Списъкът на седемте

19.V. R.

Айлин отказа брендито, което Дойл й предложи. Тя сънливо се премести на едно от леглата, легна с лице към стената и остана да лежи мълчаливо, без да помръдва. Не беше ясно спи ли, или не.

Дойл изпи собствената си чаша на две глътки. Видя отражението си в огледалото над бара. Измъченият, мръсен, окървавен образ, който го гледаше оттам, по нищо не приличаше на човека, който му бе познат. „Да, има известни нежелани предимства в шока, изтощението и скръбта — мина през главата му. — Стигаш до един момент, от който нататък вече нищо не чувстваш.“

Дойл отвори свързващата врата, мина покрай тендера, държейки се за предпазното въже, и стигна до локомотива. Тялото на Бари лежеше на пода в кабината. Плащът на Джек му бе саван, изпод който се виждаше само един ботуш, поклащащ се в такт с тракането на колелата. Лари държеше ръчката за подаване на пара и гледаше право пред себе си.

— В момента сме на около десет мили от отклонението на главния път — каза Спаркс, надвиквайки грохота на машината. — Пред нас няма никой.

— Лондон? — досети се Дойл.

Спаркс кимна.

Дойл погледна безлюдните смълчани мочурища, чужди и негостоприемни като повърхността на Луната, безжизнени като тялото под савана. Студеният въздух, който нахлуваше в кабината, беше странно пречистващ.

— Аз ще вляза — каза Спаркс.

И отиде във вагона. Дойл изсипа една-две скари въглища в пещта, зареди нова порция и се изправи, все така мълчаливо, готов да помогне с каквото се наложи.

— Така и не можа да го чуеш как пееше — обади се Лари след малко, без да поглежда към него.

— Да, вярно е.

— Това момче пееше като ангел. Имаше глас като…

Дойл кимна, търпеливо изчаквайки.

— Каза ми да вървя.

— Не те разбрах, Лари.

— Отклонихме ги от руините, нали това беше идеята. Половината от копелетата намериха смъртта си, преди да се доближат до нас. Но няколко успяха да ни заобиколят. И ни заклещиха. Той ми каза да бягам. Казах му: а, не, никога. А той ми припомни, че Джек има нужда от поне един от нас да кара влака. Аз му казвам, че това трябва да бъде той. Той каза, че бил по-големият от двама ни и трябвало да правя, каквото ми каже.

— А беше ли по-големият?

— С три минути. Задържа револвера, нали разбирате. А аз се махнах от онзи хълм… — Лари избърса очите си с ръкава. — Кой знае колко от ония копелета е похарчил, преди да го хванат…

— Говорили сме си с него за това. Искам да кажа, кой ще си отиде пръв. Той винаги казваше, че щял да бъде той… Бари обичаше да рискува. И не го беше страх от края, изобщо не го беше страх. Мистър Спаркс ни казваше, че може би смъртта е само начало за нещо друго. Ти как мислиш, шефе?

И Лари за пръв път го погледна.

— Мисля, че е много възможно да е така — съгласи се Дойл.

Лари кимна, после погледна тялото на брат си под развяващия се плащ на Джек.

— Мистър Спаркс ми каза, че сте убили човека, който му е сторил това.

Дойл кимна.

— В такъв случай, сър… аз съм ви задължен завинаги — каза Лари и гласът му се пречупи.

Дойл не каза нищо. Не беше сигурен дали ще може да проговори. Времето минаваше. Лари отново избърса очите си.

— Ако не възразявате — извини се той, — бих искал сега да остана за малко насаме с него.

— Разбира се.

Дойл протегна ръка. Лари я стисна веднъж, без да го поглежда, после отново хвана ръчката. Дойл се върна в пътническия вагон.

Спаркс седеше край масата, пред него имаше гарафа с бренди и две чаши. Дойл седна срещу него. Спаркс напълни чашите. Отпиха. Топлината на алкохола се разпростря в корема на Дойл и сякаш вдигна малка преграда между него и ужасите.

Дойл разказа на Спаркс как Аликзандър се бе появил в двора на странноприемницата, как бяха стигнали до Рейвънскар и как се бе стигнало до конфронтацията в салона. Спаркс внимателно изслуша подробния му разказ и зададе само няколко въпроса за Аликзандър. Когато Дойл свърши, двамата замълчаха за дълго.

