Списъкът на седемте

17.„На мама“

Дойл излезе от стаята преди зазоряване. Айлин спеше спокойно. Той нежно повдигна ръката й от рамото си и я целуна по шията, преди да стане. Тя прошепна нещо неясно, но то бе по-скоро в отговор на онова, което сънуваше. Повече не помръдна.

Беше изумен, че не чувства никакъв срам. Мислеше, че тази така католическа реакция на удоволствията от всякакъв вид — още повече плътските — не може да се изкорени. Но може би този път щеше да се окаже изключение от правилото — нали бяха направили онова, което тя бе поискала. „Не забравяй — ти също“ — напомни си той. Често му се бе случвало да вижда нещо подобно при хирурзите — някакво разчувстване, когато се движеха сред мъртви и умиращи, някаква нужда да дадат на живота в жилите си да се утвърди за пореден път. Но какво ли означаваше това, разглеждано в светлината на взаимоотношенията му с нея? Не, нямаше ни най-малка представа. След като се бе насладил на чисто физическата страна на изживяването, отдавайки се със страст, сега той имаше нужда от известно дистанциране, за да осъзнае последиците върху емоциите си.

Дойл тихо заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Погледна часовника — беше почти пет. Щеше да изчака Спаркс до девет часа — това означаваше доста след зазоряване, както той бе поискал от него — а може би дори и до по-късно, противопоставяйки се по този начин на заповедите му. Слезе долу, за да види може ли да намери чаша чай по това време.

В кухнята нямаше никого, а и изобщо на този етаж не се долавяше никакво движение. Странноприемницата бе застинала в предутринно очакване. Гредите под краката му леко поскърцваха. Той погледна през прозореца и видя, че облаците са се разпръснали: когато настанеше, заранта щеше да бъде ясна, чиста и студена.

Тя беше толкова сладка и готова на всичко и… да, беше опитна, несъмнено много по-опитна от него и осъзнаването на този факт можеше да се окаже онова, което би могло да му отрови настроението, затова той решително отърси тези мисли от главата си. Онова, което го бе трогнало най-силно, което продължаваше да докосва най-нежната струнка в сърцето му, беше колко истинска му се бе сторила в онзи момент, колко осезаема, колко близка. Нито за миг между двамата не се бе почувствала някаква бариера. В един момент тя се бе разплакала — тихо, мълчаливо, избърсвайки сълзите си — но го бе помолила с нежното си докосване и с движенията на тялото си да не спира и да не й обръща внимание. Беше се подчинил. Какво наистина чувстваше той сега? За миг бе помислил, че има отговор на този въпрос, но той някак неуловимо му се бе изплъзнал. И защо емоциите му винаги се влачеха с такова вбесяващо изоставане от способността му да анализира логически?

Дойл почувства необичайна лекота. Отвори вратата и излезе в малкия двор непосредствено до общия салон. Снегът покриваше изцяло тухлите, с които бе заобиколен изкривеният дъб. Студът го щипеше през ризата, но в това усещане имаше нещо чисто и приятно. Той пое дълбоко въздух, жадно, опитвайки се да напълни дробовете си повече, отколкото беше вместимостта им.

— Свежият въздух е невероятно здравословен — изрече нечий глас зад него. Глас, който вече бе чувал.

Аликзандър Спаркс стоеше в сянката на дъба. Загърнат в черния си плащ, неподвижен, скрил ръце неизвестно къде, оставил единствено лицето си видимо под слабата светлина, просмукваща се през стъклата на прозорците. Лице издължено и тясно, с очертания, подобни на тези на брат му… но всякаква прилика свършваше там, където започваше плътта. Макар с нищо да не приличаше на кочияша, който бе срещнал пред дома на Чешир стрийт 13, Дойл веднага разбра, че това е същият човек. Кожата му беше опъната, блестяща и бяла като пергамент, сякаш някаква вътрешна ярост бе изгорила всичко излишно по това лице и бе оставила само най-необходимото. Очите му бяха светли, разположени под тъмни вежди, ресниците — дълги, черни и изненадващо деликатни. Меката му права кестенява коса падаше върху раменете и бе прибрана над високото гладко чело, скрито в гънките на плаща. Само устата контрастираше с геометричната аскетичност на това лице — устните му бяха пълни, розови и влажни. Когато говореше, между равните редици на зъбите му се стрелкаше остър като на змия език — единственият външен признак за незадоволимите апетити, осветяващи вътрешния свят на този човек със същата мрачна светлина, с която свещта осветява фенер от издълбана тиква. Присъствието му в двора излъчваше известен магнетизъм и несъмнено приковаваше вниманието, но едновременно с това беше някак безтегловно — той сякаш не заемаше пространството, а се рееше из него. Едва сега Дойл осъзна каква сила може да излъчва абсолютната неподвижност.

— Харесвате ли това време на нощта, доктор Дойл?

Гласът на Аликзандър се пренасяше във въздуха от измамна честота, разделена на две отделни модулации: върху богатия му баритон бе наложен втори тон, който пронизваше думите и създаваше подсъзнателното впечатление за някакво жужене или звънтене, промъкващо се като крадец в ухото на неволния слушател.

— Не особено.

Дойл свали ръцете си и незабелязано се опипа по джобовете.

— Струва ми се, че сте оставили револвера си в стаята. При мис Темпъл — каза Аликзандър. После се усмихна по начин, който би могъл да бъде наречен и мил.

Дойл сви и разпусна ръце. Адреналинът, изливащ се в кръвта му, беше ускорил ритъма на сърдечната му дейност. Чувстваше се като поставен под микроскоп и се опитваше да потисне паниката си, така че да не бъде очевидна. Съзнаваше, че човекът пред него притежава огромна хипнотична сила, и си наложи често да примигва и да отбягва погледа му, доколкото е възможно.

— Трябва да призная, че намирам срещата ни за доста странна, доктор Дойл. Имам чувството, че отдавна ви познавам — продължи Аликзандър и не можеше да се отрече, че в думите му имаше известна доза чар. — Имате ли и вие такова впечатление?

— Срещали сме се преди.

— Макар и без да се познаваме — кимна леко Аликзандър. Първият ход беше направен.

Дойл хвърли небрежен поглед из двора. Единственият път за бягство бе вратата, останала отворена зад гърба му, но подобен избор би означавал да изложи гърба си незащитен, докато се изкачи по стълбището.

— Какво искате? — попита Дойл.

— Реших, че е време да направя стъпка към по-официалното ни запознаване. Опасявам се, докторе, че по-младият ми брат Джон е посял у вас почвата за малко изопачено и донякъде перфидно възприемане на моята особа.

„Не искам да чувам това — инстинктивно опитваше да си втълпи Дойл, — не, наистина не искам да го слушам.“ Но външно не реагира нито с дума, нито с жест.

