Скарпета

22.

Марино чакаше на паркинга под затворническото отделение срещу Източна 27-а улица. По това време асансьорите на деветнайсететажната сграда бяха празни.

Марино ги наблюдаваше в яркозеленото зрително поле на мощния нощен прицел, защото изпитваше нужда да я види. Трябваше да я види лично, макар и тайно, от разстояние, та дори само за няколко мига. Имаше нужда по някакъв начин да се увери, че не се е променила. Ако все още беше същата, нямаше да е жестока към него след малко. Не че бе била и в миналото, независимо колко го е заслужил. Но какво вече знаеше той, освен онова, което четеше или гледаше по телевизията?

Скарпета и Бентън излязоха от моргата и тръгнаха по прекия път през парка към „Белвю“. Беше замайващо да я види отново, и някак недействително — сякаш е била умряла. Марино си представи какво би си помислила, ако разбере колко малко му оставаше да умре.

След онова, което беше направил, наистина не му се живееше. Докато лежеше в леглото за гости в пристройката на къщата й, на сутринта, след като я беше наранил, започна да прехвърля през главата си възможностите. От време на време се бореше с гаденето, докато най-ужасното главоболие в живота му смазваше мозъка му на пулп.

Първата му мисъл беше да разбие с камионетката или мотора перилата на някой мост и да се удави. Но можеше и да оцелее, а го беше страх от невъзможността да диша. Удавянето не беше добър избор. Също така използването на найлонов плик. Не можеше да понесе и мисълта за обесване и как се гърчи и мята, след като е ритнал табуретката под краката си, но е променил мнението си. За кратко си помисли да седне във ваната и да си пререже гърлото, но при първата струя от артерията щеше да поиска да върне стореното назад, а вече щеше да е късно.

А отравянето с въглероден окис? То щеше да му остави прекалено много време за размисъл. Отрова? Същата работа. Освен това болеше и ако вземеше да се уплаши и да се обади на 112, щеше да завърши с изпомпан стомах и да изгуби уважението на всички. Да скочи от сграда? Никога! Ще вземе да извади късмет и да оцелее, обезобразен до неузнаваемост. Последен в списъка беше деветмилиметровият му пистолет. А Скарпета го беше скрила.

И докато лежеше в леглото й за гости и се чудеше къде може да го е покрила, реши, че никога няма да го намери, че е твърде махмурлия, за да го направи, и че винаги може да се застреля по-късно, защото имаше няколко запасни оръжия в сака с риболовни принадлежности, но изстрелът трябваше да е снайперски, защото най-лошият сценарий от всички беше да свърши в някой железен дроб, тоест в барокамера.

Когато накрая се свърза с Бентън в „Маклийн“ и му призна всичко, той му отговори делово, че ако това е единственото, което го спира, няма защо да се тревожи, освен ако не опита да се самоубие с полиомиелит. Точно така каза и добави, че най-вероятно, ако прецака работата, когато си пуска куршум в главата, ще свърши с увреден мозък, което дълбоко ще го изложи, но че сигурно ще запази някаква смътна представа защо е поискал да си духне свещичката.

А големият малшанс, каза Бентън, щял да е невъзстановима кома, която ще предизвика препирни във Върховния съд, преди някой да получи разрешение да дръпне шалтера. По време на всичко това, каза той, вероятно Марино нямало да осъзнава какво става, но никой нямало да знае със сигурност. Трябвало да си човек с мозъчни увреждания, за да знаеш със сигурност как е.

— Искаш да кажеш — попита Марино, — че ще чувам хората да си говорят как ще ме изключат…

— Да, от апарата за поддържане на дишането.

— И той няма да диша повече за мен, аз може би ще го знам, но никой няма да разбере, че го знам?

— Ти вече няма да можеш да дишаш. И в рамките на вероятното може да осъзнаваш, че се готвят да те откачат от респиратора. С други думи, да го изключат.

— Значи може би ще наблюдавам как човекът отива при контакта на стената и издърпва щепсела?

— Възможно е.

— И веднага ще почна да се задушавам, докато не умра.

— Няма да можеш да дишаш. Но да се надяваме, че там ще има любящи близки, които ще ти помогнат да минеш през това, но няма да знаят, че осъзнаваш тяхното присъствие.

