Скарпета

13.

Бентън се настани удобно в тапицирания с изкуствена кожа стол и загледа Скарпета, докато тя преглеждаше документи от другата страна на малкото издраскано бюро.

Обичаше правия й нос, силните черти на брадичката и скулите й, бавния грациозен начин, по който се движеше дори да правеше нещо съвсем дребно като прелистването на страници. В съзнанието му тя изглеждаше все така, както първия път, когато се срещнаха: появи се на прага на заседателната зала, руса, несресана, негримирана, а джобовете на дългата й бяла престилка пълни с химикалки, книжни кърпички и розови залепващи бележки за телефонни обаждания, на които не бе успяла да се отзове, но явно щеше да го направи при първа възможност.

Той на мига разбра, че въпреки очевидната й сила и сериозност тя е внимателна и мила. Видя го в очите й по време на онази първа среща и го виждаше в тях и сега, макар да бе потънала в работа и въпреки че я беше наранил отново. Не можеше да си представи да не я има и почувства как го пронизва острието на омразата — омраза срещу Марино. Онова, в което Бентън се беше ровил през целия си съзнателен живот, сега се намираше в неговия дом. Марино беше пуснал врага да влезе и той не знаеше как да го накара да си върви.

— По кое време полицията е пристигнала на местопрестъплението? Защо ме зяпаш? — попита Скарпета, без да го поглежда.

— Около шест и четвърт. Оплесках нещата. Моля, не ми се сърди.

— Как е била уведомена? — Тя обърна страницата.

— Сто и дванадесет. Той твърди, че е открил тялото на Тери около пет, но до шест не се обадил на сто и дванадесет. Шест и девет, за да съм точен. Полицията пристигнала след няколко минути. Около пет минути. — Тя не му отговори и той взе един кламер и започна да го разгъва. Мразеше да е нервен.

— Намерили външната врата заключена — продължи Бентън. — Там има още три апартамента. Никой не си бил у дома и кооперацията няма портиер. Полицията не могла да влезе в сградата, но нейният апартамент е на партера, така че заобиколили отзад и през пролука в пердетата видели Оскар в банята, прегърнал женско тяло, покрито със синя хавлиена кърпа. Плачел истерично, прегръщал я и я милвал. Ченгетата започнали да чукат по прозореца, привлекли вниманието му и той ги пуснал да влязат.

Говореше с кратки накъсани изречения, мозъкът му беше бавен и някак неорганизиран — вероятно защото се чувстваше крайно стресиран. Продължаваше да разгъва кламера. Гледаше я.

След продължително мълчание тя вдигна глава, погледна го и попита:

— И какво? Той говорил ли е с тях?

„Сравнява бележки — помисли си той. — Иска да сравни онова, което знам, с казаното от Оскар. Тя е клинична и безпристрастна, няма да ми прости.“

— Съжалявам. Моля те, не ми се сърди — каза Бентън на глас.

Тя издържа погледа му и каза:

— Защо е била само по сутиен и пеньоар? Ако пред вратата е стоял непознат, би ли отворила така?

— Не можем да се оправим с това сега. — Имаше предвид тяхната връзка, а не случая. — Може ли да го приберем в килера?

Така го наричаха, когато частни въпроси възникваха на погрешното място и в погрешното време. Погледът й и това как очите й станаха с една отсянка по-тъмносини му подсказаха, че ще го направи. Засега щеше да го прибере в килера, защото го обичаше, макар той да не го заслужаваше.

— Добър въпрос. Как е била облечена, когато е отворила вратата — съгласи се той. — Имам някои наблюдения, когато стигнем до тази част.

— Какво точно е направил Оскар, когато е влязла полицията?

— Плачел, краката му се подгъвали, крещял. Толкова настоявал да се върне в банята, че двама полицаи трябвало да го държат. Опитвали се да го накарат да говори. Казал, че бил срязал пластмасовите белезници. Били на пода в банята до ножиците, които бил взел от поставката с ножове в кухнята.

