Списъкът на седемте

15.Театрални истории

За изненада на Дойл каретата им се носеше на север по курс, който трябваше да ги изведе по най-късия път от Лондон, докато той бе очаквал, че ще се върнат в Батърси, за да се качат на влака, който така своевременно ги бе спасил от гибелта в Топинг. Лари поддържаше скорост достатъчно висока, за да изпревари всякакви възможни преследвачи, без да привлича ненужно внимание. Нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро жиците на телеграфа щяха да забръмчат от новините за бягството им.

Дойл седеше срещу Спаркс и неловко мълчеше. Спаркс мрачно се бе втренчил през прозореца и от време на време поглеждаше Дойл, но очите им така и не се срещнаха.

„На кого да вярвам?“ — питаше се за кой ли път Дойл с такова отчаяние, че даже не бе в състояние да разчлени логически проблема си на съставните му части. Единственото, което изпълваше съзнанието му, бе този въпрос и той отекваше в главата му със силата на камбанен звън.

Луд от Бедлам. Възможно ли бе това? Нямаше как да не признае пред себе си, че бе напълно възможно. Спаркс спокойно можеше да бъде човек, измъчван от мисълта за въображаеми преследвачи. Изградил си измислен свят на контакти с хора от висшето съсловие — със самата кралица, боже мой! — осъществявани, разбира се, в тайна. Един болен мозък, хванат в собствения си капан. Но Спаркс се бе държал толкова последователно, така рационално. От друга страна, смахнатите могат да поддържат дълги периоди на кристално ясна мисъл или най-малкото безукорно да симулират подобно състояние — факт, който Дойл знаеше много добре — така че искрената вяра на Спаркс в собствените му истории бе може би най-уличаващото доказателство за неговата лудост. Възможно ли бе Джек да е всички онези неща, които твърдеше за себе си? Да, свидетелствата на Бари и Лари потвърждаваха в известна степен истинността на думите му, но не бяха ли те двамата най-обикновени наемни престъпници, готови да правят каквото им се каже, лесно поддаващи се на внушение, а може би дори и съзнателно действащи съучастници в тази загадка? Добре, загадка, но какви цели преследва тя? Какъв е замисълът? Умът му не можеше да предложи правдоподобни отговори на тези въпроси. Ако Спаркс наистина бе луд, тогава действията му можеха да изглеждат лишени от всякакъв мотив и той би действал без предварителен замисъл, съчинявайки историите си просто както му дойде.

И изведнъж на фона на тези обезпокоителни мисли извиси тъмната си снага зловещият въпрос: ами ако лицето Аликзандър Спаркс изобщо не съществува? Дали този човек сам не бе онзи престъпен гений, когото представяше за свой брат? Той определено притежаваше всички приписвани му таланти… а и не бе ли истина, че измежду всички, за които Дойл бе чувал да му разказват, именно Джек най-плътно се приближаваше до образа на Аликзандър Спаркс? Не беше ли напълно възможно този загадъчен човек, който сега седеше пред него, да персонифицира и двамата братя едновременно — две фрагментирани индивидуалности, съжителствуващи в тясното пространство на обремененото му въображение: единият — дебнещ и убиващ, когато му се прииска, другият — преследван от спомена за злодеянията, извършени в момент на умопомрачение? Означаваше ли това, че Джек е убиецът на собствените си родители? Не бе ли допустимо да се приеме, че именно извършените престъпления бяха станали причина за раздвояването на съзнанието му, прехвърляйки отговорността върху някакъв фантом, когото той бе започнал да преследва, уж за да му отмъсти, или от когото се чувстваше преследван?

Едно останало незасегнато от емоциите ъгълче в съзнанието на Дойл се надигна в плах протест: как тогава би могла да се обясни черната фигура, която сам Дойл бе срещал вече два пъти досега и която Джек бе идентифицирал без сянка от съмнение като своя брат? Ами сивите качулки, сеансът, опустошението на апартамента му, кошмарът в Топинг — събития, които толкова добре се вписваха в историята на Спаркс, колкото и странно да звучеше тя, и което бе по-важно — събития, в които лично бе взел участие. И това далеч не бе всичко — оставаха убийствата на Петрович и Боджър Нъгинс, виденията на Спайви Куинс, обреченото момче в синьо — неща, които бе видял пределно ясно със собствените си очи, а дори и бе усетил със собствената си кожа, защото още можеше да види върху китката си следите, където бе впила пръсти оживялата мумия от подземията на Британския музей. Джон Спаркс можеше и да е луд, но той беше само една от фигурите в изкривения и пренаселен с действащи лица пейзаж, отдавна загубил всякаква прилика с обикновения ежедневен свят.

Дойл разтвори пердето на прозореца, погледна навън и се опита да схване къде се намират: отляво се виждаше Корам Фийлдс, а това означаваше, че се намират на Грейс Ин Роуд, значи… да, каретата напускаше Лондон в северна посока, точно към Арлингтън.

Следваше ли да сподели обърканите си мисли със Спаркс? Имаше ли някакъв хитър начин да провери доколко може да му се вярва? В края на краищата не беше ли възможно информацията на Лебу да е грешна? Как би искал да може да поговори сега с него и да чуе от първа ръка новините за Спаркс във всичките им подробности. Но тази възможност май бе загубена завинаги: след като сам бе видял своя приятел да бяга от болницата, Лебу сигурно най-сетне бе загубил търпение. Да, Дойл се бе превърнал в беглец от правосъдието, това бе пределно ясно, и възможностите му за избор се бяха стеснили значително: той или можеше да се опита да избяга от Спаркс и да се остави на милостта на полицията — рискувайки непредвидимите последици от респектиращия гняв на Спаркс — или да застане на страната на този мъж и бандата му от помощници отрепки и да се примири с несигурната развръзка, до която все някога щяха да стигнат.

— Споменава ли Блаватска нещо за Седмината или за Черния повелител? — неочаквано наруши мълчанието Спаркс.

— Какво? — сепна се Дойл.

— Не познавам трудовете й толкова добре като теб, затова те питам: споменава ли се някъде в трудовете й за Седмината или за Черния повелител? — Спаркс бе толкова потънал в мислите си, че дори не го бе погледнал.

Дойл се разрови в неподредените си спомени от произведенията на Блаватска. Струваше му се, че са минали сто години от онази спокойна вечер, когато бе размишлявал над идеите й в апартамента си.

— Спомням си нещо за някакво създание… Обитателя на прага — отговори Дойл, съжалявайки, че не разполага с книгата пред себе си в този момент. — Мисля, че отговаря на това описание.

— И кой е Обитателя на прага?

— Същество… или по-скоро висш дух, съзнателно избрал да се спусне обратно в този свят…

— С цел да приеме човешка форма, това ли искаш да кажеш?

— Да, както, според Блаватска, постъпват всички духове — своеобразно обучение, завършващо с нещо като зрелостен изпит.

— И с какво е по-различно това същество?

— В безплътното си състояние то било дясната ръка на Бога или както там предпочетеш да го наречеш. Но когато проникнало във физическия свят, то се провалило… опитвам се да си спомня точните й думи, тя не бе използвала тази, но смисълът е, че се поддало на съблазните на материалния живот.

— Изкушенията на плътта — подхвърли Спаркс.

— Посветило се на това да умножи земната си власт, да задоволи земните си апетити и обърнало гръб на възвишеното си духовно минало. И така се сложило началото на съзнателното зло на Земята.

— Християните го наричат Луцифер.

— Момчето в синьо каза, че е известно под много имена.

— Митът за падналия ангел съществува във всяка култура, оставила някакви следи. Как се е стигнало до това да бъде описван като Обитателя на прага?

— Според Блаватска в края на всеки цикъл на земния му живот — а то явно е минало през няколко такива — при напускане на нашата, земна равнина на съществуване, създанието се връщало при вратата между двата свята, придружено от загубените, покварени души на онези, поддали се на влиянието му, докато били живи, и последвали го в смъртта си…

— Това ли са Седмината?

— Не си спомням някакво конкретно число, за тях се говори като за колективен образ.

— Значи тези негови последователи са първите, които могат да се върнат от това чистилище към физическия живот — заключи Спаркс, чиито мисли скачаха далеч напред, — където тяхната цел е да подготвят пътя — прохода — за своя Черен повелител, обитаващ прага между физическия и мистичния светове в очакване да се завърне ма Земята.

Дойл кимна.

— Това е казано по-конкретно, отколкото тя си е позволила да го направи. Всъщност аз не си спомням да нарича създанието Черен повелител, нито последователите му — Седмината и мога само да кажа, че всички те бяха обединени в така нареченото Черно братство.

Спаркс отново се замисли. Конете препускаха по черни пътища в самите покрайнини на Лондон, прекосявайки живописни места. Нима щяха да изминат целия път до Уитби в каретата? Това би означавало два или три дни път.

— Много от медиумите, с които си разговарял, са имали тревожни видения — обади се Спаркс.

— Доста неопределени по характер. Впечатления, усещания. Ефимерни и почти недоловими.

— И нищо конкретно?

— Единствено от Спайви Куинс и, разбира се, момчето, за което той предвиди, че ще срещнем в болницата.

— Според теб момчето истински медиум ли беше?

— Мога само да кажа, че беше крайно чувствително. Опасно е да се правят други предположения, без да се знае моментното му физическо състояние, но на мен все пак ми се струва, че шокът от последното му видение в голяма степен допринесе за смъртта му.

— Като че ли видението го атакува.

— И го смачка с тежестта си — неохотно потвърди Дойл.

— Какво ти говори това? Имам предвид факта, че много медиуми имат сходни видения.

Дойл помисли.

— Има някакво раздвижване в онова измерение, от което те черпят информация. Нещо като вълнение пред буря.

— Все едно че те са еквивалент на физически барометри, регистриращи промени в налягането, невъзможно да бъдат забелязани по друг начин.

Дойл се размърда на седалката.

— Признавам, че тази идея доста ме притеснява.

— В Далечния изток котките и кучетата стават неспокойни преди земетресение. Ние тук спускаме канарчета в шахтите на мините, за да установим присъствието на смъртоносен газ. Толкова ли е трудно да се приеме, че и човешките същества са способни да долавят някакви по-особени вибрации?

— Не — опита се да скрие раздразнението си Дойл. — Но тази мисъл ни най-малко не ме успокоява.

— На мен ми се струва, че активизирането на същество като Обитателя на прага би генерирало цял гръмотевичен фронт, независимо от това в коя равнина се извършва.

