Списъкът на седемте

12.Боджър Нъгинс

Стана много студено. Милята, която трябваше да извървят обратно до хотела, се оказа една от най-дългите в паметта на Дойл. Спаркс се умълча — изглеждаше някак отдръпнал се в себе си, изпразнен от съдържание. Дойл се чувстваше поласкан от доверието на Спаркс и разбираше, че в известна степен сега трябва да сподели бремето му. Никога досега настъпването на Новата година не бе оставяло по-невзрачен спомен в него. Те вървяха покрай пияни, покрай влюбени, покрай групички младежи, шумно празнуващи този малко неясен преход от смъртта на „старото“ към раждането на „новото“, олицетворяващ загадката на така лесно забравяните обещания да превърнем малките си пороци в големи добродетели. Опитът на човек да измерва времето с подобно събитие, на което е придал измислена от него значимост, изглеждаше също толкова незначителен, колкото бе ровенето на кокошка в пръстта. И беше ли възможно да се повярва в способността на някого да се промени към по-добро, когато съществуваха създания като Аликзандър Спаркс, свидетелствуващи точно за обратното?

Те влязоха в хотела през по-дискретния заден вход, качиха се в стаите си, запалиха огън в камината и разпечатаха нова бутилка коняк. В първия миг Дойл почувства как изтерзаният му организъм въстава срещу вкарването на нови количества алкохол в него, но след това усети вътрешностите му да се стоплят и да приветстват успокоителната мекота на питието. Спаркс се бе загледал в огъня, танцуващите пламъци се отразяваха в тъмните му очи.

— Кога почувства пак, че той е направил нещо? — наруши мълчанието Дойл.

— Беше напуснал Англия, прекарал бе известно време в Париж, после бе потеглил на юг. От Марсилия взел платноход за Мароко, след това прекосил цяла Северна Африка, за да се добере до Египет. Пристигнал в Кайро по-малко от една година след убийствата.

— Оставил е следа?

— Престъпленията срещу Бога — убийството на баща и убийството на майка: мисля, че имаме право да наречем това престъпления срещу Бога, Дойл — така да се каже премахнали и последното препятствие пред всеки следващ разрушителен импулс. Той вече не е имал никакви задръжки. Доказал на себе си, че може да постигне абсолютна доминация както в семейството, така и в училище, и сега намерението му било да намери своето място в света. Първата му задача била да натрупа достатъчно капитал, за да бъде финансово независим. През нощта на убийствата на родителите ни той откраднал от египетската колекция на баща ми най-ценните съкровища, а такива имаше много. Аликзандър отишъл в Кайро, за да ги продаде на черно. Състоянието, което натрупал, поставило основите на бъдещото му голямо богатство.

— Сигурно е извършил и други престъпления — предположи Дойл.

— Да, същата година в Кайро били извършени няколко запомнящи се убийства. Баща ми имал там любовница — англичанка, колежка в дипломатическите среди. Изчезнала малко след пристигането на Аликзандър. Седмица по-късно намерили главата й на сука — местния открит пазар. Понеже обезглавяването е наказание за прелюбодейките, типично за мюсюлманските страни, това създавало впечатление, че убийството е дело на местен човек. Само че на челото й имало изписана с червено буквата А. Между другото, жената се казвала Хестър.

Дойл усети нещо в гърлото му отново да се надига. Той разбра, че за да бъде от полза на Джек в борбата срещу брат му, ще трябва да се научи да овладява емоциите си. След като онзи човек не се спираше пред нищо, глупаво беше да остава замаян от ужас като реакция на поредното му отвратително злодеяние.

— През следващата седмица убил известен търговец на предмети на изкуството заедно с жена му и децата му. Мисля, че той проточил преговорите по отношение на един предмет от колекцията на баща ми и изчерпил търпението на Аликзандър. Въпросният предмет — церемониален кинжал — станал и оръжието, с което било извършено убийството. Аликзандър показал, че може да върши делата си с ужасяващ замах. В Кайро избухнала паника, добила известност като „проклятието на гробницата“, защото кинжалът и други антики в притежание на търговеца били откраднати от една гробница. Апартаментът на нещастника бил осеян със следи от прашни боси крака и късчета прогнил плат. Нишки от същата тъкан били намерени по шиите на съпругата и децата, които били удушени, както и по дръжката на кинжала, с който било изрязано сърцето на антикваря. Органът бил намерен до самото тяло в жертвена купа, посипан с пепел от листа на танис, за който се смятало, че е ключовият компонент в ритуала, формулиран от жреците на фараоните, за да стане възможно възкръсването на мумията. Долавяш ли ръката на Аликзандър във всичко това?

— Да — отвърна Дойл, спомняйки си за смъртта на лондонската проститутка.

— На следващия месец по подобен начин била вандалски ограбена частично разкрита гробница в пустинята, обект на работата на една археологическа експедиция. Двама от пазачите били намерени вътре удушени, много от вече описаните находки липсвали, включително мумифицираните останки на главния обитател на гробницата. И отново местното суеверие приписало убийствата на трупа, възкръснал, за да отмъсти за оскверняването на своя гроб.

— Аликзандър, изглежда, започнал да развива вкус към окултното.

— Понеже вече овладял тайните на материалния свят, интересът му съвсем естествено се преместил върху магическото и нематериалното. Египет оказва подобно влияние на европейците. Древните гробници са в състояние да упражнят страхотно въздействие. Точно там Аликзандър за пръв път разбрал какви плодове може да му донесе внимателното изучаване на черната магия. И когато този глад се събудил в него, той се превърнал в център на съществуването му. А глад, подсилван от алчност, никога не може да бъде задоволен — той расте с разгарянето на апетита.

