Скарпета

21.

Централният магазин „Сърца и опашки“ се намираше на Лексингтън авеню само на няколко преки от пазара „Грейс“. Докато крачеше през шумния мрак, Злата жена продължаваше да мисли за колонката, която беше качила преди няколко седмици.

Спомни си описание на чистота и служители в бели престилки, предлагащи най-висока степен на грижи, независимо дали става дума за здравословно хранене, медицинска помощ или привързаност. Всички магазини от веригата за домашни любимци бяха отворени седем дни седмично от десет сутринта до девет вечерта, като по този начин животните, особено кученцата с техния чувствителен организъм, да не остават сами дълго време. След работа отоплението и климатиците не се спираха, за да се пести нафта или ток, а музиката продължаваше да свири, за да прави компания на малките животинки. След като Айви умря, Злата жена беше провела подробно проучване и знаеше колко важно е за малките кучета да бъдат на топло, да не се обезводняват и да не линеят от самота.

Магазинът обаче съвсем не беше такъв, какъвто очакваше. Не напомняше и на описанието, което Шефа беше пуснал в колонката. Витрината беше покрита с мръсни нарязани вестници, един червен пластмасов пожарен кран беше наклонен опасно. Зад витрината нямаше кученца или котенца, а стъклото беше мръсно.

„Сърца и опашки“ бяха притиснати между „На тавана“, по чийто вид можеше да се съди, че продават боклуци, и музикален магазин, наречен „Любовни ноти“, където течеше разпродажба поради закриване. Табелата, която висеше на мръсната бяла входна врата, обявяваше „Затворено“, но всички лампи светеха, а на тезгяха лежеше лъскава термоторба за вкъщи от намиращия се три врати по-нататък ресторант „Ребърцата на Адам“. Пред магазина беше паркирана черна лимузина „Кадилак“ с шофьор и работещ двигател. Шофьорът сякаш наблюдаваше Злата жена. Тя отвори вратата и влезе. Лъхна я невидимата вълна от освежител за въздух, флаконът беше оставен върху касата.

— Ало? — извика тя, защото не видя никого.

Малките кученца залаяха, размърдаха се и вторачиха очи в нея. Котенцата спяха върху дървени стърготини. Рибите лениво плуваха в аквариумите. На рафтовете покрай трите стени — стигаха почти до осеяния с петна от вода таван — имаше мънички представители на всеки въобразим вид домашно животно. Злата жена избягваше зрителния контакт с животинчетата. Беше достатъчно умна да не го прави.

Зрителният контакт водеше право до сърцето и преди да се усети, щеше да отнесе у дома нещо, което изобщо не е имала намерение да взима, а не можеше да вземе всичките. А тя ги искаше — горките жални създания. Трябваше да проучи умно избора си, да задава въпроси, за да е сигурна, че той е най-добрият, преди някой да отвори някоя клетка и да сложи в ръцете й кученце. Трябваше да говори с управителя.

— Ало? — повика отново.

Тръгна предпазливо към една открехната врата в дъното.

— Има ли някой?

Отвори вратата. Дървени стъпала водеха към мазето. Долу залая куче, разлаяха се и други. Тя заслиза бавно, стъпало по стъпало. Внимаваше, защото осветлението беше лошо, а и беше пила прекалено много бърбън. Тъй като беше минала пеша целия път дотук, беше поизтрезняла, но не достатъчно. Мислите й бяха неясни и мудни, а носът изтръпнал така, както го чувстваше винаги, щом си пийне.

Озова се в нещо като склад, забулен в сенки. Вонеше на болести, лайна и урина. Сред струпани кутии с животински принадлежности и чували със суха храна стояха клетки, пълни с мръсна нарязана хартия. А после видя дървена маса със стъклени епруветки и спринцовки, червени чували с надпис „Биологически отпадъци“ и чифт дебели гумени ръкавици.

А зад масата имаше фризер като онези в месарниците.

