Списъкът на седемте

11.Възмездие

Склонът, по който пътуваха, бавно се спускаше и не след дълго продължиха все така на югоизток успоредно на реката. Скоро излязоха на крайбрежната равнина. Въпреки че не отслабиха нито за миг внимание, никой от тримата не забеляза някакви следи от преследвачи и изобщо каквато и да било индикация врагът им да е забелязал, че са му се изплъзнали. Малко след като излязоха на равен терен, линията, по която се движеха, пресече друга, водеща на изток. По заповед на Спаркс Бари спря, скочи от кабината и премести стрелката, така че да продължат в посока, отдалечаваща ги от реката. Отново набраха скорост. Съблечени по ризи, Дойл и Спаркс прехвърляха с лопати въглища от тендера в желязната вагонетка и я избутваха с рамо до пещта. И въпреки брулещия ги студен вятър, скоро бяха плувнали в пот. Огънят бумтеше с все сила, парата беше с максимално налягане, клапата бе отворена докрай и те изтръгваха от железния си кон цялата мощ, която той можеше да им даде.

Спаркс не продума нито дума повече за брат си. Беше изпаднал в едно от онези състояния на пълна отчужденост, които не предразполагаха към задаване на въпроси. Тежкият, почти непосилен труд не им позволяваше да мислят за нищо друго. Бари управляваше като опитен машинист, вземаше завоите на ръба на обръщането, не намаляваше, когато на релсите се появеше някое загубило се домашно животно, и използваше единствено свирката и силата на волята си, като си помагаше с диви крясъци, за да прогони нещастните създания от релсите. Не един и двама началник-гари изскочиха смаяни, докато композицията им се пронасяше с рев и грохот край тях, а Бари само им махваше с ръка и предизвикателно докосваше шапката си. В очите на тези хора те без съмнение представляваха едно излязло от разписанието чудовище, застрашаващо да помете методичната подреденост на техния жп свят. Бари демонстрираше удивително добри познания за цялата плетеница от релси, опасващи графствата Кент и Съсекс, и не пропускаше нито една възможност да се прехвърлят от първостепенни на по-рядко използваните второстепенни товарни пътища. В един момент те поеха по линия, успоредна на друга, понесоха се по нея и настигнаха пътническия влак, превозващ новогодишните пътници от Дувър за Лондон. Бари заудря машината досущ като жокей, излязъл на финалната права на голямо конно състезание, заподскача, зави, размаха ръце и захвърля шапката си във въздуха, когато се пронесоха покрай смаяния машинист, оказал се в ролята на неволен съперник. Луда глава, най-чиста проба луда глава.

Доста преди да се стъмни Бари намали ход по необходимост, защото навлязоха в лабиринта от стрелки, глухи линии за извършване на маневри, отбивки и завои, задръстващи артериите на всеки основен път към Лондон. Целият аванс, който бяха натрупали по време на дивото препускане през провинцията, се стопи в тези последни няколко мили. Когато накрая спряха на едно отклонение, извело ги недалеч от дома на някакъв познат на Спаркс в Батърси, нощта вече беше паднала. Бари остана да се погрижи за влака, а Спаркс и Дойл отидоха до близкия оживен булевард и наеха файтон. Спаркс даде на кочияша адрес на другия бряг на реката, някъде на Странд.

— Къде отиваме, Джек? — попита Дойл. — Онези хора изглеждат напълно способни да ме намерят навсякъде.

— Те бяха в състояние да предвидят ходовете ни, които до момента бяха необходими и елементарно предсказуеми. Сега започваме нова игра. Най-сигурното скривалище на този свят е сред тълпата, а в Лондон има повече убежища, отколкото и най-добрата хрътка би могла да надуши за цял живот — обясни Спаркс, като бършеше с носната си кърпичка въглищния прах по лицето си. — Хей, Дойл, трябва да се видиш — черен си като асо пика.

— Ще ти бъда признателен, ако от сега нататък се консултираш с мен относно нашите планове, Джек — каза Дойл и неуспешно се опита да изтрие мръсотията от лицето си с ръкав. — Лаская се от мисълта, че от време на време ще родя някоя мисъл или мнение, което би могло да се отрази позитивно върху съвместните ни усилия.

Спаркс го погледна с развеселена доброжелателност, която скри под маската на сериозността, преди Дойл да успее да се обиди.

— Мисля, че последното не подлежи на спор. Трудностите, които преодоляхме последните няколко дни, биха разкиснали повечето хора до неузнаваемост.

— Благодаря ти за тази оценка. В такъв случай ще се осмеля да кажа по-направо, че бих искал да науча онова, което знаеш. Разбираш ли — всичко, което знаеш.

— Ти си опасно близко до това.

— Струва ми се, че близко вече не е достатъчно за моите нужди, Джек. Обещавам да пазя тайните, които ще ми довериш, до гроб. Надявам се, че досегашните ми действия са разсеяли всякакви твои съмнения дали заслужавам доверието ти.

— Нямам такива съмнения.

— Добре. Кога ще започнем?

— След като вземем гореща баня и седнем пред плато миди, раци и хайвер, заслушани в звука на тапи, отпушвани от бутилки маркови вина — отговори Спаркс. — Все пак става дума за Новогодишната нощ. Какво ще кажеш на това?

— Ще кажа — призна Дойл, — че това е план, зад който заставам безрезервно.

Файтонът ги остави по средата на Странд — един от най-оживените лондонски булеварди, който едва ли можеше да бъде по-претъпкан с хора, отколкото в тази празнична нощ. Намираха се пред входа на не особено привлекателен хотел. Опушена табела известяваше, че това е хотел „Мелуин“. Беше само малко повече от обикновен нощен приют за безимотни и много класи под дори най-бедните домашни условия, в които Дойл бе живял досега. И все пак това без съмнение бе едно от малкото места в този град, където двама покрити с прах от главата до краката след цял ден разтоварване на въглища джентълмени — или по-точно един джентълмен, придружаван от своя камериер — нямаше да привлекат повече от един незаинтересован поглед от страна на останалите клиенти и персонала.

Спаркс намигна на досетливия администратор, подписа книгата за гости като „Майло Смоли, Ескуайър“ и плати в брой за две съседни стаи на втория етаж, разположени до самото стълбище. Поискаха да се изкъпят и им беше предоставена възможността да го сторят в общата баня в дъното на коридора, където водните процедури определено бяха заинтригували доста повече от един-двама джентълмени. Докато се вслушваше без особен интерес в репликите, разменяни между къпещите се, Дойл осъзна, че въпреки повече от скромната си фасада, „Мелуин“ е нещо като междинна станция за цяла категория мъже. Когато излезе от банята, той за пръв път след обръсването на мустаците си и префасонирането на бакенбардите успя да види лика си в огледало. Тази промяна в комбинация с очилата с телени рамки и прислужническата прическа, която Бари майсторски му бе направил, го накара да се взре два пъти в лицето, преди да признае, че е неговото.

Окуражен от значителните промени във външния си вид, измит и обръснат, Дойл първи от двамата се върна в стаята си и с изненада откри до вратата непознат багаж, чисти вечерни дрехи проснати на леглото, и… високопочитаемия Лари, братът на Бари, който стъкваше огъня в камината. Очарован от неочакваната среща, Дойл едва се сдържа да не прегърне дребничкия им помощник, който, изглежда, бе също толкова доволен да се види пак с Дойл. Макар Дойл да изгаряше от желание да разкаже за невероятното им приключение, Лари вдигна ръка, за да го спре, преди да е произнесъл и дума.

— Извинявай, шефе, но брат ми вече раздаде картите, като започна от началото и стигна до края — до влака, искам да кажа — на тази действително безкрайно страна история… между другото, ако ми позволите този коментар, поздравления за новата ви прическа, докторе, разпознавам почерка на брат ми, сър — той беше чирак на един бръснар в продължение на няколко объркани месеца от живота си преди много време, разбира се, всъщност, ако трябва да си кажем истината, намерението му бе да служи на дъщерята на бръснаря — и съм длъжен да спомена, докторе, че по-късата ви коса в съчетание с отстраняването на бакенбардите ви напълно е постигнала желания ефект да отклони неуместния интерес на околните към истинската ви самоличност… ха, честно казано, ако не знаех, че сте вие, нямаше да ви позная.

— Виждам, че не си си губил времето, Лари. — Спаркс влезе в стаята, доизбърсвайки се с хавлиената кърпа. — Ти ли ще кажеш какво си открил, или да започна аз?

Лари обезпокоено погледна към Дойл.

— Няма опасност — успокои го Спаркс. — Докторът е пуснал толкова дълбоки корени в тайната почва на нашето начинание, че е необходим динамит, за да бъдат изтръгнати. Така че можеш да говориш напълно спокойно… не, почакай! — Спаркс присви очи и внимателно го разгледа, а Лари се усмихна свенливо, явно добре запознат с ритуала, който щеше да последва.

— Щом това ви доставя удоволствие, сър — каза той и намигна на Дойл: — Сега ще видите нещо интересно.

— Огледът на дома на Дръмънд ти е показал, че той не се е върнал, откакто посетихме къщата му, преди да заминем на север — два дни преди Коледа. Открил си лондонския адрес на лорд и лейди Никълсън: уединена двуетажна къща в Хампстед Хийт, иззидана с жълти тухли — къща, също толкова празна, колкото къщата на генерала, когато си отишъл там. Преди по-малко от час си се срещнал с Бари в любимото ви свърталище — „Елифант енд Каел“, където той ти е разказал за последните ни преживелици, докато сте пили две пинти пиво и сте яли… овчарска баница.

Лари поклати глава и широко се усмихна на Дойл:

— Видяхте ли? Обожавам, когато го прави.

— Хайде, Лари, кажи ми справих ли се добре.

— Във всичко, сър, само че не беше овчарска баница — тази нощ си хапнах с бъбреци.

