Списъкът на седемте

4.Бягството

Спасителят му пое водачеството и се хвърли с все сили напред по тъмната уличка. Дойл осъзна, че никоя алтернатива не изглежда по-мъдра, и се постара да не изгубва от поглед развяващата се в мрака пелерина на непознатия. Завиха веднъж, след това втори път, после пак. „Изглежда, знае къде отива“ — помисли Дойл. Усещаше как умората натежава в краката му. Вече беше загубил всякаква ориентация сред мяркащите се покрай тях силуети на съборетини, между които бе избрал да минат спасителят му.

Стигнаха една павирана улица. Увлечен от инерцията, Дойл едва не изскочи напред, но здравата ръка на непознатия го дръпна обратно под прикритието на тъмнината. Силата му беше удивителна. Дойл понечи да каже нещо, но мъжът му направи знак да мълчи и вместо обяснение посочи към ъгъла, където излизаше друга тъмна уличка.

Точно в този миг там се появи завиващата фигура на оцелелия закачулен убиец: той вървеше леко приведен, но сигурен в себе си, приковал поглед в земята като хищник, надушил дирята на бъдещата си жертва. „Какви ли знаци открива по твърдия паваж? — запита се Дойл, а после в главата му се стрелна много по-обезпокоителната мисъл: — А как се е добрал дотук толкова бързо?“

Слухът му долови тихото изсъскване на стомана върху стомана: спътникът му, чието лице все още оставаше скрито в сенките, изтегли скритото в бастуна си острие. Дойл инстинктивно посегна към собствения си револвер. Ръката на новия му приятел беше застинала върху дръжката на рапирата и той приличаше на изваяна от камък статуя.

Отляво се приближи екипаж. Огромните туловища на четири жребеца се материализираха от мрака и копитата им изчаткаха по калдъръма. Просторната карета, в която биха могли да седнат шестима, тънеше в непрогледен мрак. Не се виждаше никакъв кочияш. Мъжът със сивата качулка се приближи до каретата отстрани. Прозорецът се отвори, но и вътре беше тъмно. Мъжът кимна, макар да не бе ясно дали е разменил някакви думи с някого — тишината на нощта се нарушаваше само от неспокойното пръхтене на конете.

Сивата качулка се извърна от каретата точно към малката уличка, където се бяха скрили Дойл и неговият спасител. Двамата се дръпнаха и опряха гърбове в тухлената стена. Качулката направи няколко крачки към тях, после спря и наклони глава като слухтяща хрътка, вслушваща се в честоти, излизащи далеч извън границите на човешките възприятия. Остана така за известно време — една застинала анонимна статуя, хармонираща с безизразността на маската върху лицето. Дойл спря да диша: „Не, тук нещо не е наред!“ — стрелна се през главата му — и в следващия миг осъзна, че върху маската няма отвори за очите.

Вратата на черната карета се отвори. Във въздуха се разнесе късо, пронизително изсвирване — нещо средно между звук от свирка и не съвсем човешка реч. Сивата качулка моментално се обърна и скочи вътре, вратата се захлопна и конете отнесоха каретата в мрака. На мястото, където бе стояла само допреди секунди, останаха само въртящи се мазни кълбета мъгла.

И докато чаткането на копитата постепенно заглъхваше в далечината, спътникът на Дойл бавно прибра рапирата.

— По дяволите, какво беше… — започна Дойл и най-сетне издиша облекчено.

— Още не сме в безопасност! — предупреди го тихо мъжът.

— Добре, но мисля, че е крайно време да си поговорим.

— Напълно съм съгласен.

И с тези думи мъжът отново тръгна. Лишен от възможността да избира, Дойл го последва. Придържайки се към сенките, те спираха на два пъти, дочувайки вече познатото им изсвирване — всеки път все по-далече и по-далече, което наведе Дойл на неприятната мисъл, че по следите им са били пуснати и други качулки. Тъкмо смяташе, че е крайно време отново да наруши мълчанието, но щом завиха зад поредния ъгъл, излязоха пред очакваща ги красива карета, на която седеше набит кочияш. Мъжът даде знак и кочияшът се обърна към тях, показвайки на Дойл начупената линия на голям белег, пресичащ под наклон дясната страна на лицето му. Той късо кимна, обърна се отново към конете и изплющя с бича, а избавителят на Дойл отвори вратата на потеглящата карета и в движение скочи вътре.

— Хайде, Дойл, не се бави — подкани го той.