Стоманената врата беше широко отворена и тя виждаше какво има вътре. Мъж с черен костюм и черна каубойска шапка и жена с дълго сиво палто с кройката на редингот стояха с гръб към нея, гласовете им бяха заглушени от силния шум на компресорите. Злата жена видя какво правят и искаше да се махне колкото може по-бързо, но краката й залепнаха за бетонния под. Гледаше ужасено. После жената я видя и Злата жена се обърна и побягна.

— Стой! — извика дълбок глас. — Спри веднага!

Тежък тропот на ботуши се чу зад нея, тя пропусна едно стъпало и силно удари в дървото пищяла си. Една ръка я стисна за лакътя и мъжът с голямата шапка я поведе нагоре към ярките светлини в магазина. След тях дойде и жената със сивото палто и се вторачи неодобрително в Злата жена.

— Защо се промъкваш наоколо като крадла? — попита властно мъжът с каубойската шапка.

Очите му бяха черни и кървясали, лицето му беше подпухнало от нездрав живот, имаше големи бели бакенбарди и много лъскави златни бижута.

— Не съм крадла — отговори Злата жена. — Търсех управителя.

Сърцето й блъскаше като тимпан.

— Затворено е — каза мъжът.

— Дойдох да купя кученце — обясни Злата жена и се разплака.

— На вратата има табелка „Затворено“ — каза той.

Жената стоеше и мълчеше.

— Вратата ви не е заключена. Слязох, за да ви кажа. Всеки може да влезе. — Злата жена не можеше да спре да плаче.

Не можеше да спре да си представя какво беше видяла във фризера.

Мъжът погледна жената, сякаш искаше обяснение. Отиде до вратата и я провери, след което измърмори нещо. Вероятно му просветна, че Злата жена казва истината. Как иначе би могла да влезе?

— Добре, обаче е затворено. Празник е — каза той.

Беше някъде на шейсет и пет, може би дори седемдесет години. Говореше с акцент на човек от Средния запад.

Злата жена имаше чувството, че е правил същото, което и тя допреди малко — че е пил; забеляза, че големият му златен пръстен е с формата на кучешка глава.

— Съжалявам — извини се тя. — Видях, че свети, и влязох, защото реших, че е отворено. Наистина съжалявам. Исках да си купя кученце, и храна и играчки също. Новогодишен подарък за мен самата.

Взе една консерва от лавицата и преди да успее да се сдържи, попита:

— Тези не бяха ли забранени, когато избухна скандалът с меламина в Китай?

— Мисля, че я бърка с оная паста за зъби — каза мъжът на жената със сивия редингот, която имаше безжизнено бузесто лице и дълга коса, боядисана черна: стърчеше изпод баретата.

— Точно така. Пастата за зъби — каза жената със същия акцент. — Много хора получиха увреждания на черния дроб от нея. Разбира се, никога не ти казват останалата част от историята. Например, че може да са били алкохолици и затова са си увредили дроба.

Злата жена не беше зле осведомена. Знаеше за пастата за зъби, която бе убила няколко души, защото съдържала диетиленгликол, а мъжът и жената знаеха, че тя не говори за нея. Това беше лошо място, може би най-лошото на света, а тя беше дошла в неподходящо време, най-лошото, което човек може да си представи, и беше видяла нещо толкова ужасно, че никога повече нямаше да е същата.

Какво си мислеше? Беше вечерта на първи януари и нито един магазин за животни в града не работеше, включително този. Тогава защо бяха тук тези двамата?

След като беше слязла в мазето, вече знаеше защо са тук.

— Важно е да си изясним нещата — каза мъжът на Злата жена. — Нямахте работа долу.

— Нищо не съм видяла. — Ясно указание, че е видяла всичко.

Мъжът с каубойската шапка и златните бижута каза:

— Когато едно животно умре от заразна болест, правиш онова, което трябва, и трябва да го направиш бързо, за да не се заразят другите животни. А след акта на милост трябва да се погрижиш за временното съхранение. Разбираш ли какво искам да кажа?

Злата жена забеляза шест празни клетки с широко отворени врати. Прииска й се да ги беше забелязала, когато влезе. Може би щеше да си тръгне. Спомни си другите празни клетки в мазето, после онова, което беше на масата, и другото във фризера.

