Шейх

16

Юсеф се смая, когато видя Зара да влиза в селото. Беше се примирил със загубата й, но сега тя беше тук и го молеше да й помогне да спаси мъжа, който я беше взел за робиня. Макар Юсеф да вярваше, че Джамал не е безразличен към Зара, мисълта да помага на шейха не му беше на сърцето. Да се опита да спаси човек, който най-вероятно щеше да загуби главата си, му изглеждаше изгубена кауза.

— Моля те, татко — умоляваше го Зара. — Дължим живота си на Джамал. Не знам как точно капитан Хасдай е научил за предателската му постъпка, но е узнал и от нас зависи да спасим Джамал.

Юсеф впери поглед в лицето на дъщеря си. Въпреки неохотата си не можеше да откаже на молбата й. Но имаше някои неща, които трябваше непременно да узнае, преди да обвърже хората си с каузата на Джамал.

— Обичаш ли шейха, Зара? Няма ли в нашето племе мъж, за когото би се омъжила?

— Изпитвам силни чувства към Джамал, макар Аллах да знае, че неговите чувства към мене не са точно такива. Той ме смята по-скоро за своя собственост, но така е с всичко, което смята за свое. — Тя се изчерви и отмести поглед. — Няма друг мъж, когото да искам, татко.

— Аллах знае, че този съюз е малко вероятен — каза Юсеф с въздишка. — Въпреки това, той рискува живота и репутацията си, за да ни предупреди, и ще плати висока цена за предателството си.

Брадичката на Зара се издаде упорито напред.

— Не и ако аз мога да му помогна. Ще ми помогнеш ли, татко? Харун чака отговора ти.

— Кажи ми само едно нещо, дъще. Ако успеем, знаеш, че Джамал трябва да избяга от Мароко. Няма място в тази страна, където да може да се скрие от гнева на султана. Джамал знаеше пред каква опасност се изправя, когато дойде да ни предупреди. Въпросът ми е: ще отидеш ли с него, когато той напусне Мароко?

Зара се изчерви и леко докосна корема си. Беше сигурна, че носи дете от Джамал, дете, което вече обичаше. Искаше го, дори и ако Джамал не го искаше.

— Ще ми е трудно да те оставя, татко. Освен това, защо мислиш, че Джамал ще иска да дойда с него?

— Той няма да тръгне без тебе, в това съм напълно сигурен. — Когато Зара се накани да протестира, Юсеф добави бързо: — Искам да не ти се случи нищо лошо. Не бих казал това, ако не вярвах, че Джамал те обича.

— Той е обичал много жени — въздъхна Зара. Не беше сигурна в любовта на Джамал така, както беше сигурен баща й.

— Ще реша, когато дойде време за това. Първо трябва да спасим Джамал, докато главата му още седи на раменете.

— Тогава да направим плана си. Повикай Харун да дойде тук.

Джамал зърна конусовидните покриви на кулите, издигащи се високо над Мекнес, и усети странно облекчение. Многоседмичното уморително пътуване беше към края си и той вече знаеше каква ще е участта му. Не се страхуваше от смъртта. Но наистина не искаше да умре, без за последен път да е зърнал макар за миг красивото лице на Зара. Добре, че поне тя беше в безопасност, помисли той. Във всичките години досега Харун никога не го беше предавал. Той щеше да се погрижи Зара да стигне жива и здрава при майка му в Англия.

Тесните криволичещи улички на стария квартал гъмжаха от хора. Всички се взираха любопитно в многобройния отряд въоръжени бойци, запътили се към двореца. Притискайки се към стените, за да не попаднат под копитата на конете, хората говореха на висок глас за затворника, когото стражите водеха към двореца. Онези, които познаваха Джамал, останаха като ударени от гръм, и скоро мълвата за арестуването му се разнесе далеч пред него по тесните улички.

Влязоха през портата, минаха покрай житницата, раззеленените градини и бараките на войниците и най-накрая навлязоха на територията на самия дворец. Умора се виждаше по лицата на войниците, които Хасдай освободи веднага; те се отправиха незабавно към бараките. Никой от тях не завиждаше на задачата на капитана си — да съобщи на султана, че Юсеф отново му се е изплъзнал.