— Наистина ли са толкова луди? — прошепна Дойл. Не можеше да издържи повече. — Да вярват, че биха могли да върнат това… създание обратно към живота!

Спаркс се позамисли, после попита:

— А какво ще кажеш за онези неща в мазето на музея? Имаш ли някакво обяснение?

— Не знам дали е възможно да се обясни жизнената сила.

— Човек все пак трябва да има някакво мнение.

— Но обяснението може да е мистерия, която не бихме могли да разберем.

Спаркс кимна в знак на съгласие. Отново отпиха.

— Разказът на стария рибар, който ни предаде Стокър… Говоря за онзи момент, когато той ги видял да слизат на брега от шхуната — замислено каза Спаркс.

— Донесли са ковчег. С тленните останки на баща ти.

— Той каза, че донесли два ковчега. Какво е имало във втория?

— Така и не го намерихме.

— Ако онова създание, за което са ти разказали, наистина е живяло преди, нека предположим, че са намерили начин да открият в кого се е превъплътило. Наистина ли е невъзможно Аликзандър и Седмината да повярват, че трябва да намерят неговите останки, за да могат да го върнат към живота?

— Възможно е.

— Тогава дългите пътувания на Аликзандър из Изтока може да са свързани с разкриването на самоличността на този човек и издирването на тялото му.

— Да, това е логично.

Спаркс отново кимна повече на собствените си мисли.

— В такъв случай вторият ковчег се превръща в ключ за успеха на цялото начинание. Убеден съм, че където и да се е скрил сега Аликзандър, той държи в ръцете си ковчега.

Дойл забеляза, че Спаркс върти в ръцете си сребърния амулет. Разглеждаше го внимателно, сякаш загадката на брат му беше заключена като тялото на бръмбар скарабей в капка кехлибар.

— Но какво са смятали да правят? Чисто практически имам предвид. Как е било възможно подобен план да успее? — попита Дойл.

— За да се разбере, човек трябва да бъде в състояние да се постави в главата на един луд — поусмихна се Спаркс.

Дойл почувства как се изчервява от срам.

— Трябвало е да се роди дете на херцога на Кларънс, ако, разбира се, първо се намери съпруга, която би удовлетворила кралските му претенции.

— Това едва ли е толкова лесно.

— Не, но нека приемем, че е станало. Детето — синът! — в резултат на ритуал, който Седмината смятали да изпълнят, се превръща в празен съд, в който е щяла да се намести душата на онова мързеливо създание. Да кажем, че всичко това вече се е случило. Какво следва логически?

— Да се премахнат препятствията по пътя към трона.

— Именно. Понеже така или иначе ще трябва да минат години, докато момчето навлезе в пълнолетието си, не се налага да бързат и да предприемат неща, които биха събудили нечии подозрения. Кралицата е на трона вече почти от петдесет години — те много добре съзнават, че това няма да продължи вечно.

— Значи следващият е Уелският принц?

— Баща на момчето и първи претендент. Най-вероятно ще го оставят жив за известно време — защо да премахват очевидния престолонаследник и да хвърлят кралството в хаос? Не, те могат да си позволят да бъдат търпеливи: Виктория най-сетне си отива от този свят — може би по времето, когато нашето момче вече ще навлиза в пубертета — и на трона сяда принц Еди, мъж превалил средната възраст. Е, кой стои в този момент между момчето и трона?

— Само баща му.

— От друга страна, никой нормален човек не би позволил на този пропаднал пияница да вземе в ръце скиптъра и да сложи короната. Принц Еди трябва да си отиде и по моя преценка това би трябвало да стане малко след раждането на сина му. Смъртта му при всички положения ще бъде представена за естествена. Изобщо няма да е трудно да се нагласи. Особено при навиците, които има, и болестите, които са го налегнали.

Дойл беше съгласен.

— Той ще освободи света от себе си и ще остави своя син — всеобщ любимец и половин сирак — за законен престолонаследник, за да заеме мястото му веднага след своя дядо краля. От там нататък вече няма да е сложно — на крал Берти и останалите претенденти им се случват някои случки и ето че малкото принцче се качва на каретата за коронация и потегля за Уиндзор.

