Списъкът на седемте

6.Кеймбридж

Най-важното условие за извършване на сложна умствена дейност е пълният стомах. Дойл не бе хапвал от снощи. Така че влезе в първата претъпкана кръчма, която попадна пред погледа му, седна до камината и си поръча обилна закуска, благодарен, че малкото пари, които бе оставил в стаята си, не бяха станали жертва на желатиновата чума.

Когато свърши, избута чинията, запали лула, вдигна крака на решетката на камината и почувства как се издига в онова извисено състояние на духа, в което мозъкът му функционираше с максимална ефективност.

Ако — така твърдеше Сакър — зад случилите се събития имаше някаква конспирация, това автоматично би означавало, че в играта са въвлечени няколко лица. От друга страна, конспирацията предполага опазване на тайна. А колкото повече са замесените хора, толкова по-малко вероятно е опазването на каквато и да било тайна. Пълното преобразяване на обстановката на Чешир стрийт 13 само за няколкото къси часа, които бяха изтекли, без никакво съмнение потвърждаваше предположението за конспирация. Но как да се държат подчинените под контрол? С помощта на страха? Способността на тези хора да внушават страх бе изпълнила Дойл с чувство на неподправен респект. Черни магьосници? Лично той не познаваше нито един такъв, но това в никакъв случай не означаваше, че няма цели легиони от тях.

Що се отнася до неговия ръкопис… хм, действително той сам бе разработил образите на злодеите — и по лично негово мнение беше свършил работата си по достоен за възхищение начин — но техните цели, мотиви, начини на действие и така нататък… проклетата истина бе, че той бе заимствал тези неща в по-голяма или по-малка степен от „Тъмното братство“ на Блаватска. Факт, който пораждаше неизбежния въпрос: ако го преследват заради неговата книга, в каква степен се бе доближила до истината за намеренията им побърканата рускиня? И ако се бе докоснал до нея, означаваше ли това, че и в останалите й измишльотини има нещо?

Сеансът. Не е съвсем ясно. Левитацията: въжета и макари. Огледалото би могло да се направи… хм, с други огледала. Главата на демона не би могла да бъде нищо друго, освен глава на кукла, вероятно внесена в сградата във вързопа, който бе донесло момчето. Заключение: съществува логическо обяснение на зрелищните ефекти, на които бе станал свидетел, макар постановката да беше много по-прецизна и изобретателна от всичко, с което се бе сблъсквал досега…

Момент… защо пропускаше най-важното? Нищо не можеше да заличи факта, че се бе сблъскал с ужасяващите, лишени от кръв слепи убийци, поставили си за цел да го издебнат в лондонската нощ и да го накълцат с ориенталските си кинжали като коледна пуйка. Той наистина бе видял тези неща: носещата се във въздуха дебела жена, смразяващите черни сенки, червенооките създания, видени като в призрачен далекоглед. Брата, политнал назад и мъртъв още преди да падне на пода. Малкото момченце на лейди Никълсън, свило се в онази сумрачна гора. Изражението й в мига, в който камата бе минала през гърлото й…

Той потръпна, сви се зиморничаво в палтото си и се огледа. Никой не му обръщаше никакво внимание.

„Добре, аз наистина бях започнал да се влюбвам в нея — призна той сам на себе си. — Може да са ме набелязали за следващата си жертва, но след всичко, което сториха на клетата жена и нейното семейство, кръвта ми буквално кипи… Сигурно сте уверени, че ме държите в ръцете си, че сте ме накарали да бягам от вас… да, но не забравяйте, че отмъщението е блюдо, което ирландците сервират студено от поколения насам. И които и да сте вие, мизерни създания, предстои да научите колко силно бъркате с точно този ирландец, който се е изпречил на пътя ви.“

Сакър. Разговорът в каретата, поредицата шокиращи събития, които не му бяха дали възможност да зададе поне един смислен въпрос. Дойл извади визитната картичка на Сакър. Трябваше да се срещне с този мъж в спокойно състояние, събрал в юмрук всичката си съобразителност и интелект. Кеймбридж е на по-малко от два часа път с влак. Тим, техният кочияш, бе казал на Дойл, че братът на лейди Никълсън е посещавал университета там. Най-сетне можеше да благодари на съдбата за липсата на успех в кариерата си на лекар: нямаше критично болни пациенти, така че отсъствието му не би могло да стане причина за никакви неудобства. Трябваше веднага да тръгва за гарата на Ливърпул стрийт.