Дойл го послуша и скочи на стъпалото. В същия миг нещо се заби с глух звук до него. Той обърна глава и видя дълго, зловещо на вид острие да стърчи от вратата на каретата — дръжката още потрепваше на няколко пръста от гърдите му. Във въздуха се разнесе нов, по-настойчив вариант на пронизителното изсвирване. Дойл се озърна неспокойно: на двайсет метра зад тях една сива качулка изтегляше втори кинжал, спринтирайки с неправдоподобна скорост след носещата се напред карета. Последва невероятен скок във въздуха и качулката се озова на стъпалото и вкопчи пръсти в рамката на все още отворената врата. Някакви ръце изтеглиха Дойл вътре, той се сгуши в ъгъла и затърси револвера си, но не можеше да си спомни в кой джоб последно го бе оставил. В същото време се отвори и другата врата. Той вдигна поглед, видя развяващите се пешове на палтото на своя спътник и осъзна, че приятелят му го е изоставил в капана на каретата на милостта на неуморимия им противник… Но къде, по дяволите, беше все пак револверът?

Закачулената фигура успя да се закрепи на стъпалото и вдигна кинжала. Дойл долови тежкото преместване на нечие тяло по покрива, после видя през отворения прозорец приятелят му да спуска отгоре крака и да тласва с всичка сила люшкащата се врата, забивайки проникналото през нея острие на стърчащия кинжал в ребрата на нападателя. От качулката се разнесе отвратителен приглушен вой, създанието озлобено се замъчи да се освободи от кинжала, заразмахва объркано ръце. После малко изненадващо замръзна и се отпусна като забодена на вратата буболечка.

Дойл с мъка се изправи на колене в бясно препускащата карета и изпълзя към закачуления. Груби дрехи, подковани с налчета ботуши, почти нови. Опипа за пулс, не можа да намери, странно, липсваше и кръв… Защитникът му се пресегна през прозореца, хвана качулката и я дръпна.

— Мили боже!

Странно бялото лице беше като защриховано. Очите и устните на мъжа бяха грубо зашити с дебел син конец.

Все така държейки се за покрива, спътникът на Дойл отвори отново вратата и тялото се извъртя заедно с нея. Гледката беше странна: то се тресеше неудържимо с подскачането на каретата по неравната улица. Демонстрирайки голямата си сила, мъжът издърпа дългото острие, освободи тялото и то падна в мрака зад тях.

Мъжът ловко прехвърли крака в каретата, спусна се от покрива и затвори вратата зад гърба си. След това седна на седалката срещу изумения Дойл, пое два пъти дълбоко дъх и запита:

— Едно питие?

— Какво?

— Коняк. С лечебна цел. — И му подаде сребърна манерка.

Дойл я пое и отпи — да, беше коняк… изключително добър коняк при това. Мъжът го наблюдаваше. Едва сега Дойл най-сетне можа да го разгледа под бледата кехлибарена светлина на фенера в каретата. Лицето беше тясно, бузите бяха поруменели, дългата гарвановочерна коса беше прибрана зад ушите, челото бе високо, носът — правилен, очите бяха направо забележителни — светли, с остър поглед, в който се долавяше лека развеселеност, която според Дойл в момента бе меко казано напълно неуместна.

— Е, най-сетне можем да поговорим — каза мъжът.

— Да. Започвайте.

— Откъде?

— Например откъде знаете името ми.

— Дойл, нали?

— А вие сте…

— Сакър. Армънд Сакър. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Мистър Сакър, длъжен съм да ви заявя, че удоволствието е изцяло мое.

— Пийнете още.

— Наздраве — каза Дойл, отпи глътка и върна манерката.

Мъжът развърза връзките на пелерината си. Беше облечен в черно от главата до петите. Повдигна крачола на панталона си и разгледа кървавата следа от ухапването на кръвожадното момче.

— Гадно изглежда — обади се Дойл. — Дайте да видя.

— А, нищо ми няма. — Мъжът извади носна кърпичка и я напои с коняк. — Самото разкъсване на кожата не е повод за безпокойство, опасно е разкъсването на тъканите.

— Май знаете доста неща за лекарствата.

Сакър се усмихна и без да трепне, натисна кърпичката върху раната. Единствено краткото затваряне на очи беше някаква индикация за непоносимата болка. Когато обаче отново ги отвори, в тях нямаше и следа от нея.

— Така. Добре, Дойл, защо не ми разкажете как се озовахте в тази къща точно тази нощ?

Дойл разказа за писмото и решението му да се отзове.

— Ясно — проговори мълчалият по време на разказа Сакър. — Не че се налага да ви го казвам, но ситуацията, в която се намирате, е доста опасна.

— Така ли?

— Да, точно така.

— По-точно?

— М-м. Това е дълга история — каза мъжът повече като предупреждение, отколкото като отказ да се разпростира.

— Нямаме ли време за нея?

— Мисля, че поне за момента сме в безопасност — отвърна той и разтвори леко завесите, за да се увери в това.

— В такъв случай бих искал да задам някои въпроси.

