Скарпета

10.

Гледката, която се разкриваше от прозореца в кабинета на Джейми Бъргър на осмия етаж, бяха яростните лъвове, гравирани върху барелефа на срещуположната сграда.

По случайност гледаше през него, когато полет №11 на „Американ Еърлайнс“ изрева ненормално силно и ниско и се заби в северната кула на Световния търговски център. Осемнадесет минути по-късно вторият самолет удари южната кула. Тя гледаше невярващо как символите на могъществото, които беше познавала през по-голямата част от живота си, горят и рухват, как засипват Долен Манхатън с пепел и отломки. Беше сигурна, че е настъпил краят на света.

След това се питаше какво ли щеше да е различно, ако в този вторник сутринта не беше в Ню Йорк, седнала в същия кабинет, и не разговаряше с Грег по телефона. Той беше в Буенос Айрес без нея, защото тя имаше друг голям процес, за който сега трудно можеше да се сети.

Винаги бяха крайно важни, а по-късно трудни за спомняне, големи процеси, които изискваха тя да остава в града, докато Грег придружаваше двете си деца от предишния си брак до приказни места по света. Реши, че Лондон му харесва най-много, и си купи апартамент там, а после излезе, че онова, което в действителност си е взел там, е любовница. Млада английска адвокатка, която беше срещнал няколко години по-рано, когато тя прекара няколко седмици в службата на Бъргър по време на един крайно потискащ процес.

На Бъргър никога не й бяха минавали никакви съмнения, когато младата адвокатка и Грег вечеряха заедно, докато тя работеше по малките часове. Остана в състояние на брачна неосъзнатост, докато миналата зима Грег не се отби в кабинета й, без да се обажда, за да я заведе на обяд. Отидоха пеша до „Форлини“, любимо място за фактори в криминалното правосъдие и политици, седнаха един срещу друг, заобиколени от тъмни ламперии и тежки маслени картини от „Старата родина“. Той не й каза, че има връзка и че това продължава вече години, а само че иска да се разделят и в този момент, от всички възможни неща, мислите на Бъргър кривнаха към Кей Скарпета. За това имаше логична причина всъщност. Форлини наименуваше сепарета на влиятелни клиенти и това, в което седяха Бъргър и Грег, по случайност носеше името на Никола Скопета, в момента пълномощник по пожарната безопасност. Като видя фамилията Скопета на стената, Бъргър се замисли за Скарпета, която, сигурна беше, щеше да стане от проклетото сумрачно тапицирано с розова кожа сепаре и да излезе с решителни крачки от ресторанта, вместо да изтърпи, не, по-скоро да окуражава безсрамните лъжи и унижението.

Обаче Бъргър не помръдна, нито възрази. Беше своето обичайно уравновесено аз, докато слушаше Грег да излага малоумно глупавия довод, че вече не я обича. Бил престанал да я обича след 11.IX., вероятно защото страдал от посттравматично разстройство, макар и двамата много добре да знаеха, че не беше в страната по времето на терористичното нападение.

Каза й, че онова, което се е случило на Америка и което продължаваше да случва, особено на инвестициите му в недвижими имоти и обезценката на долара, е непоносимо травматизиращо и заради това се мести в Лондон. Искаше дискретен развод, защото така било по-добре за всички. Бъргър попита дали някоя друга жена няма дискретно нещо общо с това само за да види дали ще има куража да бъде честен. Грег отговори, че въпросът е без значение, щом една двойка вече не се обича, след което отправи не толкова изтънченото обвинение, че Джейми има други интереси, и добави, че няма предвид професионалните. Тя не възрази, не спори, не предложи доказателства, че никога не е нарушавала условията на предбрачния им договор.