— Мислех, че определено си струва да се опознаем по-добре, като един закъснял коректив на най-налудничавите измислици на Джон.

— Имам ли избор?

— Човек винаги има избор, докторе — каза Аликзандър и ослепително се усмихна. На Дойл това се стори като падане на капка киселина върху повърхността на полирано дърво.

Той замълча, изчаквайки паузата да стане неприлично дълга.

— Бих искал да си взема палтото. Много ми е студено.

— Но, разбира се.

Дойл отново изчака. Аликзандър не помръдваше.

— Сега ли?

— Е, доникъде няма да стигнем, ако вземете да умрете от измръзване.

— То е в стаята ми.

— Колко разумно от ваша страна.

— Значи да отида да го взема?

— Ще ви изчакам тук — отговори Аликзандър.

Дойл кимна и заднишком се върна в салона. Аликзандър го наблюдаваше все така без да помръдва. Тогава Дойл събра кураж, обърна се, мина през няколкото помещения, които го отделяха от стълбището, и се качи по него.

„Какво е решил да прави? — питаше се Дойл. Колко невероятно самоуверен, а може би предпазливо арогантен бе този човек. — Неуморно ме преследва ден след ден, после ми дава възможност да му се изплъзна точно в мига, когато би могъл най-сетне да нанесе съкрушителния си удар!“ Но Дойл прекрасно съзнаваше, че в случая не можеше да става дума за проява на някакви чувства — всичко се свеждаше до точно пресмятане на съществуващите възможности. И все пак каква бе целта зад всичко това?

Дойл тихо пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата. Прозорците бяха заключени както преди. Като че ли нищо не бе докоснато. Но Айлин я нямаше.

„Това значи било, отвлякъл е вниманието ми достатъчно дълго, за да могат да я отвлекат.“ Дойл потърси палтото си. Револверът не беше в джоба, в който го бе оставил, нито в някой от останалите. Чантата му все още беше на пода. Той я отвори, порови се из лекарствата, търсейки няколко ампули и две спринцовки. Вкара иглите в ампулите, напълни и двете спринцовки с течността, разкъса подплатата на палтото си до вътрешния джоб и скри допълнителните ампули там. После мушна по една спринцовка в ботушите си.

Неспокоен дали не се е забавил прекалено дълго, Дойл бързо слезе обратно по стълбите. Аликзандър го чакаше до отворената входна врата все така сдържан и неподвижен.

— Къде е тя? — попита Дойл.

Аликзандър кимна с глава навън.

— Ако сте й сторили нещо лошо…

— Моля ви… Оставете заплахите. — В гласа му прозвуча насмешка и усмивката едва не се материализира върху влажните му устни. — Тя е в безопасност.

— Искам да я видя.

— Естествено.

Аликзандър повдигна дългата си тънка ръка. На пътя отвън чакаше голяма черна карета, запретната с четири жребеца. Или беше същата, която Дойл вече бе виждал, или бе нейно точно копие. Конете нервно пръхтяха и нетърпеливо удряха с копита. Дойл отиде до каретата. Кочияшът, сгушил се на капрата, изобщо не се обърна да го погледне. На прозорците бяха спуснати пердета.

— Тя е вътре.

Дойл трепна. Аликзандър незабелязано се бе озовал точно зад него, а той не го бе чул да помръдва. Дойл отвори вратата и се качи. Каретата бе едва-едва осветена от светлината на фенерите, монтирани отвън. Айлин лежеше на едната седалка съвсем неподвижна. Беше в безсъзнание, облечена във взетите назаем от Спаркс дрехи. Дойл провери и дишането й. Макар и едва доловими, и двата ритъма бяха равномерни. Носът му долови слабата миризма на упойващ химикал… етер, а може би нещо още по-силно.

Вратата на каретата се затвори. Дойл се обърна и видя Аликзандър да сяда на седалката срещу тях. Дръжките на вратите се извъртяха надолу и заплашително щракнаха. Каретата се стрелна напред. Дойл държеше Айлин в ръцете си. Аликзандър състрадателно се усмихваше.

— Ако този комплимент не ви обижда, докторе, вие двамата образувате очарователна двойка — каза той с приятен глас.

Отвратен от мисълта, че този човек знае за неотдавнашната им интимна връзка, Дойл се сдържа да отговори. Притисна Айлин още по-близо до себе си и почувства нежната топлина на шията й върху дланта си.

— Къде отиваме?

Аликзандър не отговори.

— Рейвънскар?

Аликзандър озъбено се усмихна. В слабата светлина лицето му приличаше на череп — освободено от всякаква индивидуалност, сведено до най-същественото.

— Има нещо, което трябва да научите за брат ми, докторе. Родителите ни загинаха трагично по време на пожар още когато Джонатан бе малко момче. Той бе много развито за възрастта си и щастливо дете и както можете да си представите шокът, който изживя тогава, беше ужасен. Аз вече бях стигнал възрастта на освобождението, но за Джонатан трябваше да се погрижи съдът и той за съжаление го повери на един семеен приятел — лекар с радикално прогресивни идеи, но не особено придирчив по отношение на методологията. След няколко месеца без видимо подобрение лекарят се реши да третира истеричните пристъпи на Джонатан със серия инжекции с наркотик. В началото тази терапия успя да потисне болестта му — не след дълго настроението му се подобри и тонусът му се вдигна на същото, ако не и по-високо ниво, отколкото преди да започнат проблемите… За нещастие докторът отказа да прекрати лечението и инжекциите продължиха месеци наред. В резултат Джонатан разви пристрастеност към този наркотик, от която и до ден-днешен не може да се отърве. Това му създава проблеми при емоционален стрес и той изпада в пристъпи на остра деменция, които изискват да бъде изолиран в болнично заведение, специализирано в третирането на психически болни.

— Като Бедлам, да речем — обади се Дойл.

— Да, за съжаление — поклати глава Аликзандър. — Доколкото бе по силите ми, опитах да се грижа за брат си по време на кризата. Но както често се случва, когато човек подаде ръка, за да утеши някого в неговото трагично състояние, наркотикът прави жеста да изглежда като опит да се прекъсне достъпът до този единствен източник на спокойствие. Сигурен съм, че като лекар вие сте добре запознат с подобен феномен.

Съвсем наскоро Дойл със собствените си очи беше видял Спаркс да задоволява тайния си глад и знаеше колко гибелни за мозъка са последиците. Аликзандър беше разказал историята с толкова неподкупна искреност, че за миг Дойл се забърка доколко може да й вярва. Нищо в този човек още не се връзваше с онова, което Джек беше разказал за него, а Дойл още не бе имал възможността да види как той би реагирал на някое от обвиненията на Джек. И все пак, макар и само за момента, Аликзандър беше предложил една нова алтернатива в обезпокоително правдоподобния сценарий. От друга страна, ако той притежаваше, макар и само част от силата, която Джек му приписваше, този вид хвърляне на прах в очите би следвало да е рутинна дейност — нещо като използване на таблицата за умножение от математически гений. „Но ако лъже — питаше се Дойл, — с каква цел го прави?“

— Защо е бил затворен брат ви в Бедлам? — попита между другото Дойл.

