Скарпета

23.

Тъмносинята „Импала“ чакаше пред входа на болницата.

Скарпета първо разпозна подплатеното кожено яке — и чак след това осъзна, че вижда Марино.

Капакът на багажника зина, Марино взе куфарчето за съдебномедицински експертизи от Бентън и почна да обяснява, че им бил взел кафета — били на задната седалка.

И да каже толкова небрежно: „Здравей“ след толкова време и всичко, което се беше случило.

— Отбих се в „Старбъкс“ — каза, докато затваряше капака на багажника, — и взех две големи кафета и малко подсладител от онзи в жълтите опаковки.

Имаше предвид „Спленда“, защото, изглежда, беше запомнил, че Скарпета не докосва захарин или аспартам.

— Но без сметана, защото е в онези големи кани и не можах да се докопам. Обаче не мисля, че някой от вас го пие със сметана, освен ако не сте си променили навиците. Качвайте се отзад. Отпред е Джейми Бъргър. Толкова е тъмно, че може да не я видите, така че не говорете по неин адрес.

Опитваше се да е забавен.

— Благодаря — каза Скарпета, когато се качиха в колата. — Как я караш?

— Добре съм. — Той се пъхна зад волана; седалката му беше толкова назад, че докосваше коленете на Скарпета. Бъргър се обърна да каже здрасти. Не се държеше, сякаш положението е необичайно. Така беше по-добре. Поне по-лесно.

Марино подкара и Скарпета загледа тила му и яката на черното кожено яке в стила на онези, носени от екипажите на бомбардировачите. Беше класическо „Хоугън Хироус“, както обичаше да го закача Луси, с полуколан, ципове на ръкавите и множество бронзови орнаменти за украса. През тези май над двадесет години, откакто Скарпета го познаваше, Марино беше наедрял твърде много, особено в талията, а напоследък и от гимнастическия салон, и като се замисли, вероятно от стероиди, за да продължава да го носи.

В промеждутъка без Марино в живота си тя имаше много простор да мисли за онова, което се беше случило, и кое е довело до него. Прозрението дойде не много отдавна, след като се свърза със своя бивш началник Джак Филдинг и го нае. Филдинг фактически бе съсипал живота си със стероиди, а Марино беше свидетел на по-голямата част от ставащото, но когато недоволството му нарасна и той започна да изпитва все по-голямо безсилие, срещу което Скарпета не можеше да направи нищо, се вманиачи на тема собствената си физическа сила.

— Винаги се беше възхищавал на Филдинг и културистката му физика, въпреки че открай време беше критичен към незаконните и разрушителни средства, които Джак използваше, за да се сдобие с нея. Скарпета беше убедена, че Марино е започнал да гълта стероиди няколко години преди най-новите усилващи потентността лекарства, което улесняваше обяснението защо бе станал агресивен и откровено казано долен, много преди изригналото в пристройката за гости насилие.

Срещата с него й причини болка по начини, които не очакваше и вероятно не би могла да обясни; пробуди спомени за дългите години съвместна работа, за това как той остави побеляващата си коса да порасне и започна да я сресва като Доналд Тръмп, за да прикрива плешивината му, само че не беше от хората, които вярват в гелове и лакове за коса, и при най-лекото размърдване покрай ушите му провисваха дълги кичури. После започна да си бръсне черепа и да носи злокобна на вид кърпа за глава. Сега по главата му беше покарал сърповиден мъх, не носеше обица и не приличаше на корав член на Хелс Ейнджълс или Аутлоус.

Приличаше си на Марино, само че в по-добра форма и по-възрастен, с принудено добро държане, сякаш беше извел на разходка комисията по помилванията.

Завиха по Трето авеню към апартамента на Тери Бриджис, който се намираше само на няколко минути път от болницата.

Бъргър попита Скарпета дали си спомня Тери да се е свързвала със службата й миналата пролет, в началото на лятото и въобще.

— Не — отговори Скарпета.

