Списъкът на седемте

5.Лебу

В главата на Дойл се извиваше вихрушка. Той погледна часовника си — беше 9:52. По улицата изтрополи талигата на железаря. Носталгична тръпка премина през тялото на Дойл — прозаичният, банален свят, в който бе прекарал целия си живот без последните два часа, го напускаше като умираща дневна светлина. За време, което едва ли бе по-дълго от времето, необходимо да се изпече един хляб, той бе видял как животът му, а може би дори и цялата Вселена, се бяха обърнали наопаки. В тишината, спуснала се след отминаването на талигата, от тъмнината започнаха да изплуват форми и лица и всяка сянка запулсира със скритата в нея, невидима до момента опасност. Дойл забърза към предполагаемата безопасност на собствената си стая.

От високия прозорец над главата му надникна едно лице. Беше съседката — онази рускиня, Петрович. Момент… нямаше ли още едно лице зад нейното? Той хвърли втори поглед… не, двете лица бяха изчезнали и пердетата само леко се поклащаха.

Дали само му се струваше… или наистина стълбите, които винаги досега бяха прелюдия към уюта на дома, излъчваха някакво усещане за опасност? Несигурен дали може да се довери на инстинктите си, Дойл извади револвера, изпъна ръка, за да посрещне с нея онова, което може би се таеше някъде напред, и бавно заизкачва двайсет и едното стъпала. След малко видя вратата на стаята си. Беше разтворена.

Дървото в мястото, където се бе намирала дръжката, бе буквално на трески. Боклукът беше паднал на пода пред вратата, а самата дръжка бе… изтръгната, а не избита с ритник. Дойл опря ухо на стената и се вслуша. Сигурен, че отвътре не се разнася нито звук, той с леко докосване доразтвори вратата и ахна пред разкрилата се гледка.

Буквално всеки квадратен сантиметър от стаята му изглеждаше олигавен или пропит с някаква прозрачна гъста течност. Следите бяха на ивици, като че ли някакъв луд бе прекарал гигантска четка, започвайки от пода и свършвайки с тавана. Във въздуха се носеше миризма като от изгорял матрак. Ленив дим се стелеше над местата, където течността бе най-гъста. Той пристъпи още малко навътре и усети странната материя да се залепва за подметките на обувките му, но за щастие щом вдигнеше крак, по него не оставаха никакви следи. Субстанцията реагираше на докосване, имаше някаква плътност и цялост. Дойл можеше ясно да различи пъстрия мотив на персийския си килим, обгърнат от материята подобно на бръмбар скарабей в капка кехлибар. Разгледа стола и писалището си. После малката масичка, газената лампа, дивана. Свещите. Мастилницата… Чашата за чай. Повърхността на всеки предмет в стаята изглеждаше частично втечнена, после охладена и отново втвърдена.

Но ако това бе предупреждение — едно заключение, което той просто нямаше как да не направи — какво точно е трябвало да му бъде предадено? Може би идеята е била да го накарат да си представи какво точно биха могли да направят с човешкото тяло? Дойл вдигна една от оставените върху писалището книги. Теглото й изглеждаше същото, но тя някак се огъваше в ръцете му, омекнала като задушен в тенджера зеленчук. Все още бе възможно да прелисти дебелите страници и почти можеше да различи размитите изкривени букви на текста, но вещта, лежаща на ръката му, вече с нищо не напомняше неговата идея за книга.

С всичката бързина, която плъзгавият лепкав под му позволяваше, Дойл се насочи към спалнята. Отвори вратата и тя се сгъна сама върху себе си… просто горният й край се подви като подгъната страница на книга. Дойл забеляза, че странното втечняване бе проникнало на няколко сантиметра в съседната стая и необяснимо бе спряло. Спалнята му бе избегнала унижението на дневната.

— Слава Тебе, Господи! — прошепна Дойл.

Наведе се и извади тумбестата си лекарска чанта от дрешника, постави в нея безгръбначната книга, един кат дрехи, принадлежностите си за бръснене и кутията с патрони, която държеше в горното чекмедже.

Върна се през вулканизираната стая и спря до вратата — отвън имаше някой. Беше дочул издайническото провлачване на чехъл. Наведе се да погледне през неестествено големия отвор на мястото на ключалката и видя подпрялата се на перилата Петрович, скръстила ръце под измършавелия си бюст. Излезе в коридора и я попита:

— Мисис Петрович, какво се е случило?

