Скарпета

26.

Оскар Бейн живееше на Амстердам авеню в десететажна сграда от безвкусни жълти тухли, която напомни на Скарпета фашистките сгради на Мусолини в Рим. Портиерът отказа да ги пусне до асансьора, докато Моралес не му показа значката си. Приличаше на ирландец, възпълен и побелял, облечен в униформа със същия зелен цвят като тентата пред входа.

— Не съм го виждал от Нова година — обясни портиерът и кимна към куфарчето на Скарпета. — Мисля, че знам защо сте тук.

— Така ли? — възкликна подигравателно Моралес. — И защо сме тук?

— Четох за това. Никога не съм я виждал.

— Имаш предвид Тери Бриджис? — попита Бентън.

— Ами да де, всички говорят за случая. Чух, че го били пуснали от „Белвю“. Не е хубаво, че го наричат как ли не. Човек изпитва съжаление към всеки, който е подложен на подобни подигравки.

Доколкото Скарпета знаеше, никой не беше чувал за Оскар и никой нямаше представа къде е в действителност и тя много се тревожеше, че някой може да го нарани.

— Значи ние портиерите сме петима и всички казват едно и също: тя никога не е идвала в тази сграда, защото поне един от нас щеше да знае. А той стана странен — добави портиерът.

Говореше на Скарпета и Бентън, защото очевидно не харесваше Моралес и не се опитваше много-много да го скрие.

— А не беше такъв преди — продължи мъжът, — и го знам това със сигурност, защото работя тук от единадесет години, а той живее в сградата от пет-шест. Преди беше дружелюбен, наистина мил човек. Изведнъж обаче се промени. Отряза си косата и я изруси. Стана като невен в главата, престана да говори и през повечето време си седеше вкъщи. А когато излизаше, го правеше в странни часове и беше нервен като сърна.

— Къде си държи колата? — попита Моралес.

— В подземния гараж зад блока. Много от живущите паркират там.

— Кога се случи? — попита Бентън. — Кога забелязахте промените у него?

— В началото на есента. През октомври вече започна да става очевидно, че нещо с него не е наред. Като знам сега за момичето, си обяснявам онова, което се питах тогава: в какво ли се е забъркал? Да го кажем другояче: когато двама души се съберат и единият се промени към по-лошо — а бе вие си решете.

— Денонощно ли има човек на входа? — попита Бентън.

— Двадесет и четири часа дневно седем дни в седмицата. Елате, ще ви заведа горе. Имате ключ, нали?

— Защо, вие нямате ли?

— Всъщност не. — Пръстът му в зелена ръкавица натисна бутона за повикване на асансьора. — Преди няколко месеца господин Бейн сам си смени патрона. По времето, когато започна да става странен.

Качиха се, портиерът натисна бутона за десетия етаж и продължи:

— Би трябвало да ни даде ключ. Трябва да имаме ключове от всички апартаменти в случай на извънредно положение, нали така? Не спряхме да му искаме, но все още не сме получили.

— Изглежда, милият Оскар не иска никой да му влиза в жилището — обади се Моралес. — Изненадан съм, че не сте го изхвърлили.

— Работата вече вървеше към сблъсък с управителя. Никой не иска подобно нещо, нали? Все се надявахме, че ще се вразуми. Съжалявам, че е толкова бавен. Най-бавният асансьор в града. Все едно някой горе на покрива ни дърпа с въже… Та както и да е, господин Бейн живее изолирано. Никога не му идват гости. Никога не е създавал проблеми, но искам да кажа, че започна да се държи малко необичайно по същото време, когато си боядиса косата. Не че е моя работа, но…

— Това единственият асансьор ли е? — попита Скарпета.

— Има и товарен. Молим живущите да използват него, когато си извеждат кучетата. Не всички са съгласни да са в един асансьор с куче. Пуделите са най-лошите. А кралските са отвратителни. Страх ме е от тях. Не се качвам на асансьора, ако някой от тях е вътре. По-скоро бих се возил с питбул.

— Ако някой се качи на товарния асансьор, ще го видиш ли? — попита Моралес. — Например, ако се опитва да се измъкне, без да го видят?

— Не виждам как може да стане. И от двата асансьора се слиза — и се качва де — през парадния вход.

— Значи няма друг начин за влизане в сградата? — настоя Моралес. — Сигурни ли сме, че Оскар не е дошъл тази вечер и никой не го е видял?

