Скарпета

1.

Мозъчна тъкан лепнеше подобно на мокра сива марля по ръкавите на хирургическата престилка на д-р Кей Скарпета, а предницата й беше опръскана с кръв. Електрическите триони виеха, течащата вода барабанеше, а костният прах се носеше из въздуха като брашно. Масите бяха пълни. Още трупове бяха на път. Беше вторник, 1 януари, Нова година.

Нямаше нужда да припира токсикологията, за да разбере, че пациентът й е пил, преди да натисне спусъка на пушката с палеца на крака си. Още щом го отвори, усети отвратителната остра миризма на пиячка, която се разлага в тялото. Когато преди години беше съдебномедицински патолог и на практика живееше в болницата, се питаше дали ако на злоупотребяващите с различни вещества се организират обиколки из моргата, това няма да ги стресне и да се откажат. Ако им покаже глава, отворена като яйчена черупка, ако им позволи да доловят вонята на следсмъртното шампанско, може би ще минат на минерална вода. Де да беше така.

Погледна как заместникът й Джак Филдинг вади проблясващия куп вътрешни органи от гръдната кухина на студентка, ограбена и застреляна пред банкомат. Чакаше го да избухне. На сутрешното съвещание бе подхвърлил гневно, че жертвата е на годините на дъщеря му, учели заедно в медицински колеж. Нищо хубаво не се получаваше, когато Филдинг приемаше някой случай лично.

— А бе никой ли не ги точи тия ножове? — изкрещя той.

Помощникът в моргата тъкмо отваряше един череп и изрева в отговор над воя на електрическия трион:

— Да не би да стоя със скръстени ръце?

Филдинг запрати хирургическия нож на медицинската количка с трясък.

— Мамка му, как да свърша нещо тука, а?

— Божичко, намерете му диазепам или нещо подобно — викна помощникът.

Скарпета постави белия дроб върху теглилката и записа резултата в електронния бележник с електронния молив. Тук нямаше химикалки, тефтери и листове. Единственото, което трябваше да направи, когато се качи горе, беше да свали в компютъра онова, което е записала и нарисувала на чувствителния екран на бележника. Технологията обаче не разполагаше с лек за мислите й и те продължаваха да я тормозят и след като свършеше и свалеше ръкавиците. Службата за съдебна медицина бе модернизирана с неща, смятани за съществени в един свят, който Скарпета вече не познаваше. Свят, в който обществото вярваше на всичко „съдебномедицинско“, което виждаше по телевизията, свят, в който насилието вече не беше обществен проблем, а истинска война.

Тя започна да разрязва дроба, като отбеляза наум, че е с типична форма, лъскава висцерална плевра и тъмночервен паренхим заради ателектаза. Минимално количество розова пяна. От другата страна нямаше големи отделни наранявания, а пулмоналната васкулатура беше без забележки. Спря и се обърна, понеже влезе административният й помощник Брайс. На младежкото му лице бяха изписани презрение и неприемане. Не му се гадеше от това, което се правеше тук, но се чувстваше обиден по една от безбройните причини, каращи човек да се чувства така. Брайс изтегли няколко хартиени кърпи от разпределителя и хвана с тях слушалката на черния стенен телефон.

— Ало, Бентън, чуваш ли ме сега? Тя е тук до мен и е стиснала един много голям нож. Сигурен съм, че ти е изредила днешните специалитети! Студентката от „Тъфтс“ е най-зле. Животът й е струвал само двеста гущера. Кървавите или Хрупкавите — някое лайно от тия банди. Може да се види на записите на охранителните камери. Показаха го по новините. Джак не би трябвало да се занимава с тоя случай, но пита ли ме някой? Ще вземе да спука някой аневризъм. Да, и самоубиецът. Прибира се от Ирак без драскотина. Съвсем добре е. А, да — честита Нова година.

Скарпета вдигна визьора, свали кървавите ръкавици, пусна ги в кошчето за опасни биоотпадъци и изтърка ръцете си в дълбоката стоманена мивка.