— Ако действително го има…

— Ако завръщането на това създание е целта, която Братството — в лицето на Седмината — преследва, как според теб тези черни магьосници ще подготвят преминаването на Обитателя за последващо прераждане?

— Нямам ни най-малка представа.

— Чрез жертвоприношение? Ритуални убийства?

— Възможно е. — Дойл усети, че разпитът го изтощава. — Не съм запознат с тази материя.

— Но То би трябвало най-напред да се роди в тялото на дете, нали?

— Може би Седмината търсят някое семейство, което да осинови малкия палавник.

Спаркс не обърна внимание на плоската шега.

— Русокосо дете, предсказано чрез видение? Отнето от семейството против волята на баща му, но с неволното съучастничество на майката?

— Съжалявам, Джек, но всичко това много надвишава моята компетентност. Искам да кажа, че на Блаватска подобни твърдения могат да й се разминат, защото читателят мълчаливо предполага — или най-малкото така беше с мен — че става дума за метафора или поне за преразказ на мит, идващ от най-дълбока древност.

— А ти не писа ли за същото в своята книга? Злоупотребата с дете?

Дойл почувства, че пребледнява. Наистина беше забравил за тази проклета книга.

— Така ли е, Дойл?

— Отчасти.

— И се питаш защо те преследват с такава агресивност? Чудя се какво още трябва да ти се случи, Дойл, за да се убедиш най-сетне.

Въпросът сякаш увисна във въздуха между тях.

— Дойл… искам да те попитам нещо — наруши мълчанието Спаркс вече с по-мек тон. — На базата на онова, което знаеш за него, след като Обитателят стъпи здраво на Земята, какво според теб ще направи той най-напред?

— Не мисля, че ще бъде нещо крайно необикновено — отговори Дойл, отказвайки да се обвърже емоционално с този отговор, за който знаеше, че е верен. — Завладяване на света, пълно поробване на човешката раса — такива неща.

— Възползвайки се, при поредния си опит да го постигне, от целия съвременен оръжеен арсенал. Уви, нашата способност за масово унищожение е нараснала стократно.

— Ще трябва да се съглася с теб — каза Дойл и си спомни, че в списъка е включен генерал Дръмънд заедно с цялата му набираща сили оръжейна империя.

Удовлетворен от въздействието на думите си, Спаркс се облегна на седалката.

— В такъв случай ще трябва да ги спрем, нали така?

— Хм… Напълно вярно.

„Но първо ще искам да се убедя, че ти не си един от тях — мислеше си Дойл. — Иска ми се да те попитам защо трябва да приемам на доверие, че си този, за когото ми се представяш, а не мога да го направя… или поне не мога да го направя точно в този момент. Нито мога да те попитам, нито съм в състояние да ти повярвам, защото, ако си луд, няма какво да приказваме, а ако те попитам, само ще поставя в опасност живота си.“

— Какво е архант? — реши да се поинтересува Дойл.

— Не си ли чувал този термин преди?

Дойл поклати глава отрицателно.

— Архантите са адепти в тайните тибетски школи. Те притежават духовна енергия от най-висш порядък и са елитни воини. Но най-забележителното при тях е саможертвата, която им е поискано да направят.

— Каква саможертва?

— Архантът прекарва основната част от живота си в развиването на определени — нека ги наречем парапсихологични — способности. Когато стигне зенита на своята сила, след години изнурително обучение, архантът трябва изцяло да се откаже както от прилагането, така и от упражняването на своите умения и да продължи живота си в мълчаливо съзерцание далеч от центровете на светския живот. Говори се, че във всеки момент във физическия свят има дванайсет живи арханти и че дори само влиянието, което упражняват със самото си присъствие и с беззаветната си служба, е достатъчно, за да спаси света от самоунищожение.

— Искаш да кажеш, че те са се обрекли да не използват приписваното им могъщество дори за борба със злото?

— Ако това някога се е случвало, светите писания не го споменават. Подобен акт би бил оскверняване на оказаното им висше доверие и би могъл да доведе до много печални последици.

Дойл обмисли чутото, без да скрива, че не разбира смисъла му.

— Но защо момчето те нарече с това име? Струва ми се, че ти не отговаряш на описанието.

— Нямам представа — отговори Спаркс. Изглеждаше точно толкова смутен и объркан, колкото и Дойл.

Двамата продължиха мълчаливо да се борят с противоречивите си мисли. Дойл бе изтръгнат от самовглъбението си, когато Лари прекара каретата по един неравен участък, извеждащ ги от шосето, по което досега бяха пътували, на коларски път, навлизащ в гъста гора. Когато излязоха на открито от другата страна, сърцата им се стоплиха от приветстващата ги гледка на очакващия ги локомотив „Стърлинг 4-2-2“, който бяха оставили в Батърси. Машината беше обърната на север, готова всеки миг да потегли. Коминът изхвърляше дим на порции, пещта бумтеше. Към него бе прикачен натоварен с въглища вагон и — каква приятна изненада! — още един пътнически. От кабината приветствено им махаше с ръка не някой друг, а самият брат Бари — бивш обитател на затвора „Пентънвил“. Но срещата им не бе сълзливо-сантиментална — ставаше дума за работа, напълно лишена от каквито и да било приятни моменти, така че те почти не размениха и дума. Вещите им бяха пренесени на влака, конете бяха разпрегнати и пуснати на свобода, а каретата — старателно скрита в гората. Спаркс и Дойл се качиха в пътническия вагон, а братята се захванаха с локомотива. Не след дълго вече пътуваха. Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта и ставаше ясно, че ще изминат по-голямата част от пътя през нощта.

Макар и специално пригоден, пътническият вагон все пак беше спартански обзаведен: в него имаше само четири двойни седалки, разположени една срещу друга и разделени от сгъваеми масички. В задната част се виждаха две спални легла, едно над друго. Подът бе дъсчен, а на иначе голите стени бяха окачени петромаксови лампи. В специално отделение бе монтиран хладилен бокс, зареден с провизии за пътуването.

Спаркс разгъна една от масичките и седна, за да разгледа пътните карти, които носеше. Дойл седна от другата страна на вагона и се възползва от тишината, за да подреди лекарската си чанта и да смаже и зареди револвера си. Някакъв инстинкт го караше да държи оръжието си подръка.

Така измина близо час. После се появи Бари и сложи проста селска вечеря, състояща се от хляб, ябълки, кашкавал, кисело зеле и червено вино. Спаркс вечеря сам на масата, без да прекъсва работата си над картите. Дойл седна при Бари в кухненското отделение.

— Как излезе? — попита Дойл.

— Полицаите сами ме пуснаха. Около час след като ти замина.

— И какво ги накара да го направят?

— Решиха да ме проследят. Надяваха се, че ще ги заведа право при теб.

— А ти им се изплъзна, така ли?

— Веднага.

Дойл кимна и захапа една ябълка. Опитваше се да не изглежда прекалено любопитен.

— И как знаеше къде ще се срещнем?

— Получих телеграма. Чакаше ме в железопътното депо — простичко отговори Бари и кимна към Спаркс, за да поясни кой е изпратил телеграмата.

„Напълно логично, Спаркс трябва да е изпратил телеграмата, когато излезе тази сутрин“ — реши Дойл. Доизпи виното си и си наля втора чаша. Равномерното потракване на колелата по релсите и добре известните ефекти на виното постепенно притъпиха остротата на тревогите му.

— Бари, виждал ли си някога Аликзандър Спаркс? — неочаквано попита Дойл. Стараеше се да говори тихо, но без да създава впечатление, че става дума за нещо тайно.

Бари го погледна малко странно и повдигна въпросително вежда.

— Странен въпрос.

— Защо да е странен?

— Това не е ли средното име на господаря? — попита Бари и отново кимна към Спаркс. — Джонатан Аликзандър Спаркс. Доколкото ми е известно.

Сигурен, че гласовете им не могат да се извисят над тракането на колелата, Дойл небрежно се обърна с гръб към Спаркс и се намести точно между него и Бари. Въпреки привидната си незаинтересованост усещаше как по гърба му се стича струйка пот.

— Да не искаш да ми кажеш, че никога преди не си чувал Джек да е споменавал за свой брат на име Аликзандър?

— Че какво му е чудното? Той и без това не обича да бърбори за себе си. Или поне не бърбори с мен. — Бари отхапа от пачката тютюн за дъвкане. — Лари е по говоренето. Той може да свали с език амалгамата на огледало и после да ти продаде само рамката. О, извинявай! Забравих, че Лари ме чака да му занеса вечерята.

Бари докосна с два пръста периферията на шапката си, зави в пакет остатъците от вечерята и се върна в локомотива. Дойл остана в кухненското отделение и се загледа в намиращия се на другия край на вагона Спаркс. И в този миг най-големите му страхове се съживиха и нахлуха хаотично в главата му, разкъсвайки крехката защита на обясненията, към които бе решил да се придържа. Спаркс вдигна поглед към него и Дойл му отвърна с бърза фалшива усмивка и опит за анемична наздравица. Усещаше се гол и изобличен като заловен на местопрестъплението джебчия. Спаркс продължи работата си, без да реагира.

Дойл се обърка. Как да постъпи сега? Знаеше, че предателските му съмнения са изписани на лицето му с пределна откровеност. Всяка стъпка, която предприемаше, се оказваше погрешна и го отвеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на тъмните съмнения. Той престорено се прозя, стана, взе чантата си и каза:

— Мисля да си лягам.

— Добре.

— Беше дълъг ден. Много, много дълъг.

Спаркс не отговори. Дойл чувстваше краката си като заковани за пода.

— Хубави легла, нали? — ненужно продължи той, усмихна се и насила посочи задната част на вагона. Защо наистина изричаше тези нелепи и ненужни думи?

— Да — потвърди Спаркс, без да вдига поглед.

— Полюшването на влака. Действа така успокоително. Надявам се да ме приспи. Трак-трак, трак-трак. — Дойл просто не можеше да повярва, че думите излизат от неговата уста. Бърбореше като откачена бавачка.

Този път Спаркс задържа погледа си върху него.

— Добре ли си, приятелю?

Лицето на Дойл грейна в усмивка, сякаш бе чул най-смешния лаф в някоя комедия.

— Аз ли? Тип-топ съм! Никога не съм бил по-добре!

Спаркс направи едва доловима гримаса.

— В такъв случай защо не престанеш да пиеш?

— Ама да! И отплувам в страната на сънищата! — Дойл не можеше да спре безсмисленото си хилене, дори ако това трябваше да спаси живота му.

