Списъкът на седемте

20.Братя

Прекара в „Мелуин“ още три дни. Сутрин обикаляше без да бърза из магазините, в търсене на заместители на най-необходимите си лични вещи. Това го накара да си зададе един добре дошъл въпрос: от какво всъщност се нуждае човек?

Вечеряше продължително и по правило сам. Всеки следобед пишеше писма до Айлин и й казваше в тях нещата, които бе искал да й каже; и се надяваше един ден да може да го направи.

Последния следобед на рецепцията му предадоха писмо, получено за него. Пликът беше познат — идентичен с онзи, който бе получил в бившия си апартамент не чак толкова отдавна, като че ли в един друг свят: кремав велен. Думите бяха написани от същата женска ръка и въпреки че този път бяха не с печатни букви, а с ръкописни, почеркът несъмнено беше същият.

Прочете го три пъти. Опитваше се да намери успокоение в думите й. Даваше си сметка, че писмото е написано точно с такава цел. Кой знае, може би една слънчева сутрин в далечното бъдеще щеше да намери това успокоение. Но не и днес. Сложи го обратно в плика и го постави между страниците на една книга.

„Да, тук ще го намеря някой ден — мислеше той и сякаш виждаше този ден с удивителна прозорливост, — случайно, след много, много години. И благодарение на това, че времето лекува, няма да мога да си спомня с точност сладката, тъжна болка на точно този момент.“

Дойл събра нещата си — вече имаше две пътни чанти, а бе започнал от нулата — и същия следобед взе влака за Бристол.

Така, в пътуване от град на град, изминаха два месеца. Придвижваше се с влак, наемаше стая най-често анонимно, разглеждаше каквото имаше да се разгледа, прочиташе в библиотеката най-интересното от историята на мястото, провеждаше някой и друг разговор в пивницата с местните хора и накрая си тръгваше, задоволил любопитството си. На другата сутрин без предварителен план, без никакво обмисляне, избираше напълно случайно следващата си цел. Знаеше, че полицията вече не го търси, но бе избрал този начин на живот, за да се изплъзне на другите, чиито намерения не бяха толкова ясни.

Четеше вестници каквито му попаднеха, и преглеждаше страниците им за някакъв знак. Един ден в Северна Шотландия се натъкна на некролог в лондонски вестник отпреди две седмици — беше за сър Найджъл Гъл, бивш лекар на кралското семейство. Тялото било намерено в кабинета на дома му в провинцията. По всичко личало, че ставало дума за самоубийство.

Вече беше време.

Върна се в Лондон към края на март. Веднага нае стаи в „Мелуин“ и започна да живее както преди, сигурен, че животът му не може да се промени, докато не получи знак от Джек, уверен, че няма да чака дълго.

Една нощ, доста след преминаването на внезапна гръмотевична буря, докато наблюдаваше светкавиците, разкъсващи небето в далечината, на вратата се почука.

Отвън стоеше Лари. И кучето — Зевс — беше с него. Двамата бяха подгизнали от дъжда. Дойл ги пусна да влязат и им извади кърпи. Лари съблече палтото си, седна пред огъня и прие предложената му чаша бренди. Зевс легна в краката му. Лари гледаше танцуващите пламъци. Изпи брендито си на няколко бързи глътки. Изглеждаше странно смален, чертите на лицето му се бяха втвърдили. Дойл търпеливо го чакаше да проговори.

— Оставихме те на гарата просто така. Не ми хареса. Шефът каза, че си се намъчил достатъчно. И че си сторил повече, отколкото някой би имал право да поиска. Нямало нужда повече да те тревожим, така каза той. Той е шефът, нали знаеш?

— Не те обвинявам, Лари.

Лари кимна, благодарен за прошката.

— Първото нещо беше да погребем брат ми както подобава. Откарахме тялото у дома. Сложихме го в гроба редом с мама. Това беше добре.

— Да.

— После мистър Спаркс каза, че имал някаква работа в Лондон. Нареди ми да замина за Брайтън и да чакам там да ми се обади. Минаха седмици. Месец. Започнах да побеждавам на всички игри в кръчмата. Една нощ се появи с новини. Каза, че научил всички подробности по придвижванията на една шхуна. Същата, която отплавала от Уитби през първата седмица на новата година. Отплувала за Бремен. Ние също трябвало да заминем за там… Взехме първия пощенски кораб. Слязохме в Бремен. Започнахме да разпитваме — Джек го правеше, нали знае езика.

— Предполагам.