— И отвън, и отвътре времето е кофти — бъбреше Брайс с Бентън, който всъщност мразеше бърборенето. — Всички са тук. Споменах ли за раздразнителната депресия на Джак? Може би трябва да направим нещо. Например да избягаме за края на седмицата в твоята харвардска болница? Може би ще успеем да се класираме за някое семейно намаление.

Скарпета взе слушалката от ръката му, махна хартиените салфетки, хвърли ги в кошчето и каза:

— Престани да се заяждаш с Джак.

— Мисля, че отново е минал на стероиди и затова е толкова раздразнителен.

Тя му обърна гръб — заедно с него и на всичко останало — и попита Бентън:

— Какво се е случило?

Бяха разговаряли на съмване. Обаждането му сега, само след няколко часа, докато тя още беше в залата за аутопсии, не предвещаваше нищо добро.

— Страхувам се, че сме изправени пред затруднение — отговори той. Беше се изразил по същия начин снощи, когато се беше прибрала от местопрестъплението при банкомата и го завари да си слага палтото и да тръгва за „Лоугън“, за да хване самолета. Нюйоркското полицейско управление имаше затруднение и имаше нужда от него веднага. — Джейми Бъргър пита дали можеш да дойдеш тук.

Винаги щом чуеше това име, Скарпета се дразнеше, усещаше в гърдите стягане, което нямаше нищо общо — лично — с нюйоркската прокурорка. Бъргър щеше да остане завинаги свързана с едно минало, което Скарпета предпочиташе да забрави.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Може би с полета в един? — продължи Бентън.

Стенният часовник показваше почти десет. Трябваше да довърши случая, да вземе душ, да се преоблече и й се искаше първо да се отбие вкъщи. „Храна“, помисли си. Домашна моцарела, супа от нахут, кюфтета, хляб. Какво още? Извара с пресен босилек, Бентън много я обичаше върху домашната пица. Вчера беше приготвила всичко това и още неща, без да има представа, че ще прекара новогодишната нощ сама. В нюйоркския им апартамент нямаше да има нищо за ядене. Когато беше сам, Бентън си купуваше готова храна за вкъщи.

— Ела направо в „Белвю“ — каза той. — Можеш да оставиш нещата си в моя кабинет. Вече съм приготвил куфарчето за съдебномедицински експертизи, чака те.

Тя едва го чуваше от ритмичното стържене — дълги агресивни тласъци: помощникът точеше ножа. Звънецът на товарната платформа започна да звъни и на екрана на видеонаблюдението се видя как ръка в черен ръкав се е подала от прозореца на бял микробус: служителят на куриерската служба натискаше звънеца.

— Някой да види какво има пък сега! — извика Скарпета колкото й глас държи.

От етажа за затворници на модерния медицински център „Белвю“ тънкият кабел на слушалката свързваше Бентън с жена му, която беше на 240 километра.

Той обясни, че снощи в съдебномедицинската психиатрична клиника е приет мъж, и подчерта:

— Бъргър иска да го поемеш ти.

— В какво е обвинен? — попита Скарпета.

Като фон Бентън чуваше неясни гласове, шума в моргата, която шеговито наричаше „пунктът за разфасоване“.

— Засега в нищо. Снощи е извършено убийство. Необикновено убийство.

Натисна клавиша със стрелката надолу, за да прехвърли нещата, които бяха на екрана на компютъра.

— Искаш да кажеш, че няма съдебна заповед за прегледа? — Гласът на Скарпета се движеше със скоростта на светлината.

— Още не, но той трябва да бъде прегледан бързо.

— Трябвало е да бъде прегледан още като са го приели. Досега всякакви следи от уликите са се загубили или са замърсени.

Бентън продължи да прелиства изписаното на екрана: чудеше се как да й го каже. От тона й съдеше, че не знае, и много се надяваше, че няма до го чуе първо от някой друг. Луси Фаринели, племенницата й, беше направила добре, че се съгласи той да се оправя с това. Макар че засега не се справяше кой знае колко добре.

