Спомен за света

ХОАКИМ АНТОНИО:

Те са жестоки хора. Бяха зли към него. Не му дадоха да отиде при милионите, които го очакваха. Смазаха го, защото не го разбраха. А той беше бог.

Сигурно ви изглеждам глупак; кой разумен учен в наше време си спомня и говори за бог. И ще кажа защо — защото в примитивните ни представи той е белобрадото старче от иконите, смиреният скопец с очи като изсъхнали зрънца грозде. Бог е безкрайната загадка на душите ни (имам книга с такова заглавие), тайнството, което ни прави хора и ни посочва пътя към съвършенството. Бог е великото всичко около нас.

Аз съм вярващ. Четиридесет години живея в състояние на бог очакване, между вярата и недоверието, между надеждата и скепсиса. Докато той започна да идва в стаята ми — ту като старец с тояжка, ту в образа на ловец, ту в образа на обувка. Те, моите колеги, ми забраниха да отивам при него, да общувам отблизо с онова, което съм очаквал. Тогава реших да ги разкрия пред света.

Позвъних на Мария и я помолих да се видим в кръчмата на Костас. Дойде пребледняла, отслабнала, не бях я виждал няколко дни. Беше все така красива, но вече с друга красота — на страдалец, на свят човек.

— Целувам ръката ти, Мария — казах.

— И ти ли започваш, Хоаким?

И аз наистина започнах. Дълго й разказвах за моята преданост към тях, за благодарността ми към онази, която е одухотворила парчетата метал, за да направи от тях моя бог. Тя трепереше, дори не ме поглеждаше в очите и точно когато исках да целуна ходилата й, изкрещя:

— Боже мой, тук всички са полудели!

И се разплака. Не я слушах повече, горката цялата се тресеше, сълзите й падаха като едри безцветни топчета, търкулваха се по лицето и падаха върху мръсната червена покривка. Селяните ме гледаха грубо и с омраза. Държах я за ръка, исках да й разкажа за моята голяма благодарност, как съм бил ням, как капуцинът ме удари с кръста по главата и извика с небесен глас „Говори!“, как мама ми разказа за старчето, което ме обичало и щяло да дойде, и ето вече дойде, чрез нея дойде, как ще станем с нея ангели… А нищо не излизаше, защото бях объркан. Вселена, информация, знание, ангели, Христос — всичко в мен беше безсрамно смесено и не знаех откъде да започна. Тя само плачеше; недей, Хоаким, казваше, твоето е друго, и ти не разбираш, сляп си като тях, моето е друго. Стига, Мария! Да, съжалявам го, Хоаким, защото е безпомощен, обичам неговата тъжна, горчива недостижимост. Още мама каза, че ще дойде, Мария, за да му благодаря, реч ми даде и ме изведе до моята пътека. Иначе щях да умра като чирак в бакалницата на сеньор Емилио, да се свържа с някоя от грозните му дъщери, за да наследя каците с маслини, а сега съм на върха, имам слава и пари, затова трябва да съм му благодарен, защото е бдял над успеха ми и защото вечер идва в стаята ми…

Изведнъж Мария рязко стана и си отиде — разплакана, недостигната. Но кой може да разбере тези странни и божествени жени?