— Слез, шейх Джамал — заповяда Хасдай. — Султанът е осведомен още от мига, когато влязохме през портата на двореца, и веднага ще ни повика. Почти няма нещо, което Исмаил да не знае. Мрежата му от шпиони е много голяма.

Джамал прехвърли крак през седлото и се спусна на земята. Обърна се и протегна ръце към Хасдай.

— Развържи ме. Не мога да избягам, дори да исках.

Хасдай не беше толкова сигурен. Джамал беше хитър като лисица. След като внимателно обмисли молбата му, той извади ножа си и преряза вървите.

Последвалата болка беше толкова силна, че Джамал прехапа език, за да не извика. Кръвта нахлу в китките му и трябваше да минат няколко минути, преди да успее да проговори.

— Благодаря ти.

Хасдай може би щеше да му отговори, но в този момент към тях се приближи един страж от дворцовата охрана. Той спря пред Хасдай, хвърли бегъл поглед към Джамал и каза:

— Султанът те чака да му докладваш в главната зала на двореца.

Хасдай изправи рамене и побутна Джамал да тръгне пред него. На капитана никак не му се отиваше на тази аудиенция. Променливото настроение на Мулай Исмаил не се поддаваше на предсказване. Ако се разсърдеше достатъчно много, можеше без колебание да осъди на смърт и Хасдай наред с Джамал. Капитанът можеше да посрещне смело смъртта; боеше се от мъченията.

Главната зала на султанския дворец беше препълнена. Явно унижението на Джамал трябваше да стане публично достояние. Малцина се осмеляваха да погледнат шейха в очите, за да не си навлекат неприязънта на Исмаил. Джамал вървеше напред, осъзнавайки, че дрехите му са окъсани и има ужасен вид. Беше изтощен, мръсен и не преставаше да се безпокои за Зара. Сега тя трябваше да е вече близо до Танжер, където корабът му я чакаше, за да я отведе на безопасно място.

Джамал падна на колене пред султана и почтително го поздрави.

— Къде са моите врагове? — прогърмя Исмаил. — Щом като сте се върнали без тях, предполагам, че сте ги оставили да избягат? Можете да станете и да обясните.

Хасдай изглеждаше смутен, пристъпвайки от крак на крак. Беше виждал султана разярен и знаеше какво да очаква. Погледна към Джамал и си пожела да имаше някакъв начин да избегне всичко това. Винаги бе уважавал шейха и му се бе възхищавал, но дължеше лоялност на султана.

— Аз ще обясня, Хасдай — каза Джамал, съжалявайки се над него. И се обърна направо към султана. — Не обвинявай капитан Хасдай, велики Исмаил. Само аз съм виновен за провалената експедиция.

Мънистените черни очички на Исмаил се спряха върху Джамал.

— С нетърпение чакам да чуя обяснението ти, шейх Джамал. Сгреших ли, като ти се доверих отново? По какъв начин си ме предал?

Джамал си пое дълбоко дъх, за да успокои гласа си.

— Наречи го както искаш, но признавам, че аз предупредих Юсеф за планираното нападение, като с това му дадох възможност да избяга.

Исмаил скочи на крака с почервеняло от гняв лице.

— Предателство! — изрева той, насочвайки към Джамал дебелия си пръст, украсен с пръстени. — Защо ме предаде? — Джамал отвори уста да отговори, но Исмаил го прекъсна. — Не, не го казвай. Вече се досетих. Заради берберската принцеса. Тя те е омагьосала. Какъв глупак си, Джамал. Никоя жена не струва колкото живота на някой мъж. — Усмивката, отправена към Джамал, беше наистина зловеща. — Наказанието ти трябва да съответства на провинението. Първо мъчение, мисля аз, а после бавна смърт. Когато болката стане нетърпима, помисли за мимолетното удоволствие, което ти е дала берберката, и я прокълни заради това, че те е омагьосала.