— Освен ако не се е качил по противопожарната стълба и не е влязъл през покрива — каза портиерът така, сякаш за да го направи, Оскар трябваше да е поне Човекът паяк.

На влизане Скарпета беше забелязала зигзагообразната стълба и площадките.

Асансьорът спря и излязоха във фоайето. Беше покрито със стар зелен мокет, а стените бяха светложълти. Скарпета погледна нагоре към пластмасовия купол със стоманени рамки и попита:

— Това ли е достъпът от покрива, за който стана дума?

— Да, госпожо, но трябва и стълба. От противопожарната стълба се стига само до апартаментите.

— Къде е стълбата?

— Някъде в мазето.

— Може ли да проверите дали все още си е на мястото? — попита Бентън.

— Разбира се. Обаче сигурно не е влязъл и излязъл оттук, защото иначе стълбата щеше да е под оберлихта, нали? Не мога да ви разбера. Да не би да искате да кажете, че трябва да имаме охрана и на покрива? В края на краищата са го пуснали от „Белвю“, нали?

Поведе ги по коридора към тъмната дървена врата на апартамента на Оскар, 10Б.

— Колко апартамента има на този етаж? — попита Скарпета. — Четири?

— Да, госпожо. Съседите му работят и ги няма през деня. Вечер също често излизат, защото нямат деца. Двама имат и други жилища в града.

— Ще ми трябва информация за тях — намеси се Моралес. — И не само за тях, а за всички, които живеят в сградата.

— Разбира се. Жилищата са четиридесет. По четири на етаж. Този е най-грозният, както виждате. Не бих го нарекъл мансарда, защото апартаментите не са по-хубави от онези на другите етажи. Но пък гледката е много по-хубава. От задните жилища Хъдсън се вижда много хубаво. Да ви кажа, наистина съм смаян. Господин Бейн със сигурност не прилича на такъв тип. Но пък кой ли прилича? А и започна да става странен, както ви казах. Ще ида да проверя за стълбата.

— Друже, едно малко уточнение — каза Моралес. — На господин Оскар Бейн не му е повдигнато никакво обвинение. Никой не казва, че е убил гаджето си. Така че внимавай какви ги приказваш за него. Разбрано?

Бяха стигнали вратата на Оскар и Моралес извади ключ — „Медеко“, за брава с четиристранно заключване. Скарпета забеляза и нещо друго, към което не искаше да привлича внимание, докато портиерът беше още при тях. Черна нишка, дълга петнайсетина сантиметра, на мокета точно под долната панта на вратата.

— Аз ще съм долу — каза портиерът. — Ако ви дотрябвам, в кухнята има вътрешен телефон. Наберете нула. На кого да се обадя за стълбата?

Моралес му подаде визитка.

На портиера, изглежда, не му се щеше да я взима, но нямаше избор. Тръгна обратно към асансьора, а през това време Скарпета сложи на пода куфарчето си, отвори го и раздаде на всички ръкавици. Вдигна нишката, огледа я с лупата и забеляза в единия край възел, покрит с нещо, което приличаше на безцветен восък.

Заподозря, че знае предназначението на нишката с възела, но вратата беше два пъти по-висока от Оскар и той със сигурност не би могъл да стигне до горния й край без помощ.

— Какво намери? — попита Моралес, взе нишката и я заразглежда с лупата.

— Ако трябва да направя предположение — обясни тя, — бих казала, че я е сложил на горния ръб на вратата, за да разбере дали е отваряна, докато го е нямало.

— Хитър дребосък. Май ще е по-добре да разберем все пак къде е стълбата. Как е стигнал до горния край на вратата?

— Знаем, че е параноичен — намеси се Бентън.

Скарпета постави нишката в плик за улики и я номерира, докато Моралес отключваше и отваряше. Алармата започна да вие, но той влезе и набра кода — беше записан на салфетка, после запали лампите.

— О, я вижте, тук има още една джаджа за прогонване на духове — подхвърли той насмешливо, наведе се и вдигна изправената на пода пред вратата телена закачалка. — Сега остава да видим черта от брашно, както правят откачалките, за да не би в къщите им да влязат извънземни.

Скарпета огледа двата края на изправената телена закачалка, след това огледа малкото сплескано парче восък в пликчето за улики.

