Страст

1.

Чарити Приндъл се возеше до съпруга си на твърдата седалка на каруцата, забравила за всички неудобства от друсането. Струваше й се, че от векове не бяха идвали в града, а в това слънчево неделно утро в Додж Сити кипеше оживление. Докато Джон сръчно управляваше впряга по оживените улици, искрящите сини очи на Чарити жадно поглъщаха всичко наоколо, а бонето й бързо се извърташе ту на ляво, ту на дясно. Великолепна усмивка играеше върху устните й, а страните й бяха поруменели от вълнение. Това й отиваше.

— Здравейте, господин Маланауър! Добро утро, госпожо Уилиамс! — извика тя и весело им махна с ръка. Минувачите извръщаха глави при мелодичния й глас и дори тези, които не я познаваха, не можеха да не отвърнат на приятелския й поздрав, като се усмихнат в отговор. Седнал до нея, Джон се засмя леко и я предупреди:

— Чарити, ако не спреш да си въртиш така главата, ще се откъсне! Най-малкото, ще паднеш от мястото си и ще цопнеш на улицата.

Чарити не се обиди, а просто отправи най-чаровната си усмивка към младия си съпруг и той, като другите, се поддаде на лъчезарното й обаяние.

— Щастлива съм, Джони! — каза тя, като въздъхна. — Толкова съм щастлива, че ще се пръсна от щастие! Реколтата е прибрана, слънцето грее, омъжена съм за най-добрия мъж на земята. Светът е прекрасен!

Джон се усмихна широко, тъмнокафявите му очи сияеха, когато поклати глава към Чарити — негова съпруга от малко повече от година. На 18 години, в много отношения Чарити бе все още дете, момичето, което познаваше и обичаше от малък.

— На някои хора лесно се угажда, смятам аз — подразни я той кротко. — И все пак знам как се чувстваш. Бог наистина бе добър към нас тази година. Прати ни дъжд, когато най-много ни трябваше, хубави, сухи дни, когато житото зрееше за жътва, и добри добиви от първата ни реколта. Един фермер не може да иска повече.

Бе типично за Джон да пропусне да добави, че през изминалите няколко месеца сам е свършил работа за десет мъже. Като ставаше преди изгрев, той упорито работеше през дългите дни на оране, засяване и жътва. Много бяха тревогите му около покълналите растения, притесненията от промените на времето, защото те можеха да застрашат и провалят труда за цял един сезон. И сега, когато повечето от грижите бяха отминали, поне до следващата пролет, последвалото облекчение го бе замаяло почти толкова, колкото и Чарити.

С умение, което не бе присъщо на един двадесет и две годишен младеж, Джон сръчно спря своята каруца зад една друга, встрани на улицата.

— Изглежда, засега само толкова можем да се приближим до търговската част — каза той весело, като скочи от мястото си и заобиколи, за да помогне на Чарити да слезе. Когато едрите му, загрубели от труд ръце обгърнаха стегнатия й кръст, той изпита познатия прилив на гордост, че бе спечелил сърцето на най-хубавото и мило момиче, което някога се е надявал да срещне, още повече че тя имаше и няколко други ухажори, от които избра именно него.

— Обаче сме по-близо до пощата — каза Чарити по присъщия й весел начин. — Изгарям от любопитство да разбера дали има новини от дома.

Каквото и да се случеше, Джон можеше винаги да разчита, че Чарити ще види нещата откъм добрата им страна — такава си бе тя, слънчев лъч, дори и в най-мрачните дни.

— Ти, моето момиче, просто искаш да научиш местните клюки и знаеш, че Дайна Мей със сигурност ще ти ги разкаже — не можеше да устои на изкушението да я подразни и изпита удоволствие, когато по лицето й пропълзя издайническа руменина. — Все се чудя дали нашата раздавачка не научава новините, като отваря писмата на пара, преди да ги раздаде — той продължи пътя си, като хвана жена си за лакътя и я поведе по дървения тротоар към пощата и магазина, които се намираха в една сграда малко по-надолу.