Той пъхна картичката в чантата си и в този миг погледът му попадна върху корицата на странно променената книга, която бе взел. „Разбудената Изида“. Беше толкова объркан, че до момента не бе обърнал внимание коя е. Извади я така, че да скрие от останалите в салона необикновения й външен вид. Блаватска… едва ли можеше да измисли по-подходящ спътник за пътуването, в което се отправяше. Фотографията й все още се различаваше през слоя гадна слуз…

Но… Мили боже! Това бе невъзможно! Той се взря по-внимателно. Да!

Жената, която бе видял до Петрович на стълбището. Наистина беше тя — Елена Петровна Блаватска!

Файтонът спря пред къщата и той тичешком се втурна нагоре.

— Мисис Петрович!

Стрелна се покрай собствения си апартамент и хвърли един поглед през вратата, колкото да се убеди, че нищо не се е променило от предната нощ. Изкачи стъпалата по три наведнъж, стигна пред вратата на Петрович и нетърпеливо почука.

— Дойл е, мисис Петрович!

Едва сега видя излизащия от ключалката дим.

— Мисис Петрович!

Блъсна вратата с рамо, после втори път, отстъпи една крачка и със силен ритник я изкърти.

Петрович лежеше на пода в центъра на стаята. Беше в безсъзнание. Димът се сгъстяваше, но все още не се виждаха пламъци. Завесите от тежък брокат димяха, дантелените пердета вече бяха изгорели.

Дойл дръпна готовите да пламнат завеси на пода, стъпка ги, за да изгаси огъня и да може да стигне до падналата жена. Докосна я и веднага разбра, че вече е мъртва. Концентрира цялото си внимание върху завесите и след няколко минути заплахата от пожар бе ликвидирана. Дойл затвори очите на старицата и седна, за да се опита да разбере какво се е случило.

Дакелът на Петрович изпълзя изпод един от диваните и разтревожено побутна стопанката си по ухото.

Дойл огледа стаята: на масата се виждаше незапушена гарафа с вино, капачката се търкаляше досами нея, до капачката имаше отворена кутия с хапчета дигиталис и няколко восъчни петна. На пода до тялото лежеше малка кристална чаша, от която започваше алено петно, попило в килима. Масата, от която бе паднала свещта, се намираше между нея и прозореца. Самият прозорец бе отворен.

Запалила е свещта. Сигурно е почувствала болка в гърдите — той много добре знаеше, че тя има проблеми със сърцето. Наляла си е чаша вино и е отворила кутийката с хапчетата. Болката сигурно се е засилила до обезпокоителна степен. Чувствайки, че въздухът не й достига, тя е отворила прозореца и с това е съборила свещта. Завесите са се подпалили и тя е изпаднала в паника. Сърцето й отказало да поеме натоварването и тя е паднала.

Две възражения: първо, на масата има прясно мокро петно. Чашата за вино е била оставена… а е трябвало да се изтърколи към завесите заедно със свещта и, второ, на пода до тялото се виждаха няколко хапчета. Кучето се опитваше да лапне едно от тях от килима. Кой знае, може да е изпуснала кутията и да се е навела да събере хапчетата, когато… не, в ръката й нямаше нито едно хапче.

Той разгледа кутийката. Там, сред мъхесто парче плат и други непотребни неща, се мъдреха хапчета. Добре, в такъв случай хапчетата са се изсипали и тя е успяла да прибере няколко…

Зад гърба му се разнесе задавено изквичаване и той се обърна. Кучето на Петрович бе паднало настрани, през тялото му премина тръпката на кратка агония и… толкова. „Умря… и в известен смисъл така може да е по-добре“ — мина през главата на Дойл. Не беше от онези кучета, които някой друг би могъл да обикне… от устата му бликаше пяна. Отровено.