— Но това може да отнеме двайсет години!

— А колко отнема отглеждането на едно дете? Междувременно седмината ни приятели консолидират позициите си и започват да влияят върху кралското семейство. А преди да се възкачи на престола младият крал научава истината — така да се каже става един от тях — и започва своето хилядолетие на власт като глава на най-могъщата нация в света.

Спаркс се облегна. Дойл с изумление откри, че сценарият може да изглежда толкова прост и едновременно с това толкова безумен.

— И защо искат да го направят, Джек?

— Един крал може да обяви война. Те се занимават с производството на оръжия. Ето ти едно напълно прагматично основание. Мисля, че за момента то ни е напълно достатъчно.

Дойл кимна, усещайки като освежаващ хладен душ рационалността на подобни съображения.

— А земята? Затворниците? Препаратът на Вамберг?

— Играят си на богове — сви рамене Спаркс.

— Трябва да има по-практична причина.

— А може би създават частна армия — предположи Спаркс след кратко замисляне.

— За да се защитават?

— Намеренията им може и да са по-войнолюбиви.

— Но ние сме свидетели, че процедурата може и да не сполучи. На нея не може да се разчита — възрази Дойл, замислен за нещастниците, принудени да се отправят в последен марш към смъртта си.

— Изглежда, не е толкова лесно да направиш от един човек роб до края на живота му. Колкото и да ти се иска.

Дойл доизпи брендито си. Замисли се. Главата му се въртеше.

— Джек… Когато тръгнахме последния път от Лондон, полицията ми съобщи, че си избягал от Бедлам.

— Каза ли им името ми?

Дойл кимна.

— Казаха, че си луд.

Спаркс наклони глава настрани, погледна го и едва доловимо се поусмихна.

— Какво си им казал, Дойл?

— Нищо повече. Но трябва да ти призная, че имаше моменти, когато това не ми се струваше чак толкова невероятно.

Спаркс спокойно кимна и си наля ново бренди.

— Преди шест месеца наистина бях затворен в Бедлам. Стоях там няколко седмици. — Дойл усети как очите му се разтварят и стават колкото чаени чинийки.

— Против волята ми, естествено. По заповед на известен лекар, когото разследвах. Доктор Найджъл Гъл. В процеса на моето разследване аз го посещавах като негов пациент. Станахме приятели. Една вечер ме покани на вечеря в дома си. Приех, защото това беше възможност да науча нещо повече за него, дори само от жилището му. Моментно отслабване на концентрацията. Цяла дузина мъже — сред които и полицаи — ме чакаха да вляза вътре. Надвиха ме, сложиха ми усмирителна риза и ме откараха незабавно в Бедлам.

— Мили боже!

— Надявам се, Дойл, че сега вече се досещаш кой е направлявал действията на доктора?

— Да.

— Държаха ме в единична килия, където цареше абсолютен мрак, и изобщо не ми свалиха усмирителната риза. Често усещах, че някой ме наблюдава. Някой, когото познавам. Досетих се, че е Аликзандър — човекът, когото преследвах от самото начало.

Имаше още едно бреме, което Дойл жадуваше да свали от плещите си.

— Джек, трябва да ми простиш. Говоря за онази нощ, когато пътувахме за Уитби. В същия вагон. Видях те да си биеш инжекция.

Спаркс не помръдна, но думите му подействаха, сякаш Дойл го беше залял с вряла вода. Бузите му се изопнаха и от това лицето му стана още по-издължено и по-измъчено.

— Още през първата нощ в Бедлам ми сложиха качулка на главата. Ризата беше закрепена за стената. Започнаха да ми бият инжекции. Правеха го без да спират, денонощно, и всяка следваща застъпваше ефекта на предишната.

— Препаратът на Вамберг?

— Не — поклати глава Спаркс. — Кокаинов хидрохлорид. След една седмица вече бях развил… физическа зависимост.

— Как успя да избягаш?

