Не знам защо тогава Хоаким не си призна и не ни разказа онази история. Никой не повярва на глупавата лъжа за прозореца, по следите си личеше, че прозорецът с счупен с удар. След тази случка Хоаким се промени изцяло.
Чух бързи стъпки, някой бягаше, веднага изскочих в коридора и го видях: в очите му имаше животински страх и ужас, целият беше пребледнял и изпотен. Никога през живота си не бях виждал толкова уплашен човек! Не го спрях, защото това съвсем щеше да го обърка. Хоаким стигна края на коридора, свлече се до стената, започна да я удря с юмруци, клатейки се целият напред и назад. След това започна да удря и главата си в стената, като че ли съвсем обезумял. Това продължи около минута-две, след което хукна нагоре по стълбите към етажа на Райнхард.
По това време ние с Влади прекарвахме и дните, и нощите в психометричиата лаборатория. Малко преди това той беше направил едно откритие — метод да се следи качеството на мислене у модела. Нарече го метод на обвивките криви, само ние знаехме за него. Не е нужно ; да разказвам подробности, материята е доста научна. Искам да ме разберете правилно: ние не следяхме КАКВО мисли моделът, а само КАК мисли. И в това отношение забелязахме някои отклонения от нормата.
Тогава разбрахме и най-важното: той имаше ужасно мощно въображение! Все още няма единна математическа теория на въображението; склонността към фантазиране не може нито да се програмира, нито да се регулира. А у него тя беше толкова силна, че го подчиняваше, превземаше го, сам не можеше да се справи със собствените си илюзии. Измислиците го дърпаха като магнит и той скачаше в пазвите им и това не бяха само ейдетични видения, а нещо много по-властно — измислиците бяха негови диктатори! Като мозък, който няма реално битие, той изпяло си го съчиняваше. В началото му беше приятно, после започна да живее с него, накрая не можеше да не му се подчини. Живот, същност и лудост — ето какво беше за него въображението. Защо? Не знам, казах — теория няма. Просто така се беше случило.