Скарпета

8.

Киберпространството — съвършеното място да се скриеш от присмеха. Готам беше онлайн университет, където студентите виждаха талантите и интелигентността на д-р Оскар Бейн, а не смаления съд, който ги съдържаше.

— Не би могъл да е студент или група студенти — каза той на Скарпета. — Те не ме познават. Адресът ми и телефонния ми номер ги няма в указателя. Няма физически колеж, където да ходят студентите. Преподавателското тяло се среща няколко пъти годишно в Аризона. И мнозина от нас се виждат само тогава.

— А адресът на електронната ти поща?

— Има го на интернет страницата на колежа. Вероятно така е започнало. Интернет. Най-лесният начин да ти откраднат самоличността. Казах го в районната прокуратура. Обясних, че вероятно така са си осигурили достъп до мен. Моите предположения нямаха значение. Не ми повярваха и осъзнах, че може да са част от краденето на разсъдъка. Да, точно това е. Те се опитват да ми откраднат разума.

Скарпета стана от стола, прибра бележника и молива в джоба на престилката си и каза:

— Отивам от другата страна на масата, за да ти огледам гърба. Но сигурно излизаш поне малко, нали?

— До супера, до банкомата, за бензин, при лекаря и зъболекаря, на театър, в ресторанти. Когато започна, тръгнах да си сменям стереотипа. Различни места, различни часове, различни дни.

— А гимнастическият салон?

Тя развърза халата му и внимателно го свали до кръста.

— Тренирам в апартамента, но бързото ходене го правя навън. Шест до осем километра на ден шест дни в седмицата.

В нараняванията му имаше определен модел, който не я караше да изпитва по-добри чувства към него.

— Невинаги по един маршрут и по едно и също време. Смесвам нещата — добави той.

— Групи, клубове, организации, в които членуваш или с които си свързан?

— Малките хора на Америка. Онова, което се случва, няма нищо общо с МХА. В никакъв случай. Както казах, електронният тормоз започна преди три месеца. Доколкото знам.

— Нещо необичайно да се е случило преди три месеца? Нещо да се е променило в живота ти?

— Тери. Започнах да се срещам с Тери. И те започнаха да ме следят. Имам доказателство. Върху един компактдиск, скрит в апартамента ми. Ако влязат с взлом, няма да го намерят. Искам да го вземеш, когато отидеш там.

Тя измерваше ожулванията в долната част на гърба.

— Когато отидеш — повтори той. — Дадох писмено съгласие на онзи детектив. Не го харесвам. Но той ме помоли и аз дадох съгласието си, ключовете, информация за алармата срещу крадци, защото нямам какво да крия, и искам ти също да отидеш. Казах му, че искам да идеш с него. Направи го веднага, преди да са влезли. Може би вече са влезли.

— Полицията?

— Не, другите.

Когато пръстите й го докоснаха, тялото му се отпусна.

— Способни са на всичко — продължи той. — Но дори да са влезли, няма да го намерят. Не може да го намерят. Не е възможно. Дискът е скрит в една книга. „Преживелиците на психиатричния лекар“ от Литълтън Уинслоу. Публикувана през 1874 година в Лондон. Четвърта лавица във втората библиотека. Вляво от вратата в спалнята за гости. Ти си единственият човек, който знае.

— Разказа ли на Тери, че те следят и шпионират? Тя знаеше ли за диска?

— Наскоро. Не исках да се тревожи. Тя има проблеми с безпокойството. Нямах избор. Трябваше да й кажа преди няколко седмици, когато поиска да види апартамента ми, а аз не се съгласявах. Започна да ме обвинява, че крия нещо от нея, така че трябваше да й кажа. Трябваше да се погрижа да й стане ясно, че за мен не е безопасно да я заведа в моя апартамент, защото съм подложен на електронен тормоз.

— А дискът?

— Не й казах къде е, а само какво има на него.

— Тя разтревожи ли се, че нейното познанство с теб може да я изложи на опасност, независимо от това къде се виждате?

— Очевидно е, че те никога не са ме проследявали до нейния апартамент.

— От какво е очевидно?

— Казват ми къде ме следят. Ще видиш. Обясних на Тери, че те знаят за нея и че тя е в безопасност.

— Тя повярва ли ти?

— Беше разстроена, но не уплашена.

— Изглежда малко необичайно за човек, който страда от безпокойство — отбеляза Скарпета. — Изненадана съм, че не се е уплашила.

— Съобщенията от тях престанаха. Минаха седмици и те спряха. Започнах да се надявам, че вече не ги интересувам. Разбира се, те просто ме подготвяха за най-жестокото от всички неща.