— Докторе — прошепна тя и страхливо стисна предложената й ръка.

— Видяхте ли нещо? Чухте ли някакъв шум тук долу?

Тя енергично кимна. Дойл не можеше да си спомни доколко добре говореше английски, но изглежда, речникът й в момента бе особено беден.

— Голям. Голям — каза тя и поясни: — Влак.

— Звук като от влак?

Тя кимна и се опита да имитира звука, придружавайки го със серия ръкомахания и мимики. Дойл схвана, че отново е посегнала към бутилката вино. Но не без причина. Той погледна покрай нея и видя друга жена да се крие на площадката на стълбището. Точно нейно бе второто лице, което бе видял в рамката на прозореца: ниска, възпълна жена с кръгло лице и пронизващ поглед. Стори му се смътно позната.

— Скъпа мисис Петрович… видяхте… ли… нещо?

Очите й се ококориха и тя очерта с ръце някаква огромна фигура.

— Голям? Много голям? — опита се да я поокуражи Дойл. — Мъж беше, нали?

Но тя поклати глава.

— Черен — бяха думите й. — Черен.

— Мисис Петрович, върнете се в стаята си. Останете там. Не слизайте тук до сутринта. Разбирате ли ме?

Тя кимна, но когато той се обърна, за да си върви, го дръпна за ръкава и посочи жената зад себе си:

— Моя приятелка…

— Ще се запозная с нея друг път. Направете както ви казах, мисис Петрович, умолявам ви — каза той и деликатно се освободи от държащата го ръка. — Трябва да вървя.

— Не, докторе… не, тя…

— Починете си. Изпийте чаша вино. Бъдете послушна, Петрович. А сега, лека нощ. — С последните думи той слезе по стълбището и се скри от погледа й.

Реши да се придържа към най-оживените улици: избираше страната, по която вървяха повече хора, търсеше най-осветените места, вървеше винаги в най-гъстата тълпа. Никой не се приближи до него. Никой не срещна погледа му, но той усещаше, че в него се забиват хиляди злобни очи.

Остатъкът от нощта Дойл прекара в болницата „Сейнт Бартоломю“, където бе добре известен. Позволи си само час сън на една от кушетките, оставена за почивка на дежурните лекари в стая, заобиколена от цяла дузина други стаи, никоя от които не му се стори подходяща да му даде убежището, от което имаше нужда. От принципни съображения, а може би по-скоро страхувайки се да не му се надсмеят, той не сподели неприятностите си с никого, дори с най-близките си колеги.

С дневната светлина дойде ред на озадачеността от нощното приключение. „Трябва да има някакво физическо обяснение за случилото се по време на сеанса — повтаряше си Дойл. — Просто още не съм се сетил за него… не, не, дори това е заблуда, която си самовнушавам. Мозъкът зависи от душевното равновесие и сам го търси на всяка цена. Това не означава, че приемам всичко казано от Сакър за откровение, но нелицеприятната истина е, че минах през вратата, която изчезна зад гърба ми… значи не мога да се върна през нея… Следователно трябва да вървя напред.“

Когато излезе навън в студената утрин, изживяният ужас и объркването му сякаш се изпариха и на преден план излезе гневът от бруталното убийство на лейди Никълсън и нейния брат. Той не можеше да се освободи от лицето й… от умоляващите очи… от писъка, с който тя бе паднала на пода. „Тя потърси помощта ми, а аз я предадох… и тя загина. Как можах да го направя!“

И въпреки предупреждението на Сакър, първото място, към което се отправи след болницата тази сутрин, беше Скотланд Ярд.

Час по-късно Дойл стоеше пред Чешир стрийт 13 заедно с инспектор Клод Лебу. Слабата и някак мръсна слънчева светлина не успяваше да разведри това място, а само подчертаваше още повече потискащата му неутралност.

— И казваш, че влязоха тук, така ли? — попита Лебу.

Дойл само кимна. До момента бе спестил на приятеля си подробностите. Беше използвал думата „убийство“ внимателно, но с необходимия ефект. Беше показал писмото на лейди Никълсън. Но не бе споменавал за духове, за сиви качулки или за шевове по лицето със сини конци. И не бе изричал името на професор Армънд Сакър.

Лебу изкачи входните стълби и почука. Беше як като бик. Тънките червеникави мустачки бяха единствената декоративна суетност, която си позволяваше, но пък за сметка на това бяха безукорни.

