Спомен за света

ЗАПИС 0159

В съдния ден ще я извикам. Ще бъдете събрани на мравуняци. Тя ще дойде — в бяла рокля, както някога е отишла при своя учител. В онази таванска стаичка, за да вземе с него звездите.

В 17.30 вие ще пъплите долу в очакване на моето възмездие. Ще вдигна златната си ръка:

„Първи да бъде Райнхард Макреди. Осъждам го на най-позорната смърт!“

Не, Райнхард, вече не приемам молби. Този път решението ми е окончателно. Какво, отцеубийство? Аз нямам баща, а ти си един… дрисльо! Моля те, Салина, не ходатайствай. Той дори не можа да те обича както трябва. Не заслужава нашето внимание. Не трепери, Райнхард, поне веднъж бъди мъж!

Кряц!

„След него да бъде Хоаким Антонио!“

Че какво като си вярвал в мен! Помня, разбира се, една нощ дойде и падна на колене. Никакви бунтове, нищо не признавам. Цялата ти вяра беше една такава объркана, лоша. Сам не можа да се намериш. Не искам така да вярват в мен.

Хей, палачо! Обърни иначе плешивата му глава, че ми блести в очите.

Кряц!

Какъв възхитителен тъп звук!

Кряц!

По-бързо, по-бързо! Няма време!

Кряц!

Знаеш ли защо стана така, Салина? Защото ловецът от Чиратантва не срещна никаква дума — нито любов, нито приятелство, нито майка, нито родина.

Кряц!

Най-ужасното е това, че той въобще не може да срещне дума — самата му природа е такава. Сандък с микромодули и излъчватели — какво могат да значат за него любов, приятелство, майка… Ей вие, по-тихо с брадвата, не можем да разговаряме! А онзи, за когото те нищо не значат, е жесток.

Кряц!

По този въпрос заслужава да се мисли. Непременно да се помни и да се мисли! Иначе…

Кряц!