— Какви са тези съобщения?

— Електронни писма.

— Ако са спрели, след като си казал на Тери за тях, може ли това да подсказва вероятността, че са били от нея? Че тя ти е изпращала тези имейли, които те карат да се чувстваш тормозен и че те шпионират? И когато си казал нещо за това, тя е престанала да ги изпраща?

— В никакъв случай. Тя никога не би направила нещо толкова отвратително. Особено на мен. Това е невъзможно.

— Как може да си толкова сигурен?

— Просто не би могла да го направи. Откъде би могла да знае, че направих отклонение, докато ходех бързо, и стигнах до Кълъмбъс Съркъл например, след като никога не съм й казвал? Как би могла да знае, че отидох в магазина за сметанки за кафето, след като никога не съм й го споменавал?

— Има ли някаква причина, заради която може да е наела човек, който да те следи?

— Не би направила подобно нещо. И след станалото няма никакъв смисъл да мислим, че е имала нещо общо с това. Тя е мъртва! Те са я убили!

Стоманената врата леко помръдна и очите на пазача се показаха в отвора.

— Добре ли сте?

— Всичко е наред — отговори Скарпета.

Очите изчезнаха.

— Обаче имейлите са спрели — каза тя на Оскар.

— Той подслушва!

— Оскар, ти повиши тон. Трябва да останеш спокоен, защото иначе ще се върне и ще стои при нас.

— Направих копие от вече получените и изчистих всичко от моя компютър, така че да не могат да влязат и да ги изтрият или променят, за да изглежда сякаш лъжа. Единственият запис на оригиналните имейли е на диска в книгата. „Преживелиците на психиатричния лекар“ от Литълтън Уинслоу. Аз събирам стари книги и документи.

Скарпета направи снимки на ожулванията и следите от нокти в дясната долна част на гърба.

— Основно психиатрия и теми свързани с нея — продължи той. — Много книги, включително една за „Белвю“. Аз зная повече за това място, отколкото хората, които работят тук. Моята колекция за „Белвю“ ще ти се стори много интересна, и на съпруга ти също. Може би някой ден ще ти я покажа. Можеш да я вземеш назаем. Тери много се интересуваше от историята на психиатрията, беше омаяна от хората. От малка се е интересувала от хората и защо правят онова, което правят. Казваше, че може да седи на летище или в парка цял ден и да гледа какво правят хората. Защо носиш ръкавици? Хондродистрофията не е заразна.

— Заради твоята безопасност.

Това беше и не беше така. Тя искаше латексова преграда между своята и неговата кожа. Той вече беше пресякъл границата между тях. Още преди да го беше видяла, вече я беше прекосил.

— Те знаят къде отивам, местата, на които съм бил, къде живея — каза той. — Но не и апартамента. Не и жилището от червеникавокафяви тухли на Тери. Не и Мъри Хил. Никога не съм имал някаква причина да смятам, че знаят нещо за нея. Никога не са показвали това място, когато са ми позволявали да разбера къде съм бил в определения ден. Защо не го показваха? Та аз ходя там всяка събота.

— Винаги по едно и също време?

— В пет.

— Къде в Мъри Хил?

— Недалече оттук. Може да се иде и пеша. Близо до театър „Лоу“. Понякога ходехме на кино и хапвахме хотдог и картофки със сирене.

Гърбът му потреперваше, когато го докосваше. От него бликаше тъга.

— Никога не съм имал основание да смятам, че са ме проследили до Мъри Хил или до друго място, където сме били заедно — обясни той. — Нямах представа. Иначе щях да направя нещо, за да я защитя. Може би щях да успея да я убедя да напусне града. Не го направих. Никога не бих я наранил. Тя е любовта на моя живот.

— Имах намерение да попитам. — Хитрото хубаво лице на Бъргър изучаваше Бентън. — Щом Кей е леля на Луси, това прави ли те неин вуйчо? Или чичо, както е прието да се казва сега? Тя казва ли ти „чичо Бентън“?

— Луси не слуша нито чичо си, нито леля си. Надявам се, че теб ще те послуша. — Бентън много добре знаеше какво прави Бъргър.

Мушкаше го и го предизвикваше. Искаше да повдигне въпроса за тази проклета клюкарска колонка, да си признае и да се остави на милостта на нейния съд. Но той беше взел решение. Нямаше да направи нищо доброволно, защото не беше сторил нищо лошо. Когато му дойдеше времето, с лекота би могъл да се защити. Можеше да обясни мълчанието си и да го оправдае, като й припомни, че от правна гледна точка Марино нито е следствен, нито му е повдигнато обвинение. И че самият той не може да нарушава личната сфера на Кей.