— Разбира се, с бъбреци — нали е празнична нощ, решил си да се поразпуснеш — каза Спаркс, започна да се облича и тихо подхвърли на Дойл: — Трохите по палтото му.

— И мазното петно на шалчето му — посочи Дойл. Искаше да покаже, че е на обичайното си ниво. — Да не говорим за лесно доловимата миризма на евтина бира и остър тютюн, така характерни за някои места.

— Дево Марийо и Йосифе, само не и вие, сър!

— Продължавай, Дойл, разкажи му как стигнах до тези изводи.

Дойл огледа на свой ред недоверчивия Лари.

— Основната задача, с която си се върнал в Лондон, е била да определиш къде се намира генерал Дръмънд. Ако беше в града, съмнявам се, че щеше да имаш време да пиете по едно с брат си, а още по-малко щеше да успееш да намериш и да ни донесеш чисти дрехи. Така че бързината, с която си намерил отговора по този въпрос, ти е дал възможност да се захванеш с другото: не е нужна голяма съобразителност, за да се досетим, че си се захванал да търсиш лондонския дом на Никълсънови. По коленете и лактите ти е полепнал жълтеникав прах, но отсъствието на следи от протриване и скъсване доказва, че не се е налагало да правиш резки движения, а следователно двуетажният дом от жълтеникави тухли, който си посетил, по който си се катерил и в който несъмнено си влязъл, е бил празен. Лесно забележимата червеникава глина, полепнала по ръбовете и подметките на ботушите ти е особено характерна за хълмовете из Хампстед Хийт. Между другото „Елифант енд Каел“ е и моето любимо заведение, където съм изял много, много баница с бъбреци.

— Отлично, Дойл!

— Дявол… да… ме… вземе! — прошепна Лари, свали шапка в знак на уважение и поклати недоверчиво глава.

— Лари загуби дар слово и се налага да съобщим това във вестниците — подобно събитие се случва по-рядко от пълно слънчево затъмнение — изкоментира Спаркс.

— Аз си мислех, че ние с Бари сме единствените двама близнаци в този бизнес — обади се най-сетне Лари, който явно си възвръщаше способността да говори. — А ето ги двете половини на желъда, Рем и Ромул, езито и турата на една и съща монета. О, сър, колко добре постъпихме, че ви привлякохме на наша страна! — Гласът му звучеше напълно откровено.

— Благодаря ти, Лари, приемам думите ти като много висока похвала — отговори Дойл.

— Боже, какви старомодни сантименталисти имам край себе си — промърмори така, че да го чуят, Спаркс, оправяйки възела на папионката си.

Лари и Дойл се разделиха малко засрамени и Дойл се захвана с тоалета си, а Лари се зае да почисти трохите по палтото си.

— Лари, как стои въпросът с нашата вечеря?

— Девет и трийсет в „Крайтириън“: миди, изпечени в черупката си, варени раци, бутилка уиски — това ви очаква.

Не след дълго свършиха с приготовленията за жадуваното събитие и точно в девет и половина се появиха на входа на „Крайтириън“ — реномирано заведение малко по-надолу по Странд. Елегантните им костюми ги правеха неразличими от останалата част от прииждащата тълпа. Те бяха най-добрата възможна маскировка за тази лондонска нощ. Колко пъти студентът по медицина Дойл бе притискал нос във витрините, разглеждайки аристократите в естествената им среда с любопитството и завистта на презиращ ги антрополог, но никога преди тази нощ не бе имал шанса да прекрачи прага на едно от местата, които обитаваха тези редки екземпляри.

Спаркс бе добре познат на салонния управител. Край масата ги чакаше кофичка охладено шампанско и цяла рота зорко следящи всеки техен жест сервитьори дебнеха чашите им да не останат и за миг празни. Мазният управител лично ги приветства от името на заведението и от тук нататък върху тях буквално се изсипа порой от божествени деликатеси, всеки от които пълнеше устата със слюнка и можеше да предизвика подагра. Дойл просто нямаше време да каже дума между последователните всмуквания и отхапвания и се отдаде на пиршеството със самоотвержеността на истински гуляйджия. Парите на шампанското обгърнаха зловещата сянка, надвиснала над тях през последните дни, и мехурчетата му сякаш я отнесоха в забвение. Салонът около тях изглеждаше подвижен, весел и пълен със светлина, жените излъчваха прелестта си като истински атинянки, а мъжете сякаш бяха превъплъщение на херкулесовия идеал. Какво чудесно място! Какъв невероятен глад, каква динамична човешка раса! Чак след превъзходното фламбе от череши и разбити белтъци и още по-точно, след като пред него се материализира изневиделица ваниленият сладолед, едва тогава безтегловният балон на Дойловото върховно удоволствие започна бавно да се спуска в кръга на собственото му полезрение. Вечерята още не беше приключила, макар той да я възприемаше вече като сън. Нещо му казваше, че в мига, в който дискусията им, а до момента тя се развиваше безгрижно като проповед в понеделник, се насочеше към живота, който обграждаше този Олимп, щеше да се появи и сметката, която им предстоеше да платят… и то по повече от един начин.

Най-сетне сервитьорите разчистиха масата. Спаркс запали пура и затопли брендито си на свещ.

— Та… — започна той, вкарвайки нещата обратно в обичайния им ред, — … стана дума за брат ми.

Дойл не бе очаквал от него да започне с тази коз карта, но беше готов да приеме откровеността на този човек, винаги когато той му я предложеше. Затова кимна, скривайки нетърпението си, и се постара да фокусира мислите си, въртейки замислено чашата с ароматен Бенедиктин.

— Питам се дали и ти намираш като мен за обезпокоителен факта, че по същество надеждата на човека е окачена непосредствено върху концепцията ни за развитие на обществото? — поинтересува се Спаркс.

Тонът му беше открит и подканващ към разговор и беше далеч от всякаква реторичност. На Дойл му се бе налагало да изтърпява още по-заобиколни подходи към дадена тема с далеч по-малко основания някога да се стигне до същността на нещата, така че сега просто реши да изчака и да види как тази привидно несвързана с брата на Спаркс фраза ще постави началото на разказа за него.

— Да, Джек, и аз се безпокоя — отговори Дойл, влизайки в отредената му роля. — Ето, оглеждам се в този разкошен салон, размишлявам за удоволствието, което изживях тук, мисля си за тези чудесни, красиви хора край нас, не мога да забравя великолепната вечеря и се изкушавам да кажа, че… че това е най-доброто, което цивилизацията може да ни предложи: върхът на образованието, на научните постижения, на социалната еволюция… Но съзнавам, че подобно задоволство е временно. Просто една илюзия. Разбирам колко малка извадка представляват хората край нас от населението на света. Знам, че докато ние тук се опияняваме от собствената си изтънченост, на един хвърлей камък оттук има истинско царство на човешкото страдание и нещастие — по-ужасно от всичко познато досега. Което ме принуждава да се запитам: щом толкова много са тези, които кретат след нас, има ли някакъв смисъл в нашите достижения? И каква е ползата от собственото ни минаване през този живот? Какви дарове ще остави нашата епоха на следващото поколение, ако изобщо остави някаква следа?

— Не ние трябва да отговаряме на този въпрос — прекъсна размишленията му Спаркс. — Точно следващите поколения ще решат имали ли сме някакъв принос. Пак те ще отредят мястото на всяка предходна епоха. И дали тя ще остане запомнена по онова, което хората са сътворили с ръцете си, или с другото, което са измислили с главите си. От времето на кралица Елизабет е останала поезия, която ни говори, защото споделяме един и същи език. Египтяните са построили пирамидите, но знаем ли какви са били скритите им помисли? Дали великите им открития вече не са завинаги загубени? Кой знае, може би отговорът на твоя въпрос е много прост: има смисъл онова, което оцелее през времето.

— Но кое е по-важно? По паметниците, мостовете и жп гарите ни ли ще се оценява нашата епоха, или по науката и изкуството?

— Нашите увеличаващи се познания в областта на медицината определено имат известен принос в удължаването на човешкия живот — каза Спаркс.

— Да, но условията, наложени от нашия просперитет, са направили необходими някои от тези открития. В никакъв случай не бих искал да поставям под съмнение факта, че удобствата в живота на някои — добре, нека бъдат мнозина — се дължат до голяма степен на предмети, които сме се научили да произвеждаме масово. Но нека поставим на другото блюдо на везните тяхната цена — онова, което съпътства индустриализацията: нечовешките условия на труд, замърсяването на земята ни, отровения въздух. Без прогреса в медицината много от нас просто не биха преживели подобен „просперитет“. А какво да кажем за много хора от по-низшите класи, които наистина оцеляват, дори живеят по-дълго, но какъв е смисълът от всичко това, ако животът им е лишен от радост, от нежност, от време да се насладят на продуктите от своя труд?

— Да оставим мъките на нещастниците… всички хора страдат, нали така — всеки по свой собствен начин. Не ти ли се струва, че науката ни изведе в началото на една нова епоха? Помисли само за вълшебните изобретения, на които говорят, че скоро ще се радваме всички: електричество във всеки дом и моторизиран превоз… телефони и пишещи машини… подобрени комуникации и свободата да пътуваме… топлина и светлина вкъщи… край на неграмотността.

— Ти предполагаш, че в резултат от заобикалянето с тези нови и несъмнено разкрепостяващи достижения някои човешки качества ще претърпят фундаментална промяна, така ли?

— За кои качества говориш?

— Жаждата за власт. Импулсът да трупаш. Инстинктът да се защитиш за сметка на другите.

— Инстинктът да оцелееш — продължи с готовност Спаркс, сякаш Дойл бе казал точно онова, което той бе очаквал. — Което осигурява оцеляването на най-силните.

— За сметка на слабите.

