Списъкът на седемте

3.Истинският лик

Лейди Никълсън първа забеляза изправения в рамката на вратата Дойл. Той разбра, че го е познала по изчервяването й, изчезнало веднага, за да не се издаде. „Съобразителна е — помисли той, — но със склонност към прибързване. И има най-красивото лице, което някога съм виждал.“

В центъра на стаята имаше кръгла маса с белезникава покривка. Светлината идваше от два настенни свещника, поставени в посока изток-запад. Стените се губеха в полумрака. Въздухът беше пропит с тежката миризма на пачули5. От време на време се дочуваше сухото изпращяване на статичен електрически разряд. След малко зрението му се адаптира и на фона на тежките драперии, увиснали по невидимите стени, Дойл различи, че край масата седят шестима и се държат за ръце. Вдясно от лейди Никълсън бе брат й, бременната прислужница седеше отдясно на него, следваше онзи, когото Дойл бе сметнал за неин съпруг, до него бе Мургавия от прозореца и накрая самият медиум, хванал с дясната си ръка лявата ръка на лейди Никълсън. Медиумите имат склонността да заимстват театралните си ефекти от църковната практика: пушек, полумрак, тържествена атмосфера и неразбираем брътвеж. Точно тази група бе източникът на монотонното припяване, което бе дочул: медиумът задаваше напевен въпрос, а групата също така напевно му отговаряше. Смисълът бе да се създаде подходяща атмосфера на напрегнато очакване.

Очите на медиума бяха затворени, главата й бе отметната назад, така че лицето бе обърнато към тавана, разкривайки дебелите гънки плът около шията. Това бе възниската дебела жена с новите обувки. Беше се освободила от шаловете си. С течение на годините Дойл беше започнал да води картотека на практикуващите в града медиуми — онези, които си вярваха, и шарлатаните. Тази жена той не познаваше. Беше облечена в черна вълнена рокля — нито евтина, нито екстравагантна — с бяла яка, широка като лигавче, и ръкави, закопчани на китките. Лицето й беше безкръвно и посипано с бенки. Гръдният й кош бурно се повдигаше в бърз ритъм. Всеки миг можеше да изпадне в транс… или да започне да го симулира.

Лейди Никълсън беше поруменяла, а кокалчетата на ръцете й бяха побелели. Тя силно трепваше при всяко стискане от страна на медиума. Честите успокоителни погледи, които брат й й хвърляше, подсказваха, че той не е човек, който може да се вживее в игра като тази. Дойл бе заподозрял това по сардоничния му външен вид.

Начинът, по който бременната прислужница бе обърнала глава към тавана, говореше, че тя е готова сляпо да повярва на всичко, което може да се случи. Дойл спря поглед върху профила на мъжа й и обърна внимание, че той наблюдава медиума с присвити очи… дали това бе израз на трескаво очакване, или на гняв?

Едва сега Дойл обърна внимание на Мургавия. Очите му сякаш пронизваха въздуха, който ги разделяше. Обсидиановочерни, те блестяха като два скъпоценни камъка, поставени в дълбоките очни кухини. Изпитите бузи имаха цвета на полиран тик и бяха посипани с белези от шарка до издължената челюст и брадичката под нея. Устните бяха като бръсначи. Изражението в очите му бе трескаво, но неразгадаемо. Той пусна ръката на седящия вляво от него и я протегна към Дойл със събрани пръсти и отделен палец.

— Присъедини се към нас! — прошепна тези думи, но гласът му се чу отчетливо.

Мъжът премести поглед от Дойл към момчето, което послушно се обърна към него. Двамата сякаш си казаха нещо безмълвно. Момчето вдигна ръка и хвана Дойл. Пръстите му бяха грапави и докосването до тях — неприятно. Дойл позволи на момчето да го въведе в стаята, а в главата му напълно необяснимо се появи мисълта „Ти сега си на друго място“.

Момчето го заведе до незаетия стол между двамата мъже. Братът на лейди Никълсън недоумяващо вдигна поглед, сякаш появата на Дойл се бе оказала онзи допълнителен фактор, който прави ситуацията напълно непонятна.