— Луси получи ли лаптопите?

— Още не, но ще ги получи. И щом установи подробностите за имейл абонаментите, ще идем при доставчиците и ще вземем паролите, включително паролата на Оскар. Когато се срещнете с нея, за да обсъдите какво възнамерява да…

— Още не съм се срещала с нея — прекъсна го Бъргър. — Само говорихме за кратко по телефона. Изненадана съм, че така и не спомена, че се е преместила в града. Но като се замисля, не би трябвало да съм изненадана. — Посегна към кафето. — Трябваше да науча от други източници, че наскоро се е преместила тук и е създала своя собствена фирма. Тя много бързо си изгради име, така че реших да я помоля да помогне в този особен случай.

Отпи глътка кафе и остави голямата чаша на масата; движенията й бяха обмислени и преднамерени.

— Трябва да разбереш, че с него не контактуваме често — каза тя.

Имаше предвид Марино. Кръстосаният разпит беше започнал.

— След като зная, каквото зная — продължи тя, — не мога да си представя, че Луси му е казала, че е тук, или че изобщо е имала някакъв контакт с него. Дори, че изобщо знае, че той е тук. Ти защо не й каза? Или правя непочтено предположение? Каза ли й?

— Не.

— Невероятно. Тя се премества в Ню Йорк и ти изобщо не й казваш, че той е тук. Жив и добре в моя прокурорски екип. И може би тайната му щеше да остане запазена малко по-дълго, ако нямаше нещастието да се окаже човекът, приел обаждането на Оскар миналия месец.

— Луси все още е в процес на подготовка и не е участвала в много случаи — обясни Бентън. — Няколко в Бронкс и Куинс. Този ще й е първият в Манхатън или казано другояче, с твоята служба. Разбира се, в даден момент двамата с Марино щяха да научат един за друг. Очаквах това да стане естествено и професионално.

— Бентън, нищо подобно не си очаквал. Ти напълно отхвърляш действителността. Взел си погрешни и отчаяни решения и не си обмислил неизбежните последици. И сега твоите две успоредни линии започват да се събират. Трябва да е неописуемо чувство да местиш хората като пешки само за да се събудиш един ден и да осъзнаеш, че заради една банална клюкарска колонка сега твоите пешки са предопределени да се сблъскат и вероятно да се елиминират една друга от шахматната ти дъска. Нека се опитам да обобщя какво се е случило.

С леко мръдване на пръстите каза „не“ на келнерката, която понечи да й долее кафе.

— Първоначалният ти план не е включвал местожителство в Ню Йорк — започна Бъргър.

— Не знаех, че „Джон Джей“ ще…

— Ще поиска и двамата да станете консултанти и хонорувани преподаватели? Обзалагам се, че си се опитал да разубедиш Кей.

— Сметнах, че е неразумно.

— Разбира се, че си се опитал.

— Тя току-що беше наета като началник и промени цялото си съществуване. Посъветвах я да не поема още работа и допълнителен стрес. Казах й да не го прави.

— Естествено.

— Тя настояваше. Каза, че би било добре да помогнем, ако можем. И че не иска да бъде ограничавана.

— Такава е Кей — съгласи се Бъргър. — Винаги гледа да помогне където може и да се разположи съответно. Светът е нейната сцена. Не би могъл да я свиеш в някой ъгъл на Масачузетс и не си могъл да настояваш твърде много, защото тогава щеше да се наложи да й кажеш защо не я искаш в Ню Йорк. И така си се оказал със затруднение на врата. Вече си преместил Марино в Ню Йорк, а мен убеди да го наема. А сега Кей ще идва и ще заминава от Ню Йорк и вероятно ще се окаже заета да помага в случаи на моята служба. След като и двамата ще идвате и ще си заминавате от Ню Йорк, защо не? Луси също се премества в големия град на възможностите. Какво по-хубаво място на света от Гринич Вилидж? Как си могъл да предположиш това, когато си измислил великия си план? А след като не си очаквал това, не си очаквал и че ще открия истинската причина защо паркира Марино в моята служба.

— Няма да кажа, че никога не съм се тревожил за това — отговори Бентън. — Просто се надявах, че няма да се случи твърде скоро. И не беше моя работа да обсъждам…

— Не си казал на Марино, нали? За „Джон Джей“ и за вашия апартамент тук? — прекъсна го тя.

— Не съм му казал, че Кей често идва в Ню Йорк. Не му казах и че Луси ще се премести тук.

— С една дума, не си.

