Списъкът на седемте

13.Музейни експонати

Пътят от затвора „Пентънвил“ до центъра на Лондон се оказа доста дълъг за човек без дори дребна монета в джоба и с празен стомах. Не бе счел за благоразумно да моли Лебу за освобождаването на Бари, така че спътникът му бе останал зад стените на „Пентънвил“ и вероятно щеше да прекара там неопределено време. Все пак затворът с нищо не можеше да изненада Бари, а в по-малка степен това вече се отнасяше и до самия Дойл. Беше изпуснал срещата със Спаркс в книжарница „Хетчард“ и не смееше да наеме файтон, без да е сигурен, че ще може да плати на кочияша, когато пристигне. Уви, налагаше се да изостави тази надежда. Улицата бе кална и не му позволяваше да върви по-бързо, а минаващите покрай него карети го пръскаха с кални струи. Скритите на сушина кочияши го изглеждаха с подозрение или презрение, а в най-добрия случай погледът им минаваше през него като през стъкло. Дойл се почувства част от обезправените скитници, които не можеха да разчитат на съчувствие от страна на неспособните да ги разберат осигурени граждани. Носещи се в луксозните си карети благородници, неспособни да напуснат орбитата си, отнасяща ги от едно място за привилегировани към друго, нежелаещи да разчупят неспирния кръговрат от приеми, обеди, пазаруване и самодоволни занимания с ужасните им деца — тези достолепни граждани му изглеждаха като принадлежащи към някой животински вид, също толкова чужд за него, колкото му бе чужда например змиорката. Дойл с известно смущение установи, че изпитва по-голяма симпатия към Бари, крадеца от Ийст Енд, отколкото към буржоата, подминаващи го с безразличие. От друга страна, не представляваха ли точно тези хора онази висша цел на цивилизованото общество, онази неизменна и непрекъснато увеличаваща се средна класа, която би трябвало да се наслаждава на продукта на труда на същото това общество, чувствайки се свободна и в безопасност? Не бяха ли те онази публика, която той самият обслужваше с уменията си? Но колко тесногръди бяха те! Колко безкритично възприемаха ценностите, внушавани им от църква, училище или някаква друга институция. Самата мисъл, че може да докосне сърцата на тези безсърдечни грубияни, затворили се в херметичните си карети, му се стори също така лишена от смисъл и дори направо абсурдна, както бе безсмислен надменният им стремеж към щастлив и безгрижен живот.

Каква жестока цена трябва да платят членовете на индустриализираното общество — мислеше си Дойл. — Колко са тези от нас, които си задават въпроса в каква степен идеалите или чувствата ни са наши собствени? Едва ли са много. И дали изобщо има такива, които осъзнават нелепостта на живота, състоящ се от извършването на все едни и същи действия, превърнали се едва ли не в ритуали, отдавна лишени от всякакъв смисъл? До каква степен способността ни да оцелеем зависи от съзнателните ограничения, които сами налагаме на сетивата си и на способността си да мислим? Сякаш сме коне с наочници и теглим талигата с буретата бира, поглеждайки сегиз-тогиз към света като през шпионка, без никакъв шанс за периферно зрение, без никаква възможност за избор просто защото още от рождение ни учат, че подобно ограничение е задължително. Защото да се отдръпнем от лещата на шпионката и да погледнем покрай нея би означавало да се сблъскаме с болка, страдание и печал — все неща, които така ловко сме се научили да не забелязваме. Но това не пречи на нещастието, което ни заобикаля, не само да си съществува, но и да остава неизменно и непоклатимо, като безног просяк, седнал край пътя. Изглежда, страданието е онази цена, която душата следва да плати за това, че й се позволява да се всели в човешко тяло. Нищо чудно тогава, че трагедията е единственият чук, способен да разтроши обвивката, зад която се опитваме да скрием нищожния си живот, отвръщайки поглед от фуриите, охраняващи тъмните коридори на нощта. Война, глад, бедствия — само това може да ни извади от дълбокия ни сън. Но също така и ужасът, както и неочакваното ни откъсване от всичко познато… да, аз мога да потвърдя това — мислеше си Дойл. — Прозрях тази истина.

Наистина ли загубата беше толкова катастрофална? Дойл въртеше този въпрос в главата си със систематичността, с която се върти над огъня шиш с нанизана на него птица. Макар да бе гладен, нещо му говореше, че не му е писано да умре от глад, че скоро ще може да се нахрани и че сегашният глад само ще направи по-сладко яденето, което му предстоеше. Беше загубил дома си и всичките си лични вещи, но… но щеше да има друг дом, щеше да си набави други неща, с които да замести тези, които му бяха отнети. Беше достатъчно умен, достатъчно силен, достатъчно млад, ботушите на краката му бяха достатъчно здрави, дрехите на гърба му бяха достатъчно нови, вярата му, че прави това, което трябва, беше достатъчно силна. Да, вярно, че се бе изправил срещу противник, силно впечатляващ с качествата си, но нали в лицето на Джек Спаркс имаше съюзник, толкова надежден, че да преплуват заедно морето от неприятности. Какво повече му бе необходимо?

„Защо не мисля винаги по този начин? — питаше се Дойл. — Дали не съм открил тайната на душевното равновесие? Я да видим каква е всъщност тя: обстоятелствата не бива да ни диктуват как да живеем живота си, това решение се взема само като реакция по отношение на онова, което ни заобикаля. И тези реакции трябва да остават под наш контрол. Съзнанието, всичко започва в главата на човек! Колко заслепяващо проста истина!“ Откритието го изпълни с чувство на свобода, каквото не помнеше да бе изпитвал. Несъзнателно ускори ход, настроението му рязко се подобри. Откритият пред него път бе път към нови светове, а не към катастрофа. Беше готов да посрещне трудностите, беше готов да се изправи срещу опасностите спокоен и със силен дух. Да върви по дяволите Тъмното братство! Нека този дегенерат Аликзандър Спаркс прави каквото може! Той само ще обрече всички на това проклятие, което сами си търсят тук!

Носещият се покрай него фургон попадна в дълбока локва и го обля със силна струя ледена вода, която проникна чак до костите му. По челото му полепнаха кални пръски. Водата се стече по гърба му и проникна в ботушите. Неочакван порив на вятъра го накара да усети как студът прониква до мозъка на костите му. Небето се отприщи и мощните струи на пороя го зажилиха като разгневени пчели. Решимостта, до която така ненадейно бе стигнал, отлетя като подплашено ято скорци.

— Адът ли е това? — извика той нещастно.

До него спря кабриолет. На капрата седеше Лари. Спаркс отвори вратата и каза:

— Влизай, Дойл, да не искаш да настинеш?

Спасението го бе намерило!

Лари изля чайник вряща вода в легена, в който Дойл киснеше краката си. Дойл седеше увит в одеяла, тресеше се неудържимо, на челото му имаше горещ компрес. Лари напълни чайника и отново го сложи на огъня, край който се сушаха дрехите на Дойл. Намираха се в долнопробния хотел „Холбърн“, в сравнение с който „Мелуин“ изглеждаше от категорията на „Савой“.

— Не можеш да се гордееш с идеята да потърсиш инспектор Лебу, Дойл. За втори път — подчерта Спаркс. Беше се изтегнал на единствения диван в стаята и лениво заплиташе с пръсти сложна фигура от дълъг конец.

— Намирах се в затвора. При това в момент, когато по мое мнение притежавах информация, жизненоважна за нашата кауза. Бяхме се уговорили да се видим по обед. Сметнах, че съм длъжен да потърся най-бързия начин за измъкване — сопна се Дойл, борейки се с пристъпите на треската. Беше в отвратително настроение.

— Щяхме да ви измъкнем оттам съвсем скоро.

— Да ни измъкнете ли? Но как… Апчхи!

— Наздраве. Сега вече знаят, че сме в Лондон — заключи Спаркс, премина от една фигура към друга и остави въпроса на Дойл без отговор. — Което ни поставя в по-неизгодно положение. Сега ще трябва да предприемем нещо много по-рано, отколкото смятах, че ще ни се наложи.

— И според теб как са разбрали, че сме в Лондон? Аз имам пълно доверие в Лебу и, ако ме извиниш, познавам го много по-добре, отколкото познавам например теб.

— Дойл, обиждаш ме, наистина — измърмори Спаркс и протегна ръцете си към него.

Дойл неохотно се пресегна и Спаркс ловко заплете конеца около пръстите му.

— Как биха могли да разберат, Джек?

— Прекарал си два часа в обща килия, натъпкана с цвета на лондонския престъпен свят, и си направил цяло шоу, опитвайки се да намериш начин да се измъкнеш. Аликзандър сигурно е впрегнал всичките си хора, за да научи своевременно за всяка наша стъпка. Ти самият допускаш ли, че има някаква вероятност слухът за изпълнението ти да не е изтекъл навън?

Дойл кихна, подсмръкна и съжали, че ръцете му са заети и не може да направи нищо за течащия си нос.

— Ами Бари? — попита той, признавайки логиката в думите на приятеля си.

— Не се безпокой за Бари, шефе — обади се Лари. Беше се наместил в един от ъглите и с наслада топеше бисквити в чаша чай. — От такива положения се е измъквал, че… Ще ти кажа, че още не е измислена архитектурата на онази клетка, която ще се опре на бате Бари.

— Брат ти не е от най-словоохотливите — сподели наблюдението си Дойл, съжалявайки, че тази черта не е семейна.

— Бари смята, че е по-добре да мълчиш и да те смятат за глупак, отколкото да отвориш уста и да разсееш всякакви съмнения по този въпрос — дружелюбно обясни Лари.

Подсвирквайки си мелодията на „Владей, Британийо“, Спаркс твореше все по-сложни фигури върху двайсетте им пръста.

— Поне намерихме Боджър Нъгинс — опита да се оправдае Дойл. — И научихме много неща от него. Мисля, че не можеш да не се съгласиш с това.

— Хм… В последния възможен момент, ако смея да отбележа.

— Е, едва ли ще ме държиш отговорен за смъртта му.

— Не, мисля, че на друг трябва да благодарим за това. Жалко все пак. Точно преди Боджър да ни разкрие с каква цел са извозвали всички онези престъпници в Йоркшир…

Дойл силно кихна и едва не изпусна конеца.

— Наздраве — пожелаха му Спаркс и Лари едновременно.

— Благодаря. Джек, когато видях за последен път Боджър, той беше в ръцете на полицаите. Час по-късно са го намерили да се носи по лице в реката. Да не би да искаш да кажеш, че полицията има нещо общо с това?

— А ти защо мислиш, че се опитвах да те предпазя от разговори с тях? — търпеливо се осведоми Спаркс.

— Искаш, значи, да ми внушиш фантастичната идея, че в допълнение към престъпната си империя брат ти има известно влияние даже в Скотланд Ярд?

— Полицаите не са защитени от влиянието на магнетизма му.

— Добре тогава, в какво да вярвам? Ленсдаун Дилкс, полицията, избягалите затворници, генерал Дръмънд, лейди Никълсън и брат й, земята на съпруга й, твоят брат, сивите качулки, Тъмното братство — всичко това сочи към някаква велика тайнствена сила, нали?

— Според мен, това е извън всякакво съмнение — отговори Спаркс, взрян в сложната плетеница.

— Ами свинската кръв на Чешир стрийт… мога ли да попитам какво ти подсказва тя?

— Нещо действително крайно странно. Покажи на Дойл снимката, Лари.

— Веднага, сър.

Лари извади снимка от джоба на палтото си и я подаде на Дойл. На нея се виждаше жена, напускаща някаква сграда през задния вход: слизаше по стълбище, пред което бе спряла черна карета. Висока жена, с решителни черти, с гарвановочерна коса, към трийсетте, не привлекателна в общоприетия смисъл на думата, но симпатична и властна. Лицето й бе леко размазано поради това, че беше снимана в движение, но в стойката й имаше нещо прокрадващо се, някакво желание да остане в сянка.

— Познаваш ли тази жена, Дойл?

Дойл внимателно разгледа снимката.

— Има известно сходство с лейди Никълсън, дори бих казал, че доста прилича на нея, но тази жена е… някак по-силна и по-едра. Не може да е същата.

— Много разочароващо — въздъхна Спаркс.

— Откъде имаш това?

— Ами… снимахме я. Тази сутрин.

— Как е възможно?

— Стигат две неща: добро око и пръст, който се сгъва — обясни Лари и показа кутията, която Дойл бе видял на масата, преди Спаркс да я скрие в джоба си.

— Фотоапарат… колко умно! — възкликна Дойл. Изгаряше от желание да го пипне и да го разгледа, въпреки че ръцете му бяха заети с измислицата на Спаркс.

— Да — съгласи се Спаркс, разпери пръсти и пое конеца от ръцете му. — Много полезно изобретение. Бяхме се скрили в засада край задния вход на издателството на Ръсел стрийт тази сутрин. Надявам се, помниш, че навремето е било собственост на лейди Никълсън.

— Но коя е тази жена?

— Точно това трябва да установим.

Водата в чайника завря. Спаркс измъкна пръстите си, за да го свали от огъня, и остави Дойл да се чуди на невероятната плетеница в ръцете си. Единственото по-заплетено нещо в стаята беше паяжината на собствената му озадаченост.

— Какво означава всичко това? — попита той.

— Означава, че ще трябва да ни заведеш при най-добрия медиум на Лондон, Дойл, и че се налага да го направиш веднага. Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Е, докторе, цери се сам — засмя се Спаркс и изсипа врялата вода в легена.

Загърнат в одеяла, плувнал в пот от грипа, който го бе хванал, Дойл прекара следобеда в неспокоен сън. Все още в плен на треската, той се събуди, за да установи, че Спаркс е излязъл някъде, а до леглото му седи Лари със скицник и парче креда в ръка. Имал нареждане от Спаркс да получи от Дойл възможно най-точно описание на жената медиум, която бе взела участие в смъртоносния сеанс на Чешир стрийт, и да възпроизведе образа й. Занимаваха се около час — Лари рисуваше, а Дойл коригираше — и накрая разполагаха с удовлетворителна картина, изобразяваща сипаничавата грозна ясновидка.

— Хм, това лице може да изкара акъла и на мъртвец — обяви Лари, оглеждайки критично творението си.

— Май никога няма да мога да го забравя — каза Дойл.

— Хайде, докторе, да се захващаме за работа — въздъхна Лари, сгъна портрета и го прибра в джоба си. — Да видим дали ще можем да намерим тази красива кобилка сред живите.

Дойл се надигна с мъка от леглото си, облече нови чисти и сухи дрехи и закопча догоре връхното си палто, което Лари му беше донесъл… кой знае как и откъде. И докато слънцето се готвеше да залезе, те тръгнаха да търсят тайнствената жена медиум.

— Ще правя както ми наредиш, шефе — заяви Лари, докато се качваше на капрата. — Ти си знаеш най-добре стоката, значи ти водиш.

— Как предлагаш да започнем?

— Ами ще се поразходим, ще покажем на твоите приятелчета портретчето и ще постъпим в зависимост от това, което научим.

— В Лондон има много медиуми, Лари — изсумтя недоволно свилият се в ъгъла на седалката Дойл. — Това може да ни отнеме много време… — Мускулите го боляха и вече съжаляваше, че е напуснал уюта на топлото легло.

— Детективската работа не е като да седнеш на стриди с бира. Истината е, че трябва да си поизтъркаш подметките, като не забравяш да си държиш очите отворени на четири.

— Проклета работа!

— Е, по-добре е от ритник с ботуш в главата. Къде ще заповядате, сър? — попита той, пародирайки начина, по който би задал въпроса си един истински кочияш.