— Нека ти напомня, велики султане, колко голяма полза имаше от моите пиратски набези. Лоялността ми никога не се е пречупвала през всичките години, откакто ти служа. Единственото ми оправдание е, че не можех да понеса мисълта за смъртта на Зара. Виновен съм, че обичах прекалено силно. Ако само смъртта ми ще ти донесе удовлетворение, тогава така да бъде.

— Виновен си, че си обичал неразумно — нападна го рязко Исмаил. — Ще умреш заради грешката си. Нищо друго няма да ме задоволи и ти добре го знаеш. — Той потърка замислено брадичката си. — Но имаш право. В миналото ми служеше вярно и обогати хазната ми. Затова ще ти направя отстъпка. Преди да започне мъчението ти, ще ти отпусна две нощи, в които да се помириш с Аллах. На втората нощ можеш за последен път да изпиташ наслада с жена. Ти като че ли хареса малката ми Зайнаб. Ще ти я пратя. След смъртта ти всичките ти богатства, включително корабът и парите в съкровищницата ти, ще бъдат конфискувани от мое име.

Две нощи. Щеше да има само две нощи, в които да мечтае за Зара и за това, което би могло да бъде. Колкото до богатствата и притежанията му, те не означаваха почти нищо за него. Единственото, което имаше значение, беше Зара и нейната безопасност. С волята на Аллаха сега тя навярно пътуваше към Англия.

Джамал с изненада разбра, че е затворен в същата стаичка, в която го бяха настанили последния път, когато султанът заповяда да го докарат под стража в двореца. Имаше достъп до хамама и малката градина, оградена с високи стени, но и двете не му даваха никакви надежди за бягство. Стените бяха непреодолимо високи, а парчетата начупено стъкло, зазидани най-отгоре, представляваха допълнителна пречка.

Остана дълго време загледан в стената, питайки се дали няма да може да си направи въже от чаршафите, достатъчно дълго и здраво, за да издържи тежестта му. Но нямаше къде да го закрепи нито от едната страна на стената, нито от другата. В градината нямаше дървета, само цветя и храсти, а от другата страна на стената също нямаше никакви дървета. Той въздъхна и се върна в стаята. Поне не беше в кулата, помисли, изтягайки се на тясната кушетка. Беше уморен. Ужасно уморен…

Спа през цялата нощ. Когато се събуди на другата сутрин, осъзна, че това ще бъде последният му ден на земята.

Зара се смеси с група робини при чешмата и се заслуша в бъбренето им. Едва вчера беше пристигнала в Мекнес с баща си и Харун. Усилията й бяха възнаградени, когато узна, че жените са от султанския дворец. Всички оживено разискваха осъждането на Джамал и екзекуцията, насрочена за следващия ден.

— Толкова е романтично — въздъхна една дребна забулена жена с нежни кафяви очи. — Говорят, че шейхът предал султана заради една жена.

— Ако аз бях тази жена, щях да се разтопя от удоволствие, Талия — заяви друга жена.

— Ти си била с него, Зайнаб. Какъв е шейх Джамал?

— Много е красив — каза Зайнаб с въздишка — и галантен. Но обича друга. Султанът ми заповяда да му доставя наслада в тази последна нощ от живота му.

— На драго сърце бих си разменила мястото с тебе — изрече с лека завист Талия.

— Хайде, време е да се връщаме — каза Зайнаб. — Трябва да се приготвя за Джамал. Той трябва да умре като щастлив мъж.

Това накара останалите жени да се разхихикат, докато вдигаха стомните с вода и се отдалечаваха от чешмата. Зара ги последва, продължавайки да следи разговора им.

— В кулата ли ще даваш наслада на шейха, Зайнаб? — запита Талия, потрепервайки леко.

Никога не беше виждала кулата, но беше чувала, че е ужасно място.

— Шейх Джамал не е затворен в кулата. Дадоха му малка стая в двореца. Знаеш я, в дъното на източното крило. Има хамам и малка оградена градинка. Стената е много висока, за да я прескочи, а стаята е много малка, почти няма мебели, не е много по-приятна от кулата.

Зара получи всички сведения, от които имаше нужда, и побърза да се върне при баща си, за да му каже къде да заведе конете. Останалото беше нейна работа. Не биваше да греши.