— Засрами се, Джони! — засмя се тя. Но смехът й премина в уплашен писък, когато прозорецът до нея внезапно се разби и оттам изхвърчаха парчета стъкло и две едри тела. Младите съпрузи не успяха да отскочат. Двамата мъже се блъснаха в тях и ги събориха на прашната улица. Когато Чарити се претърколи, всичко се превърна във водовъртеж от неясни цветове и хаотични звуци. Един кон рязко изцвили и изтропа с копита ужасно близо до главата й, юмруци се стоварваха с тъпи удари, биещите се грухтяха като прасета на корито с храна и цветисто псуваха, хора викаха, чу се изстрел, някой изпищя.

Когато светът спря да се върти и прахът се утаи, Чарити се видя просната по гръб, а Джон лежеше върху нея, като я покриваше с част от тялото си. Полата и фустата й се бяха усукали, а единият й крак се бе оголил почти до бедрото. Бонето й се бе килнало настрани и дълъг кичур златисторуса коса се поклащаше пред очите й и я гъделичкаше по носа.

— Джони! — изхриптя тя, като го блъскаше, опитвайки се да го отстрани от гърдите си.

Тялото му веднага се повдигна. Подпрян на лакти, той огледа лицето й с тревожен поглед.

— Чарити! Добре ли си?

— Мисля, че да, но ми изкараха дъха за около минута. Не си наранен, нали?

С един бърз поглед Чарити разбра, че около тях се събира тълпа, и я обзе смесица от неудобство, загриженост и нелепото чувство, че сигурно изглеждат ужасно смешно.

— Само няколко натъртвания — увери я Джон.

Той се повдигна на колене. Обгърна с ръка раменете й, за да й помогне да се изправи, но преди да стане, няколко от присъстващите се притекоха да им помогнат. И приятели, и непознати се суетяха и възклицаваха около тях. Услужливи ръце изтупаха праха от дрехите им, някой — тя не разбра кой — й оправи бонето.

— Брей! — възкликна една жена. — Помислих си, че конете ще ви стъпчат — Чарити разпозна гласа на госпожа Тръмбл, съпруга на собственика на железарския магазин. — Честно! — продължи рязко жената. — Този град е бърлога на беззаконие и произвол! Още един Содом и Гомор! Чудно е, че не се събуждаме избити в леглата си!

Тази забележка предизвика кикота на доста хора наоколо, особено когато шериф Мастърсън и заместник-началникът на полицията Ърп пристъпиха, за да оспорят твърденията й.

— Е, Един — опроверга кротко Бат Мастърсън, — ако те убият, когато спиш, съмнявам се дали ще се събуди, за да разкажеш за това. А Додж Сити е или Содом, или Гомор, но със сигурност не е чак толкова порочен, за да прилича и на двата, взети заедно.

Като размаха пръст под носа на шерифа, Един настоя на своето:

— Ами как мислиш Додж се прочу като най-порочното градче, а, шерифе? Та нали всеки вестник в страната писа за беззаконията в този град.

Тук Уайът Ърп се намеси:

— Е, госпожо, как можеш да кажеш такова нещо, когато Бат и аз почти не спим, опитвайки се да защитим жителите на този хубав град.

— Хм! Когато вие и вашите подчинени не играете комар в кръчмите, се занимавате с някоя повлекана. Ако не си доспивате, по-вероятно това да е истинската причина! Мога ли да запитам къде бяхте, когато тези пияни каубои блъснаха на улицата и едва не убиха клетите Чарити и Джон?

— Моля ви, госпожо Тръмбл, няма нищо — каза Чарити тихо, като се опитваше да успокои нещата, преди наоколо страстите да се разгорещят неудържимо. — Джон и аз сме добре, както виждате, макар че бих искала някой да ми обясни какво се случи. Както си вървяхме спокойно, изведнъж се намерих просната в прахоляка — гласът й трепереше малко, като издаваше развълнуваното й състояние.