— Също както в природата, като на състезание, Дойл — битка: за въздух, за светлина, за правото да имаш силен и привлекателен партньор за съвкупление, за нови територии и за храна. Природата наказва на съставните си елементи: Животът не изисква да сте агресивни, защото съм се погрижила на тази земя да има изобилие от блага. — Спаркс ожесточено почукваше с пръсти по масата, от което чашите дрънчаха.

— И когато животното, наречено човек, реши да даде изблик на тези си мощни импулси, както става във всяко друго царство в природата…

— Доминация, господство, алчност — коренът на хорските конфликти.

— Нямаме различия — резюмира Дойл.

Спаркс кимна. Очите му горяха с пламъка на прозрението.

— Това е неизбежно. Човек е обречен да се подчини на инстинкта да доминира, поради подсъзнателния императив за оцеляване. Това послание, което идва отвътре, е толкова силно и убедително, че потиска всички други чисто биологически импулси — състрадание, съчувствие, любов, което и да е от хубавите неща, така свещени за привилегированите в този салон… и то много след като физическото ни оцеляване вече е обезпечено и всяка сериозна заплаха за собственото ни съществуване е елиминирана.

— Значи става дума за парадокс — заключи Дойл. — Дали самата неистова жажда на човек да живее не представлява най-голямата опасност за нашето оцеляване?

— Ако в най-скоро време не се убедя, че природата на човека проявява склонност доброволно да измени курса си, ще се съглася с думите ти — каза Спаркс, наведе се напред, снижи глас и впери поглед в Дойл. — Като доказателство ще ти разкажа историята на живота на някой си Аликзандър Спаркс. Роден в богато семейство и обичан първороден син. Всичките му прищевки били удовлетворявани и той се радвал на всички удобства, достъпни за едно човешко същество. Израсъл в обстановка, в която грижите за него стигали до абсурд. Светът на привилегированите и богатите постепенно се разтварял пред него като цвета на вечерна иглика. Показало имунитет срещу тези вредни влияния, момчето скоро демонстрирало забележително праволинеен и несломим характер. Ненаситно любопитство. Студен и пресметлив интелект на гений. Воля като закалена стомана. Едно изключително дете, както и да се преценява… През първите си години той останал настрани от капризите на съдбата. Баща му бил командирован с дипломатическа мисия на другата страна на земното кълбо и момчето израсло сред жени, които били готови на всичко, само и само да задоволят и най-странната му прищявка. А в центъра на този кръг от обожателки бил поставен истински бисер — неговата майка. Била изключителна красавица, жена със собствен стил, със здрави морални устои и необикновен интелект. Робски оглупяла по отношение на сина си и посветила се на него без остатък. А той започнал да гледа на себе си като на богоизбран, като на китайски император с абсолютна власт над територия, която се простирала докъдето стигал погледът му. Момчето бродело из горите на семейното имение и вярвало, че има власт не само над хората наоколо, които за него били обикновени поданици, а се чувствало господар и над вятъра, водата и дърветата. Неговият свят бил рай, в който той бил богът… И ето че един ден от неговото пето лято обожаващата краля майка изчезнала от погледа му — за ден, после два, три… просто ей така. И дори опустошителните му пристъпи на ярост — неговото най-силно оръжие в значителния му арсенал — не били достатъчни да предизвикат незабавното й появяване. При това никой от поданиците не давал никакво обяснение, а само си намигали и се хилели с усмивката на Джоконда. И така дошъл четвъртият ден, когато отново му позволили да влиза в нейната спалня, а там за негово изумление и ужас той видял в ръцете й отвратителен узурпатор. Безпомощно, набръчкано, червенолико създание, което пикаело и мяукало като котка. Бебе. На момчето му трябвал един само миг, за да прозре будещата съчувствие и прискърбно прозрачна стратегия на малкото чудовище, но за негова изненада майка му се хванала в капана на този дребен демон, който имал наглостта да лежи пред погледа му върху гърдите на майка му и да му се подиграва, изисквайки и приемайки ласките й, които — и в това нямало никакво съмнение — били предназначени за него и единствено за него.

— Ти? — тихо попита Дойл.

Спаркс поклати глава.

— Сестра ми. Даже имала и име: Мадлейн Роуз. Китайският диктатор бил достатъчно мъдър да почувства, че когато врагът има преимущество, най-добре е да отстъпи и да изтегли войските си, за да може да атакува друг ден. Така че се усмихнал и не изразил никакъв протест пред това ужасно предизвикателство, но бил напълно наясно с опасността, която го грозяла. Прикрил отвращението си, че такова дребно и безпомощно създание може да упражни влияние, достатъчно да заплаши славното му царуване до момента. Как било възможно това изчадие така недвусмислено да хипнотизира жената, която поне досега го боготворяла безрезервно? Момчето напуснало спалнята, а картата на света в главата му била натрошена на парчета. Но то с нищо не дало дори и намек за чувствата си. Инстинктът му за оцеляване му казвал, че най-безопасната стратегия срещу безпрецедентното предизвикателство била да накара поданиците си да продължат да вярват, че нищо не се е променило — нито в кралството, нито в самия крал. Така, в надежда, че побърканото захласване на майка му по претендента ще отмине, както отминава треска, изтекла седмица, после втора, след това цял месец. Изучавал противника си безстрастно, задоволявайки любопитството си по отношение на слабостите му, и карал майка си да вярва, че той също намира отблъскващия лигав вързоп така възхитителен, както и тя. Дори понесъл колективното робско преклонение на поданиците си пред хипнотичното въздействие на малкото чудовище, макар да намирал за нетърпима склонността на тези тъпи жени да дърдорят безкрайно с него на тази тема! Оставял ги да си говорят, наблюдавал съперника да се радва на обичта им и не спирал да мисли за отмъщение. Постепенно спечелил доверието на майка си, окуражавал я да му говори за нещото и се надявал, че някак ще намери ключа за ужасната му власт над хората. Изучил дневния ред на демона: спане, събуждане, плач, ядене, изхождане — с това способностите му май се изчерпвали, — но мистерията на магнетичното му въздействие оставала неразгадана. С натрупване на това знание нараствала и неприязънта му, а с нея и решимостта да предприеме някакви действия — бързи, решителни и безмилостни… Не след дълго, в една топла лятна нощ, когато всички в къщата легнали да почиват, той се прокраднал в спалнята на майка си. Тя изглеждала дълбоко заспала. Чудовището лежало в люлката си по гръб, било будно, хилело се с беззъбата си усмивка, гукало, щастливо подритвало с ръчички и крачета и сякаш арогантно вярвало в собствената си неуязвимост пред хорската подлост, която китайският диктатор бил склонен да вижда зад всяко усмихващо се човешко лице. Лунен лъч осветил очите му, за миг погледите им се срещнали и той усетил как стоманената му решимост е на прага да се стопи… почувствал през тялото му да минава вълна на съжаление и срам от омразата му към това малко създание, приискало му се да го подържи в ръцете си и да позволи на щастието, което се излъчвало от него, да го обгърне с топлата си, благотворна и изцеляваща сфера на любов и прошка. Почувствал се неудържимо притеглен в орбитата на чудовището, където били попаднали толкова много хора преди него, и едва в последния миг успял да откъсне погледа си. Ужасил се, осъзнавайки как без малко сам не попаднал в клопката му. И за пръв път осъзнал напълно опасността, която представлявал малкият демон.

— Не… — изтръгна се от устните на Дойл.

— Взел една малка сатенена възглавничка, сложил я върху лицето на нещото и я натискал, докато то не спряло да рита с крачета и ръчички и не застинало неподвижно. Не се чул нито звук, но в мига, в който умряло, майка му се събудила с писък на уста! Колко зловредно било въздействието му! Поддържало връзка с нея до самата си смърт. Китайското императорче избягва от стаята — майка му го е видяла да се надвесва над люлката, в това няма никакви съмнения — но когато тя станала и видяла неподвижния резултат от нощния му труд, мозъкът й превъртял. Тя надала толкова сърцераздирателен писък, че ако можел да стигне в нощта до небесните врати, сигурно би ги изкъртил. Момчето легнало разтреперано в леглото си, а риданията на майка му се забивали дълбоко в леденостудените ъгълчета на сърцето му. Щял да съхрани този звук в паметта си и през идните години той щял да му доставя по-голямо наслаждение от хиляда целувки наведнъж… Майка му припаднала. Минути по-късно цялата къща се потопила в море от скръб. За изненада на императора, той трябвало да изтърпи утешенията на потресените си поданици — тъпи селяни, внушили си, че и той трябва да е опечален колкото тях. Но озадачеността, с която реагирал, изглежда само затвърждавала това тяхно убеждение и те го притискали още по-силно към развълнуваните си гърди. Майка му отново изчезнала в усамотение. Но този път жените с готовност му докладвали за състоянието й: днес отново се влошило, през нощта не била добре… този път успяла да си почине… тази сутрин отново не приела храна. Радвал се на начина, по който тази жена приемала справедливото си наказание. Изтекла една седмица и тогава се върнал баща му: той така и не бил видял узурпатора. Очите му потъмнели от състрадание, когато приветствал малкия крал, но след като прекарал един час зад затворената врата на спалнята на майка му, той излязъл, отишъл при сина си и го отвел насаме в стаята. Не казал нито дума. Взел брадичката му в ръка, повдигнал я и задълго впил в очите му поглед, изпълнен с подозрение. Този поглед издавал, че майка му наистина го е видяла онази нощ, но в него се четяла и известна неувереност, да, подозрение имало, но не и обвинение. Кралят знаел как да охранява входа за мястото, където криел своята тайна. Не издал пред баща си нищо: нито съжаление, нито слабост… нито някакво човешко чувство. Гол поглед — открит и безизразен. Момчето усетило как нещо измества подозрението в погледа на баща му. Там се появил страх. Баща му знаел. А момчето знаело, че той е безсилен срещу него. Мъжът излязъл от стаята. А кралят разбрал, че бащата никога вече няма да отправи предизвикателство към неговата власт… Погребали нещото в светлолилав ковчег, украсен с венци от пролетни цветя. Момчето тихо стояло, наблюдавало безстрастно как поданиците му вият от скръб, позволявало на минаващите покрай гробчето да слагат ръце на главата му, от една страна, прощавайки им по този начин за сторените от тях грехове, а от друга, гледайки на това като на знак на преклонение пред единствения им и истински господар. След погребението майка му отново излязла сред хората, но той почувствал, че между тях нещо непоправимо се е променило. Тя никога вече не го погледнала с онази любов от времето преди появата на претендента. Всъщност изобщо отбягвала погледа му. Повече не му разрешавали да влиза в спалнята й. През следващите няколко дни станал неколкократно свидетел на тихи разговори между родителите му с много сълзи, които мигновено се прекъсвали, когато присъствието му бивало забелязвано, но той бил уверен, че не го заплашват никакви открити действия. Бащата се върнал към задълженията си в Египет. Момчето прекарвало все по-дълго и по-дълго в изолация, която му допадала, отдало се на учение и самовглъбение, по време на което усещало колко много е пораснала силата му. С течение на времето пелената на мълчанието се разпростряла от майка му върху останалите поданици в кралството му. Вече нямало никакви преструвки, че го обичат. Отношенията му с по-нископоставените се свеждали до две неща: власт и доминация. Той притежавал неограничен запас и от двете. Тронът отново бил негов.