Спаркс кимна и отново се захвана с работата си. Едва сега Дойл си възвърна контрола върху краката, отлепи ги от пода и се отправи към леглата. „Отплувам в страната на сънищата“. Боже мой. Какво му ставаше наистина?

Той се изправи пред леглата, размишлявайки кое от двете има по-добри шансове да успокои страховете и съмненията му поне за през нощта. Отговорът, разбира се, не идваше лесно. Спаркс отново го погледна. Дойл му се усмихна и му махна с ръка, после се намести на долното легло, дръпна завеската и се настани по-удобно в тясното пространство.

Загледан в леглото над себе си, Дойл притискаше чантата до гърдите си, здраво стиснал револвера. Най-различни сценарии на гибелно развитие на събитията витаеха в главата му като разтревожени колибри. „Само да посмее да ми стори нещо — заканваше се наум Дойл, — няма да му се дам без борба. Дали да не изстрелям няколко куршума през дюшека му, когато си легне? После мога да дръпна внезапната спирачка и ще потъна без следа в нощта.“

Внимателно надникна през пролуката в завесата. Виждаше само гърба на Спаркс: той бе надвесен над работата си, четеше, пишеше, разглеждаше подробностите в картите с лупа. Самата му поза издаваше някаква останала досега незабелязана маниакална напрегнатост: той се бе сгърчил, видимо неспокоен и напълно вглъбен. Колко очевидна изглеждаше сега лудостта му! Как му бе убягнала досега? Да, наистина имаше достатъчно отвличащи вниманието обстоятелства, да не говорим за несъмнено гениалната способност на този човек да вдига около себе си такава димна завеса, че бе направо невъзможно да се разбере границата между истина и измислица. И все пак Дойл не можеше да си прости. Въпреки доказаната си проницателност той бе останал сляп за множеството признаци за душевна нестабилност на Спаркс, а те през цялото време бяха били пред очите му: пристъпите на мрачно мълчание, склонността към дегизировка, маскираната му грандоманщина — архант, моля ти се! — страстта към потайност и манията за глобална конспирация, кантонерката, представена за собствена архива на престъпниците — тези картички спокойно биха могли да бъдат покрити със случайни драсканици без никаква система, като се имаше предвид типичната за лудите способност да изграждат цели светове, оживявани единствено от умопомрачените им мозъци. И още нещо: абсолютно несъмнената склонност на този човек към насилие. И ето че сега се налагаше да прекара цяла нощ, заклещен в малък вагон насаме с може би най-опасния измежду всички живи хора.

Времето бавно минаваше, а тези мисли не излизаха от главата му. Сънят беше изключен, дори почивката изглеждаше съмнителна. Дойл не смееше да издаде звук или да помръдне. „Нека Спаркс си мисли, че съм заспал и пасивен, че нищо не подозирам.“ Тялото му бе изпаднало в състояние на болезнена свръхчувствителност, устата му беше пресъхнала и сякаш натъпкана с памук, краката му бяха вдървени като протези. Струваше му се, че всяко мигване издава звук като изтракване на кастанети.

Усети някакво размърдване във вагона. Изгаряше от желание да разбере колко е часът, но бъркането за часовника беше прекалено сложна процедура, за да я започне просто така. Дойл бавно премести тежестта на тялото си, пресегна се и отново разтвори завеската. Спаркс вече не беше до масата. Беше се скрил от погледа му някъде, но от тази гледна точка Дойл можеше да наблюдава само половината от вагона. Някъде откъм невидимата врата към локомотива се разнесе звук — щракване, означаващо, че сега вратата е заключена. В следващия миг Спаркс прекоси полезрението на Дойл и пак се скри. Отново щракване на метал в метал. Това сигурно бяха завесите на прозорците, които Спаркс беше дръпнал, плъзгайки ги на халките им по пръчката на корниза. После Спаркс отново се появи, мина покрай лампите и намали фитилите им почти докрай. Помещението потъна в полумрак. „Хубава работа: заключи вратата, дръпна завесите, намали осветлението — мислеше си Дойл. — Или ще си ляга — но защо ще се заключва от Лари и Бари, и то в движещ се влак? — или подготвя сцената за финалната си атака.“

Дойл приближи револвера си до завесата и се стегна, но Спаркс изобщо не тръгна към задната част на вагона, където бяха леглата, а продължи да ходи неспокойно и безцелно. Вкопчи пръстите на ръцете си няколко пъти, прекара ги през косата си, спря, притисна челото си с ръка, после отново закрачи. „Опитва се да реши дали да ме убива, или не!“ Изведнъж, с един замах, Спаркс събра картите от масата, извади малка кожена кутийка от вътрешния джоб на сакото си, постави я на масата и я отвори. За един кратък миг Дойл успя да зърне слабото проблясване на метал. Напъните му да различи какво е съдържанието на кутийката обаче бяха обречени на неуспех, защото Спаркс продължаваше да стои между него и масата, а светлината бе прекалено слаба, за да различи каквито и да било подробности.

Неочаквано Спаркс се извърна и втренчи поглед към леглата. Дойл едва се сдържа да не затвори малката пролука в завесата. „На тъмно съм — успокояваше се той, — не е възможно да ме види.“ Така че не помръдна, застинал с вдигната във въздуха ръка, едва докосваща завесата. Спаркс дълго остана загледан с подозрение към него, после се обърна, явно успокоен, че не е наблюдаван. Ръцете му се пресегнаха към предмета на масата. Дойл чу тихото чукване на метал върху стъкло. Какво, по дяволите, имаше в кутийката?

Спаркс свали сакото си и се наведе над масата. Дойл виждаше само гърба му, но когато Спаркс се обърна с профил към него, видя, че държи спринцовка. Спаркс леко натисна буталото и от иглата изхвръкна тънка струйка.

„Мили боже — помисли си Дойл, — той възнамерява да ме убие със смъртоносна инжекция.“ Пръстът му се сви върху спусъка, беше готов да простреля Спаркс както си стоеше там. Но Спаркс изобщо не погледна към леглата, а остави спринцовката, разкопча левия ръкав на ризата си и го нави над лакътя. После обхвана бицепса си с тънка връв и я затегна, помагайки си със зъби. Засвива и заразпуска пръсти, избра вена от предмишницата си, почука я с пръст, почисти едно място с антисептик, взе спринцовката от масата и без нито миг колебание я заби в ръката си. Поспря, пое дълбоко въздух веднъж, после втори път, накрая плавно натисна буталото, изпразвайки цялото съдържание на спринцовката във вената си. Изтегли иглата, остави я встрани и освободи връвта. Едва доловимо залитна. Посланието на спринцовката явно беше лесно доловимо. Простена слабо — потресаващ звук, разкриващ изпитваното наслаждение. Тялото му се разтресе от тръпката на сладостна възбуда.

„Дериват на морфина?“ — чудеше се Дойл, опитвайки се да прецени по наблюдавания ефект. „А може би кокаин?“ Той с радост се задълбочи в анализа, намирайки в него спасение от ужаса на онова, което наблюдаваше.

Спаркс затвори очи и замаяно се заклати. Наркотикът сигурно наближаваше върха на въздействието си. Фазата на екстаз му се стори отвратително дълга. Когато премина, Спаркс педантично събра съдържанието на кутийката. Сега Дойл успя да различи три малки ампули, лежащи успоредно на спринцовката. В следващия миг кутийката изчезна във вътрешния джоб на Спаркс. Приключил с почистването, Спаркс се отпусна на стола и отново несъзнателно простена. Този път към наслаждението беше примесена и нотка на вина и отвращение от себе си.

Въпреки всичките си съмнения Дойл едва удържа на Хипократовия импулс да изтича на помощ, но здравият разум го възпря. Тайната зависимост от наркотици в никакъв случай не намаляваше вероятността Спаркс да е побъркан, напротив, правеше я още по-голяма. Ясно бе, че Спаркс се срамува от пристрастеността си, защото я държеше в тайна дори от най-близките си помощници. Спаркс може да беше крайно опасен за противниците си, но най-опасен бе за самия себе си.

Обектът на тайното му наблюдение стана и излезе от полезрението му. Чуха се някакви звуци. Щракване на нови ключалки. Лек звън на едва докоснати струни. Спаркс отново се появи пред погледа му и този път държеше цигулка, опряна в брадичката му. Той пробно прекара лъка по струните, после завъртя ключовете за настройка. След това се опря на стола и започна да свири. Инструментът издаде дълбок вибриращ звук, изпълнен със студена брутална чувственост, но това не беше мелодия, отсъстваше дори далечна прилика с песен и Дойл бе убеден, че тези ноти в такъв ред със сигурност никога не са били изписвани на нотния лист. Това по-скоро беше вик, изтръгнал се от рана — дълбока, разкъсана, пълна с болка. Дойл разбра, че това е гласът на тайното сърце на Спаркс и че бремето, което той стоварва върху съзнанието на неволния слушател, е не по-леко от онова, което го е родило и така красноречиво изразило. Нямаше кресчендо, нито кулминация — просто някак трябваше да спре. Спаркс сведе глава и се свлече странично на стола, безжизнено отпуснал ръце. Дойл усети, че дъхът му спира, някакво ридание напираше да избухне в гърдите му.

Спаркс отново вдигна цигулката и засвири пак, този път нещо съвсем различно. Откъсът притежаваше вътрешен ритъм и хармония, беше тиха тъжна погребална песен, пронизана от печал и потекла като струйка от прокълнато море на непролети сълзи. Мелодията се издигна във въздуха, предизвиквайки в душата емоционален резонанс, който бе на границата на поносимото. Дойл не можеше да различи скритото в сенките лице на Спаркс и единственото, което виждаха очите му, бе инструментът и ръката, плавно движеща лъка. Беше благодарен на тази анонимност на сцената. Някакво вътрешно чувство му казваше, че Спаркс оплаква своите мъртви, както и да бяха загинали те.

Мелодията затихна. Спаркс дълго остана така, без да помръдва, после явно с усилие се откъсна от приспивната прегръдка на наркотика, върна инструмента в калъфа и бавно се отправи към задната част на вагона. Стъпките му бяха неуверени, той залиташе при полюшванията на влака и на няколко пъти се опря в стената, за да запази равновесие. След малко спря непосредствено пред леглата. Дойл се отдръпна колкото можеше, но тясната пролука в завесата му позволяваше да види, че Спаркс продължава да се поклаща. После той вдигна крак, стъпи на ръба на леглото на Дойл и без желание се изтегли над главата му. Дойл видя токите на ботушите му да блясват за миг. С тежко пъшкане Спаркс се намести в леглото и повече не помръдна. Лежеше по гръб. Дойл се вслушваше в ритъма на дишането му, което постепенно ставаше все по-плитко и по-напрегнато.

