер Рашидия.

Харун се обърна, готов да тръгне.

— Ще подготвя мъжете. Убеден съм, че няма да бъдеш щастлив, преди жената да се върне в леглото ти.

Зара изруга бавно стъпващата, тромава камила, на чийто гръб седеше. Ако я бяха настанили на ездитна камила, щеше да се чувства по-добре. Но не, Сиди Беннаур бе настоял тя да язди в хауда — кресло, подобно на кошница, със завеси отстрани и платнище отгоре, което да я пази от безмилостното слънце, и да облече джелаба, която оставяше открити само очите й.

Горещината в това затворено пространство беше почти задушаваща и Зара се принуди да отмести завесите, за да може въздухът да циркулира. Пътуването към пустинния дом на Али бен Баха край Ер Рашидия беше безкрайно. Вече бяха излезли от планините и сега пътуваха покрай пустинята, по една плоска, камениста равнина, разнообразявана от червеникави пясъчни дюни и ивици зелени финикови палми край бреговете на по-скоро символични реки. Еднообразните малки червеникавокафяви села, построени буквално от кал, бяха струпани около ивиците обработена земя. Водоемите се срещаха рядко, познаваха ги само хората, свикнали с пустинята. Предупредиха Зара да пие по малко вода от дадения й мях, защото имаше дълги преходи, по време на които не можеше да се намери никаква вода.

Въпреки непоносимата горещина през деня нощите бяха студени. Зара спеше сама в голяма бяла шатра с килими на пода и мангали, които да й държат топло. Макар че пътуваше в лукс, тя не се чувстваше добре. И как би могла, когато я водеха при господар, когото не познаваше, за да бъде заробена в харем и използвана да задоволява страстта му? Малко бербери можеха да си позволят разкоша, на който тя щеше да се радва в харема на Али бен Баха, но Зара не можеше да забрави, че беше живяла като свободна жена сред своя народ. Берберските жени живееха почти без ограничения в сравнение с арабските си посестрими.

Запита се къде ли е сега баща й. Дали се тревожи за нея? Знае ли какво нещастие я е сполетяло? Юсеф щеше да се вбеси, когато разбере, че Джамал я е продал на робския пазар. Джамал.

Досега бе избягвала мислите за красивия мургав шейх. Беше твърде болезнено. Спомни си погледа, който бяха разменили с Джамал, докато хората на Сиди Беннаур я отвеждаха. Копнеж и мъка и да, отчаяние ли беше видяла дълбоко в тъмните, омагьосващи бездни на очите му? Зара нямаше представа защо Джамал се бе появил на робския пазар да си я иска обратно, щом я бяха завели там по негова заповед. Но каквато и да беше причината, тя никога нямаше да му прости, че я беше изоставил на произвола на съдбата. Нито пък, предположи, той щеше да й прости, задето бе предала доверието му и бе избягала с баща си.

Зара със съжаление осъзна, че Джамал не изпитва силни чувства към нея. Тя беше само една жертва пред олтара на неговата страст. Но собствените й чувства към арогантния шейх бяха по-сложни. Тя не го мразеше, макар че би следвало след отвратителния начин, по който я бе прогонил от живота си. Зара знаеше, че и тя не е съвсем невинна в това отношение. Упояването му беше ужасна постъпка. Но отчаяното й положение изискваше отчаяни мерки и тя бе направила това, което трябваше да направи.

Зара заслони очи, за да ги предпази от изгарящите лъчи на обедното слънце, и се взря в далечния хоризонт. На хребета се появи облак прах и тя се замоли дано това не е пясъчна буря, която ще ги връхлети. Когато облакът от прашни вихрушки и пясък се приближи, забелязаха го и другите от кервана. Чу се остър вик и Зара съзря дузина, а може би и повече мъже в сини дрехи, препускащи на ездитни камили, които изникнаха от прашния вихър.

— Татко!

Гласът й се загуби сред крясъците на камиларите и стражите, които се разтичаха объркани наоколо.