— Търсехме семейна двойка — мъж и жена — качили се в Уитби и слезли от въпросната шхуна. Оказа се, че май натоварили в трюма някакъв ковчег. Казали на капитана, че това било тялото на скъп роднина, когото искали да погребат на родна земя. Качили се в Бремен на влак и заминали на юг. И тук следата изстина. Проверихме всяка гара, всяка най-нищожна спирка между Бремен и Мюнхен. Опознахме Прусия по-добре от прусаците. Нищо! Вече ми се искаше да се върна и аз в своята родна земя, но тогава на него му хрумна още една идея…

— Залцбург.

— Точно така, сър — градът, където, както знаете, братята са били заедно на училище. Австрия. Стигнахме там и той буквално обърна града наопаки. Така попадна на един кочияш, който си спомни за двойка, отговаряща на нашето описание. Откарал ги в един съседен град, на два часа път. Казвал се Браунау. Браунау на Ин… Разбра се, че двойката наела къща и платила наема в брой. За щастие съседката им се оказа страшно любопитна — старица, която няма какво друго да прави, освен да дебне по цяла нощ иззад завесите… Да, видяла ги да пристигат. И да, наистина разтоварили голям дървен сандък от фургона. Единственият багаж, освен онова, което носели на ръка, и това направо я изумило. На всичко отгоре стояли будни до късно — лампите светели по цяла нощ. Живели там два месеца, без да обелят нито дума с нея — е, това не е много добросъседско, нали?

— Бяха ли още там, когато пристигнахте?

Лари поклати със съжаление глава.

— Бяха си тръгнали преди една седмица, поне така каза. Влязохме в къщата. Ако кажа, че вътре беше пълен безпорядък, значи нищо да не кажа: изглеждаше сякаш някой бе доближил пещ, беше я задържал наблизо, колкото да разтопи всичко наполовина, и после беше оставил нещата да изстинат. Всичко беше меко, стените бяха като желе… Просто не мога да си представя как са стояли прави.

Но Дойл знаеше за какво става дума — Блаватска го бе описала като опит да се проникне откъм другата страна.

— Бяха ли оставили нещо след себе си?

— Ковчегът. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Празен. Поставен върху купчина пръст, както в абатството.

— Нямаше нищо?

— Не, сър.

Дойл погледна Лари и сърцето му се сви. Идваше ред на лошите новини.

— И какво стана тогава, Лари?

— Решихме да ги проследим от там нататък — следата бе толкова прясна, само на седмица. Отведе ни на югозапад до едно малко градче в Швейцария, някъде между Цюрих и Базел. Курорт — идват хора, къпят се в изворите, посещават близкия водопад. Водопадът Райхенбах. Пет каскади. Над шейсет метра височина.

Лари поиска още бренди. Зевс внимателно проследи как Дойл налива и търпеливо изчаква Лари да го изпие.

— Пристигнахме. Проверихме в хотела до водопада. Да, казаха ни, въпросната двойка е тук от два дни. Качихме се при стаите им. Имаше следи, че някой живее там, но нямаше никого. Джек ми нареди да чакам пред вратата, докато той огледа от другата страна. Мина известно време. Изведнъж усетих, че нещо не е наред, и изтичах навън. От хотела тръгва пътека към планината и извежда на едно място, откъдето водопадът се вижда отгоре. Видях Джек да тича по пътеката. Хукнах и аз след него… За миг се скри от погледа ми и тогава чух изстрели от револвер, напрегнах всички сили, завих по пътеката и на една площадка пред мен видях Джек, вкопчен в човек, облечен в черно. Веднага разбрах, че е Аликзандър. Не знам кой беше стрелял, но те се бореха сякаш никой не беше улучен. Никога не съм виждал хора да си нанасят толкова жестоки удари. Силите им бяха равни, ударите им се редуваха, и двамата бяха окървавени, но никой не помисляше да отстъпи. Срам ме е да си го призная, но се парализирах от гледката. Просто не можех да поместя крак… И докато наблюдавах, забелязах, че Джек започва да развива малко предимство — едва забележимо или дори съвсем незабележимо, но схватката започваше лека-полека да се развива в негова полза. Аликзандър отстъпи крачка назад, опита се да нанесе удар с крак, но земята под краката му поддаде, надолу се посипа дъжд от камъни и пръст, после той загуби равновесие и в един безкрайно дълъг момент балансираше на самия ръб на пропастта. После полетя надолу… Но точно преди да изчезне от погледите ни, се пресегна с дяволска бързина, сграбчи Джек за ботуша, Джек се залюля, заби пети в земята, за миг се задържа, но тежестта на брат му го повлече и той полетя след него. Видях ги да падат, сър, стори ми се, че телата им се въртят и въртят във въздуха, сякаш цяла вечност.

