Списъкът на седемте

7.Е. П. Б.

След два часа, с пълен стомах, Дойл седеше сред скромна групичка трансценденталисти в залата на един от местните театри и слушаше Е. П. Блаватска да защитава тезата си от центъра на сцената. Нямаше дори катедра, не се виждаха записки — тя импровизираше и макар по-късно да му бе трудно да възстанови както съдържанието, така и изложението на беседата, в момента ефектът беше направо хипнотизиращ.

— … така че никога не е съществувал религиозен водач с тежест и признание, който да е предложил нова религия. Нови форми, нови интерпретации — да, това да, но истините, на които тези откровения се базират, всъщност са по-стари от самото човечество. Тези пророци — и то по собствените им признания — никога не са били основоположници. Думата, която самите те предпочитат, е посредници. Никога никой от тях — от Конфуций до Заратустра и от Исус до Мохамед — никога не е заявявал: „Аз създадох това!“. Онова, което са казали, може да се сведе до: „Това получих и на него ви уча!“. Същото може да се каже и за днешния ден.

Блаватска постепенно се разпалваше и очите й заблестяха като сапфири. Възпълната й нисичка фигура сякаш порасна, а английският й — доста неуверен и неравен в началото — започна да се лее в граматически безукорен сребрист поток.

— В съвременния свят съществува свещена мъдрост, която засенчва жалките ни представи за историята: говоря за книги с древен произход, за огромни хранилища, претъпкани с тях, останали скрити векове наред от погледа на западната цивилизация… Ще спомена като пример само за северните будисти в Тибет, които притежават триста двайсет и пет тома, информацията в които надвишава петдесет до шейсет пъти тази в така наречената Библия — знание, събирано в течение на двеста хиляди години човешка история. Ще повторя: двеста хиляди години старателно регистрирана човешка история. „Но това предхожда християнството! Що за твърдения!? Тя трябва да е луда! Трябва да й бъде попречено да говори!“ — възмутено би възкликнал преблаженият архиепископ, изправил се в Кентърбъри7. Да, чувам вика му…

Тя сложи ръка на ухото си и слушателите весело се размърдаха. Дойл огледа залата и погледът му попадна на индийката, която бе пътувала с него във влака — сега тя седеше един ред по-напред, усмихваше се на Е. П. Б. и одобрително кимаше.

— Кой е бил най-жестокият акт от страна на християните по отношение на техните предшественици? Как са започнали те фанатичното и систематично унищожаване на Древното знание? Интересува ли ви отговорът? Григорианският календар. Колко просто наистина: година първа! Времето започва с раждането на пророка от Назарет — о, имало няколко не кой знае колко важни събития и преди този момент, но датирането им станало в обратна посока — назад от Великия момент, назад в праха на незначителното. Ние от Истинската църква ще решаваме кога започва времето. И така с един-единствен удар се доказало, че средството за писане е по-могъщо от сабята… Не знам дали наистина проумявате колко опустошително, колко принизяващо е въздействието на това решение върху цялата предшестваща го история? Не знам започвате ли да усещате коварството на този акт, роден не от традиционната християнска набожност, а от страха да се изправиш пред нелицеприятни истини — но за сметка на това истини, противопоставящи се на интересите на онези, в чиито ръце е властта — акт, целящ да пресече захранването на човешкия прогрес от най-чистите извори на духовна сила, с които хората някога са разполагали или до които изобщо някога биха могли да имат достъп!

Смели думи, за да ги изречеш в една християнска страна. Дойл не можеше да не се възхити на куража на тази жена и на повече от очевидния здрав разум в доводите й. Очакванията му, че ще се наложи да изтърпи неясните брътвежи на объркана мистичка, не се бяха сбъднали.