— Но някои от тях мърдаха — изхълца тя.

— Наблизо ли живееш? — попита мъжът.

— Не точно.

— Как се казваш?

Тя беше толкова уплашена и разстроена, че по най-глупав начин му каза и след това съвсем малоумно добави:

— Ако си мислите, че съм инспекторка от Департамента по селско стопанство или някое дружество за защита на животните — тя поклати глава, — не, просто дойдох да си купя кученце. Забравих, че е празник. Разбирам, че животните се разболяват. Кучешка кашлица, парвовирус. Ако едно се разболее, всички ще се заразят.

Мъжът и жената я гледаха мълчаливо, сякаш нямаше нужда да говорят, за да измислят план.

— Знаеш ли какво, утре ще получим нова пратка, всякакви видове, от които да си избереш. Ела утре и си избери каквото ти хареса. За сметка на магазина. Искаш ли спрингер шпаньол? Или болонка? А какво ще кажеш за дакел?

Злата жена — не можеше да спре да плаче — каза:

— Съжалявам. Малко съм пияна.

Жената взе флакона с освежител от касата и тръгна към мазето. Затвори вратата, но Злата жена я чуваше как слиза по стълбите. Мъжът с каубойската шапка я хвана за ръка и я изведе от магазина. Шофьорът с ливрея и шапка слезе от черната лимузина и им отвори задната врата.

— Качи се, ще те закарам. Прекалено студено е да вървиш пеша — каза мъжът с каубойската шапка. — Къде живееш?

Луси се запита дали Оскар Бейн е знаел, че приятелката му има осемнадесет потребителски имена. Той не беше толкова сложен, а и вероятно бе по-честен, и използваше само едно.

— Всяко от нейните има определено предназначение — каза Луси на Бъргър. — Гласуване в допитвания, писане в блог, посещение на определени чатове, публикуване в интернет на потребителски рецензии, абонамент за различни онлайн публикации, а няколко са за получаване на онлайн новини.

— Това е прекалено — каза Бъргър и си погледна часовника.

Луси можеше да се сети само за неколцина души, на които им беше по-трудно да стоят мирни. Бъргър беше като колибри, което никога не каца напълно, и колкото по-неспокойна ставаше, толкова повече Луси забавяше нещата. Реши, че това е голяма ирония, защото почти винаги беше обратното.

— В наше време вече не е — възрази Луси. — Нейната поща е безплатна, стига да не иска допълнителни услуги. Но обикновени абонаменти? Могла е да открие колкото си иска, след като са безплатни, и не е било нужно да разкрива никаква лична информация, освен ако не пожелае. Срещала съм хора, които имат стотици имена — направо тълпа от един човек. С тях разговарят в различни чатове или коментарни рубрики, съгласяват се или спорят. Може би си купуват разни неща или абонаменти, които не искат лесно да бъдат свързани с тях. Или по някаква друга причина. Обаче с редки изключения независимо колко псевдонима има лицето, обикновено има един, който, така да се каже, е то самото. Онзи, който използват за обикновената си кореспонденция. Оскар е Карбейн, много откровено, а и елементарно: закачаш фамилията към втората сричка на малкото име. Освен ако хобито му не е органичната химия и не намеква за нестандартното наименование на метана — карбейн, което обаче не е прието от Международния съюз за чиста и приложна химия. Тери е Лунаси и мисля да погледнем първо тези имейли.

— Защо студентка по криминологична психология би си избрала такова потребителско име? — попита Бъргър. — Изглежда най-малкото доста безчувствено да намекваш за лудост и побъркани25. Що за пренебрежително отношение от времето на Средновековието! Всъщност май не става дума за липса на чувствителност, а за коравосърдечност.

— Може да е била нечувствителна и коравосърдечна. Аз не съм от тези, които обожествяват мъртвите. Множество жертви на убийство не са били непременно мили люде като живи.

— Дай да започнем от средата на декември и да се придвижим към по-скорошните — каза Бъргър.