— Тези двама дебелаци — извика собственикът на кръчмата „Лонг — хорн“ — решиха да проверят кой по-бързо ще изхвърли другия през новия ми преден прозорец — големите му юмруци бяха плътно поставени върху дебелите хълбоци, когато се наведе над двамата пияни виновници и ги загледа яростно. — Така — или ще ми дадете по пет долара за щетите, момчета, или ще си ги изкарам от скапаните ви кожи още сега.

Като реши, че кръчмарят и сам може добре да се справи с необузданите си клиенти, шериф Мастърсън се обърна към семейство Приндъл:

— Вие сигурни ли сте, че сте добре? Един бе права за едно — лошо паднахте и конете можеха да ви стъпчат, да не говорим, че стъклата, които хвърчаха наоколо, можеха да ви наранят.

Едва изрекъл тези думи и Един извика:

— Боже мой, Чарити! Ръката ти кърви!

Наистина, левият ръкав на роклята й почервеняваше. Докато Чарити го гледаше, петното растеше.

— О, боже! — възкликна тя. — Как се случи това? — и малката стопанка, която във фермата бе заклала не едно пиле и бе помагала при клането на не едно прасе, почувствува, че припада. Като погледна нагоре, Чарити видя безброй многоцветни петна, които се сляха в едно голямо. Гласът на Джон прозвуча много надалеч, после съвсем заглъхна.

Когато Чарити се събуди, тя лежеше в кабинета на доктор Уилсън.

— Боже мой! — възкликна немощно. — Мисля, че съм припаднала.

— Ти точно това направи, млада госпожо! — потвърди докторът, като застана до нея. — И така уплаши клетия си съпруг, че съкрати живота му почти с десет години. Как се чувстваш сега?

Устните й леко потрепваха.

— Малко нестабилна и ръката малко ме боли — като хвърли неспокоен поглед към рамото си, тя забеляза примитивната превръзка под зейналия ръкав и се намръщи.

— Извадих парче стъкло от ръката ти, макар че раната беше малка — увери я той. — Трябваше да срежа ръкава ти, за да я превържа, но Сю с удоволствие ще ти помогне да я закърпиш и да избършеш кръвта, преди да си тръгнеш. Знам колко сте придирчиви към модата, а тази рокля е твърде хубава, за да се похаби. Бих добавил, че и младата дама, която я носи, е много хубава.

Той развеселено наблюдаваше как тя се изчерви при този комплимент, после се усмихна и му благодари мило, че се е погрижил за нея така добре.

— Къде е Джони? — запита тя, като с поглед потърси съпруга си в стаята.

— Не се коси, Чарити Приндъл! Той е в съседната стая. Ще го видиш, щом Сю свърши с превръзката на ръката му.

Сестрата на доктора често изпълняваше задълженията на медицинска сестра, което бе добро решение и за двамата. Тъй като никой от тях все още не бе семеен, те живееха и работеха заедно. Сю Нелсън бе също така и една от най-добрите приятелки на Чарити.

— Ръката му? Какво му има на ръката? — Чарити се опита да седне твърде бързо и онези цветни петънца отново се разтанцуваха пред очите й.

— Хей, ти! Просто лежи спокойно още няколко минути — посъветва я доктор Нелсън. — Джон е добре. Ръката му е насинена, но се радвам да отбележа, че не е счупена. Вероятно го е настъпил кон. Изглежда, поради вълнението в момента, никой от вас не е осъзнал нараняванията си веднага.

Като едва забележимо поклати глава, Чарити се почуди повече на себе си, отколкото на казаното от доктора.

— Не мога да повярвам, че съм припаднала, като съм видяла малко кръв. Ами че аз никога не съм правила такава глупост през целия си живот.

Анди Нелсън кимна и повдигна едната си вежда.

— Исках да те поразпитам повече за това, млада госпожо — призна той, а очите му шеговито проблясваха. — Не искам да си пъхам носа, където не трябва, но възможно ли е да си бременна, Чарити?

— О, боже! — въздъхна тя с надежда и страхопочитание. — Ние така се улисахме в прибирането на реколтата, че за това изобщо не сме се сетили.