— За нападение над полицейски служител. Опитал се да влезе насила в Бъкингамския дворец. Една от най-забележителните идеи фикс на Джонатан е въображаемата му връзка с кралица Виктория.

— Каква връзка?

— Често твърди, че работи под преките и тайни заповеди на Нейно Величество и разследва няколко взаимосвързани конспирации, поставили си за цел да заплашат приемствеността при възкачването на трона. Той е убеден, че аз плета нишките на този заговор. В резултат ме преследва навсякъде, където отида, и се опитва да се меси в ежедневните ми дела. И това продължава от години. Най-често всичко завършва, без да ми е доставил особени неприятности. За съжаление в този случай нещата не стоят точно така.

— И защо го прави?

— Както знаете, при психическите отклонения точната причина за дадено нещо никога не се знае. Един мой познат — впрочем, виенски психиатър — с когото се консултирах по тази тема, изказа предположението, че Джонатан е мотивиран от натрапчивата идея да отмъсти за разтърсилата го загуба на родителите ни — в този контекст кралицата се превръща в заместник на образа на майката, нали разбирате — и че като „спаси“ живота на кралицата от въображаемата опасност, той ще възкреси майката.

— Аха.

— А вие какво мислите по този въпрос, докторе? — без заобикалки попита Аликзандър.

„Иска да разбере какво знам — досети се Дойл. — Затова са всичките тези увъртания. Иска да узнае какви са пораженията, нанесени на каузата му.“

— Джонатан е бил много близък с майка си, нали? — попита той.

— Да, изключително привързан — потвърди Аликзандър.

Дойл правеше всичко възможно да не се издаде с погледа си.

— Вие също сте били близък, така ли?

Аликзандър се поусмихна, показвайки млечнобялата линия на перфектните си зъби.

— Всяко момче чувства майка си близка.

Каретата забави ход — поеха по по-дълъг стръмен наклон. Айлин леко помръдна в ръцете на Джонатан.

— А баща ви, мистър Спаркс?

— Какво баща ми? — Аликзандър все още се усмихваше.

— Каква бяха отношенията ви с него?

— Струваше ми се, че разглеждахме отношенията на Джонатан. — Усмивката все още си беше на мястото, но на Дойл му се стори, че я задържа с известно усилие.

— Не мога да не се съглася — призна Дойл, стараейки се да не изпуска инициативата в разговора. — Но след като сте толкова добре запознат с основните положения на психологията, би следвало да сте наясно, че една от главните области, в която нещата трябва да са напълно изяснени, са семейните взаимоотношения. — Аликзандър не реагира видимо на това. — Например как бихте охарактеризирали отношението на Джонатан към вас?

Сега усмивката на Аликзандър вече беше замръзнала.

— Ние… не бяхме особено близки. Аз прекарах по-голямата част от детството си в училище далече от дома.

— Поддържахте ли някакъв контакт междувременно? Виждахте си се? Имахте ли кореспонденция?

Аликзандър леко се размърда на седалката.

— Нищо особено.

— Значи все пак сте си писали?

— От време на време.

— И разбира се, сте се виждали, когато се връщахте у дома.

— Разбира се — отговори Аликзандър след кратко поколебаване.

„Не му се говори на тази тема — схвана Дойл, — но не иска да покаже безпокойството си, за да не събуди подозренията ми. Не знае какво аз знам.“ И изведнъж Дойл се досети: „Той ме подценява“.

— Имаше ли проблеми в отношенията ви с Джонатан?

— Какви проблеми?

— Например съперничество.

— Боже мой, разбира се, не — усмихна се с облекчение Аликзандър.

— Малките момчета често се съюзяват в банди срещу по-силните от тях. Имало ли е подобни инциденти, които да са станали достояние на родителите ви?

— Защо питате?

— Опитвам се да разбера дали Джонатан не е имал причина да развие в себе си враждебност към вашите родители — прояви съобразителност Дойл. — Казано с други думи, имаше ли някакви причини да се заподозре, че онзи фатален пожар е нещо повече от обикновен нещастен случай?

Намекът притъпи бдителността на събеседника му.

— Интересна мисъл. Ще ви призная, докторе, и аз често съм си задавал този въпрос.

— Хм… Да-а… А можете ли да си спомните Джонатан да е притежавал някакви вещи… сувенири… които са били особено важни за него? — продължи с въпросите си Дойл, възприемайки дълбокомисления маниер на надут академик. — Нали разбирате, обикновени ежедневни неща — някои ги наричат фетиши — които често дават ключ към разбирането на скритите причини за умствените разстройства.

— Какви неща?

— Е, биха могли да бъдат буквално всичко: камъчета, дрънкулки, украшенийца… дори кичури коса.

В погледа на Аликзандър за миг се появи сянка на неувереност. Беше ли разбрал блъфа? Дойл чакаше отговора без видими следи на притеснение, напълно невинно, точно както би се държал един обезпокоен семеен лекар — сбърчил вежди в загрижено мълчание.

— Не — отговори накрая Аликзандър, но в гласа му прозвуча нотка на раздразнение.

— А проявявал ли е склонност към насилие по отношение на жени, особено в периода на пубертета си?

— Не, доколкото ми е известно.

— Кога за пръв път почувствахте, че Джонатан се отнася враждебно към вас?

— Не съм споменавал, че се е отнасял враждебно към мен.

— Разбирам. Отричате, че е имало…

— Не казвам, че…

— Значи между вас е имало враждебност…

— Той беше едно много разстроено дете…

— Може би е изпитвал ревност към вашите отношения с майка ви…

— Не изключвам това…

— Може би вътре в себе си е искал да запази цялата обич на майка ви за себе си…

— О, да, знам, че би…

— И може би също така е ревнувал връзките на баща ви с нея…

— Но, разбира се, че… — Гласът на Аликзандър беше изпълнен с убеденост.

— До такава степен, че се е видял принуден да елиминира всичките си съперници, за да спечели нейното внимание само за себе си…

— Точно така…

— И е имало само един начин да го постигне, нали така?

— Да…

— Затова направихте пожара…

— Да!

Дойл млъкна. Аликзандър се усети миг след като думата изскочи от устата му. На лицето му мигновено се спусна леденостудена маска на презрение.

— Значи вие вярвате, че Джонатан е убил вашите родители? — проговори Дойл, опитвайки се смело да продължи линията на собственото си разследване.