Дойл пое предложената от Мургавия ръка със своята дясна ръка и седна на стола. Мъжът отляво го сграбчи за лявата ръка и силно я стисна. Дойл погледна седящата точно срещу него лейди Никълсън и видя жена, чиято защитна обвивка от сдържани обноски и вежливост е безцеремонно разкъсана от тревожната атмосфера в тази стая. Тя изглеждаше като току-що събудила се, за да установи, че е потънала в кипежа на живота. Това сякаш осветяваше отвътре невероятната й красота. Аквамаринените й очи танцуваха в калейдоскопичен танц, бледите й бузи бяха поруменели. Изненадващо за себе си Дойл установи, че може да се дистанцира от околната обстановка достатъчно, за да забележи, че не си е сложила грим. Устните й безмълвно прошепнаха „Благодаря“ и Дойл почувства как сърцето му неволно спира и се преобръща. „Моето сърце“ — отбеляза той с клиничен интерес.

Връзката между тях бе безцеремонно прекъсната от чужд глас:

— Тази нощ има непознати.

Гласът беше мъжки и излизаше от голям кръгъл гръден кош. Беше гладък като камъните в студен планински поток, но в него се долавяше тънка, прелъстителна модулация.

— Всички са добре дошли.

Дойл се обърна към медиума. Очите на жената бяха отворени, гласът излизаше от нейното гърло. На Дойл му се стори, че за времето, откакто я бе погледнал за последен път, лицето й бе претърпяло забележима промяна — то вече не беше кръгло, а някак по-грубо, по-квадратно и по-мъртвешко. Очите блестяха с неподвижния блясък в погледа на земноводно, а устата й леко се бе изкривила в похотливата усмивка на сладострастник.

Забележително изпълнение! Въпреки значителния си опит Дойл можеше да си спомни само за още два други документирани случая на подобно явление при медиуми в транс — физиологична трансмогрификация — а сам той за първи път ставаше свидетел на такова нещо.

Тежкият поглед на медиума лениво се премести по масата, прескачайки Дойл, който долавяше колко силно трепери ръката на мъжа отляво. Медиумът прехвана погледа на брата, докато накрая той не издържа и наведе очи като засрамено куче. Тогава медиумът погледна сестрата.

— Ти… имаш нужда да те водя.

Устните на лейди Никълсън се разтрепериха. Дойл изобщо не бе уверен, че тя ще може да отговори каквото и да било, но в този момент се обади Мургавия до него:

— Всички ние смирено очакваме да ни поведеш и бихме желали да ти изразим благодарността си за посещението ти. — В гласа му се долавяше леко съскане, като от повредена гласна струна. Акцентът беше чуждестранен… може би средиземноморски, но Дойл се затрудняваше да го определи по-точно.

Значи този човек беше така наречения амануент — връзката на медиума с клиента. Тези хора обикновено бяха организаторите на подобни операции. Те култивираха в себе си истинска вяра в съществуването на отвъден свят и това определено беше най-добрата им реклама. От тях започваше и самата измама: един готов на всичко продавач използваше услугите им, а те нямаха представа за цената им. Навремето един човек от Глостър му бе казал следното, разказвайки за способностите на иначе слабоумния си син: „Когато предлагат да ти отворят прозорец към другия свят, трябва да си готов да пожертваш няколко тухли“.

Така, екипът започваше да се изяснява: медиум, посредник, момче за всичко, прислужница — бременна за по-пълна емоционална правдоподобност, як съпруг за в случай, че се наложи използването на сила… Можеше да има и други, които чакаха да се намесят, ако потрябва. А лейди Никълсън беше набелязаната жертва. Не съвсем непредпазлива — нали бе пратила на Дойл бележката — но достатъчно нещастна, за да не се пребори с опасенията си. Сега оставаше да се види как ще реагира групата на неочакваната поява на Дойл… макар че появата му май не беше неочаквана.

