Списъкът на седемте

10.Топинг

И наистина пристигнаха във Фейвършам с падането на нощта. Избирайки път през плитчините около остров Шепи, те навлязоха с опънати платна в дълбок морски ръкав, известен сред местните жители под името Суейл, насочиха се по стесняващия се канал срещу течението на реката и спряха в края на мидените полета, заобикалящи стария град.

Лари скочи от носа, издърпа ги на брега, грабна пътните им чанти, изкатери се по стръмнината и изчезна от погледа им. Дойл и Спаркс събраха останалата част от багажа си и го последваха. Горе ги чакаше лек покрит файтон, в който бяха запрегнати отпочинали коне, а Лари товареше с помощта не на някой друг, а на самия Бари. Дойл не можеше да различи единия от другия до момента, когато се приближи и видя дълбокия белег на Бари. Без да скрива удоволствието си, Лари отново представи брат си на високоуважаемия д-р Дойл. Бари, за разлика от Лари, изобщо не беше от разговорливите, по-скоро обратното, но словоохотливостта на Лари стигаше с излишък и за двамата. Едно-единствено нещо озадачаваше Дойл и то бе как да свърже киселата физиономия на Бари с репутацията му — ако се вярваше на думите на Лари — на неуморим женкар.

Когато натовариха багажа си и бяха готови да тръгнат, Лари приятелски се сбогува с Дойл — ясно бе, че се отправя с неизвестна задача — и безгрижно пое в нощта. Бари зае мястото на кочияша, Дойл се качи при Спаркс и потеглиха.

— Къде отива Лари? — поинтересува се Дойл, като гледаше през прозореца към стопяващата се в здрача фигура. Чувстваше, че малко ще му липсва.

— Да скрие следите ни, след което трябва да стигне в Лондон. Там го чака работа — отговори Спаркс.

Необяснимо мрачно настроение го бе завладяло едновременно със спускането на нощта. Държеше се малко дистанцирано, избягваше да среща погледа на Дойл и видимо се терзаеше от нещо явно неприятно и трудно разрешимо. Дойл реши да не се натрапва с разговор и неусетно задряма.

Събуди се от шум на преместван над главата му багаж. Продължаваха да се движат. Спаркс обаче го нямаше. Дойл с мъка се взря в стрелките на часовника си — те показваха, че е половин час след полунощ.

В същия миг вратата се отвори и през нея се подаде дълъг тесен сандък.

— Дойл, не стой така, а ни помогни — чу той гласа на Спаркс.

Дойл издърпа сандъка на отсрещната седалка, докато Спаркс го буташе откъм другия му край. После приятелят му влезе и затвори вратата. Духът му отново беше приповдигнат до обичайното си ниво.

— Как си с етикецията? — попита неочаквано той.

— С какво?

— Можеш ли да бъдеш културен гост, играеш ли билярд, умееш ли да разговаряш на маса… и всички тези дивотии?

— Но какво общо има това с…

— Дойл, предстои ни да посетим дома на един джентълмен през почивните дни непосредствено преди Нова година. Опитвам се да преценя пригодността ти да се движиш из висшите среди.

— Знам коя вилица да избера, ако ме питаш за това — отговори Дойл, преизпълнен от чувство на гордост.

— Не се обиждай, приятелю, но трябва да определя за коя роля си подходящ. Колкото по-малко подозрение събудим у лорд Никълсън и превзетите му гости, толкова по-добре.

— Мога ли да избирам?

— Да: между господаря и прислужника му — отговори Спаркс и отвори сандъка. В двете му половини бяха подредени дрехи, съответстващи на двете възможности.

— А защо просто не им кажем, че съм лекар? — попита Дойл с надеждата да не му се налага да свали удобната си кожа на представител на средната класа със скок по вертикалата в едната или другата посока.

— Е, това едва ли е особено мъдър ход! Имаме всички основания да подозираме, че враговете ти ще ни очакват там. Още малко и ще съжалиш, че не си взел визитните си картички, за да си спечелиш нови пациенти сред тези хора.

— Аха — проговори след кратко замисляне Дойл, — значи предлагаш да се движим инкогнито?

— Барон Еверет Гаскойн-Пуж и неговият камериер, R. S. V. P.9 — обяви Спаркс и показа покана за новогодишен прием, адресирана до същия.

— И как попадна това в теб?

— Обикновено факсимиле.

— А какво ще стане, ако и истинският барон Гаскойн-Пуж реши да присъства?

— Няма такова лице — обясни Спаркс, като скриваше с труд неудоволствието си от спънатото въображение на Дойл.

— Аха… Сам си я отпечатал. Сега разбирам.

— Бях започнал да се съмнявам, че някога ще успееш.

— Съжалявам… след сън съобразявам малко трудно — извини се Дойл и се прозина. — Нали разбираш… загрявам бавно.

— Няма нищо — успокои го Спаркс и му подаде необикновените дрехи. — Убеден съм, че ще бъдеш напълно доволен от стаите за прислугата в Топинг.

— Но… Джек… не се ли страхуваш, че веднага ще разберат кои сме? — заекна Дойл, объркано разглеждайки камериерската униформа. — Искам да кажа, че аз не бих имал никакъв проблем да играя ролята на…

— Никой никога не поглежда слугите, Дойл. Ти така ще се слееш с колегите си, че ще бъдеш неразличим като черна котка в мазе с въглища.

— И все пак… ако ми обърнат внимание, Джек? Те може и да нямат представа как изглеждаш ти, но за сметка на това отлично знаят как изглеждам аз.

Спаркс внимателно го погледна.

— Прав си! — каза след малко той. После бръкна в багажа и извади бръснач. — Ще кажа на Бари да спре, защото иначе можем да повредим обонятелния ти орган.

Дойл изплашено посегна към мустаците си.

Сивата зора на последния ден от годината ги завари да влизат под арката на входа и да се отправят към имението Топинг по дълга тясна алея, почти скрита под сплетените клони на величествени дъбове. Облечен в непривичните одежди на човек с непонятна професия, Дойл успя все пак да придремне: сънува кошмари за камериерски гафове, последваща гонитба и залавянето му от неизвестни лица. В тревожния му сън неочаквано се появи и кралица Виктория и той й поднесе чаша чай, от която тя извади умряла мишка. Ужасът на кошмарното видение го разтърси до такава степен, че той забрави грубите обноски на загадъчните си мъчители. Накрая с облекчение се събуди плувнал в студена пот.

Едва сега осъзна, че причина за събуждането му е спирането на каретата. Чу вратата да се отваря и след това да се затваря, преди още очите му да успеят да го уведомят, че Спаркс е напуснал кабината. Напипа дръжката на вратата и слезе и той.

Бари бе спрял на мястото, където редиците от дъбове от двете страни на алеята свършваха като отсечени. В миналото величествените дървета сигурно се бяха издигали поне още стотина метра по-нататък, но сега не само те, но и всички други дървета бяха съборени. Виждаха се само обгорелите им пънове, а целият терен наоколо също бе изгорял. Някак неочаквано за погледа от опустошената земя пред тях се издигаше здрава стена, висока към десетина метра. Беше недодялано построена от неподкастрените стволове на повалените дървета, свързани в едно цяло с камъни, тухли, слама, повехнала трева и замазани с глина. Светлината на зората се отразяваше от късчетата натрошено стъкло, подаващи се из хоросана на върха й и опасващи укреплението по цялата му дължина. Стената се простираше на значително разстояние в двете посоки и явно заграждаше цялата територия, принадлежаща на имението. Над мистериозната фортификация се виждаха назъбените стени на самия замък — шедьовър на късния готически стил. Над нито един от комините не се извиваше дим. Никакви врати не се виждаха в стената. От мястото, където стояха, тази груба бариера не говореше за нищо друго, освен за ужас, лудост и трескава бързина.

— Мили боже…

— Изглежда, съдбата на приема е в опасност — отбеляза Спаркс.

— Какво се е случило тук?

— Бари, направѝ обиколка с каретата и виж дали са оставили място, откъдето се влиза. Докторът и аз ще огледаме пеша — нареди Спаркс.

Бари докосна козирката на фуражката си, за да покаже, че е разбрал, и запраши покрай стената, а Спаркс и Дойл поеха през опустошеното поле.

— Какво виждаш, Дойл? Какво ти казва тази гледка?

— Пожарът е бил причинен съзнателно… бих казал преди не повече от седмица. Предполагам, че е бил последната стъпка в процеса. Обезцветяването около пъновете е еднакво навсякъде, където можем да видим, а това подсказва, че са били изсечени за относително кратък период.

— От голяма група хора, работещи заедно — допълни Спаркс.

— На какво разстояние е най-близкият град?

— Поне на пет мили. Тази стена не е дело на майстори, Дойл. Работата е била свършена от прислугата на замъка.

— Без план и явно без надзор.

— Без следи от опит да се изпипат нещата. Без мисъл за качество на работата и за това колко време ще издържи.

— Някой просто е искал тук бързо да бъде издигната барикада.

— Защо, Дойл?

Дойл спря и огледа стената, която сега беше на два-три метра от тях. Опита се да почувства паниката на строителите и нетърпението им да свършат колкото се може по-бързо.

— Не са разполагали с време. Нещо е идвало насам. Нещо, от което са искали да се опазят.

— Започнали са да строят още преди убийството на лейди Никълсън и нейния брат. От колко време, казваш, бил изчезнал синът й?