— Вероятно така е успял да сложи нишката горе. Нанизал е навосъчения възел върху края на закачалката. На восъка има вдлъбнатина, която отговаря на диаметъра на телта. Я да видя дали съм права.

Излезе от апартамента и затвори вратата. Под нея имаше достатъчно разстояние, та закачалката да влезе. Пъхна я под вратата в апартамента и Моралес отвори.

— Луда работа! — каза Моралес. — Нямам предвид теб.

Всекидневната беше безупречна и мъжка: стените бяха боядисани в отсенки на тъмносиньото и украсени с красива сбирка от викториански карти и графики. Оскар си падаше по тъмни антики и английска кожа и очевидно беше маниакално пристрастен към устройствата за борба срещу контрола на съзнанието. Те бяха стратегически разположени навсякъде: от евтини спектрометри и радиочестотни сензори до такива за измерване на магнитни вълни. Предназначението им беше да откриват различни проследяващи честоти като инфрачервени, електрически и магнитни вълни.

Докато обикаляха из апартамента, откриха антени, парчета облицовано с винил олово, легени с вода и странни приспособления като метални плочки, покрити с алуминиево фолио и свързани с батерии, самоделни медни пирамиди, пластмасови каски, покрити със звукоизолираща пяна и завършващи на върха с малки парчета тръба.

Палатка от алуминиево фолио напълно покриваше леглото на Оскар.

— Устройства за смущаване на вълните — обясни Бентън. — Пирамидите и каската за блокиране на звуковите вълни и лъчевите енергии, включително психическата. Опитвал се е да създаде около себе си балон от силови полета.

Луси слезе от таксито пред кооперацията от червеникавокафяви тухли на Тери Бриджис, прехвърли найлоновата раница през рамо, плати сметката и загледа как Марино и един униформен полицай товарят в полицейския микробус един голям кашон. Не беше виждала Марино, откакто миналата пролет го заплаши в рибарската колиба, че ще му пръсне главата, и реши, че най-добрият подход е да отиде право при него.

— Това ли е полицаят, който ще придружи товара?

— Да — отвърна Марино.

— Записа ли си номера на фюзелажа и имената на пилотите? — попита тя ченгето. — Самолетът е на територията на „Сигначър“ на Ла Гуардия, Брент ще те чака на входа. Той е СП, ще носи черен костюм, бяла риза и синя вратовръзка. И панталони, разбира се.

— Какво е СП? — попита полицаят, докато затваряше задната врата на микробуса. — И какви са тия глупости, че носи панталони?

— Старши пилот, седи на лявата седалка и ще ти прави компания. Гледай да му кажеш, че носиш пистолет, в случай че си е забравил очилата. Без очила е сляп като прилеп. Затова носи панталони.

— Ха, ха, това трябва да мине за шега, така ли?

— Има двама пилоти. Според правилата на Въздушния контрол само единият трябва да вижда. Затова носят панталони.

Полицаят я изгледа тъпо, после се обърна към Марино:

— Кажи ми, че се бъзика.

— Не знам. Аз не обичам да летя. Вече не обичам.

Бъргър излезе и се спусна по петте стъпала в студения вилнеещ вятър. Беше без палто. Бръсна косата от лицето си, придърпа сакото, за да се защити от студа, и каза на Марино:

— Няма да е лошо да си вземем палтата.

Не каза нищо на Луси, но докосна ръката й, докато вървяха с него към тъмносинята „Импала“.

— Ще проверя безжичната мрежа, която е използвала Тери — каза Луси на Марино. — Кажи на полицая, който пази апартамента й, за да си нямам проблеми с него и да не завърша на пода с белезници на ръцете. А може и да не се наложи да влизам в жилището, ако цялата сграда е към същата мрежа. Но преди това имам да ви казвам някои интересни неща.

— Защо не седнем в колата? — предложи Бъргър. — Там поне не духа.

Двете с Луси се настаниха отзад, а Марино седна на предната седалка, запали двигателя и пусна парното. Микробусът със стола на Тери Бриджис се отдели от бордюра и потегли. Луси дръпна ципа на раницата, измъкна отвътре „Мак Бук“ и го отвори.

