Страст

7.

Случката с търсача на награди преследваше Чарити дни наред. Още веднъж бе на косъм от смъртта. Още веднъж бе останала беззащитна и само бързите действия на непознатия стрелец спасиха живота й този път. Наистина, трябваше да може да разчита повече на себе си, когато се налагаше да се защитава. Тя размишляваше по този въпрос и върху факта, че Фоули няма да е вечно в затвора. Дали, когато го освободят, ще иска да си отмъсти? И какво ще стане, ако иска? Ще може ли Мейно да я защити? Вечно ли ще разчита на благоволението на този или онзи мъж?

Като въздъхна, Чарити обмисли положението си. Макар че фермата бе обявена за продажба, според нея на разумна цена, не бяха се появили купувачи, а докато не продаде фермата, не можеше да се върне в Пенсилвания. Скоро трябваше да решава дали да купува, или да не купува семе за посев, преди да е станало твърде късно. Тъй като Мейно даде ясно да се разбере, че не е фермер и смята, че е под достойнството му на воин да оре и сее, и тъй като тя не можеше да го направи сама, щеше да се наложи да даде нивите под наем. Може би господин Майърс, най-близкият й съсед, щеше да прояви интерес към стопанисване на нивите й.

„Още един мъж, на когото трябва да се доверя и да се надявам, че ще е почтен в сделките си с мен“ — помисли тя с въздишка, като осъзна колко зависима е от Мейно, не само да се оправя с по-трудните задачи, но и за собствената си защита. Макар че рядко си разменяха повече от десетина думи на ден, тя свикна да го вижда наоколо си и се чувстваше в безопасност, като знаеше, че е там. Сега Чарити осъзна, че е настъпил моментът да се научи да се защитава от злото. Какво щеше да се случи, ако се нуждае от помощ, когато Мейно е заминал на лов или е зает на другия край на фермата? Ами ако се повтори случка като тая с Фоули, когато е сама?

— Мейно, искам да ме научиш да боравя с пушка — каза му Чарити след няколко дни.

— Как се стреля или как се улучва нещо, когато стреляш? — запита той.

— И двете.

— Аха — кимна той, като обмисляше молбата. — Защо?

— За да мога да се защитавам, ако възникне необходимост, разбира се.

— Разбира се — каза той с обичайната си лаконичност, но тя си помисли, че тайно й се присмива.

— Значи ще ме научиш?

— Ще си помисля и ще ти кажа.

— Защо трябва да мислиш? — запита тя. — Трябва да мога да се защитавам, когато те няма.

Той леко кимна, после запита:

— Сигурна ли си, че искаш само да се защитаваш? Може би търсиш начин да си отмъстиш?

Тя отговори, без да мисли:

— Това е смешно! Дори мисълта за това е нелепа! Устните му се изкривиха в усмивка, когато й отговори:

— Няма да те науча на нещо, което може да бъде причина да те убият. Много труд положих, за да останеш жива.

Не че идеята да убие нападателите си не бе й минавала през ума, особено след като законът не успяваше да ги залови. И все пак, това си оставаше в границите на мечтите, някаква приказна версия на легендата за Давид и Голиат, в която Чарити изпълнява главната роля на женски Давид. Както бе казала на Мейно, бе абсолютно нелепо дори да храни такива мисли, но само мисълта за такова отмъщение бе балсам за душата й.

О, да си този, който дърпа спусъка и праща един от тези зверове в гроба! Един? Е, щом само си мечтаеше, защо пък да не мечтае на едро? Защо да не убие и шестимата гнусни зверове? Какво не би дала да може да борави с револвер като оня мъж, който стреля по Фоули! Да, наистина, това вече би било нещо! Никой не би посмял да я закача тогава.

Вестта за смъртта на майка й пристигна. Колкото и подготвена да се смяташе, Чарити бе покрусена, като научи. Това, изглежда, бе последният удар на неблагосклонната съдба и я сломи повече от предишните й нещастия.