Бъргър измърмори нещо за опозицията на Луси срещу хартията, а след това прочете от блекберито си имейл на Тери, в който тя искаше от нея помощ, за да може да се свърже със Скарпета.

— Втори юли — каза Бъргър. — Тогава е изпратила електронното писмо до Бермудския триъгълник на адреса на Нюйоркската градска управа, надявала се е да стигне до мен, след като не е могла да се свърже с теб.

— Не се изненадвам, особено с потребителско име Лунаси — обади се Бентън, загледан през прозореца към тихия квартал Мъри Хил; досега Скарпета беше видяла само един мъж, разхождаше боксера си.

— Не бих се изненадала дори ако потребителското име беше на папата — каза Бъргър, — но не съм го получила този мейл. Кей, въпросът е, напълно сигурна ли си, че не се е обаждала в кабинета ти в Чарлстън?

— Сигурна съм, че не знам за подобно обаждане — отговори Скарпета. — Обаче миналата пролет и в началото на лятото моята служба също до голяма степен беше Бермудски триъгълник.

Не искаше да навлиза в подробности, не и когато Марино седеше пред нея. Как би могла да говори какво беше за нея неговото изчезване без дума и следа, а после Роуз беше започнала да отпада толкова бързо, че вече не притежаваше гордото упорство да се съпротивлява на желанието на Скарпета да я премести и да се грижи за нея. Накрая я хранеше с лъжица, сменяше чаршафите и памперсите й, когато цапаше леглото, след това дойде ред на морфина и кислорода, докато Роуз не реши, че е страдала достатъчно. Смъртта надничаше от очите й.

Как щеше да се почувства Марино, ако разбереше колко му бе ядосана Роуз, че е изоставил всички в живота си и особено нея, макар да знаеше, че няма още дълго да е на този свят? Роуз каза, че това било лошо от негова страна и Скарпета трябвало да му го каже някой ден.

— Кажи му, че ще му откъсна ушите — така каза.

Сякаш говореше за двегодишно момченце.

— Кажи на Луси, че съм й много сърдита. Страшно съм сърдита и на двамата. Обвинявам него за това, което тя прави сега. Там в „Блекуотър“ или подобен тренировъчен лагер, където стреля с разни оръжия и забива коляно в гърбовете на яки мъже, сякаш е Силвестър Сталоун, защото е прекалено уплашена да се прибере у дома.

През тези седмици Роуз изгуби задръжките си, говореше откровено, често несвързано, но нищо от казаното не беше пълна глупост.

— Кажи му, че когато ида оттатък, ще ми е много по-лесно да го намеря и да свърша работата. Ще го направя. Ти само гледай.

Скарпета беше приготвила подвижно болнично легло и бе отворила френските прозорци, така че да гледат градината и птиците и да слушат шумоленето на дъбовете, расли тук още отпреди Гражданската война. С Роуз разговаряха в очарователната стара всекидневна, а настолният часовник тиктакаше като метроном и отмерваше последния ритъм на дните им заедно. Скарпета така и не навлезе в подробности за това, което беше направил Марино, но каза на Роуз нещо важно за него, нещо, което не беше казвала на никой друг.

— Знаеш как хората казват, че биха искали да преживеят нещо отново, нали? — попита.

— Мен не си ме чула да го казвам това — отговори подпряната на възглавници Роуз. Утринната светлина правеше чаршафите искрящо бели. — Няма никаква полза човек да казва такова нещо.

— Права си, и аз няма да го кажа, защото няма да е истина. Не бих преживяла тази нощ отново, ако ми предложат такава възможност, защото това няма да промени нищо. Мога да се опитвам да я пренапиша, колкото си искам. Марино винаги ще направи това, което направи. Единственият начин да го спра беше, ако бях започнала години по-рано — може би едно, дори две десетилетия. Моята вина в неговото престъпление е, че не обърнах внимание.

