Спомен за света

РАЙНХАРД МАКРЕДИ:

Съвсем случайно я намерих. Исках да се измъкна през задния вход, за да ида до пощата, и я видях в градината — още топла, изцъклена. Аз се страхувам от мъртвите, не я докоснах, ще оскверниш съня й — ми каза някой зад гърба. Глупости, отговорих, не може да спи в тази неудобна поза. Скрих се зад една липа и зачаках. Може би само се прави на мъртва. Може би моят поглед я прави бледа и ужасна. Може би ако затворя по-дълго очи, ще се събуди, защото ще разваля лошата магия. Или й е неудобно от мен, че е легнала така небрежно, с вдигната пола. Чаках зад липата, но не се събуди и не заметна полата си. Стисках очи и броях бавно до тринадесет, така ме беше учила някога леля Клаудия — на тринадесет всички магии се развалят. Нищо не стана. Тогава побягнах към института и казах на Ян. После слязох на двора, Хоаким спореше със своите бунтари.

— Мария е мъртва! — прошепнах на ухото му.

Нищо не каза, гледаше в неспокойните си ходила. Помислих, че не ме е разбрал, но когато се опитах да повторя, направи знак да мълча. Качи се на оградата и им съобщи:

— Хора, душите ни са в траур: Мария лежи чиста в отвъдното и ни чака. Сега си вървете по домовете, а утре ще я положим в земята, която е добра и приема телата ни.

След малко те наистина започнаха да се разотиват.

Надвечер от столицата пристигна голям военен вертолет с десетина полицаи за охрана и един криминален инспектор, Георгидис или нещо подобно. Направи пълен оглед, говори с всеки от нас, надникна във всички стаи, лаборатории и чекмеджета, а когато останахме сами, погледна ме лукаво и рече:

— Така, господин Макреди. Твърде много видях, твърде много ми казахте и все пак скрихте най-важното: онзи!

Свикнал съм да не хитрувам пред криминалните инспектори, но наистина не исках той да научи за модела. От Световната организация все още не бяха разрешили да свалим секретността…

— За кого говорите, инспекторе?

— Да не бъдем наивници, докторе. Вие всички сте чужди поданици, работите у нас седем години. Може ли поне веднъж да не сме надникнали? И да ви оставим така, без контрол….

— Не, разбира се. Шпионажът в наше време е модерен.

— Не е шпионаж, а мерки за сигурност. Готов ли е?

— Да — признах.

— Може ли да има някаква връзка с произшествието?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Вие разбирате от убийства, а аз — от изкуствен интелект. Той е стационарен, няма крайници и изобщо тази работа е невъзможна.

— Искам да го видя.

— Може, но ви предупреждавам — той е особен, странен. Не трябва да се изненадвате. И да го обиждате.

Когато влязохме, инспекторът се заоглежда; горкият, какво ли е очаквал? Дори си свали кепето и кимна в ничия посока.

— Къде е? — прошепна съвсем до ухото ми.

— Пред вас.

— А, този сандък ли? — беше неприятно разочарован.

— Полицай ли е? — изведнъж кресна моделът, инспекторът се стресна, кимна утвърдително и пак се поклони.

— Във връзка с Мария — обясних.

— На вашите услуги. Готов съм да ви отговарям.

— Аз нямам въпроси, господине (обръщението прозвуча ужасно смешно!). Просто исках да се запозная с вас.

— Не бях предупреден. Щях да сложа официален костюм.

Инспекторът се намръщи, подигравката беше съвсем прозрачна.

— Аз искам да ви попитам само за самоубийството.

— Ще ви отговоря с устата на Шопенхауер, инспекторе. „Животът представлява постоянна лъжа в голямото и малкото. Той обещава и не удържа обещаното, за да покаже колко недостойно за желаене е било пожеланото. Ако животът ни дава нещо, то е, за да го отнеме пак. Настоящето винаги е незадоволително, бъдещето е неизвестно, а миналото е безвъзвратно. Нищо не заслужава нашия стремеж, нашите усилия и борби, всички неща са нищожни, светът е банкрутство от всяка страна, животът е предприятие, което не е в състояние да покрие разноските си.“

— Добре, добре. Аз питам конкретно за самоубийството.

— Тя отиде в света на Исаил, където битието е ценно и смислено, затова е щастлива.

— Щастлива ли? — попита инспекторът, колкото да не мълчи тъпо.

— Веднъж орелът, лъвът и змията попитали Заратустра: „О, Заратустра, своето щастие ли търсиш с поглед?“ Побелелият мъдрец отговорил: „Аз отдавна не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.“ Мария пренебрегна дребното си човешко щастие за голямото щастие на нашето дело.

— Благодаря ви много, господине — каза инспекторът.

Тръгнахме към изхода. И тогава стана чудо! Най-страшното, което някога съм преживявал.

Мария проговори!

Това наистина беше Мария. Мъртвата. И гласът й сякаш идваше от онзи свят:

— Аз съм в отвъдното, Райнхард! — каза тя, сякаш едновременно звучаха тръбите на гигантски орган. Обърнах се — нея, разбира се, я нямаше. А в залата звучеше този глас сякаш направо от небето, сякаш се сипеше от бездната на космоса, идваше от пазвите на вечността…

— Сама поисках — продължи тя. — Той само ме научи да се целувам с вечността…