Дойл вдигна револвера. Усещаше как сърцето му се блъска в гърдите. „Сега мога да стрелям — помисли си той. — Лекичко ще опра дулото в матрака, ще натисна спусъка и ще го убия.“ И той наистина опря цевта в леглото над себе си и запъна ударника. Щракването го притесни, но в дишането на Спаркс не настъпи промяна. Той явно беше глух и сляп за онова, което ставаше край него, в истинския смисъл на тази фраза. Постепенно Дойл загуби представа колко време остана така, готов да вземе съдбоносното решение. Нещо му пречеше да натисне спусъка. Не можеше да назове причината. Знаеше само, че е свързана с музиката, която бе чул, но заспа, преди да установи защо.

Когато се събуди, револверът все още беше в ръката му, но ударникът беше отпуснат. Мръсна сива светлина се процеждаше през завесите на външния прозорец. Той се пресегна, раздели ги и погледна навън.

Влакът продължаваше да се носи с внушителна скорост. През нощта бяха навлезли в челния фронт на буря. Небето беше скрито с плътна облачна пелена. Унилата замръзнала пустош, която прекосяваха, беше застлана с прясна снежна покривка. Снежинки с големината на глухарчета плавно се спускаха от небето и се трупаха на рохкави преспи.

Дойл енергично разтри очите си, за да прогони съня. Беше гладен, цялото тяло го болеше в знак на безмълвен протест след изпитанията от предишната нощ. Погледна часовника си: седем и половина. Долавяше острата миризма на ситно нарязан тютюн и силния аромат на прясно запарен черен чай, но онова, което го накара да стане, бе неочакваният бурен смях, разнесъл се откъм предната половина на вагона.

— Затварям! — чу се гласът на Лари.

— Дяволите да те вземат! — отговори Спаркс.

Пак смях. Лари и Спаркс играеха на карти на масата, до тях имаше масичка, на която бе сервиран чай. Спаркс димеше с дългата си лула.

— О-хооо! — възкликна Лари, поглеждайки картите в ръката на Спаркс. — Тези дами и попове, дето така здраво ги стискаше, ще ти струват цяло състояние.

— Не се гаври с мен, сатана такъв… А, Дойл! — радостно го приветства Спаркс. — Току-що обсъждахме дали вече не е време да те събудим. Ще пиеш ли чай?

— Ако може — прие Дойл и без да чака повече покани, се присъедини към тях и без колебания прие чинийката с препечени филийки и твърдо сварени яйца.

Спаркс му наля, докато Лари сборуваше резултата, за да добави поредното число към дългата извиваща се колона в един бележник със захабени от прелистване листа.

— Да-а, значи свършихме, така ли? — осведоми се той с нескривано съжаление. — Жалко! Както ми беше паднал…

— Какъв е резултатът?

— Амии… ако позакръглим числото — мога да ти направя тази малка услуга, нали? — ми дължиш към… пет, не, шест хиляди и четиридесет лири.

— Боже!… — задави се Дойл с чая си.

— Играем от пет години — обясни Спаркс. — Ама този човек е направо непобедим.

— Е, все някой ден нещата ще се обърнат — опита се да го успокои Лари, разбърквайки картите с обезпокоителна ловкост. — Всеки кон дочаква своя звезден час.

— Да, иска му се да повярвам.

— Че какво друго връща човек край масата, освен надеждата, че съдбата някога ще му се усмихне? Човек има нужда от надеждата, за да живее.

— Убеден съм, че ме лъже, Дойл — каза Спаркс, без да му обръща внимание. — Но още не съм успял да се ориентирам как го прави.

— Аз пък се опитвам да го убедя, че нищо не може да замести усмивката на късмета — обади се Лари и театрално намигна на Дойл.

— Ако не говорим за парите, разбира се — подметна добродушно Спаркс и стана от стола.

— Е, човек има право да помисли за старините си, нали? Иска му се да може да се отпусне, когато краката му се заподгъват, а всички знаем, че един ден това все ще се случи. — Лари поднесе колодата на Дойл да сече и жизнерадостно се усмихна: — Една игра, шефе?

— Дойл, няма да се опитвам да повлияя с нищо на решението, което се готвиш да вземеш, но ще ти кажа само следното: много по-лесно е да се въздържиш от първата стъпка по пътя, който води надолу, отколкото от която и да било от хилядите, които неизбежно ще последват.

— Ще се въздържа, Лари, но ти благодаря за поканата — каза Дойл.

— Поздравления, докторе — весело се обади Лари и разгърна в ръката си ветрило от аса, миг преди да прибере колодата в джоба си. — Личи си, че вас, докторите, ви учат на повече от това от коя страна на тялото се намира сърцето.

— Аз съм твърд привърженик на тезата, че ако ще имаш порок, по-добре е да имаш само по един — отговори Дойл и хвърли поглед към Спаркс.

— И какъв ли ще е твоят единствен порок, Дойл? — попита заинтересовано Спаркс, като се облегна със скръстени ръце на плота на кухничката и изпусна кълбо дим от лулата си.

— Вяра в заложеното във всеки от нас добро.

— Хо-хо! — възкликна Лари. — Това е не толкова порок, колкото гарантирана примка на шията.

— Значи си обикновен наивник — констатира Спаркс.

— Такава може да бъде преценката само на един циник — възрази Дойл съвсем спокойно.

— А ти би я нарекъл…

— Вяра.

Двамата се погледнаха в очите. Дойл забеляза, че ъгълчетата на очите на Спаркс са присвити. Дали не бе напипал някакво уязвимо място в него, или това просто бе рефлекс на гузната съвест? Каквото и да беше, Спаркс прекъсна контакта и сякаш избърса с ръка непринуденото настроение, което бе създал Лари.

— Дано ти е от полза — каза накрая Спаркс.

— Вярва в Бога — обади се Лари. — Ако питате мен, това е най-подходящото нещо, към което да насочиш вярата си.

Спаркс се отправи към вратата за локомотива.

— Пропилях достатъчно от намаляващото си състояние и то само за едно сядане, Лари… сега ми се струва, че е крайно време да си заслужиш издръжката, така че ще се позанимаеш с лопатата за въглища.

— Веднага, сър.

— И ти, Дойл, си добре дошъл с нас, ако желаеш.

— А, умирам от желание да се поразкърша на свеж въздух — призна Дойл.

Той ги последва през вратата, мина по подскачащата свързваща платформа и се качи в тендера. Спаркс махна на Бари, после тримата взеха по една лопата и се захванаха да хвърлят въглища. Студеният брулещ вятър забиваше в кожата им въглищен прах, снежинките буквално експлодираха при контакт с дрехите им, стопяваха се и потичаха на черни струйки по телата им.

— Къде сме? — извика Дойл.

— На час път от Йорк — извика в отговор Спаркс. — И на три часа от Уитби, ако времето не се развали.

Студът ги караше да не пестят силите си. Скоро огънят в пещта пламтеше по-силно от съвестта на грешник.

Историята на Уитби започва през шести век като история на рибарско селище, разраснало се с течение на годините до малко пристанище, за да се превърне в морски курорт, посещаван през късото лято на Нортъмбрия и отбягван през зимата от всички, с изключение на малцината, които идваха тук по работа или по силата на навика. Река Екс бе издълбала дълбоко корито между две възвишения, за да се добере до морето, където бе образувала естествено и дълбоко пристанище. Точно в нейната долина се бяха заселили първите жители на тази местност. Малката общност постепенно бе завзела и двата хълма. Суровата природа и тежките условия на живот бяха създали необходимите предпоставки за култивирането на дълбоко религиозно чувство, често стигащо до страстен фанатизъм. Полусрутеното келтско абатство „Сейнт Хилда“ над селището се извисяваше още от времето преди Англия да бе имала крале. Руините на древното абатство хвърляха тежката си сянка над не чак толкова внушителния му потомък — абатството „Горсторп“, което се разполагаше на южния хълм, някъде по средата между своя предшественик и градчето. Островърхата му кула бе първият ориентир, който Дойл забеляза, когато влакът спря на гарата. Беше вече към обяд, но наоколо се виждаха малко хора, пък и тези малцина се движеха с неудоволствие, брулени от хапещия вятър на засилващата се буря. Небето над главите им се спускаше все по-ниско и градчето изглеждаше сякаш потънало в сив зимен сън. Бари се погрижи влакът да бъде изтеглен на сигурно място, а Лари грабна пътните им чанти и се отправи без колебание към близката странноприемница, препоръчана им от началника на гарата. Спаркс без затруднения убеди Дойл, че трябва да посетят абатството на епископ Пилфрок.

Магазините бяха затворени, не се виждаха никакви файтони — хората явно очакваха бурята тепърва да се засилва. Наложи се да преминат пеша по моста и да извървят близо миля нагоре по южния склон. От залива нахлуваше гъста морска мъгла, която заедно със снеговалежа правеше видимостта практически нулева. Приведени срещу вятъра те се изкачваха по стръмните извиващи се стълби, загърнали лицата си с шалчетата, за да се спасят от свирепия вихър, който свистеше край тях все по-силно, колкото повече се изкачваха.

Стигнаха в абатство „Горсторп“ и спряха пред относително новата енорийска черква. Вратите й бяха затворени и блокирани от наветите преспи сняг. Прозорците не светеха, вътре не се виждаха никакви признаци на живот. Спаркс хвана тежката желязна халка на масивната врата и я удари три пъти в дървото. Ударите прозвучаха глухо, сякаш погълнати от сипещия се сняг. Спаркс почука отново. Дойл, с почти парализиран от студа мозък, се напрягаше да си спомни кой ден от седмицата е и дали не се пада почивен ден за черквата. Но къде се бяха дянали духовниците?

— Няма никой — съобщи зад гърба им плътен звучен глас.

Обърнаха се и видяха, че зад тях стои двуметров гигант, свил се от студа в дрехите си също като тях, но гологлав — лъвска грива червена коса увенчаваше главата му, а лицето му бе обрамчено от гъста червена брада, покрита със скреж.

— Търсим епископ Пилфрок — обясни Спаркс.

— Няма да го намерите тук, приятели. Тази епархия е изоставена — информира ги непознатият и се приближи към тях. Говореше напевно като ирландец. Лицето му бе широко и приветливо, а грамадните му размери издаваха сила, без да заплашват. — Всички заминаха, трети ден ги няма.

— Дали не са в другото абатство? — попита Дойл.