Тя му беше направила онова, което той и Луси бяха направили накрая на Роуз. Не беше обръщала внимание, беше се преструвала, че не забелязва, беше се оправдавала със заетост и насочено другаде внимание, с разгара на някоя криза, вместо да се изправи срещу проблема. Трябваше да е повече като Бъргър, която нямаше да се поколебае да каже на някое едро ченге с апетитите и несигурността на Марино да престане да наднича в блузата й или под полата й, да го преодолее и да се откаже, защото тя няма да легне с него. Няма да е негова курва, негова мадона, негова жена, негова майка или всичко гореизброено накуп — защото той всъщност това искаше, също като всички мъже, защото не знаят нищо друго.

Когато я назначиха за началник във Вирджиния, можеше да каже нещо на Марино в този смисъл, а той щеше да направи всичко възможно да й вгорчи живота, като се държи като лошо малко влюбено момченце. Тя се беше страхувала да не го нарани, защото най-големият й недостатък бе силният й страх; да не нарани някого, а така щеше да нарани дълбоко и него, и себе си, и всички останали.

Онова, което накрая призна, беше, че е егоистка.

— Аз съм най-голямата егоистка — каза на Роуз. — Причината е срамът. Защото бях различна, не като другите. Зная какво е да се чувстваш отблъсната, отбягвана и да те е срам и никога не съм искала да го причиня на друг. Или да ми го причинят пак. Последното всъщност е най-важното. Просто по-скоро не искам неудобства, отколкото да ме е грижа за другите. Колко ужасно е да знаеш това за себе си!

— Ти си най-необикновеният човек, когото съм срещала — каза Роуз, — и мога да разбера защо онези момичета не са те обичали и защо повечето хора не са те обичали и може би още не те обичат. Причината е, че хората са дребни и ти им го напомняш без да искаш, а те правят всичко възможно да смалят и тебе, сякаш това ще ги извиси. Ти знаеш много добре как работи всичко това, но кой има мъдростта да го разбере и смелостта да го признае? Аз щях да те харесвам. Ако бях една от онези монахини или едно от онези момичета, ти щеше да си ми любимката.

— Вероятно нямаше.

— Със сигурност щеше. Следвам те от почти двадесет години. Не заради първокласните условия за работа или заради бижутата и кожите, които ми даваш, или екзотичните почивки, на които ме водиш, съм луда по теб. Първия път, когато влезе в стаята ми. Помниш ли? Никога не бях виждала жена съдебен медик и си помислих очевидното. Какъв странен, труден и неприятен човек трябва да си. Защо иначе една жена ще си изкарва хляба по този начин? Не бях виждала твоя снимка и бях сигурна, че ще изглеждаш като чудовище, току-що изпълзяло от черно блато. Вече планирах къде мога да отида: може би в медицинския колеж. Там все някой щеше да ме наеме. Защото и за миг не си помислих да остана при теб — докато не те срещнах. След това не бих те напуснала за нищо на света. Съжалявам, че го правя сега…

— Сигурна съм, че можем да се върнем назад и да проверим телефонните разпечатки и служебния имейл — каза Скарпета сега на Бентън, Марино и Бъргър.

— В момента това не е приоритет — отговори Бъргър. — Обаче Луси ще ти изпрати информация, която трябва да погледнете. Хубаво е да видиш какво е писала Тери Бриджис — по-точно ние предполагаме, че е тя. Трудно е да се каже, защото от всичко, което знаем, спокойно може да го е писал и Оскар Бейн и дори той да е Лунаси.

— Получих списък със събрани улики, които съответстват на маркерите вътре — обади се Марино. — И чертежи на местопрестъплението, по един комплект за всеки, за да знаете кое къде е било.

Бъргър подаде назад две копия.

Марино зави по тъмна квартална улица с много дървета и ниски кооперации от червеникавокафяви тухли.

— Не прилича на район с големи престъпления — отбеляза Бентън.

— Така е — потвърди Марино. — Последното оплакване преди убийството е за силна музика.

Спряха зад една патрулка на нюйоркската полиция.