— Мили боже! — промълви Дойл, изтривайки една сълза от окото си. — Господи, Джек…

Но Спаркс изглеждаше удивително неразвълнуван от собствения си разказ. Той спокойно отпи от питието си и продължи студеното си безстрастно изложение:

— През следващото лято жената установила, че отново е бременна. Новината останала скрита от момчето, а като допълнителна предпазна мярка няколко месеца преди раждането и доста преди състоянието й да стане очевидно, багажът на Аликзандър бил събран и той бил изпратен в интернат. Момчето отдавна жадувало да разшири сферата на своето влияние отвъд стените на градината. „Свежа кръв“, казвал си той, жадно разглеждайки приветстващия го нов свят, населен не само с възрастни, които не били в състояние да го затруднят с нищо сериозно, но и с цели батальони момчета на неговата възраст, които сигурно щели да се противопоставят на сетивата му с твърдостта на нешлифован диамант. Какво предизвикателство! Едва ли щял толкова леко да убеди глупаците да сложат корона на лисицата и да й издигнат трон в курника. Както и да е, на следващата пролет, далеч от Аликзандър, се родил втори син.

Този път Дойл премълча въпроса си.

— Да, Дойл. На сцената излязла моя милост.

— И пуснаха ли го някога близо до теб?

— О, и двамата научихме за съществуването на другия едва след много години. Аликзандър оставаше в училище както по време на сроковете, така и през ваканциите… дори Коледната. А през лятото го изпращаха при наши далечни роднини в Европа. Родителите ми го посещаваха веднъж годишно — в продължение на една седмица по Великден. Баща ми, който бе служител в дипломатическия корпус, се пенсионира, за да бъде близо до майка и мен. И въпреки че лошото веднъж вече се бе случило, двамата успяха да намерят мъничко утеха в семейството, което сами си създадохме. Поне на мен така ми се струваше тогава, но аз все пак не знаех нищо за миналото. Чувствах се добре и се радвах на обичта им. Изобщо не подозирах за съществуването на брат ми, докато не стана време и аз да тръгна на училище. Един ден един работник от конюшнята — човек на когото доверявах малките си момчешки тайни и когото обичах най-много измежду цялата прислуга, се изпусна и спомена за момче на име Аликзандър, което преди много години яздело конете. Родителите ми не бяха изговаряли това име, но когато ги изправих пред факта, че в конюшнята ни е влизало и друго момче, те признаха за съществуването му. Аз, разбира се, не възприех сдържаността им по въпроса като резултат от някакви по-специални чувства по отношение на Аликзандър — безсмислено е да ти обяснявам, че никой никога не обели дума за покойната ми сестричка — но след като научих, че имам по-голям брат за когото не знам нищо, щях направо да умра от любопитство. И понеже скоро ми стана ясно, че те няма да го задоволят, започнах неуморно да разпитвам слугите за това тайнствено момче. Те обаче явно бяха получили заповед да не говорят нищо на тази тема, така че завесата от мълчание около личността на Аликзандър само допълнително разпалваше интереса ми. Напразно опитвах да се сдобия с адреса му, за да мога тайно да му пиша. Отправях молитви към Бог колкото може по-скоро да ме запознае с момчето, което, бях убеден, че съществува единствено, за да ми служи като компаньон, защитник и съучастник в поразиите, които вършех.

— Но така и не го научи, нали? — попита Дойл, обезпокоен от възможността за подобно развитие на нещата.

— Едва след две години непрестанно умоляване и след шест месеца договаряне. Условията, на които се споразумях с родителите си, бяха следните: не трябваше никога да му пиша, нито да получавам писма от него и не трябваше никога да оставам сам в компанията му. Приех с готовност тези ограничения. Същата година всички заедно отидохме да посетим за Великден брат ми. Бях на седем години, а той на тринайсет. Запознахме се официално, със стискане на ръцете. Той беше крайно впечатляващ — висок, як, с черна коса и очи, от които не можеше да откъснеш поглед. Струваше ми се, че е роден да бъде душата на всяка компания. Родителите ни не смееха дори да помислят да ни оставят сами, но след няколко часа, през които той излъчваше наслаждение от нашата компания и особено от моето присъствие там, тяхната бдителност поотслабна. Така че когато се връщахме от празничния обяд и завихме покрай стобора само няколко метра пред тях, брат ми ме дръпна встрани от погледа им, пъхна ми някаква бележка в ръката и настоя да я скрия от тях и да я прочета, когато остана сам и съм абсолютно сигурен, че никой няма да ме види. В допълнение към бележката ми даде и черен излъскан камък, за който каза, че бил талисман и представлявал най-ценното му притежание, така че настоявал да ми го подари. Приех всичко с удоволствие и за пръв път в живота си съзнателно скрих от родителите си нещо важно. Така бе забит първият клин между моя живот и техния, така се отвори първата пукнатина — вярно, едва доловима, и всичко това беше резултат на напълно съзнателна постъпка от страна на брат ми.

— И какво пишеше в писъмцето?

— Абсолютно невинна ученическа проза: дневният му режим, предаден в най-големи подробности, победите и горестите в класната стая и на игрището, анекдоти за най-колоритните му съученици, предупреждения какво сам да очаквам от училището, как да се спогаждам с връстниците си и да бъда в добри отношения с учителите — все неща, разказани с уверения тон на по-мъдър, по-зрял от мен брат, възползвал се от шанса да даде напътствия на по-младия си повереник, стъпил на прага на собствената си кариера в образованието. Написано в стил сякаш се познаваме, откакто сме се родили. Приятелски, благодушно, без изблик на особени емоции, доста забавно — накратко казано, точно онова писмо, което мечтаех да получа от идеализирания в мислите ми по-голям брат. Нищо скрито, което би могло да разстрои родителите ми, ако някога намереха това писмо, чиято тайна аз опазих. Нито намек за някакво самосъжаление, че майка ми и баща ми са забравили за него. Никакви оплаквания от тяхната незаинтересованост. Точно обратното — той споменаваше за тях с много уважение и обич, благодареше им за възможностите, които са открили пред него чрез обучението точно в това училище, споделяше, че би искал един ден да им даде повод да се гордеят с него и че мечтае да им се отблагодари хилядократно. Той много ловко бе скрил въдицата точно в последния параграф на писмото. Цялото това простодушие, тази сърдечна радост от откриването на един брат, за когото не е подозирал, всичко това представляваше доказателство колко хитър, не, по-скоро лукав, бе този изключителен човек. Наистина злият му гений намекваше за съществуването си едва в края на посланието.

— И каква бе тя?

— „Макар да е ясно, че всеки трябва сам да се справи със собствените си проблеми, обикновеният факт, че си жив, братко, ми дава онази тайна сила да продължа, която винаги съм търсил“ — Спаркс изрече думите тихо, но с мрачна прецизност. — Стоическият му кураж, подмятането за някакви проблеми, останали неназовани — о, колко сдържано и едновременно с това колко възвишено звучаха тези думи в ушите ми! — а намекът, че аз бих могъл да облекча болката на този бляскав архетип по някакъв достоен за седемгодишно момче начин, ме измъчваше с неподозирана сила. Бях наистина много зелен, за да се противопоставя на искане, отправено по толкова завоалиран начин. Думите му оставяха в мен впечатлението, че той има по-точна представа за възможностите ми, отколкото аз самият. Струваше ми, че в тях звучи обещание един ден той, със своята мъдрост, да ми ги разкрие, да ме поведе към откриването на собствената ми идентичност и аз се надявах да я намеря в партньорство с него… та ако ще би и срещу целия свят. Ако бе поискал от мен, още в това първо писмо, да се хвърля върху острието на щик… е, бях готов да го направя!

— Отговори ли му?

— Завършваше с инструкции как да му пиша, ако реша да го сторя. Училищната управа имаше строги и недвусмислени заповеди от родителите ми да прехващат и да им препращат цялата кореспонденция, пристигаща на името на Аликзандър. Затова аз трябваше да адресирам писмото си до негов съученик — без съмнение е имало цяла групичка негови последователи, готови да му служат вярно по всякакъв начин — и то щяло да му бъде предадено. И разбира се, скритият характер на нашата кореспонденция само подсилваше ентусиазма ми. Писах му веднага и буквално разкрих сърцето си пред него. Целият ми копнеж да имам подобен пример за подражание просто се изля като пролетен ручей. Откровено казано, проявих се като пълен глупак.

— Ти си бил още момче — обади се Дойл.

Но Спаркс не беше готов да се самоизвини по подобен начин. Очите му се бяха свили като карфици и от тях бликаше чиста омраза. Той доизпи на една глътка брендито си и направи знак да му донесат още едно.

