Скарпета

27.

Скарпета изчака с влизането в библиотеката, докато не успя да намери извинение да остане сама: обаждането на Луси й предостави тази възможност.

Тя остави Моралес и Бентън в спалнята, мина през гостната и влезе в библиотеката точно докато Луси й разказваше за съобщението на страницата на „Джон Джей“ и я попита дали е знаела за това. Докато оглеждаше лавиците с книги по психиатрия, тя отговори, че не е знаела, и добави:

— Съжалявам, че чувам подобно нещо. Всичко, което чувам, ме кара да съжалявам. Съжалявам искрено. Ще ми се да бях знаела, че се опитва да ме намери.

Не виждаше книгата, за която й беше казал Оскар: „Преживелиците на психиатричния лекар“, в която твърдеше, че е скрил компактдиска. Съмненията й в него се умножиха. Каква игричка играеше с нея?

— А тазсутрешната снимка в интернет — продължи Луси — е направена тук, в нюйоркската морга. В момента си разговаряла с доктор Лестър. Това подсеща ли те за нещо?

— Нямам спомен някой да ме е снимал, докато съм била там, иначе щях да се сетя сутринта, когато видях снимката.

— Когато я погледнеш пак, ще я видиш допълнена с плот и екран за изображенията от охранителните камери. Може би ще успееш да разбереш къде е стояло лицето. Може това да ти подскаже нещо.

— Трябва да е било откъм някоя маса за аутопсии. В залата има три, така че може да е имало още някого за друг случай. Обещавам, че ще помисля внимателно за това, но не сега.

Всичко, за което можеше да мисли сега, бе да говори отново с Оскар и да му каже, че книгата не е тук. Можеше да си представи отговора му: „Те са намерили компактдиска“. Това щеше да обясни нишката откъм външната част на вратата. „Те са го взели“. Това щеше да каже. Тя не беше споменавала книгата и скрития в нея компактдиск на Моралес или Бентън. Не можеше да им каже, че книгата и дискът са тук, и не можеше да им каже, че ги няма. Тя беше лекарката на Оскар Бейн. Онова, което се беше случило между тях, оставаше поверително в разумни граници.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Луси. — Ще ти продиктувам телефоните на доктор Елизабет Стюарт. Това е дерматоложката.

— Зная коя е.

Луси обясни, че снимката е изпратена на Тери Бриджис на трети декември около обяд от едно интернет-кафе от другата страна на улицата срещу кабинета на доктор Стюарт. Даде на Скарпета номера на мобилен телефон и номера на президентския апартамент в „Сейнт Реджис“, Аспен, Колорадо и обясни, че д-р Стюарт винаги отсяда там под името на съпруга си, което е Оксфорд.

— Питай за доктор Оксфорд — посъветва я Луси. — Направо да се чудиш какво са готови да ти разкажат хората, но няма да го кажа на никого другиго. Джейми държи да се минава по официалните канали, представяш ли си? Както и да е. Можеш ли да попиташ Моралес нещо от мое име и да кажеш на Бентън да ми звънне после?

— Разбира се.

— Аз съм във фоайето на Терината кооперация, влязла съм в безжичния интернет, който е достъпен за всички апартаменти — обясни Луси. — Той излъчва, което означава, че е видим за всички, които са в него. Има такова устройство.

Домашният гимнастически салон на Оскар се намираше в спалнята за гости. Покритото му с алуминиево фолио легло бе в средата на помещението, където разговаряха Бентън и Моралес.

— Какво точно да го питам? — каза Скарпета.

Можеше да види защо Моралес е популярен сред жените и неохотно уважаван, но мразен от почти всички останали, включително съдиите. Напомняше й за спортните звезди, които бяха на стипендии в Корнел, когато следваше там, тези боклучави крайно самоуверени млади мъже, които компенсираха сравнително дребния си ръст с жилавост и бързина и бяха нагли и скандални. Не слушаха никого, не уважаваха треньорите и съотборниците си, бяха интелектуално мързеливи, но бележеха точки и радваха тълпите. Не бяха мили хора.

— Питай го дали знае, че там има камера — каза Луси.