— Къде отишъл след това?

— Доколкото успях да разбера, през следващите няколко години Аликзандър скитал из Близкия изток, опитвайки се да постъпи в някоя от различните мистични школи: зороастрианци, суфити, хашишими — култа на убийците на Стареца от планината…

— Но всички те са изчезнали от векове!

— Ако се вярва на официалната история, техните крепости били щурмувани от войниците на отоманската империя и защитниците им унищожени до крак. Но някои по-високопоставени турци биха ти казали, че има оцелели малки секти от поклонници, скрили се високо в планините на Сирия и Персия. Твърди се, освен това, че ненадминатата техника на убиването на хашишимите, демонстрирана в някои неразгадани политически убийства, прави тази теория доста правдоподобна. А Аликзандър би могъл не само с лекота да ги открие, ако съществуват, но и да изтръгне най-скъпоценните тайни на уменията им.

— Благодарен съм, че не знаех всичко това, когато се захвана с мен — каза Дойл, без да чувства безгрижието, с което прозвучаха думите му. — Иначе щях да умра в секундата, когато го зърнах за пръв път.

Изражението на Спаркс говореше, че той гледа на тази възможност като на нещо повече от обикновена шега.

— Следващата цел на Аликзандър била Индия — продължи той разказа си, — където проникнал в култа на Тугите — терористична секта на убийци, чието съществуване е много по-лесно доказуемо. Задачата не била никак лесна за един англичанин — техен заклет враг — но той вече знаел много езици и владеел дегизировката в превъзходна стенен. Тугите отдавали особено предпочитание на умъртвяването с помощта на гарота. Онова шалче с тежестите, на което ти така се възхити в нощта на бягството ни от Кеймбридж, е един от техните specialites de la maison12.

— Май и ти си понаучил доста неща.

Спаркс сви рамене.

— В резултат от дългогодишното проследяване на придвижванията на Аликзандър се сблъсках с голям обем… неблагочестиво познание. Безпокои ли те това, докторе?

— О, напротив. Сега ще спя много по-спокойно.

— Браво — поусмихна се Спаркс.

Дойл за пореден път изпита чувство, че е затворен в една клетка с опасен хищник. „Господи не позволявай някога да използва уменията си срещу мен“ — помисли той, а на глас каза:

— Става ясно, че през тези години, прекарани из Изтока, страстта на Аликзандър към окултните науки е станала всеобсебваща.

— Именно — потвърди Спаркс. — Докато аз учех основите на геометрията и спреженията на непреходните глаголи във френския език, Аликзандър е катерил Хималаите, прониквайки в легендарните йогистки школи на Северна Индия в Катманду.

— Чел съм за тези места. Не мога да разбера защо не са изгонили човек като Аликзандър, ако е истина, че за тях не съществуват тайни на духа.

— Несъмнено някои от тях са го направили. Но също така не подлежи на съмнение, че и сред тях има такива, които биха желали да поемат по… как го наричаше Блаватска?

— Лявата пътека.

— Знаеш каква е разликата между ляво и дясно в Писанието, нали?

— Знам.

— Доколкото на мен ми е известно, Аликзандър спокойно може да е бил пренесен от цял легион бърборещи демони с раздвоени копита през прага на храма на пазителите от Тъмното братство, охраняващи Трийсет и третия кръг на Хаоса. Защото въпреки усилията ми да уточня маршрута му с най-големи подробности, истината за неговото израстване през тези години остава тайна.

— Говориш за годините на твоите странствания из Далечния изток — уточни Дойл, поставяйки вече на мястото му поредното парче от мозайката на живота на Спаркс.

— Да, това беше и причината да напусна университета преди да се дипломирам — вече знаех повечето от онова, което можеха да ми предложат. Дори само извървяването на пътя, по който бе минал Аликзандър, ми даваше повече познания за… за механизмите, които движат нашия свят.

Дойл прецени, че е по-добре да остави тази фраза недоизяснена.

— Кога Аликзандър се върна в Англия?

— Трудно е да се каже точно. Загубих следите му в Непал. Върнах се у дома и в продължение на много години вярвах, че е потънал в мистериите, които така го привличаха. По моя преценка Аликзандър се е върнал в Англия преди около дванайсет години, горе-долу по времето, когато аз активно се захванах с кариерата си.

— Как разбра, че се е върнал?

Спаркс подпря брадичка на връхчетата на пръстите си и се втренчи в огъня.

— Години наред съзнавах, че зад дейността на лондонския престъпен свят стои… нека го наречем насочващ интелект. Съществува истинска мрежа от взаимовръзки, която подсказва наличието на тайнствена ръка в сянка, придвижваща фигурите по игралната дъска. Става дума за нечие незримо присъствие, което може само да се почувства. И все пак съществуват едва доловими сигнали, които успях да проверя по различни начини, и всички те сочат към заговор с определена цел, към нещо, което излиза извън размитите рамки на чисто случайните престъпления, които би трябвало да съставляват бита на подземния свят.

— Имаш ли някаква идея каква може да бъде тази цел?

— Абсолютно никаква. Знаеш, че наех за мои нужди известен брой представители на криминалната общност… надявам се, че съм ги превъзпитал. Сред тях се говори за съществуването на деспотичен господар, който седи върху оста на колелото на градската престъпност, и че доходите от пороци като хазарт, контрабанда, проституция винаги текат в посока към този център.

— И ти смяташ, че този господар е Аликзандър?

Спаркс се позамисли.