— Три дни преди сеанса.

— Значи и преди да е бил отвлечен… Кой знае, може точно това да е била причината: страхът от отвличането. Защита на поколението — най-древният инстинкт в човешкото сърце!

— Но едно дете може да бъде преместено на друго място — възрази Дойл. — Това, което казваш, ми се струва прекалено рационално за причина. А моето усещане е по-скоро, че това е работа на някой напълно побъркан.

— Или който е бил доведен до това състояние.

Спаркс мрачно оглеждаше необятната стена. Две остри изсвирвания отдясно привлякоха вниманието му.

— Това е Бари — каза той, спринтира нататък и подвикна през рамо към по-трудноподвижния си спътник: — Хайде, Дойл, не се тътри!

Дойл послушно се затича след него, зави на ъгъла наляво и видя Бари, който им махаше изправен до каретата от половин миля разстояние — някъде по средата на видимата част на стената. Дойл се напъна да настигне Спаркс, така че когато се изправи до двамата, беше останал без дъх.

Бари ги бе извикал при изсечен в стената груб проход, висок една глава над среден човешки ръст и поне два пъти по-широк. Земята, предимно от външната страна на стената, бе посипана с трески насечено дърво. Наблизо беше захвърлена секира. Надзърнаха през дупката и видяха само конюшнята и издигащата се над нея сграда. Нямаше и следа от човешка душа.

— Завърши огледа на стената, Бари — заповяда Спаркс. — Макар че отсега мога да предскажа, че това тук е единствената ни възможност да проникнем вътре.

Бари скочи на каретата и продължи обхода си.

— Някой е изсякъл път, за да влезе, а не за да излезе — отбеляза Дойл, разглеждайки ръба на дупката.

— И то след като вече е била издигната.

Дойл кимна в знак на съгласие.

— И кой все пак е бил този човек? Враг или приятел?

— Ако съдим по желанието им да се скрият зад стената, по-вероятно става дума за първото, а?

Вътре нищо не помръдваше, но те останаха където си бяха, сякаш между тях и самото имение имаше невидима стена, точно толкова здрава, колкото и дървената бариера. След малко пристигна Бари и потвърди, че този „вход“ е действително единственият.

— Да погледнем за какво става дума, какво ще кажеш? — подметна някак между другото Спаркс.

— След теб, Джек — отговори Дойл.

Спаркс инструктира Бари да остане при конете, изтегли тънкото острие на рапирата си от бастуна и прекрачи през отвора. Дойл извади револвера си и го последва. Тръгнаха да обикалят сградата, придържайки се по-близо до стената. Сега вече се виждаше, че по-голямата част от работата е била свършена отвътре. Виждаха се захвърлени стълби и натрупани на камари неизползвани дървета. Бали слама лежаха разхвърляни около ями с размита, но вече засъхнала глина. Стената се издигаше на петдесетина метра от фасадата на сградата, но отзад, където и самата постройка загубваше правилната си форма, на места се приближаваше до три-четири метра.

Теренът наоколо, който все още носеше следи от грижливо поддържане в близкото минало, сега представляваше печална картина на запуснатост. Декоративните храсти бяха изтръгнати от корен, търкаляха се съборени статуи, тревата беше изпотъпкана. Част от стената минаваше през руините на прелестна градина с подрязани в причудливи форми ниски дървета; странни останки от костеливи тела на животни стърчаха изпод стената, като че ли прерязани от колелата на влак. Площадка за детска игра беше напълно разрушена и посипана със смачкани играчки. Стар кон за езда лежеше върху купчина пясък, останал там, където бе паднал, и застинал в предсмъртна агония.

Прозорците на приземния етаж бяха обковани отвътре, а дъските бяха обвити със завесите. Тук-там бяха използвани плотовете на маси, а някъде дори и цели врати. Няколко от прозорците бяха счупени, а стъклата се бяха посипали вътре. Опитаха всички врати без изключение, но те бяха до една заключени и явно залостени.

— Да разгледаме конюшнята — предложи Спаркс.

Влязоха откъм помещенията за конярите. Нямаше никакви следи някой да се е опитвал да я запази — вратата зееше отворена. Лавици и закачалки бяха отрупани със седла и юзди. Отделението за жокеите беше подредено: леглата бяха оправени, личните вещи бяха прибрани или лежаха грижливо подредени на нощните шкафчета. Недоизядено парче баница с месо лежеше в чиния на масата в общата стая, а до чинията имаше чайник и чаша отдавна изстинал чай. В тази подреденост сред чудовищния хаос наоколо имаше нещо обезпокоително. Спаркс леко открехна скърцащата врата, която водеше към яслите за конете. Помещението изглеждаше празно.

— Вслушай се, Дойл! — прошепна Спаркс. — Какво чуваш?

— Нищо — отговори след малко Дойл.

— В конюшнята — кимна многозначително спътникът му.

— Няма мухи. — Дойл едва сега се сети какво бе направило впечатление на Спаркс.

— Нито чуруликане на птици навън.

Тръгнаха навътре, отваряйки една след друга всички врати, покрай които минаваха. Наистина бяха празни, макар в някои да бе останал само миризливият спомен, че тук е имало коне.

— Изглежда, са ги пуснали на свобода отдавна — предположи Спаркс.

— А може да са използвали някои от тях, за да прекарат трупите.

— Да, с платформите. А след като са пренесли каквото им е трябвало, са ги пуснали. И все пак струва ми се, че в поне три от тези клетки е имало коне, след като стената е била завършена.

Последната врата не поддаваше. Спаркс мълчаливо показа какво смята да направи. Дойл кимна разбиращо, взе рапирата от него и насочи револвера си. Спаркс отстъпи две крачки, завъртя се и нанесе мощен удар с крак по вратата. Тя изпращя и отхвръкна. Вътре имаше човек, легнал по корем върху куп слама, левият му крак стърчеше под невъзможен ъгъл от коляното.

— Спокойно, Дойл, той вече не може да ни стори нищо лошо!

— Изглежда, си е счупил крака във вратичката — каза Дойл и свали револвера.

Предпазливо пристъпиха напред към проснатото тяло. Мъжът беше обут във високи ботуши, носеше клин, риза и жилетка — работното облекло на лакей.

— А това какво ли е? — попита Спаркс. Сочеше пода.

Сламата, разпръсната по пода на клетката, беше покрита с дебели следи от засъхнал, тъмен на цвят секрет — блестящ, сякаш фосфоресциращ, положен без логика, налудничаво. Следите тръгваха от тялото, разделяха се и продължаваха нагоре по стените. Веществото не миришеше, но нещо в сребристия му оттенък и лепкавата консистенция караха стомаха да се обръща.

— Тялото не мирише — отбеляза Дойл. — По някаква причина не е започнало да се разлага.

Спаркс погледна с любопитство, но в погледа му отсъстваше изненадата. Коленичиха до трупа. Дрехите на мъртвеца блестяха, като че ли бяха излъскани. Покриваше ги все същата странна материя. Те обърнаха тялото, което бе странно безтегловно, необяснимо как лишено от маса и веднага видяха каква е причината: лицето бе мумифицирано и костите бяха покрити от съвсем тънък слой тъкан. Очните орбити бяха кухи, някак свити, а ръцете приличаха на цвете, оставено да изсъхне между страниците на семейна Библия.

— Виждал ли си някога такова нещо? — попита Спаркс.

— Никога при труп на мъртвец, починал преди по-малко от двайсет години. — Дойл се вгледа по-внимателно. — Като консервиран е. Напълно мумифициран.

— Като че ли нещо е изсмукало живота от костите му.

Спаркс леко стисна една от ръцете и тя се разпадна на хиляди парченца, почти прашинки, като замръзнала дантела.

— Какво ли го е причинило? — шепнешком попита Дойл.

Някаква фигура помръдна пред клетката.

— Какво има, Бари? — поинтересува се Спаркс, без да се обръща.

— Мисля, че тук отвън има нещо, което трябва да видите.

Те излязоха и последваха Бари. Той посочи нагоре към покрива на главната сграда. От най-високия комин се извиваше едва забележима струйка дим.

— Започна преди пет минути — поясни Бари.

— Изглежда, вътре има живи — отбеляза Дойл.

— Добре, защо не позвъним и не обявим, че сме тук?

— Дали това е разумен ход, Джек?

— Изминахме дълъг път, за да се доберем дотук. Да не искаш да разочароваме нашия домакин?

— И все пак не знаем кой е там вътре!

— Има само един начин да се разбере — отговори Спаркс и тръгна с решителни крачки към вратата.

— Но нали вратите и прозорците са заковани.

— Това едва ли ще затрудни особено Бари.

И Спаркс щракна с пръсти. Бари бутна шапката на тила си, затича се леко и без да нарушава ритъма на крачките си, скочи върху фасадата на къщата, мигновено намери къде да забие пръстите на ръцете си и ловко се изкатери до втория етаж, също като паяк по паяжина. Извади от палтото си малък, но здрав лост, за секунди убеди прозореца пред себе си, че съпротивата е безсмислена, бутна крилото му навътре и надникна да разбере какво го очаква там.

Дойл тръпнеше само от мисълта за ужасите, които застрашаваха живота на този човек. Спаркс безгрижно извади тънка пура от джоба на палтото си, запали клечка кибрит от нокътя на палеца си и пое дима, без да изпуска от поглед входа на сградата.