— Мога да отговоря и аз — каза Скарпета. — Инсталирал е камера за видеонаблюдение на покрива. Марино знае за нея. Джейми с теб ли е?

Скарпета не осъзнаваше защо задава този въпрос, докато думите не изскочиха. Беше нещо, което усещаше, може би го бе почувствала още първия път, щом ги беше видяла заедно по времето, когато Луси беше още дете или дете поне в съзнанието на Скарпета. А Бъргър беше почти петнадесет години по-голяма от нея.

Имаше ли значение?

Луси със сигурност вече не беше дете. Обясни на Скарпета, че Бъргър и Марино са отишли от другата страна на улицата, за да разговарят със свидетелка, още преди половин час.

Може би простата логика подсказваше, че толкова заета и важна прокурорка като Джейми Бъргър няма да прекара цяла вечер с Луси в Гринич Вилидж, за да гледа как един компютър работи с някаква програма. Всичко, което Луси можеше да открие, можеше да бъде предадено по телефона или с имейл. Вярно беше, че Бъргър е известна с трудолюбието си и е крайно енергична и свирепа, когато ставаше дума да възприеме местопрестъплението лично, и се разпореждаше уликите да бъдат бързо анализирани. От време на време се появяваше и в моргата, ако някоя аутопсия я интересуваше и не я правеше д-р Лестър. Не беше от хората, които гледат компютри. Не сядаше в лабораторията, за да гледа хроматографията, микроскопията, проучването на уликите или усилването на слабите биологични следи.

Бъргър даваше заповеди и после провеждаше срещи за преглеждане на резултатите. На Скарпета й беше неприятно да си мисли как Луси и Бъргър са били сами часове наред. Тревогата й водеше началото си отпреди пет години, последния път, когато ги беше видяла заедно, когато се появи без предупреждение в мансардния апартамент на Бъргър.

Беше очаквала, че ще намери Луси там да споделя с Бъргър какво се е случило в хотелската стая в Шчечин, да разкрива подробности, които Скарпета не знаеше.

Беше почувствала, че вече не е център на живота на племенницата си. Или може би беше очаквала, че един ден вече няма да бъде. Това беше истината, нейната егоистична истина.

Скарпета каза на Бентън, че Луси иска да говори с него, и добави:

— Аз ще отида да прегледам шкафовете му. — Това беше нейният начин да му даде знак.

— Ще съм в хола — каза Бентън, докато набираше номера на мобилния си телефон.

Скарпета усещаше, че Моралес я гледа, докато влиза в банята на Оскар. Колкото повече се запознаваше с начина на живот на Бейн, толкова по-потисната се чувстваше заради влошеното му психическо състояние. Шишенцата в шкафа за лекарства сочеха, че вярва в своите собствени кошмари, датите по лекарствата с рецепти потвърждаваха и времевата рамка.

Откри лизин, пантотенова и фолиева киселина, аминокиселини, калций, йодин, кафяви водорасли — хранителни добавки, приемани от хора, които са пострадали от радиация или се страхуват, че са. Под мивката имаше големи бутилки бял оцет, който Оскар сигурно добавяше към ваните си. В началото на миналия октомври беше получил рецепта за есзопиклон, който се използваше за лекуване на безсъние. Оттогава два пъти беше купувал лекарства с нея, вторият на двадесет и седми декември в аптека от веригата „Дуейн Рийд“. Името на лекаря, предписал сънотворното, беше Елизабет Стюарт. Скарпета щеше да й се обади, но не сега и не оттук.

Започна да преглежда един малък шкаф, където Оскар съхраняваше лекарствата без рецепта и средства за първа помощ като бинтове, спирт за разтривки, марли и гел „Акуалайн“. Тъкмо го разглеждаше, когато Моралес влезе. Неотвореното бурканче нямаше етикет с цена, така че нямаше представа откъде може да е купено.

— Това не е ли нещо като вазелин? — попита Моралес.

— Нещо подобно — отговори тя.

— Смяташ ли, че лабораторията може да определи дали е същото вещество, намерено във вагината й?