Дойл каза адреса на един познат му медиум, с когото биха могли да започнат. Лари докосна с два пръста периферията на шапката си, изплющя с камшика и потеглиха в мъгливата вечер.

Медиумите са нощни птици, заменили живителната топлина на слънцето за свещи и луна, меланхолични същества, повече в плен на своите таланти, отколкото упражняващи контрол над тях. Дойл познаваше доста от тях и знаеше, че макар да не се впечатляваха особено от странните си способности, те си оставаха някак безтелесни създания, сякаш стъпили с един крак в отвъдното. Дарбата им, каквато и да бе тя, като че ли ги лишаваше от способността да се чувстват удобно в света на живите. Повечето тънеха в мизерия, тъй като бяха неспособни да се оправят дори с най-елементарните проблеми, с които се сблъскваха. Независимо от малко страшния си занаят, поради който другите страняха от тях, те бяха точно толкова опасни за околните, колкото и крилата на вятърната мелница, оставени на милостта на капризния вятър, който нито разбират, нито могат да укротят. При контактите си с тези хора Дойл изпитваше само съжаление и тъга.

Да, но това бе вярно само до срещата му с дуенята от Чешир стрийт. Имаше нещо дълбоко обезпокоително в изтръгналия се от нея басов глас на духа. Макар случилото се там в по-голямата си част да се бе оказало само малко по-изпипано повторение на вече известни номера, Дойл не можеше да отрече, че бе почувствал нечие злокобно, смразяващо сърцето присъствие, когато духът посредник се бе разкрил. Тя не просто му бе позволила да мине през нея — онова нещо се бе държало като поканено. Жената явно притежаваше някаква форсмажорна изключителност и беше истинско олицетворение на антитезата на святото.

Първите няколко места, на които се отбиха, ги разочароваха, както и бяха очаквали. Не, не познаваха тази жена… не, не бяха виждали това лице преди… не, не бяха чували за конкурент с удивителни способности — въпреки че се занимаваха с отвъдното, медиумите работеха в условията на жестока конкуренция — появил се на местния пазар. Но щели да се поогледат. Да, щели да видят какво могат да направят. Но когато ги подложи на малко по-настойчив разпит, всички събеседници признаха, че напоследък имали повече кошмари и по-често се събуждали нощем с тревожно чувство… с откъслечния спомен за неясни фигури, внушаващи неописуем ужас, но изчезващи, преди съзнанието да успее да различи нещо по-конкретно. Всеки от първите пет медиума, с които Дойл се срещна, сподели за подобни изживявания, макар крайната им неохота да говорят по-подробно за тях да го убеди, че биха могли да разкажат повече неща, отколкото признаваха, че помнят.

Шестата им спирка бе пред сградата, в която се намираше апартаментът на мистър Спайви Куинс. Дойл така и не бе решил за себе си как да се отнася към този човек — като към професионален ясновидец или като към измамник. Саможивец и неизлечим ипохондрик — бяха се запознали, когато той бе потърсил помощта на Дойл — Куинс се различаваше от останалите си събратя по здравата връзка, която поддържаше със света в който живееше, благодарение на старателното прочитане на поне дузина ежедневници. И пак за разлика от другите като него, които по принцип имаха нужда от човек край себе си, човек, който да се грижи за задоволяването на ежедневните им нужди, Спайви се оправяше сам. Живееше във великолепна сграда в квартала Мейфеър и непрестанен поток разносвачи се грижеха да донесат най-добрата храна, дрехи и какви ли не други неща — Спайви имаше открита сметка при всички модни шивачи в града и знаеше наизуст менютата на най-реномираните ресторанти, без кракът му да е стъпвал в тях — и макар да не напускаше дома си, той съумяваше по някакъв необясним начин да бъде истински извор на клюки за всичко, което ставаше в Лондон.

А понеже не рекламираше уменията си и нямаше постоянна клиентела, която да търси услугите му, луксозният му стил на живот бе останал една нерешена загадка до момента, когато Дойл зърна едно от момчетата на Спайви да излиза от офиса на един от известните лондонски букмейкъри с чанта, натъпкана с пари, в деня след дербито в Епсъм. При следващата си консултация в апартамента на Спайви — повикан да помогне в преодоляването на няколко въображаеми неразположения — Дойл забеляза, че сред грижливо подредените купчини вестници, които изпълваха дневната на Спайви, имаше два купа, отделени за стари фишове за залагания на конни състезания. Тайната на богатството му най-сетне бе разгадана. Дали беше най-обикновен гений на залаганията, или бе избрал да използва парапсихологическия си талант единствено по отношение на конете — това бе въпрос, в отговора на който Дойл се раздвояваше.

Дойл помоли Лари да остане навън, предусещайки, че изненадващото му посещение дотолкова ще изкара Спайви от равновесие, че той едва ли ще се реши да допусне у дома си непознат, който не може да му представи при поискване подпечатано медицинско свидетелство, удостоверяващо безукорното му здраве. Позвъни на вратата и Куинс му отвори — той не държеше прислуга, понеже второто обяснение на богатството му се криеше в пословичната му стиснатост — облечен в обичайната си везана пижама от червена коприна, наметнат с халат в същия тон и обул украсени с пискюли чехли, сякаш откраднати от публичен дом. Макар гардеробите на Спайви да пращяха от всевъзможни скъпи и модни дрехи, Дойл така и не го бе виждал облечен в нещо по-различно от настоящия му тоалет.

— Здрасти… а, ама това е… боже мой, самият доктор Дойл! — изненада се дребничкият Куинс. Беше открехнал вратата предпазливо, само един пръст. — Но… но аз не помня да съм те викал…

— Не си ме викал, Спайви — успокои го Дойл.

— Слава богу! За миг си помислих, че съм станал жертва на треска с халюцинации… нали се сещаш — тропическа, амазонска, от онези, дето се лекуват с ударни дози хинин. Случило ли се е нещо? Да не съм болен?

— Не, не, изглеждаш ми в добро състояние, Спайви…

В гърдите на Спайви се надигна туберкулозно възражение.

— Аха, ето, чуваш ли? Цял ден го усещам как се мъчи да излезе. За малко да закъснееш — оплака се Спайви, след като задавянето му мина. После открехна вратата с още един пръст и обезпокоено огледа сгъстяващата се мъгла. — Започне ли да се променя времето и сякаш ставам друг човек. Когато се случи след особено топъл ден, тази мъгла сякаш ми нашепва за смъртта… но влез де, влез… надявам се, че носиш цялата си аптечка… Бог знае какво заболяване ще ми откриеш…

Дойл влезе и спомняйки си за неохотата на Спайви да осъществява контакт с какъвто и да било чужд предмет, свали шапката си, съблече палтото си и сам го окачи на закачалката.

— Не нося чантата си, Спайви. Обаждам се просто така, а не по медицински повод — обясни той, опитвайки се да овладее всички външни белези на собствената си простуда, защото съзнаваше, че само намек за нея и Спайви ще се спаси в паническо бягство.

— Нали разбираш, напоследък не спя добре, а когато не си отпочина, се чувствам особено зле — продължи Спайви, без да обръща внимание на предупреждението на Дойл, докато вървяха по коридора.

— Страшни сънища?

— Ужасни. Едва не умирам от страх. И представяш ли си, никакъв спомен. Точно преди да хвърля топа, нещо ме стряска и се събуждам. Несъмнено общата ми отпадналост допринася за чувството, че всеки миг ще се разболея.

Куинс въведе Дойл в онова помещение, което за него бе дневна, а за вестниците му — морга. Макар стаята да бе просторна, мебелировката в нея бе повече от оскъдна и доколкото я имаше — в окаяно състояние. Всички мебели бяха захабени и ожулени. Като се изключеха внушителните купчини вестници, които скриваха стените, стаята бе клинично чиста. Повърхността на масата, до която Куинс седна, бе покрита със старателно подредени редички стъкленици с лекарства. Куинс задавено се изкашля още веднъж и потупа непокорния червен кичур на темето си — кичурът заплашваше да щръкне във всички посоки едновременно. Тенът му бе здрав, стойката му правилна и заредена с енергия. По всички външни показатели Спайви Куинс изглеждаше олицетворение на истинското здраве.

— Не носиш ли поне стетоскопа си? — тревожно попита той. — Чувствам как нещо в гръдния ми кош започва да трака всеки път като се изкашлям. Може да съм си извадил някое ребро или, боже опази, може да имам кръвен съсирек. Трудно можеш да се опазиш от тези неща. Особено през януари…

— На твое място не бих се безпокоил…

Куинс старателно се изхрачи в кърпичката си и изследва съдържанието й като проповедник, който разглежда Светото писание.

— Какво ще кажеш за това в такъв случай? — попита той и пъхна кърпичката под носа на Дойл.

— Яж повече портокали — посъветва го Дойл след кратък „размисъл“. И за да предотврати оформящата се дискусия на тема болести, извади портрета на медиума от джоба си. — А ти какво би ми казал за това?

Куинс не направи опит да докосне портрета — той рядко докосваше каквото и да било, стига да можеше да го избегне, особено когато беше без ръкавици, както сега — но с любопитство го разгледа. Дойл взе решение да не казва коя е жената, нито да обяснява защо я търси. Ако Спайви наистина притежаваше някакви способности, защо да не му даде шанс да ги изпробва?

— Искаш от мен да я разчета? — попита Спайви.

— Ако е възможно, да.

Спайви не снемаше поглед от портрета. Очите му се замъглиха.

— Нещо не е наред — обади се той след малко едва чуто. — Изобщо не е наред.

— Какво не е наред, Спайви?

Над медиума сякаш се бе спуснала полусфера от нервна енергия, кожата на лицето му се опъна и той буквално вибрираше. Очите му се разтвориха широко като на бухал и се завъртяха по особен начин, като че ли зрението му се бе объркало отвън навътре. Дойл разпозна всички признаци на влизане в транс. Още малко и човекът пред него щеше да започне да „вижда“.

И колко лесно го постигна… сякаш събличаше и обличаше пижамата си. Изглежда, Спайви не беше измамник.

— Чуваш ли ме още? — попита Дойл.

Спайви бавно кимна.

— Какво виждаш, Спайви?

— Ден… поляна… момче.

„По-добре е, отколкото допусках“ — помисли си Дойл.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Няма коса. — Спайви присви очи, сякаш се взираше в нещо.

Няма коса ли? Нещо не беше наред.

— Да не е русо?

— Няма коса. Ярки дрехи. Сини. До коне.

Пак коне. Да не би Спайви да бе неспособен да ясновидства извън тясната си специализация? Тогава въпросното „момче“ сигурно бе жокей, а ярките дрехи — екипът му.

— Той… да не гледа конни надбягвания?

— Не. Има извит път. Мъже в червено.

Дойл се замисли какво ли пък може да е това.

— Бъкингамският дворец?

— Висока сграда. Трева. Желязна порта.

„Но той ми описва Роял Мюс19!“ — помисли си Дойл.

— И какво прави там момчето, Спайви?

Отговор не последва.

— Какво е значението на това момче?

— То вижда.

„А, чудесно. С тази информация и още три пенса ще си купя бисквита.“

— Това наистина много ми помогна да разбера за момчето, Спайви. Ще можеш ли сега да ми кажеш и нещо за жената?

— Бисквита? — сбърчи чело Спайви.

— Бисквита ли? — „Ама тоя май ми чете мислите!“ — сепна се Дойл.

— Кутия за бисквити.

Това му напомняше нещо. Но да, разбира се: сеанса, онова в ъгълчето на картината с момченцето… цилиндрична кутия със загадъчните букви КВИ. Значи това е било — кутия от бисквити. „Откъде все пак Спайви извлича тази информация? Налучква ей така или рови в паметта ми за някои неща?“

— Случайно да знаеш какви са бисквитите, Спайви?

— „На мама“.

Това вече бе помощ, на която не бе разчитал. Бисквити „На мама“. Изгаряше от нетърпение да сподели със Спаркс колко ловко е разрешил загадката.

— Има ли нещо до бисквитената кутия, Спайви?

Но Спайви поклати глава:

— Не мога да видя. Нещо ми пречи.

— Какво ти пречи?

Куинс определено се затрудняваше да „види“ добре.

— Сянка. Голяма сянка.

Любопитно. Не бе първият, който използваше тази фраза… Внезапно Спайви се пресегна и сграбчи рисунката от ръката на Дойл и в същия миг тялото му подскочи и се разтресе, сякаш листът хартия беше зареден с мощен електрически заряд. Дойл очакваше да види как от ушите на медиума започва да излиза пушек. Страхуваше се да го докосне, за да не стане на свой ред проводник на опасната енергия.

— Прохода! Затвори прохода! — изкрещя изплашено Спайви. — Спри го! Трона! Трона!

„Това вече е предостатъчно!“ — каза си Дойл и хвана на свой ред рисунката — странно, листът май пулсираше необяснимо от какво — но Спайви я бе стиснал здраво, така че когато Дойл се опита да я издърпа, хартията се скъса. Това като че ли прекъсна тока, който течеше през нея, Спайви разхлаби пръсти и късчетата паднаха на пода между тях, а Куинс се отпусна назад в стола си. Погледът му бавно се избистри. Цялото му тяло трепереше, а по челото му бяха избили капчици пот.

— Какво се случи? — попита той.

— Не помниш ли?

Спайви поклати отрицателно глава. Дойл му разказа.

— Нещо ме нападна. Излезе от образа на жената — обясни Спайви, загледан в разтрепераните си ръце. — Нещо, което ме накара да се почувствам много, много зле.

— Не бих казал, че точно в този момент ми изглеждаш особено добре — каза му Дойл. За първи път!

— Сякаш съм свит на осмица. Мили боже!… О, небеса! Не можеш ли да ми дадеш някакво лекарство? Нервите ми са като завързани на възел.

Дойл чувстваше известна вина за истеричното състояние на Спайви, така че огледа подредените върху масата лекарства и смеси няколко течности с надеждата това да поуспокои изплашения медиум. Спайви безропотно пое предложената му доза.

— Сигурно вече разбираш защо предпочитам да си стоя у дома — задъхано обясни той, опитвайки се някак да овладее треперенето си. — Никога не знаеш на какво ще се натъкнеш на улицата. Сякаш си понесен от придошла река. Опасни течения те въртят във всички посоки. Минаваш в опасна близост над скали. Водовъртежи опитват да те завлекат под повърхността. Не, не бих могъл да оцелея без защита в такива води. Опасявам се, че мозъкът ми просто не би понесъл такова натоварване.

В думите му имаше истина. Дойл почувства как го обгръща вълна от съчувствие към този нещастен човек: „Той е като камертон — също толкова неспособен да се овладее. Всяко трептене наблизо поражда в него резонансни вълни. Каква участ! Та самият аз не бих посмял да си покажа носа навън, ако бях на неговото място!“.

— Когато бях малък баща ми искаше да ме направи лекар — продължи Спайви с глас, изтънял от обхваналото го напрежение. — Нали и той беше лекар. Хирург. Планираше същия живот и за мен. Бях момченце, когато ме взе със себе си в болницата. Но едва прекрачих прага на отделението и…

— Недей… — опита се да го успокои Дойл.

Но очите на Спайви бяха плувнали в сълзи.

— Как бих могъл да му обясня ужаса, който ме обхвана? Разбрах, че виждам болестите на пациентите. Виждах тези… хора, покрити с цветовете на смъртта… които цъфтяха по телата им като… като бурени, погълнали всичко… виждах как корените им… бавно пълзят към тях… виждах болестите им… да ги изяждат живи… Припаднах. Не можах да му обясня защо. Заклех го никога вече да не ме води там. Изпитвах ужас, представях си как нечия болест се прехвърля незабелязано върху мен… Точно това беше трагедията ми — ами ако ми се наложеше да наблюдавам безпомощно как тази отврат се храни от собствената ми плът? Сигурно щях да се побъркам. По-скоро бих се самоубил.