— Още една идея по този повод — каза Бъргър. — На основата на имейлите, които прегледахме с Луси, човек започва да се пита дали Тери не се е виждала с още някого.

— Ей, никой така и не си е направил труда да скрие тая тъпа полицейска кола — измърмори Марино, докато гасеше двигателя.

— Да я скрие? — попита Бентън.

— Моралес каза, че не иска да се вижда отдалече, в случай че убиецът се върне. Изглежда обаче е забравил да каже на човека, от когото зависи.

— Искаш да кажеш, че е мамила Оскар? — попита Бентън, докато отваряше вратата. — Тери е мамила Оскар, така ли? Мисля, че трябва да оставим палтата си в колата.

Слязоха. Поривите на студения вятър задърпаха костюмчето на Скарпета и разрошиха косата й. Марино се обади по мобилния си телефон да предупреди полицая на пост в апартамента, че идват. Това все още беше местопрестъпление и трябваше да остане в точно същото състояние, както когато полицията си е тръгнала малко след един след полунощ, както пишеше в докладите, които Скарпета беше прочела.

Външната врата на сградата се отвори и Марино, Бентън, Бъргър и Скарпета се изкачиха по петте стъпала и влязоха във фоайето, където ги посрещна униформен полицай: очевидно се отнасяше много сериозно към задачата си.

— Виждам, че патрулката още е отпред — каза му Марино. — Мисля, че последната заповед от главната квартира е да се разкара оттам.

— Колегата не се чувстваше добре. Сигурно е от миризмата. Не е много силна, докато не поседиш вътре — обясни полицаят. — Когато го смених, не получих такива инструкции. Да я преместя ли?

Марино се обърна към Бъргър:

— Ти какво мислиш? Моралес не искаше да се забелязва полицейското присъствие. Както казах, в случай че убиецът се върне на местопрестъплението.

— Той е монтирал камера на покрива — каза полицаят.

— Радваме се, че е толкова голяяяма тайна — подхвърли Марино.

— Единственият човек, който може да се върне в този апартамент — намеси се Бентън, — е Оскар Бейн, освен ако няма други, които се навъртат наоколо и имат ключове. Обаче ми е трудно да повярвам, че с неговата параноя ще се появи тук и ще направи опит да влезе.

— Човек в неговото душевно състояние е по-вероятно да отиде в моргата в опит да се види за последен път с любимата си — обади се Скарпета.

Беше решила, че е мълчала достатъчно. Имаше начин да предаде нужната информация и без да наруши пациентската тайна.

Марино се обърна към полицая:

— Може би не е лоша идея патрулите около Съдебномедицинската служба да се засилят, в случай че Оскар се появи. Обаче моля те, не споменавай името му, за да не чуят репортерите. Не искаме всяко джудже в Ийст Сайд да бъде спирано и разпитвано.

Сякаш районът около моргата беше популярно място за срещи на малките хора.

— Ако искаш да хапнеш нещо или да се разтъпчеш, сега е моментът — продължи Марино.

— Макар с радост да бих приел предложението ти, не, благодаря — каза полицаят и стрелна Бъргър с очи. — Заповедта ми е да стоя тук. И ще ви помоля да се подпишете в дневника.

— Не бъди толкова прекалено професионален — каза Марино. — Никой не хапе, дори госпожа Бъргър. Трябва ни обаче малко пространство. Можеш да стоиш във фоайето, щом предпочиташ. Или можеш да идеш да хапнеш нещо. Ще ти звънна петнадесет минути преди да си тръгнем. Само не отивай чак до Флорида.

Влязоха в апартамента и Скарпета подуши печено пиле, което беше на път да започне да гние. Полицаят взе куртката си от облегалката на сгъваемия стол и отворения роман „Американска ръжда“ от Филип Майер от дъбовия под. Не можеше да припарва извън това място по каквато и да било причина, а ако случайно се подадеше на изкушението, малките яркооранжеви конуси на маркерите, отбелязващи местата, откъдето са взети улики, играеха ролята на яркоцветно напомняне. Нямаше значение дали е гладен или жаден, или отчаяно му се налага да използва тоалетната — трябваше да се обади за заместник, който да поеме дежурството му, докато той се погрижи за себе си. Дори не можеше да седи, ако не си донесе собствен стол.