— Значи е възможно? Имала ли си и други признаци?

Напрегнати гърди? Гадене? Умора? Замаяност?

— Да, да! — в очите на Чарити блестяха радостни сълзи, лицето й бе обляно от щастие. — Бебе? Представи си! Как ще се изненада Джони.

В отговор доктор Нелсън тихо се засмя.

— Не виждам защо. Освен ако неправилно са ни учили в медицинската академия, бащата обикновено играе активна роля в зачеването. Изглежда, съпругът ти е засявал не само житни семена, скъпа госпожо Приндъл. Сърдечни поздравления и на двамата!

Не на себе си от щастие, Джон и Чарити напуснаха кабинета на доктор Нелсън малко по-късно. Джон бе поразен от новината, която му бе съобщила Чарити.

Сю бе изпълнена с трепет, като научи радостната им вест, и обеща да помогне на Чарити да ушият бебешките дрешки. Тя също така обеща да разнесе баниците, които Чарити бе направила за някои от болните и стари богомолци, като по този начин й остави повече време да пазарува и да празнува с Джон.

— Ти си твърде мила, Чарити — каза й Сю усмихната, като поклати глава. — Не знаеш ли, че хората се възползват от такива като теб? Освен това ти ни караш да изглеждаме дребни и стиснати в сравнение с теб. Не е честно.

Докато вървяха, лицето на Чарити сияеше, а Джон се движеше наперено. И двамата щяха да се пръснат от гордост и радост. Бяха дошли в града да се запасят с продукти, да платят последните вноски, за да стане малката ферма изцяло тяхна, да вложат остатъка от парите в банката, докато дойде време да поръчат повече семена за нови посеви, и да отпразнуват първата година от семейния живот и успеха от първия едногодишен труд. А сега имаха още една, по-голяма, причина за празнуване.

— Ще почерпя чудесната си съпруга с най-добрия обяд, който този град предлага — каза й Джон, вперил блестящ поглед в нейния. — Ти ме направи най-щастливия човек на земята, Чарити. Дори не знам как да ти благодаря и да ти кажа колко много и искрено те обичам!

Ако не стояха на Франт стрийт посред бял ден, щеше да я вземе в обятията си и силно да я целуне.

— О, Джони, аз също те обичам с цялото си сърце — нежността, която грееше върху лицето й, би развълнувала и най-коравото сърце. — Мислиш ли, че можем пак да дойдем в града утре, за да присъстваме на неделната служба? Знам, че е много две идвания за два дена, но ние наистина трябва да благодарим на бог за удивителната му щедрост. Той ни дари толкова много, Джони.

— Скъпа, ако сега ми поискаш луната, ще се опитам да ти я сваля. Да, ще се върнем утре, а може би и ще отделим време, за да посетим някои приятели, но сега имаме да свършим малко работа, докато магазините са отворени.

— Можем да похарчим малко повече, за да купим плат и прежда за бебешки дрешки, нали? О, с нетърпение очаквам да започна да плета терлички и шапчици за нашето малко сладурче! И веднага трябва да пиша на мама. О, Джони, можеш ли да повярваш? Бебе! Нашето бебе!

Клюкарската машина в Додж Сити ритмично и безотказно работеше. Бяха изминали краткото разстояние от кабинета на доктора до пощата и още щом влязоха в малкото помещение, Дайна Мей се впусна в излияния.

— Чарити! Джон! Честито! Току-що научих за бебето!

Джон и Чарити зяпнаха Дайна Мей, размениха си невярващи погледи и избухнаха в смях.

— Добре, че ми каза в кабинета на доктор Нелсън — прошепна Джон на ухото на Чарити, — иначе тук щях да припадна от изненада. Каква бърза съобщителна мрежа — надминава и телеграфа.