— Да — безизразно отговори Аликзандър. Горната му устна неволно се бе извила в предизвикателна насмешка, ноздрите му се бяха разширили, клепачите му се бяха притворили застрашително. Приличаше на див звяр. „Ето така изглежда — помисли си Дойл, — това е истинското му лице.“

— Ясно — кимна Дойл. — Всичко това е безкрайно интересно, мистър Спаркс. Бъдете уверен, че ще отделя на вашия анализ цялото си внимание.

— Защо не го направите веднага? — Гласът на Аликзандър беше остър и дрезгав. Заплашителната нотка, едва доловима преди, сега бе изплувала почти на повърхността.

— Всъщност… — преглътна страха си Дойл. — Ако казахте истината — а аз нямам основания да се съмнявам, че е така — вашият брат представлява голяма опасност най-вече за самия себе си. Не мога да отрека, че той определено е опасен и за вас.

Дойл подчертано самодоволно се усмихна, облегна се на седалката и се престори, че размишлява над най-деликатните нюанси в психологическия портрет, който току-що бе снел. „Господи, накарай го да гледа на мен като на безобиден педант“ — мислеше си в действителност той. Не смееше да погледне Аликзандър, но чувстваше пламтящите му очи върху себе си. Дали не бе прекалил? Рано беше за преценки. Мъжът срещу него не бе скочил върху гърлото му, въпреки че го бе провокирал повече от достатъчно. Едно бе несъмнено: за момента Аликзандър бе надхитрен и ако имаше нещо, което би могло да го накара да побеснее, засега не бе ясно какво е то. А ако непохватният му подход бъдеше подложен на по-внимателен анализ, Дойл бе уверен, че дори не е дал на противника си задоволството да осъзнае, че е бил съзнателно надхитрен, което пък означаваше, че евентуалният гняв на Аликзандър по-скоро ще бъде насочен към самия него, отколкото навън, към Дойл. Гордост. Най-големият недостатък дори на самия Луцифер. Всеки си има слабо място, такава е човешката природа, но ако по една случайност бе успял да налучка слабото място на Аликзандър Спаркс… Дойл вече беше убеден, че е в компанията на човек точно толкова опасен, колкото му го бе описал Джек. Двамата с Айлин бяха все още живи само благодарение на съмненията на техния враг по отношение на това колко им бе разказал Джек и дали са имали възможност да го споделят с още някого.

Да, неоспоримо бе, че и по отношение на Джек Спаркс оставаха някои въпроси без отговор, но поне неволното признание на Аликзандър Спаркс за смъртта на родителите им снемаше веднъж и завинаги от Джек подозренията в това престъпление. Страданието, което бе доловил в музиката на Джек, бе родено от мъката, а не от чувството на вина. И ако за всичко — както твърдеше Джек — бе отговорен Аликзандър, това правеше по-правдоподобна и останалата част на неговата история.

Дойл дръпна завесите и погледна прозореца. Пътят, по който се носеха, минаваше по скалист откос, успореден на гол морски бряг. Далеч на изток небето просветляваше. Слънцето щеше да изгрее само след минути.

Айлин отново помръдна. Дишането й ставаше все по-дълбоко. Имаше ли някакъв начин да й спести мъченията? Дойл беше принуден да признае пред себе си, че каквото и станеше от тук нататък, най-вероятно той щеше да го стори сам, без ничия помощ. Съдбата на братята беше неизвестна, но по-скоро трагична. Джек също бе изчезнал някъде. Но точно в този момент той не можеше да си позволи да скърби за никого. Отговорността, която изпитваше по отношение на живота, който държеше в ръцете си, го изпълваше със сила и решимост. Дойл хвърли поглед към Аликзандър и усети натиска на спринцовките, скрити в ботушите му. „Не още — прецени той. — Особено толкова близко до Айлин.“

Каретата рязко забави ход и колелата й заподскачаха по паваж. След малко минаха под извитата арка на вход, украсена от двете страни с огромни гранитни статуи на хищни птици.

— Рейвънскар — ненужно поясни Аликзандър. На лицето му отново се бе спуснала маската на вежлива официалност.

Дойл кимна. Чу портите да се захлопват зад тях и в същия миг каретата спря. Промяната извади Айлин от неспокойния й сън. Тя отвори очи, видя лицето на Дойл, въздъхна облекчено и се притиска още по-силно в него. Той здраво я прегърна и я поглади по косата. Вратата се затвори, той вдигна поглед и видя, че Аликзандър го няма.

Облечен в ливрея слуга отвори вратата на каретата откъм тяхната страна и в рамката се показа широко, румено и усмихнато лице, украсено от двете страни с две конични снопчета къдрава бяла коса, развяващи се над голото теме. Очила с дебели стъкла увеличаваха размитите сини очи до размера на яйца на червеношийка.

— Вие да не сте доктор Дойл?

— Да.

— Кхъм… дойдохте най-сетне в Рейвънскар и уверявам ви, за мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли — каза мъжът с приятен шотландски акцент.

Реагирайки на непознатия глас, Айлин опита да се надигне. Дойл се наведе напред и раздруса енергично протегнатата ръка на посрещача им.

— Епископ Пилфрок? — предположи той, забелязвайки първо яката, после одеждите му.

— Кхъм… същият, докторе, приятно ми е да се запознаем.

— Мис Айлин Темпъл — съобщи Дойл, прихвана я през раменете и й помогна да се доизправи.

— Ами… да… много ми е приятно, мис Темпъл — каза епископът и без притеснение щедро им показа лошите си зъби, след което обхвана ръката й с двете си пухкави ръчички.

Айлин с труд фокусира погледа си, но инстинктите й за поведение в обществото сработиха и тя се справи с отговорния момент.

— Enchantee — отговори тя с прелестна усмивка.

— О, и аз съм очарован! Кхъм… но моля ви, влезте, влезте — покани ги с гостоприемен жест епископът и отстъпи от вратата. — Горещата баня е готова да заличи неудобствата от пътуването, топлите легла ви очакват да си починете, ако пожелаете, а закуската ще повдигне духа ви. Насам, ако обичате.

Дойл помогна на Айлин да слезе от каретата. Тя тежко се облегна на ръката му, все още неуверена дали ще може да върви. Дойл трескаво оценяваше обстановката: кръгъл двор, покрит с калдъръм, заобиколен отвсякъде с високи каменни стени. Зората бе осветила всичко в призрачно сива светлина. Портата, през която току-що бяха минали, беше от здраво дърво, подсилена със стоманена рамка. Двете редици официално облечени слуги, застанали покрай входа на сградата пред тях, показваха накъде трябва да вървят. Самата постройка беше нещо като средновековна крепост: отделни крила, аркбутани24, масивни кръгли кули, украсени с развяващи се знамена. Дойл дори видя оръдия, подредени по назъбените стени.

— Най-сърдечно ви приветстваме с добре дошли. Едва ли можете да си представите… Оттук, моля ви… докторе, мис Темпъл… — не спираше епископът с блажена усмивка. Вървеше пред тях, нисичък, шкембест, крачеше широко, в походката му имаше нещо пружиниращо и характерно за млад човек.