От петнадесети декември насетне бяха изпратени сто и тридесет електронни писма. Седем бяха до родителите на Тери в Скотсдейл, а всички останали бяха между нея и Оскар Бейн. Луси ги подреди по часове и дати, без да ги отваря, за да провери дали има някакъв шаблон и кой пише най-често и по кое време.

— Много повече са от него — каза накрая. — Почти три пъти повече. Изглежда, й е писал по всяко време. Не виждам имейли от нея, които да са изпратени по-късно от осем вечерта. Всъщност през повечето дни от седмицата няма нищо от нея след четири следобед. Това е наистина странно. Човек може да си помисли, че е работила нощна смяна.

— Възможно е да са говорили по телефона. Да се надяваме, че Моралес вече е започнал с данните за телефонните разговори. — Бъргър въздъхна. — Поне би трябвало. А може да е излязъл в отпуска, без да ми каже. Може би трябва да започне да си търси нова работа. Последната възможност ми харесва най-много.

— Всъщност какъв му е проблемът? И защо всъщност го търпиш? Той се отнася към теб с пълно неуважение.

— Той се отнася към всички с пълно неуважение. Нарича го определяне на приоритети.

— А ти как го наричаш? — Луси продължаваше да отваря имейли.

— Наричам го нахално и страшно дразнещо — отговори Бъргър. — Мисли си, че е по-умен от всички, включително и от мен, но онова, което усложнява нещата, е, че наистина е по-умен от повечето хора. И е добър в онова, което прави, ако реши да е добър. В повечето случаи приоритетите му се оказват смислени и свършва работата много по-бързо от другите. Или пък успява да накара други да работят вместо него, след това обира похвалите и успява да вкара другия в неприятности. Сигурно точно това прави и сега.

— С Марино — отбеляза Луси.

Дали беше решила да мисли за Марино само като за детектив? А може и да не го мразеше толкова, колкото предполагаше Бъргър.

— Да, сега се опитва да подложи динена кора на Марино — потвърди тя. — Марино, изглежда, е единственият, който върши нещо значимо.

— Женен ли е? — попита Луси, докато продължаваше да отваря имейлите. — Очевидно не питам за Марино.

— Той не е точно от хората, които си падат по обвързването.

— Чух слухове за вас двамата.

— О, да. Нашата прочута „Таверна на зелената поляна“ — отговори Бъргър.

— Убийството в Сентръл Парк миналата есен. Изнасилената и удушена бегачка. Близо до „Рамбъл“.

— Моралес ме откара на местопрестъплението. След това се отбихме в „Таверната на зелената поляна“ за по кафе и да поговорим за случая. Оттогава целият град говори, че сме двойка.

— Причината е, че излезе в „Готам те пипна!“. Едно от прословутите засичания. Включително снимка на вас двамата. Изглеждате много сладки.

— Не ми казвай, че си настроила търсачките си да пухтят след мен по цял ден, че и през нощта.

— Моите търсачки не пухтят — възрази Луси. — И са доста по-бързи. Източниците на информация на тази клюкарска колонка са основно от онова, което изпратят читателите й. Почти винаги анонимно. Откъде знаеш, че не го е направил той?

— Е, това вече щеше да е много дори за него. Да ни щракне двамата, както сме седнали един срещу друг на масата.

— Може да е накарал някой друг да го направи — подхвърли Луси. — Сериозно завоевание, с което може да се пъчи. Детективът жребец за разплод на нежна среща в „Таверна на поляната“ със звездата на районната прокуратура. Внимавай с него.

— В случай, че си пропуснала най-важното, не бяхме на среща — отбеляза Бъргър. — Просто пиехме кафе.

— Имам странно усещане за този човек. Може би разпознавам определени характерни черти, макар да не съм го срещала. Някой би трябвало да има пълна власт над него, надминава го по пост и класа, а той, цитирам, определя приоритетите. Кара те чакаш своя ред на опашка? Поставя се в центъра на вниманието ти по отрицателен начин, защото нападателно те препъва при всяка възможност? Кой има власт? Това е изпитан и безотказен номер. Осигури си власт, дръж се непочтително и скоро големият началник ще се окаже в леглото ти.

