Скарпета

3.

На Скарпета й беше достатъчно и тя прибра „Блекбери“-то в дамската си чанта, отвратена, че Брайс е могъл да я накара да погледне такъв боклук. Беше му ядосана почти толкова, колкото ако беше автор на колонката. Освен това можеше да мине и без критиката срещу снимката, която придружаваше колонката. Макар екранът на нейното „Блекбери“ да беше малък, бе видяла достатъчно, за да добие пълна представа какво е имал предвид, когато каза, че снимката „не е ласкателна“.

Приличаше на самия дявол в кървава операционна престилка, с визьор и кепе за еднократна употреба, което напомняше на банска шапка. Устата й беше отворена, уловена по средата на някое изречение, а ръката сочеше с кървав скалпел, сякаш се заканва някому. Черният гумен хронограф, който носеше, беше подарък от Луси през 2005. Това означаваше, че снимката е била заснета през последните три и половина години.

Заснета къде?

Не знаеше. Фонът беше избелен.

— Тридесет и четири долара и двадесет цента — високо каза шофьорът, когато таксито рязко спря.

Тя погледна през страничното стъкло към затворените железни врати на главния вход на някогашната психиатрична клиника „Белвю“ — будеща лоши предчувствия червена тухлена сграда на почти два века, която не беше виждала пациенти от десетилетия. Нямаше светлини, автомобили, хора. Будката на охраната беше празна.

— Не тук — каза тя високо през плексигласовата разделителна стена. — Не това „Белвю“.

Повтори адреса, който му беше казала още на летище „Ла Гуардия“, но колкото повече обясняваше, той ставаше все по-настоятелен и й сочеше входа, където в гранита беше издълбано „Психиатрична клиника Белвю“. Тя се наведе напред и му посочи няколко преки напред, където в сивотата се издигаха високи здания. Той обаче заплашително й заяви на лош английски, че няма да я кара никъде повече и че трябва веднага да слезе от таксито. Може би той наистина не знаеше, че болничният център „Белвю“ не е този зловещ стар ужас, който имаше вид на нещо изскочило от „Полет над кукувиче гнездо“. Вероятно си мислеше, че пътничката му е психиатричен пациент, дори криминално проявена, попаднала в релапс. Защо иначе ще носи багаж?

Скарпета реши, че по-скоро ще извърви пеша останалата част от пътя сред артистичните пристъпи на вятъра, отколкото да се разправя с него. Плати сметката, слезе от таксито, преметна през раменете си двете чанти и задърпа по тротоара куфара, пълен с домашно приготвена храна. Натисна бутона на безжичната слушалка.

— Почти пристигнах… — започна тя да казва на Бентън. — По дяволите!

Куфарът й подскочи и се килна, сякаш някой беше стрелял по него.

— Кей? Къде си?

— Току-що ме изхвърлиха от таксито…

— Какво? Откъде са те изхвърлили? Прекъсваш… — каза той точно преди батерията й да падне.

Почувства се като бездомна с куфара, който се преобръщаше на всеки няколко минути, а щом се наведеше да го оправи, чантите се изхлузваха от раменете й. Измръзнала и раздразнена извървя пътя до модерната „Белвю“ на Първо авеню и Източна 27-а, многопрофилен медицински център със стъклен атриум, градина, травматично и интензивно отделение и съдебномедицински етаж за пациенти от мъжки пол, чиито престъпления варираха от прескачане на турникет до убийството на Джон Ленън.

Телефонът на писалището започна да звъни само няколко минути след като връзката със Скарпета прекъсна. Бентън беше сигурен, че е тя и че се опитва да се свърже отново.

— Какво стана?

— И аз щях да те питам същото. — Беше гласът на Джейми Бъргър.

— Извинявай. Мислех, че се обажда Кей. Тя има някакъв проблем…

— И аз мисля така. Много мило от твоя страна, че го спомена, когато разговаряхме преди малко. Шест-седем часа вече. Защо не каза поне нещо?