Дойл бе работил цяла година като корабен лекар и заедно с Лебу бяха кръстосали водите край Мароко и други южни пристанища. Тогава се бе зародило и трудно обяснимото им приятелство. Лебу беше офицер от Кралската флота, петнайсет години по-стар, образован как да е, но достатъчно необщителен, за да позволи интелигентността му да бъде подлагана на съмнение от корабните присмехулници. Дойл бе успял да прозре по време на многобройните игри на карти и лишени от определена систематичност разговори, имащи за цел единствено да разсеят мрачното им настроение, че зад привидното безразличие на Лебу се крие меко сърце и непоклатим морал. Мисленето му рядко се отклоняваше от паралелните релси на фактите и истината — нещо повече, той се гордееше с пълната си липса на въображение. Въпросният коловоз го бе откарал от флотата направо в лондонската полиция и му бе помогнал бързо да се изкачи по стълбицата до сегашното си положение на инспектор.

Дребна русолява ирландка, която Дойл не бе виждал до момента, отвори вратата.

— Какво има?

— Скотланд Ярд, мис. Искаме да поогледаме.

— Случило ли се е нещо?

Извисяващият се над нея Лебу се наведе и й довери:

— Неприятности, мис.

— Аз не живея тук, дойдох да видя мама — обясни тя и се отдръпна, за да им направи път. — Тя е горе, лежи като болно куче, не е ставала от седмици. Нали не става дума за нея?

— Майка ви е наемателка, нали?

— Да…

— Кой тогава живее тук долу? — попита Лебу, спирайки пред вратата отдясно — същата, която странното момче бе отворило пред Дойл миналата нощ.

— Не знам. Някакъв чужденец, мисля. Много-много не се задържа. Ама то и мен ме няма, идвам само когато на мама й стане лошо.

Дойл кимна на Лебу. „Чужденец“ беше доста сполучлива дума за Мургавия, а Дойл бе споменал за него пред Лебу. Инспекторът почука на вратата.

— Знаете ли името на този човек, мис? — поинтересува се той.

— Не, сър, не съм го чувала.

— Тук ли бяхте снощи?

— Не, сър, бях си у дома. Живея в Чийпсайд.

Дойл забеляза, че странната стъклена купа е изчезнала. Капки от восък показваха, че някой е взел свещта и бързо се е движил с нея. Лебу отвори вратата и влязоха в гостната.

— За тази стая ли става дума, Артър?

— Да. Сеансът се проведе тук.

Дойл отвори плъзгащата се врата. Стаята изглеждаше съвсем различна от помещението, в което бе прекарал онези ужасни минути. Мебелировката бе прашна и безвкусна. Масата я нямаше, нямаше ги и висящите драперии. Дори таванът изглеждаше някак по-нисък.

— Не, сега е съвсем друго — отбеляза Дойл, влизайки по-навътре.

— Да не се е случило нещо с онзи човек? — усъмни се най-сетне ирландката.

— Качвай се при майка си. Ще те извикаме, ако ни потрябваш — нареди Лебу и затвори вратата под носа на младата жена.

— Сменили са мебелите. Снощи стаята изглеждаше почти празна.

— Къде точно се разигра сцената на насилието, Дойл?

Дойл пристъпи към мястото, където се бе намирала масата. Там, където снощи бе паднала лейди Никълсън, днес имаше удобно меко канапенце.

— Ето тук — каза той и клекна. — Нямаше килим, дъските бяха голи.

Той вдигна канапето от едната страна и видя, че отпечатъкът от крака му в мекия килим е дълбок и направен в дебел слой прах. Лебу му помогна да отместят канапето, после двамата заедно навиха килима. Дъските на дюшемето бяха чисти и излъскани.

— Както виждаш, чистено е… цялата стая — от край до край. Заличили са всякакви следи — малко неспокойно се обади Дойл.

Лебу стоеше над него, спокоен и безстрастен. Дойл се наведе още по-ниско, за да огледа пода отблизо. Извади от джоба си чистачката за лула и подраска с нея пролуката между две от дъските. Резултатът беше тъмна изсъхнала люспа. Дойл я прибра в плик и го подаде на Лебу.

— Според мен анализите ще установят, че това е човешка кръв. Снощи в тази стая бяха убити лейди Никълсън и нейният брат. Смятам, че е уместно семейството им незабавно да бъде уведомено.