Което веднага отново събуди страховете на Марино от задушаване. И мрачно му напомни, че единствените любящи близки, които имаше, бяха тези хора, хората, които току-що беше прецакал, и най-вече нея — Скарпета.

На следващия етап, когато с Бентън проведоха подробно обсъждане в мотелската стая на „Бостън Боул Фемили фън Сентър“, Марино реши да не се самоубива, а да вземе най-дългата отпуска през живота си в рехабилитационния център на северния бряг на Масачузетс.

Ако покажел подобрение, след като алкохолът и хапчетата за подсилване на мъжествеността бъдели изкарани от организма му, и ако се придържал съвестно към терапията, следващата крачка щяла да е да му намерят работа.

И ето го сега, след половин година, в Ню Йорк да работи за Бъргър и да се крие на този паркинг само за да зърне Скарпета, преди да се е качила в колата му и да потеглят за местопрестъплението, сякаш не е станало нищо.

Гледаше я как се придвижва беззвучно, някак призрачно в яркозеленото, гледаше жестовете й, докато тя говореше, познати, всяка подробност жива, но толкова далече от него, че той изпитваше усещането, че е призрак. Той можеше да я вижда, но тя него — не и животът й беше продължил без него. Познаваше я толкова добре, че беше сигурен, че вече е превъзмогнала онова, което й беше сторил. Онова, което нямаше да е преодоляла, беше неговото изчезване по начина, както го направи. А може би си придаваше прекалено голяма важност? Със същата вероятност тя може да не си беше помисляла повече за него и когато го видеше, нямаше да изпитва нищо. Щеше да го е зачеркнала от живота си, все едно не го е имало.

Толкова много неща се бяха случили оттогава. Беше се омъжила. Беше напуснала Чарлстън. Сега беше началник на голяма съдебномедицинска служба край Бостън. С Бентън живееха заедно в красива стара къща в Белмонт — Марино беше минавал един-два пъти през нощта с колата оттам. Имаха жилище и в Ню Йорк и той беше вървял няколко пъти покрай Хъдсън няколко преки западно от Сентръл Парк и се беше взирал в тяхната сграда; броеше етажите, за да открие кой е апартаментът им. Представяше си как изглежда отвътре и красивата гледка, която имаха към реката и града. Скарпета непрекъснато се появяваше по телевизията и бе наистина известна, но всеки път, когато се опитваше да си представи как хората я молят за автограф, Марино удряше на камък. Тази част не му се удаваше. Тя не беше от хората, които да обичат подобен род внимание, или поне той се надяваше да не е, защото ако беше, значи се бе променила.

Наблюдаваше я през мощния нощен прицел, който Луси му беше подарила за рождения ден преди две години, и копнееше да чуе гласа й. Позна настроението й по това как се движеше, сменяше позата и леко ръкомахаше — беше с черни ръкавици. Беше… ненатрапчива. Хората непрекъснато го казваха по неин адрес — че не се самоизтъква и затова, така да се каже, позицията й звучи по-гръмогласно. Не беше склонна към театралничене. Това беше друго определение, което беше чул. Всъщност Бъргър го беше използвала, докато описваше как се държи Скарпета на свидетелското място. Нямало нужда да повишава глас или да се пали, можела да си седи съвсем спокойно, съдебните заседатели винаги я приемали за откровена, имали й доверие и й вярвали.

През нощния прицел Марино виждаше дългото й палто, спретнато сресаната назад руса коса — малко по-дълга, отколкото я носеше преди, спускаше се върху яката. Виждаше познатите силни черти, толкова трудни за сравнение с когото и да било, защото беше хубава и не беше. Лицето й бе с твърде остри очертания, за да бъде с качествата за конкурс за красота, а и тя не се вписваше сред клечкоподобните жени, които шестваха в дизайнерски дрехи по котешките пътеки на модните ревюта.

Помисли, че пак ще повърне, както беше направил на сутринта в пристройката. Сърцето му заблъска, сякаш се опитваше да изскочи.

Той копнееше за нея, но сега, докато се криеше в мръсния, миришещ на ръжда паркинг, осъзна, че вече не я обича така, както някога. Беше забил кола на самоунищожението в онази част от себе си, където винаги се таеше надежда, и сега тя бе мъртва. Вече не се надяваше, че някой ден може да се влюби в него. Вече беше женена и надеждата бе мъртва. Дори Бентън да изчезнеше от картинката, надеждата беше мъртва. Марино я беше убил, и то зверски. Никога през живота си не беше правил такова нещо — а го направи на нея!