— Как ги е нарекъл на местопрестъплението? Пластмасови белезници? Или полицията ги е нарекла така? Откъде се е появил терминът „пластмасови белезници“? Важно е да разберем кой пръв го е използвал.

— Не знам.

— Е, някой сигурно знае.

Бентън огъна кламера като осмица. Онова, което бяха прибрали в килера, продължаваше да се показва. В даден момент щяха да говорят, но разговорите не оправяха строшеното доверие, така както не лекуваха и счупени кости. Нужната ос на неговия живот бяха лъжите, всички добронамерени или професионално и правно нужни, и това беше всъщност причината Марино да е заплаха. В основата на неговите отношения с Марино никога не бе имало лъжи. Когато се бе натрапил насила на Скарпета, Марино не бе показвал презрение или омраза, нито се беше опитвал да я унизи. Просто си бе взимал онова, което е желаел, тъй като тя не е искала да го даде. Направил го беше, защото това е било единственият начин да убие ненужната любов, която била на път да го съсипе. Неговото предателство към нея всъщност бе едно от най-честните неща, които беше правил.

— Освен това не знаем какво е станало с онова, с което е била удушена — отбеляза Бентън. — Изглежда, убиецът го е свалил от врата й и го е отнесъл. Полицията подозира, че са били други пластмасови белезници.

— На какво основание?

— Би било необичайно да донесе две различни връзки — отговори Бентън.

Огъваше кламера и той най-после се строши.

— Защо е свалил тези от шията й и си е тръгнал с тях, а е оставил онези на ръцете? Ако се е случило точно така — отбеляза тя.

— Не знаем какво е имал наум. Няма на какво да стъпим. Не е голяма изненада, че са си помислили, че го е направил Оскар.

— На какво основание?

— Убиецът или е имал ключ, или тя трябва да му е отворила, а както ти вече подчерта, тя е била по пеньоар и почти нищо друго. Хайде да поговорим за това. Защо е била толкова спокойна и доверчива? Как е могла да знае кой звъни на външната врата? Няма камера, нито интерком. Според мен заключението е, че е очаквала някого. Отключила е външната врата по тъмно, при положение че сградата е била празна, след това е отключила и вратата на апартамента. Или го е направил някой друг. Насилниците обичат празниците. Голям символизъм и наоколо няма жива душа. Ако Оскар я е убил, снощи е бил идеалният момент да го направи и да го представи за нещо друго.

— Искаш да кажеш, че полицията смята, че се е случило точно това?

„Отново прави сравнения — помисли Бентън. — Какво ли знае?“

— За тях в това има най-много смисъл.

— Когато полицията е дошла, вратата на апартамента била ли е заключена, или е била отключена?

— Заключена. След като влязъл, в определен момент Оскар я е заключил. Малко странно е, че след като звъннал на сто и дванадесет, не е отключил външната врата на сградата. Не е отключил и вратата на апартамента. Не зная как е смятал, че ще влезе полицията.

— Това изобщо не е странно. Независимо от това какво е правил или не, той е бил уплашен.

— От какво?

— Ако не я е убил той, може да се е страхувал, че убиецът ще се върне.

— Как би могъл убиецът да се върне в сградата, след като не е имал ключ?

— Когато са уплашени, хората не мислят за всяка подробност. Обикновено първият подтик е да заключиш.

„Проверява разказаното от Оскар. Сигурно й е казал, че е заключил вратата на апартамента, защото го е било страх.“

— Какво е казал, когато се е обадил на сто и дванадесет? — попита тя.

— Ще те оставя сама да чуеш — отвърна Бентън.

Дискът вече беше в компютъра; той отвори аудиофайл и усили звука:

Бентън затвори файла.