— Разбирам те, Спайви.

„Случай, подобен на този с Ендрю Джексън Дейвис, мистика от Апалачите — помисли си Дойл. — Значи Спайви наистина е притежавал тази дарба, но тя се е оказала прекалено силна за бедния нещастник. Никога вече няма да подлагам на съмнение оплакванията на този ипохондрик.“ Той се извини накратко за нахлуването си и се отправи към вратата.

— Моля те… може ли да те помоля да вземеш това със себе си, докторе? — спря го Спайви с притворени очи и посочи късчетата хартия на пода. — Ако не възразяваш. Не бих искал да останат нито секунда повече в дома ми.

— Разбира се, Спайви. Няма проблем.

Дойл се наведе, събра парченцата и ги сложи в джоба си. Изтощеният Спайви се отпусна в креслото, сложил лявата ръка върху сърцето си, а дясната — върху челото си.

— Плешиво момче в ярки дрехи се шляе край Роял Мюс — резюмира безмилостно Лари. — Надявам се да не си платил много за този безценен бисер информация. На всичко отгоре великолепното ми произведение е накъсано на парченца.

— Познавам Куинс от три години, Лари — оправда се Дойл. — И нещо ми казва, че има смисъл да се отнесем сериозно към думите му.

— Бисквитки „На мама“! Знаеш ли какъв му е бил проблемът? Гладен е. Иска му се да похапне още. И в главата му се върти образ на кутия с бисквити… Колко е часът, шефе?

— Десет без четвърт.

— Добре. Мистър Спаркс ми нареди да минем през апартамента му точно в десет.

Дойл за пръв път чуваше нещо за лондонската квартира на Спаркс.

— Къде живее той?

— В момента ли, сър? На Монтегю стрийт, непосредствено до Ръсел стрийт.

Лари изплющя с камшика през гърба на коня и се понесоха на изток по Оксфорд към адреса на Монтегю стрийт, точно срещу Британския музей. Номерът се оказа 26, къщата беше с белосани стени, в добро състояние, но външно неотличима от останалите градски домове в стил от миналия век. Каретата зави отзад, спряха, влязоха и Дойл тръгна след Лари по тясното стълбище.

— Влез, Лари, и доведи доктор Дойл със себе си — извика им Спаркс през затворената врата още преди да почукат.

Влязоха. Спаркс не се виждаше никакъв. Единствената следа от човешко присъствие в стаята беше червендалест, топчест презвитериански свещеник на средна възраст. Беше седнал на високо столче и извършваше химически експеримент на дълга лабораторна маса, отрупана с всевъзможна загадъчна апаратура.

— По пръстите ти има въглищен прах… значи имаш да ми казваш интересни неща — изговори гласът на Спаркс от устата на духовника.

„Когато някой не осъзнава собствената си гениалност в дегизировката, обяснението може да бъде в това, че е обладан от зла сила“ — помисли Дойл. После преразказа визитата си при Спайви.

— На всяка цена заслужава да се доразследва — заключи Спаркс.

Дойл потисна импулса да хвърли горд поглед към Лари и вместо това огледа стаята, в която се намираха. Транспарантите бяха спуснати — но Дойл се съмняваше, че тези прозорци изобщо някога се отварят, толкова тежък беше въздухът вътре — и всеки квадратен сантиметър от стените беше покрит с безкрайни лавици за книги. В единия ъгъл се виждаха натрупани една върху друга кутии с подредени в тях картончета за справки. Точно над тях висеше сламена рогозка, върху която се четеше надписът VR, изписан с дупки от куршуми, изстреляни от непоклатимо твърда ръка. VR?… Кой знае, може би Victoria Regina20? Странен за Спаркс начин да изрази верността си, но все пак израз на неговото уважение. На стената от другата страна на лабораторната маса висеше най-голямата карта на Лондон, която Дойл някога бе виждал, обсипана с безчет топлийки с червени и сини главички.

— Какво означават карфиците? — поинтересува се Дойл.

— Следите на злото — отвърна Спаркс. — Разпределението на неговите прояви. Престъпниците са по принцип твърдоглави хора с подчертана склонност да ритуализират живота си. Колкото по-висш е един интелект, толкова по-трудно предсказуемо е поведението му.

— Шахматната дъска на Дявола — обади се Лари. — Така я наричаме.

Висок долап със стъклена вратичка привлече вниманието на Дойл към другия ъгъл на стаята. В него беше подредена разнообразна колекция от антични екзотични оръжия: примитивни ножове от каменната епоха, мускети от Средновековието и подредени на купчинка сребристи осмолъчни звезди.

— Виждаш ли там нещо, което би предпочел пред револвера си? — попита Спаркс.

— Предпочитам онова, което ми е познато. Какви са онези сребърни финтифлюшки?

— Шинзаку. Японски звезди за хвърляне. Абсолютно смъртоносни. Могат да убият само за секунди.

Дойл отвори шкафа и взе една. Беше майсторки изработена от гъвкава стомана, ръбовете й бяха тънки, остри и назъбени като рибарски кукички. Беше удобна за хващане и лежеше в ръката му като отварачка за миди.

— Да ти кажа, Джек, колкото и зловеща да е при докосване, на външен вид съвсем не изглежда така опасна.

— Е, разбира се, преди това трябва да се натопи в отрова.

— Ааа…

— Искаш ли да се поупражняваш в хвърляне? Много лесно се крият в облеклото. Но много трябва да се внимава да не се убодеш.

— Не, благодаря — отказа се Дойл и бързо, но внимателно върна звездата на мястото й.

— Всичко това там съм го събирал из целия свят. Ако човек вложи поне половината от изобретателността, с която изработва оръжия, няма граници пред онова, което би могъл да постигне.

— Значи нещастното човечество все още има шанс — философски обобщи Лари.

— А какво има в онези кутии? — попита Дойл.

— Виждам, че тайните ми са в опасност, докато ти си в стаята — подметна Спаркс и намигна на Лари.

— Това е Мозъка — обясни загадъчно Лари.

— Какъв мозък?

— Там се съхранява най-подробната архива за всички известни лондонски престъпници — намеси се Спаркс.

— Техните криминални досиета?

— Това също, но и много повече. Възраст, дата и място на раждане, история на семейството, справки от училището и по месторабота, забелязани особености в начина на действие, известни партньори, съкилийници, предпочитани любовници, навици, физическо описание, прозвища и псевдоними, арести, присъди, излежано време — изреждаше Спаркс, без да прекъсва нито за миг химическия си експеримент. — По енциклопедична пълнота събраната и подредена тук информация превъзхожда даже архивите, използвани от Скотланд Ярд за проследяване и откриване на престъпници. Или ако щеш, които и да било други полицейски архиви по света.

— Е, полицията все пак би трябвало да разполага с нещо подобно.

— Още не са се сетили за това. Борбата срещу престъпността е колкото изкуство, толкова и наука. А те все още се отнасят към нея като към работа във фабриката. Хайде, разгледай.

Дойл издърпа наслуки едно от дванайсетте чекмеджета. В него имаше няколко редици подредени по азбучен ред картончета. Избра едно и за своя изненада видя, че е покрито с неразбираема плетеница от странни символи.

— Как разчиташ това? — попита той.

— Информация с подобна важност трябва да се съхранява зашифрована. Разбираш, че не е в наш интерес тя да попадне в ръцете на когото не трябва, нали?

Дойл разгледа картончето, завъртя го в ръцете си. Не ключът на шифъра, а самият метод на зашифроване му изглеждаше напълно непостижим. Не виждаше никаква прилика с който и да било от шифрите, с които се бе занимавал от интерес към темата.

— Доколкото разбирам, системата за зашифроване е твое изобретение.

— Това е доста случайно съставена амалгама от математически формули, урду, санскритски и една малко известна вариация на коренен език от угро-финската група.

— В такъв случай цялата тази информация е неизползваема от никого, освен теб, така ли?

— Точно това е целта ми, Дойл. Аз не съм обществена библиотека.

— И какво пише тук? — Дойл поднесе пред Спаркс картончето, което държеше.

— Джими Малоун. Роден в Дъблин през 1855 година. Без образование. Най-малък от петте сина в семейството. Бащата — миньор, майката — чистачка. Търсен и Ирландия за нападения и грабежи по пътищата. Научил „занаята“ в местната банда „Рости и Фин“, графство Корк. Емигрирал в Англия през 1876. Първи арест в Лондон за нападение с побой през януари 1878. Излежал две години и шест месеца в Нюгейт. Излязъл оттам като завършен престъпник и подхванал самостоятелна кариера на бандит. Предпочитано оръжие — тояга с шипове. Заподозрян в поне едно неразкрито убийство. Последен известен адрес — Ийст Енд, Адлър стрийт, близо до Грийнфилд Роуд. На петдесет и осем години, тегло седемдесет и пет килограма, зелени очи, окапваща пясъчноруса коса, обича да носи тънка брадичка. Пороци: хазарт, пиене, проститутки — с други думи, пълният комплект. Известен още като Джими Мълдоун или Джими Куката…

— Схващам идеята — прекъсна го Дойл и внимателно върна картончето на мястото му.

— Ах, този Джими! — позасмя се Лари и поклати съчувствено глава. — Какъв глупак наистина!

— Не те ли е страх, че някой ден може да се събудиш и да установиш, че си забравил шифъра или ключа за разчитане на всичко това?

— Ако с мен се случи нещо, методът за разшифроване е оставен на съхранение в депозитна касета в банка „Лойд“ заедно с инструкции архивата да бъде предадена на полицията — отговори Спаркс, изливайки димящата течност от стъкленицата в един по-голям съд. — Не че те ще могат някога да я използват както трябва.

— А не се ли опасяваш, че някой може да влезе тук и да я открадне, независимо, че няма да му свърши работа?

— Отвори онази врата — нареди Спаркс, може би понеже ръцете му бяха заети.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто я отвори.

— Тази ли?

— Точно нея — потвърди Спаркс. — Хайде, действай.

Дойл сви неразбиращо рамене, хвана дръжката и я дръпна към себе си. В краткия миг преди да я затръшне обратно съзнанието му успя да запечата чифт диви, налети с кръв очи, голям увиснал език и огромни зъби, насочили се към гърлото му.

— Господи! — изпъшка Дойл и затисна вратата с гръб, опитвайки да задържи от другата страна адското чудовище, което дебнеше там. Стресът, който изживяваше, в никакъв случай не намаляваше от добродушния смях на Спаркс и Лари.

— Само да можеше да видиш лицето си! — задъхано, на пресекулки изрече Лари. Държеше се за хълбоците и направо хълцаше от удоволствие.

— Какво беше това, по дяволите? — осведоми се Дойл.

— Ей сега ще разбереш — каза Спаркс, пъхна пръсти в устата си и остро изсвири два пъти. — Вече можеш да отвориш вратата.

— А, не!

— Хайде, хайде, аз му дадох сигнал. Уверявам те, че вече е съвсем безобиден.

Дойл неуверено отдели гръб от вратата, обърна се с лице към нея, застана предпазливо встрани, едва-едва я открехна и се скри зад нея, когато едно огромно куче с бяло-черна шарка промуши огромното си мускулесто тяло през пролуката. Главата му беше с размерите на диня, ушите му бяха провиснали, муцуната му беше дълга и здрава. Носеше кожен нашийник с шипове. То поспря на прага и погледна Спаркс за заповед.

— Хайде, Зевс! — извика той. — Кажи здрасти на доктор Дойл.

Зевс послушно откри Дойл зад вратата, избута го с нос към центъра на стаята, седна пред него — главата му се намираше доста над кръста на Дойл — погледна го с невероятно умните си очи и му подаде лапата си.

— Хайде, докторе — подкани го Лари, — ще го разсърдиш, ако отхвърлиш приятелството му.

Дойл пое лапата на кучето и я раздруса. Задоволено от развитието на нещата, то стана и се обърна отново към Спаркс.

— Сега, след като спазихме етикета на запознаването, защо не дадеш на Дойл целувка, Зевс?

— Не, не, няма нужда, Джек…

Но Зевс вече се беше изправил на задните си крака и гледаше Дойл право в очите, запазвайки равновесие без никакво усилие. После сложи лапи на раменете му и го прикова внимателно на стената. Размаха опашка, предвкусвайки предстоящото удоволствие, изплези език и с любов облиза бузите и ушите на Дойл.

— О, о, Зевс — неуверено се обади Дойл. — Добро куче… много добро… добро кученце… най-доброто куче…

— Аз не бих му говорил по този начин, докторе — посъветва го Лари. — Бих използвал пълни изречения, правилни граматически форми… иначе, не дай боже, ще си помисли, че се отнасяш снизходително с него.

— А-а… не така, не така, нали? — възползва се от съвета му Дойл. — Хайде, Зевс, стига толкова.

Проявявайки удивителна съобразителност Зевс стъпи на четирите си лапи, но остана до краката му, макар и загледан в Спаркс.

— Предполагам вече ти е ясно, че под охраната на Зевс всякакви безпокойства относно неприкосновеността на този апартамент могат да отпаднат — заяви Спаркс, приключвайки в същия момент и химическия си експеримент: изля през фунийка крайния продукт в три малки стъкленици и ги остави да се охладят на специална стойка.

Дойл посегна да почеше Зевс между ушите, възхитен от впечатляващото с тялото и интелигентността си животно.

— Забележително създание е кучето — продължи Спаркс. — Няма друго животно на земята така преизпълнено с готовност да се откаже от свободата си, за да служи на човека, и то със себеотрицание, далеч надвишаващо себеотрицанието на лицемерните пазители на вярата на хората.

— И все пак очакват от нас да ги храним — вметна Дойл.

— Ние също храним нашите свещеници и епископи. Но досега не съм чувал някой от тях да отдаде живота си, за да спаси живота на друг човек.

Дойл кимна в знак на съгласие. Едва сега му направи впечатление колко лишена е стаята от всякакви вещи за бита. Отсъстваше дори второ столче за сядане до лабораторната маса.

— Това ли е домът ти, Джек?

Спаркс избърса ръцете си в една кърпа и се захвана да сваля грима на чуждата самоличност, започвайки от свързаните една с друга бели вежди.

— От време на време спя тук и както вероятно си се досетил, използвам това място като база за някои от операциите си. Всъщност правилният отговор на твоя въпрос е, че се считам за гражданин на света и като такъв се чувствам у дома си навсякъде, следователно не притежавам дом в общоприетия смисъл на тази дума. Нямам дом от момента, когато брат ми превърна в пепелище единственото място, което някога съм наричал свой дом. Задоволява ли те подобен отговор?

— Напълно.

— Добре тогава. — Спаркс свали високата яка, разкопча дрехата си и издърпа изпод нея подплънката, която оформяше добре издутото му коремче. — Ако изобщо искаш да научиш откъде е дошъл типът пред очите ти, последвай ме.

Дойл влезе след Спаркс в стаята, в която бе заключен Зевс. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с такова разнообразие от костюми, което би осигурило съществуването на един театър поне за година. Имаше масичка за гримиране, върху която можеха да се видят всички последни достижения на козметиката. В единия ъгъл бяха наредени дървени стойки, върху които бяха нахлузени какви ли не перуки и маски. Безбройни кутии с шапки бяха натрупани една върху друга, виждаха се полуизвадени чекмеджета, претъпкани с какви ли не добавки към тоалетите, имаше портфейли с фалшиви документи за самоличност и множество най-разнообразни по форма подплънки, способни да преобразят тялото до неузнаваемост. В допълнение към всичко това имаше шевна машина, топове платове, дървен манекен за проби, наметнат с недовършената куртка на офицер от полка на кралските мускетари. Всички тези неща доказваха, че огромният гардероб е резултат на нечий личен труд. Спаркс можеше да влезе в тази стая като един човек, а да излезе като когото си пожелае, независимо дали мъж, или жена.