Сега Бъргър беше дискретно разведена, дискретно богата и дискретно самотна. Този късен следобед етажът на прокуратурата беше празен — в края на краищата беше празник или тежък ден в зависимост от това как човек е посрещнал Новата година. Обаче Бъргър нямаше стимул да си стои вкъщи. Винаги имаше работа за вършене. Затова след като съпругът й беше оттатък океана, децата му бяха пораснали, а тя нямаше свои собствени, беше сама в тази студена сграда в стил ар деко, сграда недалече от Кота нула, и нямаше дори кой да вдига телефона.

Когато звънна точно в пет часа, точно двадесет и четири часа след като Оскар Бейн беше казал, че е спрял пред кооперацията от червеникавокафяви тухли на Тери Бриджис, Бъргър вдигна слушалката веднага. Знаеше кой се обажда.

— Не. Не в конферентната зала — каза на Луси. — Само ние двете. В моя кабинет.

Оскар се вторачи във вградения в пластмасова кутия часовник на стената и след миг покри лицето си с окованите си в белезници ръце. По това време вчера следобед Тери трябваше да му отвори вратата — и вероятно го беше направила. А може би вече е била мъртва. Минутната стрелка на часовника на стената трепна към пет и една.

— Тери имаше ли някакви приятели? — попита Скарпета.

— Онлайн — отговори Оскар. — Така се свързваше с хората. Там се научи да им се доверява. Или да осъзнае, че не може. Ти знаеш това. Защо го правиш обаче? Защо не можеш да го признаеш? Кой те спира?

— Не зная какво искаш да призная.

— Била си инструктирана.

— Кое те кара да мислиш, че съм инструктирана? Инструктирана да направя какво?

— Добре, чудесно — отговори Оскар сухо. — Тази игра започна да ми омръзва. Но все пак ще ти кажа. Трябва да повярвам, че ме защитаваш. Трябва да повярвам, че заради това си толкова уклончива. Ще го приема и ще отговоря на въпроса ти. Тери се срещаше с хората онлайн. Когато си малък човек и жена, си много по-уязвим.

— В кой момент вие двамата се събрахте и започнахте да се виждате?

— След година размяна на имейли. Открихме, че и двамата отиваме на една среща на едно и също място по едно и също време. Орландо. Малките хора на Америка. Там осъзнахме, че и двамата имаме ахондроплазия. След Орландо започнахме да се срещаме. Казах ти. Преди три месеца.

— Защо още от самото начало в нейния апартамент?

— Тя обичаше да е в жилището си. Беше много спретната, натрапчиво спретната и чиста.

— Притеснявала се е, че твоят апартамент може да е мръсен?

— Притесняваше се, че повечето места са мръсни.

— Маниакално ли се държеше? Фобия от микроби?

— Излизахме ли някъде, когато се връщахме у тях, тя искаше и двамата да вземем душ. В началото си мислех, че причината е в секса, което беше чудесно. Да се къпем заедно. После осъзнах, че става дума за чистотата. Всичко трябваше да е много чисто. Преди имах дълга коса, но тя ме накара да я подстрижа, защото късата се поддържа по-лесно чиста. Каза, че косата и космите събират мръсотия и бактерии. Съгласих се, но казах, че има едно място, където ще запазя телесните си косми. Никой няма да ми ги пипа там долу.

— Къде ти махат космите?

— Една дерматоложка на Източна седемдесет и девета. С лазер. С другите болезнени неща повече никога няма да се занимавам.

— А Тери? Тя при същата дерматоложка ли ходеше?

— Тя ме препоръча. Доктор Елизабет Стюарт. Има голяма практика и е много уважавана. Тери ходеше при нея от години.

Скарпета си записа името и попита за други лекари или терапевти, при които Тери е ходила, но Оскар каза, че не знае или не си спомня, но бил сигурен, че подобна информация ще е записана някъде в апартамента на Тери. Тя била безупречно добре организирана, така каза.

— Никога не хвърляше нещо, което би могло да е важно, всичко си имаше точно място. Ако хвърлях ризата си на някой стол, тя я взимаше и я закачаше. Едва успявах да се нахраня и чиниите се озоваваха в съдомиялната. Тя мразеше безпорядъка. Мразеше нещата да не са си на мястото. Портмонето, дъждобранът или шушоните, каквото ще да е, прибираше го да не се вижда дори ако щеше да го ползва след пет минути. Смятам, че това не е нормално.

