Скарпета

31.

Вятърът беше леден. Луси седеше на още по-ледения бетон и снимаше закрепената на стойката на сателитната антена камера.

Беше евтина интернет камера с микрофон. Беше свързана към безжичната мрежа на сградата и обслужваше всеки наемател, който би искал да се присъедини.

Обслужваше и всички останали. Също така и Майк Моралес, но не по начина, както всички си мислеха. Точно затова не й беше хрумнало да провери. И сега я беше яд на нея самата.

След като беше известно, че към мрежата е закачено друго устройство, камерата, която Моралес каза, че е инсталирал сам, на Луси не й беше хрумнало да влезе в лога на безжичния рутер. Нито да провери административната страница на рутера.

Ако го беше направила снощи, щеше да научи онова, което знаеше сега. Отново се опита да намери Марино. През последния половин час се беше опитвала да намери и него, и Бъргър, но се включваше гласовата поща.

Тя не остави съобщения. Нямаше да остави съобщение като това.

Този път, слава богу, Марино се обади.

— Аз съм — каза Луси.

— Какво вие така при теб? Вятър ли? Къде си?

— На покрива, на който си видял Моралес да монтира камерата. Не я е монтирал. Вероятно я е демонтирал.

— Какво говориш? Аз го видях да… Хъм, май си права. Всъщност не го видях да прави нищо. Току-що говорих по телефона с леля ти, ще ти кажа с две думи, защото тя се опитва да се свърже с теб. Нашият човек бил следен с джипиес или нещо подобно. И може би работи като ветеринарен фелдшер в кабинета на доктор Стюарт… С една дума, Тери може да е познавала убиеца чрез кабинета на дерматоложката. Някакъв испаноговорещ тип…

— Марино, чуй ме! Тази шибана камера е била тук горе цели три седмици! Освен това е чувствителна на движение и всеки път щом запише нещо го изпраща по мейла на някой, който се хаква в нея. Намерих шибания интернет протокол на Моралес и проклетия му машинен код за достъп и те са същите като на Скарпета612. Разбираш ли какво означава това?

— Да не съм дебил?

Точно както в доброто старо време. Колко пъти й го беше казвал през годините?

— Означава, че който е монтирал камерата и е получавал изображения по имейла от нея, е същото лице, което е писало имейли на Тери, преструвайки се на леля ми. Вероятно с някакъв джобен компютър се е тропосвал пред „Джон Джей“, влизал е в безжичната им мрежа и ИП може да се проследи обратно до нея. Машинният код за достъп е същият като на устройството, използвано за изпращане на снимката на Тери — снимката, която е изпратил от интернет-кафето близо до кабинета на доктор Елизабет Стюарт. Моралес е този, който е наредил на Тери да изтрие снимката на трети декември…

— Защо?

— Защото играе разни шибани игрички, затова. Вероятно е бил в моргата, когато е била направена проклетата снимка. Вероятно той се крие зад всичко това. Също като снимката на Джейми в Таверната на зелената поляна. Вероятно той е организирал всичко и после я е изпратил на „Готам те пипна!“.

— Значи вероятно е свързан с този сайт.

— Нямам представа, но знам, че Ива Пибълс е работила за човека, който е „Готам те пипна!“. Съмнявам се, че ако беше жива, би могла да ни каже кой е той. Горката жена! Нищо в нейния компютър не разкрива кое е това лице. Аз поставям проследяващи програми дори в момента, докато говорим, да търсят информация на пресечните точки. Шибаният Моралес. Той вероятно е и вашият шибан ветеринарен фелдшер. Гнусно лайно. Мисля да му направя домашно посещение.

Докато говореше, тя тракаше по клавиатурата и сканираше портовете. Марино мълчеше.

— Още ли си на телефона?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш защо едно ченге ще монтира камера за видеонаблюдение три седмици преди да бъде извършено убийство? — попита тя.

— Боже мили! Защо е изпращал тези глупости и се е преструвал на нея?

Луси чу на заден фон женски глас. Бакарди.

— Защо не го попиташ сам? Вероятно той е дал блестящата идея на Тери да пусне съобщение в сайта на „Джон Джей“, че иска да направи връзка с леля ми. Тери го прави и след това, о, чудо на чудесата, познай кой й пише? Очевидно е познавал Тери, иначе нямаше да й праща имейли. Вероятно е и шибаният ветеринарен техник, както вече казах, и тя го е познавала от кабинета на дерматоложката.

