Страст

3.

Значи това е адът. Въпреки влажния и остър студ, който я пронизваше до костите, Чарити знаеше, че това трябва да е адът. Щур смях се надигна в гърдите й. Как ще се изненадат всички, когато разберат, че царството на дявола не е пламтящ пъкъл, в края на краищата, а студ, така пронизващ, че ти попарва душата и кара зъбите ти да тракат в устата.

Адът бе мрак — така непрогледен, че те задушава, сякаш си загънат в черен покров и си погребан жив. Той те потапя в собствения ти вонящ страх, страх, който омърсява ноздрите и полепва по езика. Адът бе болка, която притъпява съзнанието и толкова дълбоко прониква в него, че почти е невъзможно да се мисли за нещо друго.

Жалко стенание се дочу сред всепоглъщащата черна мъгла и показа на Чарити, че не е сама в страданието си. Едва тогава осъзна, че и тя издаваше същите ужасни звуци. Странно, но съзнанието, че нещастието й е споделено, не го облекчаваше. Това по-скоро засили собствената й мъка и накара солени сълзи безпомощно да се стичат от очите й.

— Чарити… о, боже… Чарити… — гласът долиташе от мрака слаб и тънък.

„Джони?“ — помисли си тя объркано, със сърце, натежало от отчаяние. И Джони ли бе в ада? Но той бе толкова добър! Тя също — поне се бе опитвала да бъде. Хрумна й мисълта, че доста добри хора щяха да се изненадат, когато открият колко трудно се отива в рая. Раят сигурно е населен с разочаровани християни!

— Чар… ити.

— Тук съм, Джони — извика тя, като се напрягаше да го види в мастилената нощ. Усилието да говори я накара да трепне. Надигна се жалко скимтене, което засили мъката й. Тя чувстваше гърлото си раздрано и отвътре, и отвън, а думите й излизаха като стържещ шепот.

— С… съжалявам… толкова съж… алявам.

Объркване и болка замъглиха съзнанието на Чарити.

Съжалява? За какво? Какво казваше Джони? Внимателно, интуитивно разбирайки, че и най-малкото движение ще й причини мъчителна болка, Чарити се опита да надигне тялото си натам, откъдето идваше гласът на Джон. Като с копие я прободе пареща болка. Писък раздра гърлото й, и обкръжаващият мрак стана още по-наситен. Той удавяше гласа на Джони и притъпяваше вкуса и мириса на ад.

Как й се искаше прерийният вятър да спре вечния си вой! Бе толкова печален звук, толкова тъжен и изпълнен със страдание. Не! Не, това изобщо не бе вятърът. Това бе звукът на собствената й агония, която се сливаше в нощта с тази на Джони. Тя бавно отвори очи и облекчено въздъхна. Поне не бе съвсем тъмно вече. Тя забеляза туфи трева до главата си и някакви сенки наоколо. За момент сърцето й замръзна от уплаха, когато си помисли, че неподвижните сенки са на нападателите й. После разпозна, че сенките са на каруцата и конете, и се отпусна с облекчение. Разбойниците си бяха отишли. Слава богу, че тези ужасни зверове си бяха отишли! Въздишката — слаба и на пресекулки — я накара да почувствува гърдите си като хлътнали: болеше я дори когато дишаше. Слабостта и болката пак отприщиха насъбралите се сълзи.

— Джони? — като събра малко кураж, който й беше останал, Чарити се взря в нощното небе и изстена най-големия си страх. — Ние ще умрем тук, нали, Джони? Точно тук, тази нощ… — ридания заплашваха да я задавят, но тя накара думите да излязат от разтрепераните й устни. — Тук, в мръсотията… и в собствената ни кръв.

Някъде наблизо, отляво на Чарити, Джон изпъшка в отговор.

— Чарити… о, боже! Чар… Съжалявам. Трябваше да те защитя — въздъхна той тежко.

— Страх ме е! — слабият й изплашен вик прозвуча силно в тихата нощ и стресна и двамата. — Страх ме е да умра, Джони! Като християнка… знам, че не бива да се страхувам, но е така! — думите й излизаха на пресекулки, болката я бъхтеше като наковалня, но необходимостта да говори, да е близо до него й даваше сила да издържи.