— Сам ли си направил всичко това? — изненадан попита Дойл.

— Не съм забравил годините, прекарани с театралната трупа — отвърна Спаркс, докато слагаше на закачалката свещеническите си одежди. — Извини ме за момент, Дойл, трябва да се преоблека.

Дойл се върна в другата стая. Лари хранеше Зевс с кокали от джоба си. Кучето ги хрускаше с наслада.

— Удивително — проговори Дойл.

— Щях да се чувствам поласкан на твое място, шефе. За пръв път, откакто го познавам, той води тук непознат. Досега поне това място беше табу за другите и то не без основания.

— Извини ме за невежеството, Лари, но известен ли е Джек в Лондон?

Лари замислено дръпна от цигарата си.

— Трябва да ти кажа, че бих разделил хората на три отделни групи: в първата попадат онези, които никога не са чували за него и никога не биха чули — това са повечето лондончани, все почтени люде, занимаващи се с бизнеса си, какъвто и да е той, и абсолютно неосведомени за онова, което наричаме подземен свят; на второ място идват онези малцина щастливци, които познават мистър Джек от първа ръка, защото той е работил за тях — съвсем ограничен кръг хора, имащи представа за характера на ангажиментите му към различните тайни правителствени служби, които той от време на време разширява и върху частния сектор; най-сетне има една трета категория, обхващаща обикновените престъпници — измамници, бандити, мошеници — които естеството на дейността им докарва в максимална близост с мистър Спаркс. Само произнасянето на името му отеква в сърцата им като камбаната на Второто пришествие. Тази последна група е най-многобройна и много по-целеустремена, отколкото представителите на другите две групи биха искали да повярват. В нея влизат онези, които ти с твоята професия на почтен доктор просто не би могъл да познаваш. Така че много добре разбирам въпроса ти.

Лари даде последния кокал на Зевс и го почеса по гушата.

— По една случайност това е категорията, към която до съвсем неотдавна принадлежахме и ние с брат ми Бари. Не че се гордея особено с това, но такава е истината.

— И как се срещнахте с Джек, Лари? Ако ми е позволено да попитам?

— Да, разбира се, защо не? А пък аз ще си позволя да заявя, че едно от най-големите удоволствия в работата, която вършим, е запознаването с такъв фин и изискан джентълмен като теб.

Дойл махна с ръка на комплимента.

— Говоря напълно сериозно. Единственият ми друг шанс да се срещна с теб би било да се сблъскаме случайно очи в очи, ако вляза да обера апартамента ти или ако те потърся да се погрижиш за някоя моя рана, която бих могъл да получа по време на подобен опит на друго място. Ние бяхме окаяни типове — говоря за мен и за Бари — и само ние си бяхме виновни за това. Баща ни беше свестен, трудолюбив човек — железничар — и правеше за нас всичко, което бе по силите му. Като си помисля, мога да кажа, че най-лошото в него бе много по-добро от най-доброто у много хора, които познавам. Майка… тя не понесла раждането на близнаци. Била крехка натура — така ни разказваше той за нея — всъщност… ето я.

Той извади от джобчето на жилетката си един медальон и отвори капачето му. Вътре имаше миниатюрна снимка на млада жена — направена отблизо и не добре фокусирана, тя все пак даваше представа за красотата на една млада жена с модна прическа отпреди двайсетина години. Привлекателна по невзрачния начин, по който може да бъде привлекателна една продавачка в магазин. Но даже лошокачествената снимка не можеше да скрие онази танцуваща в очите й светлина, която бе така характерна и за двамата й синове.

— Много е симпатична — отбеляза Дойл.

— Казвала се Луиза. Луиза Мей. Снимката е направена по време на сватбеното им пътешествие — един ден и две нощи в Брайтън. Татко я снимал на кея. — Лари щракна капачето и прибра медальона. — Луиза Мей била на седемнайсет. Аз и Бари сме дошли на бял свят малко по-късно същата година, за да развалим всичко.

— Не можеш да се обвиняваш за това.

— Знам, но човек просто има склонност да си задава подобни въпроси. И всичко, което ми идва наум, е, че Бари и аз трябва да сме имали толкова важна причина да се появим заедно на този свят, че просто не е било възможно това да ни бъде отказано. Предопределеност, изкушавам се да го нарека. Цената, която е трябвало да заплатим, била мама, но животът е суров, печален и пълен с грижи — животът на всекиго, дори собственият. И все пак, ако татко е имал някакво основание да си го изкара на нас за смъртта на мама, ние така и не го почувствахме. Той често отсъстваше по дежурства, а роднините му едва се справяха да се грижат за двама дяволи като мен и брат ми, така че скоро кривнахме от правия път. Училището не можа да направи нищо за нас. Тръгнахме с няколко яки момчета биячи, с джебчиите… така започна. Колко хиляди пъти съм се питал: „Лари, какво отведе теб и братчето ти Бари към престъпния живот?“. И след години размишления над този въпрос мога да отговоря, че причината са витрините.

— Какви витрини?

— Едно време е можело да минеш покрай магазините и така и да не разбереш какво ти се предлага, докато не влезеш. Днес обаче минаваш покрай някоя витрина и веднага виждаш стоката, при това най-добрата. Изкушение, нали? Поглеждаш витрината, погледът ти спира върху цялото това богатство, което ти не можеш да си позволиш, и… това те тласва към бездната. Не знам дали бяхме навършили и десет години, когато въображението ни беше запленено от възможността да забогатеем от кражби. И дойде денят, от който нататък се посветихме на занаята, и ще ти кажа, че няма прегради пред онова, което могат да постигнат две твърдо решени да успеят в живота бедни момчета. Особено след като понаучат това-онова и след като изгарят от желание да постигнат нещо в големия град. И така нататък и така нататък, докато един ден не срещнахме Господаря.

— Как стана това, Лари?

Зевс свърши с кокалите, направи две обиколки около тях и се сви под лабораторната маса. Разтвори уста в могъща прозявка, отпусна глава върху предните си лапи и внимателно задебна Лари за сигнал, който би могъл да означава продължение на угощението с лакомства.

— Беше късно през нощта, към три. Този път беше ред на Бари за представлението в кръчмата… след нещастния инцидент с търговеца на риба бяхме решили да си пуснем бради, за да скрием белега, който му бе останал за спомен. Аз пък бях „обработил“ една къща в Кенсингтън и бях прибрал цял куп ценни неща. Бяхме се прибрали в квартирата повече от доволни след няколкото празни седмици — наложи се да подвием опашка за известно време, докато не зарасне белегът на Бари — и изведнъж вратата с трясък се разтвори и на прага й застана човек — не човек, а живо олицетворение на Божия гняв! Абсолютно непознат. Обаче държеше два револвера и намеренията му бяха съвсем ясни. Това бе краят на играта — не си струва да умреш за някакви дрънкулки. Никакви неприятности заради плячката — това беше девизът ни. Както можеше да се очаква, джентълменът най-напред конфискува стоката, а след това ни направи най-смахнатото предложение, което бяхме чували: „Зарежете този мизерен живот на престъпници — казва ни той. — Или елате да работите за мен в служба на кралицата, или…“. Е, какво „или“, поинтересувахме се ние. Или щастието щяло да ни изостави и бъдещето ни нямало да бъде розово — с подробно описание на начина, по който това щяло да стане. Двамата с Бари решихме, че е луд — но понякога чуваме какво мисли другият също така гръмогласно, както когато се изказват ораторите в Камарата на представителите. Затова набързо се съгласихме с умопобъркания, само и само да взима, каквото ще взима, и да се маха по дяволите. Така и стана. Крадецът обрал крадеца. Голяма работа. Няма да плачем, я! Рисковете на професията. Малко ли са къщите в Лондон! Решихме да си оберем крушите от онази квартира и още на другия следобед се пренесохме на другия край на града… Изминаха четири дни и нямаше как да не забележим, че не ставаме по-богати, така че направихме следващия удар. Бари влезе в дома на един майстор на сребърни накити — винаги е имал слабост към среброто, което така добре му влиза в работа, когато има вземане-даване с жени — но едва се прибра и онзи отново нахлу и направо му издърпа торбата със стоката от ръцете. Обясни, че ни дава втори шанс, и ни препоръча да изоставим престъпната си дейност и да се присъединим към него или това щяло да стане краят на кариерата ни. И без да чака отговор, нарамва торбата и изчезва. Този път двамата с Бари се стреснахме: защо този тип беше избрал точно нас двамата сред всички мошеници в града; ако е закъсал финансово, защо не си върши работата сам; за какъв точно „край“ на кариерата ни говореше и как, по дяволите, да го спрем да ни дои?… Е, изключителните ситуации изискват изключителни мерки. Спотаихме се. Започнахме да си сменяме квартирата по четири пъти на седмица. Не казахме нито дума никому. Оглеждахме се непрекъснато, внимавахме дали този досадник пак няма да ни се лепне отнякъде, но всичко беше спокойно. Така изминаха три седмици и празните ни стомаси взеха да негодуват. Повярвахме, че сме в безопасност. Решихме, че онзи ни следи от кръчмата, където ходехме, така че ако този път сменим тактиката и излезем двамата едновременно, няма да има неприятни изненади. Избрахме обекта безкрайно предпазливо. Спряхме се на един склад за антики на Портобело Роуд — далеч от утъпканите пътища. Проникнахме без проблеми през вентилационната шахта, готови да съберем каквото видим и да се изпаряваме… И в този миг се изправяме пред същия онзи тип, седнал в едно кресло, хладен като чай с лед и с револвер в ръка. Да не повярваш на очите си! На всичко отгоре този път беше довел със себе си и полицай, който ни бе преградил пътя за отстъпление, готов да използва палката си или да запише самопризнанията ни — според случая. Вместо поздрав нашият човек ни информира, че това е последната ни възможност. Съобщава имената ни и разказва всичко, което сме правили минута по минута. Това беше вторият път в живота ми, когато почувствах ръката на Съдбата да замахва и да ме зашлевява от ляво надясно и от горе надолу. Това е краят, Лари, казах си аз. Хубавите неща стават от три пъти, съобщих на Бари, който си е малко по-твърдоглав от моя милост. Оказа се обаче, че и той е озарен от неочаквано просветление. Виж какво, казахме му ние, не можем да излезем на глава с теб, готови сме да проявим разум. И джентълменът се оказа на ниво — даде знак на полицая и онзи си тръгна, без да ни благославя с палката. А нашият човек казва: „Следвайте ме, момчета“, и така онази нощ преди шест години излязохме в колона по един от антикварния магазин на Портобело заедно с мистър Джон Спаркс и сложихме край на забележителните си кариери на престъпници.

— Заплашил е да ви арестува?

— Направи нещо по-добро — убеди ни. Е, изминаха цели шест месеца преди да разберем, че „полицаят“ бил предрешен войник от собствения му корпус.

— Корпус ли?

— Така ни нарича — всички, които работим за него — скромно обясни Лари.

— И колко са тези като вас?

— Не сме малко, не сме и много, но винаги сме точно колкото трябва — зависи от гледната точка.

— И все бивши престъпници?

— Е, има и няколко така да се каже цивилни. Попаднал си в добра компания, ако те вълнува този въпрос.

— И ви каза просто така, че работи за кралицата?

— Той ни каза много неща…

— Разбирам, но мен ме интересува конкретно кралицата.

— Едно ще ти кажа: търсиш си белята, ако се опитваш да надхитриш шефа — сгълча го Лари. — Трансмогрификация, ето това е учената дума за онова, с което се занимава той. И ти си му дал дума.

— За каква работа става дума?

— Трансмогрификация — знаеш какво означава това, нали?

— Трансформация на душата.

— Позна. И аз мога да свидетелствувам, че е точно така. Този човек ми помогна да започна да разбирам неща, за които щях да остана сляп, ако бях продължил, както бях почнал. Сега често ходя на театър, седя в ложата като аристократ и се наслаждавам. Слушам музика. Научи ме и да чета каквото трябва. Никакви еднодневки, само ли-те-ра-ту-ра. Има един французин, Балзак се казва, към когото изпитвам особена слабост — той пише за живота такъв, какъвто е. За обикновените хора и тяхната участ.

— И аз имам слабост към Балзак.

— Е, тогава някой ден ще си поговорим за него. Ще чакам този ден с нетърпение. Да, това прави шефът — кара те да се замисляш. Може да задава въпроси по такъв начин, че преди да си се усетил, вече си на следващата площадка на стълбището. Трудна работа! Изненадващо е колко малко хора могат да го правят. А той ти бърка все едно тук… — Лари се почука по слепоочието. — Та питаш какво дължа на мистър Спаркс? Само живота си… единствено него.

Лари спря монолога си, за да си навие цигара — явно използваше това, за да скрие някаква още по-дълбока емоция в душата си. В същия момент Спаркс излезе от вътрешната стая, облечен в традиционните за него черни дрехи. Зевс веднага се измъкна изпод масата, за да се здрависа с него.

— Господа, трябва да тръгваме — обяви Спаркс, потупвайки Зевс с обич. — Вече е късно, а ни чака цяла нощ, посветена на взлом и кражби.

— Ще си взема инструментите — с готовност каза Лари и скочи към вратата.

— Всичко за каузата, Дойл — неопределено изрече Спаркс, забелязал колебание на лицето на партньора си. — Съжалявам, Зевс, но тази нощ няма да те вземем с нас.

Спаркс сложи в джоба си стъклениците от стойката на масата и без повече приказки излезе. Дойл прехапа език и го последва. Зевс скри разочарованието си и подхвана самотното си бдение.

С изключение на малкото закъснели прибиращи се след театралните представления Монтегю стрийт беше практически безлюдна по това време на нощта, а лепкавите валма на мъглата облекчаваха намеренията на всеки, който искаше да се скрие. Импозантната фасада на сградата на Британския музей се извисяваше над улицата като древна гробница. Когато потеглиха към Ръсел стрийт, Дойл вдигна глава към апартамента на Спаркс и с изненада видя, че светлината, която не бяха загасили, осветява в рамката на прозореца силуета на мъж.

— Тялото на манекена — поясни Спаркс, забелязал интереса му. — Веднъж пое куршум, предназначен за мен, и така и не се оплака. Истински войник на пост.

Притичаха приведени по една покрита с калдъръм уличка и малко неочаквано за Дойл се озоваха откъм задната страна на сградата, която беше запомнил от снимката на жената. За миг застинаха слети със сенките, после, подчинявайки се на мълчаливото кимване на Спаркс, Лари се прокрадна през уличката и изкачи няколкото стъпала, извеждащи до задния вход.

— Лари се радва като дете на всяка възможност да си припомни стария занаят — прошепна Спаркс. — Бари също не си поплюва и е недостижим, когато става дума да се изкатери някоя стена, но Лари познава ключалките както никой друг.

— Казано с две думи, това, което правим, се нарича кражба с взлом — уточни Дойл, без да скрива тревожната нотка в гласа си.

— Нали няма да надуеш свирката, Дойл?

— Откъде си сигурен, че влизаме където трябва?

— Твоят познат, презвитерианският свещеник, обиколи днес Ръсел стрийт, предлагайки по издателствата безценната си монография върху техниките за отглеждане на говедата на Хебридските острови.

— Не допусках, че съм в компанията на толкова уважаван автор.