Значи някой бе отровил Петрович и може би изобщо не се бе опитвал да скрива този факт. Дойл леко повдигна тялото й… и под него имаше хапчета. Едната страна на челюстта й изглеждаше зле ударена. Сигурно се бе борила и, изглежда, бе блъснала кутийката с лекарството, разпръсвайки хапчетата. Нападателят я е насилил да погълне отровата и набързо се е опитал да събере хапчетата, преди да избяга през отворения прозорец. Да… на перваза се виждаше размазана следа. Свещта е паднала по време на боричкането, а може убиецът съзнателно да я е бутнал, за да замаскира злодеянието. Тялото й все още бе топло. Неизвестният бе напуснал тази стая преди не повече от десет минути.

Поредната смърт, в която имаше пръст и той. Горката Петрович. Невъзможно му бе да си представи по какъв начин тази женица би могла да се забърка в нещо, което да доведе до смъртта й.

Внимавайки да не докосне таблетките, Дойл затвори кутийката, сложи я в чантата си и вече беше на прага на вратата, когато погледът му случайно се спря на листчето хартия, което стърчеше изпод малкото огледало, окачено на стената.

Той го изтегли и прочете:

С дата от тази сутрин. Блаватска се намираше в Кеймбридж. Убиецът бе запушил устата на Петрович, но не бе намерил бележката. Дойл остави Петрович да се възнесе на небето. Вече нямаше никакви съмнения къде трябва да отиде самият той.

Дойл не забеляза да го следят на път за гарата, нито пък някой да се опитва да види закъде си купува билет на касата или на кой влак се качва. Избра място, от което да вижда кой се качва във вагона, но никой от тези, които го сториха, не му обърна и най-малко внимание.

Влакът най-сетне потегли и Дойл се захвана с преглед на купчината вестници, с които се бе запасил, търсейки, макар и намек за изчезването на лейди Никълсън. Пушекът на локомотива някак незабележимо се разтваряше в почернялото от сажди и дим небе над града. Загледан в мяркащия се покрай прозореца на купето уличен живот, Дойл почувства как завистта към лишения от трусове живот на обикновените хорица отстъпва пред тръпката на възбудата. Той имаше мисия, да, може би опасна, но мисия — а това означаваше цел, а целта бе онази точка, към която вътрешният му компас жадуваше да се насочи. Въпреки умората сетивата му се бяха изострили: той възприемаше с неестествена яснота вкуса на сандвича, който бе купил за из път и преди малко бе изял; наслаждаваше се на приятно топлата пяна от изпитата бутилка бира, вдъхваше с наслаждение богатия аромат на мавританския тютюн на лулата си.

На мястото пред него седна възпълна индийка. Кафявото й лице беше скрито под воал, който показваше само бадемово издължените й очи и аленото петно на челото й. Външен израз на мистичното трето око, спомни си Дойл прочетеното за хиндуизма, прозорец към душата и разгръщане цвета на лотоса с хиляда венчелистчета. Изшумоляването на пакетите, които тя се опитваше да подреди, го накара да осъзнае, че неволно се е втренчил в нея. Той се сепна, наклони с два пръста шапката си и приветливо й се усмихна. Жената с нищо не показа, че е забелязала опита му за вежливост. Висша каста, помисли той, оценяващо разглеждайки дрехите и маниерите й. Зачуди се защо жена като нея не пътува в първа класа, съпроводена от семейството си или поне от придружител.

Ритмичното потракване на колелата и равномерното полюшване на вагона в комбинация с погълнатия алкохол приспаха Дойл и още докато влакът напускаше покрайнините на Лондон, той задряма. Събуждаше се от време на време само за миг и единственият му спомен бе как спътничката му седи наведена над малка книжка и прекарва пръст по редовете. Накрая сънят го победи. Сънищата му бяха горещи и бързи — фантасмагорична амалгама от бягство и преследване, тъмни лица и ярка светлина.