Скарпета отвори куфарчето за съдебномедицински експертизи още до вратата, извади цифров апарат, тефтерче, молив и раздаде на всички латексови ръкавици. После направи обичайния оглед, без да помръдва или говори. Забеляза, че като се изключат маркерите на уликите, няма нищо не на място. Дори най-малкия намек, че се е случило нещо свързано с насилие. Апартаментът беше безупречен и навсякъде, където погледнеше, виждаше следи от неотстъпчивата вманиачена жена, която беше живяла и умряла тук.

Тапицираният с дамаска на цветни мотиви диван и креслото без подлакътници бяха съвършено подредени около масичката за кафе от явор. На нея лежаха в съвършено ветрило списания, а в ъгъла стоеше нов плазмен „Пайъниър“, обърнат така, че да гледа точно към средата на дивана. В камината бяха подредени изкуствени копринени цветя. Берберският килим с цвят на слонова кост бе съвършено опънат и чист.

Като се изключат конусите на маркерите, нямаше никакви следи, които да подсказват, че полицията е претърсила цялото жилище. В този нов век на събиране на улики от местопрестъплението криминолозите носеха еднократни гащеризони и калцуни, използваха електростатични апарати за снемане на отпечатъци, а криминологичните осветителни тела и фотографията бяха изместили черния прах за следи. В напреднали управления като нюйоркското, криминолозите нито създаваха, нито унищожаваха улики.

Всекидневната преминаваше в трапезарията и кухнята. Апартаментът беше толкова малък, че Скарпета виждаше наредената за вечеря маса и съставките на самата вечеря, подредени на плота до печката. Нямаше съмнение, че пилето е още във фурната и само един господ знаеше колко още ще остане там, независимо колко щеше да се вмирише, докато наемодателят или семейството получат разрешение да влязат в жилището. Не беше отговорност или право на полицията да почисти мръсотията, останала след насилствена смърт, независимо дали е кръв, или неизядена празнична вечеря.

— Нека задам очевидния въпрос — каза Скарпета, без да се обръща към никого определено. — Съществува ли някаква възможност тя да не е била нарочената жертва? Дори съвсем слаба? След като има друг апартамент срещу нейния — и още колко? Още два на горния етаж?

— Винаги казвам, че всичко е възможно — отговори Бъргър. — Обаче тя е отворила вратите. А ако го е направил някой друг, значи е имал ключове. Изглежда, има някаква връзка между нея и лицето, което я е убило. — След това се обърна към Марино: — Ти спомена капака за покрива. Нещо ново по въпроса?

— Есемес от Моралес — отговори той. — Казва, че когато пристигнал тук снощи, стълбата била точно на същото място, където я намерил, след като инсталирал камерата на покрива. В общия килер на етажа.

Изражението му беше такова, сякаш знае някаква шега, която няма да сподели.

— Тоест нищо ново? Никой, който да представлява интерес като заподозрян или свидетел сред останалите наематели?

— Според наемодателя, който живее на Лонг Айланд, Тери Бриджис била тиха и кротка дама, с изключение на случаите, когато имала някакво оплакване. От онези, които искат всичко да е наред — каза Марино. — Но интересното е, че ако било нещо, което не можела да оправи сама, не искала да пусне хазяина да влезе да го оправи. Казвала, че ще намери кой да се погрижи. Каза, че сякаш си водела бележки за всички проблеми, в случай че му хрумне да повиши наема.

— Изглежда, наемодателят не си е падал много по нея — подхвърли Бентън.

— Нарече я взискателна на няколко пъти — отговори Марино. — Винаги се свързвала с него по електронната поща. Сякаш готвела досие за съда, точно така се изрази.