Дойл подкрепяше Айлин, хванал с едната си ръка нейната, а другата сложил на кръста й.

Докато минаваха между двете редици слуги, Дойл внимателно ги оглеждаше. Бяха все едри и яки мъже. Лицата им бяха студени и безстрастни. Лица, които спокойно биха могли да бъдат скрити под сивите качулки, преследвали ги през снега само преди часове.

— Къде сме, Артър? — прошепна Айлин.

— В едно много лошо място — отговори й Дойл.

— Какво правим тук?

— Ами… това не е много ясно.

— Тогава… щом не мога да кажа, че съм щастлива да съм тук, ще кажа, че много се радвам да съм с теб.

Той я притисна още по-силно. Няколко от слугите се отделиха от редиците, за да ги последват през огромния двоен портал, към който ги водеше епископът. Интериорът съответстваше на величествеността на фасадата на замъка. Погледите им се загубиха сред разнообразието от хералдически знамена, покриващи тавана и стените. Обширният централен салон беше украсен с множество рицарски брони, подредени в най-различни бойни пози. В центъра се простираше дълга тясна маса от излъскано до блясък дърво. В отсрещния край се виждаше грамадна камина с размера на бившата спалня на Дойл. В нея горяха огромни пънове.

— Опасявам се, че е малко раничко и нашите гости още не са станали — извини се епископът, докато ги водеше към каменното стълбище, — но уверявам ви, че те изгарят от желание да се запознаят с вас.

— Онзи джентълмен, с когото пристигнахме… — подхвана Дойл.

— Да? — подкани го с лъчезарна усмивка епископът.

— Той мистър Грейвс ли е? Мистър Максимилиан Грейвс?

— Да? — усмихна се услужливо епископът и стъпи на първото стъпало.

— Вашият колега. От борда на директорите на „Ратборн и синове“.

— Да, да. „Ратборн и синове“, да.

— Значи това е той?

— А той какво ви каза?

— Нищо.

— А… Да. — Епископът им показа с поредната си усмивка, че всичко му е ясно.

Дойл не можеше да разбере дали този човекът само се прави на идиот, или наистина е такъв.

— Не, опитвам се да разбера — настоя Дойл, — дали това лице действително е Максимилиан Грейвс.

— О… не бих искал да ви отговарям от името на Максимилиан Грейвс.

— Значи е Максимилиан Грейвс?

— Така ли ви каза той?

Айлин и Дойл се спогледаха с широко отворени очи — идиотската развеселеност на епископа проникваше даже през пелената на замъгленото й съзнание.

— Той ми каза, че името му е Аликзандър Спаркс.

— Мисля, че той най-добре знае кой е — отговори епископът. — Кхъм… ето че пристигнахме.

Едър набит слуга, застанал пред една врата в салона, я отвори с приближаването им и епископът със замах ги покани да влязат в стаята. Тя бе луксозно мебелирана в пълен контраст с аскетичността на Аликзандър, но това се отнасяше и за останалата част на къщата, която бяха видели досега. Краката им потънаха в дебел персийски килим. Ефирни балдахини се спускаха над двете еднакви легла. Кресла и дивани допълваха натруфената красота на обстановката. Стените бяха умело скрити зад драперии, но извивките, които се виждаха, подсказваха, че стаята е разположена в една от многото кули на замъка Рейвънскар. Единственият тесен прозорец гледаше на североизток, където небето ставаше все по-светло и по-светло.

— За банята се минава оттук — обясни епископът и отвори една врата, зад която имаше покрито с бели и черни плочки затворено помещение. Няколко слуги изливаха ведра гореща вода в поставената на високи крачета вана. — Моля ви, не се колебайте да се освежите и да си починете, преди да се присъедините към нас. Гостите ни са всичко за нас. А ако нещо ви потрябва, ако пожелаете каквото и да било… — епископът хвана кадифеното въже, спускащо се от тавана, — един звънец само и някой ще дойде, за да задоволи нуждите ви.

Дойл и Айлин му поблагодариха и епископът се измъкна заднишком от стаята, обсипвайки ги с любезни фрази. Вратата се затвори и звукът, който издаде, показваше, че е много солидна. Дойл вдигна пръст пред устните си, тихо отиде до нея и опита дръжката. Беше заключена. Тогава дръпна капачето на шпионката, за да погледне през нея, и бе приветстван от неподвижния поглед на слугата отвън. Той захлопна капачката обратно и отиде до прозореца. През това време Айлин се опитваше да събуе ботушите си.

— Приветствам от все сърце идеята за баня — каза тя, леко залитайки.

Прозорецът гледаше към вътрешния двор. През централния вход минаваха фургони, в по-голямата си част покрити, както и значителен брой хора — патрули, въоръжени с пушки, и имаше множество часови, охраняващи крепостните валове.

— Ако смятат да ни убиват — изрече Айлин, докато замаяно опитваше да разкопчее копчетата на блузката си, — значи им трябват добре измити, отпочинали трупове.

Дойл вдигна поглед към хоризонта — там, където първите лъчи на зората осветяваха ширналата се на запад равнина. Ако можеше да разчита на спомените си по география, това трябваше да е краят на мочурищата в Северен Йоркшир. Някъде в тази посока се намираше имението, което генерал Маркъс Макколи Дръмънд бе купил от лорд Никълсън с изнудване. Терен, в който най-ценното бяха торфените тресавища. Но може би стойността му се покачваше от съседството с Рейвънскар, съобрази Дойл. Сутрешната мъгла постепенно се вдигаше и той можеше да различи в далечината някакви ниски постройки, които изникваха изпод снежната покривка — това можеха да бъдат навеси, където се събираше торфът.

— Влизам първа, Артър, ако не възразяваш — каза Айлин, съблече блузката, остави панталоните да се свлекат в краката й и се отправи към банята.

— Да, да, чудесно — каза той, заинтригуван от гледката през прозореца, но не чак дотолкова, че да не обърне внимание на красивата й плът, преди тя да се скрие зад вратата. Миг по-късно се чу плисък, последван от възклицание, после изкискване и накрая доволна въздишка.

Свободен да продължи проучванията си, Дойл обърна внимание на околността. Отвъд крепостните стени се виждаше висока, построена явно без план постройка, обслужвана от жп линия, губеща се на запад. Множество хора влизаха и излизаха през грамадните й портални врати. Пред рампата чакаха товарни вагони. Двата високи комина бълваха кълбета дим. На стената на сградата под тях беше изрисувана трогателната картина на майка в кухня, подаваща бисквитка на момченце. Надписът над картината казваше „На мама“.

— Артър? — Той чуваше ленивото плискане на вода.

— Да, Айлин.

— Би ли дошъл тук за момент, моля?

— Да, Айлин.