— Всеки момент — каза той неопределено.

Доловиха някакво движение от другата страна на вратата, миг по-късно чуха преместването на нещо тежко по плочките на пода, след което ключалката щракна. На входната врата се показа Бари и те влязоха в Топинг.

Личеше, че вратата е била залостена с множество маси и столове. Бари изчака да минат покрай него, а после за всеки случай отново заключи вратата. Подът на просторния вестибюл беше посипан с боклук и накъсана хартия. На черно-белите плочки на пода лежеше разбита рицарска броня — изглеждаше победена и някак прекършена. Понеже през прозорците не проникваше нито лъч светлина, въздухът вътре изглеждаше тежък и потискащ. Вратите за вътрешността на къщата бяха отворени. Не се виждаха никакви следи от щети, само безпорядък и занемареност.

— Е, сега вече мога със сигурност да кажа, че приемът се отлага — въздъхна Спаркс и тръсна пепелта от върха на пурата си.

— На горния етаж в един от салоните има един господин — проговори ненадейно Бари и посочи стълбището пред тях.

— И какво прави той? — живо се поинтересува Дойл.

— Мисля, че лъска сребърните прибори за хранене.

Спаркс и Дойл се спогледаха.

— Защо не поогледаш какво има тук долу, Бари? — предложи Спаркс и се втурна нагоре, вземайки стъпалата през две.

Бари кимна и влезе в най-близката отворена стая. Дойл се озова сам в основата на стълбището.

— Ами аз? — попита той.

— Ако питаш мен, не бих рискувал да разглеждам тези салони сам — отговори му Спаркс в момента, когато стъпваше на площадката на горния етаж. — Човек не знае на какво може да налети.

Той изчака Дойл да се присъедини към него. Стигнаха до едно разклонение на основния коридор, което тръгваше на зигзаг в двете посоки. Тук не бе по-светло, а чувството за опасност бе още по-осезаемо. Решиха да потеглят наляво, завиха на първия ъгъл и се изправиха пред дебела линия от някакво зърнесто вещество, преминаваща по цялата ширина на салона. Спаркс коленичи, наплюнчи пръст, допря го, подуши го и накрая го близна.

— Сол.

— Сол?

Спаркс утвърдително кимна. Прекрачиха през линията сол и продължиха по коридора. Стените между вратите бяха покрити с огледала и картини, но всички те бяха обърнати с лице към стената. Натъкнаха се на втора линия сол, минаха и през нея и завиха още веднъж. Тук коридорът се простираше напред в полумрака, докъдето им стигаха очите. Но някъде там в далечината се забелязваше движение: някакъв източник на светлина — изглежда, свещ — помръдваше. Бавно поеха нататък, за да могат очите им да свикнат, и не след дълго видяха лицето, което им бе описал Бари.

Мъжът седеше на трикрако столче. Едрото му тяло имаше формата на круша, беше едър и бледен, започваше да оплешивява, на средна възраст, очите му бяха хлътнали в орбитите. Облечен бе в изцапана с петна ливрея на иконом, на която копчетата или липсваха, или бяха закопчани накриво. Скрити сред гънките на многото плът, чертите на лицето му бяха някак размити и неопределени. Дебелата му шия се бе разстлала върху яка, посивяла от пот. Пред него имаше сребърен сервиз за четиридесет души, приборите бяха грижливо подредени по вид и големина. В месестите си ръце човекът държеше раздърпана кърпа и сосиера. Той търкаше с кърпата, топвайки я от време на време в купата с полирпаста и легена с вода в краката му на пода. Мърмореше нещо с мрачен дрезгав шепот.

— Агнешката плешка изисква три часа… два часа за пудинг с миди… трябва да намеря точилото — ножовете пак са се изтъпили… формички и тава за тестото за пудинга a la Parisiene… за бялата яребица в сос Мадейра…

Той не обърна никакво внимание на Спаркс и Дойл, които се приближиха и спряха край подредения върху пода сервиз.

— Крокети от заешко… телешко фрикандьо… обезкостена бекасина, напълнена с кайма…

— Здрасти — обади се Спаркс.

Мъжът застина, без да вдигне поглед, сякаш нещо му се бе причуло, после отхвърли мисълта като абсурдна и продължи да лъска.

— Тави за пъдпъдъците… кнедли с мая, пълнени с трюфели и пастет от гъши дроб…

— Този е от особено умните — прошепна Спаркс на Дойл. — Казах „Здрасти“.

Мъжът отново замръзна, после внимателно вдигна поглед към тях. Очите му се фокусираха с труд — той неколкократно примигна и примижа, сякаш гледката пред него бе прекалено много за едно обикновено поглеждане.

— Да, да, здрасти — добродушно потвърди Спаркс, вече с по-тих глас, разбрал, че е спечелил битката за вниманието на мъжа.

От очите на прислужника потекоха сълзи, тялото му се разтресе от дълбоки хълцания, които излизаха като че ли отвсякъде. Очите му се скриха под дебелите вежди и по тресящите се бузи потекоха ручейчета влага, която той не направи опит да скрие.

— Хайде, хайде, приятелю — опита се да го поокуражи Спаркс, хвърляйки загрижен поглед на Дойл, — не е възможно нещата да са чак толкова зле, нали?

Сосиерата подскачаше в ръцете на човека в такт с гръмоподобните му ридания. Ако центърът на тежестта му не бе разположен толкова ниско, той без никакво съмнение отдавна щеше да се е катурнал на пода.

— Добре де, я да видим какъв е проблемът — намеси се и Дойл, влизайки в добре познатата роля на утешител, седнал на леглото при болен пациент.

Но поредицата подсмърчания, въздишки и експлозивни хълцания продължаваше, докато човекът безуспешно се опитваше да овладее горещия порой, понесъл се в емоционалното му корито. Влажната му розова уста се свиваше и разпускаше като устата на пъстърва, изхвърлена в калта на брега.

— Аз… аз… аз… аз… — Безпомощното заекване бе единственото, което успяваше да изтръгне от себе си в кратките паузи между раздиращите го спазми.

— Всичко е наред. Не бързай, успокой се — успокояваше го Дойл с онзи тон, който може би би използвал, за да убеди вдовица да му разкаже за невралгията си на чаша бъзово вино.

— Аз… аз… — Мъжът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си, борейки се с нажежените пари, които кръстосваха из безпомощното му тяло, докато накрая успяваха да стигнат до гърлото му — да, гледайки го, човек можеше да си представи процеса във всичките му подробности — и неочаквано го изхвърли от себе си, довършвайки: — Не съм готвачът!

Звукът на собствения му глас го шокира до такава степен, че той сви устни в изумено „О“.

— Ти не си готвачът — повтори му Спаркс, за да изчистят всяка възможност за съмнение.

Мъжът енергично разтърси глава, за да разсее възможните съмнения, а после изплашен, че може да бъде разбран неправилно, не по-малко енергично кимна, съпровождайки тези жестове със серия нечленоразделни изхърквания, изгрухтявания, измучавания и други животински звуци, ясно давайки да се разбере, че определено не се е съвзел до степен, позволяваща му да постигне толкова бързо нов връх на артикулацията.

— Да не би някой… да те е сбъркал с готвача? — попита озадачен Дойл.

Мъжът кимна с възможно най-нещастен вид и пак разтърси глава: провисналите му бузи се развяха като листа на лавандула.

— Искам да съм абсолютно сигурен, че ние всички говорим за едно и също — намеси се Спаркс и погледна съучастнически Дойл, — а именно, че вие, сър, в никакъв случай… не сте готвачът.

Рационалността в думите на Спаркс като че ли заби чеп в избитата канелка на нещастието на този човек, водните ефекти започнаха да намаляват. Тресящата се плът бавно се успокои. Той погледна в скута си и искрено се изненада като видя в огромните си ръце сосиерата… после бавно започна да я лъска отново, защото какво друго може да направи някой със сосиера в ръцете си?

— Как се казваш, добри човече? — тихо попита Спаркс.

— Ръскин, сър.

— Да разбирам ли, че ти работиш за този почтен дом, Ръскин? — продължи Спаркс.

— Аз съм икономът тук, сър. Отговарям за килера с провизии, съдовете и миялната — поясни Ръскин без следа от гордост. — Издигнах се дотук от помощник по подсушаването. Бях на четиринайсет години, когато дойдох в имението. Господарят и аз израснахме заедно… в известен смисъл.

— Защо лъскаш приборите точно сега, Ръскин? — запита Спаркс някак между другото.

— Трябва да се направи, нали така? — отговори спокойно Ръскин. — И няма кой друг да го свърши, не виждате ли?

— Вярно, дори и готвача го няма — съгласи се Спаркс, водейки човека към целта си.

— Няма го, сър. Много лош и ленив човек. Parisien — допълни той, разтегляйки гласните със съответната интонация и замълча, сякаш повече думи бяха излишни. След малко допълни: — Без никаква дисциплина. Все гледаше да изклинчи. Ако питате мен, той така и не разбра какво значи да си заработиш надницата, трудейки се цял ден. Добре се отървахме от него. Щастливо избавление от боклук като него, ако питате мен, сър.

— Значи си поел и готвенето — каза Спаркс и кимна на Дойл, че най-сетне започва да разбира причината за отчаянието на този човек.