— Никога не съм разказвал тези неща на никого. Не съм споменавал дори дума за всичко това.

Дойл разбираше, че Джек няма да потърси утеха в кухото съчувствие, което той можеше да му предложи. Затова премълча. Донесоха питието на Спаркс и той се подкрепи солидно, преди да продължи.

— Изпратих му писмото си. Той естествено бе очаквал отговора ми и бе направил необходимото кореспонденцията ни да продължи. Беше проблематично дали ще може да ми пише, а директното изпращане на такова писмо бе изключено. Измисляйки абсурдна история за родителска жестокост, той бе вербувал братовчеда на един от адютантите си — тих и надежден младеж, живеещ в селото недалеч от нашето имение. Получавайки пощата, носеща подписа на братовчед му — а след първите няколко пробни писма ние си пишехме поне два пъти седмично — този човек яхваше велосипеда си, идваше до имението и оставяше писмата в тенекиена кутия от сладкиши, която бях полузаровил в основата на един стар дъб. От една страна, аз имах отпреди навика често да ходя там, понеже това дърво беше забележителността на имота, а от друга, мястото се намираше извън зоната на пряката видимост от къщата… Така започнахме да си кореспондираме с брат ми. Писмата ни бяха дълги и в тях ставаше дума за какво ли не. Широкият обхват на интересите на Аликзандър, способността му да прониква до скритите механизми на нещата и най-сетне умението му да ми ги обясни на разбираем за мен език, бяха просто поразителни. Той имаше дълбоки познания по история, философия, изкуство и наука. Беше в състояние да въвлече учителите си в дискусия на ниво, което далеч надвишаваше всичко, до което някога са се докосвали в университета, и го правеше така непринудено и с толкова очарование, че те гледаха на него повече като на колега, отколкото като на ученик. Неговото училище в славното си минало бе дало на страната няколко поколения депутати в парламента и не един или двама премиери, и на този фон всички смятаха, че в негово лице имат възпитаник, какъвто се среща веднъж на цяло поколение — обърни внимание колко лесно свикват хората с някои мисли… Но Аликзандър се бе постарал да блести не само в учението, а и в обществото. Той вече бе осъзнал, че крайната цел — а тя бе удивително ясно формулирана въпреки крехката му възраст — ще изисква от него перфектност както в съдържанието, така и във формата: маниери, глас, гардероб. В резултат на тази самодисциплинираност, още на дванайсет години той можеше не само да бъде приет, но и определено да заслужи уважението във всеки клас, както и във всеки кръг от хора, независимо от възрастта. А за да развие физиката, от която имаше нужда, за да постигне целите си, той стриктно изпълняваше система изтощителни упражнения, прекарвайки сам в спортния салон часовете, които другите деца прахосваха на игрището или в срещи с родителите си. И толкова фанатично се придържаше към собствената си програма, че на тринайсетгодишна възраст го бъркаха с двайсетгодишен младеж. И какъв бе резултатът от този стремеж към самоусъвършенствуване… към усвояване на неговата религия, ако предпочиташ? Той гледаше на конвенционалните обреди на християнството, които му се налагаше да изтърпява, като на досадни неудобства, ако не и с истинска подигравка. Знам това, защото го споделяше с мен в писмата си. Рисуваше сам себе си като аватар11 на самоусъвършенстването: първият от новата раса — тази на по-висшия човек. Успях да възприема неговите идеи, без родителите ни да забележат, и това промени юношеските ми години. Искрено смятах да стана негово точно копие. Превърнах се в негов ученик.

— Без това да ти навреди?

— В ни най-малка степен. Съветите, които той ми даваше, и уменията, които развих благодарение на тях, ми бяха от огромна полза. Без никакво колебание бих препоръчал да бъдат заложени в основите на която и да е амбициозна образователна система. Но брат ми така и не ми разкри за какво ще бъдат използвани тези качества. А и неговите възпитатели така и не го попитаха — подобно всеотдайно преследване на съвършенството е толкова рядко и озадачаващо явление в объркания ни свят, че те сигурно са останали напълно залепени от блясъка на Аликзандър.

— И каква е била целта му, Джек?

— Разбрах това едва с времето. Той не се издаде през всичките тези години дори с намек пред мен, да не говорим за някого другиго.

— Но ти вероятно си подозирал нещо.

— Нито веднъж не ми мина през ум да поставя под съмнение мотивите му…

— И все пак неговата истинска природа сигурно се е показала, макар и непреднамерено.

— О, имаше индикации, но те останаха така умело замаскирани, че дори най-опитният детектив не би могъл нито да направи връзка между тях, нито да ги интерпретира правилно поотделно.

— Какви точно индикации, Джек? — попита Дойл, който чувстваше, че около гърлото му започва да се стяга някаква яка примка на ужаса.

— Инциденти. Случайни съвпадения. Например месец преди да се видим за пръв път, един от съучениците на Аликзандър умрял мистериозно. Децата се занимавали с пчеларство от чисто академичен интерес, в рамките на научната програма. Намерили момчето една вечер близо до пчелните кошери. Било нажилено до смърт, буквално хиляди пъти. Решили, че е замислило някаква пакост и е искало да разгневи пчелите, но е проявило невнимателност. Било от близките помощници на брат ми, но във връзката им нямало нищо, което да възбуди нежелан интерес. Никой не знаел, че напоследък често се карали. Никой не можел да знае, че няколко дни преди това момчето се противопоставило на поредната команда на Аликзандър, заплашило да напусне групичката на неговите съмишленици и да разкрие тайните им.

— Какви тайни?

— Клетви, подпечатани с кръв, мъчителни изпитания за новоприетите в групата, измъчване на малки животни — всичко правено уж по детски, но отиващо далеч отвъд границите на нормалното. Искам да кажа, до този „нещастен случай“. Никой не е знаел, че момчето било подмамено да отиде при кошерите чрез бележка от името на един от адютантите на Аликзандър… но написана от самия него след точно имитиране на почерка на другото момче. В бележката ставало дума да се срещнат. Споменавало се за същото намерение да се избяга от сферата на влияние на Аликзандър. Но когато момчето отишло на срещата, било ударено по главата, паднало в несвяст, бележката била прибрана, а тялото му захвърлено сред кошерите.

— И ти е разказал всичко това? — недоверчиво попита Дойл.

— Ще стигна и до този момент. Когато се видяхме за пръв път, спомням си, че ми направи впечатление любопитната огърлица, която Аликзандър носеше: пчела, вкаменена в кехлибар.

Дойл смаяно поклати глава.

— Има, разбира се, и други неща. През есента на тринайсетата година на Аликзандър в града, край който се намирало училището, били регистрирани странни неща. Известен брой млади жени, всички от почтени семейства — ще вметна, че става дума за общество над средната класа, където животът дотогава се развивал без сътресения — съобщили, че по време на вечерните си разходки имали чувството, че са следени. Някои от тях дори се оплакали, че неизвестен човек надничал през прозорците на спалните им. Никоя така и не видяла лицето му, а само в няколко случая зърнали тъмна фигура на мъж, облечен изцяло в черно — едър мъж, в това всички били уверени. Държал се на разстояние, никога не се приближавал много, не правел нищо опасно… но чувството на заплаха, което се излъчвало от него, било буквално осезаемо… Веднъж, през една от тези нощи, едно от момичетата се събудило и видяло въпросната фигура надвесена над леглото й. Била парализирана от ужас, напълно неспособна да извика за помощ, а фигурата безшумно избягала през отворения прозорец. Този инцидент дал повод на местната полиция да предприеме незабавни и решителни действия. На младите жени било забранено да се разхождат късно вечер. Завесите на прозорците трябвало да се спускат, а самите прозорци — да се заключват. Организирани били граждански патрули из кварталите, където се появявал неизвестният. Мерките изглеждали ефикасни — сигналите спрели изведнъж и цяла зима никой не съобщил, че го е видял. С наближаването на пролетта бремето на тези извънредни мерки казало думата си: прозорците отново оставали отворени, за да влезе през тях свежият въздух, нощните разходки пак зачестили… Така продължило до една нощ в началото на април, когато най-красивото момиче на града било нападнато край реката. Нападнато и изнасилено. След като задоволил страстта си с нея, нападателят изпаднал в пристъп на ярост и я пребил жестоко. Не видяла лицето му. Не казал нито дума, не изпуснал нито звук. Единственото, което могла да каже за него било „черна фигура“.

— Бил ли е Аликзандър между заподозрените?

— По време на следствието били разпитани и училищните власти в училището на Аликзандър, макар всички да били убедени, че става дума за зрял мъж, за което свидетелствували ръстът и силата му — най-вероятно същият онзи мъж, който бил забелязан предишната есен. Освен това всички ученици били през нощта в спалните помещения. И всички имали алиби, че са били в леглата си по време на нападението.

— Е, това поне е лесно да се уреди. Бил е брат ти, нали?

Спаркс кимна.

— В тялото му се събудил интерес към нежния пол и гладът трябвало да бъде задоволен. Аликзандър рядко сдържаше апетита си, и то само като упражнение по самоконтрол. Той изпитваше презрение към непохватно организираните запознанства с девойки, предлагани от училището и обществото като ритуали по ухажване. Издебнал нещастните девойки и нанасял удара си без колебание и угризения. Моралните задръжки, свързани с подобен акт, попадали изцяло извън догмите на неговата философия. В едно от писмата си той ми писа: „Подобни съображения са само детинско извинение за слабаците и нерешителните. Повечето хора живеят с куража и убедеността на крави, отглеждани за кланицата. Свръхчовекът взема от света онова, което иска — и често светът е преизпълнен с желание да му го даде — без да се вълнува от последиците“.

— Ако не го хванат!