Дойл съблече палтото си, извади ампулите от импровизирания вътрешен джоб и спринцовките от ботушите си, напъха ги под възглавниците на дивана и едва тогава влезе в банята.

Айлин лежеше със затворени очи, скръстила ръце пред гърдите си. Беше опряла гръб в извитата стена на ваната, която имаше претенцията да изобразява дракон, отпуснал се на четирите си ноктести крака. Кожата й беше алабастровобяла. На горната й устна имаше едва забележими капчици влага. Косата й бе събрана в небрежен кок, но няколко къдри висяха, докосвайки водата. Дойл се удиви: откъде знаеха тези жени точно какво да правят с косата си във всеки мислим момент? Откъде се бяха научили грациозно да помръдват глави, отправяйки без никакво усилие ежедневно предизвикателство към гравитацията?

— Чувствам се като в рая — каза тя замечтано.

— Така ли?

— Сигурно са ме упоили е някакъв наркотик.

— Да, мила.

— Трудно ми е да мисля ясно. — Трудно й беше и да изговаря думите правилно. — Имам чувството, че физическата реакция на тялото към… към разни неща е… изумителна.

— Струва ми се това също може да се обясни с наркотика.

— Значи това чувство скоро ще изчезне?

— Да.

— Хм… Жалко. Съжалявам, че не успях много да ти помогна.

— Нали си в безопасност. Това е единственото, което има значение.

Тя протегна ръка и я отпусна през ръба на ваната. Той я хвана и се загледа в струйките вода, които се стичаха между сплетените им пръсти.

— Мистър Джек Спаркс не се ли появи? — попита тя.

— Не.

— Това е обезпокоително.

— Да.

— Забъркахме се в неприятна история… ти и аз, нали?

— Да, страх ме е, че е така.

— Тогава, след като ме оставиш да се накисна още няколко минути, искам да ме занесеш в леглото. Искаш ли, Артър?

— Да, мила. Искам.

Тя се усмихна и слабо стисна ръката му. Той седна на ръба на ваната и зачака.

Привикването рядко ражда други чувства, освен презрението, мислеше си Дойл. Беше се отпуснал в мекото легло и крачка по крачка отстъпваше пред напиращата умора. Страстта например е едно от тях. Дали в резултат на наркотика, който все още не бе напуснал организма й, или под влияние на грозящите ги опасности, бързината и всеотдайността, с която тя му се бе отдала, излизаха далеч извън ограничените рамки на собствения му опит. Но нямаше никакъв проблем да интерпретира начина, по който се бяха любили предната нощ. Тя лежеше свила се в ръцете му, гладка и отпусната, дълбоко заспала, косата й покриваше цялата възглавница. Малко изненадващо за него, той нямаше никакъв проблем да свърже нежността, която изпитваше към нея, с трескавия, донякъде животински начин, по който се бяха любили само допреди минути. Нито една постъпка от живота му досега не му се бе струвала по-искрена. Последната мисъл, която му хрумна тъкмо преди да заспи, беше, че трябва да благодари на майка си, че бе пропуснала да го предупреди за актрисите.

Събуди се стреснато и сънищата му избягаха като изплашени крадци. В стаята цареше оранжев полумрак, проникващ през рамката на прозореца. Инстинктът веднага го предупреди, че някой е влизал, докато са спели. Седна в леглото. Дрехите му ги нямаше на пода, където набързо ги бе съблякъл, но и никъде не се виждаха. На отсрещното легло внимателно бяха положени вечерен мъжки тоалет и рокля от черно кадифе. Айлин спеше до него. Остра болка в корема му напомни, че умира от глад.

Часовникът му беше оставен върху джоба на фрака и той отвори капака му: четири часът. Денят почти беше отминал! Обу панталоните си — ставаха му идеално — и преметна тирантите през раменете си, докато отиваше към прозореца. Слънцето бързо се спускаше над западния хоризонт. Дворът беше все така оживен, а часовите по стените — все така нащрек. Фабриката обаче беше приключила за деня. Но от комина на една от по-малките сгради зад нея се извиваше дим.

Дойл бръкна под възглавниците на дивана и се успокои, че ампулите и спринцовките са още на мястото, където ги бе оставил. После влезе в банята, за да се погрижи за естествените си нужди. На керамичния умивалник пред огледалото бяха оставени кана с гореща вода, четка за насапунисване и бръснач. Малка стъкленица с разтворена в спирт стипца допълваше картината.

Пет минути по-късно, напълно пречистен и освежен, Дойл влезе в спалнята. Айлин се бе свила на края на леглото, увита в чаршаф и притиснала челото си.

— В главата ли си ме ритал, или просто си ме ударил с палка?

— Ще се почувстваш много по-добре, ако станеш и се пораздвижиш. Оставили са ни дрехи — официално облекло. Явно трябва да се приготвим за вечеря.

— Храна. — Тази мисъл явно още не й беше хрумвала, но пък от нея тя явно се почувства по-добре. Айлин го погледна, изумена как досега не са се сетили. — Храна!

— Не бих казал, че мисълта ми е неприятна — съгласи се Дойл и я целуна, преди да отиде при леглото с дрехите.

— Имам чувството, че не съм яла от месеци.

— Не бързай с обличането. Искам да те поразгледам — каза Дойл и набързо се дооблече.

— Смътно помня какво е храна — каза Айлин и на свой ред се запъти към банята, като се препъваше в увития около тялото й чаршаф, — но съм забравила какъв е вкусът й.

Дойл завърза папийонката си, провери резултата в огледалото, напъха кърпичката си в горния джоб и пристъпи към вратата. Този път беше отключена.

Някъде отдолу се разнасяше успокояваща камерна музика. В момента, в който Дойл излезе от спалнята в салона, двама мъже се надигнаха от креслата си. И двамата бяха към петдесетте, еднакво облечени в официални вечерни костюми. Държаха чашки. По-ниският — стегнат, елегантен, с наченки на оплешивяване и остра черна брадичка — пушеше пура. По-високият беше с широки рамене и изправена осанка на военен, побелялата му коса бе ниско подстригана, а гъстите бели моржови мустаци стояха като лепнати на безкомпромисното му квадратно лице. Той изостана с една крачка от ниския мъж, който живо се приближи до Дойл и протегна ръка.

— Точно дискутирахме нещо и се надяваме да решите спора ни, доктор Дойл — каза той с нещо подобно на американски акцент и се усмихна, показвайки широкия процеп между зъбите си. — Приятелят ми Дръмънд настоява, че ако се изработи необходимото за обезпечаване циркулацията на различните течности оборудване, е възможно да се запази една отрязана човешка глава жива и нормално функционираща.

— Зависи само от височината, на която е била отрязана — уточни Дръмънд, но уж възпитаният му тон бе изпълнен със същата резервираност, която се бе настанила и в гръбнака му. Очите — прекалено раздалечени, за да се запази хармонията на лицето му — сякаш гледаха право във връхчето на носа му.