И при най-отвратителните си пиянски срещи никога не се беше натрапвал насила на жена.

Когато целуваше някоя и тя не искаше езика му в устата си, той се отдръпваше. Ако отблъснеше ръцете му, той не посягаше повече, освен ако не бъде поканен. Ако се беше надървил и го отблъснеха, не се натискаше. Ако забележеше, че неговият солдатин не иска да склони глава, винаги пускаше старите си несменяеми шегички: „Той просто ти отдава чест, скъпа. Винаги става, когато в стаята има дама. Е, мила, щом не искаш, няма нужда да ми сменяш скоростите“.

Марино може и да беше груб и с недостатъчно образование, но не беше сексуален престъпник. Не беше лош човек. Но откъде можеше да го знае Скарпета? Той не оправи нещата на сутринта след това, не направи и най-малък опит, когато тя се появи в пристройката с препечени филийки и кафе. Какво беше направил? Престори се, че не помни нищо. Оплака се от бърбъна в барчето й и каза, че тя е виновна, щом държи вкъщи нещо, което може да причини такъв махмурлук и пълно изключване.

Не призна нищо. Срамът и паниката го накараха да онемее, защото не беше съвсем сигурен какво е направил и не искаше да пита. По-добре беше да го установи сам. След седмици и месеци разследване на собственото си престъпление той най-накрая успя да сглоби пъзела. Явно не беше стигнал до края, защото когато на заранта се събуди, беше напълно облечен и единствената телесна течност, която можа да открие по себе си, беше студената му смърдяща пот.

Ясно си спомняше само отделни картини: как я бута към стената, как чува звука на късащ се плат, как усеща меката й кожа, как тя му казва, че я боли и че той знае, че не го иска. Ясно си спомняше, че тя не помръдна, и сега го разбираше и се чудеше как инстинктите й са могли да бъдат толкова безпогрешни. Той напълно беше изгубил контрол, а тя се бе оказала достатъчно умна да не се съпротивлява, за да не го разпали допълнително. Не си спомняше нищо друго, включително и гърдите й, макар да имаше смътен спомен, че беше изненадан от тях, но не неприятно. По-скоро след десетилетия разпалени фантазии те не изглеждаха така, както си ги беше представял. Е, с всички жени беше така.

Това беше разбиране, което идваше със зрелостта и нямаше нищо общо с интуицията и здравия разум. Като малко надървено момче, чийто единствен източник на сведения бяха мръсните списания, които баща му криеше в бараката с инструменти, Марино не можеше да знае онова, което откри много по-късно. Циците, подобно на пръстовите отпечатъци, имаха свои лични характеристики, които невинаги могат да се забележат под дрехите. Всяка гръд, с която бе имал вземане-даване, имаше свой неповторим размер, форма, симетрия, наклон, като най-набиващите се на очи се криеха в зърната, които бяха същината на тази вечна привлекателност. Марино, който се смяташе за познавач, пръв беше готов да каже, че колкото по-големи, толкова по-добре, но щом човек прекрачи отвъд влюбените погледи и опипването, важното бе какво ще сложи в уста.

В зеленото зрително поле на нощния прицел Скарпета и Бентън излязоха от парка и поеха по тротоара. Тя вървеше с ръце в джобовете и не носеше нищо, което означаваше, че с Бентън ще направят поне една спирка, най-вероятно в неговия кабинет. И тогава, сякаш усетили мислите му, те се хванаха за ръце и Бентън се наведе и я целуна.

Стигнаха до улицата, толкова близо, че не му трябваше усилвател на светлината, за да различи лицата им. Гледаха се така, сякаш след целувката щеше да последва още нещо. После стигнаха до Първо авеню и изчезнаха от погледа му.

Марино тъкмо се готвеше да напусне сигурното си скривалище, когато забеляза друга фигура да се появява в парка. Крачеше бързо. А след това видя още една да влиза в парка откъм ДНК сградата. В яркозеленото зрително поле на нощния прицел детектив Майк Моралес и д-р Ленора Лестър седнаха един до друг на една пейка.