— Не знаех, че си такъв експерт — подхвърли Бъргър.

— Не от този вид експерти. Ако съм правила секс с някой мъж, не е било, защото е имал власт над мен. Винаги е било, защото съм направила грешка.

— Съжалявам — каза Бъргър. — Не трябваше да го казвам.

Луси мълчеше и прехвърляше имейлите.

— Извинявай — повтори Бъргър. — Права си. Не мога да го контролирам и не мога да се отърва от него. Хора като него не бива да влизат в опазването на реда. Те не се сливат с обикновените полицаи. Не приемат заповеди. Не работят в екип и всички ги мразят.

— Затова направих такава удивителна кариера при федералните — подхвърли Луси съвсем сериозно. — Разликата е, че аз не играя игрички. Не се опитвам да подчинявам и омаловажавам хората, за да мога да получа от тях каквото искам. Моралес не ми харесва. Няма нужда да го познавам. Трябва да внимаваш с него. Той е от онези хора, които могат да ти навлекат истински неприятности. Тревожи ме, че никога не знаеш къде е в действителност и какво прави.

Заинтересува се от четири електронни писма между Тери и Оскар в нови прозорци.

— Не мисля, че са разговаряли по телефона — каза след малко. — Изпратено в осем и четиридесет и седем, изпратено в девет и десет, изпратено в десет и четиринадесет, изпратено в единадесет и деветнадесет. Защо ще й пише почти всеки час, ако си говорят по телефона? Забележи, че неговите са дълги, а нейните къси. Логично.

— Да, един от случаите, когато неизказаното има по-голямо значение от казаното — отбеляза Бъргър. — Никакви споменавания на телефонни разговори, за някакъв отговор от нея, контакти с нея. Той пише неща като: „Мисля за теб“, „Искам да съм с теб“, „Какво правиш?“, „Вероятно работиш“. Не изглежда сякаш общуват много.

— Точно така. Той пише на любимата си по няколко пъти на вечер. Тя не отговаря.

— Очевидно той е по-открито романтичен от двамата — каза Бъргър. — Не казвам, че не го е обичала, защото не знам. Ние не знаем. Може би никога няма да разберем. Обаче нейните писма са по-малко излиятелни, по-сдържани. Той не се смущава да прави сексуални намеци, които са почти порнографски.

— Зависи от твоето определение за порнография.

Бъргър се върна на един имейл, който Оскар беше написал на Тери преди по-малко от седмица.

— Защо да е порнографско? — попита Луси.

— Имам предвид сексуално недвусмислено.

— Нали работиш по сексуални престъпления? Или съм те объркала с учителка от неделното училище? Той пише как иска да я изучава с езика си. Пише как писането го възбужда.

— Мисля, че се е опитвал да има киберсекс с нея. Тя му отказва, като не му е отговорила, а той е започнал да й се ядосва.

— Опитал се е да й каже как се чувства — посочи Луси. — И колкото по-малко се отзовава тя, толкова повече настоява той. От несигурност.

— Или от гняв — подчерта Бъргър. — И нарастващите му сексуални намеци са израз на гняв и нападателност. Това не е добро съчетание, ако лицето, към което са насочени тези чувства, бъде убито.

— Виждам как работата по сексуални престъпления взима своята дан. Тя затруднява различаването на еротиката от порнографията, на страстното желание от похотливостта, на несигурността от яростта и приема, че някои незабавни отговори са тържество, а не падение — каза Луси. — Може би си преуморена, защото всичко, което виждаш, е отвратително и насилствено, и заради това целият секс винаги е престъпление.

— Онова, което не виждам, е какъвто и да било намек за груб секс, връзване и садо-мазо — отбеляза Бъргър. — Също така ще съм ти благодарна, ако престанеш да ме анализираш. Доста аматьорски, бих казала.

— Бих могла да те анализирам и няма да е любителски. Но трябва да ме помолиш.