— В развалините ли? — изненада се мъжът и за да се увери, че е разбрал правилно, се обърна към древното абатство и го посочи с бастуна си — бастунът беше от абанос, с посребрена дръжка. — Та там от петстотин години няма къде да се подслони човек.

— Това епархията на епископ Пилфрок ли е? — поиска да се увери Спаркс.

— Доколкото ми е известно. Не го познавам лично. Аз съм чужденец тук, предполагам, също като вас… или предположенията ми са неправилни?

— Съвсем не. Но защо ми изглеждате познат? — каза Спаркс. — Познаваме ли се отнякъде?

— Вие, джентълмени, от Лондон ли сте?

— Да.

— А имате ли нещо общо с театралната сцена там?

— Повече от нещо общо — отговори Спаркс.

— Може би това обяснява нещата — обясни мъжът и протегна десницата си. — Ейбрахам Стокър, импресарио на Хенри Ървинг и театралната му трупа. За приятели съм Брам.

Хенри Ървинг! „Господи — помисли си Дойл, — колко пъти с часове съм наблюдавал легендарния Ървинг на сцената! Лир, Отело и още колко много други — най-великият артист на своето поколение, а може би и на своята епоха.“ Такава слава обгръщаше този човек, че Дойл се почувства замаян дори само от близостта с някого от неговото обкръжение.

— Но да, разбира се, това обяснява всичко — приятно се изненада Спаркс. — Виждал съм ви много пъти — на премиери и така нататък.

И Спаркс и Дойл също му се представиха.

— Ами мога ли да ви попитам, господа, какво ви води в това забравено от бога място в такъв леденостуден ден?

— А ние можем ли да ви зададем същия въпрос? — попита Спаркс небрежно.

Настана кратка тишина, през която всеки се опитваше да прецени какъв е човекът срещу него. Накрая Стокър реши, че е видял в Спаркс онова, което търси.

— Знам една кръчма — проговори той, — където бихме могли да седнем пред камината и напълно да задоволим взаимното си любопитство.

След половинчасова борба с вилнеещата буря се добраха до „Розата и бодила“ — заведение, построено от дебели греди в самия център на градчето на брега на Еск. Снегът валеше толкова обилно, че почти бе затрупал коритото на реката. Влязоха и си поръчаха големи чаши горещо кафе, щедро подсилено с ирландско уиски, за да се стоплят. Докато идваха насам, бяха водили неангажиращ разговор за нравите, събиранията и разделите на именити артисти, както и за онези, които ако не с талант, бяха известни с други неща. Дойл, за когото повечето от тази информация бе нова, не спря да се чуди на възмутително мелодраматичния живот, който си бяха избрали тези хора. Но щом седнаха пред огъня в камината, в безгрижния до момента разговор настъпи пауза. Малко след това, без да чака нова подкана, Стокър разтревожено започна своя разказ:

— Както ви е много добре известно, мистър Спаркс, светът на театъра е ужасно малък: не можеш да хвърлиш камък на единия му бряг, без вълните да донесат вестта за това на другия. И макар че на нещата, които се разказват, не трябва да се обръща много внимание знаете, че винаги се разправят небивалици за сензационни случки, които дават храна за сплетните — от друга страна, е трудно да задържиш интереса на публиката за цялата вечер на представлението, камо ли да я накараш напрегнато да внимава. Така че хората от театралните кръгове обичат клюката, а понякога тя по-лесно се поглъща, когато е обилно посолена.

Стокър явно не си беше губил времето, прекарано край сцената — разказът му ловко извличаше максимален драматичен ефект от всяка пауза и мимика, така че изложението му беше спонтанно и дотолкова заредено с чувство за значимост на всяка дума, че слушателят неусетно се оставяше в опитните ръце на разказвача. Дойл изпитваше желание да подтикне събеседника им с множество въпроси, но липсата на каквато и да е реакция от страна на Спаркс го накара се въздържи, така че той просто седеше на ръба на стола в напрегнато очакване.

— Само преди около месец в малкия ни свят се случи нещо странно. Дочух тази история не много по-късно една вечер в зеления салон на театър „Лицей“. Знам, че всеки слух се изопачава и раздува до неимоверност, но в този имаше толкова неподправено загадъчни неща, че се заинтригувах.

— За какво става дума? — не се сдържа Дойл.

Без да го поглежда, Спаркс направи едва доловим предупредителен жест с пръсти в очевиден намек всеки да сдържа нетърпението си.

— Чух — продължи Стокър, — че известен високопоставен джентълмен — чието име не се споменаваше, използвал верига от познати, за да наеме няколко души от една провинциална театрална трупа — нали разбирате: професионални артисти, иначе никому неизвестни — със задачата да изиграят пиеса по нов сценарий в частен лондонски дом. Ще обърна внимание — не пиеса или откъс, писан някога за сцена, а нещо абсолютно ново. Представлението щяло да бъде еднократно и повече никога нямало да се повтори. Публиката… тя щяла да се състои от един-единствен човек! Не бил подписан договор и уговорката останала само устна. Можем да се запитаме какво ли би могло да мотивира артистите да се захванат с толкова необикновена задача? Отговорът е прост: за представлението те щели да получат значителна сума, половината от която им била изплатена в аванс. Другата половина щяла да последва след изпълнението… Такаа… Каква била целта на това тайнствено представление? Това така и не им било казано ясно, но било намекнато, че става дума за нещо — сигурен съм, че си го спомняте — наподобяващо второ действие от „Хамлет“: сцена на хладнокръвно убийство, което трябвало да окаже определено въздействие върху единствения зрител.

— Убийство — повтори несъзнателно Дойл. Усети, че гърлото му необяснимо се стяга. Хвърли поглед към Спаркс, който му отвърна със същата възбуда.

— Кой щял да бъде зрителят и каква реакция се очаквало от него — тези въпроси останали без отговор. Дори всичко да беше свършило само с това, историята щеше да си остане чудо за три дни, но се случило нещо още по-странно. По време на представлението на сцената се появил нов и напълно неочакван герой, който принудил артистите да импровизират далеч отвъд онова, за което те така внимателно репетирали. И нещата се развили в напълно друга посока. — Стокър се наведе по-близо до тях и снижи гласа си до шепот: — Било извършено истинско убийство!

С цената на върховно усилие Дойл се сдържа, макар да не беше сигурен дали в следващия миг сърцето му няма да изхвърчи през гърлото.

— Артистите се разбягали — продължи Стокър. — Един от тях паднал на сцената и така и останал там. Сметнали го за мъртъв. — Стокър замълча, премествайки погледа си от единия към другия.

„Дано да не е тя — мислеше си Дойл. — Мили боже, ако е жива, вземи моя живот преди нейния.“

— Излишно е да обяснявам, че артистите се изплашили за живота си, и то не без основания. Потърсили спасение в единственото място, което добре познавали, и се върнали в трупата си.

— Манчестърската театрална трупа — заяви Спаркс.

Но Стокър даже не мигна.

— Да, нещастната Манчестърска театрална трупа.

Стокър бръкна в джоба на палтото си и извади рекламна обява, в която се превъзнасяха достойнствата на „Трагедията на отмъстителя“, постановка на Манчестърската театрална трупа. Листчето имаше същото оформление като онова, което бяха намерили на бюрото в офиса на „Ратборн и синове“. Датите на представленията бяха от миналата седмица, а мястото — близкият до Уитби град Скарбъро. Диагонално на обявата беше залепена тънка ивица, на която пишеше „Отменено“.

— Като чух всичко това, аз реших да проследя слуха до първоизточника. Оказа се, че един постановчик, някога работил за мен, го е чул от артист, който от своя страна напуснал Манчестърската трупа по семейни причини по време на турнето им в Лондон миналата есен. Любопитството ми не беше задоволено, така че поразпитах още и научих подробности за турнето им от един импресарио. Става дума за 28 декември — деня, в който трупата пристигнала в Нотингам, където имали ангажимент за два дни. В онзи следобед към тях се присъединили двама от артистите, взели участие в разигралата се трагедия…

— А колко били те общо? — Дойл започваше да се дразни от суетността на този човек и от подредения му начин на излагане на информацията. Пък и вярваше, че има пълното право да попита.

— Четирима — отговори му Стокър. — Двама мъже и две жени.

— Кой от тях останал на сцената?

— Дойл… — опита се да го спре Спаркс.

— Трябва да знам. Кой?

— Единият от мъжете — каза Стокър. После замълча, но беше ясно, че прави това не от раздразнение, а за да получи уверение, че към разказа му се отнасят с дължимото уважение и че имат доверие в качествата му на разказвач.

— Моля ви, продължете — подкани го Дойл, чието сърце за негово удивление бе забило още по-бързо.

— Същата нощ на 28 декември, тези двама членове на трупата изчезнали от хотела в Нотингам. Макар вече да били признали пред колегите си, че се страхуват за живота си — и не само това, ами взели всички разумни мерки да го опазят: заключени прозорци и врати, запалени лампи — на сутринта двамата ги нямало в леглата им, сякаш се изпарили във въздуха, оставяйки дори багажа си, без никакви следи от борба. Припомняйки си колко обезпокоени изглеждали те миналата вечер, колегите им от трупата не намерили нищо необикновено в това, че двамата решили през нощта да избягат. Или поне така мислили, докато не настъпила вечерта на представлението и не било направено страшно откритие. — Стокър отпи дълга глътка от чашата си. Личеше му, че се нуждае от нея. — Познавате ли „Трагедията на отмъстителя“, мистър Спаркс?

— Да — отговори утвърдително Спаркс.

— Объркан сценарий и кървави епизоди — обясни въпреки това Стокър. — Не бих казал, че е особено поучителна, но както казваме ние, за такива евтините места се разпродават. През цялото време има жестокост, но кулминацията е сцената с гилотината, в която постигнатият сценичен ефект граничи с ултрареализма. Когато онази нощ шефът на сценичните работници се захванал с обичайната си задача да постави декорите по местата им, проверил и коша, който слагали под ножа. В него били дървените глави, използвани по време на представлението, за да се симулират по-правдиво останките на екзекутираните. Но когато на сцената дошъл редът на епизода с гилотината и капакът на коша бил вдигнат, за да се покаже съдържанието му… вътре били главите на двамата липсващи артисти.

— Мили боже! — прошепна Дойл. Но сред чувствата, които сееха смут в душата му, доминираше едно и то го изпълваше с облекчение: през цялата нощ на 28 декември Джек Спаркс беше с него — по пътя, на кораба, някъде по средата между Кеймбридж и Топинг. И ако тези убийства бяха дело на Аликзандър Спаркс — а те носеха кървавия и запомнящ се печат на безмилостната му ръка — то страховете му, че двамата братя са един и същи човек, бяха безпочвени.