— Честно казано, по-добре ще е да не го правите…

— Не, по-добре ще е да го направя — възрази Дойл, извади револвера и го постави върху коляното си.

Усмивката върху лицето на Сакър стана по-широка.

— Хубаво, давайте тогава.

— Кой сте вие?

— Професор. В Кеймбридж. Антични предмети.

— Бих ли могъл да видя нещо в потвърждение на това твърдение?

Сакър извади визитна картичка, на която пишеше същото. „Изглежда автентична — каза си Дойл. — Не че това доказва нещо.“

— Ще я задържа. — Той прибра картичката.

— За мен е чест.

— Тази карета ваша ли е, професор Сакър?

— Да.

— Къде отиваме?

— А вие къде бихте искали да отидем?

— На някое безопасно място.

— Това е трудно.

— Защото не знаете такова, или защото не искате да ми кажете?

— Единствено защото в този конкретен момент местата, които бихте сметнали за безопасни, не са чак толкова много на брой. Дойл и безопасност. За съжаление не бих казал, че между двете думи има много общо. — И той отново се усмихна.

— Намирате това за забавно?

— Точно обратното. Ситуацията, в която се намирате, очевидно е крайно сериозна.

— Моята ситуация?

— Моето виждане по въпроса е, че пред лицето на опасността човек не бива да се безпокои, а да предприеме някакво действие. Убеден съм, че именно така следва да се постъпва. Такъв е общият принцип: направи нещо.

— Това ли правим в момента, професоре?

— О, не, разбира се. — И Сакър пак се усмихна.

— Добре, аз свърших засега — каза мрачно Дойл. Опитваше се да се пребори с объркването си от факта, че в продължение на само час тази усмихваща се срещу него жива загадка бе спасила живота му точно два пъти.

— Още глътка? — попита го новият му познат и му подаде манерката, но Дойл поклати отрицателно глава. — Наистина ви го препоръчвам.

— Добре тогава. — И Дойл отпи поредна глътка.

— Ако не се лъжа, наскоро сте се опитали да публикувате художествено произведение, нали?

— Какво общо има този факт с тази нощ?

— Нали точно това се опитвам да ви разкажа.

— В такъв случай ще отговоря с „да“.

— Хмм. Тази игра с публикуването ми се струва доста трудна. Бих казал дори напълно обезкуражителна, но от друга страна, вие не ми приличате на човек, който лесно се обезкуражава. Настойчивост, това ли е отговорът. — Дойл прехапа устни и мълчаливо изчака Сакър да отпие на свой ред. — Неотдавна сте разпратили за публикуване ваш ръкопис, озаглавен… Да видим сега дали ще си спомня правилно… „Тъмното братство“?

— Точно така.

— И предполагам резултатите не са кой знае какви?

— Няма защо да триете сол в раната ми.

— Приятелю, аз само установявам фактите. И нека минем на „ти“. Не съм го чел. Но ако съм разбрал правилно, в разказа ти става дума — под формата на художествена измислица, естествено — за нещо, което би могло да се определи като тавматургическа6 конспирация.

— Отчасти. — „Как е могъл да разбере?“ — удиви се Дойл.

— Нещо като магьосническа кабала.

— Да, това донякъде би могло да се каже за злодеите в разказа ми.

— Група злосторници, влезли в престъпен заговор с… недоброжелателно настроени духове?

— Е, да не забравяме, че става дума за приключенски разказ все пак — оправда се Дойл.

— В който са преплетени елементи на свръхестественото.

— Да, би могло да се каже и така.

— Доброто срещу злото, този вид история, така ли?

— Вечната борба.

— Казано с други думи, разказ за пари.

— Мислех, че мерникът ми беше поставен малко по-нависоко — обиди се Дойл.

— Не ми обръщай внимание, приятелю, аз не съм критик. Публикувал ли си досега някъде?

— Няколко разказа — отговори Дойл, преувеличавайки съвсем малко. — Редовен сътрудник съм на едно ежемесечно списание.

— И кое е то по-точно?

— А-а, то е за деца, едва ли си го чувал.

— Хайде, хайде, как се казва?

— „Само за момчета“.

— Прав си, не бях чувал за него. Виж какво, няма нищо лошо в това човек да потърси някаква разтуха, нали? Хората точно това искат в края на краищата — да се разведрят, да прочетат нещо, от което да им спре дъхът, да забравят поне за миг за грижи и несгоди.

— Да се позамислят върху някои неща, докато сме на тази тема — вметна Дойл леко притеснен.

— Но да, защо не? Истинските постижения се раждат само в резултат на благородни амбиции.

— Да, благодаря ти за проявеното разбиране… но би ли ми казал най-сетне какво общо има моята книга със случилото се тази нощ?

