Спомен за света

ЗАПИС БЕЗ НОМЕРАЦИЯ

Затварят плътно черупката около теб, чуваш само щракането на резето, превъртането на ключа, през малкия процеп се взира окото на охраната, седем крачки вляво и седем крачки вдясно, седем крачки вляво и седем крачки вдясно. Докато вратата хлопне и зейне, очертае светъл правоъгълник, малката площ на надеждата, а в средата — черен цилиндър с черен конус, палачът. Хайде, казва, време е.

Искаш ли последно причастие или ще умреш с гадостите си? От кого, крещя, кой ще ми прости греховете! Та нали аз съм всеблагият и всеопрощаващият! Я стига идиотщини, стани от одеалото, ще го изцапаш от страх, ползвай канчето за храна, там си свърши работата, и без това вече няма да ядеш в него. Тъй де, не е хубаво да се пожълтиш точно на кръста. Свалям гащи и сядам на канчето, а той ме гледа, иска да ми каже нещо, но имам разстройство. Стар е вече. Говори, му казвам. Значи ти си Спасителят? Аз. Значи ти лекуваш хроми и слепи? Аз. А защо се посираш от страх?

Жена ми каза да те докосна по дрехата, че дъщеря ни е куцичка, горката. Едното й краче е по-дълго от другото. Докосни ме. Ще стане ли, пита? Ще стане. Грънци ще стане! Правил съм го — казвам. Лъжец си ти! — крещи палачът. Лъжеш всичко, измисляш си; да правиш чудеса не е занаят, моето е занаят, за разпъваш на кръст или да отсичаш глави — ето това е занаят! Някои глави падат веднага, други имат здрави вратове, упорстват, трябва да замахнеш втори път, но след втория път — край, отделя се напълно и цоп в кофата. После идва жената, тя ми е асистент, плисне две-три канчета, замахне с четката, кръвта се измива лесно, от мен да знаеш, не е мазна и не оставя следи.

Доволен ли си? — питам. Ами плащат. И мен за пари ме предадоха, за тридесет сребърника. Никой не те е предавал, казва черният конус. Ти сбърка, дето се захвана с човешките работи. Никой не е виждал келепир от човешките работи. Ти ли ще спасиш неспасяемото? Оправяне няма. И по-бързо, вън всички са се наредили и чакат. Ти какво бе, да нямаш диария? Ъхъ. Страхуваш ли се? Човек съм.

Мария Магдалина там ли е? Онази ли, дето в нея живеят седем бяса? — пита конусът. Същата. Там е, уж плаче, ама гледа встрани.

Ставам от канчето и тръгвам. Някой невидим отваря една след друга железните двери. Първата, втората, третата. Стъпалата са хлъзгави, отъркани от ходила. Черният цилиндър с конус крачи след мен. Това ли е краят? — питам. Това е. Не трябва ли да ме е страх? — питам. Трябва, иначе никой няма да повярва, че си син человечески. Правя крачка след крачка нататък, напред, известно накъде. Имаш ли други деца? — питам. Седем и само една жена. Обичаш ли я? — питам. Хайде, върви, стига празни приказки. Жена като жена, какво да й обичаш… Все пак ме докосни по дрехата, може и да стане, знае ли човек.

Докосва ме.

Вземи това — казвам и отварям шепата си. Какво има? — пита. Какво е това? Един отвратителен и нетраен спомен за света — казвам. Абе ти шантав ли си? В шепата ти няма нищо. Знам — отговарям. Няма нищо, освен един отвратителен и нетраен спомен за света.

Минаваме край чешмите, край тоалетната, веригите ми дрънчат непоносимо. Настъпвам гол охлюв, плъзва се по крака ми. Сега какво ще правя там? Не е сложно — казва, — никак. Ще се съблечеш гол, без срамотиите, ще легнеш, ще те закова и ще вдигна кръста. Чак после се разрешава да те плюят и да се гаврят с теб. Преди това не може, има си правилник.

Когато излизаме навън, очите ми не могат веднага да свикнат с обилната светлина. Площадът се оживява, тълпата крещи, от всички страни ме ругаят, хвърлят камъни, плюят. Уж имало правилник. Черният конус върви с гордо вдигната глава и през малките процепи на качулката триумфиращо оглежда тълпата. Има хиляди хора, в маранята лицата им са се сляли в една огнедишаща, изпотена и воняща маса.

Страх ме е, човече — казвам, наведен над качулката. Мълчи, не иска да говори с мен, срам го е. Посочва с пръст подиума — последното трудно изкачване. Ще мога, а после…

Трябва да говоря. Не се ли уморих да говоря?

Хора! — всички млъкват. — Пак съм четири стъпала над вас. И по-високо ще умра. Искам само едно да ви кажа: правете всичко с любов, каквото и да е, всичко! Всяко дело — живо или мъртво — има нужда от любов, от моята и вашата, от нашата любов, човешката…