— Нещастникът, направил ужасното откритие на сцената, припадна. Представлението беше прекратено, разбира се, и още същата нощ всички следващи ангажименти на Манчестърската трупа бяха отменени телеграфически. На следващата сутрин разбрах за убийствата и веднага отпътувах за Нотингам, за да пристигна там следобеда на двайсет и девети. Но без дори да се погрижат за каквото и да било — връщане на постъпленията от продадените билети, опаковане на костюми и декори, и какво ли още не — всички от трупата се бяха разпръснали, просто бяха изчезнали точно като първите двама, сметката в хотела бе останала неплатена, а в стаите им все още стояха неприбраните им лични вещи. Местната полиция с готовност отдаде неочакваното им заминаване на все още витаещото мнение, че артистите са нещо като цигани, бягащи от своите кредитори, а може би и от обвиненията в съучастничество в някое друго убийство, раздвижило духовете на заспалото население от Средна Англия.

— Колко души наброяваше трупата? — попита Спаркс.

— Осемнайсет.

Спаркс бавно поклати глава:

— Опасявам се, че повече няма да ги видим.

Стокър го изгледа и отговори:

— Споделям вашите опасения, мистър Спаркс.

— А онези убитите, те мъж и жена ли бяха? — запита на свой ред Дойл.

— Съпруг и съпруга. На всичко отгоре жената беше бременна в шестия месец — поясни Стокър и за пръв път на физиономията му ясно пролича отвращението от злодеянието, на което бе станал неволен свидетел.

Дойл се сети, че семейната двойка е същата, която бе видял на сеанса — младото семейство на работника и бременната му жена. Това означаваше, че медиумът и Мургавия са били онова, за което се бяха представяли, а не наемни артисти, и следователно са били вътрешни участници в играта, каквато и да беше тя. Което пък от своя страна означаваше, че мъжът, загинал на сцената, беше артистът, нает да изиграе ролята на Джордж Б. Ратборн.

— Извинете, мистър Стокър — настойчиво попита Дойл. — Съществува ли сценичен ефект… някакъв трик, чрез който реалистично да се симулира прерязването на човешко гърло, било то с нож или бръснач?

— Това изобщо не представлява никаква трудност — обясни Стокър. — Ножът ще трябва да е с кухо острие и по него да минава процеп към вътрешна кухина, запълнена с течност, който да се отваря с бутон, натискан с момента, когато острието минава по кожата.

— А течността е…

— Бутафорна кръв. Най-обикновена смес от боя и глицерин. Понякога се използва и животинска кръв.

Свинската кръв по пода на Чешир стрийт 13.

„Тя е жива. Жива е, така си и знаех!“ — помисли си Дойл.

— Били са използвани четирима артисти и до момента вие разказахте какво се е случило с трима от тях. Каква е съдбата на втората жена?

Стокър кимна.

— Ясно ми беше, че нещастната трупа не е напуснала Нотингам по свое собствено желание, ако приемем, че те изобщо са се измъкнали оттам живи. Изправен пред най-озадачаващата загадка в живота ми и виждайки пълното безразличие на полицията, аз реших да направя каквото бе по силите ми, за да разбера каква е участта на клетниците. Трябва да ви призная, че съм човек на перото, или поне гледам на себе си като на такъв. Семейни задължения ме принуждават да работя като театрален импресарио, но най-голямо лично задоволство ми доставя писането.

Дойл кимна, подразнен от както му се струваше, неуместното отклоняване от темата. Все пак беше достатъчно обективен да си спомни колко пъти сам се бе изкушавал да разкопае грубата руда на собствения си житейски опит, с надеждата да изрови късче самородно злато.

— Започнах с това, че се сдобих от един хотел в Нотингам със списък на театралните трупи, след което проучих кои са следващите градове, които Манчестърската трупа е трябвало да посети. Надявах се, че артистите са се уговорили да се срещнат някъде по пътя за следващия град, което би ми дало единствен шанс да намеря някой от тях. Това ме отведе първо в Хъдърсфийлд, после — беше последният ден на годината — в Йорк, след това в Скарбъро и накрая, ето ме тук, в Уитби, където съм вече от два дни. Във всеки от градовете проверявах както театрите, така и в хотелите, където бяха резервирали предварително места. Наблюдавах гари и кейове за пристигащи и заминаващи, посещавах ресторанти и пивници, предпочитани от пътуващи артисти. Разпитвах шивачи и обущари — нали знаете, че артистите постоянно се нуждаят от поправки на дрехите и обувките си, докато са на път. И въпреки всичките ми усилия, в нито един от тези градове не се натъкнах и на най-малка следа. Примирих се и се готвех да отпътувам обратно за Лондон, когато вчера следобед случайно попаднах на една перачка в Уитби, която предния ден бе взела за пране женска рокля от черен сатен, изцапана с много трудно за изпиране червено нетно…

Спаркс скочи. Дойл сепнато го погледна и видя на лицето му най-странното изражение, което бе виждал досега у този човек. Обърна се да види какво е предизвикало този повече от необичаен ефект.

Тя стоеше на прага на вратата. Търсеше с поглед Стокър и за миг погледът й просветна от задоволство, когато го откри. Но в следващата секунда забеляза в каква компания се намира той. Видя ги и веднага ги позна. Шокът предизвика моментна слабост в нея, на бузите й избиха алени петна и тя протегна ръка, за да се опре на стената. Дойл се хвърли към нея, за да й помогне, но нито осъзнаваше в момента, нито можа да си спомни впоследствие, че става и прекосява помещението. Виждаше единствено лицето й, чийто блед деликатен овал го бе преследвал в мислите и сънищата му, черните къдри, обрамчващи челото й, преди да се спуснат върху раменете. Благородните очи, сочните розови устни. Лебедовата грациозност на бялата й шия. Съзнанието му някак между другото регистрира, че по нея не се виждат никакви белези, нито някакви други следи от наранявания.

Стигна до нея и протегна ръце, и без да се поколебае дори и за миг, тя ги пое по-скоро за поздрав, отколкото за да се опре на тях, пристъпвайки напред и едновременно с това отдръпвайки се назад, изпълнена с примирение, страх и извинение, несигурна как ще се отнесе той към нея. После безпогрешно откри в погледа му неизказаното с думи извинение и лекичко се отдръпна отново към вратата — и колкото и едва забележимо да бе това движение, за Дойл то бе най-изумителното признание колко объркана е тя от чувствата, вълнуващи я в момента. Тя го погледна и пак отмести поглед встрани — явно не можеше да понесе изпитателния му взор дори и за миг. Емоциите танцуваха по лицето й като рибки в плитък поток. Невинната й красота я правеше да изглежда напълно неспособна на съзнателна измама. Дойл забеляза, че продължава да държи топлите й влажни ръце, и осъзна, че двамата така и не си бяха казали нито дума. С изненада почувства очите му да се пълнят със сълзи и трескаво затърси какво да й каже.

— Добре ли сте? — сети се накрая той.

Тя кимна няколко пъти и беше ясно, че също не може да проговори. И в нейните очи блестяха сълзи.

— Бях загубил надежда, че е възможно да сте останали жива — каза той и най-сетне пусна ръцете й, опитвайки със закъснение да се овладее.

— И аз я бях загубила — проговори най-сетне тя с дрезгав контраалт, — но вие, сър, ми вдъхнахте сила с вашата нежност.

— Ето че сте жива — заключи Дойл. — И сте тук. Това е единственото, което има значение.

Тя вдигна поглед към лицето му и кимна утвърдително. Очите й бяха огромни и изумително морскозелени, веждите й — тъмни и добре оформени, очарователно извиващи се надолу в ъгълчетата.

— Нямате представа колко често съм си мислила за лицето ви — каза тя и плахо протегна ръка, за да го докосне, но миг преди това я отдръпна.

— Как се казвате?

— Айлин.

— Веднага трябва да се скрием от чуждите погледи — прозвуча гласът на Спаркс с неочаквана острота. Някак незабелязано той бе застанал до Дойл. — Ще използваме стаята на Стокър. Ако обичате, мадам.

И Спаркс направи жест към Стокър, който ги чакаше при стълбището. Дойл бе обезпокоен от рязкото обръщение към нея и затова погледна Спаркс със студен поглед, който той отказа да забележи. Дойл последва Айлин, която стигна до Стокър и прие предложената му ръка, преди да започнат да се изкачват по стълбището. Стокър ги отведе до втория етаж. Никой не каза и дума, докато не влязоха в прихлупената потискаща стая на Стокър и не заключиха вратата.

— Моля ви, мадам, седнете — нареди Спаркс, хвана безцеремонно един стол за облегалката и го завъртя в центъра на стаята.

Айлин дари Дойл с измъчен поглед, но седна на стола.

— Виж какво, Джек, мисля, че този тон… — започна Дойл.

— Мълчи! — заповяда Спаркс.

Дойл бе толкова смаян, че не можа да реагира — никога досега Спаркс не се бе държал така безпардонно.

— Или може би трябва да ти припомня, Дойл, че тази жена, работейки за нашите врагове и представяйки се под фалшива самоличност, е изиграла основна роля в това да ти бъде поставен капан и ти едва да не загубиш живота си в него!

— Без да съзнавам какво правя, уверявам ви… — протестира Айлин.

— Благодаря ви, мадам, но когато стане необходимо да се защитавате, ще ви бъде съобщено — сряза я Спаркс.

— Но, Джек…

— Дойл, ще съм ти безкрайно признателен, ако бъдеш така добър да сдържиш съвсем неуместните си пристрастия колкото е необходимо, за да ми дадеш поне малък шанс да измъкна истината от тази авантюристка.

Оскърбена от неподправения му сарказъм, Айлин тихо и безпомощно заплака, поглеждайки към Дойл за защита. Може би противно на очакванията й, тази проява на чувства само засили враждебността на Спаркс.

— Сълзите, мадам, няма да ви помогнат с нищо. Колкото и убедителни да са били при други случаи в миналото ви — а не се съмнявам, че сте способна да ги извикате на помощ, когато се наложи — в този момент те са като дъжд в река. Не се надявайте да ме размекнете. Предателство от мащаба на вашето, независимо от формата, която би могло да приеме, не заслужава презумпцията за невиновност. И аз ще изтръгна истината от вас, мадам, не се заблуждавайте в обратното и изобщо не се залъгвайте, че ще съумеете да се възползвате от добротата на моя партньор!