— Може да накараме Луси да намери тези имейли — каза Бъргър. — Знаем ли кое от потребителските си имена е използвала, за да се оплаква на наемодателя? Не мисля, че е Лунаси, освен ако просто не сме попаднали на някое от тях, докато преди малко бях с Луси. Между другото й казах да ми изпрати всичко интересно, което намери. Така че ще поддържаме активна онлайн връзка с нея, докато продължава да преглежда лаптопите.

— Жп линия — все едно тя кара влака. Това е моето тълкувание — добави Марино. — Наемодателят каза, че това е имейл адресът, който получил от нея. Както и да е, важното е, че явно е била голяма досада.

— Също така излиза — обади се Скарпета, — че е имала човек, който й е помагал, когато е имало нужда от някакъв ремонт.

— Аз лично се съмнявам, че е бил Оскар — отбеляза Бъргър. — Никакви намеци за това в имейлите, които видяхме досега. Нищо. Няма нейни молби да дойде да оправи казанчето на тоалетната или да смени крушката в коридора. Макар че неговият ръст би превърнал някои ремонти в твърде рисковани операции.

— Нали затова е стълбата в общия килер на горния етаж — подхвърли Марино.

— Първо искам да обиколя сама — каза Скарпета.

Взе рулетката от куфарчето, пусна я в джоба на сакото си и погледна описа на уликите, от който можеше да разбере кой конус на коя взета от местопрестъплението вещ отговаря. На метър и осемдесет от вратата стоеше конус едно — това беше мястото, където бе намерено фенерчето, описано като черно метално, марка „Луксион Стар“ с две литиеви батерии „Дюрасел“, работещо. Не беше пластмасово, както го описа Оскар, което можеше да има или да няма значение, с изключение на това, че металното фенерче би могло да е сериозно оръжие. Това означаваше, че Оскар не се беше удрял много силно, за да си причини натъртванията, които бе прегледала.

Конусите от номер две до четири съответстваха на следи от обувки, снети от дървения под, описани само като шарки на спортни обувки с приблизителни размери 16,51 на 10,16 сантиметра. Скарпета прегледа списъка и видя, че чифт маратонки са извадени от гардероба на Тери. Женски маратонки „Рийбок“ тридесет и пети номер, бели с розова гарнитура. Женска обувка номер тридесет и пет не можеше да е шестнадесет сантиметра и половина от върха до петата. Скарпета си припомни огледа на Тери в моргата и реши, че маратонките са по-малки заради непропорционално късите й пръсти.

Отпечатъците, свалени близо до вратата, вероятно бяха на Оскар, оставени, когато беше влязъл и излязъл от апартамента, за да остави палтото си в колата и да направи онова, което можеше да е направил, след като е открил тялото.

Това би било вярно, ако историята, която й бе разказал, също бе вярна в по-голямата си част.

Другите следи, снети от пода, също представляваха интерес, защото бяха от боси крака. Скарпета си спомни няколко снимки, направени с непряка светлина, и предположи, че босите отпечатъци са от Тери. Разположението им беше важно.

Всички бяха съсредоточени пред банята, където беше открито тялото, и Скарпета се запита дали Тери се е намазала с лосион за тяло или масло, може би, след като е взела душ, и затова следите на босите й крака бяха видими на дървения под — всички близо една до друга. Запита се какво ли може да означава, ако Тери не е свалила пантофите си, докато не е навлязла в района на апартамента, където е щяла да бъде убита. Ако е била нападната в мига, когато е отворила входната врата, и се е съпротивлявала, щом е била насилена да се върне в банята, нямаше ли голяма вероятност пантофите да са паднали по-рано?

Според опита на Скарпета след всички години работа по места, където е извършено убийство, пантофите, един или двата, рядко оставаха на краката на жертвите при насилие. Хората буквално ги губеха от страх.

Отиде до трапезарията. Тук миризмата на пилето беше по-силна и по-неприятна, защото кухнята бе отпред, а след това идваше гостната/кабинет според подробния чертеж или подпомогнатия от компютър дизайн CAD на вътрешността на жилището и неговите размери, които бяха включени в събраната от Марино документация.