Бъргър не я помоли; продължиха да четат.

— Досега няма никакви намеци за нещо, цитирам, извратено — каза Луси. — Съгласна съм. Нищо грубо. Никакъв намек за белезници, кучешки нашийници и всички останали хубавини. Със сигурност няма никакъв намек за гела, който леля Кей спомена преди малко. Никакви лосиони за тяло, масажни масла. Никакви такива. Между другото, пратих есемес на моите пилоти и ако има улики, които трябва да бъдат закарани в Оук Ридж, те ще чакат на Ла Гуардия. Исках да кажа, че геловете са несъвместими с оралния секс, освен ако, така да се каже, не са направени специално вкусни. А онова, което описа леля Кей, звучи повече като овлажняващо средство на петролна основа. Повечето хора едва ли биха го употребили, ако планират да правят орален секс.

— Знаеш ли кое е другото озадачаващо нещо? — попита Бъргър. — Презервативите в нощното шкафче на Тери. Овлажнени. Тогава защо Оскар ще използва овлажнител на основата на петрола, ако приемем, че го е направил той?

— Знаеш ли каква марка са?

Бъргър отвори чантата си и извади една папка. Започна да я прелиства, докато не стигна до списъка с уликите, събрани на местопрестъплението.

— „Дурекс Лавкондомс“.

Луси пусна марката в „Гугъл“.

— Латексов, двадесет и пет процента по-здрави и с по-голям размер от стандартните. Лесни за поставяне с една ръка. Не е лошо човек да го знае. Допълнително пространство при главичката с резервоарче на върха. Това също не е лошо да го знае човек. Обаче несъвместими с овлажнител на основата на петрола, защото може да отслаби латекса и да предизвика спукване. Това и фактът, че в нейния апартамент не е открит гел… Нали разбираш какво намеквам? Според мен всичко ни отдалечава от Оскар и ни насочва към някой друг.

Още имейли. Приближаваха се към деня на убийството на Тери. Чувството на безсилие и несподелената сексуално любов на Оскар ставаха все по-очевидни и той пишеше все по-големи безсмислици.

— Много извинения — отбеляза Луси. — Бедният момък, изглежда, е доста нещастен.

Бъргър прочете още и направи следния коментар:

— Доста дразнещо и трябва да призная, кара ме да не я харесвам много и да изпитвам съжаление към него. Тя не иска да бърза. Той трябва да е търпелив, защото е претрупана с работа.

— Изглежда ми като човек, който води таен живот — подхвърли Луси.

— Може би.

— Хора, които се обичат, не се виждат веднъж седмично. Особено след като и двамата си работят вкъщи. Поне така смятаме. Нещо не е наред. Ако си влюбен, ако желаеш някого страстно, не спиш. Не се храниш. Не можеш да се съсредоточиш върху работата си и накрая със сигурност не може да стоите далеч един от друг.

— Колкото повече наближаваме деня на убийството, толкова по-зле става — каза Бъргър. — Той вече става параноичен. Наистина е разстроен от това колко малко време прекарват заедно. Изглежда, я подозира. Защо тя иска да се срещат само веднъж седмично? Защо само в събота вечер? И защо го изхвърля от леглото още преди съмване? Защо изведнъж иска да види апартамента му, след като преди изобщо не се е интересувала? Какво си мисли, че ще намери там? Казва й, че това не е добра идея. Би се съгласил в началото, но не сега. Обича я толкова много. Тя е любовта на живота му. Ще му се да не го е молила да види апартамента му, защото не може да й каже защо отговорът е „не“. Един ден ще й каже лично. Боже. Това наистина е странно. След като се виждат вече три месеца, правят любов и тя никога не е стъпвала в неговото жилище? А сега изведнъж иска да отиде там. Защо? И защо той не иска да я пусне? Защо не иска да й обясни по друг начин, освен лично?

— Може би по същата причина, поради която никога не й казва къде е бил и какво е правил — вметна Луси. — Не споделя плановете си с нея. Например, ако в определен ден отива за покупки. Казва й, че е ходил няколко километра, но не споменава нищо определено колко и къде, и кога възнамерява да го направи отново. Пише така, сякаш се тревожи, че някой може да чете имейлите му и го наблюдава.