— Не мога да си спомня последния път, когато разговаряхме, и нямам представа какво може да открие сам. Обаче ти си права. Не очаквах да се случи нещо подобно, когато ти препоръчах да го наемеш. Обаче не беше моя работа да разгласявам…

— Да разгласяваш? Ти разгласи достатъчно, но не цялата истина — отново го прекъсна тя.

— Това щяха да са слухове…

— Неговата история беше толкова тъжна. И каквато съм схватлива прокурорка, се хванах на нея без никакво съмнение. Марино и неговият проблем с алкохола. Напуска работата си, защото не може да преживее твоя годеж с Кей, изпада в депресия и се държи саморазрушително. Месец в център за лечение на алкохолизъм, става като нов и след това аз го вземам на работа. В края на краищата е започнал кариерата си в Нюйоркското полицейско управление, а и го познавах. Мисля, че думата, която използва ти, беше „взаимноизгодно“.

— Той е много добър детектив. Поне за това ми отдай дължимото.

— Наистина ли си смятал, дори за минутка, че никога няма да разбере? Че Кей и Луси никога няма да научат? Всеки момент Кей може да бъде извикана да прегледа доклад от аутопсия, с която Марино има нещо общо, и това вероятно ще се случи. Тя идва в моргата като консултант. Всяка втора седмица е по Си Ен Ен.

— Той знае, че участва в предаването чрез студиото в Бостън и сателитна връзка.

— О, я стига! Все пак Марино не е бил подложен на лоботомия, откакто сте се виждали за последен път. Обаче започвам да се чудя дали ти не си.

— Виж — започна Бентън, — надявах се, че ако мине достатъчно време… Добре де, не се справихме с това. И аз не разпространявам евтини истории, които, ако сме честни, са си чиста проба слухове.

— Глупости. Онова, което си искал да избегнеш, е да се оправяш с действителността — и затова се е получила цялата тази бъркотия.

— Отлагах нещата. Да, така е.

— Отлагал си? Докога? До следващия живот?

— Докато измисля какво да правя. Изгубих контрол върху станалото.

— Сега се доближаваме до фактите на случая. Не става дума за слухове и ти го знаеш. По-скоро проблемът е, че главата ти е в пясъка — каза тя.

— Джейми, единственото, което исках, е да възстановя малко добри обноски. Да продължа напред и да го направя без злоба и непоправими щети.

— По магически начин отново да направиш всички приятели. Да възстановиш миналото, доброто старо време. И след това щастие и рози. Заблуди, приказки. Мисля, че Луси го мрази. Вероятно Кей не, защото не е от типа, който мрази.

— По дяволите, не знам какво ще направи Луси, когато го види. А че ще го види, това е сигурно. И тогава какво? Това ми е голяма грижа и съвсем не е смешно.

— Не се смея.

— Виждала си я в действие. Тогава нещата загрубяват.

— Мисля, че е надраснала убиването на хора при изпълнение на онова, което смята за дълг.

— Най-накрая ще го види или поне ще научи, че е тук — отбеляза Бентън. — След като ти реши да се възползваш от съдебномедицинските й компютърни умения.

— За които между другото научих от окръжния прокурор в Куинс Каунти и неколцина полицаи. Не от теб. Защото не искаше да зная, че е тук, защото се надяваше, че няма да я използвам — много добър чичо си. Защото можеше някой ден да реша да я използвам и представи си с кого се сблъсква в прокуратурата?

— Когато говори с нея по телефона, това ли стана? — попита Бентън. — Спомена ли нещо за Марино?

— Доколкото мога да преценя, не знае за него. Засега. Защото не съм го споменавала. Бях прекалено заета да се тревожа за жената, която беше убита снощи, какво има на нейните преносими компютри и какво би могла да направи Луси, за да помогне. Бях твърде заета да си мисля за последния път, когато видях Луси в моя апартамент, след връщането й от Полша. И двамата знаем какво е правила там. Блестяща, безочлива. Доброволец без никакво уважение към границите. А сега е основала тази фирма за криминологични проучвания на компютри. „Кънекстшънс“. Интересно название, помислих си, от „връзки“ и „следващото“? А всички знаем, че каквото и да следва, Луси ще бъде там първа. И какво облекчение! Променила се е. Показва по-малко нужда да подчинява и впечатлява, по-сериозна е и по-склонна към размисъл. Винаги си е падала по акроними, помниш ли? Беше вундеркиндът на Куантико, когато си караше практиката там. КМИИ. Криминална мрежа за изкуствен интелект. Изгради подобна система още когато беше в гимназията, нали? Не е за чудене, че беше толкова противна, толкова непоследователна и неразумна. И без приятели. Може би наистина се е променила. Когато говорих с нея, вярно, само по телефона, а не лично, ми се стори зряла, не толкова надута и погълната от себе си. Оцени това, че аз първа й протегнах ръка. Да, със сигурност не е старата Луси.

