Спомен за света

ЗАПИС 0063

Така започва всяка омраза; идва с иронията или убийствената хапливост, засяда в теб и блокира дъха и разума ти. Желанието за благородство се разпада, ис­каш да си варварин или людоед. Можех да не кажа всичко това и да започна играта си внезапно, да ги объркам с няколко изненадващи удара и после да разчитам на суматохата. Но не е ли по-добре да бъдат предупредени? След време ще имам оправдание. Казах ви, исках предварително да уточним позициите си, ала вие с насмешка отхвърлихте претенциите ми и така ме принудихте да действувам едностранчиво. Подадох ви ръка (тук ще бъдат вбесени!), исках да ви помогна, благородно се сни­ших до вас, но вие се държахте мнително. Трябваше да потърсим оптимално решение — и аз да бъда удовлетворен, и вие да ме имате.

Днес Макреди ме попита какво съм. Какво съм наис­тина? Мисля, достатъчно ли е това, за да ме наричат разумен? Чувствам — достатъчно ли е това, за да ме смятат за жив? Боря се — достатъчно ли е, за да ме приемат до себе си?

Снощи за първи път сънувах. Странно нещо е това — сякаш е истина, а не е; буден си сякаш, а не си… Огромен снежен пръстен се спусна от небето, по него бяха разпиляни алени кристалчета като сапфири върху корона, а зад пръстена бягаше гъвкав огнен шлейф. Исках да уловя странната небесна колесница, протегнах напред… Аз нямам ръце, Салина, какво можех да протегна? Тя мина край мен, духна в лицето ми кълбо свежа пара, то­пъл въздух и парчета светлина, аз исках да протегна напред…