Сестра й писа, че брат им Тед и съпругата му са наследили семейната ферма — абсолютно всичко в нея. Бе справедливо, наистина, тъй като той бе единствен син и от три години бе поел ръководството на фермата — откакто баща им почина. Без да спазва траурния период, Зоуи щеше да се омъжи за Нот Уорън преди края на месеца, както бяха запланували, когато майка й бе жива. Всъщност брат й и сестра й си имаха свой живот и Чарити осъзна с горчивина, че вече няма причина да се връща вкъщи.

Отчаяна, дни наред тя се движеше като в мъгла. Забрави да спи, да се храни и дори да готви за Мейно. Веднъж, когато стоеше замислена в малката си зеленчукова градина, се разрази буря. Бе така дълбоко потънала в скръбта си, че дори не разбра, че е коленичила в калта, а дъждът прилепва роклята към тялото й и светкавици заплашително танцуват по небето. Мейно я откри и безцеремонно я замъкна в къщата, хвърли й няколко кърпи и й заповяда да си облече сухи дрехи.

След това започна да готви и за двамата, като седеше срещу нея на масата и броеше всяка хапка, за да е сигурен, че е яла. Изминаха няколко дни, преди Чарити да успее да се справи с новата загуба и да се върне към нормалното си състояние или поне към онова, което минаваше за такова след смъртта на Джон.

После, само за една нощ, отчаянието на Чарити се превърна в гняв. Не обикновен, краткотраен гняв, а гняв, който се бе натрупвал в нея от нощта на нападението, засилен от невъзможността да пролее сълзи и да намери успокоение. Този гняв се надигаше в нея от дълго време, незабелязано, често прикриван като мъка и униние, но сега излизаше на повърхността като ураган, който търси най-дребния повод да се разбушува, готов да опустошава.

Чарити беше кипяща буря, готова да избухне. Мейно отгатваше това по лицето й, усещаше го в напрегнатите движения и в говора й. От очите й бе изчезнал оня мътен, безжизнен поглед и сега, скрити зад тези глупави очила, те искряха с пламъка на яростта и още нещо — толкова познато, че Мейно не можеше да го сбърка — желанието за мъст!

Тя представляваше буря, родена от толкова дълбока болка, от толкова голяма мъка, че само пречистващите пламъци на отмъщението можеха да успокоят душата й и да я спасят от вечно отчаяние. Мейно не бе глупак — когато видеше жена, готова за война, веднага я познаваше. Тя бе като движещо се буре с динамит с много къс фитил — и Мейно само се чудеше у кого е кибритът, който несъмнено ще подпали гнева й.

Чарити веднага позна мъжа, когато той мина покрай прозореца на магазина за обувки, където й зашиваха нови подметки. Това бе същият стрелец, който я бе спасил от Фоули. Не беше възможно да го сбъркаш с друг. Може би поради особения начин, по който се движеше — толкова плавен и грациозен за такъв голям мъж. Може би поради високия му ръст или сдържаното му поведение, от което се излъчваше увереност и сила.

Като се опитваше да не бие на очи, Чарити се разходи до вратата, която бе отворена заради пролетния въздух, и се загледа, докато стрелецът се отдалечаваше по Франт стрийт. Като се изправи на пръсти и изви врата си, тя успя да го наблюдава, докато влезе в магазина на другия край на следващата пресечка. Бе сигурна, че това е магазинът за смесени стоки, където човек можеше да си купи всичко — от препарат за дезинфекция на овце или седла, до най-новия и най-скъп модел каубойска шапка.

— Нещо интересно ли има там, госпожо Приндъл? — попита господин Мюлер.

Чарити подскочи, сякаш я ръгнаха с нажежена дамга и бързо се хвана за рамката на вратата, за да не падне.

— Не! — възкликна тя и такава горещина заля лицето й, че очилата й се замъглиха. Като се прокашля виновно, успя да каже по-спокойно: — Не, господин Мюлер, нищо особено.