— Всъщност аз действително имам подобен труд в архивата си. Написах го през една ваканция на островите преди няколко години. Не знам как е с теб, но мен просто не ме свърта по време на почивка. Мисля си само за работата.

— Хм… Аз пък обичам да ходя на риболов.

— Със серкме или на муха?

— Муха. За пъстърва.

— Да, това е истински спорт. Както и да е — представи си изненадата ми днес следобед, когато една от фирмите на Ръсел стрийт ми предложи да закупи монографията ми веднага.

— Продал си монографията си? — недоверчиво попита Дойл, усетил жилото на творческата завист.

— Глътнаха я като топъл хляб. Казвам ти, читателският вкус не подлежи на обяснение. Дори не ми се наложи да им се представям — един презвитериански духовник, предлагащ монография, е повече от достатъчен, за да разсее подозренията дори и на най-любопитния издател. Казах им да напишат чека на името на някоя благотворителна фондация. Горкият човечец — живя само четири часа и дори не успя да се порадва, че книгата му ще излезе. — Спаркс хвърли поглед през улицата: Лари им даваше някакъв знак. — Аха, виждам, че Лари е свършил с предварителната работа. Да вървим, Дойл.

И тръгна да пресече. Лари задържа вратата отворена, докато влязат, после влезе и той и затвори. Спаркс запали свещ, която хвърли отблясъци, отразявайки се от окачената на стената в коридора лъскава табела със списъка на фирмите в сградата.

— „Ратборн и синове, Лимитид“ — прочете Спаркс. — Отзад има служебен вход, който май повече ще ти допадне, Лари.

И наистина, когато стигнаха до края на коридора и завиха наляво, се изправиха пред заключена врата. Спаркс остави свещта, а Лари отново се залови за работа.

— Искам да си изясня нещо за твоята монография — обади се неочаквано Дойл. — Казваш, че са ти платили веднага и на място, така ли? — Дойл не можеше да мисли за нищо друго.

— Е, не бих казал, че ми дадоха кой знае колко, но мисля, че Зевс е обезпечен с кокали поне за известно време.

Лари безшумно отвори вратата за офисите.

— Лари, ще държиш ли коридора под око, докато ние поразгледаме какво има вътре?

Лари докосна периферията на шапката си. Не беше проронил дума, откакто бяха напуснали квартирата на Спаркс. Дойл се сети, че Бари, от друга страна, имаше склонност към бъбривост, когато положението се напечеше — странно, като се имаше предвид, че в нормална обстановка се държаха точно по обратния начин.

Двамата със Спаркс започнаха оглед на помещенията на „Ратборн и синове“ под слабата светлина на свещта. Чакалня, която не блестеше с особен лукс. Няколко бюра за дребните служители. Купища фактури, договори, товарителници. Документите бяха грижливо сортирани и внимателно подредени. Създаваше се впечатлението, че това е постигнато с минимални усилия, просто ей така. Иначе не забелязаха нищо особено.

— Значи това е последното издателство, където си изпратил ръкописа си, и не си спомняш да са ти го връщали — уточни Спаркс.

— Да. Очевидно братята и бащата на лейди Никълсън имат нещо общо с цялата история.

— Знаем само за един брат. Покойният Джордж. В достъпните за обществеността архиви не се съдържа нищо повече за семейство Ратборн. В справочниците дори не се споменава за Ратборн-старши.

— Странно.

— Може и да не е. Тази фирма съществува от шест години. Това едва ли би могло да се нарече утвърждаване на семейната традиция, предавана от поколение на поколение.

— Да не намекваш, че Ратборн-баща не съществува?

— Бързо стигаш до изводите, Дойл. Аз обаче искам да поразгледам още малко — отвърна Спаркс. — На нашия приятел свещеника доста твърдо му бе отказан всякакъв достъп до старшите служители на фирмата.

Минаха покрай редица затворени врати. Една от тях беше „стъклена“ с тъмно матово стъкло, върху което се четеше „Президент“. Беше заключена. Спаркс подаде свещта на Дойл, извади два шперца от джоба си и се захвана с ключалката.

— Значи не са се интересували от методите за размножаване на говедата.

— Доколкото долових за краткото време, през което бях тук, те май изобщо не се интересуват от книги.

— Какво искаш да кажеш, Джек?

— Прегледах каталога с досегашните им издания. Удивително невпечатляващ: изглежда, специалитетът на заведението са книгите на окултна тема, нарядко разнообразявани с по някоя правна монография… без нито едно художествено произведение — подчерта Спаркс, движейки тънките шперцове с ловкостта, с която китаец движи пръчиците си за хранене. Нещо щракна и вратата се открехна. Спаркс я доразтвори.

— Сега се сещам, че именно подчертаният им интерес към окултизма ме подтикна да им изпратя моя ръкопис. Само аматьорската ми неопитност е извинение, че не се поинтересувах дали имат траен интерес към прозата.

— Е, аз не исках да се изразя толкова грубо — обясни Спаркс, взе свещта и влезе в кабинета.

— Няма нищо, всеки автор с някакви претенции трябва да свикне да посреща с достойнство критиката. Но ако художествените произведения са извън кръга на интересите им, защо тогава не ми върнаха книгата веднага?

— Предполагам, че заглавието й… „Тъмното братство“, е привлякло нечий поглед.

— Ipso facto21 „Ратборн и синове“ е мястото, откъдето моята книга е попаднала, както ти се изрази, не където трябва.

— Правилно — съгласи се Спаркс.

Той прекоси обширния кабинет и прегледа множеството чекмеджета на масивното бюро. Личеше си, че не е предназначено за обикновен простосмъртен. То беше фокусът на иначе оскъдно мебелираното помещение, чиито стени бяха покрити с тъмна дъбова ламперия.

— И ако интерпретирам наблюденията ти правилно — продължи Дойл, — ти имаш чувството, че „Ратборн и синове“ няма за главна цел да развива издателска дейност, а представлява параван за някаква много по-зловеща цел.

— Зловеща… А може би лява — каза Спаркс и вдигна една бланка с фирмен знак отгоре. — Я погледни тук, Дойл.

Самият текст не представляваше интерес — обикновена паметна бележка, имаща за цел да съхрани подробностите от преговорите с фирма за подвързване на книги. Но списъкът с имената на директорите в горния край на бланката беше нещо съвсем друго:

— Господи боже! — прошепна Дойл.

— Така… нека впрегнем мозъците си на работа. В тази стая липсва какъвто и да е било намек за индивидуалност — няма картини, отсъстват лични вещи. Доколкото знам, всички високопоставени служители проявяват наклонност да излагат на показ свидетелствата за личните си постижения — дипломи, грамоти за почетни титли. Този кабинет е просто за пред хората… заедно с всичко, което видяхме дотук. Още повече, че доколкото ни е известно, не съществува Ратборн-старши.

— Може би точно това обяснява включването на лейди Никълсън като директор.

— Наистина е доста необичайно за една жена да се издигне до подобен пост, но времената се менят. Макар да не знаем какъв точно е въпросният пост, мисля, можем да приемем, че тя олицетворява истинската власт зад фасадата на „Ратборн и синове“.

— Дали не е по-правилно да кажеш „олицетворявала“?

— Съвсем скоро ще знаем със сигурност. — Спаркс отново насочи вниманието си към списъка. — Какво бе онова, което те изненада така силно, когато видя имената?

— Едно от тях. Сър Найджъл Гъл беше един от двамата лекари, имащи честта да се грижат за кралското семейство.

— Доколкото знам, основното му задължение е било да се занимава с младия принц Албърт.

— Тази работа изисква да й посветиш цялото си време — отговори Дойл с нескривано презрение. Внукът на кралицата имаше репутацията на истински идиот, доказан глупак и човек, непропускащ възможността да стане причина за всякакви скандали.

— Много лошо. Но чуй какво ще ти кажа: тихото оттегляне на Гъл — сега той е към шейсетте — беше само прах в очите на обществеността. Има крайно подозрителни обстоятелства, свързани с последните му дни на служба за кралското семейство, и смятам да отделя известно време за уточняване на подробностите. Можеш ли да кажеш нещо за някой друг от списъка?

— Името на Джон Чандрос ми е познато, но не мога да се сетя откъде.

— Бивш депутат в парламента, избран на север — в Нюкасъл Тайн. Строителен предприемач. Стоманодобивни заводи. Огромно богатство.

— Защо свързвам името Чандрос с реформата в затворите?

— Така е, той беше и член на комисията по затворите в продължение на два мандата. Името му изплува и в моето разследване на сделката Никълсън-Дръмънд — оказа се, че той притежава обширен парцел земя в непосредствено съседство със собствеността, продадена от Никълсън на Дръмънд.

— Не бих казал, че това може да се обясни само със случайно съвпадение.

— Случайности няма. Разполагам с доказателства за съществуването на веригата от Чандрос през Дръмънд до Ратборн-Никълсън. Предстои ни да уточним какво място заема Гъл в нея.

— А другите?

— Чувал съм за епископ Пилфрок. Той е висш духовник в англиканската църква. Неговата епархия е Северен Йорк, в близост до пристанището Уитби. Вамберг и Грейвс не са ми познати. Кое е общото, което ги свързва? — замисли се Спаркс. — Именити личности, богати, властолюбиви. Четирима от тях са свързани с Йоркшир — там, където уж са изпратени онези затворници. Чандрос има отношение към наказателната система. И всички се крият зад паравана на фалшив бизнес…

— Джек, а не е ли възможно тази фирма да си е точно онова, за което се представя: малка компания, стабилна във финансово отношение, но със скромни амбиции, управлявана от експертен съвет, даващ препоръки за областите, в които биха желали да публикуват: Дръмънд — по военните въпроси, Гъл — покриващ медицинската тема, Чандрос — завеждащ политиката, Пилфрок — отговарящ за теологията и така нататък?

Спаркс кимна.

— Като отчитам и някои други обстоятелства, склонен съм да допусна това с десет процента вероятност. Но по съм склонен да приема останалите деветдесет процента, които говорят, че държим в ръцете си списък на висшия съвет на Тъмното братство. Седем имена: седем е както нечестиво, така и свещено число.

— Струва ми се, че си предубеден — каза Дойл и в същия момент погледът му попадна върху тясна бяла ивица, подаваща се под попивателната преса на бюрото. Вдигна я и взе смачкано квадратно листче тънка хартия. Разглади го и видя, че е обява, рекламираща представленията на театрална трупа в Лондон. Изброените дати обхващаха една седмица от месец октомври миналата година.

— „Трагедията на отмъстителя“ — прочете Дойл. — Не знам такава пиеса.

— Дворцова мелодрама от епохата на кралица Елизабет, приписвана на Сирил Торньор. Адаптация от Сенека. Мрачна история… сюжетът е плетеница от заговори с много насилие на сцената. Съвсем заслужено не е известна. Не си спомням тази постановка.

— Изглежда са били в Лондон съвсем за малко — предположи Дойл. — „Манчестърска театрална трупа“.

— Не ги знам, но из Великобритания във всеки момент обикалят няколко дузини като тях. Много по-интересен е въпросът какво прави това листче тук.

Дойл го сгъна както си беше и вдигна пресата, за да го пъхне под нея. Закрепената върху нея перодръжка се търколи по бюрото и падна на пода. Спаркс бутна стола настрана и се наведе със свещта в ръка, за да я намери. И в същия миг забеляза симетрична мрежа драскотини под краката на бюрото.

— Я подръж това, Дойл!

Дойл взе свещта. Спаркс разгледа внимателно местата, където краката на бюрото опираха в пода. После извади от джоба си малка стъкленица, отви капачката и изля съдържанието й на пода. Оказа се, че в нея бе имало живак.

— Какво има, Джек?

— Тук, точно пред очите ми, на пода има сглобка, която не би трябвало да съществува.

Живакът се пръсна на ситни капчици по дъските и неочаквано изчезна в пролуките на дюшемето. Спаркс се наведе и опипа с ръце под бюрото.

— Какво търсиш?

— Намерих халка. Сега ще я дръпна. На твое място, Дойл, бих се поотдръпнал.

Дойл послушно отиде до стената. Спаркс дръпна халката и подът се раздели на мястото на фината сглобка. Пред очите им се отвори дупка, точно под стола на президента.

— Тежко се седи на трона — рече Спаркс.

Дойл се наведе да погледне и видя стоманена стълба, която се спускаше покрай зиданата стена на шахта, прекалено дълбока, за да се види дъното й с помощта на свещта. Отдолу полъхна свеж и влажен въздух.

— Е, мисля, че твоята безобидна компанийка няма нужда от подобен изход — ликуващо възкликна Спаркс.

— И аз не мога да се сетя как биха го използвали.

Спаркс плесна с ръце.

— Боже мой, разкрихме ги! Като си помисля, че щабът на братството е бил само на половин миля от собствения ми дом! Наистина най-добре се скрива нещо, като го оставиш на открито! — Той тихо изсвири и в следващия миг на вратата се показа Лари. — Тунел, Лари. Защо не погледнеш за какво става дума, а?

— Веднага, сър.

Лари съблече сакото си, извади от джоба си свещ, запали я от свещта в ръцете на Дойл и ловко се спусна няколко стъпала, държейки се с една ръка.

— Дали не е по-добре да вземеш и това? — спря го Дойл и извади револвера си.

— Благодаря ти, шефе — отговори Лари и повдигна жилетката си, под която имаше колан с ножове. — Аз си падам по стоманата.

После продължи да се спуска. Дойл и Спаркс наблюдаваха как пламъчето на свещта се смалява и смалява, докато накрая се превърна в размито светло петно.

— Как е там, Лари? — извика приглушено Спаркс, наведен над шахтата.

— Вижда му се краят — отекна с метална нотка гласът на Лари, примесен с едва доловимия шум от спускането му по стълбата. — Тук свършва. Под мен няма нищо. Не мога да кажа докъде. Там долу има нещо… не се вижда… момент… О, господи!…

Светлината на свещта му угасна. Настъпи мъртва тишина. Зачакаха.

— Какво става, Лари? — подкани го Спаркс.

Но никой не отговори. Дойл погледна Спаркс и видя, че той не се опитва да скрие безпокойството си.

— Лари? Там ли си, приятелю?

Отново никакъв отговор. Спаркс изсвири още веднъж по начина, по които бе повикал Лари в кабинета. Нищо. Спаркс съблече дрехата си.

— Налага се да сляза, Дойл. Идваш ли с мен?

— Не съм сигурен, че съм добре екипиран… — уклончиво отговори Дойл.

— Добре… Но ако и аз изчезна, ще трябва да слезеш сам.

Дойл последва примера му и също се съблече.

— Ти ли слизаш пръв, или аз?

— Аз слизам пръв, но с твоя револвер, а ти ще носиш свещта.

— Отлично — съгласи се Дойл и му даде револвера си. Сърцето му биеше до пръсване. Той не обичаше нито височините, нито тесните места, а шахтата под краката им предлагаше в изобилие и от двете. На всичко отгоре каквото и да се криеше в бездната, то бе успяло да се справи с изобретателния Лари… „Стига, Дойл, внимавай да не пропуснеш някое стъпало, дръж здраво свещта и се успокой.“ Спаркс се скри в шахтата без миг колебание. Дойл пристъпи напред, застана на ръба, обърна се с гръб и спусна първо единия, после и другия си крак, докато не усети, че и двата са сигурно стъпили на две от стъпалата.

— Внимавай да не ме настъпиш по ръцете — предупреди го Спаркс. — И не говори, освен ако е абсолютно наложително.