В един момент вагонът се разтресе от рязко спиране и Дойл се събуди. Индийката, като всички пътници в техния вагон, се бе надвесила през прозореца и гледаше наляво.

Бяха спрели в земеделски район. Успоредно на линията вървеше черен път, разсичайки обширна нива, засята със зимна царевица, която бе изсъхнала. Огромна каруца със сено, теглена от два грамадни коня, се бе обърнала в канавката край пътя. Единият от конете — дорест жребец — се блъскаше диво и риташе с крака във въздуха. Другият — сив на петна — лежеше по гръб в канавката, хъркаше с пяна на уста и немощно се опитваше да се измъкне от нея, но явно бе смъртно ранен. Коларят — младо момче — опитваше да се приближи откъм задницата на раненото животно, но двама възрастни работници го задържаха. Дойл погледна по-нататък по пътя и видя нещо, което може би беше причинило инцидента.

Дали беше плашило? Не, защото макар силуетът му да бе подобен, то бе голямо, много по-голямо от обикновените плашила — извисяваше се на близо три метра. Освен това не беше изработено от слама — очертанията му бяха много по-добре очертани и комплекцията му бе някак много по-стегната. Във фигурата се долавяше нещо зловещо. Тя изглеждаше привързана към някакъв кръст и ръцете й бяха приковани към него с… дали това не бяха гвоздеи за траверсите? Да, не можеше да има никаква грешка: над повехналите царевични стебла се издигаше разпятие, обърнато точно към релсите. Но на главата нямаше трънен венец. Вместо това там се виждаха… да, това си бяха рога — конични, остри и извити. В съзнанието на Дойл проблесна образът на демона, който бе видял изгравиран върху стъклената купа в хола на Чешир стрийт 13. Доколкото можеше да си спомни, това тук беше същото.

Останалите пътници постепенно осъзнаваха какво представлява тази фигура. Започнаха да се надигат гласове да подпалят богохулственото творение, но преди някой да успее да предприеме каквото и да било, локомотивът предупредително изсвири и кошмарната фигура постепенно се скри, оставайки назад. Последният спомен на Дойл от този епизод бе как един от работниците, игнорирайки протестите на коларя, се приближава с ловджийска пушка към падналия кон.

Индийката изгледа продължително Дойл, но отмести поглед в мига, в който срещна неговия, и подхвана изморителното си четене. Остатъкът от двучасовото пътуване мина без повече инциденти.

На една колона веднага на излизане от гарата в Кеймбридж имаше плакат — с фотография, в случай че някой неверник си позволи да се усъмни.

Установил с точност до минута къде ще се намира тя, но разполагащ с четири свободни часа до този момент, Дойл се отправи в търсене на Кингс Колидж и кабинета на професор Армънд Сакър.

Започваше да се стъмва. Той тръгна покрай река Кем, излезе на Кингс Парейд и попадна право в стария център на града. Духаше противен пронизващ вятър и Дойл вдигна яка. Чарлз Дарвин бе вървял като студент по същите пътища. И Нютон, Байрон, Милтън, Тенисън и Колидж. Свещените места, из които вървеше, му напомниха за разочарованието от младежките му години, когато липсата на достатъчно средства в семейството бе накарала родителите му да го изпратят в не толкова скъпия Единбургски университет. Вредният ефект от възмъжаването му в едно класово общество все още пораждаше вълни на възмущения в гордото му сърце.

От другата страна на площада, точно срещу черквата „Сейнт Мери“, се издигаше величествената класическа фасада на Кингс Колидж. Дойл мина през безвкусно оформения портал и се озова в напълно безлюдния вътрешен двор, почти потънал в здрач.

Избра единствената сграда, в която светеше, влезе, чу звук от тътрещи се крака, последван от кихане, и това го накара да отиде натам. Озова се пред дългата зала на библиотеката. Съсухрен служител разместваше без видима система купчини книги, вземайки от куповете и слагайки върху количката до себе си. Лицето му бе сърдито и червено, а черният му халат и килнатата перука го правеха да прилича на плашило.