Докато Чарити нетърпеливо чакаше обущарят да довърши обувките й, в главата й се зароди план. Всъщност мисълта за това отдавна се въртеше там, но без надеждата да се превърне в действителност. Изведнъж отговорът на дилемата, пред която беше изправена, доби реални очертания, от което дъхът й почти спря.

Това бе смела идея, вълнуваща и нечувана — само да успее да склони стрелеца, да събере смелост наистина да го помоли. Но какво щеше да загуби? Най-лошото, което можеше да се случи, е да й откаже.

Чарити не си зададе най-интересния въпрос — защо той? Макар че имаше и други толкова способни, чиято помощ можеше да си осигури, бог знаеше защо тя избра именно този непознат за своята мисия. В него имаше нещо, някаква сила, която я привличаше, която го отличаваше от другите и го правеше идеалния избор. Човекът олицетворяваше думата „опасност“ и ако тази опасност не се разпростреше и върху нея, той би бил най-подходящият за осъществяването на нейния план.

Чарити изгаряше от нетърпение господин Мюлер да завърши поправката на обувките й. Но когато избърза до смесения магазин, високият непознат не бе вече там. Готова да сдъвче гвоздей от яд, тя с пухтене слезе от дървения тротоар. „Пфу!“ — измърмори на себе си, като оглеждаше улицата.

Тъкмо да загуби надежда и мъжът се появи от пералнята, на половината път до пресечката, и се отправи по улицата в обратна посока на нейната. Като хвана полите си, Чарити тръгна бързо след него, опасявайки се, че той може да свърне в някоя от безбройните кръчми, преди да успее да го настигне. Ако това се случеше, тя се страхуваше, че вече няма да може да говори с него, защото, ако тя не загубеше смелост, докато той излезе, той сигурно щеше да бъде твърде пиян, за да разбере какво му се говори.

Като подмина кръчмите „Аламо“, „Лонг Бранч“, „Лоун Стар“ и „Алхамбра“, мъжът се отправи към кръчмата на Хувър, където се продаваше и алкохол на едро. Чарити преглътна разочарованието си. Сигурно ще прекара остатъка от деня и нощта там и ще се напие до козирката!

Като чувстваше, че привлича вниманието на всички, Чарити се спря пред железарския магазин, който бе непосредствено до кръчмата. Необичайно дълго тя се взираше в изложените на витрината стоки, като скришом наблюдаваше входа на кръчмата с периферното си зрение. Като се чудеше колко време още можеше да се преструва на заинтригувана от кирки, лопати и кофи, преди някому да се стори странно и да я запита какво се е случило, тя се разсея и едва не изпусна човека, когото чакаше. Преди тя да реагира, той я подмина — дългите му крачки го отвеждаха в ресторанта на Бийти и Кели.

Само след четири минути, задъхана, Чарити седеше на най-близката маса до високия мургав стрелец — едва метър разстояние делеше столовете им. Като си поръча чай и бисквити, тя тайно изучаваше мъжа през сведените си мигли и се опитваше да събере смелост да го заговори. — Сега, когато имаше тази възможност, тя нервно прокарваше треперещи пръсти по червените и бели карета на покривката, а устата й бе пресъхнала от напрежението.

Той почувствува, че го гледа. Макар че не повдигна очи от чинията си и продължи да се храни, без да спира, Люк усещаше погледа й върху себе си. Позна я веднага щом Чарити седна. И също така веднага забрави за нея, докато тя не започна да го гледа през тези смешни очилца, кацнали на края на носа й. Това го направи предпазлив, дори нервен.

От години бе оцелявал, като разчиташе на инстинктите си и не пренебрегваше това, което му подсказваха фино изострените му сетива. Бе оцелял във войната, после бе оцелявал след сблъсъци с мексикански бандити, индианци, престъпници, гангстери и няколко пълни глупаци само защото се доверяваше на инстинктите си. И тъкмо сега те го предупреждаваха да внимава с тази жена, докато не разбере какво е намислила.