— Не бих могъл да заявя с пълна увереност, че такъв изобщо съществува. Нито един от моите познати не можа да ме насочи към някой, който да е имал пряк контакт с това лице. Но ако е така, знам, че никой на този свят не може да изпълнява тази роля по-добре от моя брат. Както и че никой друг не би бил по-опасен, след като се захване с това.

— Според мен това е статуквото в Лондон от доста време… и то определено предхожда встъпването на Аликзандър в длъжност. Уви, престъпността за съжаление отдавна е постоянна черта на човешкия опит.

— Не бих могъл да оспоря това, но не разбирам какво искаш да кажеш.

— Говоря, че става дума за нещо по-сериозно от обикновено престъпно начинание, какъвто и да е мащабът му, Джек. Нещо, излизащо много над обикновените способности на хората, които се занимават с това.

— Имаш предвид Тъмното братство?

— Имам предвид организация, действаща отделно от организацията на престъпниците, преследваща съвсем определено собствените си интереси.

— Така е.

— И ти си сигурен, че Аликзандър е положил клетва за вярност пред Братството?

— Аликзандър може да бъде верен само на себе си — уточни Спаркс. — Ако е застанал на тяхна страна, това е обяснимо единствено с намерението му да се придвижи още по-напред към осъществяване на амбициите си. В мига, в който пътищата им започнат да се раздалечават, той ще прекъсне връзката си с тях.

— Дори и така да е, сътрудничеството между две такива групировки, колкото и условно да е то…

— Представлява по-голяма опасност за благоденствието на тази страна, отколкото една истинска война или епидемия. Няма какво да се правим, че не осъзнаваме тази неприятна истина.

— Кога видя за последен път брат си, Джек?

— През прозореца в Топинг.

— Не, искам да кажа лице в лице.

— Преди двайсет и пет години, на онзи Великден в училището му.

Дойл се наведе напред.

— И кога за пръв път осъзна, че Аликзандър е мозъкът зад схемата, за която спомена?

— Вчера. Когато видях онова имение в пламъци.

Спогледаха се.

— Сега вече знаеш с каква игра сме се захванали — каза Спаркс.

Дойл кимна. Беше негов ред да се загледа в пламъците на огъня и да се запита дали тази Нова година, която тълпите навън така радушно бяха посрещнали, нямаше да стане неговата последна.

Лари остана на пост пред вратата, докато Дойл безуспешно опита да се прероди по време на сън. Събуди се с чувството, че е сънувал нещо объркано, без никакъв спомен за него, и видя, че багажът им е подреден до вратата, а Спаркс седи край масата в дневната, надвесен над карта на Лондон. Минаваше пет и половина и зората още беше само намек в небето отвън. Дойл изми очите си, но успя да смъкне ръждата от мускулите си едва след каничка кафе и поднос сладки, услужливо донесени от Лари. И двамата се нуждаеха от поне един ден пълна почивка, но по всичко личеше, че не бива да разчитат на подобен лукс за неопределено време.

— На Ръсел стрийт, в непосредствена близост до музея, има поне дузина издателски къщи — проговори Спаркс изненадващо енергично. — Имаш ли някакъв спомен да си изпращал ръкописа си на фирмата „Ратборн и синове“?

— Ратборн? Моминското име на лейди Никълсън… да, да, мисля, че изпращах. Господи, да не мислиш, че… — възкликна Дойл.

Вниманието му бе отклонено от някакво малко устройство с формата на кутия, каквото не бе виждал преди. То притискаше към масата единия ъгъл на картата, но когато машинално протегна ръка, за да го вземе и разгледа, Спаркс сграбчи кутийката, пусна я в джоба си и започна да навива картата.

— Тогава ще започнем от тях — каза той. — Междувременно Лари ще уреди да се преместим на друго място. Опасявам се, че следващият хотел няма да ти се види така уютен като „Мелуин“, но е важно да не се задържаме никъде повече от една нощ.

— Мислех първо да се избръсна — оплака се Дойл, загледан как Лари изнасяше чантите им от стаята.

— Ще имаш много време за това по-късно. Хайде, Дойл, състезанието се печели от най-бързия. — И без да го чака, Спаркс излезе.

Дойл взе последния сладкиш от подноса и го последва.

На стълбите срещнаха Бари, който тичаше нагоре да ги пресрещне… или поне Дойл реши, че е Бари, доколкото можеше да вярва на подутите си очи. Да, май беше Бари, защото имаше белег.

— Намерих един, с когото трябва да се позанимаеш — изрече Бари с нехарактерна за него настойчивост.

— Бъди по-конкретен — нареди Спаркс, продължавайки да слиза.

— Австралиец. Боксьор. Твърди, че познавал мистър Ленсдаун Дилкс. След като го обесили.

— Чудесно — похвали го Спаркс. Бяха излезли пред задния изход на хотела. — Дойл, тръгвай с Бари. Притисни го, разбери всичко, което този човек може да ни разкаже за почитаемия мистър Дилкс. Среща по обед на Пикадили, в книжарницата „Хетчард“. Успех! — Спаркс скочи в малък файтон с кочияш Лари, махна веднъж с ръка, по-скоро за поздрав, отколкото като подкана, и изчезна по улицата.

Тази игра едва ли трябваше да се играе по такъв начин. Дойл, оставен да се оправя както може в шест сутринта, преди да е закусил като хората, недоволстваше. После погледна Бари, който не изглеждаше впечатлен от ненадейното заминаване на Спаркс.

— Насам — каза Бари, вежливо докосна с два пръста шапката си и тръгна.

Дойл натъпка остатъка от сладкиша в устата си и го последва. Над източния хоризонт надзърташе зората.