Бентън беше доста удивен, че Бъргър помни толкова за старата Луси и е така омаяна от новата.

— Та тези неща ми минаха през главата, плюс, че програмата, която е написала преди, сега е остаряла като Ноевия ковчег и че ще се смая от това, което е възможно днес — продължи Бъргър. — Не, не споменах Марино. Не мисля, че има представа, че той в момента е придаден към екипа ми за сексуални престъпления и активно работи по същия случай, за който току-що я помолих да помогне. Очевидно не знае. Иначе щеше да реагира, да каже нещо. Е, скоро ще научи. Ще трябва да й кажа.

— И това продължава да е добра идея? Да я включиш?

— Вероятно не. Но имам малко затруднение, ако не съм го казала достатъчно ясно. Нямам намерение да се откажа от помощта й точно в този момент, защото честно казано, ако способностите й са такива, каквито подсказваха, че ще бъдат, имам нужда от нея. Престъпленията в интернет са един от най-големите ни проблеми и не можем да се оправим с тях. Изправени сме срещу свят от невидими престъпници, които в много случаи сякаш не оставят следи и ако го правят, те са преднамерено заблуждаващи. Няма да позволя Марино или някаква клюкарска колонка, или твоята несигурност и брачни затруднения да провалят онова, което съм планирала. Точка.

— Познавам способностите на Луси. Наистина ще е глупаво да не се възползваш от нея — подхвърли Бентън.

— Да. Трябва да се възползвам от нея. Общинският бюджет не може да си позволи някой като нея.

— Тя вероятно ще го направи безплатно. Няма нужда от парите.

— Бентън, нищо не е безплатно.

— Вярно е, тя се е променила. Не е същият човек, както когато си я видяла за последно и си могла да я обви…

— Нека не говорим за онова, което съм могла да направя. Каквото и да ми е признала онази нощ преди пет години, не си го спомням. Тя така и не ми разказа останалото. Що се отнася до мен, никога не е ходила в Полша. Обаче се надявам подобно нещо да не се повтори. Сигурно е, че не искам да изпадам в положението на ФБР и Бюрото за тютюн, алкохол, оръжия и експлозиви.

В началото на кариерата си Луси на практика беше уволнена и от двете служби.

— Кога ще й закарате преносимите компютри? — попита Бентън.

— Скоро. Имам съдебна заповед да прегледам съдържанието им и всичко ще стане организирано.

— Малко съм изненадан, че не се зае с това още снощи — каза той. — Нещо в лаптопите може да се окаже точно онова, което ни трябва.

— Отговорът е прост. Снощи не разполагахме с машините. Не бяха намерени при първото претърсване. Марино попадна на тях при повторен оглед днес късно сутринта.

— Това е ново за мен. Не знаех, че Марино е толкова замесен.

— А аз не разбрах, че Оскар е същият човек, с когото Марино е разговарял миналия месец, докато Моралес вече не си беше тръгнал от местопрестъплението. Когато свързах нещата, звъннах на Марино. Казах, че искам да се включи, защото вече е замесен.

— И защото ти трябва, за да ти прикрива гърба — отбеляза Бентън. — Хората ще възприемат, че преди месец Оскар се е обадил в прокуратурата за помощ и ти си го отрязала. Марино го е отрязал. Никой няма да работи по-усърдно, за да ти пази гърба, от човека, който трябва да пази своя собствен. Цинично решение. Но ти си късметлийка. Той също не пропуска често целта. Фактически Марино вероятно е най-добрият в целия ти проклет екип. Просто още не си го осъзнала, защото е лесен за подценяване, а сега си пристрастна. Мога да изкажа едно предположение. Той е поел доброволно да огледа местопрестъплението още веднъж и е открил онова, което може да се окаже най-важното доказателство. Нейните преносими компютри. Къде по дяволите са били? Под дюшемето?

— Прибрани в чанта в килера й за дрехи. Очевидно е имала намерение да ги вземе на самолета, с който е трябвало да излети тази сутрин за Финикс. Тях и още един приготвен куфар.

— Кой откри, че е възнамерявала днес сутринта да лети за Финикс?

— Снощи Оскар нищо ли не ти каза за това?

— Снощи той не ми каза нищо за каквото и да било. Сътрудничи за оценката, и толкоз, както вече казах. Значи нейните планове да пътува не са били известни снощи? Ако е така, кой ги е открил и как?