— Всички сме създания от светлина и душа — както ние тук, така и вие във вашия физически свят. Животът е живот, животът е един, животът е съзидание. Ние ценим живота и светлината у вас, вие също трябва да ги цените у нас. Ние тук всички сме едно цяло и ви желаем хармония, божията благословия и вечен мир. — Думите бяха изстреляни от медиума така, сякаш представляваха стандартно и неведнъж практикувано предисловие, после тя се обърна към Мургавия и вежливо кимна в знак, че процедурата може да започне.

— Духът ви приветства. Духът долавя вашето нещастие и желае да ви помогне с каквото може. Обърнете се към него директно — каза Мургавия на лейди Никълсън.

Борейки се с неочаквано появилата се в нея дълбока неувереност, лейди Никълсън не отговори, сякаш усещайки, че задаването на първия въпрос е равностойно на отказ от досегашните й вярвания.

— Можем да си вървим, можем да си вървим — наведе се към нея брат й.

— Започни с твоя син — неочаквано проговори медиумът.

Тя трепна, вдигна глава и погледът й изведнъж се фокусира.

— Дошла си да ме попиташ за сина си.

— О, боже мой! — Очите й се напълниха със сълзи.

— И какво би искала да попиташ Духа? — опита да се усмихне окуражително медиумът, но резултатът не беше убедителен.

— Откъде знаете? — Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Синът ти премина ли? — Фалшивата усмивка не беше изчезнала.

Тя поклати глава, че не разбира.

— Имаше ли смърт? — намеси се Мургавия.

— Не съм сигурна. Точно това е… не знаем… — Тя отново се запъна.

— Работата е там, че той изчезна. Вече от четири дни. А е само на три годинки — обясни брат й.

— Казва се Уилям — оповести медиумът без колебание. Без съмнение Мургавия бе имал задачата да установи факти като този.

— Уили. — Гласът й трепереше от страдание. Тя без никакво съмнение налапваше въдицата.

Дойл крадешком огледа стаята, спря за малко по-дълго поглед на тавана, на драпериите, търсейки да зърне поне следа от прекарани жици или монтирани прожекционни апарати. Но не видя нищо.

— Разбирате ли… ние вече бяхме в полицията. Това не ни помогна… Не знаем жив ли е, или мъртъв! — Дълго сдържаното й безпокойство избухна. — Господи, щом знаете толкова много, значи знаете и защо съм дошла тук! — За един кратък миг погледът й срещна този на Дойл и тя усети съчувствието му. — Моля ви… моля ви, кажете ми. Ще полудея!

Усмивката върху лицето на медиума изчезна. Тя мрачно кимна с глава.

— Един момент.

Очите й се затвориха, главата й отново бавно се наклони назад. Никой не пускаше ръцете на съседите си. Тишината, която настъпи, бе толкова тежка, сякаш можеше да се докосне с ръка.

Неочаквано бременната ахна. Беше вдигнала очи и гледаше над масата, където се материализираше въртяща се идеална сфера от бяла мъгла. Тя бавно се разширяваше, изпускаше извити валма от ядрото си и плавно се сплескваше. Изпусканата материя се разстилаше и постепенно ставаше ясно, че приема очертанията на някаква местност: хълмове, хребети, полуострови — всички опитващи да се вместят в невидима рамка.

Карта ли беше това? Промените забавиха своя ход, очертанията се избистриха и с едно последно махване на вълшебната четка пейзажът се изчисти: картината бе изградена от полусенки, цветовете бяха някак убити, очертанията не бяха така контрастни както на фотография, но в тях се долавяше намек за движение, а дори в известна степен и за звук, сякаш сцената бе наблюдавана от много далеч през мощен далекоглед.

Малко дете лежеше свито до дънера на дърво. Беше обуто в къси панталонки, ризката му бе провиснала, имаше чорапки, но нямаше обувки. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с въже. На пръв поглед изглеждаше, че спи, но по-внимателното взиране показваше, че гърдите му спазматично се повдигат дали поради плач, или защото кашляше, това не бе възможно да се определи до момента, когато в стаята се разнесе невъзможното да бъде сбъркано задавено детско хълцане.