— Това по-често се употребява като лечебен мехлем — каза Скарпета. — За лечение на изгаряния, възпалена и подсечена кожа, контактен дерматит, екземи и така нататък. Между другото, Оскар не страда от нищо подобно. Гелът е популярен сред бегачи, туристи, колоездачи. Можеш да го купиш от всяка аптека или дрогерия.

Прозвуча така, сякаш защитава Оскар Бейн.

— Да, знаем, че малкият Оскар е голям бързоходец, какъвто ни е дюстабанлия. Портиерът казва, че почти всеки ден излизал с мъничкото си екипче независимо какво е времето. Стълбата е на покрива — странно, нали? Никой в сградата няма представа защо. Аз обаче си мисля, че малкото човече се е качило по противопожарната стълба и е влязло през някой прозорец, след това е излязло през вратата към покрива и е издърпало стълбата. Това обяснява защо е на покрива.

— Защо му е да прави това?

— За да влезе. — Моралес я гледаше настойчиво.

— Отварянето на прозореца няма ли да включи алармата? — попита тя.

— Била е изключена. Обадих се в охранителната фирма, за да про-у-ча. Малко след като Оскар е излязъл от „Белвю“, бум, алармата е спряна. От фирмата позвънили в жилището, обадил се мъж, обяснил, че станало случайно, и казал паролата. Алармата не е толкова силна. В сградата няма да я чуят, особено ако е изключена бързо. Какво мислиш?

— Нямам нито една мисъл по този въпрос.

— Глупости, ти имаш мисли за всичко, доктор Си Ен Ен. Затова си известна. Прочута си заради всичките удивителни мисли, които ти идват.

Той се приближи до шкафа, като я забърса с рамо, и взе бурканчето „Акуалайн“.

— По химически път можем да определим дали е същото вещество като изваденото от тялото, нали?

— Със сигурност може да се определи какво не е — отговори тя. — Например желе „К & Ж“, което има определени антисептични и предпазващи добавки като натриева основа или метилпарабен. „Акуалайн“ не съдържа предпазващи добавки, а основно минерално масло и петролатум. Сигурна съм, че нищо подобно не е намерено в апартамента на Тери. Най-малкото не е в описа от обиска, а аз прегледах шкафа с лекарствата и огледах жилището. Ти би трябвало да знаеш най-добре.

— Това не означава, че не го е донесъл в комплекта си за убийство и че после не го е отнесъл. Не казвам, че Оскар го е направил, а убиецът, но не казвам и че те двамата не са едно и също лице.

Кафявите очи на Моралес се бяха впили настойчиво в нейните. Той сякаш едновременно се забавляваше, но беше и ядосан.

— Обаче ти залагаш на това, че в нейния апартамент няма нищо — продължи той. — Снощи не знаех, че търсим глайтгел, защото аутопсията още не беше направена. Но потърсих, когато се върнах.

Скарпета за пръв път чуваше, че се е връщал, и си спомни за кабинета на Тери и забележката на Марино, че някой е загладил мокета в помещението.

— След като твоето приятелче Марино намери лаптопите, се върнах в жилището, за да проверя дали не е пропуснато и нещо друго — продължи Моралес. — По това време вече знаех резултатите от аутопсията, бях говорил с Досадната Лестър, така че се оглеждах за смазочно средство. Обаче не, нищо не намерих.

— Забелязахме мокета в кабинета — каза тя.

— Сигурен съм, че сте — отговори Моралес. — Мама ме е научила да чистя след себе си, да оправям ресните на килима, да съм послушен и отговорен. Като стана дума за това, мисля, че ще е добре да вземем някои от тези неща. Казах ли ти, че за всеки случай взех заповед за обиск, ако вземем да намерим нещо полезно?

Стрелна я с широка усмивка, разкриваща всичките му зъби, и й намигна.

Върнаха се в спалнята със спортната екипировка и леглото с балдахина от алуминиево фолио. Скарпета отвори един килер и огледа лавицата, на която имаше още покрити с пяна каски и антени. Прегледа висящите на закачалки дрехи — повечето бяха неофициални — и забеляза в джобовете на няколко блейзъра пластмасови плочки — поредната разновидност на щит. Спомни си тревожното подмятане на Оскар в амбулаторията, че не носи никаква защита.