Бари делово преведе Дойл през плетеницата на Ковънт Гардън13, където търговците на плодове и цветя подготвяха сергиите си за търговия през новата година. Прозяващи се цветарки пушеха евтини цигари, притискаха се една в друга, за да се постоплят, и дежуреха на смени пред подносите си. Купувачи, надошли с колички, придирчиво и безкомпромисно избираха измежду предлаганата продукция от зимните градини на фермерите. Сладки аромати, подправящи утринния въздух, караха соковете в стомаха на Дойл да кипят: прясно смляно арабско кафе, топли хлебчета, току-що извадени от фурната, наденички на скара и притоплена шунка, горещи френски кифлички. Гастрономическите му надежди помръкнаха, когато се сети, че е оставил портфейла с всичките си пари в чантата, която Лари точно в този момент отнасяше един бог знае къде. Молбите му към Бари да спре, за да се подкрепят с бърза закуска, останаха отправени сякаш към глух. Ако се съди по неспирните докосвания на периферията на шапката му и многократните леки поклони, изпълнявани с механичната прецизност на фигура от часовникова кула в Дрезден, Бари познаваше добре доста от жените на търговците и бе приятел с необичайно висок процент от продавачките. Няма дим без огън, мислеше си Дойл. Изглежда репутацията на Бари имаше някакво основание.

Пътят ги отведе до спортен салон на малка уличка в Сохо — ниска мръсна тухлена сграда, чиито стени бяха буквално рошави от окъсаните афиши, рекламиращи вече забравени, но епични за времето си схватки на майсторите на юмручния бой. Скрита под слой от сажди мисъл красеше арката над входа на „Възраждането на Гърция“ и уверяваше, че моралните добродетели са постижими само чрез физически упражнения.

В дъното на залата, наклякали в кръг, група борци, боксьори и ентусиасти на физкултурата шумно се забавляваха с игра на зарове. Смачкани банкноти и празни бутилки евтин джин очертаваха зоната, в която заровете трябваше да спрат, след като отскочеха от мръсната стена: тягостна сцена, която явно бе оставила настъпването на не една зора незабелязано. Бари каза на Дойл да чака на безопасно разстояние от групичката — нещо, на което той охотно се подчини — и се мушна в глутницата, за да измъкне онзи, който им трябваше. Само след минута се върна, повел някакъв тип с плоско лице, огромно туловище яка плът, грамадни, голи до раменете ръце, покрити с татуировки на сирени и пирати, вкопчени в последователност от недвусмислени pas de deux. Носът му се бе разстлал хоризонтално по цялата широчина на зяпналата уста — единственият полезен орган за дишане, който му бе останал. Веждите му представляваха истински омлет от зараснала обезобразена тъкан и остри косми, а очите му бяха потънали дълбоко като в дупки от изпикаване в сняг. По брадата му се стичаше струйка добре сдъвкан тютюн. Прическата му бе обезпокоително сходна с тази на Дойл, което подсказваше, че Бари му е бръснар, ако не и доверено лице.

— Искам да те представя на мистър Боджър Нъгинс — бивш шампион в полутежка категория на колонията на Нейно Величество Ню Саут Уелс и Океания — изрече тържествено Бари.

Чудовището хвана десницата на Дойл с двете си ръце и вежливо я стисна. Съвсем лекичко. Дланите му бяха меки и влажни като на притеснена девица. От него лъхаше на талази миризма на джин.

— Артър Конан… — започна Дойл.

Бари прочисти гърлото си с подчертана страст и за всеки случай съпроводи знака си с енергично поклащане на главата малко зад рамото на Боджър.

— … Максуел Трий — внесе Дойл първата корекция, която му дойде на ум.

— Боджър Нъгинс, бивш шампион на Ню Саут Уелс и Океания в полутежка — разпростря се ненужно боксьорът и без да изпуска ръката на Дойл, започна да описва с нея напълно ненужни кръгови движения. — Викай ми Боджър.

— Благодаря ти, Боджър.

Очите на Боджър бяха леко разногледи и дясното тайно надзърташе навътре, като че ли се опитваше да разгледа по-добре платото на носа, спускащо се на юг.

— Така го наричат хората, които го познават. Викат му Боджър. Римува се с Доджър14 — услужливо поясни Бари.

— Да, вярно — съгласи се Дойл и внимателно опита да освободи ръката си.

— Иначе Седрик — загадъчно се обади Боджър.

— Седрик ли? — не разбра Дойл.

— Седрик. Мама ме кръстила Седрик.

— Кога? — възпитано попита Дойл, готов на всичко, само и само да се освободи от здравия захват на Боджър.

— Ами когато съм се родил — обясни Боджър, с лице набръчкано от мисъл като на придворен астролог на китайския император.

— Кажи на джентълмена, което ми каза на мен, Боджър — подкани го Бари и пошепна на Дойл: — Горното му чекмедже е доста малко.

Дойл разбиращо кимна. Конвулсиите по лицето на Боджър се удвоиха. Веждите му се издигнаха като в евтина мелодрама.

— Онова за мистър Ленсдаун Дилкс — подсети го Бари.

— Аха! Ама че съм тъпак! — „Тун!“, удари се по носа Боджър. Ако се съдеше по палачинката, която имаше вместо лице, подобна реакция изглежда му бе станала навик, но трудно можеше да се каже дали служеше да размърда паметта му, или играеше ролята на строг коректив на тежкия ход на зъбните колелца в главата му. — Ленсдаун Дилкс! Майната му! Боджър Нъгс, колко си тъп! — И той се удари втори път.