Масата в трапезарията беше педантично подредена: чинии със сини ръбове върху колосани сини подложки точно една срещу друга, приборите от неръждаема стомана разположени точно по местата си, всичко симетрично и спретнато до крайна придирчивост, направо маниакалност. Само аранжировката на цветята не беше напълно съвършена, защото цветните пъпки на делфиниума бяха започнали да клюмнат и около вазата се бяха посипали листа като сълзи.

Скарпета издърпа столовете, за да провери сините кадифени възглавници за следи от вдлъбнатини на коленичил човек, с цел да компенсира драматично скъсения си обхват. Тери се беше покатерила, за да нареди масата, а след това бе изгладила възглавниците. Всички мебели бяха със стандартни размери. Апартаментът не беше приспособен за малки хора. Обаче, когато Скарпета започна да отваря шкафове и чекмеджета, откри стъпало с дръжка, щипци с дълга дръжка и друг инструмент, подобен на ръжен за камина, които Тери очевидно беше използвала за дърпане и бутане.

В кухнята в ъгъла под микровълновата печка цареше бъркотия: капки кръв и размазани петна, засъхнали в тъмночервено, вероятно от порязания палец на Оскар, когато е грабнал кухненската ножица, която вече не беше тук. Дървеният блок с ножовете също беше изчезнал и подобно на ножицата най-вероятно беше изпратен в лабораториите. На печката стоеше тенджерата с несготвения спанак, завъртяна с дръжката навътре, както правят хората, които се грижат за безопасността. Пилето в печката миришеше още по-гадно, и беше залепнало за дъното на дълбока алуминиева тава, а мазнината по него се беше втвърдила като жълт восък.

На плота спретнато бяха подредени готварски принадлежности и готварски ръкавици, както и кутийката с босилек, солницата и пиперницата и готварското шери. В малка керамична купа имаше три лимона, два зелени лимона и банан, вече покрит с кафяви петънца. До купата имаше помпа за тапи, която Скарпета смяташе за джунджурия, която съсипва ритуала и романтиката при отварянето на вино, и бутилка шардоне — сносно за ценовата категория. Скарпета се зачуди дали Тери е извадила виното час преди идването на Оскар, като отново предположи, че е била убита от друг човек, а не от него. Ако го бе направила, вероятно беше направила някои проучвания и бе установила, че виното трябва да се сервира хладно, а не студено.

В хладилника имаше бутилка шампанско, отново прилично според цената, сякаш Тери беше следвала всички препоръки, които е могла да намери, вероятно в интернет. Май нейната Библия е била „Потребителски съвети“. Като че ли нито една от покупките й не се основаваше на страст или игривост. Независимо дали е телевизор, чаши за вино или китайски порцелан, изборът беше на добре информиран купувач, който не прави нищо прибързано или в резултат на прищявка.

В чекмеджетата на хладилника имаше пресни броколи, чушки, лук и марули, пакет от деликатесен магазин с нарязана пуйка и швейцарско сирене, които според етикетите бяха купени в неделя от бакалия на Лексингтън авеню на няколко преки оттук заедно с продуктите за вечерята. Салатните сосове и подправките в долната част на вратата на хладилника бяха нискокалорични. В шкафовете имаше коктейлни бисквитки, ядки, супи — всички с ниско съдържание на натрий. Алкохолът, както всичко останало, беше най-добрата марка за цената си: „Дюърс“, „Смирноф“, „Танкюри“, „Джак Даниелс“.

Скарпета насочи вниманието си към кошчето за боклук и не се изненада, че е от матирана стомана, така че да не ръждясва и по него да не остават отпечатъци. Капакът се отваряше с педал, за да не пипаш неща, които може да са мръсни. Вътре в белия полиетиленов чувал за боклук лежаха опаковките на пилето за грил и спанака, множество смачкани листове домакинска хартия и зелената опаковка от цветята на масата. Скарпета се запита дали Тери е използвала кухненската ножица, за да отреже излишните седем-осем сантиметра от стеблата, които още бяха завързани с ластик, и след това я е измила и върнала на мястото й в блокчето с кухненски ножове.