След няколко часа Зара мина през портата на двореца, Беше изцяло прикрита от джелабата, лицето й беше плътно забулено и благодарение на това влезе безпрепятствено в двореца през вратата за жените.

Зара добре съзнаваше на каква опасност се излага, но реши да не обръща внимание на това. Когато бе пристигнала вчера в Мекнес, хората в града говореха само за едно — че най-доверените хора на султана ще бъдат измъчвани и екзекутирани. Зара и баща й бяха облекли бели роби вместо отличителните сини дрехи, които можеха да издадат, че са бербери, и без риск се смесиха с тълпата. Ако всичко тръгнеше както бяха планирали, Юсеф и Харун щяха да дойдат с конете под източната стена малко след полунощ.

Слънцето беше още високо в небето, но преди да се стъмни, Зара трябваше да направи много неща, за да спаси живота на Джамал. Успехът й зависеше от това, дали ще намери робинята Зайнаб и от нейната готовност да й помогне. Нарамила стомната с вода, Зара се запъти към кухнята.

— Сипи водата в котела — заповяда й някой.

Тя се подчини, обърна се и срещна погледа на една остроока жена, която бъркаше нещо в гърнето, сложено на огъня.

— Помогни тук, момиче. Обърни агнето на шиша и го полей.

Зара побърза да изпълни нареждането.

След като свърши и тази работа, тя подметна небрежно:

— Виждала ли си Зайнаб?

— Зайнаб вече не работи в кухнята. Ще я намериш в харема. Заповядаха й довечера да даде удоволствие на осъдения затворник. — И жената се изсмя. — Поне ще умре като щастлив мъж.

Зара работи мълчаливо още малко време. Когато робинята се обърна, тя тихо излезе от кухнята. Молейки се да не я познае Бадрия, отговорничката на харема, Зара се втурна по плетеницата от коридори към женското отделение. Беше благодарна, че поне отчасти познаваше двореца от краткия си престой тук като пленница, иначе щеше безвъзвратно да се загуби.

— Къде отиваш, жено?

Зара замръзна. Повикването на стража беше последното, което искаше да й се случи. Сниши почтително поглед, отвръщайки:

— Нова съм в двореца Казаха ми да отида в хамама, за да прислужвам на наложниците на султана.

— Върви — каза намусено стражът — и не закъснявай.

Зара побърза да отмине без коментар. Влезе в харема възможно най-незабелязано. Макар че беше точно толкова разкошен, какъвто си го спомняше, тя не се спря, за да гледа омаяно богатите килими под краката си, нито пищно украсените кушетки, покрити с коприна и брокат, или пък групичките шушукащи си жени, облечени в живописни харемски одеяния. Как щеше да намери Зайнаб в тази тълпа от красиви наложници?

Опитвайки се да се държи колкото може по-далече от Бадрия, Зара вървеше почти покрай стените на огромната зала, проправяйки си път към хамама. Банята беше невероятно оживена. Тя огледа внимателно навсякъде, но не можа да различи Зайнаб сред купчината красиви жени, защото край чешмата я беше видяла забулена. Обиколи бавно помещението, вслушвайки се в откъслечните разговори, като се надяваше да открие по някакъв начин коя е Зайнаб. Упорството й бе възнаградено, когато дочу две жени да си говорят за Джамал.

— Той е твърде млад и красив, за да умре — каза една стройна червенокоска.

— Иска ми се аз да бях избрана, за да направя последната му нощ на земята незабравима — въздъхна една нежна красавица с очи на сърна.

— Знаеш, че нашият господар няма да изпрати някоя от собствените си наложници или съпруги да дава наслада на един предател — изрече високомерно първата жена. — Зайнаб не е нищо повече от робиня. Исмаил не оказва чест на предателя, като му праща Зайнаб. Виж я. — И тя насочи елегантния си пръст към една дребничка брюнетка. — Робините не бива да бъдат глезени така.