През цялото това време Спаркс нито за миг не бе изгубил контрол над себе си и благоразумно бе говорил с нормален висок глас, но тишината, която се спусна в стаята, когато той замълча, звънтеше като след оглушителен крясък. Дойл установи, че не може да помръдне, засрамен както от избухването на приятеля си, така и от трудно оспоримата нелицеприятна истина в думите му. Още по-объркващо бе това, че Айлин моментално спря да плаче и седна изправена на стола си, готова да се защитава. Погледът й студено и преценяващо изгледа противника, без сянка на страх или гняв. Тази жена явно беше способна на невероятен самоконтрол.

— Как се казвате, мадам? — вече не така агресивно попита Спаркс, безпогрешно разпознал, че жената вече не се преструва.

— Айлин Темпъл. — Гласът й не потрепваше, в него имаше гордост и дори се долавяше намек за вече не така добре скривано предизвикателство.

— Мистър Стокър — продължи Спаркс, без да поглежда към него, — правилно ли съм ви разбрал, че след като сте говорили с местната перачка, вие сте проследили мис Темпъл дотук и снощи сте я открили?

— Точно така — потвърди Стокър.

— Мис Темпъл, в продължение на колко време сте работили за бившата Манчестърска театрална трупа?

— Две години.

— Миналия октомври, докато давахте представления в Лондон, обърна ли се към вас някой от колегите ви, за да ви предложи да участвате в частно представление на Чешир стрийт 13 на втория ден на Коледа?

— Сами Фулгрейв. Той и жена му Ема бяха на изпитателен срок в трупата. Тя беше бременна… не се съмнявам, че са изпитвали отчаяна нужда от пари.

— Значи те ви представиха на мъжа, направил им въпросното предложение — нисък, мургав, с чужд акцент — а той го е направил и на вас.

Мургавият от сеанса, досети се Дойл. Същият, когото успя да простреля в крака.

— Точно така — потвърди Айлин.

— В какво по-конкретно се състоеше предложението му?

— Възнаграждението бе сто фунта, половината от които той ни изплати веднага. Между другото, акцентът му беше австрийски.

— След това с ваша помощ той нае и последния артист, нали?

— Денис Кълън. Той трябваше да играе ролята на брат ми…

— И без съмнение също е имал сериозни финансови проблеми — заключи Спаркс, без дори да се опитва да скрие сарказма в гласа си. — И какво поиска от вас този човек?

— Трябваше да вземем участие в частно представление за един негов богат приятел, който се интересувал от спиритизъм. Спомена, че група приятели на този човек искали да си направят шега с него — съвсем невинна, разбира се.

— Каква шега?

— Каза ни, че този човек — добър техен приятел — бил заклет неверник по въпросите на спиритизма. Идеята била да бъде поканен на сеанс, който той трябвало на всяка цена да възприеме като истински, и да бъде изплашен, като се използват всички възможности за сценични ефекти. Това щяло да стане в частен дом, а за да бъде всичко максимално правдоподобно, решили да поканят професионални артисти — хора, които той не би могъл да познава и чието поведение щяло да бъде напълно естествено.

— И нищо ли в това предложение не събуди вашите подозрения?

— Обсъдихме го помежду си. Честно казано, стори ни се напълно безобидно. Нищо в онзи, който се бе свързал с нас, не говореше за противното, а и всички имахме нужда от парите.

Тя погледна Дойл и както му се стори, засрамено отмести очи.

— Какво поиска той от вас впоследствие?

— В началото нищо. Уговорихме се да се върнем в Лондон в деня преди Коледа за още една среща. На нея той ни заведе на Чешир стрийт и ни показа стаята, в която щеше да се състои сеансът. Каза на всеки от нас какъв ще бъде, разказа ни с няколко думи за хората, в които трябваше да се превъплътим, и ни помоли сами да намерим подходящи костюми. Тогава двамата с Денис разбрахме, че ще играем брат и сестра.

— Чували ли сте някога името лейди Керълайн Никълсън?

— Не.

— А виждали ли сте някога тази жена? — И Спаркс й показа снимката, направена на входа на офиса на „Ратборн и синове“.

— Не — отговори тя след кратко разглеждане. — Това ли е лейди Никълсън?

— Така смятам — потвърди Спаркс. — Вие сте по-млада от нея. Вероятно сте използвали грим онази вечер, за да изглеждате по-стара.

Тя кимна.

— Предполагам, че сте били специално избрана от някой, който ви е видял по време на лондонските ви представления през октомври и ви е набелязал за тази работа поради приликата ви с лейди Никълсън. Другите са били само пълнеж, защото ключът за техния план сте били вие.

— И защо са всички тези главоболия? — попита Стокър.

— Трябвало е да се вземат мерки срещу възможността нашият приятел Дойл да е виждал истинската лейди Никълсън. Уверявам ви, че човекът, стоящ в основата на тази операция, е способен да разработи планове, обръщайки внимание на далеч по-дребни детайли, отколкото тези.

— Добре, но какъв е замисълът? — настояваше да разбере Стокър, който започваше да се обърква все повече и повече.

— Убийството на доктор Дойл — простичко отговори Спаркс.

Стокър се отдръпна в стола си. Айлин отново се обърна, за да погледне Дойл. Той видя по лицето й да преминава сянка на възмущение. Започваше да се възхищава на силата на духа й.

— Бяхте ли представени на медиума преди нощта на сеанса? — продължи разпита си Спаркс.

— Не, предполагахме, че това ще е друг артист. Той спомена, че сам щял да вземе участие в представлението. Онази нощ носеше доста грим. Вие го описахте като мургав, но всъщност той беше доста блед.

— Отново старият ни приятел професор Вамберг, Дойл — обърна се Спаркс за миг към Дойл.

— Наистина ли? — попита Дойл, благодарен да чуе една приятелска дума от Спаркс. — Е, не би могъл да кажеш, че сме му останали длъжници.

— Да. Следващия път, когато го видим, професорът забележимо ще накуцва.

Дойл почувства по тялото му да минава вълна на задоволство — спомни си как гръмна с револвера и неистовите викове на ранения.

— Какво ви каза този мъж да направите в нощта на сеанса?

— Нареди ни да влезем в ролите си още при пристигането отвън, защото не било изключено приятелят му да види някой от нас на улицата. Срещнахме се на няколко преки от дома. Взеха ни с карета и ни откараха до къщата с нея. Ролята на нашия кочияш Тим се играеше от някакъв непознат.

— Как му беше името?

— Нали ви казах, не го познавахме, а и той не прояви желание да разговаря с нас. Чух само, че онзи, който според вас бил професор, преди да тръгне отделно за сеанса, го нарече Аликзандър.

„Мили боже, та това е бил той!?“ — стрелна се през главата на Дойл. Кочияшът, с когото бе разговарял точно пред Чешир стрийт 13, е бил Аликзандър Спаркс и той бе стоял на такова разстояние от него, на колкото сега се намираше от брат му. Почувства как потръпва. Колко пълно се бе превъплътил в ролята си Аликзандър.

— Мис Темпъл, ще спра вниманието ви на нещата, които сте видели по време на сеанса — намеси се Дойл. — Демонстрирани ли ви бяха някои от ефектите предварително?

Айлин кимна утвърдително.

— Имаха едно от онези неща… как го наричат?… латерна магика, зад завесата. С него може да се прожектира образ във въздуха…

— Образът на момченцето — уточни Дойл.

— Не съвсем ясен заради пушека, благодарение на който изглеждаше, че се движи, но от друга страна, не можеше да се разбере откъде се появява. На тавана бяха окачени жици, на които висяха тръбите и главата на ужасния звяр…

— Видяхте ли всичко това преди сеанса?

— Не, но какво друго би могло да бъде? — отговори тя и го погледна за потвърждение.

Несигурен дали може да й го даде, Дойл все пак кимна.

— Какви инструкции ви бяха дадени по отношение на поведението ви спрямо доктор Дойл? Казаха ли ви името му? — попита Спаркс.

— Не. На мен ми бе казано само, че е лекар и че жената, която играя, му е изпратила бележка за помощ; че синът ми е бил отвлечен, аз неохотно съм се обърнала към медиума и понеже не съм била съвсем сигурна какви са намеренията й, съм помолила доктора да се срещнем в дома… — Тя се обърна към Дойл: — Само че когато пристигнахте… не знам как и защо, но аз веднага почувствах, че има нещо нередно, че историите, които ни бяха разказани, не са истина… прочетох това върху лицето ви. Другите се придържаха към сценария, не знам дали бяха забелязали нещо. Исках да ви кажа, но когато започнахме, всичко изведнъж стана толкова завладяващо…

— Вярвахте ли, че онова, което виждате, е истина? — попита Дойл.

— Как бих могла да разбера… да, знам на какво сме способни на сцената, но… — Тя неволно потръпна и се обхвана с ръце. — Имаше нещо отвратително в докосването на онази жена. Нещо… нечисто. А когато в огледалото се появи онова създание и започна да говори с онзи ужасен глас… почувствах, че полудявам.

— И аз — потвърди Дойл.

— И тогава дойде атаката — напомни Спаркс.

— Атаката трябваше да бъде част от веселбата — бяхме я репетирали. Всички трябваше да станем жертва на нападателите, което би трябвало да ви потресе, а тогава ние щяхме да скочим и добре да се посмеем за ваша сметка. Но когато онези мъже нахлуха в стаята… те изобщо не бяха хората, с които бяхме репетирали. Чух удара, който повали Денис, видях погледа в очите му, когато падаше…

Гласът й пресекна. Тя сложи ръка на челото си, сведе поглед и с невероятно усилие на волята овладя емоциите си.

— … и разбрах, че е мъртъв и че възнамеряват да убият и вас, доктор Дойл — че такова е било намерението им от самото начало. Не знам как, но в този миг ми дойде идеята да се помоля в мислите си за вас, да поискам да вземат моя живот като възмездие за ролята, която бях изиграла — моя живот вместо вашия. Тогава почувствах опрян на гърлото ми нож, видях кръвта, която шуртеше в краката ми, и нямах никакви основания да се усъмня дали е моята, да си представя, че не са ме убили. Паднах… после, мисля, съм припаднала, защото следващите няколко момента ми се губят…

Тя затвори очи и дълбоко пое дъх, после го изпусна на пресекулки: мъчеше се да не се разплаче. „Казва истината — помисли си Дойл, — дори най-големият гений на сцената не би могъл да изиграе ролята си толкова истински.“

— Когато се свестих, Сами и жена му ме изнасяха от къщата — на тях не им се бе случило нищо лошо, но зад нас чувахме викове и стенания. Изстрели. Хаос. Изживях ужасен шок, осъзнавайки, че още съм жива, че всичко, което помнех, наистина се е случило и че Денис е убит.