— По негово мнение, шансовете това да стане били твърде малки, за да го е грижа. Той беше невероятно убеден в способността си да надхитри всекиго. Между другото, нападението, за което ти разказах, станало два дни преди да се срещнем с него. Гладкото черно камъче, което ми даде тогава, било взето от коритото на реката, където било озлочестено девойчето, като трофей от победата.

Дойл с мъка преглътна отвращението си.

— Сигурно е станало дума за изнасилването по време на вашето посещение. Не събуди ли то някакви съмнения у родителите ти?

— Убеден съм, че въпреки опита, който имаха — а нали си спомняш, че по отношение на него останали само мрачните съмнения, защото никога нищо не било доказано със сигурност — моите родители тогава още не проумяваха уникалната поквареност на съзнанието на Аликзандър.

Още — Дойл обърна внимание на тази дума.

— Местността наоколо била претърсена с много шум и олелия, но естествено, от нападателя не били намерени никакви следи. Това било престъпление не от страст, а на студена преценка, така че той не оставил никакви улики след себе си.

— И повече не извършил никакви престъпления? — В гласа на Дойл звучеше съмнение.

— Не в този град. И не веднага след това. По искане на Аликзандър неговите професори му уредили да прекара следващото лято в Залцбург с идеята да изучава химия и металургия в местния университет. Той отделил доста време и на шпагата и рапирата, посещавайки знаменитата академия по фехтовка — едно умение, което скоро овладял до съвършенство. Не забравяй… говоря ти за момче на тринайсет години! Дневният му ред бил много стегнат. През деня работел върху научната си подготовка — представяш ли си: едно пале сред посивели бради и коси измисля нови съединения, получава нови сплави в лабораторията и трупа знания, които още тогава вече били енциклопедически. А нощем… нощем шлифовал уменията си да се прокрадва незабелязано. Аликзандър свикнал организма си да има нужда от малко сън — час, най-много два — което му оставяло цялото време след полунощ до изгрев-слънце да броди, където пожелае. Но нощните му занимания били също така целенасочени като научните и имали за задача да поставят на изпитание хладнокръвието му и да калят нервите му.

— Как по-точно?

— Влизал в чуждите домове. Седял с часове в спалните им. Сливал се със сенките по ъглите. Хората минавали на сантиметри от него, а сърцето му не ускорявало ритъма си. Наблюдавал ги да спят, взимал малки доказателства за посещенията си — да, своеобразни трофеи, той винаги постъпвал така — но сред тях никога нямало ценни предмети, чиято липса можела да се забележи. Зрението му постепенно се приучило да прониква в тъмнината с лекотата, с която другите виждали по пладне. Започнал да предпочита тъмнината пред дневната светлина, така че прекарвал часовете на деня изключително в затворени помещения и потъвал в изучаване на науката. Към края на това австрийско лято Аликзандър можел да се движи в нощта като дух — безшумен и невидим… Нощта преди отпътуването си за Англия си позволил единственото утоляване на апетита, които сдържал през всичките тези месеци. Имало едно особено момиче, в чиято спалня случайно попаднал още в началото. Обичал да я гледа как спи — това толкова силно го възбуждало, че той често я посещавал, без да го усети. Била русокоса девойка на седемнайсет години, дъщеря на проспериращ бюргер и притежавала изключително съблазнително тяло, чиято притегателна сила се увеличавала от това, че тя не съзнавала красотата му. Интересът му към нея се развил в перверзна форма: той започнал да я следи през деня. Открил тръпката да стои до нея в магазина, да се разминава с нея на улицата и да отговаря на вежливата й усмивка, но така и не намерил куража да я заговори. Струва ми се, че това момиче събудило в гърдите му трепета на истинската любов. Написал няколко стихотворения, посветени на нея. Една нощ оставил една роза във вазата й до прозореца. Аликзандър набирал смелост с всяка поредна визита и започнал да си позволява да отмята завивките и да докосва къдрите й. И докато гледал възлюблената си да спи, той започнал да усеща как всеки неин несъзнателен жест събужда у него все по-силно желание. Бленувал да й се разкрие, да я притисне до себе си и да се слее с нея. Но идвал денят и Свръхчовекът изпитвал презрение към тези чувства, надигащи се от кладенеца на душата му: недопустимо било да допусне да стане уязвим пред прищевките на друго сърце… И така, през последната нощ на престоя си в Австрия Аликзандър се вмъкнал в стаята й за последен път. Напоил кърпичката си с хлороформ и я притиснал върху прекрасните устни на възлюблената си. Пренесъл я незабелязано от стаята й в близката горичка, нахвърлил се върху нея и задоволил похотта си като нощен демон. Когато й се наситил, отнесъл я още по-навътре, приспивайки я всеки път, когато се размърдвала, завързал ръцете и краката й и нежно я положил върху купчина елхови клонки. Когато изпадналите в паника съселяни на следващия ден най-сетне я намерили, Аликзандър вече бил на палубата на пощенския кораб, на път за Англия.

— Не я е убил значи?

— Не. Нито я пребил, както постъпил с другото момиче. Струва ми се, че този път чувствата му били много по-сложни, много по-лични, най-сетне много по-различни от всичко, което бил изпитвал дотогава. Двете войнстващи половини в душата му не можели да надделеят една над друга и този път инстинктът да смачка и унищожи се оказал по-слаб. След завръщането си Аликзандър ми писа за „летния роман“. А когато аз му отговорих с, предполагам, значителна доза скептицизъм — а може би по-скоро невежество, защото всичките ми знания за отношенията между мъжете и жените идваха от онова, което той ми бе разказал — той ми изпрати като доказателство — отрязан кичур от косата й.

— Винаги се е опитвал да те направи свой съучастник.

— Но колкото и малко да знаех, в момента, в който усетих онази руса къдрица върху дланта си, през тялото ми за пръв път мина неспокойната тръпка на някакво зловещо предчувствие за истинската същност на брат ми. Нещо неприятно се излъчваше от онази къдрица… може би някакъв нематериален остатък на страдание. Някак почувствах, че нещо не е наред. Опитах се да го изхвърля от мислите си, да го потопя в потока край стария дъб и цяла седмица не писах на Аликзандър. В следващото си писмо той не спомена повече за нея, нито изрази някакво неудоволствие, че не съм му отговорил, и нещата продължиха както си бяха. Аз с облекчение зарових безпокойствата си, решавайки, че нещо ми е станало. Подновихме кореспонденцията си…

Сервитьорите намалиха светлината на газовите лампи в салона. Оркестър в другата стая засвири валс от Щраус. Симпатични двойки излязоха на дансинга. Веселото настроение, обхванало присъстващите, въртящите се около тях танцьори някак не се връзваха с личната трагедия на Спаркс. Той беше забил поглед в чашата си, чертите на лицето му се бяха изопнали, погледът в очите му беше трескав.

— Така продължихме. С писма. Посещения по Великден. Единственото прекъсване бе, когато заминах с родителите си за Европа. Но дори тогава, като се завърнахме, ме чакаше цял куп писма. Аликзандър се държеше с мен напълно коректно — впрочем, както и аз с него — винаги искаше да чуе как се развивам и никога не престъпи границите, които нашите родители така зорко следяха да не бъдат нарушени. Никога не прояви нещо по-различно от братска загриженост по отношение на мен. Или поне така предполагах. Сега осъзнавам, че той е сравнявал темпа на моето развитие със своето, използвайки записките, които старателно си бе водил. Бях нещо като опитен плъх в лабораторен експеримент… мисля, че искаше да се убеди в правилността на собствените си методи за възпитание на подрастващия Свръхчовек. Струва ми се, че държеше още да се убеди, че скоростта на моя напредък изостава от неговата собствена — той съвсем не беше от онези учители, които биха се радвали, ако учениците им ги надминат… Когато влезе в последната година на гимназията, а аз израснах до неговата възраст и размери от времето на нашето запознаване, потокът писма от него секна без никакво предупреждение. Писах му неколкократно с все по-нарастващо безпокойство. Никакъв отговор. И още по-зле — никакво обяснение. Чувствах се като че ли ми бяха отсекли един от крайниците. Писах и пак писах, умолявайки го да ми отговори, да ми каже какво прегрешение съм извършил. Защо се бе отказал от мен?

— Сигурно е изпълнил задачата си по отношение на теб.