— Докато моята позиция по въпроса е, че тялото обезпечава твърде много жизненоважни за работата на мозъка елементи — каза ниският така небрежно, сякаш обсъждаха доставки по пощата. — И даже ако забравим за миг проблемите, които налага ежедневното поддържане, аз определено смятам, че самата травма при отделяне на главата от тялото ще попречи на мозъка да оцелее.

— Готов съм да отида една стъпка по-нататък, Джон — намеси се генералът. — Заявявам, че ако отрязването стане достатъчно ниско, напълно възможно е главата да запази способността си да говори.

— Ето че и по това имаме различия: откъде ще дойде въздухът, Маркъс? — възрази сър Джон Чандрос, собственикът на Рейвънскар. — Дори шията да е напълно запазена, с какви мехове ще прекарвате въздуха покрай гласовите струни? Хайде, човече! Какво е експертното ви мнение, доктор Дойл? Погледнато от чисто медицинска гледна точка.

— Опасявам се, че не съм се замислял подробно по този въпрос — извини се Дойл.

— Но темата навежда на размисли, не сте ли съгласен? — попита Чандрос, който явно не смяташе, че ритуалът на запознанството следва да се задълбочава.

— Да, действително кара човек да използва главата си — призна Дойл.

— Да — изсмя се Чандрос, — да я използва по предназначение. Много добре. „Да използва главата си“ — как намираш това, Маркъс?

Дръмънд неопределено изсумтя и на Дойл му се стори, че долавя неодобрение.

— Ще станат трийсет години откакто Маркъс чака повод хубавичко да се засмее — обясни Чандрос. — И има сериозна нужда от това.

Дръмънд отново изсумтя, потвърждавайки изказаното мнение.

— При цялата му слава и многократно доказаната му циничност, моят приятел генералът е съумял да запази забележителната си наивност. — Чандрос взе Дойл под ръка, преди той да успее да реагира, и го поведе по коридора. — Както и да е, Дойл, нека оставим настрана предишния ни спор, още повече, че е малко вероятно той да бъде проверен на практика, но аз наистина вярвам, че човешката раса е на прага на истинско море от научни открития, които завинаги и драстично ще променят живота ни.

Дръмънд изсумтя. В начина, по който го правеше, явно се съдържаха нюанси, чието внимателно изучаване би отнело месеци.

— Дръмънд би ви предупредил, че аз съм заклет поклонник на бъдещето. Добре, признавам вината си. Аз просто вярвам, че ако човек се нуждае от някаква надежда, той само трябва да я потърси по-далеч от утрешния ден. Да, бил съм в Америка, прекарах там години: Ню Йорк, Бостън, Чикаго… това са градове — могъщи, непоклатими, сурови като вятъра. Колко общ бизнес съм имал с тях… да, американците разбират от бизнес, той е втората им природа… и може би те ме заразиха с оптимизма си, но аз продължавам да вярвам, че ако човек с вярната идея срещне човек с необходимите пари, те заедно могат да променят света. Да променят ли… двамата направо ще го преобразят! Бог е позволил на човека да властва на Земята — добре, крайно време е да приемем предизвикателството и да я разорем с плуга, който Той ни е дал. Опитах политиката. Не, това не е за мен. Прекалено много са нещата, които могат да се направят само ако по тях има консенсус. Но Великите пирамиди не са построени от комитети, а от фараони. Това, което искам да кажа, се свежда до следното: да се живее, е бизнес. Нека ви дам пример.

Минаваха покрай парапета над централния салон. Дойл надникна и видя, че голямата маса е подготвена за вечеря. Добре облечени гости разговаряха пред огъня във величествената камина. Следвани от мрачната сянка на генерал Дръмънд, Чандрос и Дойл минаха през една врата и излязоха на просторен висок балкон, гледащ към завладяващата панорама на запад, където слънцето балансираше на линията на хоризонта.

— Каква е най-голямата пречка на един човек в живота? — риторично запита Чандрос, пуфтейки с пурата си. — Самият той! Ето това е най-досадното. Неговата проклета животинска природа. Вечната война с по-висшата сила в себе си. Неспособността да се предаде. Във всеки има гений, който живее буза до буза в една и съща торба кокали с по-низшия от него човек и нека да ви кажа, сър, този по-низш човек не е нищо повече от най-обикновен троглодит, полуумен тъпак, комуто дори липсва здравият разум. Още по-лошото е, че тъпакът се смята за отдавна загубения син Божи и че е само въпрос на време преди светът да го върне на трона, който му принадлежи. Междувременно работи като безмозъчен вол, пие, играе хазарт, развратничи, буквално изпикава живота си и умира, плачейки за Бога, който го е изоставил, но ще спаси дребната му, будеща състрадание душа. Ще ви попитам: кое нормално божество ще отдели дори миг скъпоценна мисъл за подобен нещастник?

— Не бих могъл да отговоря — призна Дойл, сепнат от непоколебимата увереност на този човек.

— Тогава ще ви отговоря аз: никое божество, за което си струва да говорим. — Той скръсти ръце, облегна се на стената и се загледа в далечината. — Не може да не се признае, че християните направиха добър опит. Това не би могло да им се оспори. Един мъртъв евреин с няколко фокуснически номера в ръкава си, рекламиран като нов тоник за коса от малцината си фанатични последователи, малко по-късно последван от един покръстил се император. Резултатът: Свещената римска империя, по-велика от всяка друга империя в историята, закрепила се в продължение на цели две хиляди години. Как са успели да го направят? Тайната на успеха им е проста: концентрирай властта си, забули я в мистерия, скрий я в най-голямата сграда на града, дефинирай няколко заповеди, за да не се бунтуват селяните, вземи под контрол ражданията, смъртта, бракосъчетанията, хвърли вместо подправка страха от вечното проклятие, малко пушек, малко музика — първото ти правило да бъде „Всяко представление трябва да впечатлява“ — и към теб ще запълзят на колене поклонници, готови да се избият за трошички от пира на светците. Е… това ако не е бизнес!

Дръмънд, както можеше да се очаква от него, изсумтя. Дойл не бе сигурен дали го прави в знак на потвърждение, или на несъгласие.

Чандрос пуфтеше с пурата си и нервно гризеше края й. Горящите му сини очи блестяха с пламъка на вдъхновението.