— Не след дълго загубих представа за времето — изминал бе близо месец, без ни най-малка промяна в „дневния ми режим“. Похитителите ми решиха, че съм загубил психическата си устойчивост и силата на мускулите си. Бъркаха. Бях пренастроил организма си да се съпротивлява на ефекта на наркотика в по-голяма степен, отколкото можеше да се съди по поведението ми. Един ден след сутрешната инжекция бях изваден от килията и отведен някъде. Когато наближихме мястото, за което се бяхме отправили, ми свалиха усмирителната риза. Тримата ми пазачи не живяха достатъчно дълго, за да могат да изпитат съжаление, че са го направили. Скочих от каретата в движение. Въпреки че бях заслепен от ярката дневна светлина, все пак успях да се скрия.

— Какво са искали да направят?

— Каретата минаваше през Кенсингтън. В посока към двореца. Според мен, след като са решили, че съм станал наркоман, са сметнали за възможно да ме обвинят в извършването на някое ужасно престъпление. — Спаркс изпи съдържанието на чашата си на екс и се загледа в ъгъла. — Така че що се отнася до това, на което си станал свидетел във влака през онази нощ… мога само да ти кажа, че въпреки всичките ми усилия през изминалите месеци, още не съм успял да се отърся от… тази зависимост.

— Има ли нещо, което бих…

— След като стана дума за това… искам да те помоля като приятел и джентълмен никога вече да не говорим на тази тема.

Спаркс здраво стисна челюсти. Погледът в очите му се ожесточи, гласът му пресипна от силата на емоцията.

— Разбира се, Джек — прошепна Дойл.

Спаркс кимна, рязко стана от масата и излезе, преди Дойл да успее да реагира. Бремето на наученото потискаше Дойл. Той се отправи със залитане към задната част на вагона и погледна през дръпнатите завеси към Айлин, която бе легнала на долното легло. Не беше помръднала, дишането й беше дълбоко и равномерно. Стараейки се да не я разбуди и чувствайки, без да може да обясни защо, че това решение по някакъв начин е много важно, той се покатери на горното легло. Сънят — дълбок, черен и напълно безсъзнателен — се спусна над него и го взе в обятията си.

Дойл отвори очи. Нямаше усещане, че се движат — влакът беше спрял. В спалното отделение нахлуваше дневна светлина. Погледна часовника си — два и четвърт следобеда — раздели завесите и замижа. Намираха се в жп депо — същото, което бяха използвали преди Батърси, в южната част на града. Прехвърли крака през ръба на леглото и слезе по стълбичката. Долното легло беше празно. Всъщност целият вагон бе празен. Той излезе навън.

Локомотивът и тендера ги нямаше. Вагонът стоеше разкачен и изолиран на глуха странична линия. Дойл се огледа, но в депото нямаше и следа от локомотива. Изтича до стаята на началника. Там, изправен пред прозореца, стоеше възрастен инженер с дълги бакенбарди.

— Локомотивът, който докара този вагон — запъхтяно изрече Дойл и посочи с ръка. — Къде отиде?

— Потегли рано тази сутрин — отговори човекът.

— Пътувах заедно с една жена…

— Не съм виждал никой да слиза, сър.

— Някой трябва да е слязъл.

— Не казвам, че никой не е слязъл, казах, че аз не съм видял.

— Кого мога да попитам?

Възрастният мъж го упъти. Дойл разговаря с няколкото работници, които били на работа, когато влакът му пристигнал. Те добре си спомняха момента на влизането му в депото, но не бяха видели никой да си тръгва от него. И бяха сигурни, че не е имало никаква жена — това щяло да им направи впечатление.

„Да, сигурно щяхте да я запомните“ — помисли си Дойл.

Той потърси в себе си визитна картичка, за да я остави, в случай че някой си спомни нещо, после се сети, че бе загубил малкото си лични вещи — бяха останали в Рейвънскар. Но джобът му не беше празен. Той намери в него дебело снопче петфунтови банкноти и сребърния амулет на Спаркс. Бяха оставени там, докато бе спал. Прелисти банкнотите — сумата значително надхвърляше годишната му заплата. Не бе виждал толкова пари накуп през живота си.

Върна се при вагона и методично претърси всичко с надеждата да намери някакво писмо, бележка или поне някакъв знак, но както и подозираше, усилията му останаха напразни. Взе си палтото, слезе за втори път на перона и си тръгна.