Когато му се обади само преди няколко минути, Джейми Бъргър беше самата деловитост и от това той заключи, че не знае за скапаните клюки в интернет. Не беше сигурен защо не й каза, докато още имаше възможност. Не го беше направил, а трябваше. Трябваше да е честен с Бъргър много по-отдавна. Трябваше да й обясни всичко още преди почти половин година.

— Раните му са повърхностни — обясни Бентън на Скарпета. — Изолиран е, не иска да говори и не иска да сътрудничи, докато не дойдеш. Бъргър пък не иска никой да го принуждава за нищо и реши, че прегледът може да почака, докато не дойдеш. След като той държи на това.

— Откога има значение на какво държи затворникът?

— Въпрос на пиар и политическа коректност, а и той не е затворник: никой в затворническата болница не се смята за затворник, след като е приет. Те са пациенти. — Дори той се усещаше, че говори нервно. — Както вече казах, не е обвинен в никакво престъпление. Няма съдебно разпореждане, няма нищо. На практика е приет като най-обикновен гражданин. Не можем да го накараме да остане минималните седемдесет и два часа, защото не е подписал формуляр за съгласие, и както вече ти казах, не е обвинен в престъпление. Поне засега. Може би това ще се промени, след като го видиш. Но в момента може да си тръгне, когато поиска.

— Очакваш от мен да намеря нещо, което да даде на полицията възможна причина да го обвини в убийство? И какво искаш да кажеш с това, че не е подписал… Обясни по-подробно. Този пациент се е съгласил да влезе в затворническата болница с условието да си тръгне, когато поиска?

— Ще ти обясня, като се видим. Не че очаквам да откриеш нещо. Нямам никакви очаквания, Кей. Просто искам да дойдеш, защото положението е много сложно. А и Бъргър иска да дойдеш, и то много.

— Дори ако вече си е тръгнал, когато пристигна?

Бентън усети въпроса, който тя нямаше да зададе. Той не действаше като хладнокръвния съдебномедицински психолог, когото тя познаваше от двадесет години, но Кей нямаше да го каже на глас. Беше в моргата и не беше сама. Нямаше да го попита какво не е наред.

— Определено няма да си тръгне, преди да дойдеш.

— Не мога да разбера защо изобщо е там.

Тя явно нямаше да остави тази работа така.

— Не сме напълно сигурни, но накратко, когато полицаите пристигат на местопрестъплението, той настоява да бъде откаран в „Белвю“…

— Как се казва?

— Оскар Бейн. Казал, че единственият човек, на когото ще разреши да проведе психологическата оценка, съм аз. Затова ме повикаха и както знаеш, тръгнах веднага. Страхува се от лекари. Получава панически пристъпи.

— Откъде те познава?

— Защото познава теб.

— Мен ли?

— Дрехите му са у полицаите, но той казва, че ако искат да се вземат улики от него физически, а няма съдебно разпореждане, както отново подчертавам, ти трябва да си тази, която ще го направи. Надявахме се, че се е успокоил и ще позволи на местния съдебен медик, но няма да се получи. Бейн става още по-непреклонен. Казва, че го е страх от лекари. Страдал от одинофобия и дисхабилофобия.

— Страхува се от болки и от това да се съблече пред някого?

— И калигинефобия. Страх от красиви жени.

— Аха, тоест няма да се притеснява от мен.

— Това явно беше шега. Смята те за красива и определено не се страхува от теб. Аз съм този, който би трябвало да се страхува.

Това беше истина. Бентън не искаше тя да ходи там. Точно сега дори не искаше да е в Ню Йорк.

— Чакай да видим дали съм разбрала. Джейми Бъргър иска да взема самолета в тази снежна буря, за да прегледам в затворническата болница пациент, който не е обвинен в престъпление…

— Ако можеш да се измъкнеш от Бостън, времето тук е хубаво. Само дето е студено. — Бентън погледна през прозореца и не видя нищо, освен сивота.

— Остави ме да свърша с армейския запасен сержант, който е станал жертва в Ирак, но не го е разбрал, докато не се е върнал у дома. Ще се видим към три следобед — каза тя.