— Върни се на есента, лятото и пролетта — каза Бъргър. — Да видим дали шаблонът е същият.

Тези писма между Оскар и Тери изобщо не приличаха на по-скорошните. Не само не бяха толкова лични, но тонът и съдържанието бяха много по-спокойни. Оскар споменаваше любимите си библиотеки и книжарници. Описваше къде обича да се разхожда в Сентръл Парк и един гимнастически салон, в който ходил няколко пъти, но много от машините не били с подходящи размери. Включваше множество подробности, които разкриваха информация, което не би направил, ако се страхуваше, че някой чете имейлите му или, с други думи, го шпионира.

— По това време не се е страхувал — отбеляза Бъргър. — Значи заключението на Бентън е правилно. Казва, че Оскар се страхува от нещо. В момента. Усеща заплаха в момента.

Луси набра името на Бъргър в едно поле за търсене.

— Любопитна съм да видя дали някъде се споменава обаждането му миналия месец в прокуратурата. За неговите страхове, че е под електронно наблюдение, че са му откраднали самоличността, преследват го и така нататък.

Осъществи едно попадение с името на Джейми Бъргър, но въпросният имейл нямаше нищо общо със скорошното обаждане на Оскар в прокуратурата:

— Явно не си го получила — каза Луси.

— Изпратено до адреса на градската управа точка ком от някой, който се е нарекъл Лунаси? — възкликна Бъргър. — Нямаше да го получа и след милион години. За мен по-важният въпрос е защо Кей не знае, че Тери се е опитвала да се свърже с нея? Чарлстън все пак не е Ню Йорк Сити.

Стана от стола, взе си палтото и чантата и каза:

— Трябва да вървя. Утре вероятно ще имаме среща. Ще ти се обадя, когато разбера часа.

— В края на пролетта и началото на лятото — продължи Луси. — Зная защо леля не е получила съобщението на Тери, ако това се е случило. Вероятно е така.

Тя също се изправи и продължи:

— Роуз умираше. От средата на юни до началото на юли живееше в пристройката на леля. И двете вече не ходеха в Съдебномедицинската служба. Марино също го нямаше. Новата служба на леля Кей беше малка и нямаше други служители.

— Нямало е кой да приеме съобщението и да вдига телефона — каза Бъргър, докато си обличаше палтото. — Преди да забравя: препрати ми този имейл, така че да имам копие. След като май не принтираш нищо. И ако намериш нещо друго, за което сметнеш, че трябва да зная.

— От началото на май Марино вече го нямаше — каза Луси. — Роуз така и не разбра какво се е случило с него, което не беше честно. Той изчезна, а после тя умря. Въпреки всичко тя го обичаше.

— А ти? Къде беше, когато е звънял телефонът и никой не го е чувал и вдигал?

— Всичко прилича на различен живот — отговори Луси. — Сякаш не бях там. Почти не си спомням къде съм била и какво съм правила към края, но беше ужасно. Леля сложи Роуз в стаята за гости и стоеше при нея през цялото време. Тя наистина започна да отпада много бързо, след като Марино изчезна, а аз стоях настрана от кабинета и лабораториите. Познавах Роуз през целия си живот. Тя беше като готината баба, за която всеки си мечтае. Наистина страхотна със сивите си костюмчета и с вдигнатата коса. Не се страхуваше от нищо: нито от оръжия, нито от трупове, нито от мотоциклетите на Марино.

— А от смъртта? Страх ли я беше?

— Не.

— Обаче ти си се страхувала — отбеляза Бъргър.

— Всички се страхувахме. Аз най-много. Затова направих нещо много умно и изведнъж станах страшно заета. По някаква причина внезапно стана наложително да опресня познанията си по защита на важни лица, разпознаване на готвещо се нападение, тактически огнестрелни оръжия и така нататък. Продадох един хеликоптер и си намерих друг. Отидох за няколко седмици в школата на „Бел Хеликоптерс“ в Тексас, макар че и това нямаше защо да правя. Следващото, което научих, беше, че всички са се преместили на север. А Роуз беше в гробница в Ричмънд. Гледа към река Джеймс, тя толкова обичаше водата. И леля ми се погрижи да има завинаги хубава гледка.