— Вероятно той й е дал болното кученце. Сметнал го е за много забавно — измърмори Марино. — После го взима Ива Пибълс. Кученцето умира. Какво е направила, за да заслужи подобно нещо? Чудя се дали той е оправял нещата в апартамента на Тери. За които говореше наемодателят. Това би било типично за него: да е другар, довереник на човек, който има нужда от голям и силен задник като него. Прилича му да накара някой като Тери, завършила студентка по криминологична психиатрия, да сложи съобщения на сайта, за да се ебава с нея. Но защо и с докторката?

— Защото е провалил се лекар, а леля ми не е. Всъщност не знам защо. Защо хората правят какви ли не идиотщини?

— Няма да махаш камерата, нали? Не искаме да разбере, че знаем.

— Разбира се, че няма — отговори Луси. Вятърът я блъскаше, сякаш се опитваше да я хвърли от покрива. — Вероятно се е бил качил да го махне това проклето нещо, когато си го изненадал по противопожарната стълба. Сигурно не го е очаквал. И му се налага да си пази задника. Заявява гръмко, че е монтирал камера за наблюдение, в случай че престъпникът се върне на местопрестъплението. Глупости! Отворих лог файла. През последните три седмици тази камера е изпратила над десет хиляди изображения и продължава да го прави в момента, докато говорим. Според индикатора на статута задникът точно в момента е влязъл в Мрежата. Ще се радваш да узнаеш, че изключих звука. Не че от вятъра можеш да чуеш нещо друго.

— Напълно сигурна ли си? — попита Марино.

— Не само това, но съм вътре. Това е напълно незаконно — обясни Луси и изведнъж възкликна смаяно: — Боже господи!

Беше отворила видеофайловете в личния имейл на Майк Моралес. Потребителското му име беше Чужденец.

Попадна на видеофайл, записан със съвсем различно устройство от камерата на покрива. Отвори го, натисна бутона „старт“ и почти изкрещя:

— Божичко! Запис, направен в навечерието на Нова година. Но не от покрива на кооперацията, а от апартамента на Тери. О, мамка му! О, мамка му!

Мансардният апартамент на Бъргър беше на две нива — главно, което беше долу, и за гости — горе. Там двете с Луси гледаха убийството на Тери Бриджис на голям плазмен телевизор от дивана в спалнята.

Беше почти на границата на онова, което можеха да понесат, а двете бяха виждали почти всичко. Седяха сковани и гледаха лицето на Тери, докато две ръце в латексови ръкавици я душаха отзад с еластичен син турникет, от вида, който се използва в лекарските кабинети, когато трябва да се вземе кръв. Жертвата и нападателят бяха голи. Ръцете на Тери бяха вързани на гърба и тя риташе зверски от стола с извит като дъга гръб, а той почти я вдигаше от него, докато я душеше до загуба на съзнание.

След това освобождаваше шията й и когато тя се свестяваше, започваше отново.

През цялото време тя не каза нито дума, просто издаваше очакваното гърлено гъргорене на давещ се човек, докато очите й изскачаха, езикът увисваше от устата и от него се точеше слюнка. Трябваха й точно двадесет и четири и половина минути, за да умре, защото му беше необходимо толкова време, за да еякулира и да я довърши, тъй като повече не го интересуваше.

Хвърли презерватива в тоалетната, дръпна водата и изключи камерата.

— Да го пуснем отначало — каза Бъргър. — Искам да чуя по-внимателно какво говорят, когато я вкарва в банята. Останах с впечатлението, че преди това са правили секс. И другите неща, които се казват, може би ще ни подскажат, защо я уби. Факторът преднамереност. Може да е имал мотив, който надхвърля сексуалната му натрапчива садистичност. Нарече ли го Хуан? Или просто издаде някакъв звук?

— Подозирам, че е правила секс с него дълго време преди да започне и с Оскар — каза Луси. — Като се имат предвид близостта и коментарите, които прави той. Познавала го от кабинета на доктор Стюарт, от няколко години. Няма значение, че още не знаем със сигурност, че той е Хуан Амате. Казвам ти, че Моралес и Амате са едно и също лице. Трябва да са. Май наистина каза Хуан, но е трудно да се определи.