— Добре, добре… няма нищо, по-спокойно, Боджър! — намеси се Дойл в монолога. Ако този човек наистина беше бивш шампион, съществуваше сериозна опасност, че може да се нокаутира, преди да е отговорил на въпросите му.

— Добре — съгласи се Боджър с неочаквана готовност да си прости.

— Познаваш ли някой мистър Ленсдаун Дилкс? — започна Дойл.

— Ааа… Тя е дълга история — проточи Боджър, давайки да се разбере, че става дума за истинска драма. — Чакай да си спомня…

Очевидно по-добре запознат с техниката му на разказване, Бари мушна банкнота от една лира в лапата му.

— Да — изрече Боджър, чиято помпа видимо заработи на по-високи обороти. — Роден съм в Куинсланд. Там… По-точно в Бризбейн. Отвъд…

— Да — спря го Дойл. — Всичко ми е ясно. Ти си от Австралия.

Боджър щракна с пръсти, посочи Дойл и подчертано намигна, сякаш току-що бе разбрал, че двамата са братя в една и съща масонска ложа.

— Точно!

— Напълно се разбираме един друг. Продължавай, Боджър.

— Да. Кьотек с юмруци, това съм аз. Да тече кръв. Ако някой иска да си го премери с другите, да излезе с голи юмруци, без нищо, като новородено бебе, така мисля аз. Боджър Нъгинс се справи добре, а? Шампион в полутежка на Ню Саут Уелс и Океания.

И за да представи акредитивните си писма — нещо, което боксьорите са особено склонни да правят — Боджър игриво нанесе удар в диафрагмата на Дойл, спирайки на сантиметър, преди да го свали на колене без въздух.

— Знаеш ли — продължи Боджър, — онзи маркиз Куинсбъри15 иска да си обвием кокалчетата, да подскачаме един около друг и да се пляскаме с ръкавици… — Неспособен да се противопостави на импулса да изкаже мнението си по въпроса, Боджър изплю струя сдъвкан тютюн на пода. — Ама щом тоя стар нехранимайко иска да гледа боричкане на малки момиченца, защо не отиде в някой девически пансион?

— А бе не мога да ти кажа — отговори Дойл. — Та, за мистър Ленсдаун Дилкс…

— Да… ще стигна и до него — успокои го Боджър и многозначително наду бицепсите си. — Значи Боджър се сбогува с родния си дом и реши да опита юмруците си от тази страна на гьола. Англия. С кораб. Ъъ…

— Желанието ти да развиеш боксова кариера те е довело в Лондон — резюмира Дойл.

— Обещаха ми да се бия за шампионска титла при тежките, но първо искаха да ме видят как ще отнеса главата на някакъв… нали се сещаш, за… — Той млъкна. Застина, сякаш някой беше изсипал шепа пясък върху зъбните му колела.

— За загряване — подсказа Бари след почтително изчакване.

— Да! — Боджър отново се удари по лицето, за да разблокира умствената си машинария. — За загряване. Някакъв тъпунгер. Да видят какво може Боджър, преди да рискуват ценната си титла. И Боджър им казва: може. Никой няма да каже, че Боджър го е шубе. Старият Бодж е готов да се пребори, когато някой пич снесе мангър, нали, за по-интересно.

— Добре, значи изиграл си този мач за загряване и после? — подкани го Дойл.

Боджър кимна и изстреля нова гореща струя сдъвкан тютюн.

— Само че мачът нямало да бъде на стадиона, нито в залата, дори не и на ринга. Искали, нали разбираш, да ме доведат в този склад, тук до реката.

— Значи е ставало дума за нелегален бой — уточни Дойл. Все повече се чувстваше като преводач на принц — кретен.

— И не за много пари, не е — продължи Боджър, сякаш изведнъж разбрал истината. — Ама ние знаем, че така става.

— Да разбирам ли, че като са те докарали тук, си бил представен на противника си? — търпеливо разплиташе истината Дойл.

— Някакъв женчо — озъби се Боджър. — Мек. Лице като на изплашен кефал. Сякаш не се е бил без ръкавици в живота си. Започнахме. Онзи нито удря, нито пада. Няма техника. Боджър го работи научно. Шейсет и пет рунда… лицето му виненочервено. Мен да питаш, трябваше да хвърлят кърпата16 още на петдесетия. Ама мен не ми пука, нали?

— Да, очевидно не.

— Идва шейсет и шестият рунд. Това число до ден-днешен е нещастното за Боджър.

Боджър хвана Дойл за реверите и го притегли към себе си, за да подчертае, че разказът му стига върховната си кулминация. „Ако не си бях избръснал мустаците — мина през главата на Дойл, — тоя щеше да ми ги подпали с дъха си.“

— Излизаме в центъра, докосваме лапи… нали сме спортсмени. Боджър го поздравява с погалване по черния дроб. Тъпунгерът се сгъва одве. Тогава Боджър го изправя със специалитета на Боджър: ъперкът в носа като подготовка за убийствената боджърска комбинация, след която онзи излетя във въздуха. И главата му току се удари в земята и той взе, та пукна.

— Убил си го? — попита Дойл. Стараеше се гласът му да прозвучи безстрастно.

— Да, беше мъртъв като патка, ударена от гръмотевица — поясни Боджър. Държеше Дойл толкова близко до себе си, че той можеше да преброи кътниците му.

— Жалко.

— А, не за женчото, той си го заслужаваше, нали така? Боджър го отнесе, да знаеш. Защото дойдоха полицаите. Непредумишлено убийство, казват. Голи юмруци, не по правилата на маркиз Куинсбъри, казват. Съд. Петнайсет години каторга. Здрасти, Нюгейт17, сбогом, Боджър.