— След това е затворил и не е пожелал да вдигне, когато операторът го е набрал. Ако беше останал на линия, за полицията щеше да е по-лесно и по-бързо да влезе в апартамента. Вместо това е трябвало да заобиколят отзад и да чукат по прозореца.

— Той изглежда искрено уплашен и изпаднал в истерия — отбеляза Скарпета.

— Също и Лайл Менендес, когато звъннал на сто и дванадесет, за да съобщи, че родителите му са убити. Знаем как завърши тази история.

— Само защото братя Менендес16… — започна тя.

— Зная, зная, че това не означава, че Оскар е убил Тери Бриджис. Обаче не знаем и че не го е направил — прекъсна я Бентън.

— А твоето обяснение защо казва „те“? Сякаш иска да подскаже, че я е убил не един човек, а повече? — попита Скарпета.

— Очевидно причината е в параноята — отговори Бентън, — от която според мен наистина страда. Обаче това не е непременно в негова полза по отношение на това как полицията вижда нещата. Параноиците извършват убийства заради параноичните си самоизмами.

— Сериозно ли го мислиш? Че в основата си това е битово убийство?

„Тя не го вярва — помисли той. — Смята, че е станало нещо друго. Какво ли й е казал Оскар?“

— Мога да разбера защо полицията смята така — отговори Бентън, — но бих искал малко истински доказателства.

— Какво друго знаем?

— Казаното от него.

— На местопрестъплението или докато е бил в колата на детектив Моралес?

— Щом са излезли от апартамента, Оскар е млъкнал — обясни Бентън. Хвърли парченцата от кламера в кошчето за боклук и те лекичко изтракаха.

— Единственото, което казал, е, че иска да отиде в „Белвю“. И че няма да говори с никого, освен мен. След това настоя да дойдеш ти и ето ни сега тук.

Бентън взе друг кламер. Тя го гледаше в ръцете, после попита:

— Какво е казал на полицията, докато е бил още в апартамента?

— Че когато дошъл, всички лампи били угасени. Отключил долната врата. След това позвънил на вратата на апартамента, тя се отворила и престъпникът го нападнал. После избягал. Оскар заключил, запалил лампите, тръгнал из апартамента и открил тялото й в банята. Около врата й нямало нищо, но видял червеникави следи.

— Знаел е, че е мъртва, но въпреки това е изчакал, преди да се обади в полицията. Защо ли? Според теб каква е причината? — попита Скарпета.

— Изгубил е представа за времето. Не е бил на себе си. Кой знае каква е истината? Обаче това не е достатъчна причина да го арестуват. Което пък означава, че ченгетата са били доволни да изпълнят молбата му да го приберат. Не е в негова полза и че е мускулесто джудже, което работи в киберпространството.

— Значи знаеш каква е професията му. Какво друго научи?

— Знаем за него всичко, с изключение на онова, което не ни казва. А ти? — Разгъна кламера. — Някакви идеи?

— Мога да говоря само теоретично.

Той й отвърна с мълчание, така че тя да го запълни.

— Имала съм безброй случаи, когато полицията не е била повикана веднага — започна Скарпета. — Когато убиецът е имал нужда от време, за да подреди местопрестъплението така, че да прилича на нещо друго. Или човекът, който е намерил тялото, се опитва да прикрие какво наистина се е случило. Неудобство, срам, застраховка. Асфиксофилия, сексуалното „бесене“, което се превръща в трагедия и човекът умира от задушаване. Обикновено е нещастен случай. Влиза майката, вижда сина си в черни кожи, с маска, вериги, щипки на зърната. Виси от мертека, навсякъде са разхвърляни порнографски списания. Не иска хората да си спомнят сина й така и не се обажда за помощ, докато не се е отървала от доказателствата.

— Друга теория?

— Човекът е толкова безутешен, толкова не иска да се раздели с любимия си, че прекарва известно време с трупа, милва го, прегръща го, покрива го, ако е гол, сваля въжетата и белезниците. Възстановява човека такъв, какъвто е бил, сякаш това ще го върне.