— Господи, който си в небесата… това е той, той е! — простена лейди Никълсън. Сцената не я бе довела до униние, а по-скоро бе изострила вниманието й докрай.

Междувременно картината от призрачния дагеротип продължаваше да се изчиства: на няколко стъпки от момчето, легнало върху купчина покрити със слана листа, течеше малък поток; въжето, пристягащо китките му, отиваше към един от ниските клони на съседното дърво; зад него се виждаше иглолистна гора; точно в краката на момчето лежеше някакъв предмет — малък, квадратен, ръчно изработен… кутия, върху която се четяха буквите КВИ…

— Уили! — извика лейди Никълсън.

— Къде е той? Къде е той? — искаше да разбере брат й. Изумлението явно му пречеше да изрази възмущението си.

Потънала в транс, медиумът не отговори.

— Кажете ни! — настоя братът и явно смяташе да каже още нещо, но в този миг въздухът в стаята буквално се раздра от мощен налудничав тръбен звук, без никаква хармония или ритъм.

Дойл застина парализиран, смачкан от унищожителната тежест на вибрациите.

— Тръбата на Гавраил! — изкрещя мъжът отляво на Дойл.

Нещо черно и противно изпълзя в увисналата над главите им картина. Една сянка, по-скоро усещана, отколкото видима, мазна, гадна и отблъскваща, натрупваща маса, но без да се разширява, постепенно изпълваше картината, изтласкваше светлината от нея и настъпваше към момченцето.

Осъзнаването, че вече се е сблъсквал с това нещо, каквото и да бе то, остави Дойл безмълвен и трескаво опитващ се да намери каквото и да било рационално обяснение. Съзнанието му безмълвно изкрещя: Това не е Смърт, а Унищожение!

Кошмарът ставаше оглушителен. Дълъг бронзов рог се появи във въздуха срещу картината и неистово заподскача. „Това е първата ви грешка!“ — с тази мисъл Дойл се опита да излезе от ступора, в който бе изпаднал, и се взря да открие в образа нещо фалшиво.

Извивайки се в гладна спирала около детето, фантомът изсмука и последната светлина от видението, поглъщайки и звука на неговия плач само миг преди всичко да изчезне. Лейди Никълсън изпищя.

Дойл скочи и дръпна ръцете си, за да ги освободи. После вдигна стола и го запрати към образа. Той се разпръсна като течно стъкло и потъмня. Кабелите, на които бе окачен жълтият тромпет, се скъсаха и той издрънча на масата.

Дойл се извъртя, за да посрещне удара, който знаеше, че ще последва, усети юмрука точно под ключицата си, мигновено сграбчи тромпета от масата, озлобено замахна с него и улучи мъжа странично в лицето. От раната бликна кръв, а мъжът залитна и се отпусна на колене.

— Мошеници! — изрева Дойл. Посегна към револвера в джоба си, но в този момент тежък удар отдясно в шията му парализира цялата му ръка. Обърна се и видя Мургавия да вдига обкована с оловни гвоздеи палка. Не му оставаше нищо друго, освен да се защити с другата си ръка.

— Глупак! — Гласът идваше от медиума. С лудешка усмивка на лицето и блестящ поглед тя бързо се издигна право във въздуха над масата.

Объркан, Мургавия се обърна да я погледне и застина с вдигната палка. Дойл почувства, че онзи, когото бе ударил, го повдига отзад.

— И ти се смяташ за търсач на истината? — подигравателно попита медиумът.

Тя вдигна длани към него и кожата по тях се разкъса и нави по невъзможен за живата плът начин. После отвори уста, а от нея и едновременно с това от ръцете й започна да излиза раздуващ се мехур от сива течна пара. Парата увисна във въздуха и възприе очертанията на огледало в цял ръст. Образът в него започна да се запълва. Вълнуващата се повърхност продължаваше да се изглажда и в нея се оформи отражението на медиума.

— Виж истинския ми лик!