Рязко, без предупреждение, Люк вдигна глава и посрещна погледа й, като я завари неподготвена. Пронизващият му зелен поглед се насочи към лицето й, като се опитваше да види очите й през блестящите стъкла на очилата. Стресната, тя издаде някакъв странен звук и несъзнателно потръпна, а лъжичката й хвръкна във въздуха и падна в скута на Люк, като го опръска с чай.

Унизена, Чарити седеше като вкаменена. Напразно й се искаше да се отвори подът и да я погълне цяла — със стола и всичко друго. Той мълчаливо протегна изхвръкналата лъжица към нея, а тя само успя да се намръщи и да промърмори:

— О, боже!

— Предполагам, че трябваше да очаквам нещо такова, ако съдя по първата ни среща — чу се в отговор ниският, боботещ глас, в който се долавяше присмех. Със свободната си ръка той взе салфетката и започна да бърше дрехите си. — Люк Стърлинг, госпожо, на вашите услуги — отново!

— Господин Стърлинг, моля приемете извиненията ми. Обикновено не съм толкова несръчна. Повярвайте.

Макар че и преди я бе чувал да говори и трябваше да е подготвен, той се изненада и странни тръпки го побиха. Кой знае защо, този път гласът й бе необикновено повелителен и се носеше над него като дрезгав любовен шепот в топла тъмна стая, но все пак, идващ от тази надута стара госпожица, която бе затънала в черно всяка частица от тялото си, той звучеше странно и неуместно.

Люк повдигна едната си вежда, като че ли се съмняваше в твърдението й, и се протегна да остави лъжицата на масата до чашата с чай.

— Нищо лошо не се е случило.

Като си взе вилицата, той продължи да яде, сякаш действително не се беше случило нищо, което да прекъсне обяда му. С крайчеца на окото си той я видя да прехапва устна, да поглежда в чашата си и пак да се вторачва в него. Едва сдържа въздишката си. О, боже! Не!

Досега единственото му заключение бе, че тази грозновата кална кокошка сигурно се е влюбила в него само защото бе имал нещастието да спаси живота й. Ако трябва пак да го направи, ще остави оня търсач на награди да я застреля. Не, не, няма да го направи, разбира се. Но как да се държи сега? „Не й обръщай внимание“ — посъветва го вътрешен глас. Точно така, просто няма да й обръща внимание и тя ще си отиде. Добра идея. С едно изключение. Не подействува!

— Пет! Господин Стърлинг! Хм! Господин Стърлинг! — жената тихо, но много настоятелно се опитваше да привлече вниманието му. — Моля ви, господин Стърлинг, трябва да говоря с вас!

Против намерението си, Люк се обърна към нея.

— Госпожо? — запита той и отново повдигна тъмните си вежди.

— Наистина трябва да говоря с вас — повтори тя, като се оглеждаше нервно. — Но не тук. На няколко мили извън града имам ферма, където можем да се срещнем. Ако сте съгласен, разбира се.

Люк бе толкова слисан, че почти не можеше да говори. Той си седеше тук, хранеше се, не пречеше никому…

— Вижте какво, госпожо, поласкан съм от вашия интерес, но трябва да откажа поканата ви.

Като схвана значението на думите му, устата на Чарити така силно се отвори, че тя усети как изпука челюстта й, а лицето й, поруменяло преди, сега беше станало яркоалено.

— Ама че нахалник! — изсъска тя възмутено. Като се намръщи, Люк запита:

— Това случайно да е нещо като глупак?

— Почти! За ваше сведение исках само да наема услугите ви!

— Знам — отговори Люк, като едва се сдържа да не потръпне само при мисълта да спи с тоя кльощав вързоп кокали в провиснали черни дрехи. — Тъкмо от това се страхувах.

Отговорът е пак „не“ — никакви пари не биха го накарали да се люби с тая вещица. Всъщност, само като си помислеше за това, Люк усещаше, че ще е невъзможно да събере достатъчно желание, за да може физически да осъществи акта с нея. Това странно парещо чувство, което бе усетил при първата им среща, несъмнено е било чисто и просто отвращение.