— Не. Намерението му бе да ме шокира, да ми демонстрира колко бързо може да оттегли благоволението си, да посее семето на ужаса в душата ми и да затегне по този начин примката си, като ме направи още по-зависим. Изминаха четири месеца. Въображението ми роди хиляди варианти на катастрофи и нещастия и така стигнах до един момент, в който вече бях готов да се отърся от личната отговорност, решавайки, че за случилото се по някакъв начин са виновни родителите ми. Приех, че са разкрили връзката, която поддържахме, и са предприели решителни мерки да я прекъснат, като например са преместили Аликзандър някъде далеч. Започнах действително да допускам, че те наистина са толкова непочтени и отмъстителни, колкото той деликатно бе започнал да намеква в писмата си през последната година. Безрезервната обич, която видимо изпитваха към мен, не можеше да разсее тези подозрения, а напротив, само ги засилваше. Винаги когато се осмелях да се осведомя за неговото здраве, а аз не смеех да го правя прекалено често, те ме уверяваха, че Аликзандър бил добре и в цветущо здраве. Знаех, че това е само лъжа! Той сигурно страдаше, откъснат от мен вследствие на някакви мерки, които те бяха предприели, почти усещах със съществото си, че той е също така отчаян и нещастен. Исках да им отмъстя, без да им доставям удоволствието да се уверят, че са ме наранили, така че започнах да крия чувствата си от тях, издигайки помежду ни същата каменна стена на вежливо безразличие, което бях видял Аликзандър да прави в тяхно присъствие. Те веднага доловиха, че има нещо не наред, но аз отказах да се поддам на умоляванията им и отхвърлих съмненията им, че съм се разболял. През цялото време не спирах да броя дните до Великден, когато аз и Аликзандър най-сетне пак щяхме да сме заедно. За мое удивление родителите ми не направиха дори опит да отменят срещата, но това само затвърди убеждението ми, че подлостта им е от най-висша категория… Когато най-сетне се видяхме, Аликзандър не показа ни най-малко недоволство от тях и се държа с мен все така сърдечно както винаги досега. Помня, че седяхме на верандата, пиехме чай от хибискус — какво олицетворение на идеала за английско семейство! — и дискутирахме предстоящото постъпване на Аликзандър в университета. Събрах всичките си ресурси за самоконтрол, на което Аликзандър ме бе научил така добре, и се възпротивих на всички импулси да го дръпна настрани и да измоля от него истината за отдръпването му. Непоносимо дългият следобед се изнизваше и едва към края му най-сетне ни се откри дългоочакваната възможност да разменим няколко думи насаме. Вече бе станало традиция да се връщаме пеша през градините, разделени на двойки: братята — десетина крачки напред, родителите — след тях. Нито лицата, нищо жестовете ни издаваха каквото и да било. Той каза само няколко думи, но те отекнаха в мен точно с онзи заговорнически тон, който жадувах да чуя от месеци: „Направи така, че да заминеш това лято за Европа. През юли. Сам!“. Предложи да опитам със Залцбург, известен с музикалната си академия. Искането му ме изуми. Как да го направя? С какви средства? Идеята далеч надхвърляше възможностите ми да я осъществя. Той каза, че всичко зависело само от мен, но да съм имал предвид, че това щяло да бъде най-сериозната задача, която щял някога да ми възложи. Заклех му се, че ще опитам. Че ще направя всичко по силите ми. „Трябва да успееш — настоя той — На всяка цена.“ В този миг родителите ни се показаха иззад завоя и това беше краят на тайния ни разговор.

— Искал е да се срещне насаме с теб — обади се Дойл.

— Това, разбира се, предположих и аз. Веднага след като се прибрахме у дома, аз се захванах с откровено досадните ми дотогава уроци по цигулка. Онова, което преди ми бе налагано, сега се превърна в най-любимото ми занимание. Неочакваната ми всеотдайност не предизвика никакви съмнения, а само бе окуражавана от родителите ми, които обичаха музиката. За моя изненада открих, че имам някаква дарба към този инструмент — природата направо се бе отнесла към мен с непонятно разточителство. Не след дълго можех да изтръгвам от струните мелодиите на цяла една тайна вселена и се чувствах, сякаш някой ми бе открил един непознат език, който намирах в много отношения за по-изразителен от речта. От време на време изказвах разочарованието си от липсата на учители, адекватни на бързо подобряващото се ниво на моето умение. Веднъж подхвърлих, че съм чувал за музикалната консерватория в Австрия, където повечето таланти на нашата епоха са намерили подходяща среда за своето израстване до световната сцена… И ето че след няколко седмици родителите ми ме попитаха какво мисля за идеята да постъпя във въпросната академия през наближаващото лято. Престорих се на безкрайно изненадан и ги обсипах с безкрайните си благодарности за загрижеността и щедростта им. На следващия ден написах на Аликзандър, както се оказа, последното писмо, което му изпратих. То съдържаше многозначителната фраза: „Работата е свършена“. Не получих отговор. В средата на юни родителите ми ме придружиха до Брайтън — с мен щеше да пътува и един от прислужниците ни — откъдето потеглих за първото си самостоятелно европейско приключение. Вятърът наду платната към Континента. Два дни по-късно вече бях в Австрия и веднага постъпих в залцбургския лицей, където потънах в учене. Очаквах да дойде юли и Аликзандър да ми даде знак, че е пристигнал…

Дансингът беше препълнен с гуляйджии. Оркестърът започна да опитва шлагерите на деня, наближаваше полунощ. Тълпата изглеждаше обладана от някаква френетична енергия. Хората сякаш се колебаеха между искрената възбуда от случая и задължението да се веселят.

— И обади ли ти се?

Спаркс вдигна поглед към Дойл. Очите му бяха прозрачно чисти. Дойл разбра, че му се позволява да надникне в най-тайните кътчета на душата на този човек.

— Не по начина, по който очаквах. През втората седмица на юли бях извикан в кабинета на ректора. Там беше и моят прислужник. Горкият човек беше ужасен и восъчноблед. „Какво се е случило?“ — попитах аз, но се досетих за отговора, преди да го чуя.

Дойл попиваше всяка дума. Очите на всички останали в салона бяха насочени към големия стенен часовник, висящ над бара. И когато започнаха да изтичат последните секунди на умиращата година, тълпата започна да скандира на глас:

— Десет, девет, осем…

— „Трябва незабавно да заминеш за Англия. Още тази нощ!“, ми каза ректорът — продължи Спаркс, повишавайки глас, за да надвика тълпата. — „Станал е пожар.“

— Седем, шест, пет…

— „Мъртви ли са? Родителите ми мъртви ли са?“

— Четири, три, две…

— „Да, Джон — отговори ми той. — Да, мъртви са.“

Отброяването свърши и в салона изригна нестроен хор от възгласи. Във въздуха излетяха навити гирлянди. Затракаха кречетала. Близки се зацелуваха, непознати се запрегръщаха. Оркестърът поде някаква мелодия. Дойл и Спаркс останаха да седят сред врявата. Погледите им бяха впити един в друг.

— Аликзандър — каза накрая Дойл, макар да знаеше, че Спаркс не може да го чуе. Той сам не се чуваше.

Спаркс кимна. Без да каже нищо, той стана от мястото си, хвърли пачка банкноти на масата и тръгна през тълпата към изхода. Дойл го последва. Придвижването му беше по-скоро като на ръгби нападател, пробиващ си път към линията, докато Спаркс правеше това с хирургическа прецизност. Двамата намериха път през лудницата край вратата и се изтръгнаха на улицата. Дойл преодоля насрещно движещата се тълпа и се добра до приятеля си, който стоеше под една улична лампа, встрани от празнуващите. Опитваше се да запали пура. Поеха встрани от хорския поток по една малка уличка. Не след дълго излязоха на реката. На другия бряг на Темза гърмяха илюминациите на новогодишни фойерверки и разноцветните малки експлозии се отразяваха в леденостудените черни води.

— Трябваха ми два дни, за да се прибера у дома — продължи Спаркс след дълго мълчание. — Къщата просто я нямаше. Превърнала се бе в купчина пепел. Местните хора твърдяха, че пламъците се виждали на цели мили. Изпепеляващ пожар. Започнал през нощта. Петима от прислужниците също бяха загинали.

— Бяха ли телата…

— Това на майка ми изобщо не бе намерено. Баща ми… той някак бе успял да се измъкне от къщата. Намериха го недалече от конюшнята. Обгорял до неузнаваемост. Вкопчил се в живота, издържал цял ден и непрестанно питал за мен, надявал се да ме дочака. Когато усетил, че краят му наближава, събрал всички сили, за да издиктува на един свещеник писмо. Писмо за мен. Свещеникът ми го даде веднага щом пристигнах.

Спаркс гледаше към другия бряг. Духаше студен вятър. Дойл потреперваше във фрака си, но държеше прекалено много на приятеля си, за да обръща внимание на това дребно неудобство.

— Баща ми пишеше, че преди много години съм имал сестричка, умряла на петдесет и три дни. Брат ми Аликзандър я убил в люлката й, а майка ми едва ли не станала свидетел на злодеянието. Това била причината, поради която ни държали разделени и не ми казали за него години наред, и пак заради това сега, когато майка ми и той си отишли от този живот, той ме умоляваше да зарежа компанията на брат ми завинаги. Още от самото начало в Аликзандър имало нещо не наред. Нещо нечовешко. Мозъкът му бил блестящ и фалшив като черен диамант. Противно на здравия разум те все хранеха надеждата, че той ще се промени към по-добро. Позволили тази надежда да се подхранва от лъжите, с които Аликзандър ги залисвал. И ето че сега, за втори път — за което баща ми обвиняваше само себе си — платили ужасната цена за отслабването на бдителността си. Това беше краят на писмото.

— Трябва да е имало още.

Спаркс погледна Дойл.

— Свещеникът направи всичко възможно да ме предупреди, че баща ми е бил в състояние на дълбок шок и че вероятно — Бог да благослови душата му! — съвсем не е бил на себе си през последните няколко часа от живота си. Така че не трябвало да приемам като Светото евангелие всичко, което му бил продиктувал. Погледнах го право в очите: познавах този човек, знаех го още от детството си. Приятел на семейството, мил, добронамерен. И слаб. Усещах, че крие нещо от мен. Бях достатъчно добре запознат с постулатите на светото учение, за да го заплаша в очите с проклятието на Юда, ако ме е излъгал за последната изповед на баща ми. Това бързо го разколеба. Предаде ми и втората част от писмото. Прочетох я. Стана ми ясно, че онова, което свещеникът се бе надявал да бъдат налудничави бълнувания на един умиращ човек, чийто мозък е раздиран от непоносима болка, всъщност е самата истина… истина, на която е трудно да се повярва.

Спаркс помълча, събирайки сили, за да преведе Дойл през последните пластове към ядрото на своя кошмар.