Денят беше мрачен, тежки облаци скриваха слънцето. Не му се видя студено, може би защото вятърът беше стихнал. Отби се в една кръчма и засити глада си с голяма порция мусака. Сети се за Бари. Купи си една пура, излезе навън и изчака да си поиска огънче от минувачите, преди да се отправи по моста „Ламбет“. Спря по средата, загледа се в сивите води на Темза и се опита да реши какво да прави.

Да започне стария си живот? Разбира се, само ако пациентите му — колкото и малко да бяха на брой — бяха на същото мнение. Огромната сума, с която разполагаше, бе предостатъчна да наеме и обзаведе нов апартамент и да възстанови необходимата покъщнина.

Не. Още не беше готов за това.

Полицията? Абсурд. Една-единствена идея му се стори донякъде разумна. Той продължи пътя си по моста, стигна до края му, зави надясно през Тауър Гардънс, мина покрай Парламента и пое по крайбрежната улица Виктория Имбенкмънт. Движението около него, уличната търговия — тези неща му се струваха безплътни и незначителни. Накрая стигна до Иглата на Клеопатра. Колко време бе минало откакто бяха стояли тук с Джек и той му бе разказал историята на своя брат? По-малко от две седмици. А на него му се струваше, че са минали десет години.

Зави наляво и се отправи към Странд. Купи си кожена чанта, чифт здрави обувки, чорапи, ризи, тиранти, чифт панталони, бельо и несесер за бръснене, без да избира. Малко по-надолу намери шивач и си поръча скъп костюм. „Ако джентълменът не възразява, корекциите ще отнемат ден-два“, предупреди го шивачът. Джентълменът не възразяваше.

Подреди дрехите в чантата и нае стая в хотел „Мелуин“. Предплати за пет дни и поиска апартамент на втория етаж, непосредствено до стълбището. Разписа се в регистъра като „Майло Смайли, Ескуайър“. Не бе виждал администратора по време на краткия си предишен престой тук, а и той не му обърна никакво внимание.

Изкъпа се, избръсна се, върна се в стаята и се преоблече в новите си дрехи. Подозираше, че полицията все още се интересува от него, макар да се съмняваше, че го издирват активно, но това не го вълнуваше. Когато излезе навън, вече се бе свечерило. Купи си две книги от една сергия недалеч от хотела: „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и превод от санскритски на „Бхагавад Гита“. Вечеря сам на маса в ресторант „Гейъти“, не размени нито дума с никого, върна се в хотела и чете Твен, докато сънят го надви.

На следващия ден тръгна по Друри Лейн и излезе на Монтегю стрийт. Апартаментът на Спаркс бе заключен и в него не се дочуваха никакви признаци на живот, включително и лай на куче. Нямаше дори съседи, които да разпита. По обратния път Дойл си купи бомбе и чадър от специализиран магазин на Джърмин стрийт. По-късно следобеда прибра новия си костюм от шивача.

Едва беше свършил с пробата в стаята си — това бе най-елегантният костюм, който някога бе обличал — когато на вратата се почука. Беше пиколото — идваше да му съобщи, че за джентълмена е пристигнала карета, която го чака долу. Дойл даде бакшиш на момчето и му поръча да предаде на кочияша, че ще слезе след малко.

Сложи бомбето, взе си чадъра — изглеждаше, че се готви да завали — и слезе на входа, където спираха каретите. Кочияшът му бе непознат, но в кабината го чакаше инспектор Лебу.

— Здравей, Клод.

— Здравей, Артър — отговори Лебу и сдържано кимна.

Дойл седна срещу него. Лебу даде сигнал на кочияша и потеглиха. Беше повече от очевидно, че Лебу не иска да го погледне в очите — изглеждаше едновременно сърдит и смирен, но не беше в настроение да влиза в конфронтация.

— Как си? — попита вежливо Дойл.

— Бил съм и по-добре.

Пътуването отне двайсетина минути, но Лебу на два пъти поглежда часовника си. Най-сетне каретата забави ход, Дойл чу някакви порти да се отварят, а след това се разнесе чаткане на копита по плочи. След малко спряха, Лебу излезе преди Дойл, въведе го през очакващата ги отворена врата, където бяха поздравени от солиден мъж, изпълнен с чувство за собствено достойнство, внимателен, интелигентен и видимо загрижен. Мъжът му се стори познат, но Дойл не можеше да си спомни откъде. Той кимна на Лебу — жестът беше едновременно благодарност и знак, че полицаят е свободен да си върви — после тръгна пред Дойл.