— А видяхте ли отвън кочияша? — прекъсна я с въпрос Спаркс.

Тя поклати глава отрицателно:

— Каретата я нямаше. Ние побягнахме. Започнахме да срещаме хора по улиците. Ема пищеше, Сами отчаяно се опитваше да я успокои, но тя нищо не чуваше, и тогава той ми каза, че ако се разделим, за мен ще е по-безопасно, и продължихме по различни пътища. Даде ми кърпичката си да избърша кръвта от гърлото си. Повече не ги видях. Мистър Стокър ми каза какво им се е случило… Опитах да пооправя външния си вид. Не смеех да се върна в малкия хотел, където бяхме отседнали. Бродих до сутринта, после наех стая някъде в Челси. За щастие парите, с които ми бяха платили, бяха у мен. Мислех си да отида в полицията, но ми се струваше невъзможно да обясня участието си. Явно бе, че имам голяма вина, но какво можех да им кажа?

Дойл поклати съчувствено глава, за да покаже, че й влиза в положението. Но тя беше неутешима и отмести погледа си от него.

— Единственото, което ми се въртеше в главата, бе, че трябва да се върна при трупата. Да се върна и да им разкажа… мислех си, че те ще знаят какво трябва да се направи. Опитах се да се сетя къде имат представление — знаех, че е някъде на север, но бях толкова объркана — и тогава си спомних за Уитби. Спомних си, защото веднъж вече бяхме играли тук — беше посред лято, а морето и платноходите в пристанището бяха толкова красиви, че изведнъж ми се прииска да седна на кея и да гледам морето и корабите както онова лято и да не помръдвам, и да мисля, да мисля… да мисля, може би докато забравя онова, което се бе случило, и да се надявам, че така ще излекувам главата си…

По бузите й се стичаха сълзи, но тя не правеше опит да ги избърше. Гласът й оставаше все така равен и силен.

— На следващия ден взех влака за тук. Нямах други дрехи, но пелерината ми скриваше кървавите петна по роклята. Не разговарях с никого. Пътуването мина без изненади, макар че, сигурна съм, много хора са коментирали странната жена с вечерния тоалет, която пътува без багаж и без придружител. Наех стая тук, като изоставена любовница. Купих си тези обикновени дрехи и дадох роклята си за почистване. Кръвта беше повредила сатена на роклята, но не можех да понеса мисълта да се разделя с нея — беше най-хубавата ми рокля и я бях обличала само веднъж преди това за миналата Нова година… бях толкова абсурдно щастлива вечерта, когато се появих с нея, мислех си, че животът ми едва започва и… — Тя замълча, овладя се и завърши: — … Така че наех стая тук, наспах се и зачаках трупата да пристигне.

Тя погледна Стокър, давайки им да разберат, че следващата глава е свързана с неговата поява, а оттам — и с настоящето. Дори Спаркс вече бе счел за възможно да посмекчи отношението си към нея, след всичките й изпитания. Дойл й предложи кърпичката си и тя я прие, без да каже нито дума.

Стокър пръв реши да поднови разговора.

— Мис Темпъл, трябва да им разкажете какво се е случило тук през нощта, преди да ви намеря.

Тя кимна и свали кърпичката от очите си.

— Събудих се посред нощ. Просто така. Не знам каква бе причината, но не помръднах. Само отворих очи. Не бях сигурна, господи, още не знам дали не съм сънувала! В сянката на ъгъла стоеше някаква фигура. Дълго я разглеждах, преди да разбера какво виждам. Беше мъж. Не помръдваше. Изглеждаше някак… неестествен.

— Опишете ми го — предложи Спаркс.

— Бледо лице. Издължено. Облечен изцяло в черно. Очите му… как да ви обясня?… очите му сякаш горяха. Поглъщаха светлината. Така и не забелязах да примигват. Бях толкова ужасена, че не можех да помръдна. Дори не можех да дишам. Чувствах се приковала вниманието на нещо нечовешко. Долавях в него някакъв глад. Като на насекомо.

— Докосна ли ви?

Тя поклати глава.

— Лежах и си мислех, че това продължава цяла вечност. Бях загубила представа за времето. Усещах се като парализирана. Затварях очи с надежда, но когато след малко ги отварях, той си беше все там. Когато дойде зората и аз за пореден път отворих очи, него го нямаше. Станах от леглото. И вратата, и прозорците на стаята ми бяха затворени отвътре — точно както ги бях оставила, когато си лягах. Странно… до този момент не бях изпитала страх, но макар да не ме бе докоснал, макар да не бях забелязала дори да помръдне, чувствах се… изнасилена.

— Мис Темпъл прекара следващата нощ в тази стая — поясни Стокър. — А аз — на стола с това нещо в ръка… — Той извади иззад нощното шкафче една ловджийска двуцевка. — Никой не е влизал.

Дойл погледна Спаркс с безпокойство.

— Вече няма да бъдете сами. Няма да ви изоставим дори за миг.

Спаркс не отговори нищо. Седеше на леглото и гледаше през прозореца. Раменете му бяха леко увиснали.

— Правилно ли е предположението ми, че човекът от стаята на мис Темпъл е същият, който носи отговорност за престъпленията, които обсъждаме? — поиска да узнае Стокър.

— Правилно е. Не бъркате — прошепна Спаркс.

— Що за човек е онзи, който може да се придвижва нощем по този начин, може да минава през врати и прозорци, да влиза в стаи безшумно, който може да убива хора докато спят, после да ги изнесе навън и повече да не бъде видян? — Стокър се беше приближил до Спаркс, докато изричаше тези думи, но не повишаваше глас. — Какво е това човешко създание? Вие знаете ли?

Спаркс кимна утвърдително.

— Ще ви кажа, мистър Стокър. Но първо вие ми кажете какво правехте край абатството?

Стокър скръсти ръце и замислено поглади пищните си бакенбарди.

— Имате право да знаете — започна той. После приседна на перваза на прозореца, извади лула и кесия тютюн от джоба си и се захвана с ритуала по напълването и запалването й. Движенията му бяха точни и пестеливи. Дръпна веднъж и продължи: — След като пристигнах, разговарях с много хора от Уитби. Малцина можаха да ми помогнат с нещо. Обаче случайно срещнах един мъж в кръчмата край залива. Китоловец, старо куче, най-малко на седемдесет. Обиколил света поне дузина пъти. Седеше си, съзерцаваше морето и пиеше пиво от обед, докато затворят. Сам. Местният издател и някои други гледат на него като на пияница и безобиден луд. Но веднага щом ме видя, морякът ме извика при себе си. Беше много развълнуван и изгаряше от желание да ми разкаже нещо. Смяташе, че никой друг не би му повярвал… а може би бе разказвал тази история вече много пъти, но никой не му бе повярвал… Каза ми, че спи малко — комбинация между алкохола и възрастта, така че прекарал много дълги нощи, бродейки по брега и нагоре по хълмовете, към абатството, където преди десет години била погребана жена му. Тя му говорела понякога, така ми каза той, чувал гласа й в тези дълги нощи да му шепне заедно с вятъра в дърветата на гробището. Една нощ преди три седмици тя пак му се обадила, докато търсел път през надгробните плочи. Този път гласът й бил много по-силен от обикновено… „Погледни към морето — казала му тя. — Погледни към пристанището.“ Гробището излизало на един скален перваз точно над пристанището. Било свирепа нощ и вълните на прилива се блъскали в брега. Погледнал надолу и видял кораб да се носи по вълните право към брега. Скоростта му наистина била необикновена, платната му плющели, реите се люшкали от вятъра, изглеждало, че всеки миг ще бъде изхвърлен на брега. Старият моряк бързо слязъл долу, там, където по негова преценка се бил насочил корабът. Ако се ударел в скалите, това би означавало катастрофа и той трябвало да вдигне тревога… Когато стигнал до Тейт Хил — малко скалисто заливче точно от другата страна на вълнолома — видял, че платноходът бил пуснал котва на петдесет метра навътре. Сега вече можел да различи, че било шхуна, която газела съвсем плитко във водата. От нея се приближавал скиф и нашият човек с изненада видял, че на брега има посрещачи, които размахват запалени фенери. Приближил се още малко, но се погрижил да остане незабелязан, защото нещо му казало да не разкрива присъствието си. Видял сред другите и епископа.

— Епископ Пилфрок? — попита Спаркс.

Стокър кимна.

— Другите не познавал. Малката лодка стигнала до сушата с двама на борда — единият изцяло в черно. Товарът им бил два сандъка с формата и размерите на ковчези, които бързо били разтоварени. Човекът се кълнеше, че видял голямо черно куче да скача заедно с хората на брега. Шхуната изобщо не изчакала малката лодка да се върне — вдигнала котва и вече правела маневра срещу силния вятър към откритото море. Групичката на брега нарамила сандъците, които не изглеждали особено тежки, и поела нагоре към абатството. Минали само на два-три метра от мястото, където бил скрит. Чул епископът да казва нещо за „пристигането на нашия Повелител“ — сторило му се, че го казва епископът — но мъжът в черно с остър глас му заповядал да си затваря устата. Морякът ги последвал и твърдеше, че те отнесли сандъците не до „Горсторп“, а до руините на древното абатство още по-нагоре. И ми се закле, че видял черното куче да изтичва в гробището и да се разтваря във въздуха. Каза ми, че оттогава често забелязвал нощем странни светлини да горят до късно сред руините. Но онова, което най-много го безпокоеше, бе, че гласът на жена му спрял да му се обажда.

— Трябва да говорим с този човек — отсече Спаркс.

— На другата сутрин го намериха в гробището. Гърлото му беше разкъсано, сякаш е бил нападнат от диво животно. Гробарят твърди, че предната нощ чул наблизо вълчи вой.

Спаркс и Дойл се спогледаха. Айлин загърна още по-плътно шала около раменете си и впери поглед в пода. Трепереше. Стените изведнъж им се видяха прекалено тесни, за да удържат чувствата им затворени, и прекалено крехки, за да ги опазят от силите, които се групираха за атака срещу тях.

— Какво е това? — попита Спаркс и посочи едно пакетче на нощното шкафче.

— Трябваше да бъде закуската ми тази сутрин — отговори му Стокър. — Изглежда местно производство.

Спаркс вдигна пакета бисквити „На мама“ и заяви:

— Сега ще ви разкажем нашата част от историята.

Така и направиха.