Зара обърна поглед към въпросната жена. Не жена, реши тя, Зайнаб беше още дете, макар и с развита чувственост. Сластните й черни очи издаваха сексуални познания, далеч надхвърлящи крехката й възраст. Копринената завеса на лъскавата й черна коса едва прикриваше пълните й гърди, увенчани с големи тъмни зърна. Огледът на Зара приключи, когато Зайнаб отиде към масата за масажи и легна на нея.

Понеже наблизо нямаше никакви други прислужници, Зара побърза към масата с разтуптяно сърце.

— Лежи мирно, Зайнаб — каза тя с ласкав глас, потапяйки пръсти в бурканче с ароматен крем, и започна да го нанася по гърба и бедрата на Зайнаб.

После започна да втрива крема в гладката златиста кожа на младата робиня.

— Завиждат ти всички султански жени — каза полугласно Зара. — Мечтаят си да заемат мястото ти в леглото на шейха.

— Тъжно е — изрече Зайнаб. — Не мога да повярвам, че шейх Джамал е извършил предателство. Той е толкова почтен мъж.

— Добре ли го познаваш? — запита Зара.

Очите на Зайнаб се замъглиха.

— Достатъчно добре, за да знам, че няма да извърши предателство без основателна причина. Нали разбираш — каза тя, снишавайки поверително глас, — Джамал обича една жена толкова много, че е готов да умре заради нея. Говорят, че извършил предателство, за да може берберската принцеса и баща й да избягат от войниците на султана. Надявам се довечера да му дам толкова много удоволствие, че да забрави голямата си любов.

Докато ръцете на Зара масажираха нежната плът на Зайнаб, умът й не преставаше да работи. Това, което имаше намерение да направи, беше опасно, можеше да загуби живота си, но спасението на Джамал си струваше риска.

Зара доближи уста до ухото на Зайнаб.

— Чуй ме добре, Зайнаб. Моля те, не ме издавай. Аз съм Зара, берберската принцеса, чийто живот Джамал спаси.

— Ти си жената, която шейхът обича? — Тя погледна към отговорничката на банята и евнусите, които обслужваха наложниците, и с облекчение забеляза, че вниманието им е насочено другаде. — Смела си, но е много глупаво да дойдеш тук така.

— Джамал рискува живота си за мене. Не мога да направя нещо по-малко за него.

— Защо си тук? Голяма опасност те заплашва.

— Не мога да оставя Джамал да умре. — Отговорът на Зара беше прост, но покъртителен.

— Ти го обичаш — каза Зайнаб.

— Повече от живота — призна Зара.

Очите на Зайнаб станаха огромни.

— Трябва веднага да бягаш и да се спасиш. Не можеш с нищо да помогнеш на Джамал. Много късно е.

— Отказвам да приема това. — Тя сниши глас. — Мога да го спася с твоя помощ. Ти си млада, Зайнаб, и не знаеш какво е да обичаш един мъж толкова много, че да рискуваш живота си за него.

— Как копнея за такава любов — въздъхна жално Зайнаб. — Но и двете знаем, че това не е възможно. Ще умра в двореца, без да съм познала истинската любов. Тялото ми принадлежи на султана и на онзи, на когото той избере да го даде, но никога няма да позная удовлетворение. Тук съм от толкова отдавна, че дори не помня родителите си. Били са бедни и са ме продали в робство още когато съм била съвсем малка.

— Ще ми помогнеш ли, Зайнаб? Нека заема мястото ти при Джамал. Баща ми и лейтенантът на Джамал ще се опитат да го изведат тази нощ. Джамал трябва да знае за плановете ни и да бъде готов.

— Ще ме заключат в стаята с шейха довечера. Вратата ще се отвори чак утре по пладне. Какво ще стане с мене, ако шейхът избяга? Султанът ще поиска смъртта ми. Бих ти помогнала, ако можех, Зара, но съм много млада, за да умра.

— Няма нужда да умираш, Зайнаб — успокои я Зара. — Не искаш ли да бъдеш свободна и да намериш любовта, за която мечтаеш? Нека отида при Джамал вместо тебе. Можеш да се измъкнеш през вратата за жените и да отидеш при баща ми. Той ще те пази. Ще ти кажа къде да го намериш. Джамал ще те възнагради за помощта ти. Ще имаш възможност да отидеш където поискаш. Ако ми помогнеш, ще се освободиш завинаги от порочните прищевки на султана.