Синьото племе беше страшилище за околните земи. Носеше им се страшната слава на разбойници и свирепи воини. Нито стражите, нито камиларите изгаряха от желание да защитават кервана от тези жестоки воини. За изненада на Зара, когато нападателите обкръжиха кервана, стражите оставиха оръжията си.

Юсеф дръпна юздите на ездитната си камила пред обърканото животно на Зара. Камилата му послушно коленичи и той се спусна от седлото; след това заповяда на камиларя да накара камилата на Зара също да коленичи. Само миг беше достатъчен да измъкне дъщеря си от хаудата и да я прегърне здраво.

— Хвала на Аллаха, в безопасност си — каза Юсеф с огромно облекчение.

— Как разбра къде да ме намериш?

— От Рашид. Харун дошъл в селото да купува ездитна камила за Джамал. Изпуснал се, че ти си била пратена на робския пазар по погрешка. Джамал искал най-бързата камила, за да стигне навреме до Фес и да спре продажбата. Рашид прати да ме намерят още в мига, когато научил какво се е случило. За съжаление, не можа да ме открие преди продажбата. Аз обаче научих, че Сиди Беннаур те е изпратил с керван при Али бен Баха, който живее край Ер Рашидия. Събрах хора от другите племена и пресякох пътя на кервана.

— Джамал дойде във Фес много късно, за да спре наддаването. Каза, че е било грешка, че никога не е имал намерение да ме продава. Опита се да ме откупи от Сиди Беннаур, но той отхвърли предложението му.

— Забрави шейх Джамал, дъще. Ще ти намеря мъж от нашия народ. Заедно ще продължим да нападаме керваните на Мулай Исмаил. Няма да има керван, минал през Мекнес, който да не се раздели с част от товара си. Ела, дъще, време е да тръгваме. Взехме всичко ценно от кервана. Товарът ще бъде продаден и парите ще се използват за купуване на оръжия и храна за нашия народ.

Начело на малката си армия Джамал яздеше през безкрайните подвижни пясъци, които като че ли стигаха до хоризонта, създавайки обширна и непрестанно променяща се панорама. Пътят на керваните представляваше виеща се пътека, утъпкана от безбройните камили и хора, минаващи по едни и същи места година след година, столетие след столетие.

Острото око на Джамал забеляза облак прах далече напред и усети пристъп на радост. Най-после. Скоро щеше да върне Зара в прегръдките си, където й беше мястото.

Харун, който яздеше до него, посочи кервана в далечината.

— Джамал, виж! Какво различаваш?

Присвивайки очи под яркия слънчев блясък, Джамал видя за какво говореше Харун. Керванът като че ли пътуваше към тях, а не в обратната посока. Връщаше се във Фес! Не би могло да е стигнал до дома на Али бен Баха и да се връща толкова скоро. Забивайки пети в хълбоците на потъналия в пот арабски жребец, Джамал се откъсна от хората си и препусна към кервана.

Като дръпна юздите така, че конят му затанцува на място, той заповяда на кервана да спре. Главният камилар се подчини безропотно. След броени мигове десетте камили и двадесетината мъже очакваха да разберат какво им носи това ново стълкновение.

— Аз съм шейх Джамал абд Табит. — Тревожният му поглед потърси Зара сред пътуващите. Забеляза хаудата, закрепена на гърба на една от камилите, и се запита защо не вижда Зара да наднича през завесите. — Предайте ми принцеса Зара и никой няма да пострада.

Един мъж пристъпи напред — беше лейтенантът, натоварен с командването на стражата, пратена да пази принцесата.

— Тя не е тук, господарю.

Джамал избухна гневно:

— Не е тук ли? Какво, в името на Аллаха, сте направили с нея?

— Нищо, господарю. Синьото племе нападна кервана преди два дни. Взеха товара ни и отведоха принцесата със себе си. Сега се връщаме във фес. Глупаво ще е да продължаваме пътя си, щом няма какво да предадем на Али бен Баха.