„Дишай дълбоко, Дойл, не забравяй да дишаш дълбоко.“ Той доста бързо разбра, че колкото и да му се иска да гледа само право пред себе си, се налага да гледа постоянно надолу, та макар и само за да не настъпи ръцете на Джек. За щастие светлината на свещта бе толкова слаба, че замайващата дълбочина на шахтата съществуваше повече във въображението му, отколкото пред очите му. За нещастие обаче, поради отсъствието на каквато и да било визуална информация, мозъкът му перверзно създаваше образи много по-ужасяващи, отколкото опасността, която би могла да ги очаква долу.

Спускането не беше лесно. Първите десетина метра им отнеха поне десет минути и това време им се строи цяла вечност. За да получи макар и минимална представа какво има под тях, Спаркс трябваше да се държи близо до Дойл, та да се възползва от светлината, колкото и недостатъчна да бе тя. От своя страна Дойл, който държеше свещта с едната си ръка, отказваше да стъпи едно стъпало по-надолу, докато не се увереше, че другата му ръка здраво е обхванала стъпалото пред лицето му. Пламъкът трепереше и върху ръката му течеше тънка струйка горещ восък. И двете му длани бяха потни.

„Какво ще стане, ако я изпусна? — помисли си Дойл. — Или ако неочакван порив на течението отдолу я угаси? Как ще запаля отново тази проклета свещ?“

— Спри! — заповяда Спаркс.

— Къде сме?

Той погледна нагоре, но отворът се губеше в тъмнината над главите им. Целият им живот сякаш се бе свил до малката сфера светлина около тях.

— Подай ми свещта, ако обичаш, Дойл.

Дойл внимателно прехвърли свещта в протегнатата ръка на Спаркс, благодарен, че най-сетне може да прегърне стълбата с двете си ръце.

— Както ни каза и Лари, стълбата свършва тук — информира го Спаркс. — Надолу няма нищо.

— На каква дълбочина?

— Изобщо не мога да видя. Сигурен съм само, че ни извика оттук. Чувам долу да шурти вода.

— И какво ще правим?

В същия миг чуха изскърцване на дърво в дърво високо над главите си, последвано от глух звук, подобен на запечатване на гробница. Тишината, която последва, беше оглушителна.

— Джек, мисля…

— Шшт…

Вслушаха се. Дойл запази мълчание колкото можа, после прошепна:

— Мисля, че някой горе затвори капака.

— Чуваш ли някой над нас да се спуска?

Дойл бавно изви глава, за да погледне нагоре.

— Не… мисля, че не.

— Възможно е капакът да се е затворил автоматично. Нищо чудно да е бил свързан към някакъв часовников механизъм.

— Да… Всичко е възможно, нали така?

— Да не би да предпочиташ да вярваш, че някой съзнателно ни е затворил в тази шахта?

— Няма нищо лошо в това да се разгледат всички възможности, Джек. — Сърцето на Дойл туптеше като чинели. Имаше чувството, че от гърлото му всеки момент може да бликне кръв. — Какво предлагаш да направим?

— Не бих препоръчал да се изкатерим обратно. Дори ако намерим начин да отворим капака отдолу, ако някой ни очаква… — Спаркс замълча и се вгледа в стигийския мрак под краката им. — Ще трябва да ме спуснеш на ръка.

— Наистина ли смяташ, че няма друг начин?

— Всъщност има, ако предпочиташ аз да спусна теб. Не знам необходимо ли е да ти напомням, че си доста по-пълен от мен и…

— Ясно, разбрах.

— Можеш ли да си свалиш тирантите? Ще ни трябва известна подсигуровка.

— Честно казано, не бих искал да ми се изуят панталоните по средата на тази…

— Без да навлизаме в детайли, ще си позволя да отбележа, че копчетата на колана ти всеки миг могат да изхвръкнат, така че честно казано, не мисля, че наистина имаш проблем…

— Добре, добре, имаш ги — прекъсна го Дойл, чието раздразнение за миг надделя над страха.

Използвайки първо едната, после другата си ръка, Дойл свали тирантите от раменете си, откопча ги от кръста си и ги подаде на Спаркс. Той ги прекара под своите, върна краищата на Дойл и попита:

— Някога занимавал ли си се с алпинизъм?

— Не.

— В такъв случай безсмислено е да ти описвам професионално какво се налага да направим. Аз ще увисна на една ръка на последното стъпало, а ти ще увиеш два пъти тирантите за края на стълбата. Дръж краищата им в ръцете си, за да ме спуснеш още малко надолу, ако ти кажа.

— Ами ако не издържат?

— Ще разберем това след малко, нали?

— Какво смяташ да правиш със свещта?

— Ще я държа стисната със зъби. Хайде, Дойл, трябва да действаме бързо.

Спаркс захапа свещта и се спусна без замисляне, увисвайки на две ръце на последното стъпало. Дойл предпазливо се спусна до това над него, бързо омота тирантите два пъти около стоманената пръчка, както бе поискал Спаркс, и стисна краищата им.

— Готово, Джек.

Спаркс кимна, пусна едната си ръка и хвана свещта.

— Тръгвам — предупреди той.

И без да чака повече, пусна и другата си ръка. Силата на тежестта му опъна тирантите до крайност и едва не смъкна Дойл от стълбата, но те издържаха. Спаркс леко се залюля под стълбата и протегна ръката със свещта надолу.

— Тук има една напълно самостоятелна шахта — съобщи той. — Хоризонтална. Много по-широка. Нашата свършва в центъра й. По дъното й тече слаба струя вода.

— Канализационна шахта ли е? — попита Дойл, напрягайки всички сили, за да го удържи.

— Не мирише по този начин, не усещаш ли?

— Слава богу, не! Някакви следи от Лари?

— Още не.

— На каква височина е подът?

— Около шест метра.

— Според теб какво е накарало Лари да извика?

— Сигурно голямата египетска статуя, която се издига точно под мен.

— Голяма египетска статуя ли?

— Не мога да бъда напълно сигурен на кой е от този ъгъл. Изглежда ми с глава на чакал…

— Голяма египетска статуя ли каза?

— Да. Може би на Анубис или на Туамутеф — божества, участващи в погребалните церемонии с горе-долу една и съща роля, свеждаща се до това да претеглят душата на човека, който преминава в отвъдния свят…

Всички мускули на Дойл трепереха от напрежението.

— Не можем ли да отложим урока по митология, за да решим в коя посока ще продължиш? Не съм сигурен, че бих могъл да те удържа още дълго.

— Извинявай. Добре, Дойл, ако сега бавно ме спуснеш, мисля, че ще мога да се уловя за статуята, да освободя тирантите и сам да се спусна до пода на тунела.

— Отлично.

Дойл спусна Спаркс, докато той успя да стъпи с крак на рамото на статуята. После откопча тирантите си и двата чифта излетяха нагоре, Дойл се пресегна, улови ги и с облекчение опря гръб на стената. Мускулите на ръцете му се отпуснаха в агонизираща болка.

— Да, наистина смятам, че е Туамутеф — обяви Спаркс, плъзгайки се по тялото на статуята. — Изключително рядка находка извън Египет. Забележително. Всъщност изобщо не мога да си спомня да съм виждал негова статуя с такива размери.

— Радвам се, че ти е толкова интересно. Но какво предлагаш да направя аз, Джек?

— Завържи тирантите и се спусни сам. Сигурен съм, че не би искал да изпуснеш тази гледка, Дойл.

— Ужасявам се от мисълта, че може да ми се случи.

Дойл сърба остатъците от куража си, завърза здраво тирантите, използвайки минималните си познания за морските възли, и безкрайно предпазливо се спусна в прегръдката на кучеглавия Туамутеф.

— Туамутеф е асистирал на Анубис в приготовлението на тялото за мумифициране и погребение — обясняваше Спаркс, като обикаляше със свещ в ръката, насочил вниманието си към основата на статуята, докато Дойл се мъчеше да се спусне по грапавия торс на Туамутеф. — Неговата тясна специализация е бил стомахът и по-конкретно отстраняването и запазването на вътрешностите, за да стане възможно пътуването към подземния свят.

— Мога съвсем определено да кажа за себе си, че що се отнася до подземния свят, надявам се да съм приключил контактите си с него — заяви Дойл, най-сетне стъпвайки на пода до него.

— Вътрешностите се консервирали в херметично затворени съдове, наложени със сложна смес от билки и подправки, които задържали процеса на разлагане, така че било възможно органите да се извадят и сложат на местата им веднага след пристигането в другия свят — говореше Спаркс, завладян от детайлите до степен, която не му позволяваше да мисли за нещо друго.

— Действително безкрайно интересни подробности, Джек, но нали няма да имаш нищо против, ако те попитам дали не е възможно някой да ни е затворил тук с лоши намерения — да, осъзнавам, че това е само една от многото възможности, но пък следва да я разгледаме… между другото чудесна идея — и бързо да намерим изход оттук?

— Правилно.

Спаркс се огледа в двете посоки. Дойл с известно притеснение забеляза, че свещта им застрашително се е скъсила. За щастие видя в една ниша на стената зад статуята почерняла факла и бързо я взе.

— Това ми изглежда като римски водопровод… не намираш ли, че просто не можем да се отърсим от тези досадници римляните, а? Лондон направо бъка от тях. И все пак това съоръжение е било основно ремонтирано. Ако питаш мен обаче, като изключим онези, които са направили шахтата, по която се спуснахме дотук — а тя явно е съвсем скорошно допълнение към тази система от тунели — едва ли някой друг подозира за съществуването на този тунел. А ако съдя по почернялата факла, която току-що ми подаде, тя е била използвана от въпросните лица съвсем наскоро.

Спаркс запали факлата и подземното помещение се озари от светлина поне двайсет пъти по-ярка от мъждукането на свещта. На отсрещната стена заплашително заподскача огромната сянка на Туамутеф.

— Накъде ще вървим?

— Тунелът е прокопан в посока север-юг. — Той посочи на юг, където стените плавно завиваха. В същия момент от тази посока се разнесе приглушено пристъпване на влачещи се крака.

— Какво беше това? — шепнешком попита Дойл.

Двамата се вслушаха. Шумът се повтаряше бавно, но ритмично. И източникът му, изглежда, се приближаваше към тях.

— Стъпки? — предположи Дойл.

— Лицето е ранено. Влачи единия си крак.

— Мислиш ли, че е Лари?

— Не, тези крака не са обути в обувки. — Спаркс се обърна на север и разгледа тухлената настилка от двете страни на потока. — Но ако следваме восъчните капки, които Лари така предвидливо ни е оставил, скоро ще открием къде се намира.

Стъпките зад тях се приближаваха все така бавно.

— Кой тогава мислиш, че върви там?

— Никога не задавам въпроси, ако не искам да знам отговора им. Да вървим.

Закрачиха през плитката вода на север.

— Що се отнася до това какво търси Туамутеф на трийсет метра под офиса на „Ратборн и синове“… — почна Спаркс.

— Ти спомена за изваждането на вътрешностите. Не става ли дума за нещо като онова, което са направили с тялото на уличницата? Нали ти казах как ходихме с Лебу да я видим.

— И на мен ми мина тази мисъл. Това означава, че Тъмното братство се покланя пред някакво древноегипетско божество.

— Имаш предвид ритуално жертвоприношение, така ли?

— Тези хора са заклети езичници и това им позволява да се прекланят на общ пантеон. От друга страна… след годините, прекарани в Египет, Аликзандър несъмнено се е натъкнал и на този Туамутеф — отговори Спаркс. — Почакай малко… хрумна ми нещо за едно от седемте имена в списъка.

— За кое?

— Максимилиан Грейвс… какво ти напомня това?

Дойл прекара името в главата си отпред назад, после отзад напред.

— Не, нищо не се сещам.

— Това е псевдоним — игра на думи. Не разбираш ли? Гробокопач22! Точно от онзи вид тъпи шеги, които Аликзандър така обичаше да използва в писмата си. Винаги обръщай внимание на заклетия зевзек, Дойл, защото маниакалната игра на думи е сигурен симптом за готови да избухнат умствени разстройства.

— Ти мислиш, че Аликзандър стои зад присъствието на Туамутеф тук?

— Да. Поради което също мисля, че е отговорен за убийството на онази жена.

— Но ако е ставало дума за някакъв ритуал, защо органите й бяха оставени до нея? Не смяташ ли, че би трябвало да ги донесат тук, в своя храм?

— Може би ритуалът е бил прекъснат — но не това ме безпокои… работата е там, че не мога да си представя какво прави тази статуя тук.

— Въпрос на удобство — слизаш когато ти се прииска по стълбата с купичка органи за стария лакомник и…

— Не, Дойл — нетърпеливо го прекъсна Спаркс, — ние двамата нямаме различие относно причината, поради която статуята е точно тук, аз се опитвам да си представя как физически е била преместена до това място.

Зад поредния завой се мярна светлинка. Спаркс спря и тихо изсвири. След няколко секунди се чу ответно изсвирване.

— Лари — ненужно каза Дойл.

— По-живо, Дойл. Все още ни преследват.

Изтичаха стотина метра напред и видяха, че тунелът свършва пред огромна врата. Лари работеше на светлината на свещта върху катинара, с който бе заключена.

— Съжалявам за неудобствата, шефе — проговори Лари, усетил, че са го наближили.

— Добре ли си? — загрижено попита Дойл.

— Никога не съм се чувствал по-добре. Е, паднах малко по-отвисоко, отколкото бих предпочел, ударих се в дъното и останах без дъх. Ама после си го поех, дойдох на себе си, видях онзи кучеглав мръсник и реших, че е по-добре да не вдигам излишен шум.

— Капакът горе се затвори — осведоми го Спаркс, докато оглеждаше внушителния портал.

— Досетих се вече, че цялата работа е нагласена — каза Лари и постави върха на центъра върху катинара. — Понеже влязохме доста лесно.

— Защо не ни каза съмненията си? — поинтересува се Дойл.

— Не ми влиза в работата.

Спаркс удари по масивната желязна врата. Чу се кънтящо ехо.

— Я чуйте… Не ми звучи като край на галерията, а?

— За да разберем, трябва да се справим с този ръждясал катинар — въздъхна Лари. — Нещо се опъва…

— Лари — не спираше въпросите си Дойл, — случайно да си се разходил в другата част на тунела, преди да стигнеш дотук?

— Не, сър… хайде, дявол те взел!…

— Питам, защото чухме нещо като стъпки от онази посока.

— Не знам нищо за това… ах, как ще те!… — Лари заблъска с все сила по упорития катинар.

— Задръж за малко, Лари! — нареди Спаркс.

Лари спря. Ехото от последния му удар заглъхна и в спусналата се тишина чуха същите провлачени стъпки, приближаващи от юг. Само че сега бяха малко по-нестройни, като че ли бяха смес от три, четири, а може и пет чифта крака и не беше ясно дали наистина са повече от един, или това е само странна игра на акустиката в този тунел.

— Продължавай, Лари — каза Спаркс и се премести малко по-близо до завоя.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Лари? — предложи услугите си Дойл.

— Не виждаш ли, че работата е за един човек? — прояви за пръв път раздразнителност Лари.

Спаркс вдигна по-високо факлата, за да огледа стените. Видя в скритата до момента ниша втора факла, взе я, запали я и я подаде на Дойл.

— Мислиш ли, че са сивите качулки? — тихо го попита Дойл.

— О, те се движат доста по-чевръсто от това, което чуваме в момента, не си ли съгласен?

— Да.

— От друга страна, ако някой нарочно е затворил капака с намерението да ни заклещи тук, логично е да се предположи, че е преценил, че нещо ще се опита с всички средства да ни попречи да се измъкнем.

Стъпките се бяха приближили застрашително, така че се чуваше шляпането им във водата. Но по-лошото бе, че като че ли ритъмът им се бе ускорил.