— Извинете, не бихте ли ме упътили как да намеря професор Сакър?

Служителят отново изсумтя, без да му обръща никакво внимание.

— Професор Армънд Сакър. Антични предмети — продължи Дойл, повишавайки глас. — Предимно египетски, но също гръцки…

— Боже господи, човече! — Служителят най-сетне го зърна с периферното си зрение, отскочи и опря гръб на количката, изплашено сложил ръка върху сърцето си.

— Ужасно съжалявам. Не исках да ви изплаша…

— Има звънец — извика съвземащият се библиотекар. — Предполага се, че е сложен за такива като вас!

Той се мъчеше да си възстанови равновесието, отблъсквайки се от количката, но въпреки малкото му тегло, тя се плъзна назад. В резултат човек и количка плавно се заотдалечаваха от Дойл по дългия коридор на библиотеката.

— Съжалявам, но не видях звънец — оправда се Дойл.

— Ето, това е проблемът на днешната младеж! Едновремешните студенти зачитаха авторитета!

„По-скоро смъртния страх от телесното наказание“ — изкушаваше се да уточни Дойл. Избутвайки количката, служителят продължаваше да се отдалечава, без да успее да се изправи както трябва, а Дойл го следваше на едно и също разстояние.

— Може би е редно да сложите звънеца на малко по-очевидно място — подсказа Дойл с най-любезния си глас.

— Я колко сме били остроумни — сряза го служителят. — Когато подновят семестъра, ще наредя да ви повикат в кабинета на ректора.

— Малко бъркате, сър, аз не съм студент.

— Значи сам признавате, че се навъртате тук незаконно?

И служителят вдигна триумфално дългия си костелив пръст. Съдейки по примижаването, Дойл реши, че неприятният дребосък е толкова сляп, колкото и глух. И ако не грешеше дълбоко, зловредният книжен червей май сам беше пенсионирал се бивш ректор. В студентските си години Дойл се бе напатил достатъчно от такива като него, така че разпознаваше тази садистична пасмина почти безпогрешно.

— Търся кабинета на професор Армънд Сакър — подхвана той търпеливо и показа картичката на Сакър. Вече бяха изминали двайсетина метра по коридора и понеже Дойл продължаваше да не изпитва никакво желание да помогне на грозноватия малък мизантроп да се изправи, той държеше картичката малко извън обсега на дребосъка. — И мога да ви уверя, сър, че идвам при него по напълно законен въпрос.

— Какъв въпрос?

— Въпрос, който не съм съвсем готов да обсъждам с вас, сър. Въпрос, за който е малко да се каже, че е важен. И смея да ви уверя, сър, че ако не сте готов да ми окажете незабавно съдействие, настроението ми определено ще се развали — обясни Дойл и насочи бастуна си към старчето със зловеща усмивка.

— Семестърът свърши. Той не е тук — съобщи служителят, принуден от страха, а може би и от изтощението, да сътрудничи, макар и в минимална степен.

— А, ето че най-сетне постигнахме конкретен резултат. Думите ви са свидетелство, че професор Армънд Сакър все пак съществува.

— Та нали сам искахте да се видите с него!

— След като установихме, че милият професор ходи сред нас, дали не бихме могли да насочим вниманието си към малката подробност къде точно би могъл да се намира той?…

— Абсолютно съм сигурен, че не знам…

— Не бихте ли обърнали по-специално внимание на особения подбор на думите ми, сър: използвах условно наклонение чрез „би могъл“, вместо да кажа направо „е“. Ще повторя специално за вас: Къде би могъл да е той?

В този миг количката стигна до края на коридора и се удари в стената. Библиотекарят се плъзна на пода с разтворени крака и лице, порозовяло като измито с четка прасенце. Той безмълвно посочи с ръка нагоре и надясно към близката врата.

— А-а? — проточи Дойл. — Кабинетът на професора?

Служителят само кимна.

— Е, бяхте крайно услужлив. Ако ми се удаде възможност да поговоря с вашите началници по време на визитата ми тук, няма да пропусна да отбележа пред тях своевременната ви и щедра помощ.