— Точно така, сър. Менюто беше определено още преди седмици. Даже беше напечатано за гостите. — Той потупа джобовете си с мръсните си ръце. — Имах копие тук някъде.

— Няма значение, Ръскин — спря го Спаркс.

— Да, сър. Тържественият обяд щеше да бъде нещо изключително — продължи Ръскин с онзи нездрав блясък в очите, който Дойл свързваше с опасно лудите. Макар да не бе изключено тази замечтаност да се дължеше на видения за несъстоялия се обяд.

— Да разбирам ли, че има проблем с обяда? — поинтересува се Спаркс.

— В момента имаме малък проблем с окомплектовката на персонала, сър, а понеже и готвачът си замина, опасявам се, че ще ми бъде малко трудно да…

— Сготвиш обяда — помогна му услужливо Спаркс.

— Напълно вярно, сър. Възнамерявам да се захвана с готвенето веднага след като приключа с другите си задължения. Работата е много, а и приготвянето на подобен обяд изисква време, но аз помня менюто наизуст, в случай че възникнат недоразумения. — Ръскин говореше разсеяно и пребъркваше джобовете си. — Боже мой… Къде ли съм сложил часовника си?

— Девет без четвърт.

— Девет без четвърт. Девет без четвърт — повтори той часа, сякаш самата идея за измерване на времето му бе напълно чужда. — Гостите ще започнат да пристигат… о, може би и вие, джентълмени, сте тук заради обяда?

— Пристигнахме малко по-рано — обясни Спаркс, за да не го обезпокои.

— Значи сте първите… всъщност… добре дошли, добре дошли! Моля ви да ми простите, джентълмени, че не предложих да ви взема пътните чанти. — Объркан, Ръскин направи опит да надигне туловището си от столчето.

— Всичко е наред, Ръскин, моят камериер вече се оправи — спря го Спаркс.

— Сигурен ли сте? Но аз трябва да откарам каретата ви до конюшнята…

— Благодаря ти, Ръскин, вече се погрижиха и за това.

— Благодаря, сър. — Ръскин изостави опита си да стане. Беше някак отпуснат, кожата му бе придобила сив оттенък.

— Добре ли си? — попита Дойл.

— Смъртно съм уморен, сър. Наистина бих могъл да почина малко преди тържеството, само няколко минутки, но нали виждате — толкова много неща има за вършене — обясни Ръскин малко задъхано и попи с парцала избилата по челото му обилна пот. По веждата му остана черна следа от полирпастата.

— Много гости ли очаквате за новогодишната нощ, Ръскин? — попита Спаркс.

— Да, сър, към петдесетина. Галаприем. Господарят тази година просто се престара.

— Господарят е у дома, така ли?

— Да, сър — отговори Ръскин с уморена въздишка, а в ъгълчетата на очите му се появи влага. — Но не е на себе си. Сякаш са го подменили с друг човек. Вика ми през вратата. Отказва да си вземе закуската.

— Не би ли ни завел при него, Ръскин?

— Не мисля, че господарят би желал да бъде обезпокояван точно в този момент, сър. Напоследък не се чувства съвсем добре. Изобщо не е добре.

— Разбирам загрижеността ти, Ръскин. Но може би ще се успокоиш, ако дадем на доктор Дойл възможност да го прегледа.

— О, да не сте лекар, сър? — възкликна Ръскин, вдигна поглед и лицето му светна, сякаш изгря пълна луна.

— Да — отговори Дойл и вдигна лекарската си чанта като доказателство.

— Така че ако ни обясниш как да стигнем до стаите на господаря ти, ще те оставим да си довършиш работата — уточни Спаркс и спря повторния опит на Ръскин да се надигне: — Не, не е необходимо да съобщиш за пристигането ни, Ръскин. Убеден съм, че ще се оправим и сами… стаите са на този етаж, така ли?

— В другия край на коридора. Последната врата отдясно. Първо почукайте, ако обичате!

— Благодаря ти, Ръскин. Тези сребърни прибори са великолепни.

— Наистина ли, сър? — Ръскин бе разтворил очи в израз на трогателна благодарност.

— Уверен съм, че обядът ще пожъне пълен успех — завърши Спаркс, направи знак на Дойл да го последва и се отправи по коридора.

Дойл се позадържа.

— А за какво е стената, Ръскин? — попита той.

Ръскин го погледна и чертите на лицето му се извиха в изражение на пълна изненада:

— Каква стена, сър?

— Ами стената отвън.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, сър — извини се Ръскин и беше ясно, че въпреки желанието си да помогне, не може да направи нищо.

Спаркс направи жест на Дойл да изостави тази тема. Дойл кимна и внимателно тръгна през подредените на пода прибори. Когато мина покрай Ръскин, той видя, че устните му са напукани, а очите му горят като живи въглени. Той сложи ръка на челото на Ръскин и разбра, че организмът му изгаря от атака на треска. Ръскин го гледаше със сляпото обожание на любимо, но умиращо куче.

— Не се чувстваш много добре, Ръскин, нали така? — тихо попита Дойл.

— Не, сър. Не съм съвсем добре.

Дойл извади кърпичката си, топна я в легена с вода и внимателно избърса мръсотията от челото на Ръскин. По широкото му лице потекоха струйки, Ръскин изплези език, за да ги обере.

— Мисля, че ще бъде много разумно, ако отидеш в стаята си и малко си починеш.

— Но приготовленията, сър…

— Не се безпокой. Ще поговоря с господаря ти. Сигурен съм, че той сам ще разбере колко по-гладко ще мине обядът, ако си по-свеж.

— О, толкова съм уморен, сър — каза икономът, благодарен за отделеното му внимание. Ъгълчетата на устата му се бяха отпуснали, брадичката му потреперваше под напора на готовите да бликнат сълзи.

— Дай ми сега ръка, Ръскин. Нека ти помогна да станеш… ето така… още малко.

И напрягайки всички сили, Дойл успя да вдигне тази човешка развалина на крака. Ръскин се клатеше като кегла след докосване. Дойл се питаше колко ли време е седял този човек на столчето. Извади малко шишенце от джоба на жилетката си, каза на Ръскин да отвори ръката си и изсипа в шепата му четири хапчета.

— Изпий ги с малко вода, Ръскин. Ще ти помогнат наистина да си починеш. Обещай ми, че ще направиш както ти казвам!

— Обещавам — каза Ръскин с мрачното покорство на дете.

— Тръгвай тогава. — Дойл му подаде свещта и го потупа по рамото. Ризата му беше мокра и лепкава.

— Тръгвам — отекна Ръскин безрадостно.

Тежките му стъпки в коридора напомниха на Дойл за окования в краката слон, който бе видял веднъж в цирка. Щом Ръскин се скри от погледите им, Дойл и Спаркс се върнаха обратно по коридора, по който бяха дошли.

— В едно нещо можем да сме сигурни — заключи Спаркс. — Не Ръскин е изсякъл онази дупка в стената. Той не би могъл да се справи и с коричката на оризов пудинг.

— Мисля, че не е излизал от дома седмици наред. Най-верният слуга на господаря.

— В момента единственият слуга на господаря си. Някога тук е имало трийсет прислужници. А сега… не би могло да се каже, че атмосферата е особено оживена, нали?

Стигнаха до разклонението точно когато Бари се качваше по стълбите.

— Домът е напълно празен. Обкован с дъски отвътре — започна Бари. „Говори напълно по същество, за разлика от брат си“ — помисли Дойл. — В кухнята е хаос. Купища неизмити съдове.

— Дело на бедния Ръскин, без съмнение — отбеляза Спаркс.

— И две странни неща — продължи отчета си Бари. — Във всички коридори и по праговете е насипана сол…

— Да, а другото?…

— В кухненския килер намерих фалшива стена. Зад нея има врата…

— За къде?

— Не можах да я отворя без инструментите. Ако се съди по миризмата, води под стълбите.

— Към избата?

— Вече бях в избата. Не е към никаква изба. Освен това под нея духа странен вятър.

Изведнъж Спаркс силно се заинтересува.

— Донеси ни чантите от каретата, Бари. И… отвори онази врата!

Бари вдигна два пръста до козирката на шапката си и тръгна надолу по стълбите.

— Добре, щом сме на единно мнение, че Ръскин е бил през цялото време вътре, а и не би било по силите му да го стори, кой тогава е изсякъл дупката в стената? — запита Дойл, когато двамата продължиха по коридора.

— Трябва да е бил нашият покоен приятел от конюшнята — лакеят. Името му е Питър Фарли — отсъствал е по работа, трябвало е да докара тук четири коня от семейното имение в Шотландия — обясни Спаркс и подаде на Дойл сгънат лист.

— Какво е това? — попита Дойл, после разгъна листа и го зачете.

— Товарителница: списък на имената на конете, техните описания, анализ на здравословното им състояние. С подписа на Питър Фарли. Намерих я в джоба на палтото на мъртвеца, окачено в стаята на конярите. По някое време през последните няколко дни — надявам се следваш мисълта ми — Фарли се е върнал заедно с конете. Стената е била издигната, докато го е нямало. Съвсем очевидно е, че хората тук са били обладани от някаква лудост. Та той е водел със себе си четири породисти коня и е трябвало да се погрижи за тях след дългия път… а кой знае, може тук да го е очаквала жена му или дори семейството му. Налагало се е да проникне някак вътре.