Боджър пусна Дойл и изплю мощна кафява струя, която звучно се заби в ръба на плювалника в ъгъла.

— Където, доколкото схващам — каза Дойл, като си оправяше дрехите, — най-сетне си се запознал с мистър Ленсдаун Дилкс.

— Мистър Ленсдаун Дилкс. Яко магаре, досущ като Боджър.

— Боджъроподобен, може да се каже.

— Да, втори Бодж — потвърди Боджър. — Хубаво е, когато в пандиза има един такъв. Така иска природата. Ама сложи двама пича като него в един двор и гледай каква пушилка ще се вдигне.

— Карали сте се, това ли искаш да ми кажеш, Боджър? — влезе отново в ролята си на преводач Дойл.

— Много и често — призна Боджър и закърши пръсти. Ставите му затракаха като изстрели от пушка. — Само че никой не можеше да победи другия. За пръв път, Боджи не се срамува да си го каже, Нъгинс среща равен на себе си от едната или другата страна на въжетата.

— И така излежавахте присъдата си, докато дойде време да екзекутират Дилкс.

— Екзекутират? — сплете вежди Боджър.

— Миналия февруари. Когато Дилкс ни напусна.

— Напусна? — Боджър започваше да се озадачава все повече и повече.

— Да, напусна, помина се, хвърли топа, гушна букета, отиде по дяволите, увисна на въжето — изреди Дойл, който най-сетне загуби търпение. — И ангелски хор го съпроводи в небесния му път. Да не искаш да ми кажеш, че това е новина за теб, Боджър?

— Каква новина? Дилкси беше здрав като бик, когато го видях.

— И кога стана това, ако смея да запитам?

— Когато заедно слязохме от влака…

— Значи бъркаш.

— Щом Боджър казва, че е слязъл, значи това е казал, и толкоз! — сопна се Боджър, давайки изблик на част от раздразнението си. — Иска да каже, че е слязъл, и го казва.

Дойл и Бари се спогледаха в недоумение. Бари сви рамене — такова развитие на нещата беше новост и за него.

— Къде слязохте?

— На север. Май… в Йоркшир.

— Кога?

— Помня, помня аз, нали беше точно на рождения ми ден — четвърти март.

— Четвърти март миналата година? — С всяка нова дума, която излизаше от устата на този човек, Дойл все повече и повече се объркваше.

— Ей, ама ти да не си…

— Боджър, извини ме, че не те разбрах веднага — поправи се бързо Дойл. — Та, казваш, че ти и Дилкс сте взели влака за Йоркшир един месец след като са го обесили и години преди да ти е изтекла присъдата, и това е станало на четвърти март миналата година?

— Да. Ленсдаун, аз и другите, които подписаха.

— Какво подписаха?

— Ами онова, което един ни донесе в пандиза.

— В Нюгейт?

— Ти май бързо загряваш, а, пич?

— Почакай, опитвам се да те разбера правилно. Какъв е бил този човек?

— Не му знам името. Не ни го каза.

— А можеш ли да го опишеш?

Боджър изви очи към тавана.

— Брада… Очила… Мазник…

— Добре, Боджър, и какво ви каза този джентълмен, че подписвате?

— А, на това веднага ще ти отговоря: нищо не ни каза какво ще правим в онази фабрика за сладкиши. Нищичко. Затова избягах. Но не мисли, че не ме търсят…

Разнесе се остър звук на свирка.

— Полиция!

Настъпи паника и мъжете със заровете се разбягаха. Преди Дойл да успее да реагира, Боджър спринтира към съблекалнята, но в този момент вратите бяха избити и в залата нахлу голяма група полицаи с вдигнати палки. Откъм задния вход навлезе друга група и започна схватка. Половин дузина полицаи се занимаваха само с Боджър, чието умение се оказа на нивото на хвалбите му. Бари хвана Дойл за ръката и го задържа на място.

— Мисля, че ще е по-добре за нас да не бягаме, шефе — извика той през врявата.

— Но Боджър тъкмо щеше да ни каже за…

— Не се безпокой, има големи шансове скоро да сме в обща килия с него.

— Но ние не играехме на зарове!

— Това го кажи на баба ми. Е, ето ги, идват насам.

И действително двама полицаи се насочваха към тях.

Бари сложи ръце върху шапката си и посъветва Дойл да постъпи по същия начин. Вместо това Дойл енергично се отправи към блюстителите на реда.

— Вижте сега — започна той, — аз съм лекар!

— А пък аз съм баба ти — представи му се единият от полицаите.

Първият удар на палката се стовари странично.

Първата гледка, която приветства погледа му като се свести, беше загриженото лице на надвесения над него Бари.

— Върти ти се главата, нали, шефе? — попита го той.

— Къде сме?

— В панделата. Мисля, че е „Пентънвил“.

Дойл се опита да седне, но главата му действително се завъртя като огромна разноцветна въртележка.

— Полека, шефе — предупреди го Бари. — Нали виждам, че е като топка.

Дойл докосна предпазливо пулсиращата цицина на челото си и установи, че е с големината на яйце.

— Какво се случи?

— Мисля, че изпусна разходката с „Черната Мария“18. Иначе нищо особено. Нахвърляха ни вътре. Сложих те да легнеш на тази пейка преди десетина минути.