— Марино. Той наистина е добър детектив и като започне, няма спиране. Вярно е. Освен това е самотен воин, защото е бил толкова време на улицата, че знае, че не бива да се разкрива информация само защото другият е ченге или дори прокурор или съдия. Хората в криминалното правораздаване са най-големите клюкари и най-малко готови да си държат езика зад зъбите, когато трябва. Ти си прав за него и това ще му създаде някои врагове. Виждам това в бъдеще и това е още една причина изскочилото на бял свят за него да е толкова злополучно. Очевидно е открил родителите на Тери в Скотсдейл преди всички останали, включително Моралес, и им е съобщил за смъртта й. Те споменали, че тя възнамерявала да вземе самолета, за да прекара няколко дни при тях. Това го накарало да иде в апартамента.

— Да видим — каза Бентън. — В жилището не е имало самолетен билет, който снощи би могъл да подскаже на полицаите за пътуването. Защото днес всичко се прави по електронен път.

— Точно така.

— Затова не видях багаж на снимките от местопрестъплението, които ми даде Моралес.

— Тези снимки са от първото претърсване. Мога да разбера защо чантата за ръчен багаж е била пропусната. Не казвам, че това е хубаво, но мога да разбера.

— Подозираш, че някой ги е скрил нарочно?

— Имаш предвид някой като Оскар?

— Няма кой знае колко смисъл в това. — Бентън се замисли за тази възможност. — Ако се е притеснявал за компютрите, защо не ги е взел? Защо му е да ги крие в килера?

— Хората правят много безсмислени неща, независимо колко щателно планират престъплението.

— Тогава той е доста неорганизиран. Ако е убиецът — вметна Бентън. — На основата на снимките от нейния апартамент, които видях, Тери не е била неорганизирана. Напротив, била е крайно подредена. Възможна теория? Може да си е приготвила багажа за пътуването и сама да го е прибрала, защото е имала гости. Мисля, че би било прибързано да предполагаме, че Оскар е планирал някакво престъпление. Не съм готов да предположа, че той е убил момичето.

— Бентън, нали знаеш старата поговорка. Не търси еднорози, а започни с понитата. Оскар е първото пони в моя списък. Най-очевидното. Проблемът е, че нямаме доказателства. Нищо засега.

— Оскар поне не може да реагира, когато става въпрос за онова, което може да е в нейните компютри. Те не са при него, а в отделението няма интернет — каза Бентън.

— Изборът беше негов. Няма защо да е там. И това продължава да ми се струва крайно подозрително и предизвиква силна загриженост за психическото му равновесие. Независимо дали е намерил преносимите компютри или не, трябва да знае, че ще получим достъп до електронната й поща, щом установим потребителското или потребителските й имена и нейния доставчик. А това ще ни отведе при неговия имейл, защото не мога да си представя, че с Тери не са си писали редовно. Обаче на него сякаш не му пука. Ако не беше тук в изолация, щеше да има възможност да хукне вкъщи и да започне да ги подправя. Но не се опита да направи това. Защо?

— Може би не го смята за нужно, защото не е направил нищо лошо. Или може би не е толкова компютърно грамотен, за да се опита да ги подправи и да не бъде открит. Или ако той е убиецът и е планирал престъплението предварително, вече е подправил пощата.

— Отлично предположение. Предварително планиране от някой, който смята, че е по-умен от нас. Подправя преди това, след това постъпва в „Белвю“, защото уж се страхува, че той ще е следващият, когото убиецът ще докопа. С други думи, манипулира всички. И вероятно се забавлява, докато го прави.

— Просто представям обективно различни възможности — отбеляза Бентън. — Ето и друга. Той не е убиецът, но знае, че всички ще подозират, че е, и когато постъпва в „Белвю“, си спечелва правото да се види с мен, да се види с Кей и може да успее да убеди някой, който е важен, че е невинен и в опасност.

— Не ми казвай, че наистина го вярваш.

— Вярвам, че той смята Кей за свое убежище. Без значение какво е или не е направил.

— Да, той иска нея, защото не може да ми се довери. Смятам, че новият ми прякор ще е Суперкучката. — Бъргър се усмихна. — Поне се надявам да е нов най-малкото в частта „супер“.

— В съзнанието си ти си го омаловажила.

— Имаш предвид миналия месец, когато се е обадил в прокуратурата, както правят всеки ден градските откачалници? Да, така е. Не поисках да говоря с него. В това няма нищо необикновено. За много обаждания изобщо не чувам, да не говорим за провеждане на разговор. Той ме нарекъл „суперкучка“ и добавил, че ако се случи нещо лошо, виновната ще съм аз.