Натисна старта на дистанционното. Филмът започна по средата на изречението с кадър от изплашеното лице на Тери в овалното огледало. Зад нея се виждаше голото тяло на мъж. Той се размърда, нагласи себе си и ъгъла на камерата, показа възбудения си член в презерватив, потупа я с него между плешките, сякаш беше цевта на пистолет. Виждаше се само от кръста надолу.

— Обичайното ни, скъпа, с малко допълнителен лют пипер — каза гласът на убиеца.

— Не зная — отговори тя с потреперващ глас.

Ръката му в ръкавица държеше скалпел пред огледалото и го завъртя, стоманеното острие отрази светлината. Чу се звук на късащ се плат, докато той срязваше пеньоара й, после дантеления червен сутиен. Той беше повдигащ и гърдите й преливаха от него. Мъжът сряза и подхождащите към него червени дантелени бикини. Обърна камерата към розовия пеньоар, розовите чехли и сутиена, докато ги оставяше във ваната. Ръката в ръкавица размаха срязаните гащички пред обектива на камерата.

— Завладяване на знамето. — Говореше с испански акцент. — В моя джоб, така че да мога да се наслаждавам по-късно, нали, малкото ми момиче?

— Нека не го правим — каза тя. — Не мисля, че мога.

— Трябваше да помислиш, когато каза на малкия мъж всичките ни тайни.

— Не съм му казвала. Ти изпрати имейлите. Така е станало.

— Ти наистина създаде голяма бъркотия. Какво ще стане сега? Той се е оплакал на шибаната районна прокуратура. Какво ще стане сега, скъпа? Аз ти вярвах. Направих ти услуга. А ти му каза.

— Нищо не съм му казвала. Той ми каза. Ти си му изпращал имейлите и накрая той ми каза. Той откачи. Защо? Защо правиш това…? — И сякаш каза Хуан.

— Значи ще ми задаваш въпроси? — Скалпелът разсича въздуха, почти докосва бузата й, после се отдръпва и изчезва.

— Не.

— Кой е твоят мъж? Малкият или аз?

— Ти — каза уплашеното й лице на огледалото, докато ръцете му в ръкавици щипеха зърната й.

— Знаеш, че не е така, иначе нямаше да му кажеш. — Гласът на убиеца я укоряваше.

— Честна дума, не съм. Той е разбрал заради имейлите. Онези карти, които си му изпращал. Той ми каза. Уплашил си го.

— Е, скъпа — вече щипеше зърната й по-силно, — не искам повече да слушам лъжите ти. Сега ще трябва да измисля как да измъкна това шибано нещо от задника му, преди да го направи някой друг.

Луси натисна пауза и записът замръзна в неясно изображение на лицето на Тери с широко отворени очи — тя явно се оправдаваше, докато ръцете му мачкаха гърдите й пред огледалото.

— Ето тук — каза Луси. — Начинът, по който го казва. Намеква, че ще убие Оскар, нали? И че той ще е човекът, който ще измъкне нещото от задника му.

— И аз мисля така — съгласи се Бъргър. Подчерта три пъти ключовата фраза в бележника си: Джипиесът Терина идея?, и продължи: — Няма съмнение как е започнало. Тери е помолила Моралес да следи Оскар, защото е била ревнива и искаща да има контрол личност. Не е било в природата й да се доверява на никого и преди да се обвърже с Оскар или да го представи на семейството си, е искала доказателства, че е почтен.

— Говориш така, сякаш някой може да направи психологическата патология логична.

— Налага се. Съдебните заседатели очакват да научат причините. Не можеш просто да кажеш, че някой е зъл или има такова излъчване.

— Може да е казала, че иска да знае какво прави Оскар, но се съмнявам, че имплантираният джипиес е нейна идея — каза Луси. — Не мисля, че е вярвала, че Моралес ще й направи тази услуга и после ще стигне малко по-далече и ще започне да изпраща картите на джипиес проследяването на Оскар, за да го подлуди и да го измъчва до смърт. Изпращането на картите спира изведнъж, когато той е казал нещо за това на Тери, а тя очевидно е изпяла всичко на Моралес.

— Точно така. За това говори Моралес. — Бъргър кимна към замръзналото изображение на екрана. — Тя е направила погрешен ход, оплаквайки се на Моралес, може би го е сгълчала за стореното.

— Тип като този? Да обидиш неговия нарцисизъм? След това той става типичен психопат и обвинява нея, защото тя е поискала Оскар да бъде шпиониран. Изведнъж вината, че Оскар се е обадил в районната прокуратура и е разказал всичко, става нейна.