Когато пред очите му спря да се върти, Дойл разбра, че се намират в голяма обща килия сред компанията на главорези и негодници — много от лицата му бяха познати от спортната зала. Помещението беше мръсно и вонеше до небесата, а източникът на вонята беше лесно установим — кофата за нечистотии, украсяваща едната стена. Хлебарки колкото пръст сновяха безстрашно из пукнатините и минаваха за по-пряко през краката на хората, които, изглежда, бяха свикнали с компанията им.

— Бил ли си някога зад решетките, шефе?

— Никога.

— Е, виждаш, че е безсмислено да ти го препоръчвам — погледна го със съчувствие Бари.

Дойл огледа лицата на околните.

— Къде е Боджър?

— Боджър Нъгинс не беше сред нас — отговори Бари.

— Не беше ли в „Черната Мария“?

— Със съжаление трябва да отговоря отрицателно.

— Видя ли го да избягва от залата?

— Не.

Дойл опипа главата си.

— В какво ни обвиниха?

— Да ни обвинят ли? В нищо.

— Не могат да ни задържат, без да ни обвинят в някакво престъпление.

— Това е първият ти път, нали? — поусмихна се Бари.

— Но всичко това е една трагична грешка! Кажи им, че искаме да се видим с адвокат — почна Дойл, но убедеността му вече се бе поизпарила. — В края на краищата, нали имаме някакви права…

— Е… предполагам, че за всичко има първи път — философски отговори Бари. Преструваше се, че обмисля думите му.

Дойл внимателно го изгледа. Иронията в гласа му бързо предаде пълната безсмисленост на всякакви опити да се използва онова, което в представите на Дойл носеше името „нормални канали“. Така че той забърка из джобовете си и извади кочан лекарски рецепти за лекарства. Гледката го сепна, сякаш се бе натъкнал на останки от отдавна забравена цивилизация.

— Бари, можеш ли да ми намериш нещо за писане?

Бари кимна и се сля с тълпата задържани. След няколко минути се върна с огризка от молив. Дойл го взе и бързо надраска кратко писмо.

— Сега ще ни трябват и малко пари — каза той.

— Колко?

— Колко можеш да намериш?

Бари тежко въздъхна.

— Застани там, шефе.

Дойл стана и заслони Бари от останалите в килията, а той се обърна към стената, откопча таен джоб от вътрешната страна на жилетката си и извади от него дебела пачка банкноти от по пет лири.

— Това ще стигне ли?

— Мисля, че една ще е повече от достатъчна — каза Дойл, неуспешно опитвайки се да скрие изумлението си.

Бари отдели една банкнота и прибра останалото. Дойл взе банкнотата и я скъса на две половини.

— Май… — започна Бари, но се усети. — Какво е това?

— Познаваш ли някое служебно лице, на което да имаш доверие?

— Това са несъвместими понятия.

— Добре, ще го перифразирам така: познаваш ли някого, на когото би се доверил да свърши работа срещу пари?

Бари хвърли поглед към пазачите, патрулиращи из коридора.

— Може би.

Дойл сгъна написаната бележка с половинката банкнота в нея и му я подаде.

— Половината сега, другата половина, когато се уверим, че бележката е предадена.

— Да опитаме — съгласи се Бари и погледна крадешком бележката, докато я отнасяше към решетките. Нямаше как да не забележи, че е адресирана до инспектор Клод Лебу.

След два часа Дойл бе ескортиран без обяснения до една малка стая, предназначена за разпит на заподозрените. Няколко минути по-късно там влезе Лебу. Мустаците му бяха щръкнали от гняв. Той затвори вратата и впи поглед в Дойл.

— Здравей, Клод.

— Заловен си при игра на зарове, Артър. Не си спомням хазартът да е един от недостатъците ти.

— Не бях там, за да играя, Клод. Не знам дали има по драстично олицетворение на фразата да си където не трябва, когато не трябва.

Лебу седна срещу Дойл, скръсти ръце, разкрачи крака и започна да си играе с тънкия връх на мустака си, чакайки в главата му да изкристализира следващата поредица въпроси. Спомняйки си за съвета на Спаркс да не се предоверява на полицията, Дойл се мъчеше да прецени колко ще се наложи да разкаже, за да си осигури освобождаването, без да привлича върху себе си нежелателното внимание на началниците на Лебу.

— Имаш вид на прислужник — отбеляза Лебу.

— Напоследък съм обект на повтарящи се опити да бъда убит от същите хора, които се опитаха да го сторят онзи ден. Така се опитвам да им се изплъзна.

— Защо не се обърна за помощ към мен?

— Откакто се видяхме последния път, все съм извън града — обясни Дойл, доволен, че може да използва поне малка част от истината. — Реших, че е най-безопасно да напусна Лондон.

— Беше ли?

— Оказа се, че не. Убийците ме преследват неотклонно.

— Кога се върна, Артър?

— Снощи.

— Ходи ли в апартамента си?

„Петрович — сети се Дойл, — той знае за Петрович.“

— Не съм, Клод. Никак не ми се вярваше, че ще бъде безопасно. — Дойл зачака, извиквайки на лицето си маската на безразличие, която използваше пред пациенти, загубили надеждата някога да се излекуват, но все още страхуващи се да чуят истината.

— Сградата е изгоряла — проговори накрая Лебу.

— Апартаментът ми?!

— Опасявам се, че от него не е останало нищо.

Дойл поклати глава. Пак пожар. „Не е трудно да се досети човек кой се крие зад всичко това — помисли си той. — Апартамента ми го няма…“ Не го безпокоеше загубата на личните му вещи — той вече се бе простил с тях. Но сега бяха изчезнали не само уликите за смъртта на Петрович, но и следите от посещението в неговите стаи. Усети как в него пламва изпепеляваща ярост.