Казаха си нещо и тя му даде голям плик. Вероятно информация от аутопсията на Тери Бриджис. Но предаването беше странно — сякаш бяха шпиони. Марино за малко си поигра с идеята, че двамата имат връзка, и стомахът му трепна, когато си представи мрачното й мършаво лице и птичето й тяло върху чаршафите.

Не можеше да бъде.

Беше по-вероятно д-р Лестър да е повикала Моралес колкото може по-бързо, за да си припише онова, което Скарпета е открила в моргата. А той щеше да иска тази информация, преди да я получи някой друг, включително Марино и най-вече Бъргър. Което пък означаваше, че Скарпета е открила нещо важно. После двамата станаха от пейката. Моралес изчезна зад ъгъла на ДНК сградата, а д-р Лестър тръгна към Марино: вървеше с обичайните си бързи крачки към Източна 27-а улица, очите й бяха впити в джобния компютър в ръцете й.

Явно бързаше в студения вятър към Първо авеню, откъдето вероятно щеше да си хване такси, а след това да се качи на ферибота за дома си в Ню Джърси. Изглежда, изпращаше есемес на някого.

Някога Музейната миля беше любимото място за разходка на Злата жена. Тя излизаше от апартамента си с бутилка вода и блокче зърнена закуска и избираше маршрута по Медисън авеню, за да може да позяпа витрините, а през това време предвкусването нарастваше и тя ускоряваше крачка.

Връхната точка беше музеят „Гугенхайм“, където я вълнуваха Клейфърд Стил, Джон Чембърлейн, Робърт Раушенбърг и разбира се, Пикасо. Последната изложба, която разгледа, беше на Джаксън Полък, и това беше преди две години, през пролетта.

Какво се беше случило?

Не че трябваше да подпечатва картонче в часовник за контрол на работното време, нито пък всъщност имаше някакъв живот. Обаче, след като започна да работи за Шефа, малко по малко беше спряла да ходи по музеи, на театър или в галериите, да посещава вестникарски будки и „Барнс & Ноубъл“26. Опита се да си спомни кога за последен път е забивала нос в добра книга или е сядала да реши кръстословица, слушала е музиканти в парка, потъвала е във филми или се е опивала от стихотворение.

Беше се превърнала в бръмбар в кехлибар, хваната в капана на животи, които не познаваше или не я интересуваха. Клюки. Евтините постъпки на хора, които имаха сърцата и душите на парцалени кукли. Защо да я интересува как се е облякъл господин Майкъл Джаксън за пред съда? Какво я засягаше нея или някого другиго, че Мадона е паднала от своя кон?

Вместо да гледа произведения на изкуството, Злата жена беше започнала да наднича в тоалетната на живота и да се наслаждава на хорските лайна. Сега, докато си мислеше за мрачното прибиране вкъщи по Лексингтън авеню, което й напомняше за река Стикс, с черната лимузина, започна да осъзнава някои истини.

Мъжът с каубойската шапка беше много мил, дори я потупа по коляното, преди да слезе от колата, но не й каза как се казва, а здравият разум я предупреди да не пита.

Тази вечер се беше натикала право в злото. Първо Мерилин Монро, след това червеят и накрая мазето. Може би по такъв начин Господ я подлагаше на един вид електрошокова терапия — като й показваше безсърдечния начин, по който живееше. Злата жена огледа апартамента и май за първи път, откакто съпругът й вече не беше в него, видя как изглежда в действителност и че не се е променил.

Кадифеният диван и подхождащото му кресло бяха скромни и уютни и може би тъкмо това върна съпруга й във всекидневната. Видя го да седи в креслото с падаща облегалка и да чете „Таймс“, да дъвче пурата, докато не я олигави напълно, и подуши дима, който някога насищаше всяка молекула от техния живот. Подуши го така, сякаш никога не бе викала фирма за почистване.

Няколко сезона не можа да събере достатъчно смелост да изхвърли дрехите му и да прибере нещата, които не можеше да гледа, но с които не можеше и да се раздели.

Колко пъти му беше казвала да не пресича улицата само защото зеленото човече на светофара го уверява, че може?

Как се случи това, макар той да не беше глупав и изчакваше, когато светеше червено, въпреки че улицата беше еднопосочна и не се виждаха коли?