На пода на килера бяха подредени малки апрески, официални обувки, маратонки „Найки“ и плетен ракитов кош, пълен с гири, въжета за скачане, тежести за глезените и една спаднала топка за фитнес.

Тя вдигна маратонките. Изглеждаха стари и не особено подходящи за сериозен атлет с възможни проблеми в глезените и краката.

— Това единствените маратонки ли са? Би трябвало да има по-хубав чифт от тези. Всъщност няколко чифта.

— Все забравям как те наричат — подхвърли Моралес. После се приближи към нея и продължи: — Орловото око. Покрай другите прякори.

Беше достатъчно близо, та Скарпета да забележи малките червеникави петънца по светлокафеникавата му кожа и да подуши прекалено силния му одеколон.

— Носи „Брукс Ериъл“, създадени специално за хора със свръхпронация27, които се нуждаят от по-голяма устойчивост — обясни той. — В това има известна ирония, защото… — Моралес махна с ръка към спалнята — твоят почитател Оскар ще се нуждае от цялата устойчивост, която би могъл да получи. Добри са за хора с плоскостъпие. С широки подметки и уникални шарки. Взех чифта, с който беше снощи, и го пратих в лабораторията. Заедно с дрехите.

— А с какво е бил обут, когато преди малко е напуснал „Белвю“?

— Ето още един въпрос на Орловото око.

Тя продължи да отстъпва едва забележимо от него, а той продължаваше да я следва. Беше почти влязла в килера. Остави маратонките на пода, заобиколи го и се отдалечи.

— Снощи, когато се съгласих да го заведа в хотела за луди — каза Моралес, — сключих малка сделка. Казах му, че ако ми позволи да взема дрехите му, ще се отбием у тях, за да може да си вземе чантата за извънредни случаи. Че така ще е подготвен, когато е готов да си върви.

— Явно не си очаквал да остане дълго.

— Именно. Нямаше да остане дълго, защото основната му причина да влезе там беше да види Бентън и най-вече теб. Мечтата му се изпълни и си е заминал.

— Снощи сам ли е дошъл да си вземе сака със спортния екип?

— Не беше арестуван, можеше да прави каквото си иска. Аз чаках в колата. Той влезе и се бави десетина минути. Най-много. Може би затова нишката от малкия му капан беше на пода. Забравил е да я върне на горния ръб на вратата, когато е излязъл. Бил е малко разстроен.

— Знаем ли какво е имало в тази чанта за извънредни случаи?

— Джинси, синя тениска, маратонки „Брукс“, чорапи, бельо, вълнено яке с цип. В отделението има списък. Джеб го прегледа. Вече се запозна с Джеб.

Тя не каза нищо. Стояха един до друг пред леглото с балдахина от алуминиево фолио.

— Пазачът днес следобед пред вратата. Който се грижеше да си в безопасност — обясни Моралес.

Тя се смая от Род Стюарт, който запя „Мислиш ли, че съм секси?“. Така звънеше джобният му компютър — тежък и скъп. Той натисна бутона на слушалката и се обади.

— Ало?

Тя излезе и намери Бентън в библиотеката. Държеше „Бандата с въздушния стан“.

— Става дума за машина, с която през 1812 г. според един болен, Джеймс Тили Матюс, са контролирали съзнанието му. Добре ли си? Не исках да се намесвам. Реших, че ще ме извикаш, ако искаш да го направя на трътка.

— Той е истински задник.

— Разбрах го много добре. Та ти разправях за бандата със стана. Този апартамент сякаш е излязъл от това описание. Кралската психиатрична болница „Бедлам“.

— Зная.

Погледите им се срещнаха. Той сякаш чакаше тя да му каже нещо.

— Ти знаеше ли, че Оскар е имал в отделението чанта с дрехи, в случай че реши да си тръгне? — попита тя. — И че снощи Моралес го е довел тук?

— Знаех, че Оскар може да си тръгне веднага щом пожелае — отговори Бентън. — Всички го знаехме.

— Мисля, че това е необичайно. Сякаш Моралес едва ли не го е окуражавал да си върви, искал е да се махне от болницата.

— Защо мислиш така?