Някъде от празното пространство зад фигурата в огледалото се появи нова форма, неясна и размита, спусна се и се насложи върху отражението на медиума, насипвайки се в него като вода, която се излива върху пясък. След малко се появи напълно нов образ: създание с лице, подобно на череп, с разядени по краищата червени очни орбити, покрито със сива кожа, прогнила на много места до костта, с черни снопчета жилава развяваща се коса, почти покрила лицето. Медиумът бе застинал неподвижно с все същата усмивка на лицето, но създанието се раздвижи, погледна Дойл и отвори дупката, която му служеше за уста. Разнесе се вече познатият му глас, но сега той идваше от тварта в огледалото.

— Мислиш си, че го правиш за добро? Сега ще видиш какво постигна!

Две закачулени фигури изскочиха иззад драпериите. Движеха се с такава бързина, че Дойл просто нямаше време да реагира. Едната стовари върху главата на брата на лейди Никълсън някакво оръжие, което не се забелязваше. Той падна и се видя зейнала аленочервена рана. Другата фигура сграбчи лейди Никълсън и прекара дълго тънко острие през гърлото й, разрязвайки кръвоносните съдове, от които бликна пулсираща кръв. Викът в гърлото й заглъхна сред бълбукане и тя се отпусна от другата страна на масата.

— Господи! Не! — изкрещя Дойл.

Създанието се изсмя лудешки и в следващия миг ектоплазменото огледало се пръсна в светлинна експлозия.

Единият от убийците зърна Дойл, ловко скочи на масата и се приготви да нанесе удар с боздугана, с който бе пръснал черепа на брата на лейди Никълсън. Дойл чу нещо да изсвирва покрай ухото му и видя да се забива в гърлото на убиеца. Онзи застина на масата, изпусна оръжието си, слепешката посегна към бузата си. Кинжалът се бе забил през тъканта на качулката, смъквайки я върху очите му. Мъжът залитна и падна настрани.

Партньорът му, който се бе опитал да задържи Дойл, изсумтя нещо неразбрано, пусна го и изчезна. Дойл беше свободен.

В ухото му прозвуча настойчив непознат глас:

— Револверът, Дойл!

Дойл вдигна поглед — Мургавия замахваше с палката. Едва успя да извади револвера и да стреля. Лявото коляно на Мургавия се пръсна, той изръмжа и падна на пода.

Неизвестният, който сега беше зад Дойл, ритна единия свещник и половината стая потъна в тъмнина. Дойл едва успя да забележи, че жената медиум е изчезнала, и трябваше отново да се концентрира върху нахвърлилия се изневиделица втори убиец. Все така невидим, спасителят на Дойл прекатури тежката маса и забави нападателя. Някакви ръце помогнаха на Дойл да се изправи.

— Следвай ме — каза гласът.

— Но лейди Никълсън…

— Вече е късно.

И Дойл последва гласа в тъмнината. Минаха през някаква врата, после тръгнаха по коридор. Дойл загуби ориентация — това съвсем не беше пътят, по който бе дошъл. Партньорът му изкърти с ритник вратата в дъното на коридора и отвън нахлу слаба светлина. Тя помогна на Дойл да разбере, че все още са във вътрешността на къщата. Едва сега различи пред себе си висок мъж, чийто дъх се кондензираше в студения въздух.

— Насам — късо нареди мъжът.

Тъкмо да минат през друга врата, някаква безформена маса скочи от тъмното и с кръвожаден рев захапа изнесения напред крак на мъжа. Той залитна и изненадано извика. Дойл стреля срещу безформеното създание. То изквича от болка и отскочи. Дойл стреля още веднъж и квиченето стихна.

Мъжът издъни вратата с рамо. Под снопа светлина, проникващ през вратата, Дойл разпозна неподвижното тяло на уличния гаврош. От раните му течеше кръв, челюстите му се бяха озъбили в усмивката на смъртта, разкривайки кърваво парче отхапано месо.

— Почти стигнахме — обади се мъжът и двамата напуснаха ужасната къща.