— Хубав полет. Обичам те.

Бентън затвори и отново започна да почуква стрелката надолу и след това другата нагоре, за да чете и препрочита, сякаш ако изчетеше достатъчно пъти колонката с клюки, тя нямаше вече да е толкова обидна, грозна и пълна с омраза. Дума дупка не прави, често повтаряше Скарпета. Може и да беше вярно, но пък думите могат да нараняват. Какво чудовище би написало подобно нещо? И как беше разбрало?

Той посегна към телефон.

Докато Брайс я караше към международното летище „Лоугън“, Скарпета не му обръщаше много внимание. Той всъщност не бе млъквал, откакто я взе от къщи.

Основно се оплакваше от д-р Джак Филдинг: обясняваше й за хиляден път, че връщането към миналото е все едно куче да се върне към собствената си повърня. Или като жената на Лот, която се обърнала да погледне назад и се превърнала в стълб от сол. Библейските му сравнения бяха безкрайни и дразнещи, и нямаха нищо общо с религиозните му вярвания, ако изобщо имаше такива. По-скоро представляваха оцелели бисери от разработена в университета тема на тема „Библията като литература“.

Онова, което всъщност искаше да каже нейният административен помощник, беше: човек не наема хора от миналото си. Филдинг беше от миналото на Скарпета. Беше имал проблеми, но кой ги няма? Когато прие поста тук и започна да се оглежда за заместник, тя се запита какво ли прави Филдинг, издири го и разбра, че не прави кой знае какво.

Преценката на Бентън беше необичайно незаядлива и може би дори покровителствена, но сега тя вече я разбираше по-добре. Той й бе казал, че тя търси стабилност и че когато са затруднени от промяната, хората често се връщат назад, а не вървят напред. Разбираемо било да искаш да наемеш човек, когото познаваш от началото на кариерата си. Обаче — добави — опасността от гледането назад била, че виждаме само онова, което искаме да видим. Онова, което ни кара да се чувстваме в безопасност.

Онова, което избегна да й каже, беше на първо място въпросът защо не се чувства в безопасност. Не навлезе в подробности за това как се чувства в семейния живот с него, живот хаотичен и нехармоничен, какъвто бе открай време. Връзката им беше започнала с изневяра преди повече от петнадесет години и никога не бяха живели на едно и също място, не познаваха значението на ежедневната съвместност чак до миналото лято. Бракосъчетанието им беше много простичко и се проведе в градината зад конюшнята на къщата й в Чарлстън, Южна Каролина, където току-що бе създала частна практика, от която беше принудена да се откаже.

След сватбата се преместиха в Белмонт, Масачузетс, за да са близо до неговата психиатрична болница „Маклийн“ и нейната нова централа в Уотъртаун, където беше приела поста на главен съдебен лекар на североизточния район на Общността1. Поради близостта им до Ню Йорк Кей реши, че е добра идея да приемат поканата на колежа за криминално правосъдие „Джон Джей“ да работят като гостуващи преподаватели, което включваше безплатни консултации на Нюйоркското полицейско управление, нюйоркската съдебномедицинска служба и съдебнопсихиатричните отделения като това в „Белвю“.

— Зная, че не ги гледаш тия неща и че изобщо не им обръщаш внимание, но с риск да те ядосам, ще ти го кажа — проникна през мислите й гласът на Брайс.

— На кое не обръщам внимание? — попита тя.

— О, нищо. Не ми обръщай внимание. Просто си говоря сам.

— Върни записа, ако обичаш.

— Не казах нищо след съвещанието, защото не исках да ти отвличам вниманието от всичките простотии, които се случваха тази сутрин. Реших, че ще почакам, докато свършиш, и после можем да си поговорим от сърце на четири очи. И след като никой не ми каза нищо, смятам, че не са го видели. Което е хубаво, нали? Все едно Джак не е достатъчно ядосан тази сутрин. От друга страна, той винаги е ядосан, точно затова има екзема и оплешивява. Между другото забеляза ли корясалия участък зад дясното му ухо? У дома за почивните дни. Това прави чудеса с нервите.