Бъргър явно беше прочела „Готам те пипна!“.

— Сложно е — отговори той.

— Сигурна съм, че е сложно. А имаме да се оправяме и с няколко усложнения. На две минути от болницата съм. Чакай ме в кафето.

Едностайният апартамент на Пийт Марино в кооперацията без асансьор беше достатъчно близо до ресторанта „Храна за душата при Мана“, за да живее и да диша пържени пилета и ребърца. Много нечестно към човек, чието лишаване от храна и пиене е създало ненаситен апетит за всичко, което не може да има.

Импровизираната му трапезария се състоеше от шкаф за телевизор и стол с права облегалка, който гледаше към никога несекващото движение по Пето авеню. Марино сложи пуешкото от деликатесния магазин върху парче пълнозърнест хляб, сгъна го на две и го топна в купчинката горчица „Натанс Кони Айланд“ върху картонената чиния. Надигна безалкохолната бира „Шарпс“ и на две глътки изпразни една трета. След като бе избягал от Чарлстън, бе свалил двадесет и два килограма и определени части от самоличността си. Куп кашони рокерски дрехи включително една впечатляваща сбирка кожени „Харли Дейвидсън“ стигнаха до базара на 116-а улица, където в замяна получи три костюма, един блейзър, официални обувки, както и набор ризи и вратовръзки, всичките китайски имитации.

Вече не носеше диамантената обица и в мекото на ухото му бе останала малка дупчица, на кофти място, която някак си символизираше неговия беден и необичаен живот. Беше престанал да си бръсне главата, която ставаше гладка като топка за боулинг, и онази част от косата, която не го бе изоставила, обикаляше черепа му като потъмнял сребърен ореол, закрепен на ушите. Обеща си, че се отказва от жените, докато не стане готов, а мотоциклетът и камионетката бяха безсмислени, след като нямаше място, където да ги паркира, така че се отказа и от тях. Нанси, терапевтката му в Лечебния център, му помогна да разбере важността на самоконтрола в ежедневните му взаимодействия с други хора, независимо какво не им е в ред или какво ги прихваща.

По своя описателен начин тя каза, че алкохолът бил кибритената клечка, запалила големия пожар на неговия гняв, и след това продължи и му обясни, че неговото пиене било смъртоносно заболяване, с което най-почтено се е сдобил от своя необразован и пропаднал баща, общ работник, който се напивал и буйствал на всяка заплата. Накратко, Марино бил наследил това смъртоносно заболяване и като се вземела предвид оживената търговия във всеки бар или магазин за спиртни напитки, то имало формата на епидемия. Марино реши, че тая епидемия е от времето на Райската градина и че змията е дала на Ева не ябълка, а бутилка бърбън, която тя на свой ред е споделила с Адам, а това е довело до секс и изгонването им от рая само по едно смокиново листо.

Нанси го предупреди, че ако не ходи редовно на събиранията на Анонимните алкохолици, ще стане сух алкохолик, което означава човек, който става гневен, зъл, натрапчив и губи контрол, ако не се е възползвал от удоволствието да изгълта десетина бирички. Най-близкото място за срещи на АА-тата, както ги наричаше Марино, беше една църква недалеч от Центъра за сплитане на африкански прически и поради това доста удобно за него. Но той не стана нито редовен, нито нередовен. Когато се нанесе тук, ходи три пъти три последователни дни, чувстваше се ужасно неудобно, когато участниците, подозрително мили и дружелюбни, обикаляха из стаята, представяха му се и не му оставиха никакъв избор, освен тържествено да се закълне, сякаш е пред съд:

— Аз съм Пийт и съм алкохолик.

— Здравей, Пийт.