— Две важни неща — започна тя. — Първо, как Тери се е хванала на въдицата на Скарпета612, което и да е лицето. Интернет страницата на „Джон Джей“. Девети октомври, около месец след като Кей и Бентън стават преподаватели там. Тери, или който и да е влязъл в нея под псевдонима Лунаси, е оставил съобщение в един новинарски бюлетин на колежа с въпрос дали някой знае как да се свърже с леля Кей.

Бъргър си обличаше палтото и Луси долови финия аромат на подправки, бамбук и масло от цветове на горчив портокал — парфюма на Бъргър, от Лондон. Луси вече беше попитала за него, надяваше се, че това не е поредното симпатично нещо, останало от Грег.

— Бюлетинът се пази в архив — продължи Луси.

— Как успя да го намериш? — попита Марино и се обърна към тях. Чертите му бяха почти неразличими в мрака.

— Доста си отслабнал — каза Луси.

— Престанах да ям — отговори той. — Не разбирам как хората не са се сетили за това. Бих могъл да напиша книга по въпроса и да изкарам бая пари.

— Ами напиши. Книга с празни листове.

— Точно това мисля да направя. Никаква храна и празни страници. Ще свърши работа.

Луси усещаше как внимателният му поглед изучава нея и Бъргър. Марино имаше сензори, които му казваха къде са хората в отношенията помежду си и в отношенията си с него. В неговия начин на мислене всичко беше свързано.

Бъргър четеше написаното на екрана на преносимия компютър.

Луси прочете текста на глас за Марино.

После отвори друг файл и на екрана се появи снимката на Скарпета от днешната сутрешна колона на „Готам те пипна!“.

— Снимката в същия бюлетин ли е била? — попита Бъргър.

Луси вдигна лаптопа така, че Марино да може да види неласкателната снимка на Скарпета в моргата — как сочи някого със скалпела.

— Това е оригиналната снимка — обясни Луси. — Фонът не е премахнат с фотошопа. Ако си спомняте, снимката в „Готам те пипна!“ е само на леля и човек не може да добие ясна представа къде точно е направена. Обаче, когато си върнем фона, виждаме плот с монитор за охранителни камери, а зад него има шкаф с чекмеджета. Поиграх си малко със снимката и я поизчистих — тя отвори друг файл, — и стигнах до това.

Показа увеличеното изображение на пластмасовата маска, която покриваше лицето на Скарпета. В него се отразяваха неясните черти на друго лице.

Луси плъзна пръст по падчето и отвори още един файл. Сега изображението на отразеното във визьора лице беше по-ясно.

— Доктор Лестър! — възкликна Бъргър.

— Логично — обади се Марино. — Човек като нея би мразил докторката и в червата.

— Можем да установим някои неща, които може да имат или нямат връзка — продължи Луси. — Снимката, публикувана тази сутрин в интернет, е направена в Съдебномедицинската служба на Ню Йорк по време на случай или случаи в присъствието на доктор Лестър и тя е човекът, с когото леля разговаря. Очевидно доктор Лестър не е направила снимката, но знае кой я е направил, освен ако е пропуснала да забележи, че снимат колежката й.

— Знае тя, знае — каза Бъргър решително. — Пази си владенията като лешояд.

— Тази снимка я няма на страницата на „Джон Джей“, макар да е възможно да я има в интернет и някой почитател да я е пратил на „Готам те пипна!“.

— Откъде знаеш, че доктор Лестър не я е направила лично? — попита Марино.

— Ще трябва да вляза в нейния имейл, за да го установя — каза Луси.

— Не — намеси се Бъргър. — Това не е в стила на Ленора. Начинът й на действие в нейния нещастен живот е да уволнява хората и да се държи с тях така, сякаш нямат значение. Не да привлича вниманието към тях. Единственият човек, към когото отчаяно иска да привлече внимание, е тя самата.

— Тази вечер ги видях двамата да се държат много мило един с друг — подхвърли Марино. — С Моралес имам предвид. В парка на „Белвю“ до сградата за ДНК. Срещнаха се на една пейка за няколко минути, след като Бентън и докторката излязоха от моргата. Видях го, защото ги чаках, за да ги докарам тук. Моят прочит на станалото е, че доктор Лестър е искала да съобщи на Моралес какво е правила докторката в моргата и какво е открила. Освен това доктор Лестър прати есемес на някого, когато си тръгна през парка.

— Не съм сигурна, че това има някакво значение — възрази Бъргър. — Днес всички непрекъснато изпращат съобщения.