Очакваха ги три писма, всички от дома в земеделската част на Пенсилвания. Едното бе от по-стария брат на Джон, който съобщаваше всички новини за реколтата там и им изпращаше сърдечни поздрави от цялото семейство. Другото бе от майката на Чарити, която предаваше любов и поздрави. Последното бе бодро писъмце от една от най-добрите приятелки на Чарити. За нейно удоволствие, бе пристигнал и последният каталог на магазините „Сиърс“, който показваше най-новото в дамската мода и домакинските принадлежности, както и в земеделските сечива.

Докато преглеждаха пощата си, Чарити бързо се отърси от обзелия я прилив на носталгия. Измина година, откакто не бе виждала семейството си и това на Джон, година, откакто се качиха на влака и се отправиха към Канзас, за да си получат фермата и да започнат самостоятелен семеен живот. Макар че се бяха сприятелили с много земевладелци и магазинери в и около Додж Сити, Чарити често съжаляваше, че не бяха се заселили по-близо до дома, но Джон я убеди, че такава възможност не се открива всеки ден. Ако не купеха фермата в Канзас, щеше да измине още една година, преди да успеят да спестят достатъчно, за да си позволят място в родната им Пенсилвания — а дотогава не можеха да се оженят.

Изправена пред избора да изчака до женитбата или да се пресели на запад с Джон, Чарити избра Канзас и не съжали, макар че й се прииска да се обърне и да избяга обратно, когато за пръв път видя старата къща във фермата. Тя приличаше повече на голям, порутен навес, отколкото на къща. Нещо повече, сякаш бе килната на една страна и някой по-силен вятър щеше до една да издуха изкривените дъски от слабите греди. Оборът бе в още по-занемарено състояние, ако такова изобщо бе възможно.

През следващите седмици и месеци Джон се зае с ремонта. Закърпи течовете на покрива, закрепи и подмени основните подпори, смени рамките на прозорците и сложи нови панти на вратите, оправи предната веранда на къщата и подмени повечето стъпала. Дори построи кирпичена стая до задната стена на къщата.

Междувременно Чарити се бе заловила енергично за работа из вътрешността с метла и кофа. Не останаха за дълго на пътя на парцала й нито мишка, нито прилеп, нито птиче или паяк. Свежи памучни завески скоро покриха блесналите стъкла на прозорците. Пъстри малки килимчета освежиха пода. Ароматът на изсушените рози във вазите се смесваше с този на прясно изпечен сладкиш с мед и джинджифил и на ябълков кейк с канела. Младите влюбени превърнаха старата къща в очарователен, уютен рай, който блестеше от любов и грижи. Домът бе стар и изложен на течение. Необходимо бе да се пребоядиса, но бе първият им дом и те го изпълниха с любов. А сега, само след няколко месеца, в къщата щеше да се чуе и бебешки плач.

— Кой е този? — Ела бутна с лакът жената, която стоеше до нея на площадката на стълбите, и посочи над парапета към един висок хубав мъж, който се бе облегнал с гръб на бара. Очите й одобрително се разшириха, когато огледа високото, слабо тяло, широките рамене, хладния блясък на смарагдовите очи и суровото, загоряло лице.

Мари поклати глава и предложи ценен съвет на по-младата проститутка, която работеше и на бара.

— По-добре да свалиш още няколко мъже, преди да се захванеш с такива като Люк Стърлинг. Той е много по-мъжествен, отколкото ти би могла да оцениш сега, скъпа, и никога не ми е правил впечатление на особено търпелив с новачките.

— Искаш да кажеш?…

— Искам да кажа, че го иска чисто, бързо и добро, и с колкото се може по-малко приказки. Не е от приказливите. При него е „Бум, бам, мерси, мадам“. Не си губи времето — нито твоето, нито неговото. За добре свършена работа плаща и допълнително, но очаква да получи и обслужване срещу парите си.

— Казваш, че го е грижа само за собственото удоволствие? — запита Ела, като въздъхна разочаровано.

Мари се засмя и поклати глава.

— Не, мила. Този е добър — наистина е добър. Но е наемен стрелец от глава до пети и определено не търпи противоречие. Той е потаен, тих и малко мрачен. Имам чувството, че може би някоя жена го е наранила много лошо и сега той нарочно се държи на разстояние. Но ти казвам, че никога не съм го правила така страстно с някой, който е толкова сдържан.