— Юсеф! — изсъска Джамал. — Как, в името на Аллаха, берберският кадия е научил къде да намери Зара?

— Този хитър разбойник като че ли знае всичко — каза Харун, свивайки рамене. — Сега какво ще правим?

Какво, наистина, запита се Джамал. Напоследък не беше правил нищо друго, освен да преследва една жена през цяло Мароко. Нима е изгубил всякаква гордост, запита се с горчивина. Зара го беше превърнала в безмозъчен, зашеметен глупак и той беше допуснал това. Заради страстта си към Зара беше се изложил пред султана. Юсеф беше избягал. Нищо чудно, че Мулай Исмаил му е сърдит. Султанът беше жесток човек, който обичаше да тормози робите си и да наказва онези, които се излагаха пред него, а ако Джамал не бъдеше по-внимателен, можеше да е следващият.

— Джамал! Какво ще заповядаш, господарю? — повтори Харун. — Искаш ли да преследваме Харун и синьото племе?

Нямаше друго възможно решение освен онова, което Джамал взе.

— Не, Харун, хората са уморени. Ще се върнем у дома.

Харун се взря в лицето на шейха, видя мъката му и мъдро реши да не задава въпроса, който пареше на езика му. Джамал нямаше нужда някой да му напомня за Зара, когато тя беше вече почти изгубена за него. Поклащайки състрадателно глава, Харун се закле да намери начин да облекчи сърдечната болка на приятеля си.

Оазисът на Джамал искреше като скъпоценност сред едно кафяво море. В далечината езерото в средата му проблясваше с искрите на милиони сини сапфири. Винаги беше хубаво да се върнеш към спокойното съществувание в белия мраморен дворец, помисли Джамал, докато влизаше през портата.

За съжаление нямаше да се радва дълго на дома си. За никого вече не беше тайна, че е изпаднал в немилост пред султана. С оглед на собственото си благополучие той реши, че ще е най-добре да се върне в морето, за да изпълни обещанието си към владетеля. Надяваше се да се върне с достатъчно богатства, за да задоволи разсърдения Исмаил.

Въпреки удоволствието, което изпита, влизайки в дома си, този път завръщането му не беше като предишните. Този път нямаше женски смях, който да отеква в залите, нямаше страстни жени, които да се веселят в харема му.

Нямаше я Зара.

Само тихи стъпки на разминаващи се слуги и вечният, верният винаги намиращ се наблизо Хамет. И разбира се, Нафиза, единствената обитателка и пазителка на празния му харем.

Нападенията над султанските кервани започнаха почти веднага. Рядко се случваше керван да стигне непокътнат до местоназначението си. Султанът вече губеше търпение. Загубите му бяха огромни и проваляха плановете му да построи големи джамии за своя прослава и да обедини страната си под единно управление… под своето. Приписваше несполуките на един мъж. На Юсеф. Юсеф и неговите бандити в сини роби системно го лишаваха от данъците му, за да ги използват за поддръжка на берберската армия.

Султанът държеше шейх Джамал абд Табит единствено отговорен за подновените нападения над керваните му. Ако шейхът не беше поискал дъщерята на Юсеф за леглото си, нищо от това нямаше да се случи. Пленяването на Юсеф трябваше да сложи край на нападенията веднъж завинаги. Лишени от главатаря си, берберите щяха да останат без направляваща сила. Ако Джамал беше довел Юсеф в Мекнес, вместо да му позволява да избяга, сега никой нямаше да напада султанските кервани.

Исмаил мислеше да осъди Джамал на смърт, но в края на краищата реши да не го прави. Поне засега. Джамал беше отговорен за тази ситуация и Исмаил реши да даде на шейха още една, последна възможност да изкупи вината си. Ако и този път не успееше, щяха да се търкалят глави. Исмаил добре помнеше, че бащата на Джамал беше паднал в бой с берберите, но благосклонността му не можеше да се простира до безкрайност.

Джамал се върна в Рая след еднодневен лов със своя любим сокол. Този спорт му харесваше и той обикновено донасяше доста дребен дивеч, достатъчен за храна на цялото му домакинство, но този път любимото занимание не бе успяло с нищо да подобри настроението му.