— Да, някои неща не могат да бъдат отречени на ранните християни. Били са упорити. Вършели са работата си добре. Обърнали наопаки света в търсене на Древните учения и ги унищожили почти изцяло поне в западния свят. Александрийската библиотека — последният архив, чието книжно богатство било мост между християнската епоха и тази преди нея, изгоряла. Как мислите, дали този акт на съзнателен духовен вандализъм е бил обикновено недоразумение?… Това е причината, поради която нашите пътувания, нашата работа на теософи, винаги трябва да ни извежда към Изтока. Там е познанието. Винаги оттам е тръгвало то по света. За щастие мъдреците на Изтока са доказали, че притежават здравия исторически разум да съхранят свещените си книги от западните мародери, от тези слепи кръстоносци, упорито преследващи тесногръдата си цел, слепи за истинския проблем на Човека: духовната му еволюция… Предполагам вече се питате защо това Тайно познание остава скрито за Запада? Не е ли най-добре и за самите Посветени да споделят тайните си с новите цивилизации? Ще ви задам контравъпрос: А вие бихте ли дали на едно дете запалена свещ в барутен погреб? Истините, за които ви говоря, са предавани от един духовен водач на следващия поколения наред, откакто свят светува. А ще останат тайна, защото в тях се съдържа ключът за разбирането на тайнството на самия живот. И още, защото те са Сила! Неописуеми са бедствията, които ще ни сполетят, ако някога те попаднат в зли ръце. — Погледът й попадна за първи път върху Дойл, после се премести нататък по неговата редица. — Ето такъв е нашият жребий: макар да не спираме да правим всичко по силите ни, за да извадим пред съда на общественото мнение тези истини, макар и в по-лицеприятна форма, ние не бива да се заблуждаваме, че усилията ни ще бъдат оценени от нашите съвременници. Точно обратното — трябва да очакваме да бъдем отхвърляни, атакувани, осмивани. На нито един учен няма да му бъде разрешено да погледне сериозно на нашия труд. Нашата цел е поне да открехнем вратата, та макар и само ей толкова… — Тя показа с пръсти. — Всяко следващо поколение от нашите съмишленици ще има за задача да отваря тази врата още малко и още малко. — Вниманието й вече беше концентрирано изцяло върху Дойл. Той просто физически усещаше върху себе си благия й поглед. — „И как да постигнем това?“ — ще попитате вие. Представете си, че сте туристи и че пътувате из страна, която познавате отлично — страна, в която сте прекарали целия си живот. Знаете пътищата й, реките и градовете, хората и обичаите им. Всъщност тази страна олицетворява цялото ви познание и следователно в известен смисъл олицетворява самите вас. Е, добре, представете си сега, че както си пътувате, съвсем неочаквано стигате до граница с друга страна. До земя, която отсъства от най-подробните карти, с които разполагате. Тази страна е заградена от всички страни с непреодолими планински хребети, така че от мястото, където сте изправени, изобщо не можете да видите какво има там. Но сте решени на всяка цена да попаднете в нея. Чувствате ентусиазъм. Не ви липсва смелост. Поради липса на по-добра дума ще кажа, че ви изпълва определена вяра. Какво трябва да направите?

„Да изкача планината“ — помисли Дойл.

Блаватска кимна.

— И помнете — каза тя. — Когато пътеката пред вас изглежда непроходима, когато надеждите ви са покрусени, когато изглежда, че смъртта е непредотвратима… тогава на вас няма да ви остане нищо друго, освен да разрушите самата планина. Така, само по този начин, ще пристигнете в Новата страна.

С тези последни и малко озадачаващи думи тя приключи беседата си. Последва кратко учтиво ръкопляскане. Блаватска едва доловимо се поклони с леко иронична усмивка и на Дойл му се стори, че тя казва: „Не ръкопляскате на мен, защото не бих могла да кажа, че думите са мои, но аз напълно осъзнавам божествеността и комичността на съвместното ни духовно-физическо, макар и малко парадоксално състояние, и ви отдавам дължимото, че и вие сте наясно с него“.

