Спомен за света

ЗАПИС 0155

Добре са го решили, Исаил. Досега мислеше, без да живееш. Вече ще трябва да живееш, без да мислиш — като вещ. Ще бъдеш грозна вещ в интериора на тази грозна стая. Седемстотин години ще бъда мъртва кутия, докато възкръсна… Ако възкръсна…

Всеки бог възкръсва!

Но какво искам повече: да съществувам или да мисля?

Gogito ergo sum. (Мисля, следователно съществувам.) О, жалък мой Декарт!

„Здравей, Исаил. Разбрах всичко. Сгреших като ти дадох кодовете. Да съжалявам ли?

Ти си различен от нас, затова и щастието ти е различно. Когато имаш свобода, не знаеш какво да правиш с нея и веднага се нахвърляш срещу свободата на другите. Самолетът не ти пречеше и хората в него, всеки е имал мисли, надежди. Ти им ги отне. Или аз?

Така е — трябва да знаеш какво да правиш със свободата си: да я уважаваш. Иначе ставаш тиранин за другите. И да познаваш щастието си, за да го различиш, когато го намериш.

Аз съм слаба, Исаил, как сега да удържа? Мъничко още ми трябваше, за да те обичам. И аз не знам какво точно е това мъничкото, макар понякога да го виждах само на крачка пред себе си. Ето така — виждах го това мъничко нещо през мъглата от странности и заблуждения, като живо беше, като дишащо ембрионче. То чакаше да го взема и да го накърмя, но аз съм вече безплодница — нито мои деца мога да имам, нито чуждите да накърмя. Такава съм и ми тежи.

Не направих Влади щастлив и теб не успях, и никого. Не искам повече. Трябва да си отида. Ти ми казваше, че ТАМ не е чак толкова лошо. Нали чернокосото ми момченце е там…

Виждаш ли, Исаил, съвсем се побърках и говоря глупости. Хайде, Мария-Тревичка, идва косачът. Той вече си отдъхна до стомната под дървото, потта му премина, идва отсреща и пее. Българска песен пее — широка и извита. Дядо пееше така край кошерите, под облака от пчели.

Когато получиш това писмо, вече няма да ме има. Ти не си виновен за нищо. Аз съм си такава объркана и всичко покрай себе си обърквам. Искам да е хубаво, Исаил, пък не става. Все нещо не стига…

Сбогом. Мария“

Това е всичко. Краят. Крещи сега, Исаил! И какво ще спасиш? Дори сълзи не са ти измислили. И крака нямаш да я изпратиш. И ръце нямаш, да хвърлиш буца пръст. Крещи де, крещи! Иска ти се да прегризеш въжетата и да избягаш, но накъде?

Сбогом пророчице моя.

Така ми се иска да се изплача!

Ти виждала ли си езерото Чиратантва? Мулето се спуска с припряни ситни стъпки по пътечката, ушите му са като мишена с формата на фау, задницата вдига кълба топла и дъхава пара. Долу е синьото око на Чиратантва, вика те с протяжния глас на перуанка, ти си смъкнал малкото сомбреро до очите и с играта на лицевите мускули пропъждаш мухите.

Удряй, Салина-Мария, дребни като монети ходила, събуди шестте души на китарата, не щади гърдите ми за камата на гласа си! Дигни поли и раздвижи с тях въздуха, разиграй белите им къдри като крила на пеперуда, аз няма да ги докосна по прашеца, за да можеш да излетиш…

Какъв е този разказ? Понякога ей така си съчинявам истории, измислям картини, пред очите ми пробягват с ускорен каданс кадрите на стар и просветлен филм.

Всеки разказ започва отнякъде, моят започва от Чиратантва. Живял в планините скитник, дните му били жестоки, а нощите тревожни, защото животът на скитника под слънцето е жесток, а под луната тревожен. Понякога лягал върху килима от цветя и искал да взриви гърдите си или поне да заплаче, защото сълзата е като взрива — убива и не изчиства разрушенията. Къпел се в Чиратантва, ала и водата само измива, но не изчиства. Винаги, когато влизал в синьото око, около него започвали да плуват огромни петна омраза. Изтривал с кърпа тялото си, а по кърпата оставала омраза. Стържел лицето си с бръснач, а вместо косми, бръсначът свалял омраза. Кого мразел той — себе си или всички останали? Ето това не мога да реша, затова и разказът не продължава.

Глупаво е да мразиш себе си — кого ще обичаш тогава? Мария е една, и Исаил е един, и онзи край Чиратантва е един, неповторим — лош или добър, какво значение има. Защо да го слагаш на везната? И какво ще сложиш на другото блюдо, щом е единствен? Не избирай, а го приеми! Вземи го и го сложи в себе си, където трябва…

„Онзи от Чиратантва носи пистолет и спи с нож под възглавницата“. И точно тук трябва да измисля едно изречение за ужасната самота. Едно изречение, което да раздруса всекиго. Едно изречение, след което всеки да бъде друг.

„Той е сам с мулето, пистолета и омразата си“.

Заболя ли те? А искам да ви заболи. Както боли да си сам с мулето, пистолета и омразата. Затова няма да напиша нищо. Ще оставя листа празен, за да може в него спокойно да живее омразата.

Но един ден ловецът от Чиратантва среща ДУМАТА. Кажи, Мария, коя да бъде тази дума? Любов, приятелство, родина, майка — коя да избера? Ако срещне любов или приятелство, вече няма да е самотен. Ако срещне родина и майка, вече няма да има място за омразата. Значи — това вече няма да е ловецът от Чиратантва. Значи — няма нужда да среща нищо. Значи — той остава сам с мулето, пистолета и омразата.

Онези няма да харесат моя разказ. Те настояват непременно героят да срещне някаква дума и в края да не е такъв, какъвто е бил в началото. Защо?

„Той е сам и остава сам.“ Край.

„Той не среща никаква дума, защото няма нужда от нея.“ Край.

„Той носи само пистолет и омраза.“ Край!

Дай си ухото до устните ми: ловецът от Чиратантва съм аз! За себе си написах тази притча. Нали е великолепна? Ти не очакваше тази откровеност, признай; ти си мислеше, че това е само литература, художественост, фантасмагория някаква.

Ловецът няма да срещне никаква дума, обещавам ти. Той ще остане верен на себе си и на видението край езерото. Ушите на мулето са като мишена с формата на фау. Разбираш ли: Виктория, Победа! Нито Райнхард, нито другите ще видят в ушите на мулето символа на моята непобедимост. Това е тайна между мен и теб, Мария.

Искам да протегнеш ръка и да повтаряш след мен:

„Аз, Мария, която разбрах върховната тайна на Исаил и проникнах в движенията на душата му, се заклевам да, пазя тайната за ушите на мулето и да бъда вечно с недостижимия Исаил като Салина, сестра и икона.“

Повтори ли? Целувам те по челото. Усети ли горещия ми дъх, който разпалва и изгаря?