— Твърде подобно на онова, което е направил той, нали? — подхвърли Бентън.

— Имах случай, когато съпругът беше намерил жена си мъртва в леглото. Свръхдоза. Легнал до нея, прегърнал я и не се обадил в полицията, докато вкочанясването не се развило напълно и не станала студена като лед.

Бентън я изгледа продължително, после каза:

— Разкаянието при домашното насилие. Съпругът убива жена си. Дете убива майка си. Съкрушителни угризения, тъга, паника. Не се обажда веднага в полицията. Прегръща мъртвата, милва я, говори с нея, плаче. Нещо скъпоценно, което е строшено и вече не може да бъде поправено. Завинаги променено, завинаги загубено.

— Тип поведение, по-присъщо за импулсивните престъпления — отбеляза Скарпета. — Не умишлените. Това убийство не ми прилича на импулсивно. Когато престъпникът донася свое собствено оръжие, свои средства за връзване, пластмасови белезници например, това е предумишлено.

Бентън, без да иска, се убоде с кламера, загледа как на върха на пръста му започва да се образува капка кръв и я изсмука.

— В куфарчето за съдебномедицински експертизи няма аптечка за първа помощ. Доста глупаво всъщност. Трябва да намерим лепенка и…

— Кей, не те искам в цялата тази история.

— Ти ме вкара в нея. Или най-малкото позволи това да се случи. — Тя гледаше вторачено пръста му. — По-добре го остави да покърви. Не обичам прободни рани. По-лоши са от порезните.

— Не исках да те поставям в центъра на събитията. Просто нямах избор.

Понечи да каже, че не избира вместо нея, но това щеше да е още една лъжа. Тя се протегна през бюрото и му подаде хартиени кърпички.

— Мразя го това — продължи Бентън. — Винаги мразя, когато си в моя свят, а не в своя. Трупът не се привързва към теб, не развива чувства. Човек няма връзка с мъртвите. Ние не сме роботи. Някой тип измъчва някого до смърт, а аз седя срещу него на някоя маса. Той е личност, човешко същество. Мой пациент. Смята, че аз съм неговият най-добър приятел, докато не ме чуе да давам показания в съда, че прави разлика между правилно и погрешно. Свършва в затвора до края на живота си или, в зависимост от законодателството, на опашката за изпълнение на смъртни присъди. Няма значение аз какво мисля или в какво вярвам. Аз си върша работата. Правя онова, което е правилно в очите на закона. Макар да знам, че това няма да ме накара да се почувствам по-малко преследван.

— Не знаем какво е да не се чувстваш преследван — каза тя.

Той стисна пръста си и капката излезе пак, яркочервена. Погледна я от другата страна на бюрото, правите й рамене, силните способни ръце, прелестните очертания на тялото й под костюмчето и я пожела. Почувства възбуда тук, в затвора, въпреки че когато бяха сами вкъщи, рядко я докосваше. Какво му ставаше? Сякаш беше преживял катастрофа и го бяха сглобили неправилно.

— Кей, трябва да се върнеш в Масачузетс. Ако бъде обвинен и ти пратят призовка, ще се върнеш и ще се оправим с това.

— Няма да бягам от Марино — възрази тя. — Няма да го избягвам.

— Не това искам да кажа. — Но беше точно онова, което искаше да каже. — Тревожа се за Оскар Бейн. Може да излезе от „Белвю“ всеки момент. Искам да си колкото се може по-далеч от него.

— Онова, което искаш, е да съм колкото се може по-далече от Марино.

— Не мога да си представя за какво би искала да си до него. — Чувствата му угаснаха, гласът му стана твърд.

— Не съм казала, че искам, а че няма да бягам от това. Не аз побягнах от страх — той го направи.