Харун го посрещна при конюшните с широка усмивка на брадатото си лице.

— Добър ли беше денят ти, Джамал?

Джамал хвърли голямата торба в краката на Харун.

— Да, прати улова в кухнята да се сготви. — И изгледа втренчено лейтенанта си. — Защо изглеждаш толкова доволен от себе си?

— Ще видиш — отвърна Харун загадъчно. — Хамет те чака в хамама. Сигурно си се сгорещил и изпотил след цял ден ловуване. Една баня ще отпусне мускулите.

Продължавайки да се усмихва до уши, той нарами торбата с дивеч и се отдалечи.

Джамал го загледа разтревожен. Какво, в името на Аллаха, е намислил лейтенантът му? Вдигна рамене и преставайки да се занимава със странното поведение на Харун, влезе в къщата и отиде право в стаята си. През плетената преграда, отделяща стаята от хамама, зърна Хамет да подрежда купчина чисти кърпи. Свали набитите си с прах дрехи, влезе в хамама и унило отвърна на поздрава на главния си евнух. Хамет като че ли не се засегна особено от лошото настроение на господаря си, защото и на неговото лице играеше същата глупава усмивка като тази на Харун. Да не са забъркали някакъв заговор, запита се кисело Джамал.

— Можеш да си вървиш, Хамет — каза Джамал. — Мога и сам да се изкъпя.

Все така ухилен, Хамет се поклони и излезе.

Джамал съблече всички дрехи и се потопи във ваната. Водата беше успокояваща и той затвори очи. Това беше грешка. Невероятният образ на красивата гола Зара, която го приемаше в тялото си, извиваше се под него, с поруменяла златиста кожа, с пламнало лице, с порозовели от целувките му гърди изпрати кръвта право към слабините му.

Той изруга, опитвайки се да не обръща внимание на моменталната и яростна реакция на тялото си. Беше твърд като камък, но никоя друга освен възхитителната Зара не би могла да облекчи измъчената му плът. Той стисна челюст, изскърца със зъби, пожелавайки си никога да не беше срещал тази берберска принцеса, която бе променила живота му завинаги. Насили се да си спомни коя е тя и какво беше направила. Но това не му помогна. Нямаше да му бъде никак лесно да забрави Зара.

Мекият шепот на стъпки по застлания с плочки под привлече вниманието на Джамал. Предполагайки, че Хамет се е върнал, той каза:

— Не съм те викал, Хамет. Върши си работата.

Очите му се отвориха изведнъж, когато в отговор на думите му се разнесе тих женски кикот. Той извърна глава и шокиран видя Саха, Лейла и Амар, застанали голи до ваната. Беше забравил колко красиви бяха и трите. Тогава дойде неканената мисъл колко изкусни бяха в любовните игри трите му бивши чувствени наложници.

— Не се ли радваш да ни видиш? — запита Саха, влизайки във водата.

— Ние много се радваме да те видим — изрече плахо Лейла, докато двете с Амар влизаха заедно във ваната.

Саха накара още зашеметения Джамал да седне на ръба на ваната, потопи пръсти в бурканче с ароматен течен сапун и натри кожата му. Размени многозначителни усмивки с Лейла и Амар, когато забеляза, че Джамал е напълно възбуден. Ръката й моментално се стрелна към ерекцията му и бързо се отдръпна, когато Лейла и Амар започнаха да изстъргват сапуна, потта и мръсотията от тялото му. Саха го изплакна с чиста вода от каната и го подкани да се върне във ваната. Трите наложници се засуетиха около него, ръцете им бяха навсякъде по тялото му.

— Защо сте тук? — запита Джамал с приглушен глас. Трудно му беше да говори с лице, притиснато до гърдите на Саха.

— Дойдохме, за да те ощастливим, господарю — отвърна Саха, премигвайки с дългите си мигли.

— Вече не сте мои. Имате си нови господари.