Минаха през потънало в полумрак антре, слязоха по тясна вита стълба и влязоха в комфортно обзаведена приемна. Нищо в обзавеждането на стаята не намекваше за собственика й — мебелировката беше изящна, но неутрална и дори някак безлична. Мъжът покани Дойл да седне на дивана и каза:

— Изчакайте тук, моля ви. — Това бяха първите му думи.

Дойл кимна, свали шапката си и седна. Мъжът излезе от стаята.

Първо се чуха стъпките й — бавни и тържествени стъпки по паркет — след това се разнесе гласът й — величествен и мек — тя попита нещо придружителя си. Дойл дочу да се споменава името му.

Вратата се отвори. Тя влезе и Дойл стана. Шокът, който изпита, когато я видя толкова близо до себе си, беше неописуем. Беше много по-малка, отколкото си я бе представял — не повече от метър и петдесет — но от нея се излъчваше присъствие, което буквално заля стаята и някак скъси разделящата ги дистанция. Познатото лице — обикновено, силно, лице, което всяко английско момче познаваше толкова добре, колкото лицето на собствената си майка — не беше нито сурово, още по-малко непреклонно — така както често беше изобразявано. Сивият кичур, семплата черна рокля, бялата дантелена яка, късата пелерина — все неща, които познаваше толкова добре, колкото собствените си ръце. В мига, в който го видя, тя се усмихна — живо, така както картините никога не биха могли да го предадат — и усмивката й бе ослепителна.

— Доктор Дойл, надявам се, че не съм ви причинила неудобства — каза кралица Виктория.

— Не, Ваше Величество — отговори той, изненадан от звука на собствения си глас. После се поклони, надявайки се, че спазва някакъв непознат му протокол.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — продължи тя и седна съвсем неофициално. — Моля.

Тя протегна ръка, посочвайки стола отдясно на себе си, и Дойл седна както му бе казано. Спомни си нещо, което някъде бе чел: че тя била практически глуха с лявото ухо още от дете. Тя се обърна към мъжа, който бе довел Дойл до стаята:

— Благодаря ви, Понсонби.

Хенри Понсонби, личният секретар на кралицата — „Ето защо ми се стори познат“ — сети се Дойл — се поклони и излезе. Кралицата се обърна пак към Дойл и той едва сега почувства върху себе си всичката сила на волята в сивите й очи. В момента те излъчваха топлина, но той получи представа какво би било да гледат някого с гняв.

— Оказва се, че ние двамата имаме един много добър общ приятел — каза кралицата.

— Така ли?

— Много добър!

„Но тя има предвид Спаркс!“ — осъзна той смаяно.

— Да, да, наистина имаме…

Тя кимна убедено.

— Неотдавна той ни посети. Разказа ми каква неоценима помощ сте му оказали в решаването на един въпрос, който е изключително важен за мен и моето семейство.

— Надявам се, че не е преувеличил…

— Нашият приятел не е от онези, които биха допуснали и най-малките неточности. Бих казала дори, че той отдава голямо значение на прецизността. Не сте ли съгласен?

— Разбира се. Съвсем определено.

— Тогава не виждам причина да не му повярвам във всичко, което ми разказа, нали?

— Не, мадам… простете… Ваше Величество.

— Нито пък вие бихте имали основание да ми откажете да ви изразя най-сърдечната си благодарност.

— В никакъв случай, Ваше Величество. Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Аз ви благодаря, доктор Дойл.

Тя кимна. Дойл склони глава в отговор.

— Научих, че в резултат на беззаветното ви сътрудничество сте имали неприятности с лондонската полиция.

— За нещастие, това е вярно…

— Искам да ви уверя, че вече можете да не се безпокоите по този въпрос.

— Най-покорно ви благодаря.

Тя пак кимна и за миг замълча, разглеждайки го с блага усмивка, дори малко кокетно.

— Женен ли сте, доктор Дойл?