— Баща ми държеше да науча, че бракът на родителите ми не е бил от лесните. Сблъсъкът на две воли, на два независими характера. Познали пламъка на изгарящата страст, но и си причинявали неописуема скръб. Оказа се, че по време на съвместния им живот той е обичал и други жени. Не се извиняваше. Не очакваше нито съчувствие, нито да бъде разбран. Малко след раждането на Аликзандър проблемите им стигнали до толкова трудна фаза, че той приел назначението в Кайро като опит да се разделят. Засегната от решението му, майка потърсила утеха, посвещавайки се изцяло на малкия им син, очаквайки от Аликзандър да изиграе в нейния живот роля, за каквото той бил особено неподходящ. Ефектът бил печален… Сестра ми била зачената по време на кратък и неуспешен опит за помирение. Баща ми се върнал в Египет. Не узнал, че жена му е бременна. Разбрал едва седмици след раждането. Докато успее да се освободи от задълженията си, за да се върне в Англия, трагедията вече била факт. Майка била потресена — от една страна, тя отчаяно жадувала за успокоителната, безусловна любов на Аликзандър, без която вече не можела, от друга — било невъзможно да забрави ужасната сцена, на която станала свидетел. Баща ми искал да изпратят момчето далеч, да се освободят завинаги, като се отрекат от него. Но колкото и силно да било раздвоението й, майка ми заплашила, че ще се самоубие, ако той стори това. Поставен в невъзможност да направи каквото и да е, баща ми отново заминал. Година по-късно, в последен опит да спаси брака си, той окончателно се върнал от странство и успял да се споразумее с нея на компромис, в резултат на който отпратили Аликзандър надалеч, майка забременяла за трети път и двамата закърпили съюза си покрай втория си син. Този син решили да отгледат заедно. Син, който щял да бъде обичан и от двамата, а не само от единия: струва ми се, че те не бяха нещастни през годините на ранното ми детство. Съвсем не. Изглеждаха ми по-скоро отдадени на новия живот, който си бяха създали, и като че ли бяха сключили примирие.

Спаркс хвърли фаса от пурата сред силното течение. Дойл вътрешно кипеше. Опита се да се стегне, защото знаеше, че му предстои да чуе най-лошото.

— В нощта на пожара баща ми се прибрал в стаята си рано. Почел малко, после заспал пред камината. От съня го изтръгнал гласът на майка ми, която извикала от болка. Когато отишъл в стаята й, намерил я завързана към краката на леглото. В същия миг бил ударен отзад и паднал в несвяст. Когато се свестил, видял се на свой ред завързан за един от столовете. Майка ми все още била на леглото. Тялото й било възседнато от смътно различимата фигура на насилващ я мъж. Фигура, изцяло облечена в черно. Тя крещяла като обезумяла. Извергът свършил каквото правел, обърнал се и се усмихнал. Баща ми разпознал в него своя по-голям син.

Дойл се извърна. Задушаваше се, въздухът не му достигаше. Чувстваше, че му се повдига.

— Аликзандър изобщо не бързал да се разделя с тях. Вече бил убил всички слуги в къщата. Описал им с най-отвратителни подробности как умрял всеки от тях. Държал родителите ми в това положение повече от четири часа. После полял леглото с газ. Запалил една от пурите на баща ми и седнал до майка ми. Дръпнал силно няколко пъти от пурата, за да разгори огънчето. Забил върха в плътта й и й казал да не се безпокои за молитвите: нямало да бъдат изпратени в ада, след като ги убиел, за греховете им към него — те вече били в ада, това било адът. А той, техният мъчител, бил Сатаната…

Аликзандър развързал баща ми и му казал да избира: или да прави за последен път любов с жена си, или да се бие срещу него. Баща ми се хвърлил върху него в сляпа ярост. Все още бил силен и здрав мъж, но Аликзандър лесно се справил с него, действайки безмилостно и майсторски. Удрял го и пак го удрял, но така, че да остане на ръба на безсъзнанието, после му давал възможност да дойде на себе си и започвал отначало, но всеки път внасял нови нюанси в изтезанието. Онова, което му казал, убедило баща ми, че този звяр, в чиито ръце се намирали, не можел да има нищо общо с човешките същества. В един момент той просто потънал в спасението на тъмнината… Събудил се от страшна горещина. Кожата му била на мехури, а стаята била в пламъци. Леглото заедно с майка ми било изгоряло. Без сам да знае как, успял да излезе от стаята в коридора. Цялата вътрешност на къщата била обхваната от пожара. Хвърлил се навън през един от прозорците. При падането си счупил краката. Изпълзял настрани от къщата и бил намерен от моя приятел от конюшнята.

Спаркс тежко въздъхна. Беше се привел напред и лицето му бе скрито в сенките. Дойл се наведе през перилата и повърна в реката. Кашляше и се давеше, но изпитваше облекчение да освободи тялото си от алкохола и скъпите деликатеси. Храната в корема му сякаш се бе развалила от ужасния разказ. Изчака главата му да се проясни.

— Съжалявам… — Установи, че може само да шепне. — Извини ме…

Спаркс кимна едва доловимо и му даде възможност да се пооправи.

— Пожелах да видя тялото на баща ми. Свещеникът отново се възпротиви, но май вече му липсваше убеденост. Приятелят ми от конюшнята ме заведе при един навес, единствената оцеляла от огъня постройка, където измъкнатите изпод развалините тела бяха сложени на маси и покрити с гумирани чаршафи. Не познах лицето на баща ми. Погледнах ръцете му. Златната му венчална халка се бе разтопила и отново застинала в безформен пръстен около оголената кост на пръста му. Тогава забелязах, че огънят е обгорил останалата плът по дланта на тази ръка в странен мотив. Разгледах го внимателно и по-късно се сетих откъде ми е познат… През време на службата си баща ми беше донесъл от Египет голямо количество антични предмети. Цяла стая в дома ни беше отделена за колекцията му. Но аз винаги се захласвах пред един медальон с формата на окото на Тот. Забелязвайки интереса ми, баща ми ми го подари за седмия ми рожден ден. Когато се срещнахме за пръв път и Аликзандър ми даде черния камък, който бил най-ценното му притежание, аз отговорих на жеста му, като му изпратих в писмо медальона си. Скоро след това баща ми забеляза липсата му. Казах му, че съм го загубил, докато съм плувал в реката, но не съм сигурен, че ми повярва… Знаех, че Аликзандър има навика да носи медальона по време на нощните си акции. Той усещаше някаква мистична сила в него и вярваше, че му помагал да остава невидим. Така разбрах, че всичко, което баща ми бе издиктувал на свещеника, е истина. Той бе успял да откъсне медальона от врата на Аликзандър по време на боя. Искал да умре, стискайки го в ръка. Знаел, че аз ще го видя и ще разбера какво се е случило.

Дойл вече се бе посъвзел до степен да попита с нормален глас:

— Но Аликзандър си го е взел обратно, нали?

— Да, но не преди той да остави отпечатъка си върху дланта му.

— Намериха ли Аликзандър?

— Изчезна, сякаш се изпари — поклати глава Спаркс. — Изобщо не се появи повече в училището. Неговият план обхващаше много години. Две от основните му цели вече бяха осъществени. Той вече бе далеч. Три седмици след погребението при адвоката му се получи пакет, адресиран до мен. Подателят не бе упоменат. В безстрастен стил се описваше убийството на едно момче край кошерите, нападението над девойката край реката, гаврата с германското момиче. Обясняваше се произходът на всички предмети, които Аликзандър ми бе давал за спомен в течение на годините. И съдържаше това: последният и най-отвратителният от всичките му трофеи.

Спаркс държеше медальона в ръката си.

— Запазил си го — изненада се Дойл.

— Нищо друго не ми остана — сви рамене Спаркс. — Имах нужда от… — Той се затрудняваше да намери думи. — Трябваше да организирам по някакъв начин чувствата си.

— За да отмъстиш.

— Повече от това. Не, не искам да кажа, че стигнах до това решение за една нощ… Търсех смисъла… Нуждаех се от цел. Не знам дали си представяш какво е да си на дванайсет години и целият ти свят да бъде пометен с един-единствен удар… всичко, в което вярваш и което цениш, да бъде заличено просто ей така…

— Разбирам те, Джек.

— В света има зло, което е на свобода. Бях живял в сянката му. Бях усетил вкуса му. Бях видял най-гадните му резултати. Това зло процъфтява в едно тяло и една душа, появили се на този свят по същия път, по който съм дошъл и аз. Съвсем съзнателно се бях поставил на негово разположение и бях позволил да бъда моделиран от носителя на това зло по негов образ и подобие. — Спаркс отново погледна Дойл. Стори му се съвсем млад и изпълнен с ужас.

— Дали не бях и аз като него? Трябваше да си задам този въпрос, Дойл, надявам се, разбираш това. Ами ако в мен е жив същият онзи гаден и ненормален дух, който го е тласкал към страшните му престъпления? А аз бях само дванайсетгодишен!

Сълзи изпълниха очите на Дойл, който изведнъж осъзна какъв ужас бе изпълвал ума и сърцето на момчето, превърнало се в този търсещ разбиране мъж, изправен пред него. Да понесеш такава скръб, да изживееш подобна загуба… това… наистина бе трудно да си представиш такова нещо. И той не можеше да предложи на приятеля си никакво утешение, просто защото не можеше да има утешение… друго, освен мълчаливите му искрени сълзи.

— Трябваше да приема, че уменията, които бях усвоил благодарение на брат ми, няма да отидат напразно — проговори развълнувано Спаркс. — В тях не е заложен някакъв морал и те не притежават етична стойност — това са просто инструменти, неутрални и полезни. Трябваше да повярвам в това, трябваше да го докажа сам на себе си: може да има повече от един вид Свръхчовек. От мен зависеше как да ориентирам компаса си и аз реших: моята Полярна звезда ще бъде правосъдието, не самозалъгването или вманиаченото самобоготворене. Идеалът ми ще е животът, а не посяването на смърт. А след като съдбата ми е отредила да бъдем с него от една кръв, тогава аз съм длъжен да възстановя равновесието на везните, нарушено от присъствието му на този свят — аз ще стана проводник на силата, противопоставяща се на тъмнината, пред която брат ми е отстъпил. Аз ще изчистя петното от фамилното си име или ще умра, докато опитвам. Ето такава е моята мисия. Да му се противопоставям, да провалям намеренията му. Да се превърна в неговото възмездие.

Думите му съживиха застиналия пулс на надеждата в гърдите на Дойл. Двамата стояха мълчаливо и гледаха реката.