— Харун каза, че имаш нужда от нас — отвърна Саха с лукава усмивка. — Господарите на Лейла и Амар се съгласиха те да дойдат и да се опитат да те развеселят. Ще останем, докато имаш нужда от нас.

Джамал се намръщи.

— Харун няма право да взима подобно решение. Връщайте се при господарите си. Кажете им, че оценявам тяхната загриженост, но съм доволен от сегашното си положение.

Погледът на Саха се задържа на слабините на Джамал; тя изобщо не беше убедена, че той е доволен. Още беше твърд, соковете течаха буйно в тялото му.

— Ела, господарю, да те изсушим. Когато се върнеш в стаята си, можеш да ни отпратиш, ако наистина нямаш нужда от нас.

Трите жени помогнаха на Джамал да излезе от ваната, въздишайки при вида на мъжествеността му. Всяка си припомняше с копнеж дългите, сладостни часове, прекарани в леглото на шейха. Джамал беше ненаситен любовник и апетитът му за еротични любовни игри беше им доставял огромно удоволствие. През всичките години, прекарани с него, той никога не ги беше оставял незадоволени.

Дразнен от трите чифта ръце, Джамал беше натегнат като тетива на лък. Тялото му молеше за облекчение. Бившите му наложници жадуваха да му го предоставят. Той познаваше интимно телата им, знаеше къде да ги докосне, за да им даде най-голяма наслада. Ако Харун беше решил с тяхна помощ да го удовлетвори, можеше да избере верния начин за това. Джамал не би могъл да оспори факта, че се нуждаеше от жена. Но онова, което можеше да се оспори, бе дали именно тези три жени щяха да облекчат болката от загубата на Зара.

Легнал по гръб на леглото си, Джамал остави красавиците да правят каквото си знаят, взирайки се в тавана, като се питаше защо те почти не го възбуждат. Едната мисъл за Зара успяваше да го възпламени така, както ласките на трите наложници не можеха.

Умът му блуждаеше, припомняйки си кадифената гладкост и златистия блясък на сладката плът на Зара, нейния ентусиазиран отклик на любенето му. Тя беше невинна, докато той не я освободи от девствеността й, но реакцията й беше толкова темпераментна. В малкото си пръстче носеше повече вродена страст, отколкото Саха, Лейла и Амар, взети заедно, с техния богат опит и изкусни ласки.

Саха и другарките й бяха разочаровани от явната липса на интерес у Джамал. Тялото му реагираше, но умът му беше някъде далече. Той просто не им помагаше. В отчаянието си Саха се зарови в чекмеджето на нощната масичка и намери малката кадифена торбичка, която беше целта на търсенията й.

— Дай си ръката, Джамал — прошепна тя на ухото му. Почти без да съзнава какво му се говори, той протегна ръка и с изненада усети как в дланта му се наместват две малки сребърни топчици. — На коя от нас най-напред ще доставиш удоволствие, господарю?

Джамал сви вежди, после вдигна рамене.

— Ти си първа, Саха.

Саха изписка от възторг, докато се излягаше на кушетката до Джамал и разтваряше крака. Джамал затопли топчиците в дланта си и внимателно ги пъхна във влажния проход на Саха. Лейла и Амар стояха до кушетката, шепнейки окуражителни думи, докато той раздвижваше хълбоците й. Саха бързо стигна до кулминация, извивайки се като в несвяст, и изкрещя на висок глас облекчението си.

Лейла беше следващата. Тя изми топчиците в един леген с вода и ги подаде на Джамал. Той ги настани много внимателно в нея. Когато обаче тя нарочно се дръпна назад, за да удължи удоволствието и да не свърши много скоро, той не й позволи да го направи. Само след минути умелите му действия я хвърлиха в прегръдките на екстаза.

Сребърните топчици бяха измити още веднъж и този път беше ред на Амар. Нейният оргазъм дойде бързо и силно. Тя беше вече болезнено възбудена, гледайки как нейните другарки постигат удоволствие, и не можа да се сдържи, когато дойде редът й.