— Затова е изсякъл онзи отвор, а не се е опитал да изкатери стената.

— Натрошеното стъкло е имало за цел да обезкуражи именно подобни опити. Освен това… припомни си размера на дупката.

— Достатъчно висока и широка, за да мине кон.

— Работил е бързо и се е трудил почти цял ден. Трябвало е да прибере конете на сигурно място: около дупката има голям брой дълбоки отпечатъци от копита.

— Нещо ги е подплашило. Нещо, което се е приближавало и те са го виждали.

— За нещастие на нашия смел коняр, отворът, който е изсякъл в стената, за да спаси конете, е станал причина за смъртта му.

— Откъде следва това?

— Помисли: дупката е изсечена, той отвежда конете в конюшнята, която намира изоставена, но иначе непроменена. Не посмява да влезе в сградата — не му е там мястото, той е обикновен човек и неговият свят е онзи обор. Щом господарят се е смахнал и е решил да си построи висока стена, е, това си е негова работа. Той прибира конете, подсушава им потта и ги нахранва. Прави си чай и си стопля малко баница с месо. В този момент чува нещо навън, нещо, което подплашва конете, така че той оставя вечерята си на масата и отива в обора, където е убит от нещо, проникнало тук през неговата дупка в стената.

— Горкият нещастник. Какво ли му се е случило?

Вече бяха стигнали до края на коридора и стояха пред вратата, която според Ръскин водеше към стаите на господаря. Подът в тази част на коридора бе плътно посипан със сол.

— Но какъв е смисълът от тази сол? Каква защита може да обезпечи тя и срещу кого? — чудеше се Спаркс.

Разнесе се силен трясък от счупване на някакви съдове, последван от гневен вик откъм стаята.

— Глупости! Тъпотии и дивотии! Ха!

Спаркс сложи пръст на устните си, молейки за тишина, и почука на вратата. Никакъв отговор, но шумът вътре стихна. Той почука пак.

— Наред ли е всичко, сър? — попита Спаркс, невероятно точно възпроизвеждайки гласа на Ръскин.

— Махай се! Върви си играй на влакчета!

— Извинете, сър — Спаркс продължаваше с изненадващата имитация, — но някои от гостите вече пристигнаха. Искат да ви видят.

— Гости ли? Гостите са пристигнали? — отекна гласът с равни дози недоверие и презрение.

— Да, сър, и обядът е готов. Време е да се поднесе, а нали знаете какво отвращение предизвиква у вас едно студено блюдо! — Ако си затвореше очите, Дойл никога не би допуснал, че дебелият нещастник не е наблизо.

Към вратата се приближиха нечии стъпки. Няколко резета щракнаха.

— Ако изобщо има нещо, което не понасям, тлъста гадино — гласът беше набрал височина и сила, — това е някой нескопосано да продължава да ме лъже! — Щракнаха още резета, последвани от няколко ключалки. — Няма никакъв прием, няма гости, няма и обяд и ако чуя още една дума от отвратителната ти уста за тази фантасмагория, със собствените си ръце ще извия свинския ти врат, ще сваря трупа ти и ще използвам лойта ти за коледни свещи!

Вратата се разтвори и пред тях се появи среден на ръст и телосложение мъж. Приятните му черти бяха обрамчени в ореол от диво разпръснати руси коси и брада, които явно отдавна не бяха помирисвали гребен или четка за коса. Веждите му отскочиха удивено нагоре. Очите му бяха изпъкнали, пъстри и светли. Носът беше ястребов. Беше поне на четиридесет години, но чертите на младежкото му лице бяха запазили мекота, дължаща се не толкова на аристократично възпитание, колкото на упоритото нежелание да се приеме житейският опит. Беше облечен в халат от черна коприна, под който се виждаше риза. Обут бе в клин за яздене и носеше особени ботуши с коркова подметка. И най-важното — държеше в ръце ловджийска двуцевка, цевта на която се намираше на педя от лицата им.

Никой не помръдваше.

— Лорд Никълсън, предполагам — проговори накрая Спаркс вежливо и сдържано като мисионер на повикване.

— Ти не си Ръскин — убедено каза Никълсън и явно неспособен да се сдържи при произнасянето на противното му име, уточни: — Този дръвник.

— Барон Еверет Гаскойн-Пуж — каза Спаркс с интонацията на заклет денди и извади новогодишната покана със сардонично безразличие. — Разбрах, че си отменил приема, стари приятелю, но моята покана по някакъв начин се е промъкнала през мрежата.

— Така ли? Много странно. Но… няма значение, влезте, влезте! Очарован съм! — възкликна Никълсън, превръщайки се в преливащ от щастие домакин.

— Чантите, Гомперц — отсече Спаркс, без да се обръща към Дойл, който със сепване осъзна, че от него се очаква да се впише в натрапената му роля.

— Веднага, сър — отговори Дойл.

Той вкара своята чанта — тя бе единствената, която носеха със себе си — през вратата, а Никълсън бързо затвори и залости с резетата. Имаше поне шест и той се погрижи за всичките.

— Вече бях изоставил всякаква надежда, нали разбирате — каза жизнено Никълсън и разтърси енергично ръката на Спаркс. — Не очаквах, че ще дойде някой. Постарах се да забравя за това. Така че удоволствието, което ми доставяте, е напълно изненадващо.

„Ако изобщо някога има индивид, който по-отчаяно да се нуждае от компанията на себеподобни — помисли си Дойл — надявам се никога да не го срещна.“ Високомерният гняв на лорд Чарлз Стюарт Никълсън по отношение на прискърбно себеотрицателния му слуга веднага бе събудил неприязънта на Дойл към него.

Намираха се в стая с висок таван, в която благодарение на спуснатите тежки завеси на прозорците и средновековната мебелировка цареше мрачна атмосфера, пропита с миризма на урина и пот, предизвикана от изживян страх. Подът беше посипан с натрошени чаши и чинии, както и с остатъци от храна: кокали, трохи от сладкиши. Над слабия огън в камината висяха саби и кинжали в компанията на покрита със сажди и очукана ризница.

Никълсън трескаво търкаше ръце.

— Малко бренди? — предложи той, като свали запушалката на кристалната гарафа и щедро наля в две чаши, без да чака отговор. — Защото аз ще пийна. — И той отпи голяма глътка и доля чашата си, преди да е подал втората на Спаркс. — Наздраве!

— Благодаря — промърмори Спаркс незаинтересовано и се настани по-удобно в едно от креслата пред камината.

— Защо не изпратим вашия човек долу? — каза Никълсън, отпусна се срещу Спаркс и отпи жадно от чашата. — Сигурен съм, че некадърникът Ръскин има нужда от малко помощ.

— Не — отговори Спаркс с точната доза властност. — Може да имам нужда от него.

— Отлично — съгласи се Никълсън, отстъпвайки пред по-висшия ранг, който подсказваше индиферентността на Спаркс. — Кажете ми, как мина пътуването ви?

— Уморително.

Никълсън кимна като кукла на конци. Седеше на ръба на креслото, очите му бяха широко разтворени в израз на ентусиазъм, какъвто не изпитваше. Отново отпи и избърса влажните си устни с ръкава.

— Ето че дойде и Нова година, а?

— Хм — неопределено отговори Спаркс, апатично оглеждайки стаята.

— Видяхте ли ботушите ми? — Никълсън вдигна полите на халата си като кокетка, повдигна крак и го завъртя. — С подметка от корк. Не провежда електричество. Три чифта чорапи. Не, сър. Аз няма да умра от електрически ток. Дори и да кара влаковете да вървят по-бързо. Ха!

Спаркс показа с поведението си, че на тази забележка не може да се отговори. Никълсън най-сетне се отпусна в креслото си като човек, който се е изчерпал на идеи и вече няма какво да предложи. И изведнъж в пристъп на гостоприемство скочи, хвърли се към перваза над камината, сграбчи една червена лакирана кутия с ориенталски орнаменти, изтича обратно към Спаркс, захилен като побъркана маймуна, и с елегантен жест я отвори.

— Ще запалите ли, бароне?

— Спаркс избра с кисела физиономия една пура, сякаш беше развалена херинга, и я задържа пред лицето си. Никълсън трескаво пребърка джобовете на халата си, накрая намери кибрит, драсна клечка и я поднесе на Спаркс. Той вдъхна, изпусна кълбо дим и деликатно завъртя пурата с пръсти, за да изравни огънчето на запаления край.

— От Тринидад — поясни Никълсън, като запали една и за себе си и седна отново. — Баща ми имаше там плантация. Очакваше аз да се грижа за това проклето място. Можете ли да си представите? Ха!

— Там е отвратително горещо — промърмори Спаркс с престорено съчувствие.

— Отвратително горещо — съгласи се с ентусиазъм събеседникът му. — Отвратително горещо, а крадливите негри могат да ти смъкнат и последната дреха. Гадни прости нещастници, които миришат, пеят по нощите, а черните им лица се потят. Но… мога ли да отбележа нещо? Възхитителни жени. Въз-хи-ти-тел-ни!

— Така ли?