По лицето му се стичаха сълзи. Дойл не можеше да помръдне.

— Намериха ли… телата им?

— Не знам, сър, защото в същия момент един куршум се заби в краката ми, аз вдигнах поглед и видях онази дяволска жена на пътеката над мен да се прицелва за втори изстрел…

— Лейди Никълсън?

— Да, сър. Така че побягнах и не спрях да бягам, докато не стигнах до гарата и не се качих на първия влак, който спря. Затова не знам дали са намерили телата. Но височината беше голяма, сър, и аз видях скалите на дъното — цели шейсет метра по-долу, и се опасявам, че мистър Джек Спаркс ни напусна преждевременно, много, много преди един толкова добър човек като него да стигне до средата на живота си.

Лари зарови лице в ръцете си и без да се крие, заплака горчиво. Дойл пое дълбоко дъх, за да смекчи болката в гърдите си, сляп за всичко, което ставаше около него, после сложи ръка през раменете на бедния човек и едва тогава сълзите му бликнаха, защото Джек си бе отишъл и те двамата бяха загубили своя единствен брат. Двамата мъже дълго седяха пред огъня, загубени в най-дългата лондонска нощ.

В седмиците, последвали случилото се на водопада Райхенбах, Дойл започна да чувства, че му липсва рутинността на ежедневието. Потърси работа и постъпи в малкото провинциално пристанище Саутси, край Портсмут, където започна живота си наново, погребвайки скръбта и объркването сред ежедневните грижи за здравето на жителите на това безгрижно морско градче. Самата незначителност на техните оплаквания тонизираше душата му. Малко по малко, съвсем бавно и почти незабележимо, изживяният ужас, който едва не го бе докарал до ръба на лудостта, избледняваше в съзнанието му.

Една сутрин той излезе от малката къща, където току-що бе завършил процедурата по лечение на коликите на едно дете, погледна ширналите се пред него зелени поля и прозрачните води на океана в краката си, проследи случайно проникналия през тежките облаци слънчев лъч и сепнато осъзна, че цял ден не беше мислил за Джек, Айлин или кошмарната нощ сред мочурищата.

„Оправяш се, Дойл“ — каза си той.

По-късно същото лято Том Хокинс — млад фермер от селцето, силен и здрав младеж, когото всички обичаха, заболя от церебрален менингит. Изправен пред най-сериозното предизвикателство в лекарската си кариера, Дойл премести пациента в дома си, за да може да се грижи за него както подобава. Сестрата на младежа, Луиз — свенлива и красива девойка, малко над двайсетте — изпълнена с всеотдайна сестринска любов, също се пренесе. Желанието им да помогнат на Том и неговото достойно поведение, когато разбра, че краят му е близо, сближиха Дойл и Луиз повече, отколкото си мислеха, че е възможно. Когато три седмици по-късно Том умря в ръцете им, последното му движение беше да вземе ръката на Луиз и да я постави в тази на Дойл. В края на лятото Дойл и Луиз се ожениха. Следващата пролет се роди първото им дете — дъщеричка, която кръстиха Мери-Луиз.

Усетил, че животът му най-сетне е изпълнен със смисъл и сигурност, Дойл за пръв път установи, че е в състояние да анализира безстрастно времето, прекарано в компанията на Джек. Той отлично съзнаваше, че нито някой от кралското семейство, нито някой държавен служител — все хора, на които Джек бе служил — би признал публично неговия принос, но от друга страна, той нито бе търсил, нито бе очаквал някаква лична награда.

Едва след много размисъл и дълги дискусии с обичната си Луиз, Дойл осъзна, че онова, което най-силно го безпокоеше, онова, което изникваше в съзнанието му, когато се събудеше нощем, бе фактът, че наистина един толкова жизнен, толкова благородно смел и толкова необикновен човек, така самопожертвувателно отдал живота си за кралицата и родината, е възможно да изчезне от лицето на земята без някой да го спомене с добро поне с една дума. Това бе върховна несправедливост. И макар да бе дал клетва по този въпрос лично пред кралицата — а тя го бе предупредила, че пак ще се обърне към него, когато потрябва — един ден Дойл измисли начин да удържи на клетвата си, но и да отдаде дължимото пред паметта на Джонатан Спаркс.

Същата нощ, след като жена му и детето му бяха дълбоко заспали в леглата си, той извади писалката, подарена му от кралицата, и седна, за да напише роман за живота на мистериозния им общ приятел.