Лебу прибра плика, извади бележник и старателно си записа в него имената. После се захванаха с по-подробен оглед на стаята. Не откриха нищо, което би могло да им помогне да научат нещо повече за извършеното престъпление, за самоличността на собственика или наемателя. Както можеше да се очаква, минаването през плетеницата от коридори, по които Дойл и Сакър бяха избягали, се оказа също толкова непродуктивно.

Когато излязоха в уличката, Дойл описа по-подробно обстоятелствата около кървавото си приключение, но не спомена за Сакър, нито обели дума за начина, по който бе използвал револвера, даден му от самия Лебу само преди няколко месеца. Лебу стоеше скръстил ръце, неподвижен като статуя, и с нищо не издаваше доколко вярва на ушите си. Мина много време преди изобщо да реагира. Но Дойл отдавна беше свикнал с епичните пристъпи на мълчаливост, така характерни за приятеля му. Струваше му се, че дори чува как се превъртат зъбните колелца в сметачната машина на неговия мозък.

— Казваш, че при нападението на тази жена е било използвано хладно оръжие? — бе първият коментар на Лебу.

— Да. Доста зловещо на вид.

Лебу кимна и с неочаквана целеустременост в погледа каза:

— В такъв случай най-добре ще е да дойдеш с мен.

Извървяха трите преки до ъгъла на Комършал и Олдгейт. Полицията вече беше отцепила района. По кръстовищата имаше полицаи, които отклоняваха потока пешеходци. Лебу преведе Дойл през заграждението към центъра на празното място, където снощи — точно когато Дойл се бе прибрал вкъщи — късият и нещастен живот на уличницата, известна в квартала като Русата Фей, бе стигнал до своя край по невероятно брутален и злокобен начин.

Отметнаха брезента, с който бе покрита. Беше гола. Тялото й бе нарязано, а органите от него — извадени. Някои липсваха, останалите бяха грижливо подредени до трупа по начин, в който може и да имаше някаква логика, но тя им бе непонятна. Личеше, че работата е била свършена бързо, прецизно и — доколкото Дойл бе в състояние да прецени като професионалист по липсата на разкъсвания в местата на пробождане и по ръбовете на раните — с необикновено остри инструменти.

Дойл кимна. Отново покриха трупа с брезента и двамата с Лебу се отдалечиха на няколко крачки. Последва поредният пристъп на мълчание.

— Това лейди Никълсън ли е, Дойл? — обади се накрая Лебу.

— Не.

— Беше ли тази жена на сеанса снощи?

— Не, никога не съм я виждал.

С известен шок Дойл осъзна, че Лебу търси слаби места в историята, която му бе разказал. „Полицай до мозъка на костите си“ — напомни си Дойл. Не беше особено трудно да долови мрачната напрегнатост сред другите полицаи тук. Малцина бяха тези измежду тях — а може и изобщо да нямаше такива — които се бяха сблъсквали с подобна гледка. Тя съвсем не би могла да се нарече ежедневна работа на лондонската полиция.

— Не се ли знае коя е? — осмели се да попита Дойл.

— Най-вероятно проститутка — неопределено поклати глава Лебу. — Такаа… Онова оръжие, което ми описа… би ли могло то да свърши тази работа?

— Да. Напълно възможно.

Лебу късогледо примигна.

— Ще ми опишеш ли нападателите?

— Носеха качулки — оправда се Дойл, пропускайки да спомене, че и двамата убийци бяха ликвидирани. Той разбираше, че на Лебу ще му е трудно да приеме без резерви описанието на зашитите със сини конци лица и едва ли ще повярва на това, че от смъртоносните рани не бе капнала и капка кръв. Можеше ли да му каже, че е трудно да се убие нещо, което вече е мъртво?

Лебу, разбира се, долавяше, че Дойл спестява съществени подробности в своя разказ, но уважаваше приятелството им достатъчно и не искаше да го попита направо. Той бе убеден, че Дойл е изживял нещо ужасно, така че го остави да си върви без повече въпроси. Наблюдавайки го да се отдалечава, Лебу размишляваше над усложненията, с които трябваше да се справи. И все пак — както обичаше да казва в случаите, когато бе изправен пред особено сложна загадка — нали времето е за това.

Още при първия бегъл оглед на ужасно разфасованото тяло през главата му бе минала една от тревожещите го в този момент мисли: „Това е дело на лекар!“.