— Сега е твой ред, Джамал — каза Саха. — Как можем да ти доставим удоволствие? Искаш ли да те поема в устата си? Може би искаш да се възползваш от нас така, както мъж би използвал момче за любовник? Какво ще ти достави удоволствие, Джамал?

— Като ви гледах как постигате екстаза, получавах удоволствие от това — отвърна Джамал. — Сега се върнете при господарите си и им кажете, че сте ми доставили удоволствие.

— Но това няма да е вярно! — ахна Амар, шокирана от думите на Джамал. Макар и поднесени в красива форма, те означаваха само едно, че ги отпраща. — Ние не сме ти доставили удоволствие. Не ни отпращай, господарю. Нашите мъже много ще ни се разсърдят.

— Харун ме бие, когато не е доволен от мене — призна Саха. — Той е истински жребец в леглото, но изисква покорство.

— Моят нов господар не може да се позволи лукса, на който се радвахме в твоя харем — оплака се Лейла. Пълните й устни бяха недоволно нацупени и големите й овални очи всеки момент щяха да плувнат в сълзи. — Позволи ни да останем.

— Забравихте ли поради каква причина ви отстраних от себе си? — запита рязко Джамал. — Вие трите се опитахте да отровите една жена, която не ви заплашваше с нищо.

— Това беше идея на Саха — заяви Лейла.

— Не съм я насърчавала — добави Амар.

— И двете сте лъжкини — изрече Саха с нотка на отвращение.

— Вървете! — заповяда Джамал. — Можете да останете временно в харема, но не очаквайте от мене повече от това, което съм склонен да ви дам.

— Какво ти е направила тази берберска вещица? — завайка се Саха. — Как можеше да изпитваш нещо друго освен омраза към Зара? Чух, че те е упоила и е избягала с баща си. Това, което ти е сторила, е не по-малко престъпление от онова, което ние се опитахме да направим с нея.

— Още съм жив — отсече Джамал. — Зара не е искала смъртта ми, но вие, жени, щяхте да я убиете с подлата си отвара. Тя само ме накара да заспя. Сега ме оставете. Възползвайте се от временния си престой, защото подозирам, че скоро ще започнете да липсвате на господарите си и те ще поискат да се върнете в леглата им.

Вземайки от пода разхвърляните си кафтани, трите недоволни жени се облякоха набързо и се изнизаха от стаята. Хамет с нескрито любопитство наблюдаваше оттеглянето им. Никога не беше виждал жена да излиза от стаята на господаря му с друго изражение освен усмихнато. Съдейки по киселите лица на Саха, Лейла и Амар, той предположи, че никак не са били доволни от представянето на Джамал. Викът на господаря му накара Хамет да се откъсне от размишленията си и той побърза да се яви пред него.

— Нужен ли съм ти, господарю?

— Трябва да накарам да ви разчекнат двамата с Харун! — изрева Джамал. Хамет обаче сякаш не се уплаши от гневния изблик на господаря си. — Каква муха ви е влязла в главата, че пак да довеждате тези жени тук, в дома ми?

— Искахме да ти доставим удоволствие. Не си имал жена, откакто… е, от много време. Ако не искаш тези три харпии, нека отида на робския пазар и да ти избера три покорни девственици, за да ги обучиш както ти душа иска.

Джамал се намръщи.

— Не искам покорни девственици. Искам…

Думите замряха на устните му. Това, което искаше той, беше една фурия с гореща кръв и остър език, с лице като ангел и темперамент на дива котка. Жена воин, също такъв свиреп боец, както и всеки мъж, когото той познаваше.

— Ако ми кажеш какво искаш, господарю, ще направя всичко възможно, за да ти го намеря — каза Хамет, загрижен за благополучието на Джамал.

Никога не беше виждал господаря си така обсебен от жена. За повечето араби жените нямаха почти никакво значение. Стойността им се състоеше почти единствено в удоволствието, получавано от телата им, и в способността им да раждат деца.