Той написа на Нанси имейл, в който обясняваше, че е срещу природата и обучението на едно ченге да признава каквото и да било, особено в помещение, пълно с непознати, всеки от които би могъл да се окаже сух пияница боклук, когото някой ден може да му се наложи да затвори. Между другото му трябваха само три дни, за да изпълни всички дванадесет стъпки4, макар че реши да не прави списък с лица, които е наранил, и да не се извинява. Оправданието му беше стъпка девета, в която се казва, че човек не бива да се извинява, ако ще нарани допълнително хората, на които е навредил, и той реши, че това включва всички.

Десета стъпка беше по-лесна и той напълни цяло тефтерче с онези, които бяха постъпили лошо с него през живота му. Не включи Скарпета в нито един от двата списъка, докато не се случи едно странно произшествие. Намери апартамента, където живееше сега, и се спазари с наемодателя за поносим наем в замяна на услуги като оправяне с изваждане на наематели, и откри, че жилището е съвсем близо до офиса на бившия президент Бил Клинтън в четиринадесететажната сграда, край която често минаваше на път за спирката на метрото на 125-а улица и „Ленъкс“. Като се замисли за Бил Клинтън, се сети и за Хилъри Клинтън и това го накара да се замисли за жени, които са достатъчно силни, за да са президенти или друг вид световни водачи. А това доведе до мисли за Скарпета.

Стигна дотам, че едва не обърка двете в мечтите си. Виждаше Хилари по Си Ен Ен, след това Скарпета по Си Ен Ен и когато накрая сменяше каналите в отчаян опит да отклони вниманието си с някой мач или платен филм, беше потиснат. Сърцето го болеше като зъб с абсцес. Обземаха го мисли за Скарпета и за списъците, в които тя не беше. Надраскваше името й в единия, след това го зачертаваше и я вписваше в другия. Фантазираше си какво ли би било, ако тя е президент. Изведнъж щеше да се озове в списъка със заплахите за безопасността на Тайните служби и щеше да му се наложи да бяга в Канада.

Или може би в Мексико. Беше прекарал няколко години в Южна Флорида и се оправяше по-добре с испаноговорещите, отколкото с онези, които говореха френски. Никога не беше разбирал французите и не харесваше храната им. Какво говори за една страна фактът, че няма национална бира като „Будвайзер“, „Корона“, „Дос Екис“, „Хайнекен“ или „Ред Страйп“?

Изяде второ парче навито на руло пуешко и отпи глътка „Шарпс“. Наблюдаваше хората, чиито единствени амбиции бяха западноиндийски ресторанти за вкъщи, бутици, барове за плодови сокове, шивачници или може би намиращият се наблизо театър „Аполо“, шумотевицата от автомобили, камиони и пешеходци — рязък оркестър, който изобщо не му пречеше. При топло време държеше прозореца отворен, докато не можеше повече да понася праха. Онова, което избягваше, беше тишината. Беше му писнало от нея по време на рехабилитацията, където не му позволяваха да слуша музика или да гледа телевизия, защото главата му трябваше да е пълна само с признанията на пияници и наркомани, и неговите собствени натрапчиви мисли и спомените за откровени до неудобство разговори с Нанси.

Стана от стола и вдигна напоената с мазнина и горчица картонена чиния, салфетката и празната бутилка „Шарпс“. Кухнята беше само на шест крачки, малкият прозорец над умивалника му разкриваше изглед към бетон, покрит с изкуствена трева, алуминиеви маси и столове, заобиколени с телена ограда — това се рекламираше като задния двор на кооперацията.

Компютърът му стоеше на плота и той прочете клюкарската колонка от сутринта — беше я запазил на десктопа, решен да открие кой стои зад нея и след това да направи нещо на кучия син или кучката, нещо, което да промени подредбата на телесните им части за постоянно.

Нито един инструмент за разследване, който познаваше, не свърши работа обаче. Можеше да рови из Гугъл за „Готам те пипна!“ до припадък, но нищо от нещата, които изскачаха, не му казваше нещо, което вече не знаеше. Беше безполезно да се опитва да намери колумниста чрез рекламните агенции, които плащаха да се пробутват храни, алкохол, книги, електроника, филми и телевизионни предавания. Нямаше модел, а само потвърждението, че милиони фенове са зависими от една шибана колонка с клюки, която тази сутрин бе поставила най-лошата случка в живота на Марино на централно място.