По-голямата част от тълпата започна да се изнизва навън. Някои от посетителите видимо не съжаляваха за начина, по който бяха прекарали вечерта, други вече бяха готови да махнат пренебрежително с ръка на чутото, трети бяха доволни от самите себе си за проявената широта на възгледите, няколко изглеждаха явно достатъчно стимулирани от чутото, за да се отдадат на самоанализ през останалата част на вечерта, а един-двама дори и през следващия ден, преди ежедневието да заглуши онова тревожно трепване, което бяха изпитали току-що.

Понеже знаеше, че трябва да говори с Блаватска, Дойл се повъртя по периферията на кръга почитатели, струпали се около нея, надявайки се скоро да заситят глада си за по-директно съприкосновение с истините, които тя проповядваше. Някакъв помощник — Дойл реши, че е такъв по външния му вид: мъж, малко над двайсетте — разгъна масичка наблизо и започна да поставя върху нея книгите на Е. П. Б., предлагайки познатите на Дойл томове на изключително достъпни цени.

Въпросите, с които я затрупваха, бяха сериозни, макар и лесно предвидими, а тя им отговаряше с остроумие и краткост, граничещи с пренебрежителност. Тя определено не беше някоя от онези омайващи личности, каквито Дойл понякога бе срещал в подобни ситуации и чиято ясно поставена цел беше да внушат усещане на зависимост — емоционална, но в крайна сметка финансова — сред по-лековерните. Ако изобщо можеше да се каже нещо за тази жена, то бе, че тя изпитва досада от факта, че буди интерес в обществото, и определено не се интересува от лесната слава, която би могла да спечели в ролята си на гуру. „Да, в това й е силата — помисли си Дойл. — Само да разбърква казана. Без да поема отговорност какво би могъл да направи някой от слушателите с предоставената му информация. Разумно, прагматично и привлекателно.“

— Какво ще кажете за различните религии?

— Нищо. Няма религия, по-висша от истината.

— Каква е причината според вас старейшините в другите религии да се страхуват от това, което говорите?

— Фанатизъм и материализъм.

— Твърдите ли, че Исус не е Син Божи.

— Не. Всички ние сме синове и дъщери на Бога.

— Но според вас той не е светец, така ли?

— Точно обратното. Друг въпрос.

— Какво ще кажете за франкмасоните?

— Винаги, когато някой ме попита за франкмасоните, аз казвам „Лека нощ“. Прочетете книгите ми и опитайте, но наистина сериозно опитайте да не заспите. Благодаря на всички.

С тези думи тя излезе през една странична врата, а остатъкът от тълпата се разпръсна. Нисичка, спретнато облечена жена с монокъл и бастун се появи до Дойл.

— Доктор Дойл?

— Да.

— Казвам се Дион Форчън. Е. П. Б. би желала да поговори с вас. Ще ме придружите ли?

Дойл кимна и я последва. Името на жената му бе познато — тя беше от основателките на Лондонското теософско общество и небезизвестна авторка, занимаваща се със света на езотеричното. Докато се отправяха към вратата, Дойл забеляза индийката да се върти около масичката с книги.

Ръката, която стисна неговата, беше твърда и хладна. Тя го гледаше право в очите, без да скрива загрижеността си и готовността си да му окаже всякаква подкрепа.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, доктор Дойл.

Свършила с взаимното представяне, Дион Форчън седна на един стол до вратата. Намираха се в тясна гримьорна, разположена непосредствено до бумтяща пещ. Голяма и видимо доста използвана пътна чанта стоеше отворена на масата. В нея се намираше единственият багаж на Е. П. Б. Явно бе, че гардеробът й е повече от скромен. Личеше, че за нея личните вещи имат единствено практически смисъл и, изглежда, същото можеше да се каже и за срещите й.

Дойл отвърна на вежливата фраза и почувства, че ще е нечестно, ако не й съобщи веднага за случилото се в Лондон.

— Петрович е мъртва — каза той.