Ако беше чул, Люк щеше да се изненада, като разбере колко точно Мари го бе преценила. Той наистина бе от тези, с които трябва да си предпазлив, който носи кавгата на рамо и знае как да се пази другите да не я бутнат. Бе вълк единак, който сам се оправя в живота и го правеше от малък. Той се открояваше от другите дори и в сиропиталището, където беше прекарал десет от най-важните за формирането на характера си, но и най-нещастни години в живота си.

Несъмнено, най-важната причина да не се приспособи към другите деца се дължеше на факта, че го бяха изоставили не при раждане или при тежки обстоятелства, а когато бе впечатлително четиригодишно момче. Тъй като бе особено схватлив, за Люк бе съвършено ясно още тогава, че майка му е егоистична кучка, изцяло отдадена на удоволствията си. И вече не й бе удобно да гледа дете, което да виси като воденичен камък на шията й. Лайла Стърлинг искаше да пътува и да мами мъжете и никакъв малък сополанко не можеше да я спре. Без сълза в очите и без никакво угризение, тя го тръсна в сиропиталището и офейка.

Люк бе принуден да живее с факта, че майка му е безсърдечна курва, а баща му е неизвестен. Той се съмняваше дали и Лайла е сигурна кой е баща му, а това означаваше, че той дори не можеше да се преструва, че някой някога го е било грижа за него, както някои от другите деца обичаха да си фантазират.

Всичко бе толкова просто и толкова сложно. И тъй като нямаше кой да го поиска, оставиха Люк да живее в нещо като ад на земята — така възприемаше живота си малкото объркано момче. Думичката „копеле“ стана синоним на името му, а често и го заместваше. Всъщност, за кратко време, той наистина вярваше, че тя е част от името му, докато две по-големи момчета не се заеха да осветлят Люк за някои от нещата в живота. Този горчив урок той никога не забрави.

Оттогава бе извървял дълъг и труден път и горко на онзи кучи син, който се осмелеше да го нарече „копеле“ сега. И ако се отнасяше предпазливо към жените, без нежни чувства и сладки приказки, кой всъщност би могъл да го вини? Това, което бе научил като дете, доразвиваше като мъж.

Хладните му зелени очи, винаги предпазливи и задълбочено преценяващи, огледаха препълнената задимена кръчма — а рефлексите му бяха нащрек, за да реагира на възможни опасности. При втория оглед очите му се спряха върху двете жени, които все още стояха на стълбището. Едната, по-старата, му се стори позната. Люк бе спал веднъж-дваж пъти с нея, когато бе минавал през Сан Антонио преди. Как се казваше? Марли? Мери? Не, Мари. Точно така, Мари. Доколкото си спомняше, тя бе добра и тиха. Не беше от тези, които очакват много приказки или гальовни думички, и не се засягаше, ако не ги получи. Тя улови погледа му, повдигна въпросително вежди и Люк рязко кимна веднъж. Една жена тая вечер щеше да му дойде добре — ще облекчи напрежението, което дори и горещата баня не можа да отнеме от уморените му от пътя мускули. Мари наистина щеше да го успокои добре.

След като взе това решение, Люк гаврътна наведнъж уискито си и се отдалечи от бара, като тръгна към стълбището с гъвкава грациозност на дебнеща пантера. Той бе на една ръка разстояние от Мари, която го мамеше с усмивка, когато един безразсъден млад работник от някое ранчо се блъсна в тях и сграбчи Мари за ръката.

— Айде, драга. Айде да съ позабавляваме малко — засмя се пияният каубой.

Усмивката на Мари застина на лицето й, но тя изтръгна ръката си от тази на нахалника и безмълвно отказа да го последва по стълбите. Очите й тревожно поглеждаха ту дръзкия каубой, ту опасния мъж, който стоеше само две стъпала по-надолу.