— Моля ви, сър. За мен беше истинско удоволствие — озъби се в отговор служителят, разкривайки несъответстващите си една с друга изкуствени челюсти.

Дойл вежливо докосна шапката си, влезе през посочената му врата и я затвори след себе си. Стаята бе висока, квадратна, със стени, скрити зад книжни лавици от тъмно дърво, и стълба за достигане на най-трудно достъпните от тях, подпряна в ъгъла. Писалището в центъра беше застлано с купища разтворени фолианти, карти, компаси, пергели и други картографски инструменти.

От няколкото недоизгорели, а може би недоизгасени нишки тютюн за лула в пепелника се издигаше струйка дим. Лулата — истинско произведение на изкуството от морска пяна — още беше топла, което говореше, че обитателят на този кабинет бе напуснал стаята преди не повече от пет минути… едно тръгване, за което, изглежда, бе допринесъл и гласът на Дойл в коридора. Този Сакър бе най-малкото необикновен, но беше ли действително способен да отбягва Дойл след всичко, което двамата бяха изживели заедно? И ако Дойл не си внушаваше това… каква би могла тогава да е причината?

Дойл разгледа писалището и отбеляза присъствието на две общоприети монографии върху древногръцката история, труд върху творчеството на Сафо и едно доста поизтъркано томче, озаглавено „Илиада“. Имаше и карти на турското крайбрежие, осеяни с точки и покрити с изчисления. Дойл допусна, че предмет на заниманията е била легендарната Троя.

На закачалката до отсрещната врата висеше връхно палто. До стената беше подпрян бастун, малко къс за високия Сакър, както се стори на Дойл. Той отвори вратата, която извеждаше в малко антре — мястото, където без съмнение студентите се потяха над последните редове от заданията си — и след това мина през още една врата, за да се озове в просторен коридор.

В дъното се виждаше величествено вито стълбище, увенчано от двете страни с колони, върху които бяха кацнали големи крилати създания: едното беше грифон с дълъг клюн и заплашително извити нокти, другото — базилиск с грапаво, покрито с люспи тяло. Само след няколко минути щеше да се спусне пълна тъмнина, а нито една от газовите лампи не беше запалена, явно с оглед икономия през ваканцията. Дойл се вслуша, но не чу никакви стъпки.

— Професор Сакър!… Професор Сакър!

Никакъв отговор. Усети да го побиват студени тръпки. Обърна се. Създанията неприязнено го разглеждаха отвисоко. Дойл тръгна с намерение да открие къде е клозетът… всъщност дали статуите бяха обърнати към него, когато влезе? Кой знае защо, бе останал с впечатлението, че те се гледаха една друга… а може и Сакър да бе излязъл по нужда.

Но всяка друга врата в коридора се оказа заключена. Дойл послушно следваше извивките, докато престана да различава собствената си ръка. Едновременно с това осъзна, че не е съвсем сигурен къде точно се намира. Въздухът беше хладен и тежък, а тъмнината — гъста и непрогледна. Избърса потта от ръцете си. Не би могло да се каже, че досега се бе страхувал от тъмното, но след последните приключения нямаше никакво място за фалшива смелост. Опита се да се върне по пътя, по който бе дошъл… все пак в кабинета на Сакър беше светло. Господи, онази топла и сигурна стая сега му се струваше направо рай. Пристъпваше безкрайно внимателно, докосвайки с пръсти мраморната стена.

Разклонение. „Наляво ли завих тук, или надясно?“ Не беше сигурен. Надясно тогава.

Страхът от тъмното е примитивна форма на инстинктивен атавизъм — напомни си той. — Предците ни сигурно са прекарвали по-голямата част от живота си, движейки се опипом в тъмнината — напълно разумна предпазна мярка, като се помисли за кръвожадните хищници, дебнещи буквално на всяка крачка — но това в никакъв случай не би могло да означава, че тези опасности продължават да съществуват в съвременния цивилизован… Какво бе това!?