— Вече са повече от един — отбеляза с увереност Дойл.

— На мен ми звучат като десетима.

Дойл и Спаркс се отдръпнаха от завоя.

— Не е лошо да побързаш, Лари — за пръв път настоя Спаркс. — Иначе може да стане много късно.

— Стана! — възкликна Лари, измъкна катинара от халките и се обърна към тях: — Имам нужда от помощта ви, джентълмени.

Тримата се вкопчиха в едното крило на вратата и задърпаха с всички сили. Ръждясалите панти протестиращо изскърцаха, но неохотно поддадоха. Дойл си позволи да се озърне и видя смътните очертания на колона високи черни фигури — изплуваха от тъмнината на петнайсетина метра зад тях.

— Хайде, дявол да го вземе! Хайде! — изпъшка Спаркс.

Вратата се отвори само няколко пръста. Спаркс и Дойл пуснаха факлите и задърпаха с всички сили, но при всеки напън вратата отстъпваше съвсем по малко. Лари успя да се вмъкне през тесния процеп и забута срещу тях. Пантите извиха като ранен бивол и вратата поддаде с още един пръст. Дойл пак се осмели да погледне зад гърба си. Високите силуети се бяха подредили в редица — ъгловати, непохватно движещи се, размити от полумрака човешки фигури, които с клатушкане напредваха към тях. Бяха доста повече от десет. Очевидно бе, че виждат трите си жертви, защото от глутницата се разнесе едновременно издаден звук — отвратителен, напомнящ задъхано изръмжаване с къркореща в гърлото кръв. Тримата ожесточено се нахвърлиха върху вратата и тя отстъпи с още два-три пръста.

— Върви, Дойл, върви! — извика Спаркс.

Дойл се обърна странично, промуши се през пролуката, опря рамо във вратата и натисна с цялата си тежест, а Лари се пресегна и издърпа Спаркс.

— Факлите! — напомни той.

Дойл мушна ръка през процепа. Но в мига, в който хвана една от факлите, някаква черна костелива лапа с оголени сухожилия и кости, около която висяха обгорели накъсани парцали, го сграбчи за китката като менгеме. Дойл изръмжа от болка. Лари измъкна един от ножовете си и замахна към нахалната ръка. Острието мина през остатъците от плътта като през хартия и в тишината се разнесе ужасяващ вой. Дойл отръска отсечения крайник, който продължаваше да го стиска, а Спаркс го хвана за яката и го издърпа навътре. За щастие не беше изпуснал факлата.

— Дърпайте, хайде! Трябва да затворим! — изкрещя Спаркс. — Помогни, Дойл, какво гледаш!

Дойл с мъка се изправи и се присъедини към двамата, които бяха хванали една дръжка от вътрешната страна на вратата и дърпаха с последни сили. Пантите се държаха по-услужливо в тази посока и пролуката бързо се затваряше. Бързо, но не чак толкова, че да не забележат трескавата гора от изгнили, отвратително вонящи ръце, които ги караха да задържат дъха си. Обезпокоени, объркани писъци — достоен съпровод за картината на последното изкушение на някой светец — проглушиха ушите им и миг преди окончателно да захлопнат вратата ги лъхна зловонието на стотици осквернени гробници. Те бързо наместиха дебелото стоманено резе, направено точно за подобен случай, през скобите на двете крила на вратата. Поне за известно време бяха в безопасност, но ударите от другата страна, драскането с нокти, крясъците не просто правеха невъзможен всякакъв разговор, а затрудняваха дори мисълта им. Спаркс махна с факлата в посоката, в която трябваше да тръгнат, и тримата с облекчение напуснаха това опасно място.

Тичаха, без да мислят за посока или разстояние. Мина известно време преди да се посъвземат и едва тогава осъзнаха, че онова, което осветяваха факлите, не беше продължение на предишния тунел — намираха се в подземие с размерите на жп гара, претъпкано със сандъци и кутии с всевъзможни размери, форма и предназначение, натрупани на купчини. Бегълците спряха да си поемат дъх и да поуспокоят подскачащите в гърдите им сърца. Блъскането по вратата някъде зад тях все така продължаваше, но им се струваше достатъчно далеч, за да си позволят лукса да се отпуснат за миг.

— Божичко! — възкликна Лари. — Какво, по дяволите, беше онова?

— Не знам, но почувствах, че или ще ми натроши китката, или ще ми изтръгне ръката — оплака се Дойл, опипвайки рамото си.

— Според мен това си бяха изчадия на самия Дявол, ако ме питате — заяви Лари. — Старият мръсник едва не ни прецака този път. Да го набутам на чичо ти, копеле!

— По-спокойно! — предупреди го Спаркс.

Но хванал ножа в ръка, Лари не искаше да се успокои и гневно продължаваше да сипе цял порой от непристойни бисери по адрес на преследвачите им.

— Вървете на майната си, скапаняци такива! Върнете се в ада, където майка ви търпеливо ви чака! Ще ви нарежа като коледен пудинг, миризливи кретени! О, ще одера шибаната ви кожа и ще си направя жартиери от червата ви! Осмелихте се да ми посегнете, така ли? Ще ви го начукам до кръста!

Неочаквано за всички тропотът по вратата престана. Лари пое дълбоко дъх един-два пъти, изморено седна на един от сандъците и стисна глава с ръцете си.

— Боже, как бих пийнал нещо! — прошепна той. — Направо съм скапан.

Бавно възстановяваха силите си под прикритието на купчина сандъци. Времето полека поемаше по стария си курс и Дойл най-сетне почувства интерес към океана от антични предмети, сред който се намираха. Той се покатери до Спаркс, който бе стъпил на най-горния сандък и се оглеждаше, вдигнал факлата високо във въздуха.

— Мили боже!…

Помещението се простираше във всички възможни посоки, докъдето стигаше погледът им. „Пейзажът“ беше осеян с най-различни статуи: на крале, кралици, артисти, учени, мислители, пеши войници и генерали, яхнали коне, герои и злодеи от антични времена, запечатани в моментите им на триумф или на безчестие, множество полубогове и богини, чиито бели мраморни тела блестяха с млечно луминесцентно сияние.

— Какво е това място? — попита Дойл.

— Подозирам, че сме попаднали в част от подземието на Британския музей — отговори Спаркс.

— В такъв случай там, горе, над нас има изход — просветна лицето на Дойл.

— Първо трябва да намерим вратата.

— Джек, а какво, за бога, бяха онези…

— Не сега, Дойл — сряза го Спаркс и леко скочи от сандъка на пода. — Хайде, Лари, още не сме се измъкнали.

Лари измъчено стана и двамата с Дойл тръгнаха след Спаркс.

— Наред ли си, шефе? — обърна се Лари към Дойл.

— Нищо, което няколко чаши уиски не биха могли да излекуват — отвърна Дойл.

Стоицизмът му възвърна енергията в походката на Лари.

— О, подкрепям идеята. Ама за миг ми се стори, че се предаваш.

— Ако не се бе справил така бързо с онзи катинар, сега вече щяха да са ни одрали кожата.

— Е, нищо особено. Макар че трябваше да го отворя още преди да се бяха показали.

— Няма нищо — успокои го Дойл. — Случват се и по-страшни работи.

Ускориха ход, за да настигнат Спаркс, който ги водеше неясно накъде през необятния склад. Липсваха пътеки, нямаше разчистени проходи, не се виждаха никакви ориентири. Съкровищата на тази пещера бяха разхвърляни безразборно, без никакъв опит за систематизиране. Всеки нов завой в този свят ги извеждаше пред нови чудеса: редица погребални урни с големина от жълъд до товарен вагон; внушителни сребърни саркофази, инкрустирани със скъпоценни камъни; барокови каляски за коронация от алабастър, обковани със златни листа; катафалки от слонова кост, абанос и блестяща стомана; безглави манекени в церемониални костюми, идващи от Азия и Африка; грамадни килими, изобразяващи битки за отдавна забравени царства; безкрайно многообразие от всякакви препарирани животни, застинали в различни степени на пасивна опитоменост — мечки от всички краища на света, огромни хищници от разред котки, кръвожадни вълци, носорози, слонове, щрауси, крокодили, птици ему и странни нощни същества… невиждани и несънувани от никого преди; цяла галерия от епични платна в позлатени рамки, изобразяващи всяка мислима сцена — битки, прелъстявания, раждания на крале, смърт на тирани, пасторални картини и природни катаклизми. В един момент си проправиха път през истинска флотилия от призрачните скелети на древни кораби, чакащи ред за реставриране. Гигантски оръдия, обсадни машини, тарани и катапулти. Изровени кой знае къде градски стени, колиби, къщи, пренесени тук цели гробници, реконструирани храмове. Грамадни каменни глави. Летящи апарати. Окичени с пера змии. Музикални инструменти и средства за изтезание. Сумирано с няколко думи, съдържанието на това подземие представляваше една изчерпателна антропология на известни и неизвестни светове, потънала под дебелия слой прах на занемареността и забравата.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — изумено попита Дойл.

— Не. Чувал съм слухове за съществуването на подобен склад — отговори Спаркс и направи знак да спрат. Намираха се на някакво относително разчистено място, без ни най-малка представа дали наблизо има изход.

— Като гробище на цивилизацията — обади се Лари.

— Плячка, натрупана при експанзията на Британската империя — подсказа Дойл.

— Нека Бог прости на белия човек — въздъхна Лари.

— Изглежда като че ли сме превозили дотук и най-малката клечка, която сме могли да отмъкнем.

— Да, точно това сме сторили — ограбили сме всеки храм и всяка гробница и всичко, което не е изложено, за да потвърди гордостта ни от завоеванието, е останало скрито тук като доказателство за позора ни — допълни Спаркс.

— Повторили сме същото, което всяка доминираща култура в историята е правила с онези, на чието място се е настанявала. — Дойл не беше сигурен, че това може да бъде извинение.

— Според мен светът горе просто не е достоен за тези неща — каза Лари, който знаеше какво е да изпитваш алчност към неща, които не ти принадлежат, и от това тъгата му бе по-голяма.

— Е, нека не се притесняваме — пошегува се Спаркс. — Скоро някоя друга цивилизация ще ни освободи от това бреме.

— На мен ми изглежда като че ли тук никой не се е вясвал от години. — Дойл изтри покрития си с чернилка палец в пръста на една войнствена Атина.

— Не е съвсем така: някой е идвал и се е задържал достатъчно дълго, за да открадне онази статуя на Туамутеф — възрази Спаркс, доволен, че най-сетне е разгадал измъчващата го мистерия. — А може би и още много, много други неща.

— Какво те кара да мислиш така, Джек?

— Макар всички тези предмети да изглеждат разхвърляни както попадне, забелязах, че съществува най-обща категоризация по тип. От почти всяка по-ценна колекция, покрай която минахме, отсъстват важни елементи. Ето един пример пред очите ви. — Спаркс привлече вниманието им към пет елински статуи, изобразяващи няколко нимфи в чувствени пози. — Калиопа, Клио, Ерато, Евтерпа, а тази одухотворената би следвало да е Терпсихора.

— Деветте музи — поясни Дойл.

— Имах чичо, който свиреше на калиопа — обади се Лари.

— Оставени са само пет. На пода все още могат да се забележат следите на четирите липсващи дами… хайде, помогни ми, Дойл: Полихимния, Мелпомена…

— Талия и Урания.

— Благодаря. Отпечатъците показват, че и другите са стояли редом със сестрите си.

— И ти мислиш, че са били откраднати?

— Да, точно така мисля. Видях подобни избирателни кражби и на други места. Както си забелязал, Дойл, уредниците на този цирк нещо ги няма. Членовете на Братството са прокопали вертикалната шахта до пресичане с тунела за музея с единствената цел да получат достъп до това помещение. Това им е дало възможност постоянно да измъкват различни антики от тази съкровищница, без да се безпокоят, че някой някога ще забележи липсата им.

— Но с каква цел?

— Има само две възможни обяснения: да ги задържат за себе си или да ги продадат. Макар че аз бих се затруднил да сложа цена на всичко пред очите ни.

— Това ли е целта на Братството в такъв случай? Да сложат ръка на пазара на антични предмети? — попита неуверено Дойл.

— Да събереш елитни личности, способни на всичко — свидетелство за което е онзи списък — само и само, за да завъртиш операция, колкото и да е мащабна тя, по пласирането на музейни ценности, ми се струва малко прозаично, а, Лари?

— Ами то е като да събереш големите готвачи на Европа, за да изпекат заедно една тава банички.

— Точно така. Затова подозирам, че тези кражби се правят с двойна цел: да натрупат конкретни свещени предмети, които те смятат за необходими в построяването на моста към отвъдния свят — пример, нашият мил приятел Туамутеф — и да спечелят значителни средства от продажбата на онези предмети, които не са им необходими.

— Но нали спомена, че са невероятно богати — припомни му Дойл.

— Аз пък ще ти припомня първото желязно правило на много богатите: „Никога не харчи собствените си пари“.

— Амин — изрече тържествено Лари, в чиито очи светеше ако не светлината, то поне споменът за забогатяването по пътя на кражбите.

— Извини ме, Лари. Напомняш ми, че този принцип не е толкова присъщ само на една класа, както прозвуча от моята уста.

— Няма за какво — великодушно каза Лари. — Ще ида да разгледам къде сме. — Той запали свещта си от факлата и заобиколи съседната купчина сандъци.

— Запечатването на този тунел ще сложи край на възмутителния грабеж, макар че според мен най-лошото вече е сторено и следата отдавна е изстинала. Нали си спомняш окаяното състояние на катинара върху онази внушителна врата?

Дойл кимна.

— Изобщо не е сигурно, че бихме могли да предизвикаме успешно обвинение за тези престъпления срещу „Ратборн и синове“. Всъщност подобен акт не би бил в наш интерес.

— Защо, Джек?

— Без доказателства в подкрепа на такова обвинение всяка атака срещу неопетнените, почитани имена от Братството, извършена през тресавището на съдилищата, само ще гарантира тяхното оневиняване и може да ги накара да се спотаят още по-дълбоко, без да пропуснат възможността да ни направят за посмешище. Ако действително желаем да ги нараним в сърцето, трябва да крием намеренията си до момента, когато ще можем да нанесем решителния удар.

Лари тихо изсвири и ги повика:

— Елате да видите нещо интересно.

Спаркс и Дойл го откриха по отблясъка от свещта и се изкатериха при него. Спаркс вдигна високо факлата и тримата видяха странна гледка — подредени в квадрат еднакви ковчези за мумии, поне двайсет, сложени един до друг, като кушетки в нощен приют. Капаците им бяха свалени и натрупани на куп встрани. Обитателите на два от ковчезите бяха още на местата си: раздърпани, почернели трупове, обвити в изгнили ленти. Останалите ковчези обаче бяха празни.

— Мили боже! — прошепна Дойл и всички се отправиха да разгледат капаците.

— Оръжия, отбранителни действия — проговори Спаркс, внимателно изучавайки йероглифите. — Това са били воини. Ковчезите са с еднакви размери и конструкция, а надписите върху тях са идентични. Всичко това говори, че става дума за масов гроб на охраната на високопоставена особа. Когато умирал фараон, обичаят повелявал да убият и погребат заедно с него целия му гарнизон, който имал задачата да го ескортира до земята на Древните.

— Не знам защо си мисля, че това не би могло да влиза в служебните им задължения — усъмни се Лари.

Всички се спогледаха.

— Мисля, че имаме основания за някои предположения — проговори Спаркс със странна усмивка.

— Какво ще правим? — практично попита Дойл.

Още преди да му отговорят, далеч в подземието се разнесе многозначителното скърцане на ръждясали панти.