— Имам предвид револвера ви, господине! — тъй като той продължи да я гледа с този свой странен поглед, тя изръмжа с дрезгавия си шептящ глас: — Наемен стрелец сте, нали? Услугите ви в тази област могат да се наемат, нали?

— О, да, да! — облекчението на Люк бе толкова огромно, че не знаеше какво говори.

— Чудесно. Тогава ще ви очаквам утре сутринта да обсъдим заплащането и някои подробности. Фермата е на запад от града, на около шест мили.

— О! Спрете за минута, госпожице…

— Приндъл — подсказа тя. — Чарити Приндъл.

— Госпожице Приндъл, аз трябва да знам малко повече за вашето положение, преди да стигнем до въпроса за моето възнаграждение. Първо — защо ви трябва наемен стрелец?

Подобно на много други стрелци, Люк си изкарваше прехраната, като предлагаше услугите си на други. Ако си бърз с револвера, невинаги те поставят от другата страна на закона или на същото ниво с обикновения конекрадец, или пък на една крачка пред местния началник на полицията. А не бе и някакъв луд убиец, който скита от град на град, търси си белята и се забърква в престрелки по средата на улицата, както някои известни автори на уестърни карат хората да вярват. Естествено, повечето от тези писатели работеха на изток и не биха разпознали наемен стрелец, дори и да се спънат в него. И все пак, имаше и такива наемни стрелци, които правеха разказите достоверни и печелеха лоша слава за останалите.

Люк бе заслужил славата си на бърз и точен стрелец с револвера. В по-голямата си част това, което вършеше, бе почтено и законно. Случаите се различаваха. Наемаха го фермери, които имаха неприятности с конекрадците, земевладелци, въвлечени в ожесточени спорове за граници или права над водни източници, случваше се да охранява и някоя важна личност. Той дори бе служил като охрана на влакове и на дилижанси, които превозваха пари и пратки злато. При един случай бе нает като заместник-началник на полицията, където съдействаше да се запази спокойствието в малки буйни градчета като Додж Сити.

В армията го научиха да стреля, а бърз стана с практиката. За сирак с малко възможности, добрата стрелба бе пътят към благополучието. Когато искаха най-доброто, търсеха Люк Стърлинг — и си плащаха съответно. Досега обаче не бе работил за жена и нямаше тепърва да започва, не и с тази!

Още веднъж Чарити осъзна, че в ресторанта имаше хора и че тя твърде дълго се бе застояла над чашата с чай и две намазани с масло бисквити. Ако не искаше да събуди подозрение, трябваше да напусне.

— Не можем да говорим тук — повтори тя, като се взираше в чашата си като омагьосана.

Или дамата гадаеше на листа от чай, или бе наумила нещо, помисли Люк. След като така се зазяпваше преди, сега не искаше да го погледне. Нещо не бе наред. Дали някой не я е изпратил да го примами в някакъв капан? В края на краищата, кой би заподозрял в лоши дела такава префърцунена особа като нея? От друга страна, тя неприятно му напомняше за детската му представа за вещица. На старата квачка й трябваше само брадавица на брадичката, с няколко черни косъмчета, които да стърчат от нея.

— Можете да говорите с мен още тук или забравете тая работа! — категорично заяви той.

— Не! Не мога! Моля ви!

Той не каза нищо, само продължи да я гледа упорито с тези неумолими зелени очи.

— Мога ли да ти донеса още чай или нещо друго? — внезапно я запита женски глас през рамото й.

За трети път през този ден Чарити едва не изскочи от кожата си.

— Хана! — ръцете й развълнувано се долепиха до гърдите в опит да накара сърцето си да остане в тялото. — Не! Нищо, благодаря!

Смутена, тя бръкна в чантичката си и почти хвърли парите на обърканата сервитьорка. После напусна ресторанта толкова бързо, колкото позволяваха разтрепераните й колене, като остави и Хана, и Люк да се чудят на държанието й.