— Надявам се, че моето участие в тази история ще свърши след няколко дни — въздъхна Бентън. — След това ще стане отговорност на Нюйоркското полицейско управление. Бога ми, наистина съм доста изостанал в „Маклийн“. Преполовил съм изследването, но вече не съм сигурен за статията. Не си длъжна да проведеш консултацията в шибаната морга. Защо да спасяваш отново задника на доктор Лестър?

— Не това искаш в действителност. Да не се показвам? Да избягам от работата, след като Бъргър ме помоли за помощ? Последният полет е в девет. Не мога да го хвана, знаеш го. Защо тогава говориш така?

— Луси може да те закара с нейния хеликоптер.

— Вкъщи вали. И сто на сто няма никаква видимост.

Гледаше го в очите и му беше трудно да не позволи на чувствата си да се проявят в очите. Желаеше я. Искаше я сега, тук, в кабинета, и ако тя знаеше какво чувства, щеше да се отврати. Щеше да реши, че е прекарал твърде много години в ровене из всички въобразими форми на перверзия и накрая се е заразил.

— Все забравям, че там времето е различно — каза той.

— Никъде няма да ходя.

— Добре. Като гледам, си стегнала багажа така, сякаш няма да се връщаш.

Багажът й беше до вратата.

— Храна — поясни тя. — Колкото и да искаш да ме изведеш на романтична вечеря тази вечер, ще ядем вкъщи. Ако някога си стигнем вкъщи.

Погледнаха се в очите. Тя току-що му беше задала въпроса, който искаше да му зададе, но непряко.

— Моите чувства към теб не са се променили — отговори той. — Ако знаеш как се чувствам от време на време… но не ти казвам.

— Може би не е лошо да започнеш да ми казваш.

— Ето, казвам ти.

Желаеше я точно в този момент и тя го усети и не се обиди. Може би искаше същото. За него беше толкова лесно да забрави защо е толкова прецизна, да забрави, че науката е само въжето, което тя мята на врата на животното, за да може да го води, да го разбира и да го управлява. Онова, което беше избрала в този живот, не можеше да е по-голо, първично и могъщо и нищо не я шокираше.

— Вярвам, че много важен елемент в този случай е защо Тери Бриджис е била убита в банята — каза тя. — А какво ни кара да сме толкова сигурни, че е била убита там?

— Полицията не намери доказателства, че е била убита другаде. Нищо, което да подсказва, че тялото е било преместено в банята след смъртта й. Каква храна?

— Която щяхме да ядем снощи. Като казваш, че нищо не подсказва, че тялото е било местено, какво означава това?

— Зная само казаното от Моралес: че нищо не подсказва подобно нещо.

— И вероятно нищо няма да го подскаже — каза Скарпета. — Ако е била мъртва по-малко от два часа, тялото й не би могло да каже много. На обезцветяването и вкочаняването обикновено им трябват поне шест часа, за да се развият напълно. Била ли е топла?

— Той каза, че когато отишъл там, опитал да напипа пулса й. Била е.

— Ако не я е убил Оскар, онзи, който го е направил, трябва да е напуснал апартамента малко преди той да отиде там и да я открие мъртва. Случайност, удивителен късмет за убиеца, че не са го прекъснали. Бил е само на минути от това Оскар да влезе и да го прекъсне. Ако приемем, разбира се, че убиецът и Оскар не са едно и също лице.

— Ако не са — подхвърли Бентън, — трябва да се запиташ защо някой друг ще предположи, че Тери ще си е сама вкъщи в новогодишната вечер. Освен ако не става дума за случайно убийство. Лампите й са светили в една иначе тъмна сграда. По това време на годината лампите на хората светят по цял ден или поне от четири нататък, когато слънцето залезе. Въпросът е дали е станала жертва на случайността?

— А как стои въпросът с алибито? Оскар има ли?

— Ти не знаеш ли?

Тя — гледаше го как изстисква поредната капка кръв от пръста си — отговори с въпрос:

— Кога за последен път те ваксинираха срещу тетанус?