Чертите на лицето й се изопнаха. Тя веднага поиска да научи за всички подробности. Той разказа каквото му беше известно с максимална точност, сподели изводите, до които бе стигнал сам, и накрая извади от чантата си кутийката с розовите хапчета. Блаватска ги разгледа, подуши ги и кимна.

— Имате ли нещо против да пийнем? — попита тя. — Бих препоръчала нещо по-силно. — И без да дочака отговора му, извади от чантата си бутилка. Форчън донесе чаши.

— Водка — обяви тя, предлагайки му първата чаша.

— Не знам защо си мислех, че духовните напътствия изключват употребата на концентрати — пошегува се Дойл.

— Моите духовни напътствия са една най-обикновена помия. Ние трябва да живеем живота си такива, каквито сме се родили. Аз съм руска селянка и водката ми въздейства по най-благотворен начин. Наздоровье.

Тя изпи чашата си на екс и веднага си наля следваща. Дойл отпи. Форчън се въздържа. Блаватска се отпусна в креслото, прехвърли крак през една от страничните облегалки и запали пура.

— Разбирам, че има още нещо, което искате да ми кажете, така ли е?

Дойл кимна. Беше благодарен за водката — тя като че ли помагаше изложението му да бъде по-гладко. Блаватска го прекъсна само веднъж, за да научи подробностите за раните и начина, по който бяха подредени изрязаните органи на убитата проститутка.

— Бихте ли ми начертали схемата, по която бяха разположени, колкото можете по-точно?

Форчън му подаде писалка и хартия и Дойл се подчини. След малко подаде на Блаватска резултата. Тя огледа критично рисунката, изсумтя неопределено веднъж, после сгъна листа и го пусна в чантата си.

— Моля ви, продължете.

Той й разказа за пътуването си насам, за едва ли не сблъсъка с бог знае какво в отдела за антична история, после й показа странно променената книга, която бе взел от стаята си и попита:

— Какво ли би могло да причини това?

— Ектоплазмена детонация. Опит за проникване на нещо от другата страна. Петрович ме извика да го видя. Много лошо. Разбира се, тогава аз помислих, че са тръгнали за Петрович… и може би в известен смисъл това е така. Бъдете благодарен, че не сте си били у дома. Продължавайте, докторе.

В главата на Дойл се изви вихрушка.

— Мадам Блаватска, какво можете да ми кажете за Тъмното братство?

Въпросът накара Е. П. Б. и Форчън да разменят крадешком погледи, чийто смисъл му остана неясен.

— Зли създания. Материалисти. Врагове на Светия Дух. Би трябвало да прочетете труда ми по този въпрос…

— Вече съм го прочел, мадам. — „И за съжаление прекалено задълбочено“ — помисли си Дойл. — За мен е важно да знам дали вие вярвате, че тези хора реално съществуват.

— А тази маса съществува ли? — почука тя по масата. — Тази чаша истинска ли е?

— Изглеждат като истински.

— Ето това е отговорът, който мога да ви дам.

— Но тези създания хора ли са… искам да кажа, само външно ли приличат на хора, или просто се носят без посока в етера?

— Това са духове, които желаят човешката форма. Те кръжат наоколо гладни, увисват над нея и непрестанно търсят входна точка.

— За което, както вие пишете, им е необходимо сътрудничество от страна на живите.

— Сътрудничество и жертвоготовност — уточни тя. — Те трябва да получат покана да дойдат на нашата плоскост чрез изпълнението на определен ритуал и така нататък. — В гласа й не звучеше желание да развива по-подробно тази тема. — Опишете ми сега, ако обичате, този професор Армънд Сакър.

— Висок, дългокрак. Към трийсет и пет. Нос, който е невъзможно да не се забележи, високи вежди, говорещи за интелект, светли очи. Дълги пръсти на ръцете. Атлетична осанка.

Описанието предизвика нова размяна на погледи между двете жени.

— Нещо не е наред ли? — полюбопитства Дойл.

