Спомен за света

РАЙНХАРД МАКРЕДИ:

Продължихме да се събираме три пъти дневно около квадратната маса, да обменяме остроти и да ухажваме тайно Мария. Хоаким работеше над своята книга „Бог като неограничена загадка“, аз подреждах цялата документация около модела, а Ян и Владислав се суетяха в лабораторията по психометрика.

Една нощ, някъде около два, бях събуден от звън на разбито стъкло. Аз спях дълбоко, малко недочувам и значи шумът трябва да е бил доста силен. Наведох се през прозореца—мъртва и сляпа тишина. Бях вече решил отново да се пъхна под завивката, когато дочух бързи стъпки по коридора. Всеки от нас имаше самостоятелен апартамент на отделен етаж, значи този някой беше тръгнал към мен. За първи път се сетих за пистолета в нощното шкафче. Едва ли щеше да ми послужи след седемгодишно безделие, но въпреки това дръпнах предпазителя и плътно се прилепих до входната врата. Някой отвън дишаше тежко. Естествено, вратите в научните институти нямат шпиончета, а моят детективски нюх е непоправимо рудиментирал.

Никой не почука. Опитах се бързо да отключа вратата, но рефлексният импулс на един учен се разпространява със скоростта на охлюв. При това на охлюв, който за никъде не бърза. Подплашен от шума, неканеният гост отново хукна. Когато отворих и изскочих навън, открих, че съм без очила.

След провала на разузнаваческата си акция се опитах отново да заспя. И тогава чух писък — ужасен, вледеняващ писък! Настръхнах. Не можах да определя нито посоката, нито източника му, но този писък дълго тичаше от единия до другия край на празните коридори. Не излязох — от страх.