И накрая зеленото човече го повика с жест и един ден тя имаше съпруг, на когото непрекъснато мърмореше заради пурите и затова, че не си прибира нещата, а на другия и през следващите не й остана нищо, освен неговите миризми и боклуците му, и спомена за последните думи, които си казаха, докато той излизаше.

— Имаме ли сметанки за кафето? — Тъкмо си слагаше смешното вълнено кепе с уши.

Беше му го донесла преди няколко десетилетия от Лондон и той така и не разбра, че всъщност не бе имала предвид наистина да го носи.

— Не знам как сме със сметанките. Все пак ти си единственият, който пие кафе със сметана в тази къща. — Така му беше отговорила.

Последните й думи към него.

Думите на зла жена, уволнена през същия този жесток април, понеже за нейната работа бяха наели подизпълнители в Индия и те двамата бяха рамо до рамо в тясното жилище и се тревожеха до смърт за пари. Защото той беше счетоводител и беше направил сметката.

Беше разучила техния последен миг заедно на земята, повтаряше го по всеки възможен начин, чудеше се дали бе имало нещо, което е могла да направи или каже, нещо, което да промени съдбата. Ако му беше казала, че го обича и иска ли любимите си агнешки котлети и сладки картофи за вечеря, или ако беше купила саксия с хиацинт за масата за кафе? Щеше ли съзнанието му да е съсредоточено върху едното, другото или всичко заедно, вместо върху онова, върху което е било, когато не е погледнал и на двете страни?

Дали е бил раздразнен или разсеян от злобничката й забележка за сметаната?

Ами ако му беше напомнила мило да внимава, щеше ли това да го спаси, да спаси нея и тях?

Погледна плазмения телевизор и си го представи как си пуши пурата с онова негово невярващо изражение. Виждаше го всеки път, щом затвореше очи. Или го мярваше с крайчеца на окото или когато не носеше очила — сянка или струпано върху стола пране. Виждаше го така, както изглеждаше, преди да си отиде. И се сещаше, че го няма.

Щеше да погледне плазмения телевизор и да каже:

— Скъпа, защо такъв телевизор? Кому е нужен такъв телевизор? Сигурно дори не е произведен в Америка. Не можем да си позволим такъв телевизор!

Нямаше да го одобри. О, боже, нямаше да одобри нито едно от нещата, които беше направила или купила, откакто си отиде.

Креслото с падаща облегалка беше празно и хлътнатината, която беше направил, я караше да чувства такова отчаяние, че в главата й нахлуваха още спомени.

Как го обяви за изчезнал.

Усещането сякаш живее в сцените на стотици филми, докато стискаше телефона и умоляваше в полицията да й повярват.

— Повярвайте ми. Моля, повярвайте.

Каза на, о, толкова разумната полицайка, че нейният съпруг не ходи по барове и не скитосва. Че няма проблеми с паметта, нито има любовница. Че винаги се прибира право вкъщи като бойскаут и че ако го е обхванало приключенско настроение или се е разбунтувал, е щял да й се обади.

— И просто щеше да ми каже да си еба майката и че ще се прибере, когато той реши, както прави всеки път, когато го обхваща приключенско настроение или се е разбунтувал — каза Злата жена на полицайката, която говореше така, сякаш дъвчеше дъвка.

Никой не се паникьоса, освен Злата жена.

На никой не му пукаше.

Детективът, един от многото в Нюйоркското полицейско управление, който най-накрая се обади, говореше със съжаление.

— Госпожо, много съжалявам, че трябва да ви съобщя… Около четири следобед се отзовах на повикване за произшествие…

Беше учтив, но имаше твърде много работа. Каза няколко пъти, че съжалява, но не й предложи да я съпроводи до моргата.

— Моргата? Къде?

— Близо до „Белвю“.

— Коя „Белвю“?

— Госпожо, има само една болница „Белвю“.

— Сигурна съм, че не е така. Има стара и съответно нова. До коя от двете е близо моргата?

Можела да отиде там в осем вечерта и да разпознае тялото, дадоха й адреса, за да не обърка едната болница с другата, получи и името на съдебния медик: д-р Ленора Лестър, БПП и ДМ, ще рече бакалавър по право и доктор по медицина.

Ама страшно недружелюбна и неприятна жена въпреки цялото й образование, и колко коравосърдечна беше, като вкара Злата жена почти на бегом в онази малка стаичка и дръпна рязко чаршафа.