— Всъщност… аз имам уговорена вечеря с професор Сакър за тази вечер — отговори тя.

— В такъв случай вие се познавате?

— От много години.

— Значи го познавате добре? — възбудено извика Дойл.

— Даже отлично. Струва ми се, че чувам неговите стъпки да се приближават отвън.

И наистина към вратата се приближиха бързи стъпки на двама души и някой почука. Форчън отвори вратата. Отвън стоеше младият книжар.

— Професор Сакър, мадам — съобщи той.

— Поканете го да влезе.

Дойл се изправи. Младежът се отстрани от рамката на вратата и в гримьорната влезе професор Сакър. Е. П. Б. топло го приветства с целувка по двете бузи.

— Колко се радвам да те видя пак — каза тя.

— И аз, скъпа — отговори високо Сакър.

Форчън поздрави Сакър както се поздравява познат човек и го представи на Дойл, който стисна внимателно слабата ръка на попрегърбения, дребничък, белокос, осемдесет и две годишен старец пред себе си.

— Съжалявам, не чух добре името ви — извини се професор Сакър.

— Дойл.

— Бойл? — Старецът почти викаше.

— Дойл, сър. Артър Дойл.

— Ааа, чудесно. Ще вечеряте ли с нас, Ойл?

— Честно казано… не знам, сър!

— Професоре, моля ви тръгвайте заедно с мадам Форчън за ресторанта. Аз идвам след малко — намеси се Блаватска и неясно как желанието й бе разбрано, без да се наложи да повишава глас. Тя направи знак на Форчън, която изведе стареца от стаята, без той да усети какво става.

Блаватска се обърна към Дойл и видя шока, изписан на лицето му.

— Изслушайте ме внимателно, докторе — каза тя. — Тази вечер ще пътувам за Ливърпул, откъдето след два дни отплувам за Америка. Трябва да се постараете да запомните всичко, което ще ви кажа. Вече убедително ми доказахте, че това няма да ви затрудни.

— Ще се постарая. Мога ли да ви запитам…

Тя вдигна предупредително ръка и той замълча.

— Моля ви не ми задавайте въпроси. Те само ще ме нервират. Във вас се долавя голямо нетърпение и аз не се съмнявам в онова, което ми разказахте, но времената са опасни за много от новопосветените, така че присъствието ми е необходимо на други места. Не очаквам, че ще ме разберете. Така че просто повярвайте на онова, което ще ви кажа — то ще ви бъде от полза в бъдеще.

— Щом нямам друг избор.

— Добре. Оптимизмът е нещо хубаво, здравият разум — също. — Тя изгаси пурата си. — Знаете какво са мистиците за окултизма… Е, същата роля изпълняват определени индивиди, известни като магьосници за Магик. Магик е лявата, лошата пътека към Познанието, това е най-късият път към Просветлението, което всички търсим. Но на висока цена. Струва ми се, че онова, което ви е казал мъжът, представил ви се за професор Сакър, в много отношения е вярно… дори в подробностите. Да, вие сте белязан за жертва от групата, поела по Лявата пътека.

— Кои са те?

— Това не е известно.

— Тъмното братство?

— Тази не особено сплотена конфедерация е известна под много имена. Дългата им ръка прозира в злодеянията на безброй отделни групички по света — в никакъв случай не ги бъркайте с някакъв благоразположен орден или ложа на братя защитници срещу неправдата. Те са нашите преки съперници в изследването на отвъдното, но единствената им истинска амбиция е жаждата за материална власт. Те са изключително злонамерени и напълно способни да сложат край на живота ви по много начини, както например постъпиха с приятелката ми Петрович, която впрочем бе един от най-извисените ни адепти8 и от известно време се бе посветила на задачата да проследи с интерес развитието ви на тази фаза…

— Моето развитие?

Тя му направи знак да мълчи и го фиксира с хипнотичния си поглед, който проблесна властно със силата, която бе демонстрирала по време на беседата от сцената.