— Покварени, разбира се, та макар всяка от тях да ходи с по едно катраненочерно бебе, увиснало на врата й като малък макак в зоологическата градина. Но готови мигновено да свалят гащите си на улицата за дребните монети в джоба на жилетката ти — разказваше Никълсън и гласът му беше станал дрезгав от похотливост. — Човек може да се повесели там, знам това много добре, може да опита крехко черно месце и… да се наслади на тропическото великолепие, ето това е. Ха! — Той прекара ръка през чатала си и си наля нова чашка бренди. — Ех, как бих поспортувал сега, как бих искал да доставя малко удоволствие на малкия Чарлз… Наистина идва момент, в който не те е грижа какво точно ще падне под ножа, нали? — И той многозначително намигна на Спаркс.

Мисълта, че съпруга на този човек е не коя да е, а самата лейди Никълсън и че изтънчената й деликатност е била подложена на грубиянството на този тъпоумен бабуин, изпълни цялото същество на Дойл с възмущение. И въпреки че този оглупял пройдоха бе преследван по петите от някакъв неописуем ужас, Дойл бе готов да вдигне ръжена и сам да свърши работата.

— Как е баща ви, сър? — попита неочаквано Спаркс с тон, изчистен дори от намек за реакция или преценка.

— Все още е жив! — отвърна Никълсън, сякаш това беше възможно най-смешното нещо. — Ха! Вкопчил се е в живота, клетият мръсник! Не иска да остави титлата си на младия Чарлз, който живее от трохи, хванал се за кесията на баща си… и не мислете, че този начин на живот му харесва! А също така не се заблуждавайте, че нощем, когато Ангелът на смъртта обикаля над нас, сърцето на стареца трепва от съжаление, че аз с мъка свързвам двата края и едва намирам как да поддържам този дом. Ха! Във вените му тече ненавист. Смахнат нещастник! Ненавист, леденостудена вода и конска пикоч, а той още не е умрял. — В пароксизма на гнева си Никълсън запрати чашата си в камината, излетя от креслото, скочи няколко пъти така, че коленете му стигаха на нивото на раменете, и се разкрещя несвързано.

Дойл и Спаркс размениха погледи на хора, които добре съзнават колко опасно луд е човекът пред тях. Изведнъж, също така внезапно както беше избухнал, Никълсън излезе от обхваналия го пристъп, отправи се към перваза за нова чаша и спокойно я напълни, без да спира да подсвирква мотива на хоровото изпълнение от последната оперета на Гилбърт и Съливан10.

— А как е жена ви? — попита Спаркс.

Никълсън спря да тананика, но остана обърнат с гръб.

— Лейди Никълсън. Как е тя?

— Съпругата ми — студено изрече Никълсън.

— Да, за нея говоря. Видях я неотдавна в Лондон.

— Видели сте я?

— Да. Изглеждаше не особено добре.

— Не особено добре.

— Съвсем не беше добре. Цветът на лицето й не ми хареса.

„Накъде бие?“ — зачуди се Дойл.

— Цветът на лицето й не ви хареса — все така механично повтори Никълсън. Стоеше, без да се обръща. Беше бръкнал в джоба на халата си.

— Не ми хареса или още по-точно, беше крайно нездрав, ако питате мен. Може би се е безпокояла за сина ви. Как всъщност е той? — В гласа на Спаркс се долавяше нескривана враждебност.

— Синът ми.

— Ама не ви ли е научил баща ви да отговаряте както трябва на вежливо зададени въпроси, че повтаряте като папагал думите ми? — засмя се Спаркс.

Никълсън се обърна с лице към него. Държеше револвер. Устните му бяха извити в злобна усмивка.

— Кой сте вие? — попита той.

— Значи няма да ми отговорите…

— Тя ви е изпратила, така ли?

— Вие сте побъркан.

— Жена ми ви е изпратила… любовник сте й, така ли? Тази мръсна курва…

— Моля ви, внимавайте какво говорите…

— Спал си с нея, нали, не се опитвай да отричаш…

— Я свали револвера, глупаво момче! — извика Спаркс, без да помръдва дори мускул, но в гласа му иззвънтя непоколебима властност. — Свали го моментално!

Никълсън замръзна като куче, долавящо тона на свирка извън обхвата на човешкия слух. Изкривената му усмивка се стопи и под нея се показа безутешната маска на мразено дете. Той отпусна револвера.

— Сега, млади човече, отговори ми каквото те попитах — заповяда Спаркс.

— Съжалявам — измънка Никълсън.

Спаркс рязко стана, дръпна със светкавично движение оръжието от ръката на Никълсън и му заши два шамара. Никълсън се свлече на колене и се разплака като бебе. Спаркс извади патроните от револвера, прибра ги в джоба си и хвърли оръжието на пода. После сграбчи Никълсън за реверите на халата и безцеремонно го вдигна на крака.

— Ако още веднъж се осмелиш да ми отговориш непочтително — каза той, подчертавайки всяка от думите си, — или ако си позволиш неуместна забележка по отношение на жена си, или си позволиш да се погавриш с каквото и да е в мое присъствие, ще бъдеш сурово наказан. Ясен ли съм, момчето ми?

— Не можете да ми говорите по този начин! — изхленчи Никълсън.

Спаркс го бутна назад в креслото и той падна в него и ахна от изненада. Почервенелите му очи не можеха да се откъснат от Спаркс, който бе взел бастуна си и бавно се приближаваше.

— Ти си едно лошо и злобно дете…

— Не съм!

— Подай ми ръцете си, Чарлз.

— Не можете да ме накарате…

— Веднага ми ги подай.

С несвързан хленч Чарлз подаде треперещите си ръце, обърнати с дланите нагоре.

— Какво наказание заслужава нашето непослушно момче, Гомперц? — попита Спаркс, огъвайки бастуна в ръце.

— Аз бих му дал още една възможност да се опита да ви бъде в помощ, сър, преди да наложите каквото и да е наказание — отвърна Дойл, без да се старае да скрива отвращението си от пълната деградация на Никълсън.

— Добре. Чу ли какво каза Гомперц, Никълсън? Той предлага да проявя милост. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Д-даа, сър.

Спаркс нанесе силен удар по протегнатите длани. Никълсън изви.

— Къде е жена ти?

— Не знам…

Спаркс удари втори път.

— Ааа! Лондон… мисля, в Лондон. Не съм я виждал от три месеца.

— Къде е синът ти?

— Тя го взе със себе си. — Никълсън вече открито плачеше и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.

— Виждал ли си сина си оттогава?

— Не, кълна се, не!

— Защо вдигна стената, Чарли?

— Заради нея.

— Заради жена ти?

— Да.

— Построил си я, след като е заминала, така ли?

Никълсън безмълвно кимна.

— Защо? — Спаркс вдигна бастуна.

— Защото се страхувах от нея.

Тънката пръчка отново се стовари върху дланите на Никълсън.

— Ти наистина си бил много упорито момче. Защо те е страх от жена ти, Чарли?

— Страх ме е… защото тя е поклонник на Сатаната.

— Страх те е от нея, защото тя е поклонник на Сатаната?

— Тя е поклонник на Сатаната и общува с демони. — Спаркс го удари с все сила през дланите. — Истина е, истина е. Кълна се, че е истина… — Никълсън се разрида. Способността му да издържи поетата линия на защита напълно се бе провалила. Дойл виждаше, че Спаркс съзнава това — той се бе навел над Никълсън и гласът му се забиваше в него като бургия.

— Какво е направила жена ти, та толкова много се страхуваш от нея?

— Тя прави така, че тук идват лоши неща.

— Какви лоши неща, Чарли?

— Неща, които идват нощем.

— Затова ли издигна стената, Чарли? За да задържиш лошите неща навън?

— Да.

— И затова ли е солта?

— Да, да. Тя им причинява болка.

— И какви са тези неща?

— Не знам, не съм ги виждал…

— Но си ги чувал, нали, чувал си ги нощем?

— Да… Моля ви не ми бийте повече, умолявам ви! — простена Никълсън, опитвайки се да прегърне ботуша на Спаркс.

— Миналата година си продал от земята си, Чарли. Не малко, дори доста, помниш ли? — попита Спаркс и го ритна настрани. — Отговори ми!

— Не си спомням…

— Чуй ме: продал си земя на север, която ти е била прехвърлена, а преди е принадлежала на твоето семейство. Продал си я на един човек — генерал Дръмънд.

— Генералът! — Никълсън вдигна поглед: глупав, но едновременно с това благодарен. Бе чул нещо познато.

— Спомни ли си, Чарли? Помниш ли генерала?

— Генералът дойде тук. Заедно с жена ми.

— Генералът е приятел на жена ти, така ли?

— Да, да, те са много добри приятели. Генералът е много добър човек… носи ми сладкиши. Веднъж ми подари пони. На петна. Кръстих го Уелингтън. — Никълсън оживено бърбореше, връщайки се все по-назад в детството си. Онова, което го бе крепяло възрастен по време на обсадата на Топинг, сега бързо се изпаряваше пред очите им.

— Накарал те е да подпишеш някои неща, нали, Чарли — говоря за последното идване на генерала тук. Юридически документи. Листове хартия.

— Да, бяха много, много документи. Казаха ми, че трябва да ги подпиша или ще ми вземат понито — обясни той и отново се разплака.

— И веднага щом подписа документите, жена ти те напусна, нали? Заминала е с генерала?

— Да, сър.

— И е взела и сина ти с нея?

— Д-да, сър.

— От колко време бяхте женени?

— Четири години.

— Живя ли тя през цялото време тук с теб в Топинг?

— Не. Идваше и си тръгваше.

— Къде е отивала?