— Моля те… недей! — тя долавяше сълзите в гласа на Джон, който я молеше да не плаче, да не мисли за това, да не се страхува.

— Иска ми се… да те прегърна.

— И на мен — като напрегна очите си, на Чарити й се стори, че го вижда на няколко крачки от себе си, близо до каруцата. Предполагаше, че е още завързан за колелото, но не можеше да каже със сигурност, вероятно поради това, или защото и той бе твърде слаб и изпитваше непоносима болка, не можеше да пропълзи до нея. С всеки изминат момент Чарити чувстваше как животът си отива… Мъглявина се промъкваше в ъглите на очите й и непознати вълни я заливаха, като я зашеметяваха. Беше й студено, толкова студено!

Изминаха минути, а може би часове. Когато Джон отново проговори, гласът му бе просто дрезгава въздишка.

— Прости ми. Обичам те…

Смразяващ ужас я прониза с нови тръпки, когато Чарити осъзна колко слаб бе гласът на Джон и това накара думите й да прозвучат по-остро:

— Джони? Не умирай, Джони! Не умирай и не ме оставяй сама тук! Моля те! Моля те, не прави това!

Трудното му дишане бе като музика за слуха й. То поне бе доказателство, че той все още е жив, че не бе я оставил да се изправи сама пред смъртта си.

— Дръж се, Джони! Още малко. Моля те! Може би някой ще ни намери!

— Моли се! — изграчи той.

Тази единствена дума върна страха, който я преследваше.

— Да, да. Отче наш.

Интересно, колко по-леко й стана отведнъж, как съзнанието й искаше да се отдалечи от болката. Утешителните думи на познатата молитва не идваха, докато Джон не започна да се моли — тихо, настойчиво. Те започнаха да се молят заедно, замиращите им гласове ги свързваха в самотата на нощта.

Джон не довърши тази молитва. Чарити — също. Когато тя чу гласът му да затихва, и нейният замлъкна.

— Джони? — прошепна тя. Като затаи дъха си, Чарити се напрегна да долови неговия. Единственият отговор бе зловеща тишина: последва звук, като лек ветрец, като пърхането на ангелски крила във въздуха. Когато уплахата закръжи над тялото й и накара кожата й да настръхне, тя закрещя името му през израненото си гърло. — Джони! Джони! Джони!

Бледата й трепереща ръка се протегна към него, търсейки успокоение, което не получи. Сълзи замъглиха зрението й и в един благословен момент й се стори, че той сякаш помръдна, но това се дължеше само на сълзите й, които караха силуета му да трепти пред очите й.

Като събра всяка капка сила, която й бе останала, решена да не обръща внимание на болката, която знаеше, че ще последва, Чарити се придърпа към него. Ярко оцветени светкавици я разтърсиха, така мъчителни, че дъхът й изхвръкна от дробовете. Тя не виждаше, не чуваше, не можеше дори да пищи, така ужасно я болеше.

Топла, лепкава кръв се изтичаше между краката й. Като се добра на няколко инча до тялото на мъжа си, Чарити почувствува как кръвта се изпомпва от тялото й и къпе бедрата й в лепкаво яркочервено — нейната кръв, тази на детето й.

Някъде над нея един облак застрашаваше да я обгърне в мрачните си дипли. Тя нямаше повече сила и воля да се бори. Когато облакът я погълна, тя се опита пак да се моли, но без Джони успя само слабо да промълви „Отче наш… Отче наш…“ Дори с цената на живота си не можеше да си спомни останалата част от молитвата. Нищо — Джони скоро що й помогне да си я спомни.

Когато Мейно се натъкна на каруцата, мъртвия бял и голата, полумъртва жена, бе склонен да продължи и да отиде толкова бързо и толкова далече, колкото можеше да го отнесе конят. Сцената бе пропита с миризмата на кръв, смърт и насилие, а на Мейно изобщо не му трябваха неприятности.