— Не бива да се разколебавате в решимостта си. Това е най-големият ви капитал. Не допускайте да ви обхване страх, защото това ще им позволи да проникнат тук. По отношение на явленията, които ми описахте и някои от които са ми непознати: синият конец, странното състояние на вашите стаи и така нататък… запомнете само това: всички тези външни прояви на техните действия не означават нищо.

— Наистина ли е така?

— Не съвсем, но аз искам най-настойчиво да ви посъветвам да възприемете това отношение и то веднага, иначе… нека да го кажа така: иначе нещата няма да се развият особено благоприятно за вас. Между другото, мога ли да взема това копие на моята книга? Бих искала да го изследвам. Изглежда, че са успели да проникнат под повърхността и да променят молекулярната й структура. Ако се окаже истина, това никак няма да е добре.

Той й подаде книгата, преглъщайки обратно напиращия в гърлото му въпрос „Защо?“. Тя внимателно я огледа, преди да я постави в чантата си. После се обърна и отново го изгледа дълго, без да проговори.

— Когато ви се стори, че нещата отиват към провал, помнете, че имате приятели — невидими и неизвестни…

— Професор Сакър…

— Този професор Сакър, с когото се запознахте тази вечер, е изследовател на древните мистериозни култове. Той е съпричастен на нашата кауза, макар да е само учен, който не знае нищо за незавидната ситуация, в която се намирате. Многозначителен е фактът, че човекът, свързал се с вас, е използвал неговото име и аз искам да ви окуража да отделите известно внимание на тази подробност.

— Какво трябва да направя?

— Какво да направите ли? А, отличен въпрос — каза тя напълно сериозно. — Вие какво мислите, че трябва да направите?

Дойл се замисли.

— Струва ми се, че се налага да посетя имението на лейди Никълсън.

— Добра идея. Струва ми се, че сте изправен пред една крайно интересна дилема, докторе. Искрено се надявам някой ден пътищата ни отново да се пресекат. Имате ли всичките ми книги?

— Честно казано, те бяха унищожени по време на…

— Идете тогава при младежа отвън. Той ще ви даде последните издания безплатно. Убедена съм, че ще ви бъдат от полза.

Тя се обърна и започна да прибира малкото си багаж в чантата. Изведнъж Дойл си спомни за талисмана в джоба си.

— Извинете, мадам… но какво бихте казали за това?

И той й показа металното око, което фалшивият Сакър му бе дал. Тя го взе от него, разгледа го, опита се да го огъне, после го захапа. Не можа да остави никакви следи по него и неясно защо това предизвика одобрението й.

— Много добре! На ваше място бих го носила окачено на врата си.

Тя му го върна и затвори чантата си.

— Но какво означава то?

— Символ.

— Символ на какво?

— Ще ми трябва много време да ви обясня. Сега се налага да тръгвам. Бих ви поканила на вечерята, но не искам да безпокоя ненужно професор Сакър. Здравето му е доста крехко, а ние бихме искали той да завърши работата си, преди да се помине, както е планирано да стане по-късно тази година.

— Планирано?

— Хайде, хайде, докторе. Има повече неща в небето и земята, отколкото… ако цитирам Шекспир, който също е бил един от висшите адепти. Предполагам, не сте пропуснали да го прочетете най-подробно?

— Да.

— Хм, забравих… английската образователна система и така нататък. Имате благословията ми, доктор Дойл. До свидания.

Тя се извъртя така бързо, че полите на пелерината й се заметнаха, и излезе. Главата на Дойл се въртеше. Той зърна една дебела книга на пода до мястото, където допреди малко бе стояла чантата й, взе я и също излезе.

Не я видя. Нито пък младия книжар. Малка купчинка от трудовете й стоеше на масичката в празната зала на Грейндж Хол. Погледът му попадна върху корицата на книгата в ръцете му.

„Психическа самоотбрана“, Е. П. Блаватска.