— Не ми казваше.

— С какво се е занимавала жена ти, преди да се ожениш за нея?

Никълсън безпомощно поклати глава, за да покаже, че няма и най-малка представа.

— Разказвала ли ти е нещо за семейството си?

— Каза, че семейството й притежава… издателска къща.

— В Лондон ли? — не можа да се сдържи Дойл.

— Да, в Лондон — отговори Никълсън, готов да се отнесе сервилно към когото и да било.

— Къде в Лондон, Чарли? — пое отново разпита в ръцете си Спаркс.

— Ходил съм там само веднъж… Срещу големия музей…

— Ръсел стрийт?

Никълсън кимна. На вратата силно се почука.

— През прозореца! — извика Бари от коридора.

Някъде отдолу се разнесе звън на строшено стъкло.

Спаркс отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Дойл застана до него.

Едрият, облечен в черно мъж от странноприемницата и Кеймбридж пресичаше двора, насочвайки се към входната врата. Зад него и разпръснати встрани като ветрило вървяха половин дузина от сивите качулки.

— Този път са повече — хладнокръвно отбеляза Спаркс.

— Тя е, нали? — извика Никълсън, обхванат от ужас. — Тя е! Дошла е за мен!

— Чарлз, налага се да те напуснем. — В гласа на Спаркс се долавяше известно съчувствие. — Зареди револвера си, заключи вратата след нас, не отваряй на никого и… честита Нова година.

Спаркс му хвърли патроните и бързо се отправи към вратата. Двамата с Дойл се справиха с множеството резета и ключалки за секунди, после излязоха при Бари, който ги чакаше в коридора. Дойл хвърли зад гърба си един последен поглед и видя клекналия лорд Никълсън да събира разпръсналите се по пода патрони.

— Донесох и чантите — обясни Бари, докато тичаха по коридора. Отидох да се погрижа за конете и видях онзи да се носи стремглаво по входната алея.

— Всички изходи ли са блокирани? — попита Спаркс и изтегли тънкото острие на рапирата.

— Да. Загубихме каретата. Качулките са много.

— Успя ли да отвориш онази врата в килера за провизии?

— Остана ли ми време? — отговори с въпрос Бари, позволявайки си за пръв път да покаже емоция.

— Побързай, Бари, вратата няма да ги задържи дълго.

— Не трябваше ли да вземем и лорд Никълсън? — сети се Дойл.

— Той е направил достатъчно поразии.

— Но те ще го убият…

— Този човек отдавна вече не може да бъде спасен.

Спуснаха се на бегом по стълбите и на един дъх прекосиха огромния салон. Някой нанасяше тежки удари по вратата. По цялата широчина на фасадата прозорците се пукаха с трясък. Някаква ръка се промуши през един от отворите и потърси опипом ключалката. Бари тичаше напред и без колебание ги преведе през плетеница от стаи до кухнята и килера.

— Вижте тук!

Той смъкна чувала брашно от едната полица и едновременно с това отсрещната стена се вдигна и се скри в тавана. Зад нея се намираше тайнствената врата, за която им бе споменал.

— Много хитро — изкоментира Спаркс. — Бих искал да поздравя архитекта.

— Ключалката е по-добра, отколкото на банка — сухо допълни Бари, после разгъна комплект от инструменти и се захвана за работа.

Силен трясък от вътрешността на къщата им показа, че нападателите са преодолели загражденията.

— Помогни ми, Дойл — проговори Спаркс и забута една от масите към вратата. Натрупаха оскъдната мебелировка върху масата и зачакаха с готови оръжия Бари да отвори вратата.

— Каква е твоята диагноза за клетия Чарли? — попита Спаркс.

— Напредваща лудост. Може би сифилис в трета фаза.

— Покойник е от шията нагоре. Мозъкът му е надупчен като пчелна пита.

Дочуваха забързани, но приглушени стъпки по стълбището и пода на горния етаж. Рязкото „щрак“, което се разнесе в момента, когато Бари втъкна тънка кука в ключалката, прозвуча в тясното пространство на килера оглушително като топовен изстрел.

— Полека, Бари.

— Бих използвал и клечка за зъби, но се съмнявам в ефекта — раздразнено отвърна Бари.

— Благодаря ти, Бари. — Спокойната реплика на Спаркс ликвидира всякакъв опит за сарказъм.

— Би ми се искало той да си беше спомнил името на издателската къща — обади се Дойл.

— Ще я намерим много лесно. Ако стигнем до Лондон живи… Какво става, Бари?

— Ей сега.

— Дори ако се вземат предвид халюцинациите, породени от развитието на болестта му, изглежда, лейди Никълсън не е чак толкова невинна, колкото си мислехме досега — призна Дойл.

— Така е с всички жени.

В този момент Бари най-сетне се справи с ключалката и отвори вратата. Отдолу нахлу усоен въздух, стар като самото време и застоял, като че ли е бил затворен в гроб. Спаркс тръгна напред и се спусна няколко стъпала. Те бяха високи, грубо изсечени в земята и плъзгави от покрилия ги мъх. Светлината от кухнята проникваше съвсем слабо и няколко крачки по-нататък стълбището изчезваше в стигийски мрак.

— Тук има фенер — каза Бари и свали маслена лампа от една кука на голата стена. Драсна кибритена клечка и я опря до фитила. Бледата жълтеникава светлина можеше да разкъса подземния мрак само непосредствено около тях.

Спаркс взе фенера и продължи надолу.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди той спътниците си. — Хлъзгаво е като ледена пързалка.

— Шефе, защо не дръпнеш онази дръжка? — обърна се Бари към Дойл.

Дойл послушно дръпна дръжката. Фалшивата стена започна бавно да се спуска, напълно скривайки входа за подземието.

— А сега и вратата, ако обичаш — посъветва го Бари.

Дойл затвори и вратата и я залости с окуражаващо солидния метален лост, подпрян на стената близо с нея. Сега вече им оставаше само пътят надолу. Стълбището изглеждаше безкрайно. Стъпките им глухо отекваха. След малко пръстта се смени със скала, стените се раздалечиха — от двете им страни мракът се спускаше като стена, която изчезваше незнайно до каква дълбочина. Мъждукащата светлина на лампата само загатваше за необятността на подземната пещера, в която бяха попаднали. Вятърът около тях свистеше и виеше. От време на време дочуваха невидими плъхове да цвъркат и изшумоляват, разбягвайки се пред стъпките им.

— Какво е това място? — попита Дойл просто така.

— Единствената следа от човешка ръка бяха стъпалата в самото начало — каза Спаркс. — Мисля, че става дума за естествено образувание, върху което е построено имението Топинг. Може би е морска пещера.

— Ние сме поне на петнайсет мили от брега.

— Благодаря ти, Бари. Тогава е издълбана от подземна река.

— Не чувам да тече вода — възрази скептично Бари.

— Това едва ли означава, че някога не е текла, нали?

— Не — съгласи се Бари, но по тона му личеше, че гледа на тази възможност като на доста невероятна.

— А може лейди Никълсън да я е изкопала, за да общува със Сатаната при пълнолуние — намигна Спаркс на Дойл.

„Как може този човек да се шегува с такива неща? — удиви се Дойл. — И то точно сега!“

— Дали ще ни последват и тук? — попита той.

— Ще им трябва малко време да открият фалшивата стена.

— Освен ако Никълсън не я издаде веднага.

— Той едва си спомня собственото си име.

В същия момент краката им стъпиха на равно място. Спряха, за да разберат къде са стигнали. Пещерата около тях създаваше впечатление, че се намират в тъмна изоставена катедрала.

— От време на време вятърът духа доста силно — обади се Бари и подуши въздуха.

— Това опростява нещата: ще го следваме, за да ни отведе до изхода.

Напуснаха стълбището и навлязоха в сърцето на пещерата. Всяка стъпка вдигаше малко облаче прах. Във въздушните потоци над тях се дочуваше пърхането на малки криле, някакви създания акробатично се стрелваха в малката сфера изкуствена светлина.

— Прилепи — каза Спаркс, с което накара Дойл да прихване шапката си. — Не се безпокой, Дойл, те се оправят в тази тъмнина доста по-добре от нас…

Нещо силно издрънча — Спаркс се удари в някакво препятствие и изпусна фенера. Мракът плътно ги обгърна отвсякъде.

— Дяволите да го вземат!

— Смяташ ли, че се въртят наоколо?

Въпреки обстоятелствата Дойл започваше да се наслаждава на мрачния хумор на Бари.

— Тихо! Помогни ми да намеря фенера.

Дойл разпери ръце и ги сложи върху предмета, в който се беше ударил Спаркс: беше кръгъл, студен и гладък, ръбовете му бяха обработени с машина. Изглеждаше масивен. Дойл се досети какво има пред тях, но без светлина не можеше да е съвсем сигурен.

— Мисля, че си го счупил.

— Мислиш, така ли?

— Ами да, ако съдя по малките парчета, които напипвам. Искаш ли да запаля свещта, която нося в джоба си?

— Да, Бари, ще съм ти много задължен.

В секундата, в която Бари драсна клечката кибрит, Дойл осъзна на какво се бяха натъкнали.

— Мили боже! Знаете ли какво е това?

— Какво има сега, Бари?

— Изпуснах свещта… Докторът ме стресна като извика!

— Джек, знаеш ли какво сме намерили?