Очите му бяха затворени и до брадичката беше завит със син хартиен чаршаф за еднократна употреба.

Никакви следи от наранявания, дори одраскване или натъртване, и за миг Злата жена не повярва, че се е случило най-лошото.

— Няма нищо счупено! Какво е станало? Какво се е случило в действителност? Не може да е умрял. Нищо му няма. Изглежда наред. Само е блед. Да, толкова блед, че аз първа ще се съглася, че не изглежда добре. Но не може да е мъртъв!

Д-р Лестър беше като препарирана кокошка във витрина, устата й почти не се отваряше, докато й обясни съвсем накратко, че съпругът й станал жертва на пътно произшествие като по учебник.

Ударен отзад, докато е бил прав.

Хвърлен през предния капак на таксито.

Ударил тила си в предното стъкло.

— Получил е фатални счупвания на гръбначния стълб — каза скованото бяло лице на лекарката.

Силата на удара била счупила и двата му долни крайника — продължи вцепененото бяло лице.

Долни крайници.

Краката на нейния любим, които носеха чорапи и обувки и в този жесток априлски следобед кадифени мокасини в почти същото светлокафяво като дивана и креслото с падаща облегалка. Мокасини, които тя му беше избрала в „Сакс“.

Скованото бяло лице каза в малкото помещение:

— Изглежда така добре, защото най-дълбоките обезобразяващи рани са по долните крайници.

Които бяха покрити, долните крайници, неговите долни крайници, със синия хартиен чаршаф.

Злата жена си тръгна от моргата, като остави имейла си за връзка, а по-късно написа чек и получи копие от окончателния доклад на д-р Лестър, който бе висял цели пет месеца да чака резултатите от токсикологията. Официалните резултати от аутопсията още лежаха запечатани в полицейския плик в най-долното чекмедже под кутията с предпочитаните от нейния мъж пури, които беше вакуумирала в пликче за фризер, защото не искаше да ги помирисва, но не можеше да събере сили да ги изхвърли.

Сложи чаша бърбън до компютъра и седна. Щеше да работи до по-късно от обикновено: не искаше да си ляга скоро и изобщо някога. Хрумна й, че всичко все пак беше горе-долу поносимо, докато не отвори снимката на Мерилин Монро.

Помисли си за наказващия Бог и си представи мъжа с бакенбарди като овнешки котлети и блестящите бижута, предложението му за безплатно кученце и след това пътуването до дома й. Той се опитваше да я накара да млъкне, чрез подкупа с любезност, която намекваше какво може да стане, ако реши да не е мил. Беше го заварила с окървавени ръце и двамата го знаеха и той искаше тя да изпитва приятелски чувства към него за доброто и на двама им.

Влезе в интернет и попадна на статия, излязла преди три седмици в „Таймс“, през същата седмица, след като Шефа беше написал такива хубави работи за централния магазин на „Сърца и опашки“ на Лексингтън авеню. Материалът съдържаше снимка на белокос мъж с големи бакенбарди и лице със следи от разгулен живот.

Казваше се Джейк Лаудин.

През октомври срещу него бяха повдигнати осем обвинения за жестокост към животните, след като един от магазините за домашни любимци в Бронкс, негова собственост, бил претърсен, но в началото на декември той се беше измъкнал чист:

Това беше вторият път тази вечер, когато Злата жена се обади на 112.

Само че този път беше по-пияна и разстроена.

— Убийци — каза тя на диспечера и повтори адреса на Лексингтън авеню. — Малките са затворени там…

— Госпожо?

— След станалото той ме накара да се кача в колата и насмалко да умра от страх… Той е червендалест и навъсен и пази хладно мълчание.

— Госпожо?

— Вие сте се опитали да го вкарате в затвора за същото! Хитлер! Не, Пол Пот. Но той се е измъкнал. Кажете на госпожа Бъргър. Моля. Кажете й веднага. Моля.

— Госпожо? Бихте ли желали да ви посети полицай?

— Моля, нека е някой от кучешкия екип на госпожа Бъргър. Моля! Не съм луда. Честна дума. Снимах него и фризера с мобилния си телефон.

Но не беше.

— Те мърдаха! — изплака тя. — Всичките мърдаха!