Телефонът му иззвъня.

Беше детектив Майк Моралес.

— Какво има? — попита Марино.

— Копаене на данни, брато — отговори Моралес по своя бавен мързелив начин.

— Не съм ти брато. Не си хаби лайняните рапърски приказки по мен.

На Моралес номерът в живота беше да се представя за полузаспал, отегчен и надрусан с успокоителни или обезболяващи, в което Марино се съмняваше, но от друга страна не знаеше със сигурност. Зад неопределеността на Моралес се криеше всъщност снобско копеле, учило в „Дартмът“, а след това в „Джон Хопкинс“, където беше завършил медицинското училище, но бе решил, че предпочита да е един от най-добрите нюйоркски полицаи, което Марино не приемаше за чиста монета. Никой, който би могъл да е лекар, няма да се натиска да става ченге, нали така?

Между другото Моралес се правеше на артистче и пускаше в обръщение какви ли не идиотски истории за себе си и се скъсваше от смях, когато другите ченгета му вярваха. Президентът на Боливия му бил братовчед, а баща му се преместил в Америка, защото вярвал в капитализма и му било писнало да пасе лами. Самият Моралес бил израснал в Чикаго, в общинските жилища, където бил приятел с Барак Обама, докато не се намесила политиката, което изглеждаше логично на онези, които не го познаваха. Никой кандидат за президент не би искал да другарува с човек, който използва думички като „брато“ и прилича на член на квартална банда с всички подробности като полусмъкнати торбести джинси, дебели златни ланци и коса, сплетена на ситни плитчици.

— Цял ден задавам въпроси, брато, на разни обратни — каза Моралес.

— Нямам представа за какво говориш, мамка му.

— Обратни? Забравих, че нямаш чувство за хумор и че си завършил гимназия с клизма. Търся обичайните модели, тенденции, начин на действие, оплаквания от тук чак до на майната си и мисля, че се натъкнах на нещо.

— На какво, освен на Бъргър?

— Какво да кажеш за жени като нея и Кей Скарпета? Може да си заслужава да умра, но да почувствам ръцете й по тялото ми. По дяволите! Можеш ли да си представиш едновременно да чукаш нея и Бъргър? О, на кого ги разправям тия? Разбира се, че можеш.

Неприязънта на Марино към Моралес на секундата се превърна в омраза. Моралес винаги се ебаваше с него и го унижаваше, и единствената причина той да не го ебава, и то по-яко, беше самоналоженото изпитание. Бентън беше поискал услуга от Бъргър. Ако не се беше съгласила, Марино щеше да е един господ знае къде. Вероятно диспечер в някое полицейско управление на малък лайнян град. Или пияница в приют за бездомни. Или труп.

— Възможно е нашият убиец вече да е нападал — каза Моралес. — Открих две убийства, които са донякъде подобни. Не в Ню Йорк, но не забравяй, че Оскар е самонает и не ходи, цитирам, „в офиса“. Има кола. Има пари за харчене, защото получава необлагаем с данъци чек от семейството за всеки рожден ден и точно сега вдигнаха горната граница на дванадесет хилки — това е техният начин да не се чувстват виновни за своя син откачалник. Няма си никой, който да се грижи за него, сам-самичък е. Така че нямаме представа колко пътува и какво прави, нали? Докато се занимавам с това, може и да изясним нещо от старите убийства.

Марино отвори хладилника, извади друга „Шарпс“, отвинти капачката, метна я в мивката и тя изтрака там като сачма, размазваща се в падаща мишена на панаирджийско стрелбище. После попита:

— Какви две други убийства?