— Ще разбера, когато Бари намери свещта…

— Намерих я — отговори Бари и запали нова клечка.

— Това е влак!

Наистина беше влак. Катраненочерна парна машина с прикачен тендер, пълен с въглища, на извиващи се стоманени релси, които се стопяваха в мрака.

— „Стърлинг Сингъл“ — прошепна Бари. — Каква красота!

Качиха се в кабината и разгледаха механиката в светлината на свещта на Бари. Всички клапани и помпи изглеждаха запазени и най-вероятно щяха да работят както трябва. Резервоарът за вода беше пълен. Дори пещта беше заредена с въглища.

— Като че ли някой се е готвел бързо да избяга — осмели се да предположи Дойл.

— Това обяснява несвързаното му подмятане за влаковете. Мисля, че трябва да се благодарим на страховете на лорд Никълсън за тази спасителна находка — каза Спаркс, докато Бари запалваше лампата на стената на кабината.

— Защо обаче сам не се е възползвал от възможността да избяга?

— Има голяма вероятност да е забравил какво има тук. Знаеш ли да караш влак, Дойл?

— Мисля, че за начало трябва да запалим въглищата в пещта — намеси се Бари, преди Дойл да успее да отговори.

— Благодаря ти, Бари. Защо сега не изтичаш по релсите напред и не видиш дали няма стрелки, които трябва да се превключат?

— Аз разбирам от инженерство. Баща ми беше спирач. Когато не беше пиян, ни вземаше със себе си и така обиколихме цяла Южна Англия…

— Чудесно, Бари, но ти май помисли, че аз съм пълен невежа по железопътните въпроси, а?

Бари замърмори нещо неразбираемо, скочи от кабината със свещта и тръгна напред по релсите. Спаркс изучаващо огледа множеството ръчки и кранове.

— Да запалим въглищата, както предлага Бари, Дойл, и тогава… — Спаркс мушна замислено пръст в устата си, — … коя от ръчките смяташ, че трябва да дръпнем?

Запалиха огъня и след малко той забумтя в пещта. Бари се върна и докладва, че релсите изглеждат напълно в ред и се простират почти на миля напред без никакви отклонения. Спаркс се поинтересува защо Бари смята, че би могло да бъде иначе, и милостиво му разреши да хвърли поглед на манометъра за парата. Бари скромно им предложи да изчакат налягането да се вдигне достатъчно, сетне да освободят ръчната спирачка, да се скачат с вала на машината и да включат на предна скорост.

— Добре, занимай се с това, Бари — небрежно каза Спаркс, сякаш с удоволствие се отърваваше от досадната задача да се оправя с машинарията на малкия локомотив.

— Слушам — подсмихна се Бари скрито.

Той включи челния прожектор и циклопският му лъч проряза мрака като сияние на мъдростта. Дойл и Спаркс се отдръпнаха в задната част на площадката и от време на време с тревога хвърляха погледи към стълбището, по което бяха слезли дотук. До момента не бяха чули шум от разбиване на врата, но чакането ги изнервяше. Времето сякаш бе застинало като в гробница. Ритмичното съскане на клапаните отекваше в пещерата като дишането на огромен задрямал звяр. Тежестта на надвисналите стени ги караше да се чувстват като в корема на гигантски дракон, търпеливо дебнещ момента, когато хорските дела или амбиции, без значение колко са добронамерени и целеустремени, ще надскочат отреденото за смъртните. Историята на величественото имение там горе, всичките триста години човешка история — любовните изживявания, ражданията, намеренията, женитбите, победите, предателствата, смъртта, интригите, измамите, лудостта, мелодрамата… всички тези неща, в крайна сметка приключващи в пепелта на забравата — това едва ли би отнело и времето за едно вдишване в жизнения цикъл на този левиатан. Крале и царства можеха да падат, но стените над тях щяха да си останат все същите — смълчани, съществуващи, без да имат нужда от каквото и да било друго, насмешливи. „Колко малко неща на този свят са по-обикновени и по-евтини от човешкото съществуване — мислеше Дойл, — и колко иронично е, че самите ние се отнасяме с такова пренебрежение към самите себе си.“ Часът, който бяха прекарали във вътрешностите на тази студена, първична пещера, беше едно жестоко напомняне, че и природата излъчва същото безсърдечно безразличие.

Бари дръпна някаква ръчка, буталата спазматично изскърцаха с противното стържене на стомана върху стомана. Във въздуха изхвърчаха искри. С протестиращ вой и стенание на ръждясали мускули колелата бавно се завъртяха напред.

— Движим се! — надвика Бари грохота на машината. После подаде глава през прозорчето, сдържайки импулса да надуе парната свирка от възторг.

— Къде ли ще ни отведе? — риторично попита Дойл. Усещаше как възлите на напрежение в него се разплитат.

— До Лондон, ако горивото ни стигне и релсите не свършат — отговори Спаркс и потупа стената на кабината по същия начин, но който собственик на породист кон потупва скъпоценното животно по шията. — Винаги съм мечтал да имам частен влак. Този малък чаровник се появи точно навреме!

Стените на пещерата започнаха да се спускат над релсите. Бари отново подаде глава навън. Малката им композиция бавно навлизаше в тесен тунел с очевидно естествен произход. Тунелът се стесняваше и стесняваше, докато накрая между стените и тях останаха само няколко пръста.

— Мислиш ли, че ще ги убият, Джек? — попита Дойл. Не можеше да откъсне мислите си от лудия и неговия слуга.

Лицето на Спаркс помрачня:

— Да, мисля, че ще ги убият. Дори мисля, че вече са го сторили.

— Никълсън е имал нещо, което им е трябвало — обади се Дойл след кратко мълчание.

— Две неща: земята и сина си. Сега от няколко месеца разполагат и с двете.

— Земята може да им трябва по много причини…

— Съгласен съм… още е рано да правим предположения. Трябва ни повече информация.

— Но защо им е било необходимо и момчето?

Спаркс помисли малко.

— Контрол… Средство да държат в ръце майка му.

— Но не мислиш ли, че тя е била техен съюзник през цялото това време? — възрази Дойл. Изпитваше болка от необходимостта да допуска лоши неща за тази жена.

— Това несъмнено е възможно, но ние нямаме представа по какъв начин са я накарали да стане такава… не знаем доколко момченцето е изиграло отредената му роля.

— Изглежда, точно това са се опитали да направят в нощта, когато я убиха.

— А защо не допуснеш съществуването на по-друг сценарий, а именно, че скръбта й — искрена или фалшива — по повод „отвличането“ е била ловко използвана, за да те вкарат в своята клопка? Послужвайки им по този начин, без да знае, че това е за последен път, тя вече е станала излишна и са я ликвидирали заедно с брат й.

— Да, в това има някаква логика, макар ролята на брат й да остава неясна.

— Бил е повикан от занятията си в университета по спешност, защото тя е искала да разчита на нечия помощ срещу конспираторите, на които повече не е могла да вярва. А може и той да е участвал съзнателно в играта и да е упражнявал натиск от по-друг ъгъл. Ти не спомена ли, че й се е карал за нещо, докато чакали да им отворят?

— Ако не бях уверен в обратното, Джек, щях да повярвам, че я защитаваш. — Под слабата светлина на окачения фенер Дойл съвсем ясно различаваше мрачното изражение на недоволство върху лицето на Спаркс.

— Нещо не е наред — каза той.

— От друга страна — продължи Дойл, припомняйки си за светлината в тъмносините й очи, — единствените ни основания да разглеждаме идеята, че е била тяхна съучастничка, са несвързаните брътвежи на един побъркан съпруг.

Спаркс не отговори, погледът му беше отсъстващ и той изглеждаше дълбоко замислен над нещо свое. Продължиха пътуването през тунела в пълно мълчание.

— Виждам светлина напред! — обяви неочаквано Бари.

Опитаха се да надзърнат, доколкото им позволяваха близките стени, до които едва ли не се допираха. Някъде напред лъчът на челния прожектор губеше състезанието по яркост със светлината на деня. След секунди влакчето се измъкна от сковаващата прегръдка на земята и те се озоваха на открито за пръв път, откакто бяха влезли в онзи нещастен дом.

— Браво, Бари!

Релсите вървяха по склона на скален откос и някъде дълбоко под тях проблясваше извиваща се река. В далечината зад гърба им, през хълма и над върхарите на дърветата, се виждаха назъбените върхове на най-високите кули на замъка в Топинг. Над тях в заплашително сивото небе се извиваха черни кълбета дим. Облаците бяха дъждовни, но дори порой вече не би могъл да спаси имението.

— Подпалили са го — каза Бари видимо объркан. — Сребърните сервизи…

— Може да не са намерили тайната врата. И сигурно са помислили, че се крием някъде вътре — предположи с надежда в гласа Дойл. — Ако повярват, че са ни премахнали, може да се откажат и да ни преследват.

— Преди да направи подобно предположение, той ще иска да види тялото ми разкъсано, а след това изгорено пред очите му — мрачно възрази Спаркс.

Дойл внимателно го изгледа. Спаркс се беше обърнал пак напред и оглеждаше хоризонта за следи от преследване. Погледът му беше напрегнат и див като на хищна птица.

— Кой е той, Джек? — тихо попита Дойл. — Онзи мъж в черните одежди. Познаваш го, нали?

— Брат ми — отговори Спаркс.