— Конкретно в момента — моментално наостри уши Спаркс — най-искреният ми съвет е да бягаме с всички сили.

И те се втурнаха, колкото може по-далече от зловещото скърцане. Цялата им надежда се крепеше на издръжливостта на краката им и светлината на факлите. Съкровищата на подземието вече не ги интересуваха. Стигнаха до една стена и хукнаха покрай нея с надеждата да намерят изход и наистина след малко видяха врата: двукрила, дъбова, на вид изключително здрава. Лари запали свещта си и разгледа ключалката.

— Нямам достъп до болтовете — поклати глава той, изучавайки „противника“.

Опитаха с блъскане, но вратата дори не потрепна.

— От другата страна за всеки случай е пристегната с вериги — констатира Лари. — Никой не желае нахлуването на неканени туристи.

— Проклет музей! — изръмжа Дойл.

— Да огледам ли за друг изход? — предложи Лари.

— Нямаме време — отсече Спаркс и се огледа. — Лари, ще имаме нужда от метални парчета, камъни, стомана, отпадъчно желязо, каквото успееш да намериш… но да е много.

— Веднага — каза Лари и изчезна.

— Преди малко, Дойл, подминахме цяла батарея топове — помниш ли?

— Помня, че ги видях. Тук някъде бяха.

— Тогава потърси ги, но търси така, като че ли животът ни зависи от това. Защото е истина!

Върнаха се към вътрешността на помещението. Пътят им изглеждаше отчайващо непознат. За миг тишината бе нарушена от нов вопъл на ръждясалите панти, но поне засега от преследвачите им нямаше и следа.

— Джек, ако все пак намерим топ, какво ще правиш с него?

— Зависи от това коя от нуждите ни ще трябва да бъде удовлетворена по спешност.

— Нашите нужди?

— Колкото и да ненавиждам разрушаването на държавно имущество, ще трябва да си пробием път със сила през тази врата или ще трябва да се обърнем и да се защитаваме. Едното от тези две неща ще се случи преди другото.

Дойл се въздържа да обяви собствените си предпочитания. Всеки нов протест на пантите забиваше щика на страха все по-дълбоко в мозъка му.

Търсенето им сякаш продължи цяла вечност, но всъщност отне не повече от пет минути. Пантите вече не се чуваха. С изключение стъпките на двамата мъже, помещението беше заплашително притихнало. Разбира се, намериха топ, не, намериха маса топове, цели батареи топове. Трудното сега беше да изберат онзи, който щеше да им свърши работа. Спаркс бързо се спря на стар турски топ, зареждан с шестнайсетфунтови гюлета. Повдигнаха станините и го задърпаха през склада с максималната скорост, която им позволяваше отрупаният с различни предмети под.

— Откъде да знаем, че с него може да се стреля? — задъхано попита Дойл, докато подтичваха.

— Не знаем.

Дойл бе готов да свали и ризата от гърба си за малко грес, с която да смаже скърцащите колела, защото чуваше как преследвачите им се приближават. Явно бяха проникнали в склада и игнорирайки всякакви възможности да минат между безбройните купчини, избираха най-прекия път към целта и събаряха всичко по пътя си. Спаркс спря и се огледа.

— Оттук ли дойдохме?

— Аз просто те следвах. Мислех, че знаеш.

— Добре. Вземи ей оттам два ятагана, добре е да са ни подръка. — Спаркс му посочи един сандък, препълнен с най-различни оръжия.

— Наистина ли смяташ, че ще ни се наложи да ги използваме?

— Не знам. Да не би да предпочиташ да се окажеш в положение, в което да съжаляваш, че не си ги взел?

Без повече приказки Дойл подбра два дълги криви ятагана. Продължиха да влачат топа. „Боже, Който си на небесата, помогни му да се сети по кой път дойдохме — молеше се Дойл, — и нека не попаднем в ръцете, в ноктите или в каквото там имат онези твари зад нас — ако, разбира се, са зад нас, а не вече пред нас — и нека, Боже, те останат далеч зад нас и ако може, нека направо се загубят в лабиринта, в който кой знае защо сме попаднали. А… ето — статуята на Херкулес, който убива лъва — един от дванайсетте подвига… той май трябваше да изчисти и конюшните… колко подходящ момент съм избрал да мисля за тези неща! — а ние определено минахме покрай Херкулес, докато търсихме топа…“

— Вървим по правилния път! — тържествуващо обяви той.

Лари ги чакаше до вратата с цял куп събрани боклуци: камъни, начупени копия, какви ли не метални парчета.

— Опасявам се, че ми се наложи малко да повандалствам, за да освободя някои от по-подходящите парчетии — съобщи той с известни угризения.

— Греховете ти са простени — успокои го Спаркс. — Помогни ни сега.

Нагласиха оръдието в упор срещу масивната врата.

— Дойл, намери нещо да го запънем — нареди Спаркс. — Защото иначе откатът ще обезсмисли всичките ни усилия. Лари, зареди през дулото, уплътни както трябва, сложи най-тежките и най-остри неща последни, защото едва ли ще можем да стреляме повече от веднъж.

Двамата се захванаха да изпълнят заповедите му. Спаркс извади една от стъклениците, които така небрежно беше взел от лабораторната маса на тръгване, внимателно я постави на земята, издърпа ризата си от колана на панталоните и се захвана да цепи тясна лента покрай шева. След секунди Дойл се върна, влачейки ръждясала верига с котва.

— Това ще свърши ли работа? — попита с надежда той.

— Чудесно си се справил, приятелю.

Завързаха оръдието с веригата, докато Лари натъпкваше подбраните от него боклуци през дулото с дълго гребло от венецианска гондола.

— Готово — съобщи Лари.

— А с какво ще гръмнем? — поинтересува се Дойл.

— Мислех да използваме този нитроглицерин — каза Спаркс, отви запушалката на стъкленицата и внимателно я нагласи в оръдието.

— Ти си носил нитроглицерин в джоба си! — възкликна Дойл, обезпокоен със закъснение.

— Напълно безопасен е — детонира само при запалване или пряк удар.

— Боже господи, Джек! Ами ако беше паднал в тунела?

— Е, вече нямаше да имаме главоболия, нали? — отговори Спаркс и натъпка лентата в дупката за фитила.

Някакви сандъци се катурнаха само на двайсетина метра зад тях.

— Ето ги — предупреди Лари и извади ножовете си.

— Отдръпнете се — нареди Спаркс.

Лари и Дойл се скриха. Спаркс поднесе факлата до импровизирания фитил и се присъедини към тях. Наведоха глави зад сандъците, затвориха очи, сложиха ръце на ушите си и зачакаха експлозията. Напразно.

— Не гръмна ли вече? — попита Дойл.

— Не чуваш ли, че не е?

Някъде наблизо паднаха още няколко сандъка.

— Ако нещо ще става, да става — обади се и Лари.

Спаркс предпазливо пристъпи напред, за да види каква е причината за забавянето. Дойл стисна още по-здраво ятагана и го погледна за пръв път. Имаше чувството, че сънува сън, в който по някаква причина е взел в ръце реквизит от оперетата „Пиратите на Пензанс“. Спаркс безстрашно надникна в дупката за фитила и в следващия миг отскочи и спринтира към прикритието.

— Още гори… — И преди да довърши, се озова със скок при тях.

Оръдието гръмна, изхвърляйки от дулото си сноп искри и грамаден облак бял дим. Тримата веднага се изправиха и хукнаха напред. Зарядният сандък се бе натрошил и топът се бе килнал на пода. Едва не се бе пръснал, но геройски бе издържал заряда и дори беше свършил работата. Двете крила на вратата висяха на пантите си, натрошени на трески, и това бе станало в последния възможен момент, понеже зад гърбовете им се разнасяше отвратителното ръмжене на преследвачите им.

— Да се махаме оттук — ненужно предложи Спаркс.

Затичаха се, прескачайки отломките по пътя си, прескочиха веригата, с която вратата бе пристегната от другата страна, и се озоваха пред стълбище, което водеше нагоре и към свободата.

— Продължавайте — нареди Спаркс, спря под стълбището и откъсна още една лента от ризата си.

— Какво смяташ да правиш, Джек?

— Не бих искал да се надбягваме с тази пасмина по улиците на Блумсбъри.

Тъмните силуети се приближаваха към тях, материализирайки се от облаците дим.

— Давайте, аз ще ви настигна — успокои ги Спаркс, отвори втора стъкленица с нитроглицерин и започна да излива съдържанието й на пода.

— Щом казва да вървим, трябва да вървим, шефе — съгласи се Лари и дръпна Дойл за ръкава.

Най-бързите измежду преследвачите им вече бяха стигнали до избитата врата.

— Револверът ми, Джек — напомни Дойл, без да помръдва.

Спаркс го погледна, сякаш той бе полудял, после извади револвера от колана си и му го хвърли. Дойл спокойно се прицели и изстреля и шестте патрона по приближаващите се фигури. Водачите им неистово изкрещяха и се дръпнаха встрани от дупката, което даде време на Спаркс да доизлее стъкленицата и да нагласи дългата лента така, че единият й край да е потопен в малката локва, а другият да отива към стълбището.

— Бягайте! — извика Спаркс.

Лари дръпна Дойл нагоре по стълбите, а Спаркс запали фитила с факлата и спринтира с все сили след тях. Точно когато завиваха на площадката, Дойл се обърна и видя водача им да стъпва на първото стъпало: висок, невъзможно дългокрак, мършав, с тънки като клечки крайници, тресящи се спазматично, с коса и зъби, които се крепяха върху разядената глава само благодарение на придържащата ги прогнила лента, с малки като карфици червени очички, които светеха с неподправена злоба. Това видя Дойл в онзи кратък миг преди цялото мазе да се скрие от погледа му едновременно с тътена на оглушителна експлозия, която заличи и звук, и образ. Стените се напукаха, облаци дим се разлетяха във всички посоки, скривайки от погледа малкото, което можеше да се види. Стъпалата под краката им се разиграха като клавиши на раздрънкано пиано.

Силата на взрива буквално изхвърли и тримата през най-близката врата. Факлата им загасна от ударната вълна и те се проснаха на мраморния под замаяни, със звънтящи уши: задъхано се опитваха да си поемат глътка въздух, чувстваха се като че ли някакъв титан ги бе ударил едновременно в диафрагмата и по главата. Времето течеше. Размърдаха се, първо малко неуверено, стенейки, без да се чуват.

— Има ли пострадали? — попита Спаркс, когато най-лошото отмина.

Трябваше да зададе въпроса си два пъти, преди смисълът му да стигне до съзнанието им. Те примигнаха няколко пъти, спогледаха се като събудили се от дълъг безпаметен сън и започнаха да опипват крайниците си, изумени, че още могат да ги движат. Макар да нямаше счупвания, Дойл не можеше да намери нито една част от тялото си, която да не чувства като премазана от бой. Зловещата картина, която бе видял миг преди опустошителната експлозия, бавно изплува в съзнанието му и постепенно дойде на фокус. Той осъзна, че колкото и да е невероятно, продължава да държи ятагана — усещаше пръстите си като слети с дръжката, така че трябваше да използва другата си ръка, за да ги разтвори. Помогнаха си един на друг да се изправят и беше много добре, че никой не бе в състояние да чуе болезнените стонове, които усилието изтръгваше от гърлата им.

Дойл погледна към вратата с известно опасение.

— Надявам се това да им е стигнало.

— Добре ще е да е така — проговори и Лари, — защото не бих могъл да прогоня дори бебе с дрънкалка.

— Освен това използвах и последния запас нитроглицерин — допълни Спаркс.

— Това ли правеше там в апартамента си, Джек — нитроглицерин?

Спаркс кимна.

— Радвам се, че не съм ти съсед.

— Да, опасявам се, че последната партида се получи доста мощна и твърде нестабилна.

— Ако е довършила онези проклетници, няма да чуеш нито дума оплакване от мен — обеща Лари.

Потърсиха опипом в тъмнината и накрая намериха факлата. След като преодоля затрудненията, свързани с използването на пръстите, Лари успя да измъкне клечка кибрит и я запали от пода. Факлата пламна и видяха къде се намират: в празно преддверие с мраморен под, което обаче им напомняше за познатите помещения на музея доста повече, отколкото странното място, откъдето бяха дошли. През все още клатещите се крила на вратата продължаваше да нахлува дим, но вече не така гъст.

— Да потърсим истинския изход — предложи Спаркс.

Обърнаха се и тъкмо да потеглят, когато крилата, висящи по някакво чудо на пантите, отхвръкнаха навътре. Тримата се извърнаха, готови за схватка. Но онова, което мина през вратата, не беше гневен противник от армията на неунищожимите, нито беше някой останал цял нападател, не — полуразкъсан труп със смазана глава, половин торс и единствена обезобразена ръка упорито се стремеше да се добере до тях. Пепеляви останки полуразложена плът се точеха зад него. Лицето непрестанно движеше полуоткъснатата си увиснала долна челюст, сякаш се опитваше да изрече хилядолетно проклятие. Оцелелият внушаваше по-скоро отвращение, отколкото опасения, но в очите му продължаваше да свети някакъв неугасим свиреп огън.

— Господи! — ахна Дойл и се отдръпна.

— Упорити мръсници, а? — каза Лари.

Спаркс взе ятагана от Дойл, пристъпи напред и с решителен удар отсече главата на полуунищожената твар. Съществото замръзна — светлината в очите му изгасна, ръката увисна и останките от тялото се свлякоха на пода. Главата се изтърколи настрани. Лари изтича към нея и с точен ритник я изстреля като футболна топка през отворената врата.

— И той бележи! — изкрещя Лари. — „Уикам“ побеждава „Лестър“ с един на нула в продължението! „Уикам“ печели купата!

Дойл се отпусна на колене, за да изследва останките: малкото, което можеше да бъде разгледано, вече се превръщаше в прах. Нищо не подсказваше, че някаква сила е била в състояние да оживи тези изсъхнали клетки хилядолетия, след като собственикът им е приключил жизнения си път.

— Какво виждаш, Дойл? — попита Спаркс и коленичи до него.

— Останките са абсолютно инертни. Душа или енергия — както и да се нарича онова, което е движило това нещо, сега от него няма и следа.

— Каква енергия?

Дойл поклати глава.

— Нямам никаква представа. Някакъв виталитет, но не живот. Напомня ми за сивите качулки. Енергия, извлечена от душата. Воля без съзнание.

— Значи черна магия, така ли? — полита изненадващо притихналият Лари.

— Можем да го наречем както си искаме — отговори Дойл. — Ще го категоризираме някак, но това няма да ни помогне да го разберем.

— При цялото си уважение към теб, докторе, не мога да проумея с каква цел искаш да разбереш тези гадни твари? Мен ако питаш, трябва да сме доволни, че се отървахме толкова евтино.

— Трябва да тръгваме — каза Спаркс и стана. — Такава експлозия със сигурност ще събуди и най-дълбоко заспалия пазач в Британската империя.

Излязоха от преддверието и се озоваха в коридор, който даваше основателни надежди, че ще ги изведе до изход.

— Не бих искал да бъда на мястото на пазача, който ще се разходи из тези развалини при обиколката си — призна Лари. — Настръхвам от тази мисъл.

— Как добре би ми дошла сега онази голяма глътка уиски, за която си говорихме, Лари — обади се Дойл.

— И аз копнея за нея, сър. Но нека първо се доберем до дома. Господи, никога не ми се беше налагало да разбия музей, за да изляза — възкликна Лари, явно очаквайки да му бъде зададен въпросът колко пъти е разбивал музеи, за да влезе.

— Вече знаем, че можеш да се справиш и с тази задача — успокои го Дойл.