— Странно — обади се Луси. — Да се срещат в тъмния парк? Да не са…

— Опитах се да си го представя — отговори Марино. — Не можах обаче.

— Той има навика да се лепи за всички — каза Бъргър. — Може да са близки, но не са любовници. Бих казала, че тя не е негов тип.

— Освен ако не е некрофил — каза Марино сериозно, сякаш тази възможност наистина съществуваше.

— Подигравките са излишни — заяви Бъргър твърдо.

— Същността е — каза Марино, — че това ме изненада, защото не мисля, че е толкова близка с когото и да било, че да му изпраща текстово съобщение.

— Най-вероятно е изпратила съобщение на главния патолог — каза Бъргър. — Само предположение, но това повече й подхожда, особено ако може да му даде информация и да си припише нещо, което е направил друг.

— Да си покрие гърба, защото вероятно е пропуснала нещо — обади се Луси. — Затова веднага се е свързала с началника. Трябва да вляза в неговия имейл, за да разбера.

— Не — каза Бъргър още по-твърдо.

Рамото й беше здраво притиснато в Лусиното.

Луси така силно осъзнаваше всяко движение на Бъргър, звук и миризма, че се чувстваше като взела ЛСД — поне въз основа на онова, което беше чела за наркотика: усилен пулс, повишена телесна температура, смесени усещания като „чуване“ — на цветовете и „виждане“ на звуците…

— Сигурно е нещо такова — съгласи се Марино. — Тя е риба лоцман. Плува с акулите и събира останките, които изпускат. Не й се подигравам. Това е истината.

— Каква е връзката на Тери с всичко това? — попита Бъргър.

— Снимката е била изпратена на нея — отговори Луси. — По-точно на потребителската сметка Лунаси.

— Кой я е изпратил? — попита Бъргър.

— Скарпета612 й я изпраща в първия понеделник на декември, което ще рече 3 декември, и по някаква причина, малко нелогично според мен, Тери я изтрива. Онзи, който й я изпраща, също я изтрива, затова не се оказа в кошчето. Трябваше да я възстановя с помощта на неутралната мрежова програма.

— Искаш да кажеш, че снимката е изпратена на трети декември и двете страни са я изтрили веднага, в един и същи ден? — попита Марино.

— Да.

— Имало ли е съобщение към снимката? — попита Бъргър.

— Ей сега ще ви го покажа.

Луси плъзна пръст по падчето.

— Тери Бриджис е писала книга? — попита Марино.

— Не знам — отговори Луси. — Но на базата на онова, което с Джейми видяхме от дисертацията й, може да се каже, че е вървяла натам.

— Особено ако е повярвала, че всички тези материали идват действително от Кей — каза Бъргър. — А аз мисля, че е било точно така. Мисля, че Лунаси е била Тери. За протокола обаче ще кажа, че това е само предположение.

— Аз също мисля така — включи се Луси. — Очевидно важният въпрос е дали лицето, което се е представяло за леля ми пред Тери в тези имейли, има нещо общо с нейното убийство?

— А интернет протоколът? — попита Марино.

— А вие кога ще получите информацията от доставчика на интернет, за да идентифицираме клиента? Защото адресът, който получавам аз, е двадесет и някое си каре Горен Ийст Сайд, което включва Гугенхайм, Метрополитън и Еврейския музей. Това не помага за решаването на въпроса.

Луси знаеше точното място, но нямаше да е щедра. Бъргър не обичаше да се нарушават правилата, а тя имаше приятели сред общността на интернет доставчиците още от годините си в полицията и други, от още по-отдавна, да не говорим за общи познати. Онова, което беше направила, не се различаваше от това как ченгетата взимаха съдебно разпореждане, след като вече са отворили багажника на колата и са открили вътре сто килограма кокаин.

— Също така в този район, който е известен като Милята на музеите, се намира и кабинетът на дерматоложката доктор Елизабет Стюарт.

Лицето на Бъргър беше съвсем до нейното в мрака на задната седалка, парфюмът й й действаше като магия.

— В същия район? — попита Бъргър.

— Дерматоложката на звездите има апартамент, който заема целия трийсети етаж на сградата, в която е кабинетът й — обясни Луси. — Отсъства заради празниците. Кабинетът й ще бъде отворен чак в понеделник, на седми януари.