— Не, Ваше Величество.

— Наистина ли? Толкова енергичен, симпатичен млад човек като вас? Лекар при това. Но защо, аз просто не мога да си обясня?

— Единственият отговор, който мога да ви дам, Ваше Величество, е, че не е възниквала подходяща ситуация.

— Запомнете думите ми — каза тя, наведе се напред и вдигна назидателно кралския си пръст: — Някой ще се появи. Бракът най-често не се оказва онова, което сме очаквали да бъде, но скоро откриваме, че е това, от което имаме нужда.

Дойл вежливо кимна, опитвайки се да я разбере. Тя се облегна назад и премина към следващата точка от дневния ред.

— Как намирате здравето на внук ми? Имам предвид херцогът на Кларънс.

Обезоръжен по този елегантен начин, Дойл се обърка от прямотата на въпроса.

— Без да съм имал възможността внимателно да го прегледам, аз…

— Искам само неофициалното ви мнение, докторе. Моля!

Дойл се поколеба, после отговори, внимателно подбирайки думите си:

— Позволете ми да ви препоръчам, Ваше Величество, от сега нататък херцогът да бъде под непрекъснато наблюдение.

Кралицата кимна, обмисляйки важността на чутото, после продължи.

— Добре. Ще поискаме от вас, докторе, вашата клетва, че до края на живота си няма да споделите с никого онова, което сте чули или видели.

— Заклевам се най-тържествено.

— Същото се отнася до нашия общ приятел и до връзката му с нас. Опасявам се, че ми се налага да бъде непреклонна по тези два въпроса.

— Да. Заклевам се в живота си.

Тя го погледна, видимо доволна от искреността на отговора му, и смекчи малко тона си. Дойл усещаше, че аудиенцията наближава края си.

— Вие сте един много впечатляващ за годините си мъж, докторе.

— Ваше Величество е много любезна.

Тя се изправи. Дойл съумя да стане преди нея и протегна без да мисли ръка, която тя прие, а той се ужаси от непростимата грешка, която бе допуснал в самия край. Но стисването на пръстите, което почувства, го успокои.

— Няма да ви изпускаме от вниманието си. И ако ни се наложи отново да се обърнем към вас, предупреждавам ви отсега, че няма да се поколебаем да го сторим.

— Надявам се да не ви разочаровам.

— По този въпрос, млади човече, аз съм напълно спокойна.

Кралица Виктория се усмихна за втори път — неочакваното сияние отново го озари — и се обърна да се оттегли. За момент му се стори, че просто вижда бремето, което лежеше на тези рамене. Не беше направила и две крачки, когато Понсонби, повикан сякаш телепатически, се появи на прага.

— Не знам дали мога да си позволя смелостта да ви попитам нещо? — осмели се Дойл. Кралицата спря и го погледна. — Нашият общ приятел даде ли на Ваше Величество някакви сведения в каква посока се отправя?

Не беше сигурен дали въпросът му — а може от дързостта да й проговори, без да е попитан нещо — не нарушава някакво неписано правило.

— Що се отнася до пътуванията на нашия общ приятел — каза кралицата, премервайки думите си, — ние намираме за препоръчително никога да не се интересуваме от тях. — Тя закачливо повдигна вежда: благодарение на Джек Спаркс Дойл имаше възможност да се наслади на този кратък момент на интимност.

Той се усмихна и леко се поклони, а тя излезе от стаята. Понсонби се престрои зад нея и я последва.

„Аз съм като човек, комуто съдбата е отредила да яхне комета — помисли си Дойл. — Знам, че отново съм на твърда земя, но за добро или зло, тя никога вече няма да е същата.“

След малко Понсонби се върна и извървяха отново обратния път по тайните коридорчета на Бъкингамския дворец до чакащата го карета. Секретарят отвори вратата за Дойл, изчака го да седне на седалката и му подаде малко правоъгълно пакетче.

— От Нейно Величество с благодарност — каза Понсонби официално.

Дойл му благодари, Понсонби кимна, затвори вратата и Дойл се върна в хотела сам. Отвори пакетчето едва когато влезе в стаята си.

Беше автоматична писалка. Издължена черна автоматична писалка. Лежеше в ръката му леко като перце.