Думите на Люк прозвучаха като ръмжене, а зелените му очи се присвиха и заприличаха на святкащи цепнатини.

— Малко трудничко е да се забавляваш в ада, момче, ако разбираш какво искам да ти кажа. А сега, ако нямаш нищо против, изчакай си реда — Мари и аз възнамерявахме да се оттеглим в стаята й за известно време.

— А ако имам? — осмели се да запита мъжът, което накара Мари да ахне.

— Тогава ще те изкарат с краката напред, а дамата и аз пак ще отидем в стаята й.

Каубоят, изглежда, изтрезня достатъчно, за да схване, че не се бе изправил пред някакъв скитник. Мъжът пред него бе твърде спокоен, твърде сигурен в себе си, а ръката му се движеше просто на сантиметри от пистолета, здраво пристегнат към бедрото му по начин, характерен за точни стрелци. Зеленият поглед бе твърд и смъртоносен като на змия, която тихо изчаква следващата си жертва.

— Ще убиеш човек заради кучка? — колебливо запита той.

— Не, но ще те убия заради липсата на уважение, лошото държание и невероятната ти глупост. Избирай!

— Ей! — мъжът се засмя нервно и вдигна ръце в знак, че се предава. — Мога да почакам. Ще си пийна още една бира, може и на покер да поиграя малко. Ами че цялата нощ е пред мен.

— Е, виждаш ли? — изсмя се Люк с крива усмивка. — Вече си по-умен, отколкото беше преди две минути. Ето! — той бръкна в джоба на ризата си и му хвърли четвърт долар. — Пийни едно от мен, докато чакаш.

След тези думи Люк хвана Мари под ръка и я придружи до стаята й, като кисело отбеляза, че тя непрекъснато мята тревожни погледи зад тях, сякаш се страхува, че каубоят няма да устои на обещанието си и всеки момент ще започне да стреля в гърбовете им.

Малко по-късно, като лежеше сам в хотелската стая, Люк въздъхна доволно и издуха пушек към тавана, радостен, че бе решил да се възползва тази вечер от уменията на Мари. Тя струваше повече, отколкото бе платил, но няма да й го каже. Нито пък ще й разкрие, че за пръв път го бе привлякла, защото му напомняше за едно момиче, което познаваше от сиропиталището.

Роузи, Роузи О’Дей, замисли се той. Да, на тринадесетгодишна възраст Люк стана жертва на изкушението в разцъфналите форми на тази по-зряла за своите петнадесет години „жена“. Роузи сама си бе поставила задачата, приятна и за двамата, да отнеме и малкото, което бе останало от невинността на Люк, и да го посвети в удоволствията на плътта. Към този вид занимание Люк веднага се пристрасти.

Като погрешно изтълкува благодарността, от своя страна, и похотливостта, от нейна, Люк непредпазливо се хвърли в първата си любов. След около три седмици, почти болен от копнеж по нея, Люк завари невярната Роузи в килера с метли с друг младеж и веднага прогледна. Изневярата на Роузи само подсили дълбоките разочарования на Люк от жените и още веднъж му напомни колко себични и закоравели са те. От този момент той реши само да им се наслаждава, да взема от тях това, което открито предлагат, но никога, никога да не си позволява пак да се влюби в някоя от тях.

Оттогава Люк бе пропътувал огромна територия за неговите тридесет години, бе се запознал и спал с много жени и бе научил още доста от уроците на живота. Но тепърва му предстоеше да срещне жена, която да промени мнението му за жените. Не че ги мразеше, не. Те бяха нежни и топли и вършеха работа, когато на човек му се прииска. Те си бяха такива и Люк предполагаше, че нищо не могат да направят, за да се променят, и че измамата е в природата им. Заради стореното му зло от няколко жени Люк не искаше да храни неприязън към всички, но само изключителна жена би го накарала отново да рискува сърцето си и да спечели доверието му.

Като смачка цигарата си и се нагласи за сън — пистолетът му бе подръка дори и сега — Люк се чудеше дали някога ще срещне такава жена.