— И на кого е казал това? — попита Бентън. — На Марино? По време на телефонния им разговор миналия месец?

— Има запис.

— Това със сигурност няма да помогне, защото се случи нещо лошо. Настина много, много лошо. Няма съмнение, че трябва да сме внимателни с Оскар Бейн. Обикновено щях да съм много по-деен с някой в неговото положение. Между другото, подозирам, че е убил приятелката си. Това е най-разумното предположение. И прави параноята му ситуационна, защото го е страх, че ще го хванат.

Тя взе чантата си и докато избутваше стола назад, полата й се вдигна достатъчно, за да се видят стройните й бедра.

— Без доказателства не бива да отхвърляме онова, което казва Оскар — отбеляза Бентън. — Възможно е да са го следили. Не знаем със сигурност, че не е така.

— Не знаем това, не знаем и за Неси и Йети. Всичко е възможно. На мен ми се струва, че независимо от всичко, в службата ми тиктака пиар бомба или правна бомба, защото не сме му обърнали внимание, когато се е обадил. И онова, което не искам да се случва, е Малките хора на Америка да демонстрират на площад „Хоугън“ №1. Определено не искам друг проблем. Изглежда, делът ми е достатъчно голям. Това ми напомня нещо, което просто трябва да кажа.

Тя спря да говори, докато взимаше палтото си. После тръгнаха през пълното с хора кафе.

— Ако избухне скандал, трябва ли да се притеснявам, че Кей ще го обсъжда по Си Ен Ен? Може ли това да е причината, поради която Оскар не ни остави избор, освен да я извикаме тук? Че иска да се появи в новините?

Бентън спря пред касата, за да плати сметката, и чак после, когато излязоха, каза:

— Тя никога не би ти причинила това.

— Трябваше да попитам.

— Дори да беше такъв човек, не би могла да го направи — повтори Бентън. — Тя или е негов лекар, или ще стане твой свидетел.

— Не е сигурно, че Оскар е помислил за това, когато пожела да му дойде на домашно посещение. Може би си е мислил, че ще й даде едно велико предварително интервю.

— Не зная какво си е мислил, но не трябваше да я навивам да го прави. Не трябваше да позволявам на никого да я навива.

— Говориш като съпруг. А под „никого“ очевидно имаш предвид мен.

Той не отговори.

Токчетата й почукваха по полирания гранит.

— Ако и когато Оскар бъде обвинен — продължи тя, — може да се окаже, че онова, което казва на Кей, е единствената информация, която някога ще получим и която е донякъде сигурна. Хубаво е, че го преглежда. Това е добре по различни причини. Искаме да е доволен. Искаме към него да се отнасят много добре. Искаме да е в безопасност и хората около него също да са в безопасност… Когато Марино е разговарял с него по телефона, Оскар започнал да размахва термина „престъпление от омраза“. Казал, че е малък човек, подчертал го няколко пъти пред Марино, който естествено не разбрал за какъв малък човек става дума. Попитал го и Оскар, който вече бил много развълнуван, отговорил: „Шибано джудже“. Казал, че затова бил следен и тормозен. Че се извършва престъпление от омраза…

Мобилният телефон на Бъргър започна да звъни.

— Трябва да се каже на Кей, че Марино е тук — подхвърли тя, докато си слагаше безжичната слушалка. Послуша няколко секунди и лицето й се разкриви от гняв. — Ще видим. Това е напълно неприемливо. Дали съм го очаквала? Е, това сега се превърна в модел, но се надявах, че… Не, не, не мога. Със сигурност не и в този случай. Да. Наистина бих предпочела да не… Да, тя е, но поради определени обстоятелства се колебая… Да, видях я. Кой по дяволите не я е виждал? — Погледна към Бентън. — Тогава може би разбираш защо не искам да правя това… Да, чувам те. Разбрах недвусмислено още първия път, когато го каза. Предполагам, че мога да разбера дали е склонна да ти звънне. Но не бих я обвинявала, ако иска да се махне колкото може по-скоро оттук и да хване последния самолет за „Лоугън“…

И затвори.

Бяха на тротоара пред болницата. Беше почти четири, много студено и започваше да се стъмва. Дъхът им беше гъст като пушек.

— Марино не иска да наранява хората — почувства се длъжен да каже Бентън. — Не е искал да се случи онова, което стана.

— Казваш, че не е искал да го прави, когато е насилил Кей. — Бъргър делово си сложи сиви огледални очила, които скриха очите й. — Или онова, което днес е в интернет, е невярно? Ще ми се да го беше пратил в друга служба, а не в моята. Той е изцяло зает с този шибан случай и не можем дълго да ги държим далеч един от друг. Трябва да говоря с нея.