В продължение на дни се опитваше да остане незабелязан, откакто Тъпия нож и бандата му от северни шайени бяха избягали от резервата и се бяха отправили на север. Мейно бе мелез и приличаше повече на арапахо, отколкото на бял, а това сега не бе благоприятно за него. Белите хора не бяха чак толкова съобразителни и не различаваха едно племе от друго, а и в повечето случаи това изобщо не ги интересуваше. Обикновено те първо стреляха, а после задаваха въпросите и Мейно се бе научил на предпазливост като основно правило за оцеляване.

Вече бе заобиколил и бе подминал каруцата с няколко крачки, когато чу жената да стене. Той дръпна юздата и се обърна да погледне към нея, после поклати глава и си наложи да извърне поглед. Макар и да не се бе приближавал, можеше да разбере, че е изнасилена. Всеки, който има ум, можеше да се досети, тъй като тя беше гола и по краката й се стичаше кръв. Както изглеждаше, тя щеше да отиде при съпруга си на оня свят, преди слънцето да се издигне много високо. По-добре да стои настрана от тази неприятност, си каза той, тъй като жената така или иначе щеше да умре.

Жената отново изпъшка. Мейно затвори очи и стонът й отекна в съзнанието му. По дяволите! Защо не бе умряла досега? Още веднъж дръпна юздата на коня, но този път го върна обратно при каруцата. Можеше само да се надява този глупав подтик да не доведе до собствената му гибел. Може би след една глътка вода, потупване по ръката и утехата да знае, че няма да умре сама, жената ще му направи услугата да се спомине бързо и кротко. После, ако имаше огромен късмет, той щеше пак да продължи пътя си — с малко закъснение и без да научи нещо повече.

„Неприятности“, „беди“ бе второто име на Додж Сити.

Юмручни сбивания, схватки между въоръжени мъже, боксови състезания, борба с бикове — за каквото и да се сетиш, градът го бе преживял. Спокойствието бе рядко явление, дори и посред зима, когато събирането на добитъка за слагане на клеймо бе спомен от лятото. В този град с постоянно население по-малко от хиляда, с шестнадесет кръчми и почти още толкова вертепа винаги се мътеше някаква беля.

Досега, само през тази година, имаше опит за обир на влак, жестоко убийство на двама служители на закона, единия, от които бе Ед — по-големия брат на Бат Мастърсън, безброй престрелки и сблъсъци с крадци, убийци, конекрадци, престъпници и каубои, които се напиваха от малко. А сега и шайените, с техния поход през Западен Канзас, бяха разбунили духовете и всички непрекъснато виждаха индианци зад всяка скала и храст и стреляха по всичко, което се движи. А бе едва септември!

Само нещо наистина ужасно можеше да шокира хората, които ежедневно живееха сред толкова насилие. Но при вида на мелеза, който бавно яздеше по улицата, като държеше изпадналата в несвяст Чарити Приндъл, всички по пътя ахнаха. Зад Чарити и загорелия непознат втори кон носеше тялото на Джон Приндъл, завързано през гърба на коня.

Тъй като бе неделно утро, обикновено най-спокойното време от седмицата за малък град като Додж, Мейно се надяваше да осъществи милосърдната си мисия, без да създаде много смут. За зла участ обаче пристигането им причини огромно вълнение. Започна се от едно момче, което се връщаше от тоалетната на двора. От изненада момчето замръзна на място, а устата и панталоните му останаха отворени. После то хукна презглава, като по пътя се закопчаваше, крещеше за началника на полицията, за шерифа, за армията, за всички, които смяташе, че трябва да научат за нападението на индианците над града и за убийството на семейство Приндъл.

Когато чуха врявата, хората започнаха да се изсипват от къщи и църкви, да се показват от прозорците, като разтриват сънените си и зачервени от уиски очи. Те зяпаха опулени, разменяха си слисани погледи и тревожно шептяха. Колкото по-нататък отиваше Мейно, толкова повече хора се тълпяха на улицата, докато накрая той просто спря коня и зачака. Първите, които колебливо се приближиха, бяха мъж в тъмен костюм и дама с къдрава кестенява коса и хубави златисти очи като на котка. Господинът протегна ръце към жената в обятията му.

— Аз съм лекар — просто каза той, — познавам тази жена.

Мейно се наведе и предаде тялото на Чарити в ръцете на доктора толкова внимателно, сякаш то бе направено от най-финия кристал.