— Клод, бих искал да те попитам нещо — каза Дойл. — В качеството ти на инспектор.

— Добре.

— Познато ли ти е името… Аликзандър Спаркс?

Лебу вдигна поглед към тавана и се замисли. След малко леко поклати глава отрицателно и извади молив и бележник.

— Я ми го кажи пак.

Дойл му го продиктува по букви.

— Това е човекът, който се е захванал с мен. Същият, когото търсиш и ти. Мъжът, отговорен за тези престъпления, и най-вероятно за още много, много повече.

— И кое те кара да вярваш, че именно той е този човек?

— Успях да науча някои неща за него, докато той ме преследваше.

— Как изглежда?

— Не съм го виждал в лице. Обича да носи черно. Използва къса наметка — черна пелерина.

— Черна пелерина, казваш… А какви места посещава?

— Никой не знае това.

— Хора, които го познават?

Дойл безпомощно сви рамене.

— Други скорошни престъпления?

— Съжалявам.

Бузите на Лебу бавно започнаха да почервеняват.

— А случайно да ти е известно кой номер шапка носи?

Дойл се наведе напред и снижи глас:

— Ще трябва да ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо по-определено, Клод. Тази личност наистина е загадъчна, но има много голяма вероятност да става дума за престъпния мозък, управляващ целия подземен свят на Лондон.

Лебу затвори бележника си и малко обезпокоено се премести на мястото си.

— Артър — започна той колебливо, — ти си лекар. Предстои ти да се превърнеш в стълб на нашето общество. Ще ти го кажа като на приятел: няма да го постигнеш, ако се шляеш из Англия преоблечен като иконом, и разказваш врели-некипели за заговори да бъдеш убит посред нощ от мистериозните крале на престъпния свят.

— Не ми вярваш, така ли? Сигурно дори не допускаш, че изобщо съм бил нападан?

— Вярвам, че ти си вярваш, че си бил…

— Какво тогава ще кажеш за онова, което намерих на дюшемето на Чешир стрийт 13?

— Да. Субстанцията беше анализирана от нашия химик…

— Не ми казвай, че не е кръв, Клод!

— Кръв е. Има всички основания да се приеме, че наистина си станал свидетел на убийство.

— Точно както ти казах и аз.

— Убийството на голям шопар.

Настъпи мълчание. Лебу се наведе към Дойл.

— Артър, беше кръв на свиня.

— Свинска кръв? Не е възможно!

— Може някой да се е поувлякъл, режейки неделната си пържола — предположи Лебу. — Била е доста сурова според мен.

Какво означаваше това? Дойл вдигна ръка към пулсиращия оток на челото си.

— Мисля, че и на теб би ти се отразило добре да хапнеш едно голямо парче — отбеляза Лебу.

— Извини ме, Клод. Малко съм объркан. Последните няколко дни направо ме съсипаха.

— Не се и съмнявам.

Лебу скръсти ръце и го изгледа с поглед, в който съотношението между полицай и приятел беше в полза на първия. Поддавайки се на невидимия, но напълно осезаем натиск, Дойл направи още една крачка по клона, на който така опасно стоеше.

— Джон Спаркс — снижи глас той.

— Моля?

— Джон Спаркс.

— Роднина на другия джентълмен?

— Брат.

— И какво ще ми кажеш за Джон Спаркс, Дойл?

— Това име говори ли ти нещо?

— Може би — отговори неопределено Лебу след кратко замисляне.

— Той ми каза, че е на служба при кралицата — едва доловимо прошепна Дойл.

Това вече стресна Лебу.

— И какво очакваш да направя с тази информация?

— Може би да провериш дали е вярна.

— Какво друго можеш да ми кажеш за Джон Спаркс, Артър? — тихо попита Лебу с глас, в който се долавяше молба за съдействие.

Дойл се поколеба.

— Това е всичко, което знам.

Погледнаха се в очите. Дойл почувства как връзката му с Лебу изтънява до точката на скъсване и за миг не знаеше ще издържи ли, или не. Накрая Лебу отново отвори бележника си, записа името в него, затвори го и стана.

— Най-настоятелно те съветвам да останеш в Лондон — каза той.

— Свободен ли съм да си вървя?

— Да. Но искам да знам как да те намеря.

— Остави бележка за мен в болницата „Сейнт Бартоломю“. Ще се отбивам там всеки ден.

— Гледай да го правиш. — Лебу спря, за да му даде съвет в по-разгърната форма: — Не мисля, че хазартът е в основата на затрудненията ти, Артър, и ми се струва, че не си добре със здравето. На твое място бих се консултирал с лекар. Дори бих потърсил помощта на психиатър.

„Чудесно — каза си Дойл, — той не мисли, че съм престъпник, а само смята, че съм луд.“

— Благодаря ти за загрижеността — смирено каза Дойл.

Лебу отвори вратата и се поколеба за миг, без да поглежда назад.

— Имаш ли къде да отидеш?

— Ще се оправя. Благодаря, че ме попита.

Лебу кимна и прекрачи навън.

— Само още едно име, Клод — спря го Дойл. — Някой си мистър Боджър Нъгинс?

— Боджър Нъгинс?

— Боксьор. Вчера беше на играта със зарове, но явно не сте го задържали с…

— И какво за Боджър Нъгинс?

— Знам от надежден източник, че въпросното лице е избягал затворник от Нюгейт.

— Вече не е — каза Лебу.

— Извинявай? В какъв смисъл?

— Извадихме тялото на мистър Боджър Нъгинс от Темза само преди около час.

— Удавил се е?

— Гърлото му беше разкъсано. Като от звяр.