В боклука нямаше касова бележка — полицията я беше намерила снощи и тя фигурираше в описа с улики. Тери беше купила цветята вчера сутринта за осем долара и деветдесет и пет цента от местния пазар. Скарпета реши, че доста жалкият малък пролетен букет не е плод на моментно хрумване. Помисли си, че е жалко, когато на човек напълно му липсват спонтанност, творчество и сърце.

Какъв адски начин на живот и колко жалко, че Тери не беше направила нищо по въпроса.

Беше следвала психология. Сигурно е знаела, че тревожното й разстройство може да се лекува. Може би, ако беше избрала този път, това щеше да промени съдбата й. Беше твърде вероятно, макар и непряко, нейните мании да са причина сега в нейния апартамент да има непознати, които да разследват всички страни на човека, който е била, и как е живяла.

Вдясно зад кухнята се намираше малката стая за гости, превърната в кабинет. Вътре имаше само бюро, канцеларски стол, странична масичка за принтер, а в стената се опираха две кантонерки, празни. Скарпета излезе в коридора и погледна към входната врата. Бъргър, Марино и Бентън бяха в хола: проверяваха списъка с улики и обсъждаха важността на малките оранжеви конуси.

— Някой знае ли дали тези кантонерки са били празни, когато е дошла полицията? — попита тя.

Марино прегледа списъка си и отговори:

— Пише, че са взели писма и разни документи. От килера са взели малък шкаф с тези неща.

— Което означава, че от кантонерките не е взето нищо — предположи Скарпета. — Много интересно. Кантонерките са две, а в тях няма нищо. Дори една празна папка. Сякаш никога не са били използвани.

Марино се приближи към нея и попита:

— Има ли прах?

— Можеш да провериш, но Тери и прах са две несъвместими неща. Няма прах, дори прашинка.

Марино влезе в гостната — кабинет и отвори кантонерките. Скарпета забеляза вдлъбнатините, които ботушите му оставяха по дебелия тъмносин мокет. И изведнъж осъзна, че няма други вдлъбнатини, освен тези и оставените от нея, когато бе влязла. Това беше странно. Полицията може да внимава да не оставя отпечатъци на местопрестъплението, но едва ли биха изчеткали мокета, след като са свършили.

— Сякаш снощи никой не е влизал тук — подхвърли тя.

Марино затвори кантонерките.

— Не ми изглежда да е имало нещо тук. Освен ако някой не е избърсал дъната на чекмеджетата. Няма следи от контури на папки. Но ченгетата са влизали тук.

Най-накрая срещна погледа й. Неговият беше предпазлив.

— От списъка с улики излиза, че малката кантонерка е извадена от килера в тази стая. — Той погледна мокета и се намръщи, очевидно забелязал същото като нея. — Да, това е много странно. Бях тук тази сутрин. Куфарите й — той посочи — също бяха в този килер.

Той го отвори. Вътре на пръта за закачалки висяха завеси в пликове от химическо чистене. На пода имаше още спретнато подреден багаж. Всяка негова стъпка сплескваше дебелия мокет.

— Обаче изглежда така, сякаш никой не е влизал тук или че някой е дошъл и е изчеткал мокета.

— Не знам. — Скарпета поклати глава. — Но ти казваш, че от снощи в този апартамент не е влизал никой, с изключение на теб, а ти си идвал днес.

— Да, вярно е, че отслабнах, но не се рея из въздуха — каза Марино. — Тогава къде по дяволите са следите ми?

На пода близо до бюрото един захранващ кабел с магнитна връзка беше включен към стената. Това също й се стори странно.

— Опаковала е лаптопите, за да ги вземе със себе си, а е оставила захранващия кабел?

— Някой е влизал тук — каза Марино. — Вероятно онзи шибаняк Моралес.