— Прическата й също ли беше толкова къса като твоята?

— Винаги забравям, че не си я виждала.

— Съжалявам, не съм.

— Не, не си подстрига косата къса, но винаги я поддържаше много чиста. Щом отидеше някъде, в минутата, когато се прибереше, взимаше душ и си измиваше косата. Никога вана, защото седиш в мръсна вода. Това го повтаряше непрекъснато. Използваше кърпата веднъж и след това отиваше в коша за пране. Зная, че не е нормално. Казах й, че може би трябва да поговори с някого, че е маниакално натрапчива, не много, но има някои от симптомите. Все пак не си миеше ръцете по сто пъти на ден, не прескачаше фугите между плочките на тротоара, не отказваше храна за вкъщи. Никакви такива.

— А когато правехте секс? Някакви специални мерки заради нейното бдително отношение към чистотата?

— Само аз да съм чист. След това се къпехме заедно, миехме си взаимно косите и обикновено правехме отново секс под душа. Тя обичаше да прави секс под душа. Наричаше го „чист секс“. Исках да се срещаме повече от веднъж седмично, но толкоз. Веднъж седмично. Винаги в един и същи ден, по точно същото време. Събота в пет часа. Хапвахме и правехме любов. Понякога правехме любов в мига, когато влизах. Не спях там. Тя обичаше да се буди сама и да започва работа. Моето ДНК е из цялото жилище.

— Но снощи не си правил секс с нея.

— Вече ме пита за това! — Той сви юмруци и вените на мускулестите му ръце се издуха. — Как бих могъл!

— Просто искам да съм сигурна. Разбираш защо трябва да питам.

— Винаги използвам презервативи. Ще ги намерите в чекмеджето до леглото й. Слюнката ми сигурно е по нея.

— Защо?

— Защото я държах. Опитах уста в уста. Когато разбрах, че вече я няма, целунах лицето й. Докоснах я. Прегърнах я. Моето ДНК е по нея.

— Това и това. — Скарпета докосна натъртванията по гръдната му кост. — От ударите с фенерчето ли са?

— Някои. Може би и от падането на пода. Не знам.

С времето натъртванията променят цвета си. Освен това могат да подскажат формата на предмета, който ги е причинил. Неговите бяха червеникаворозови. Имаше две на гръдния кош, едно на лявото бедро. Всички бяха около пет сантиметра широки и леко извити. Най-многото, което Скарпета можеше да каже, беше, че съответстват на ръба на фенерче и че той е ударен с нещо, което може да се определи като умерена сила, по същото време, когато е получил другите наранявания.

Направи снимки в близък план, като осъзнаваше колко лесно можеше да я удари в гръкляна с лакът. Нямаше да може дори да извика. След минути щеше да е мъртва.

Почувства как тялото му се разгорещява. Подуши го. След това въздухът между двамата отново изстина, когато тя отстъпи назад и към плота и започна да документира нараняванията и да записва други бележки, докато той й гледаше гърба. Усещаше различните му очи, само че не бяха толкова топли. Чувстваше ги като хладни капки вода. Неговата всеотдайност, неговата идеализация започваха да предизвикват у нея тръпки. За него тя не беше по-голяма от образа си по Си Ен Ен. Беше жена, действителен човек, който го разочароваше и предаваше. Да, така се обожествяват героите — защото никога не си ги виждал очи в очи.

— Нищо не се е подобрило отпреди хиляди години — каза Оскар на гърба й. — Борбите, грозотата, лъжите, омразата. Хората не се променят.

— Щом вярваш в това — попита тя, — защо си поискал да се занимаваш с психология?