— Уморен съм, Хамет. Остави ме на спокойствие.

Евнухът тръгна заднешком към вратата.

— Почакай. Кажи на Харун да дойде тук при мене. — Джамал облече един кафтан, намери в сандъка си перо, мастило и пергамент и написа кратко послание. Харун пристигна точно когато господарят му изтърсваше пясъка, с който беше изсушил мастилото.

— Какво мога да направя за тебе, Джамал? Хамет каза, че жените не са те задоволили. Ще набия Саха, ако те е оскърбила.

— Остави жените, Харун, не съм те повикал заради тях. Време е да се върна в морето. Усещам, че Исмаил ми диша във врата. Намери доверен човек да предаде съобщението ми на капитан Брахим в Танжер. — Нави пергамента и го подаде на Харун. — Той трябва да натовари провизии на кораба ми и да бъде готов за отплаване в момента, когато пристигна в Танжер. Може да са му необходими няколко дни, за да попълни екипажа, но вярвам, че ще изпълни заповедите ми.

— Сигурен ли си, че точно това искаш, Джамал? Отдавна сме приятели и не съм те виждал да изоставяш някоя кауза. Познавам те, Джамал. Берберската принцеса е първата жена, заради която правиш такива неща, за да я задържиш. Не показа почти никакво съжаление, когато се раздели с наложниците си, но загубата на Зара те разкъсва.

— Не съм ти искал мнението, приятелю. Ти не си нито моята съвест, нито си ми баща. Зара направи избора си и това решително не съм аз. Време е да си възвърна гордостта и да се освободя от тази жена. Баща й и народът й са нейният живот. Тя не ме иска. Зара е като пустинния вятър, който духа горещ и див. Не може нито да бъде укротена, нито превърната в нещо, каквото не е. Тя е част от земята, смел свободен дух, чиято любов не може да бъде подчинявана.

— Кълна се в брадата на Аллаха, ти си влюбен в тази жена! — извика Харун смаян. — Никога не бих помислил, че един ден ще видя шейх Джамал абд Табит победен от любовта. При толкова жени наоколо защо избра тъкмо тази, която е абсолютно неприемлива за мъж с твоето положение? Зара е обречена, знаеш го. Султанът няма да остави живи нито нея, нито Юсеф. Мъдро постъпваш, като искаш да я забравиш.

Джамал размишляваше мъчително над думите на лейтенанта си дълго след като Харун беше напуснал стаята му. Ако беше дошъл навреме, за да спаси Зара, преди баща й да я отвлече, нещата щяха да бъдат различни. Той наистина искаше да я забрави заради това, че беше предала доверието му, и с времето щеше да го постигне. Може би вече го беше постигнал. Можеше да си я представи сега легнала в леглото му, притиснала сладкото си тяло до неговото, докато той я облива със страстта си. Щеше да даде живот на дете в нея и да я направи своя любима наложница.

За съжаление, Юсеф беше стигнал пръв до нея. Може би беше за добро.

Джамал започна да се приготвя за пътуването си до Танжер. Съвсем беше забравил за Саха, Лейла и Амар, които още се забавляваха щастливо в харема му. Новите им господари още не бяха пожелали те да се върнат при тях, предполагайки, че Джамал е доволен от това временно положение, и не искаха да го гневят.

Приготовленията вървяха съгласно очакванията на Джамал, когато от Мекнес пристигнаха въоръжени войници от гвардията на султана. Мулай Исмаил заповядваше Джамал незабавно да се яви в кралския дворец и беше пратил войниците си, за да бъде сигурен, че шейхът ще се подчини. Когато го запитаха какви са заповедите на Исмаил, капитанът на стражата каза само едно — Юсеф отново е започнал да напада султанските кервани.

Знаейки колко отмъстителен е по природа султанът и колко силна е склонността му към жестокости, Джамал заподозря, че той го вика, за да го осъди на смърт. Гневът на Исмаил заради бягството на Юсеф от Рая тлееше вече дълго време и Джамал предположи, че султанът иска отмъщение.