— На Марино на трети декември — каза Луси. — В този момент Оскар разрушава твърдия диск на своя компютър и скрива флашката в библиотеката, където я намериха леля и Бентън. Моралес е престанал да му изпраща картите, защото Тери вече е знаела и номерът вече не вървял.

— Кей спомена нишката на мокета пред апартамент на Оскар. Излазът на покрива и противопожарната стълба. Чудя се дали Моралес не е влязъл, за да се опита да намери флашката и пътем не е оставил бурканче „Акуалайн“. И дали не е влязъл през прозореца, изключил е алармата и е излязъл през покрива, така че портиерът да не го види. Имал е ключ, кода на алармата и паролата. След убийството на Тери е преживял някои неочаквани изненади. Оскар настоява да отиде в „Белвю“. Настоява да види Бентън и Кей. Залогът се вдига значително. Моралес е изправен срещу достойни врагове. Срещу теб включително. Иска тази флашка, за да не може картите да бъдат проследени до него от човек като теб. И иска Оскар да бъде обвинен за поне четири убийства.

— Класически случай на човек, който декомпенсира — отбеляза Луси. — На Моралес не му е било нужно да убива Ива Пибълс. Просто не е имало защо. Не е имало защо да убива и Тери. Той е умен и лесно се сближава с непознати. Онова, което не мога да разбера, е, защо Оскар би позволил на когото и да било да направи подобно нещо?

— Имаш предвид импланта?

— Току-що го чухме да казва това. Пъхнал е нещо в задника на Оскар и трябва да го извади оттам. Какво друго може да означава? Мисля, че само едно. Обаче човек не отива при някой и не му казва просто така: „Ей, дай да ти имплантирам един джипиес микрочип“.

Бъргър постави ръка на голото коляно на Луси и се облегна на нея, за да вземе безжичния телефон. Обади се на Скарпета за втори път през изминалия час.

— Пак сме ние. Може би с Бентън трябва да дойдете тук.

— Аз мога, но той не — отговори Скарпета.

Бъргър включи на високоговорител и остави слушалката върху масата за кафе в средата на красивия кът за сядане от кожа и стъкло, украсен с полиморфни картини на Агъм и сериграфи, които сякаш се променяха и проблясваха при всяко нейно движение.

Стаята на Грег.

Където той седеше пред телевизора, докато тя бе сама в леглото в съседната спалня. И спеше или работеше. Трябваше й известно време да се сети защо живее като по британско време — защото наистина живееше по британско време. Седеше тук и някъде след полунощ нюйоркско време се обаждаше на своята приятелка адвокатката, която току-що отваряше очи в Лондон.

— Бентън е с Марино и Бакарди — обясни Скарпета. — Излязоха. Беше много тайнствен. Не съм чула и дума от доктор Лестър. Засега. Предполагам, че и ти не си.

Моралес беше оставил д-р Лестър пред съдебномедицинската служба, защото не бе знаел какво ще открие Луси. Сега вече знаеше, че го търсят, защото Бъргър се бе свързала с него. Всичко, което му каза, беше:

— Мисля, че трябва да обясниш някои неща.

Успя да стигне само до сребърния нитрат и доктор Стюарт, когато той й затвори.

— Предполагам, че някой ще ми каже, когато трябва да отида там — продължи Скарпета. — Въпреки че сериозно се съмнявам, че е проблем, тя трябва внимателно да направи рентгенови снимки на Ива Пибълс. Повтарям се, защото тялото й не трябва да напуска моргата, докато всеки сантиметър не е заснет с рентген. Същото се отнася за тялото на Тери. Всеки сантиметър да се подложи на рентгенови лъчи.

— За това исках да поговорим — каза Бъргър. — За имплантирания микрочип. Когато говори с Оскар, остана ли с впечатлението, че по някаква причина би позволил подобно нещо? С Луси гледаме този богоненавистен запис отново и убиецът намеква за това. Имам предвид Моралес. Знаем, че е той.

— Оскар никога не би позволил подобно нещо — каза Скарпета. — Много по-вероятно е… Той се оплака от болезнени процедури при махането на косми с лазер. Махнал си е космите по гърба и вероятно на задника. Няма никъде косми, освен на лицето и главата. И пубисното окосмяване. Пред мен спомена демерол. Ако някой влезе с операционна манта и маска, а Оскар е лежал по корем, значи не е могъл да го види достатъчно добре, за да го разпознае.