— Колко кафета изпи тая сутрин?

— Защо все аз съм виновен? Убий вестителя, така ли? Ти изключваш, докато онова, което се опитвам да ти кажа, натрупа критична маса, и след това — бууум! — аз съм лошият и сбогом на вестителя. Ако ще прекараш в Ню Йорк повече от една нощ, моля те, кажи ми колкото може по-скоро, за да мога да осигуря заместник. Да уредя ли няколко сеанса с онзи треньор, дето го харесваш толкова много? Как се казваше…

Опря пръст на устните си и се замисли.

— Кит — отговори си сам. — Може би през един от дните, когато ще имаш нужда от мен като Петкан в Ню Йорк, той ще може да се заеме с мен и дръжките на амфората.

Потупа се по кръста и продължи:

— Макар че се говори, че липосукцията е единственото, което помага, когато минеш тридесетака. Та дойде ли времето за серума на истината?

Погледна я; ръцете му ръкомахаха, сякаш бяха нещо живо и съвсем отделно от него.

— Разтърсих се за него в интернет — призна откровено. — Изненадан съм, че Бентън изобщо го пуска да се доближи до теб. Напомня ми за оня от гей сериала „Няма нищо по-странно от хората“. Оня бе, футболната звезда. Дето караше хамър и мразеше педалите, докато не се лепна за Емет, дето казват, че приличал на мен или обратното, след като той е известният. Е, ти сигурно не го гледаш.

— За какво да убивам вестителя? — попита Скарпета. — И моля те, дръж поне с една ръка волана, още повече че пътуваме в снежна буря. Колко кафета взе от „Старбъкс“ тази сутрин? Видях две големи на бюрото ти. Да се надяваме, че не са и двете от тази сутрин. Нали не си забравил, че говорихме за кофеина? Той е наркотик и води до пристрастяване.

— Понеже го заемаш цялото, нали разбираш? — продължи Брайс. — А това никога досега не е ставало. Наистина е странно. Обикновено не е само една известна личност, нали така? Защото който и да води рубриката, той броди из града като някакъв тъп агент под прикритие и се изсира върху няколко известни личности едновременно. Миналата седмица беше Блумбърг и… ъъъ… как се казваше онази бе? Манекенката, дето винаги хвърля по хората каквото й падне? Е, този път нея я изхвърлили от „При Илейн“, защото казала нещо неприлично на Чарли Роуз. Не, я чакай малко… Барбара Уолтърс? Не. Бъркам го с нещо, което съм гледал в „Гледна точка“. Или може би, уф бе, как се казваше тая, е нападнала онзи певец от „Американски идол“. Не, той беше в шоуто „Елън“, а не в „При Илейн“. И не Клей Айкън или Кели Кларксън. Кой беше другият бе? Това записващо видео направо ме убива. Все едно сърфираш по каналите, а всъщност не си докосвал нищо.

Снегът, който биеше по предното стъкло, приличаше на рояк бели комари. Чистачките бяха хипнотизиращо безполезни. Движението беше бавно, но постоянно, летището беше само на няколко минути път.

— Брайс? — каза Скарпета с тона, който използваше, когато му казваше да млъкне и да отговори на въпроса й. — На кое не обръщам внимание?

— Не оная отвратителна клюкарска колонка „Готам те пипна!“.

Кей беше виждала реклами по автобусите и покривите на такситата в Ню Йорк. Анонимният колумнист бе прословуто зъл. Догадките кой е се колебаеха от някой никой до името на печелил „Пулицър“ журналист, който се забавлявал страхотно да прави злобни пакости и да печели пари.

— От-вра-ти-тел-но — натърти Брайс. — Да де, редно е да си е гадничко, обаче този път е адски гадно. Не че чета тия боклуци, но по очевидни причини съм те инсталирал като сигнал за тревога в Гугъл. Снимката пък е най-злостната част. Хич не е ласкателна, да ти кажа.