— Значи това, с което се оправяме сега, по някакъв начин е започнало тогава — въздъхна Бъргър. — Когато никой не е обръщал внимание.

— Не съм сигурна какво е започнало. — Луси поклати глава.

Стояха пред входната врата, но никоя не гореше от желание да я отвори. Бъргър се чудеше кога ли пак ще бъдат сами като сега и какво ли си мисли Луси за нея. Самата тя знаеше какво мисли за себе си. Беше постъпила нечестно и не можеше да остави това така. Луси не го заслужаваше. И двете не го заслужаваха.

— В Колумбийския имах съквартирантка — каза тя, докато стягаше колана на палтото си. — Споделяхме един коптор, който минаваше за апартамент. Нямах пари, не бях родена богата, нито се бях омъжила за богаташ, но ти знаеш всичко това. По време на следването живеехме в това най-отвратително на земята място на Морнингсайд Хайтс. Направо не е за вярване, че никой не ни закла, докато спяхме.

Пъхна ръце в джобовете си. Луси я гледаше. И двете бяха опрели рамене на вратата.

— Бяхме много близки — добави Бъргър.

— Не ми дължиш обяснения — каза Луси. — Уважавам това, което си, и начина, по който живееш.

— Всъщност не знаеш достатъчно, за да уважаваш каквото и да било. Ще ти обясня не защото ти дължа нещо, а защото искам. Моята съквартирантка нещо не беше наред. Няма да споменавам името й. Някакво разстройство на настроението, което по онова време не разбирах, и когато станеше противна и гневна, го приемах за истина. Карах се с нея, а не биваше, защото това само влошаваше нещата. Влошаваше ги до непоносимост. Една събота вечер някой от съседите повика полицията. Изненадвам се, че не си изровила и тази история. Не се случи нищо кой знае какво, но двете бяхме пияни и не приличахме на нищо. Ако някога се кандидатирам за избираема длъжност, можеш да си представиш какво ще стане, ако изскочат подобни истории.

— Защо да изскочат? — попита Луси. — Освен ако не планираш да се напиваш, да се биеш и да не приличаш на нищо.

— Такава опасност с Грег никога не е съществувала, нали разбираш. Ние никога не сме си крещели. И със сигурност не сме се замеряли с каквото ни падне. Съществувахме съвместно без ненавист или нещо друго. Сравнително приятно примирие през по-голямата част от времето.

— Какво стана с твоята съквартирантка?

— Предполагам, че зависи от това как измерваш успеха — отговори Бъргър. — Според мен нищо хубаво. За нея ще става само по-зле, защото живее в лъжа, което означава, че всъщност не живее, а животът е много злопаметен, ако не го живееш както трябва. Особено след началото на остаряването. Никога не съм живяла в лъжа. Може да смяташ така, но никога не съм го правила. Просто трябваше да проумявам нещата, докато продължавах напред, и уважавах решенията, които бях взела, правилни или не, независимо колко ми е било трудно. Много неща остават без значение, докато са само на теория.

— Което означава, че е нямало никого и не е имало точно когато е трябвало да има — обобщи Луси.

— Аз не съм преподавателка в неделното училище. Доста далеч съм от това — каза Бъргър. — Обаче моят живот си е моя работа. Мога да го объркам, но нямам намерение да го правя. Няма да ти позволя да го объркаш, нито имам намерение да объркам твоя.

— Винаги ли започваш с отхвърляне на отговорността?

— Не започвам — поклати глава Бъргър.

— Този път ще ти се наложи — каза Луси. — Защото аз няма. С теб няма.

Бъргър извади ръце от джобовете и я погали по лицето. След това посегна към дръжката на вратата. Погали отново лицето на Луси и я целуна.