— Заради някои неща, които каза.

Тя хвърли поглед към отворената врата, да не би Моралес внезапно да влезе.

— Например усещането, че докато е карал Оскар от местопрестъплението, са водили големи преговори.

— Това не е необичайно.

— Разбираш в какво затруднение се намирам — каза тя и пак заоглежда книгите. Пак остана разочарована.

Оскар беше казал, че книгата с компактдиска ще е във втората библиотека вляво от вратата, на четвъртата лавица. Нямаше я. Четвъртата лавица беше пълна с натрупани една върху друга архивни кутии с етикети „Брошури“.

— Според теб какво трябва да има в сбирката си, а го няма? За да е по-пълна — подхвърли Бентън неизвестно защо.

— Защо питаш?

— Един пазач, Джеб, ми разказва разни неща. За съжаление разказва на много хора разни работи, но днес със сигурност не е искал да пострадаш, когато беше в амбулаторията, и изобщо не е бил доволен, че си го накарала да излезе. Когато се обадих и открих, че Оскар го няма, си побъбрихме с Джеб. Както и да е, какво липсва в колекцията на Оскар?

— Изненадана съм, че няма „Преживелиците на психиатричния лекар“ от Литълтън Уинслоу.

— Интересно — каза Бентън. — Много интересно как се сети за това.

Тя го дръпна за ръкава и клекнаха пред втората библиотека. Скарпета започна да вади напосоки архивни кутии от най-долната лавица. Чувстваше се объркана, сякаш си е изгубила джипиеса и всичко, което може да й каже коя от посоките е правилната. Не знаеше кой е луд и кой не е, кой лъже и кой казва истината, кой говори и с кого, и кой ще е следващият, който ще се появи и когото не би трябвало да вижда. Отвори една кутия и видя сбирка брошури от XIX век за механически ограничители на движението и водолечението.

— Би трябвало да я има — каза Скарпета.

— Причината да я няма е, че такава книга не съществува — каза Бентън, наведен до нея над брошурите.

Раменете им се допираха и физическото му присъствие я успокояваше. Имаше нужда да го усети.

— Не и от този автор. Авторът на „Преживелиците на психиатричния лекар“ е Монтегю Ломакс, написал е книгата си петдесет години след като Литълтън Уинслоу, син на Форбс Уинслоу, създава своята прочута „Оправдание на лудостта“ или „Наръчник на лудостта“.

— Защо му е на Оскар да лъже?

— Защото не се доверява на никого. Наистина вярва, че го шпионират. Може лошите да чуят къде е скрил единственото си доказателство, така че и с теб разговаря с недомлъвки. Ако те е достатъчно грижа за него, ще дойдеш в тази библиотека, както всъщност го направи, и ще го разбереш. Причините може да са много.

Скарпета отвори друга кутия, пълна с брошури за „Белвю“. Извади справочник за гледане на болни и вътрешноболничен справочник за служителите между 1736 и 1894 г. Вдигна купчинка лекции и брошури от 1858.

На дъното на кутията лежеше флашка с шнурче.

Тя си свали ръкавиците, уви флашката в тях и я даде на Бентън.

Изправи се и още преди да се е обърнала, почувства, че Моралес е зад тях на вратата. Надяваше се, че не я е видял да увива флашката.

— Трябва веднага да тръгваме — каза той.

В ръцете си държеше хартиен плик за улики, запечатан с червена лепенка. Бентън сложи кутията на мястото й и се изправи.

Не държеше увитата в ръкавиците флашка. Сигурно я беше пуснал в джоба си.

— Джейми и Марино са от другата страна на улицата. Не на тази, а срещу апартамента на Тери в Мъри Хил — обясни Моралес нетърпеливо. — Свидетелката, която се обади за проявената към животни жестокост, не си вдига телефона и интеркома. Лампите на входа на кооперацията не светят, а външната врата е заключена. Марино каза, че когато ходил там преди това, не била заключена.

Излязоха от апартамента на Оскар. Моралес не си направи труда да включи алармата.

— Там има противопожарна стълба и капак за покрива — продължи напрегнато. — Капакът бил отворен и подпрян.

Не си направи и труда да заключи.