— Онова нещо в клюкарската колонка създава погрешно впечатление.

— Съдебномедицински езиковед ще си има цял ден работа с това изявление. Но аз ще го приема на доверие. Написаното в интернет е пълна измислица. Радвам се да го чуя.

Сложи си ръкавиците от ярешка кожа и вдигна яката на късото си визонено палто.

— Не съм казал, че е напълно невярно — възрази Бентън и се загледа в далечния Емпайър Стейт Билдинг, осветен в червено и зелено за празниците. Предупредителният маяк просветваше на върха му да подсеща самолетите да стоят настрана.

Бъргър сложи ръка на рамото му.

— Виж — започна с по-мил тон, — трябваше да ми кажеш, че истинската причина Марино да напусне Чарлстън и Кей е онова, което й е направил. Разбирам какво ти е причинило това. От всички хора аз би трябвало да зная най-добре.

— Ще се оправя.

— Бентън, нищо няма да оправиш. Онова, което трябва да направиш, е да продължиш напред. Всички трябва да продължаваме напред и да мислим при всяка крачка, която правим.

Дръпна ръката си от рамото му и той почувства жеста като отхвърляне.

— Удивителното е, че си готов да направиш всичко, за да му помогнеш — добави Бъргър. — Трябва да призная, че се държиш наистина приятелски с него. Но ако говорим за мотива? Моето предположение? Ти си се надявал, че като му помогнеш, като го прикриеш, онова, което е направил, ще стане недействително. Обаче сега светът знае. Искаш ли да се опиташ да отгатнеш колко обаждания имах днес заради тази шибана колонка?

— Би трябвало да го попиташ. Бил е пиян. Не го уволнявай.

— Всеки изнасилвач, когото съм вкарала зад решетките, е бил пиян, надрусан или и двете, или е било по взаимно съгласие, или тя е започнала, или не се е случвало. Няма да го уволня, освен ако сам не си го изпроси. Реших, че това е битката на Кей. Не твоя, не на Луси. Обаче се страхувам, че не е много вероятно Луси да погледна на нещата така.

— Кей се справи със станалото.

Пъхнала ръце в джобовете си, за да се предпази от студа, Бъргър поклати глава.

— Така ли? Тогава защо е това голямо криене от нея, че той работи за мен? Защо е това пазене на тайна? Смятах, че е заради това, че си е зарязал работата, защото така се е отървал от теб и Кей, тъй като е ревнувал — което винаги е било толкова явно, колкото Емпайър Стейт Билдинг, върху който явно си се съсредоточил в момента. Решил е, че е време да се освободи от нея и да продължи нататък. Каква глупачка съм била. Така и не звъннах на Кей за потвърждение на онова, което ми каза. Не поисках препоръки, защото ти имах доверие.

— Той е измъчен. Измъчен е по-тежко от всеки, когото познавам. Това поне трябва да е очевидно за теб. Ти си до него. Трябва да го попиташ. Нека ти разкаже какво е направил — каза Бентън.

— За протокола, ти ме излъга.

Тя се оглеждаше за такси.

— За протокола, не съм те лъгал. И той не я е изнасилил.

— Ти там ли беше?

— Тя каза, че не е. Не повдигна обвинение. За нея това е личен въпрос. Не е моя работа да говоря за това нито с теб, нито с никого. Отначало тя дори не ми каза. Да, права си. Самозаблуда, главата в пясъка. Вероятно лоша преценка. Но онова, което тази сутрин се съдържа в клюкарската колонка, е изопачено. Давай и попитай Марино. Предполагам, че го е видял. Или съвсем скоро ще го види.

— А Луси? Дори да е така, зная какво трябва да очаквам.

— Разбира се, че е видяла колонката — отговори той. — Нали тя ми звънна за нея.

— Изненадана съм, че не го е убила на място, както обожава леля си Кей.

— Насмалко да го направи.

Едно такси кривна опасно към тях и се плъзна, преди да спре.

— Искам Кей тази вечер да се отбие в моргата — каза Бъргър. — Ти си най-подходящ да я помолиш. — Тя се настани в таксито и добави: — Телефонното обаждане преди няколко минути. Кей трябва да прегледа тялото, ако е съгласна. Страхувам се, че доктор Лестър играе обичайните си игрички с мен. Търсим я, намираме я. Ще дойде в моргата колкото може по-бързо и ще ни сътрудничи, ако се обадя на кмета.

Затвори вратата. Бентън остана на студа. Гледаше как жълтото такси бързо се отдалечава — засече два други автомобила, което предизвика какофония от сърдити клаксони.