— Попаднах на две възможни в нашата база данни. Както казах, не са нюйоркски случаи, затова не се сещаме за тях. И двете са през лятото на 2003, като между тях има два месеца. Четиринадесетгодишно дете, зависимо от окси5. Намерено е голо, ръцете и краката завързани, удушено с нещо тънко, което не е открито на местопрестъплението. От добро семейство в Гринич, Кънектикът. Тялото е захвърлено до представителството на „Бугати“. Случаят не е решен, заподозрени няма.

— Къде е бил Оскар през лятото на 2003?

— На същото място, където е сега. Същата работа, живее прецакания си живот в същия апартамент. Това означава, че може да е бил навсякъде.

— Не виждам връзката. Детето прави какво? Духа за наркотици и е било качено от лош чичко? Така го виждам аз. Нямаш причини да смяташ, че Оскар Бейн си пада по малки момчета.

— Забелязвал ли си, че не забелязваме по какво си падат хората, докато не започнат да изнасилват и убиват и всичко не излезе наяве? Може и да е бил Оскар. Както казах, той шофира. Може да си позволи да се вози из околността и разполага с достатъчно време. Силен е като бик. Не трябва да го пренебрегваме.

— А другият случай? Друго детенце?

— Жена.

— Добре, разкажи ми коя е и защо Оскар може да я е убил — подкани го Марино.

— Опа… — Моралес звучно се прозя. — Ровя из документите си. Всичко е толкова разбъркано, майчице мила. Първо нея, след това детето. Красива, на двадесет и една, току-що се преместила в Балтимор от провинциално градче в Северна Каролина, намерила си някаква никаква работа в радиото, надявала се да влезе в телевизията, но вместо това се забъркала в извънкласни занимания, за да може да си купува оксито. Затова е била уязвима за качване. Гола, с вързани ръце и удушена с нещо тънко, което не е намерено на местопрестъплението. Трупът е открит в контейнер за боклук близо до пристанището.

— ДНК в двата случая? — попита Марино.

— Нищо използваемо, не е имало следи на сексуално насилие. Не е имало семенна течност.

— Все още чакам връзката — подхвърли Марино. — Убийства, в които хората вероятно вършат услуги срещу наркотици и свършват завързани, удушени и изхвърлени, са по пет за лев.

— Знаеш ли, че Тери Бриджис е имала златна верижка на левия си глезен? Никой не знае откъде се е появила. Малко странно, че не е носила никакви други бижута. Когато притиснах Оскар за верижката на глезена, той каза, че никога не я бил виждал.

— И?

— Има още два подобни случая. Никакви бижута, освен златната гривничка на левия глезен. От същата страна като сърцето, нали? Подобно на пранга, нали? На „ти си моята сексуална робиня“? Или роб. Може да е подписът на убиеца. Може да е подписът на Оскар. Започвам да събирам папките по случаите. Ще вдигна по тревога обичайните заподозрени, включително отряда от миналото ти.

— Какъв отряд от миналото ми? — Мислите на Марино от мрачни станаха черни.

Направо не можеше да вижда от буреносните облаци в главата си.

— Бентън Уесли. И онова готиното ченге — или каквото е там, което за съжаление е недосегаемо за теб тук, ако може да се вярва на слуховете. Разбира се, твоето малко откритие — лаптопите, когато днес се появи на сцената без мое разрешение, само й осигури кокал.

— Нямам нужда от твоето разрешение. Не си ми майка пазителка.

— Прав си, не съм. Майката ще е Бъргър. Може би трябва да я попиташ кой командва.

— Ако трябва, ще го направя. Точно в момента си върша работата. Разследвам това убийство точно както очаква от мен.

Докачи бирата и чу звън на стъкло, когато опипом затърси друга. Според неговите изчисления, ако всяка бутилка имаше 0,3 процента алкохол, би могъл да постигне първия намек за напиване, ако излочи поне дванадесет бързо една след друга, което всъщност беше опитвал, но не почувства нищо, освен силна нужда да пикае.