Дойл застина. Звук… недалеч оттук. Какво ли го бе издало? Може би най-сетне помощ… приятел или просто някой неутрален. А защо не и самият Сакър?

Може би сега ще го чуем пак. Май е добра идея да не помръдваме, докато не се убедим какво е. Повече предпазливост едва ли ще ни навреди, особено ако се има предвид, че сме в абсолютен мрак сред заплетен лабиринт и най-вече като се отчете, че съществуват безжалостни, невъобразимо ужасни твари, които ни следят един бог знае от коя страна на ненадеждната преграда…

Ето пак…

Как да го идентифицира? Не беше прозвучало като стъпка. Не, това не беше нито провлачване на подметка, нито плъзгане на крак, още по-малко падане на предмет върху мраморния под…

Хайде, Дойл. Много добре знаеш какво чу.

Криле. Плясване на криле. Кожени, хрущялни.

Добре… може да е врабче или гълъб, влетял през прозореца, загубил се из коридорите… ха, нека си признаем откровено, че и ние се поизгубихме. От друга страна… в края на декември сме, а и шумът в никакъв случай не беше от дребна птица, не беше дори от птица със среден размах на крилете, и ако изобщо на този свят съществува хвъркато създание, което би могло да издаде този звук, да измести толкова много въздух…

Приближава се. Първите две плясвания бяха от статично положение, сякаш се разкършваше, сякаш се готвеше да… Дойл, я се успокой, човече. Ако за миг допуснеш, че онези каменни статуи могат да полетят, в следващия миг ще се видиш окован във вериги в Ада.

От друга страна, нещо голямо се носи във въздуха и идва все по-близо, така че защо да не се преместим… просто така, за всеки случай? Не тичай, Дойл, проверявай какво има пред теб с бастуна… да, точно така — само че по-тихо, моля те — намери отключена врата, хайде, бъди послушно момче… не бъди придирчив… коя да е врата… Ето, тази! Не, заключена е. По дяволите! Напред към следващата.

Всъщност как беше? Виждат ли птиците в тъмнината? Май зависи от това каква е птицата. А имат ли обоняние? Изглежда, имат — не е ли животът им едно неспирно търсене на храна? Много успокоително, няма що! Такаа… да видим сега каква храна предпочитаха каменните статуи по литературни данни?

Не е възможно, но тези криле като че ли едновременно се приближават и отдалечават. Освен ако са две: по една за всяка от двете страни на стълбището, с което общата им сума набъбва до… СТИГА!

Врата, Дойл, и моля те побързай, защото една от тях току-що зави зад ъгъла, покрай който и ние завихме преди малко, а това означава десетина метра дистанция, скъсяваща се опасно бързо…

Ето, намери дръжката, натисни я, бутни вратата, влез и я затвори зад себе си. Можеш ли да я заключиш? Няма резе. Спомняш ли си да си чел някога за птица, която може да отвори врата с дръжка? Хайде по-сериозно! Стъклена ли е вратата? Не, масивен дъб. Благословена стара, яка врата, лека им пръст на едновремешните английски майстори…

А това чу ли го? Преместване на тежестта на тяло, тихо издраскване по мраморния под. Криле и… и нокти! Може би ако някоя птица прекара ноктите си по добрата стара дъбова врата, шумът, който ще се чуе, ще бъде забележително сходен с този, който чухме преди малко.

Време е да видим в каква стая сме попаднали и най-вече да разберем какви възможности за бягство ни предоставя тя. Бръкни в джоба, намери кибрита, отдръпни се от вратата, запали кле… Мили боже!

Дойл изпусна клечката и отскочи, за да предотврати удара, който така и не дойде. Това го изненада, понеже в онази частица от секундата, през която клечката бе горяла, той видя лицето на вампир, отблъскващо лишено от всякаква кожа и хищно оголило жълтите си зъби. Изчака още. Защо не усещаше отвратителния му дъх в лицето си? С тресящи се ръце той запали втора клечка.