— Само да можеше да стане така — изрече замислено Зайнаб. — Първото препятствие е вратата за жените. Заключва се за през нощта и няма да мога да изляза навън. — Изведнъж очите й блеснаха. — Познавам стража, който пази вратата. Мисля, че ще ме пусне да изляза навън, ако се съглася да…

Тя не довърши изречението и сведе поглед.

— Ще го направиш ли? — запита Зара.

— Сладкият вкус на свободата овлажнява устата ми. Щом напусна Мекнес, се надявам да отида много надалече, където Исмаил да не може да ме открие. Съмнявам се той да се обезпокои чак толкова от загубата на една обикновена робиня.

Въодушевена, Зара се наведе по-близо и прошепна:

— Нека да подготвим плановете си.

Джамал огледа с подозрение високите стени, обграждащи градинката. Беше прекарал по-голямата част от деня във внимателно взиране с цел да открие места, удобни за закрепване на краката, но повърхността навсякъде беше гладка. Обезсърчен, той се отдалечи от стената.

Мракът се спусна тежко над земята и Джамал разбра, че не след дълго Зайнаб ще дойде да облекчи последните му мигове на земята. Султанът бе показал още едно от лицата на извратената си същност, когато бе позволил на Джамал да вкуси за последен път от екстаза, преди да бъде предаден на мъчителна смърт. Съвършено ясно му беше, че великодушието на Исмаил е още едно доказателство за садистичната му натура.

Джамал си спомни за младото момиче, което скоро щеше да прекрачи прага на стаята му. Зайнаб беше сладка, но у нея го нямаше огъня на Зара. И все пак той щеше да се радва на компанията на друго човешко същество, което да облекчи последните му часове.

Изведнъж вратата се отвори и една жена влезе в стаята. Беше облечена в развяваща се роба, лицето й беше гъсто забулено. Носеше поднос, от който се излъчваше изкусително ухание. На Джамал му се стори странно, че може да изпитва глад сега, когато беше с единия крак в гроба. Загледа изпитателно как Зайнаб влиза в стаята и поставя подноса с храна на масата. На прага на вратата бе застанал стражът, който открито се възхищаваше от грациозното полюляване на хълбоците й.

— Вратата ще остане заключена до утре на пладне — каза стражът. — Възползвай се от последните си часове, шейх Джамал, защото няма да има наслада в мъчителната смърт, предвидена за тебе.

Той се засмя на собственото си остроумие, затвори вратата и я заключи.

Леко напрежение се промъкна в стройното тяло на Джамал, докато наблюдаваше Зайнаб. Не си беше дал труда да запали лампата. С изключение на лунните лъчи, промъкнали се през отворените прозорци, стаята тънеше в сенки и полумрак. Джамал усети, че Зайнаб е някак си различна, но не можеше да определи в какво се крие разликата. Приближи се към лампата и я запали. Мека златиста светлина нахлу в стаята, обгръщайки безмълвно движещата се жена в ореол на тайнствена красота.

— Сподели храната ми, Зайнаб — покани я Джамал, разчупвайки напрегнатото мълчание.

Зара се приближи, изпивайки с очи лицето на Джамал, а тревожният й поглед търсеше следи от наранявания. Като не откри нищо такова, тя си позволи отново да диша.

— Много си тиха тази вечер, малката ми. Свали си воала. Бих искал да погледам нещо красиво и да взема този спомен със себе си в смъртта.

Зара не помръдна. По гласа на Джамал можеше да заключи, че той има високо мнение за Зайнаб. Беше ли намерила тя екстаз в обятията му? Двете не бяха говорили за това, което се бе случило между Джамал и робинята.

— Какво има, Зайнаб? Какво не е наред? Изглеждаш ми различна. Чувствам…

Не можеше да каже какво точно чувства, защото не би могъл да понесе разочарованието, ако се окажеше, че греши.

— Какво чувстваш, господарю?