Мъжът направи дълга пауза, после доверително се наклони напред.

— Ръкописът ти е бил разпространен.

— От кого?

— Явно от човек с връзки.

— Къде е бил разпространен?

— По-важно е, че е попаднал не където трябва.

Дойл изчака и на свой ред се наведе към Сакър.

— Опасявам се, че ще се наложи да бъдеш малко по-конкретен.

Сакър впи поглед в очите на Дойл, сякаш възнамеряваше да го хипнотизира, и снижи глас:

— Представи си група изключителни индивиди. Безжалостни, интелигентни… дори направо гениални. Високопоставени и добре възнаграждавани от света за своите умения и постижения. И определено лишени от онова, което и аз, и ти бихме нарекли… вродена почтеност. Вместо това обединени от една-единствена цел: придобиване на неограничена власт. Вечно гладни за още и още. Побъркани на тема тайна… така че е невъзможно да се определи кои точно са те. Но можеш да си напълно сигурен, че съществуват. Е… това звучи ли ти познато?

— Моята книга — прошепна Дойл едва чуто.

— Да, Дойл. Твоята книга. Макар да е художествена измислица, по един необясним начин ти си нарисувал в това произведение доста точна картина на побърканите замисли на зловеща секта черни магьосници, поставили си за цел нещо, към което се стремят и твоите герои. И то е да…

— Да спечелят на своя страна помощта на зли духове, решили да унищожат тънката преграда, отделяща реалния свят от безплътния.

— И да установят властта си над материалния свят и всички онези, които го населяват.

— Точно така. И ако сеансът тази нощ, приятелю, изобщо може да се използва за някакви заключения, би трябвало да кажем, че те са пробили последните укрепления и са сложили крак на прага.

— Това не е възможно.

— Защо, ти не повярва ли на онова, което собствените ти очи видяха в онзи салон?

Дойл с изненада установи, че не му се иска да чува своя отговор на този въпрос.

— Точно обратното… напълно възможно е — настоя Сакър.

Изведнъж Дойл се почувства откъснат от действителността, като че ли се намираше в сън. Съзнанието му се опитваше да запази разума си, издигайки се над приливната вълна от шок и объркване. Истината бе, че той беше заимствал не само заглавието на книгата си, но и мотивите на своите злодеи от най-неопределено звучащите творения на мадам Блаватска. Кой би могъл да предположи, че този скромен опит за плагиатство би могъл да бъде така зловещо наказан?

— Ако книгата ми е попаднала в ръцете им…

— Постави се на тяхно място: какъв е смисълът на живота за тези болни чудовища без заплашителното присъствие — реално или въображаемо, това е без значение — на силни врагове, самото съществуване на които им носи тръпката на самоутвърждаването?

— Те си мислят, че аз по някакъв начин съм научил за плановете им…

— Ако са искали просто да те убият, едва ли щяха да се главоболят с целия този театър, което ме кара да вярвам, че по някаква причина ти си им необходим жив… стига това да ти носи някаква утеха, разбира се.

— Но… но… те би трябвало да знаят… искам да кажа, че не е възможно да си мислят, че… Боже господи, това е само книга!

— Да. Много жалко.

— А какво общо има всичко това с теб? — сети се Дойл и впи изпитателен поглед в човека пред себе си.

— О… аз досаждам на тези злодеи от доста по-дълго, отколкото ти.

— Чакай… та аз изобщо не съм се занимавал с тях и до този момент дори не знаех, че съществуват.

— Да… хм… на твое място не бих почнал да им го обяснявам, а ти?

Дойл просто не можеше да намери думи.

— Добре е, че интересът ми към тях ми даде възможност да ти бъда от полза тази вечер — продължи Сакър. — От друга страна, това си има и своите недостатъци, защото сега и аз съм белязан.

Сакър силно почука по покрива. Карета рязко спря.

— Бъди спокоен. Тази нощ ние им завряхме истински прът между спиците. Така че запази хладнокръвие и не губи време да мислиш за тези неща. Между другото… аз не бих отишъл в полицията с подобен разказ, защото нищо не би могло да ги разубеди, че си луд, а и това само ще увеличи вероятността скоро за теб да научи някой, който ще може наистина да ти стори нещо лошо.

— Нещо по-лошо от убийство?

Всякакви следи от усмивка изчезнаха от лицето на Сакър.

— Има и по-лоши неща — отговори той и отвори вратата. — Успех, Дойл. Ще държим връзка.

Сакър подаде десницата си. Дойл я пое. Все така замаян той не разбра как стигна до дома си и се осъзна едва когато се изправи пред входа, обърнал поглед към бързо стопяващата се в мрака на нощта карета.

После погледна дясната си ръка. Стискаше малка, изящно изработена сребърна значка с формата на човешко око.