— А в апартамента на Тери, когато Моралес се е сблъскал с Оскар на местопрестъплението? Оскар не би го свързал с някакъв фелдшер от задните помещения на кабинета на доктор Стюарт, нали?

— Не са се сблъсквали — обясни Скарпета. — Оскар си е съчинил всичко, за да има повод да поиска влизане в „Белвю“.

— Ясно. Смятаме, че във видеото Тери го нарича Хуан. Не сме сигурни. Трябва да го чуеш.

— Разработени са безжични капсулирани в стъкло джипиес чипове, които имат малки антени и захранване, което може да издържи около три месеца. С големината на оризово зърно, може би дори по-малки. Такъв чип може да е бил имплантиран в задника му и той никога не би разбрал, особено ако чипът е мигрирал и е влязъл по-дълбоко, което се случва. Бихме могли да го открием с рентгенова снимка, ако можем да го намерим. Между другото той не е единственият параноичен на тази тема. Американското правителство има редица пилотни проекти и много хора се страхуват, че ни очаква задължително поставяне на чипове.

— Не на мен — каза Бъргър. — Ще се изселя.

— Ще имаш голяма компания. Затова я наричат технология на Числото на звяра.

— Но не си видяла нещо подобно в рентгеновите снимки на Тери, нали?

— Не съм гледала специално — отговори Скарпета. — Имам електронните файлове от всички изследвания и откакто говорихме за последен път, ги преглеждам. Засега отговорът е не. Важно е доктор Лестър да направи още снимки и държа да ги видя. Особено на задните части, гърба и горната част на ръцете. Обикновено микрочиповете се имплантират в ръцете. Моралес сигурно знае доста за технологията на микрочиповете, след като работи с домашни любимци. Сигурно е виждал да им ги имплантират във ветеринарния кабинет. Може и сам да е извършвал имплантиране. Проста процедура, за която са нужни единствено чип и пистолет за имплантиране с подкожни игли диаметър около два милиметра. Ще съм при вас след половин час.

— Чудесно.

Бъргър отново се протегна над Люси и изключи телефона. Върна слушалката на стойката за зареждане и записа в тефтера си още бележки, като подчертаваше някои думи и изречения. После погледна Луси, Луси отвърна на погледа й и на Бъргър й се прииска да я целуне отново, за да поднови онова, което бяха започнали, когато Луси се появи на прага й и тя я хвана за ръка и я качи право тук горе. Луси дори нямаше време да си свали палтото. Бъргър не знаеше как е възможно да мисли за подобно нещо в момента, с отвратителната картина, замръзнала на екрана. Или може би точно затова си мислеше за секс. Защото не искаше да е сама.

— Най-вероятно така е станало — каза Луси. — Моралес е имплантирал джипиес чипа на Оскар, докато той е бил в кабинета по дерматологична козметика. Вероятно е решил, че му слагат инжекция с демерол в задника. Тери вероятно е споменала нещо на Моралес за Оскар, например, че не може да му има доверие. Вероятно когато с Оскар са започнали да се срещат. И Моралес е действал и се е държал като неин най-добър приятел и довереник.

— Важен въпрос е за кого Тери е смятала Моралес? За Хуан Амате или за Майк Моралес?

— Обзалагам се, че за Хуан Амате. Твърде рисковано би било да знае, че той е нюйоркски полицай. Мисля, че го нарече Хуан. Мисля, че чух точно това.

— Мисля, че си права.

— Ако тя се е чукала с него, това връзва ли се? — попита Луси. — Нямаше ли да му пука, ако се вижда и с други?

— Не. Както казах току-що, той действа като твоя най-добър приятел. Жените му се доверяват. Дори и аз до известна степен.

— До каква степен?

Не бяха повдигали отново въпроса за уискито в барчето.

— Не би трябвало да го казвам — отговори Бъргър, — но с Моралес не сме стигали дотам. Не смятам, че го мислиш, защото иначе нямаше да си тук. Не би се върнала. Таверната на зелената поляна. Слухове. Да, няма съмнение, че той ги е пуснал. Двамата с Грег се харесваха.

— Не е възможно!

— Не, не, не в този смисъл… — Бъргър махна с ръка. — Грег няма колебания само за едно нещо и това е какво обича да чука. Мъжете не влизат в това число.