— Но да се върнем на основния въпрос: как да променим човека от онова тъпо селскостопанско животно, което е, в опитомено, продуктивно сечиво, готово да запретне ръкави и да потърси нещо по-добро? Гатанка, която всеки с аспирациите да властва трябва да реши, независимо дали става дума за държавник, духовник или бизнесмен. И ето простата гениалност на решението, намерено от християните: убеди последователите си в една голяма лъжа. Ние държим ключа от райските двери. Но искаш ли да стигнеш до тях, братко, ще трябва да се примириш с нашето покровителство. О, да, непременно направи достояние на всички колко остроумно е устроен онзи свят. А страхът ще свали на колене тъпите нещастници, които ще започнат да палят свещ след свещ, като че ли утрешният ден не съществува. И нека си признаем: техният идол винаги ще бъде Дявола — онзи, когото ще свикнем да мразим, който може да ни изплаши до напикаване, но от когото не можем да отделим погледите си. Който единствен може да озапти жените, а не другият престорено усмихнат Месия. Да, добавяйки дявола като универсална подправка за супата, ти получаваш безпогрешната формула за религиозна хегемония. Схема, която работи с прецизността на швейцарски часовник. Ненадмината и недостижима… За нещастие прогресът — а прогресът е една загадка: той се движи напред, независимо от дребнавите ни капризи — та ходът на прогреса изисква онези, които упражняват властта, да се променят заедно с променящите се времена. Сега, момчета, ние седим на голямата маса и сме извадили една неразпечатана колода карти: тежката промишленост, масовото производство, международната икономика, оръжия, каквито никой никога дори не е сънувал. Благочестивите проповеди и призивите от амвона за връщане към духовните ценности вече не са на мода и не вършат работа. И на християните, както обичат да се изразяват в Кентъки, най-сетне им го начукват. Извинете ме за израза.

Последните лъчи на залязващото слънце осветиха Чандрос и стената зад него в оранжево зарево.

— Погледнете натам, докторе — призова го Чандрос и му посочи едно заградено място непосредствено до външната стена. — Какво виждате там?

Няколко десетки мъже, облечени в еднакви сиви панталони на райета и куртки от груба материя, се изнизваха в колона по един през врата, отворена към бисквитената фабрика. Косата им беше подстригана почти до черепа. Придвижването им беше контролирано от въоръжени стражи, които излайваха по някоя заповед. Хората се строиха. Гласовете им едва-едва долитаха до балкона в някакво подбие на песнопение.

— Работници. За фабриката — каза Дойл.

Чандрос поклати глава, наведе се към него и го почука с пръст по гърдите.

— Отговорът! — натърти той. — Хората, които сега наблюдавате, до неотдавна бяха измежду най-ниската и напълно деградирала категория на човешката измет. Осъдени затворници: гадни, злобни, непоправими инати. Наехме ги именно заради тези им качества, избрахме най-пропадналите, обикаляйки най-лошите затвори и каторги както тук, така и по света. Докарахме ги тук — и повярвайте ми, затворите бяха предоволни, че са се освободили от тях — за да вземат участие в една програма, която ще докаже, че е възможно да намерим избавление от сляпото робство пред неизкоренимата ни природа. Ето… вижте ги.

Групата в двора изпълняваше едни и същи движения дисциплинирано, но без ентусиазъм, дори с нежелание, макар да не личеше някой да е принуден да се подчинява.

— Съвсем доскоро тези мъже просто не бяха в състояние да живеят под един покрив, без да прибягват до непрестанни актове на насилие. Проблемът за престъпността. Проблемът за нетърпимостта. Проблемът за бруталността. Не разбирате ли… всички тези проблеми се раждат на едно и също място — човешката глава. Тук и сега, за пръв път в човешката история, тези са напълно излекувани, радват се на ежедневни грижи и са щастливи да прекарат деня си в честен труд.

„Затова Боджър Нъгинс е бил освободен от Нюгейт“ — сети се Дойл. Намерение, достойно за адмирации и не чак толкова различно от онова, което Джек Спаркс се опитваше да направи с лондонския подземен свят. Ако не по мащаб, то поне по идея. Но какъв беше методът?

— Как? — поинтересува се Дойл. — Как се прави?

— С пряка намеса — отговори Чандрос.

— Какво означава това?

— Един от нашите колеги е посветил години на изучаване на този проблем. Неговият извод е, че фундаменталните аспекти на личността се зараждат в мозъка. Мозъкът от своя страна е физически орган и подобно на белите дробове или на черния дроб може да бъде модифициран, като се използват начини, които едва сега започваме да разбираме. Вие сте лекар. Ние споделяме вярата, че това ниско ниво на човешкото съзнание — смятаме, че имаме право да го наричаме така — е обикновен медицински проблем, болест, точно както е болест холерата или менингитът. Най-обикновен физически дефект, който трябва да бъде лекуван по съответния начин.

— Какъв е този начин?

— Не съм запознат с точната медицинска формулировка, но Професора с удоволствие ще ви посвети в подробностите…

— За хирургическа намеса ли става дума?

— Мен ме интересуват резултатите, докторе. И вие виждате с очите си повече от окуражаващите резултати, които сме постигнали в рамките на нашата програма, при това не само с тези работници: цялата прислуга на Рейвънскар е продукт на успешните ни усилия — това са нашите випускници, ако щете. И нека ви уверя в едно: дайте някому втори шанс в живота и той ще легне в краката ви като благодарно куче.

Втори шанс в живота. Дойл чувстваше, че главата му се върти. Сивите качулки. Таласъмите от музея. Автомати, лишени от собствена воля. Той кимна на Чандрос, обърна се и се хвана здраво за парапета, опитвайки се да скрие отвращението си.

Точно за това им е била необходима земята, разбра той — трябвала им е максимална изолация за това безбожно дело. А Боджър Нъгинс е подушил какво го чака и е избягал, след което те са го проследили и убили. Каквито и да бяха миналите злодеяния на онези хора долу, истинските чудовища стояха редом с него на този балкон.

В този миг изгасна и последният слънчев лъч. Затворниците послушно се отправиха в друг сектор на заграждението. Дойл погледна надолу към двора. Погледът му бе привлечен от единствен фургон, насочил се към някакъв сервизен вход. Кочияшът слезе, а двама от слугите отидоха да го разтоварят и в този момент отдолу изпълзя една фигура и се скри в сенките. Никой не забеляза неканения гост. Голямото разстояние не позволи на Дойл да различи лицето, но той долови нещо познато в движенията на фигурата.

Джек!

В сградата отекна плътен звук на гонг.

— А… След малко ще сервират вечерята — съобщи Чандрос. — Защо не проверите дали очарователната ви спътница не е готова да се присъедини към нас, докторе?

— Да, добре — каза Дойл.

— Е, тогава ще се видим на масата.

Дойл кимна. Чу зад гърба му да се отваря балконската врата. Дръмънд и Чандрос се отдалечиха през нея. Дойл огледа още веднъж двора, но от Джек нямаше и следа. Изчака още малко, после влезе.

Бързо стигна до стаята, пред която отново стоеше прислужникът със забележителното телосложение. Мина покрай него и отвори вратата. Очите на мъжа бяха празни и не реагираха на нищо. Бяха студени и безжизнени като очите на риба в плато. Вратата тихо се затвори зад гърба му.