— Ако искаш да разбереш откъде идва злото, трябва да го последваш там, където отива — отговори Оскар. — Свършва ли в раната от нож? Свършва ли в отрязаната глава на турист? Каква част от твоя мозък остава примитивна в свят, където буйната агресия и омразата са противопоказани на оцеляването? Защо не можем да извадим това от генетичния си код, както вадим гени на мишките? Зная какво прави твоят съпруг. — Говореше бързо, със суров тон, докато тя вадеше пистолета за силикон и тубата с поливинилсилоксан от куфарчето за съдебномедицински експертизи. — Провежда изследвания в тази област. В харвардската болница „Маклийн“. Използва образите, получени с магнитен резонанс. Функционален магнитен резонанс. Близо ли сме вече до решението? Или ще продължим да изтезаваме, измъчваме, изнасилваме и убиваме, да започваме войни и да извършваме геноцид и да решаваме, че някои хора не заслужават основните човешки права?

Скарпета нагласи тубата, свали червеното капаче, натисна спусъка и започна да изкарва бялата маса и безцветния катализатор върху хартиена салфетка, докато струята не стана равномерна. След това сложи смесителя на върха и се върна при масата, като му обясняваше, че ще използва силикона върху върховете на пръстите и раните му.

— Това е много добър материал за сваляне на отпечатъци от груби и гладки повърхности като ноктите на пръстите ти и дори възглавничките с пръстовите отпечатъци. Няма вредни странични ефекти и не дразни кожата. Драскотините и следите от нокти имат коричка и силиконът няма да им навреди, но ако в даден момент искаш да спра, трябва само да ми кажеш. Потвърждавам, че имам твоето съгласие да направя това.

— Да — отвърна той.

И застина неподвижен, докато тя докосваше ръцете му, като внимаваше с наранения палец.

— Ще почистя много внимателно нараняванията и ноктите ти с изопропил алкохол — каза Скарпета. — Така че телесните ти секрети да не пречат на оздравителния процес. Не би трябвало да боли. Най-много малко да пари. Кажи ми, ако искаш да спра.

Той се умълча. Гледаше как почиства ръцете му пръст по пръст.

— Откъде обаче си запознат с изследването на доктор Уесли в „Маклийн“ — продължи тя, — след като той още нищо не е публикувал? Но набирането на обекти продължава от доста време и беше силно рекламирано, много се писа за него. Предполагам, че това е отговорът, нали?

— Няма значение — отговори Оскар, вторачен в ръцете си. — Нищо не се променя. Хората знаят защо са изпълнени с омраза, но това не променя нищо. Не може да промениш чувствата. Цялата наука на света няма да промени чувствата.

— Не съм съгласна — възрази тя. — Ние сме склонни да мразим онова, от което се страхуваме. Мразим не толкова силно, когато се страхуваме по-малко.

Започна да изстисква сместа без мирис върху връхчетата на пръстите му; при всяко натискане спусъкът щракваше.

— Да се надяваме, че колкото по-просветени сме, толкова по-малко ще се страхуваме и съответно не толкова ще мразим. Покривам пръстите ти до първата става и когато сместа изсъхне, ще може да бъде свалена като онези гумени пръсти, които касиерите използват за броене на банкноти. Този материал е отличен за микроскопска оценка.

Започна да разнася и изглажда с дървена шпатула и когато свърши с покриването на многобройните ожулвания, сместа по пръстите му вече започваше да изсъхва. Беше интересно, че не я попита защо иска отливки от връхчетата на пръстите и особено от ноктите му, както и от одраскванията и следите от нокти, оставени от непознатия, който уж го бил нападнал. Не попита, защото вероятно знаеше. Тя всъщност нямаше истинска нужда от тези отливки, но беше важно той да види, че ги прави.

— Готово. Сега вдигни ръце към мен — каза тя.

Срещна вторачения му синьо-зелен поглед.

— Тук е доста хладно. Ще ти вдигна халата, за да ти е по-удобно.

Подуши острата миризма на страх и затвор. Подуши немити зъби и следа от одеколон. Запита се дали един мъж би си губил времето с одеколон, ако възнамерява да убие любовницата си.