— Тя държи онази фирма за съдебномедицински експертизи на компютри, която Бъргър много иска да използва — каза Моралес. — И е племенница на Кей Скарпета.

— Зная коя е.

Марино знаеше и за фирмата на Луси във Вилидж и че Скарпета и Бентън имат работа в „Джон Джей“. Знаеше много неща, които предпочиташе да не обсъжда нито с Моралес, нито с никого. Онова, което не знаеше, беше, че Луси, Бентън и Скарпета са замесени в случая на Тери Бриджис, или че Скарпета и Бентън в момента са тук в града.

Нахалният глас на Моралес:

— Може да ти олекне, като разбереш, но мисля, че Кей няма да е тук достатъчно време, за да ти се случат неловки срещи.

Не можеше да има съмнение. Моралес беше прочел шибаната клюкарска колонка.

— Тук е да прегледа Оскар — подхвърли Моралес.

— За чий?

— Изглежда, е специалната гозба в менюто му. Той настоял за нея, а Бъргър дава на малкото момченце всичко, за което се разхленчи.

Марино не можеше да понесе мисълта за Скарпета насаме с Оскар Бейн. Разстрои го, че Оскар я е поискал специално, защото това можеше да означава само едно: че е много по-добре осведомен за нея, отколкото би трябвало.

— Подхвърляш идеята, че може да е сериен убиец. Тогава какво ще прави с докторката? Не мога да повярвам, че Бъргър или който и да е друг й е скроил такъв номер. Особено след като той може да излезе всеки миг. Божичко!

Закрачи из апартамента. Всъщност само с десетина стъпки можеше да го обиколи целия.

— Щом свърши, ще отбръмчи обратно в Масачузетс, така че няма защо да се тревожиш — каза Моралес. — Което е хубаво, нали? След като има доста неща, за които да се тревожиш.

— Така ли? Защо не ми ги кажеш?

— Припомням ти, че това е деликатен случай и ти не се справи много добре, когато миналия месец Оскар Бейн изля сърцето си пред теб.

— Направих всичко като по учебник.

— Има нещо странно. На никой не му пука, след като има проблем. Що се отнася до бившата ти шефка Кей, препоръчвам да я избягваш. Нямаш причина да си в нейната компания или да се появяваш неочаквано в „Белвю“. Например.

Марино се ядоса, че я нарича Кей. Той никога не я беше наричал така, а беше работил рамо до рамо с нея. Беше прекарал поне десет хиляди часа с нея в моргата, в нейния офис, в колата, на местопрестъпленията, у тях, включително по време на отпуските, и дори на чаша или две в хотелската й стая, когато работеха по случай в друг град. Щом той не я наричаше Кей, за какъв, по дяволите, се смяташе Моралес?

— Съветът ми към теб е да се покриеш, докато Кей не се върне в Масачузетс — продължи Моралес. — Тя няма нужда от допълнителен стрес. Чуваш ли ме, брато? Не искам, когато следващия път й се обадим за помощ, да откаже заради теб. Нямаме нужда да подава оставка от поста си на консултант в „Джон Джей“ заради теб. Тогава Бентън също ще напусне, ако иска да направи булката щастлива. Тоест заради теб можем да загубим и двамата. Планирам да прекарам дълги години в съвместна работа с тях и да станем тримата мускетари.

— Не ги познаваш. — Марино беше толкова ядосан, че сърцето му блъскаше в гърлото.

— Напуснат ли, това ще влезе в новините — каза Моралес. — А ти знаеш как нещата се предават по командната верига. Скандал, защото ще е на първата страница на „Поуст“ — заглавие с трисантиметрови букви, че Джейми Бъргър, прокурорката по сексуални престъпления, е наела сексуален престъпник и може би ще я уволнят. Човече, направо не е за вярване как можеш да разрушиш къщичката от карти. Както и да е, вече трябва да затварям. А за онова, което е в интернет и какво се е случило между теб и Кей, изобщо няма да питам.

— Ами не питай, мамка му — озъби се Марино.