Мумия. Положена седнала в саркофага си. Извит жезъл на Ра, поставен до нея. Движейки клечката във въздуха, за да разбере колкото може повече къде се намира, Дойл видя, че е попаднал в зала с експонати от древен Египет. Амфори, скъпоценни накити, запазени статуетки на котки, кинжали със златни дръжки, плочка с йероглифи — Египет и останките от онази епоха бяха подлудили всички, никакво околосветско пътешествие не можеше да се счита за пълно без посещение на Пирамидите в…

Бум! Трясък по вратата. Бум! Пантите простенаха застрашително. Благодарение на вика, който бе изпуснал, онова, което се намираше от другата страна на вратата, сега със сигурност знаеше, че той е вътре…

Догарящата клечка изгори пръста му. Изпусна я и запали друга, търсейки с поглед — моля те, Господи! — да, ето го там — прозорец. Той се отправи към него бързо, но внимавайки клечката да не изгасне, отвори заключалката. Едва сега пусна клечката, хвана заключалката, завъртя я — някакво масивно тяло нанасяше неспирни удари по вратата, която едва удържаше на натиска — и прозорецът се отвори. Дойл със съмнение погледна навън, но нямаше време за колебание, така че хвърли чантата си, после бастуна и сам ги последва, поемайки удара от падането с присвити колене. Претърколи се, стана, намери вещите си и побягна с все сили далеч от Криптата на древността.

Спря да си поеме дъх едва когато се озова под засводения вход на „Сейнт Мери“. Изчака десетина минути скрит в сенките, опасявайки се, че от мрака ще изскочи ужасно създание, което ще скрие звездите и ще се стрелне към него откъм небето. Дишането му постепенно се нормализира, попилата в ризата му пот се охлади и той затрепери. Откъм входа на черквата проблясваше светлина. Той влезе по-навътре.

Интересно все пак от какво бе успял да избяга? В топлата спокойна светлина на черквата той почувства колко важен е този въпрос. Дали въображението му не беше трансформирало някакви абсолютно обикновени обстоятелства — да кажем, някой свръхприлежен нощен пазач, чиито кадифени панталони издават характерно шумолене — в блато от самовнушен страх? Преди време той бе изучил влиянието на стреса от битката върху войниците и пораждащите се от него халюцинации. Не се ли намираше той сега под въздействието на дори още по-голям стрес поради факта, че не познаваше противниците си, които — както бе подметнал Сакър — биха могли да бъдат всякакви, дори… дори хората, с които се разминаваше на улицата? А може би те предпочитаха именно този начин на нападение, обичаха да влудяват жертвите си с постоянен психологически натиск, внушавайки им усещането за постоянна незрима заплаха. Покажеш ли някому целта, която да удари, все едно си му дал рамо в битката. Нападнеш ли го с необясними звуци в мрака на нощта, покажеш ли му страховити плашила до жп линията, подсилиш ли страха от собствените му кошмари, атакуваш ли го с всичко онова, което въображението му е склонно да преувеличи — това ще го докара до лудост.

Той спря до една от нишите и изпита желание да запали свещ и да отправи апел към висшата сила, олицетворяваща доброто, да го напътства и да му помага. „Бог е светлина и в него няма мрак“ — казваше надписът над нишата.

Незнайно как в ръката му се бе озовала тънка свещица, но в последния момент той се овладя. Любопитно: намирам се в самата опорна точка на вечния диалектически баланс между вярата и страха в човека и си задавам въпроса дали наистина сме създания на светлината, вярно ли е, че сме богове, очакващи да се родят, или сме обикновени пешки в безкрайната борба между висши сили с невидими царства, воюващи за власт върху света? Усещайки, че не може да вземе страна в този спор, Дойл остави свещицата, без да я запали.

Той размисли върху крайно неприятната възможност да се върне в кабинета на Сакър и да види дали той не се е появил, но безпристрастно анализира и другата възможност — да хапне и да пийне, да нахрани тялото си и да успокои мислите си. Не можеше да има никакво съмнение къде бяха насочени предпочитанията му. А след това го очакваше посещение при лицето, което единствено можеше да го измъкне от метафизическото тресавище, в което усещаше, че започва да затъва.