Джамал замря. Надежда и страх се бореха у него. Не можеше да бъде. Но все пак… Ръцете му се разтрепериха, когато посегна да отмести прозрачната тъкан, покриваща главата и лицето й. Очите му се отвориха широко, когато пред тях се разпиляха свободно копринените руси плитки и видя любимото лице на Зара в цялата му златиста красота.

Студен, отчайващ страх накара сърцето му почти да спре.

— Аллах, не! Сънувам ли? Каква е тази жестока шега? Зара е на сигурно място на борда на кораба ми. Не бих понесъл да е другояче.

— Не сънуваш, Джамал. Нима мислеше, че ще те оставя да отидеш на смърт, без да се боря? И баща ми е тук. Както и Харун. Няма да те оставим да умреш.

Жертвата на Зара извика сълзи в очите на Джамал. Не знаеше ли тя, че сега и за двама им няма изход? Щяха да умрат заедно. Погледите им се срещнаха и изведнъж тя се озова в прегръдките му. Той зацелува устата, бузите, челото й, после отново се върна към устата. И двамата не говореха, само вкусваха интимността без думи. Накрая Джамал се отдръпна леко.

— Сама си подписала смъртната си присъда, любов моя. Защо го направи? Бих могъл да приема смъртта, като знам, че си в безопасност. Как успя да се изплъзнеш от Харун? Какво прави баща ти в Мекнес? Ако го познаят…

— Чу стража, Джамал. Вратата ще остане заключена до утре на пладне. Баща ми и Харун планират бягството ни. Ще доведат бързи коне до източната стена в най-тъмните часове на нощта.

Джамал поклати глава, поразен от иронията на обстоятелствата.

— Стената не може да бъде изкачена. Вече огледах всяка педя от градежа. Най-отгоре има зазидани парчета счупено стъкло… ще ни разрежат на късчета, дори да можем да се изкатерим. Всичко е напразно, любов моя.

Изведнъж лицето му просветна.

— Може би не всичко е загубено. Ще излезеш от стаята забулена, както и дойде. Само ти и аз ще знаем, че жената, която е била с мене тази нощ, не е Зайнаб. Впрочем — зачуди се той — какво става със Зайнаб? Как я уговори да направи това? Не си й направила нищо, нали?

Червейчето на ревността се размърда под кожата на Зара.

— Не я застрашава никаква опасност. Ти като че ли си доста привързан към нея.

— Зайнаб е мило дете.

— Опитно дете — поправи го Зара.

Джамал се усмихна въпреки сериозността на положението.

— Ревнуваш ли, любов моя?

Зара го изгледа възбудено.

— Сега не е време да говорим за подобни неща. Само знай, че няма да напусна тази стая без тебе. Сега готов ли си да ме изслушаш?

— Ще те изслушам, но това няма да промени нищо. Стената не може да бъде изкачена.

— Баща ми ще намери начин да ни измъкне оттук. Вярвам безусловно и на него, и на Харун. Имат още много време да проучат положението и да намерят решение. Ние не можем да правим нищо друго, освен да отмерваме часовете и да чакаме сигнал от двамата.

— Ах, Зара, твоята непоклатима вяра е толкова въодушевяваща. Не знаеш колко много те обичам.

Зара замря.

— Какво каза?

— Обичам те, сладка магьоснице. Може да е вече късно за нас, но когато си тръгнеш оттук, искам да отнесеш спомена за последните ни мигове заедно.

Той я привлече в прегръдките си и тя покорно се прилепи към него, зашеметена от любовното му признание. Сериозно ли говореше или само казваше онова, което тя би искала да чуе?

— Направих те своя робиня, но аз самият бях поробен — прошепна Джамал срещу устните й. — Легни с мене, сладка магьоснице. Позволи ми да те любя. Искам да се изпълня със сладкия ти аромат. Искам да умра с твоя вкус на устните и с твоето ухание в ноздрите.

— Няма да умреш — възрази яростно Зара. — Няма да го позволя.

Джамал се засмя.

— Моята свирепа войничка! Ако баща ти и Харун успеят в начинанието си, никога повече няма да се съмнявам в тебе. Междувременно нека тази нощ бъде само наша, нека я направим незабравима.