— Внимавайте — предупреди той, а от подутите устни на Чарити се откъсна глух стон. — Ребрата й са счупени и тя ужасно кървя по целия път дотук.

Доктор Нелсън кимна мрачно на индианеца. Двамата си размениха красноречиви погледи, с които си казваха, че тя няма да живее дълго. Отново, за частица от секундата, Мейно улови онзи златист, разтревожен, внимателен и топъл като зимен огън поглед на жената, която стоеше до доктора, и сърцето му подскочи в гърдите. Преди тя да се извърне, му се стори, че видя за миг душата си в искрящите дълбини на очите й, но това впечатление бързо отмина.

Дори през тънкото одеяло, с което Мейно бе загърнал тялото на Чарити, докторът усещаше силната й треска.

— Господи, сякаш е пламнала! Идвала ли е изобщо в съзнание?

Кисела усмивка изкриви устните на Мейно.

— Само толкова, че да ме види, но изпищя и отново припадна. Веднъж-дваж промърмори, но смятам, че не е на себе си. Нелсън, не губи повече време.

— Сю, да я занесем вкъщи и да видим какво можем да направим.

Няколко загрижени приятели последваха доктора и сестра му, когато те се отправиха към кабинета в техния дом на съседната улица. Мейно ги проследи с поглед, като се зачуди за малко каква ли бе на доктора тая Сю с чудните златисти очи. Жена ли му бе?

— Ами Джон? — запита някой.

Други се скупчиха около тялото на своя приятел и съсед, като слисано клатеха глави.

— Мъртъв е — потвърди друг тъжно. — Най-добре да го занесем в погребалното бюро.

Това май бе единственото нещо, което можеха да направят за него.

Жени плачеха. Мъже се опитваха да ги утешат. Извисиха се гласове, които споделяха и скръб и гняв, и невяра, че такава трагедия е сполетяла семейство Приндъл. Двама мъже вече отвеждаха коня на Джон.

Мейно обърна коня си и тръгна в същата посока, откъдето бе дошъл. Точно сега всички бяха зашеметени, но след няколко минути гневът им щеше да нарасне и те щяха да търсят да обесят някого с главата надолу. Мейно искаше да е на мили оттук, когато тази объркана навалица се превърне в обезумяла, неразумна тълпа.

Изведнъж някой се изправи пред него с пистолет „Колт-45“, насочен право в гърдите му. Мейно хвърли поглед на хубавия му костюм, на сивото му бомбе, самодоволно кацнало върху тъмнокосата глава, и замръзна. Нямаше нужда да му се представя. Макар че лично никога не бе срещал шериф Мастърсън, ужасната репутация на този блюстител на закона бе достатъчна да увери Мейно, че въпреки контешкия му вид, не бива да го приема несериозно.

— Дотук, индианецо! — изръмжа Мастърсън. — Слез от коня бавно и дръж ръцете си така, че да ги виждам! Ще погостуваш на затвора Форд Каунти. Колко дълго и колко здрав ще останеш, ще зависи от това, дали ще харесам отговорите на въпросите си — с посребрения край на бастуна си Мастърсън сръга Мейно в ребрата. — Да вървим, мелез!

— По дяволите, Върджил! Какви ги вършиш, та хвърляш това асо?

Върджил се хвана за главата и застена заради глупавата си игра. Първата свястна ръка карти, която му се падна тая вечер, и той буквално я подари. Сърдитият му поглед огледа задимената кръчма и попадна на мъжа, облечен в черно, който се движеше от маса на маса, сякаш бе двойник на дявола.

— Проклятие! — оплака се Върджил. — Как очаквате от човек да се съсредоточи върху играта в присъствието на този наемен стрелец, който му диша във врата. И ако ми кажете, че той не ви кара да подскачате от ужас като буболечка в сгорещен тиган, лъжете!

— Какво ли търси?

— Белята си търси, най-вероятно — измърмори друг играч.

— Чух, че обикаля целия Остин и разпитва за някакъв Данди.

— За какво ли му трябва?

— Ако искаш да разбереш, върви го питай. Аз не съм чак толкова глупав. Негова си работа.

И Люк смяташе така, но му се искаше някой да може със сигурност да му каже къде да намери Данди. Досега бе обиколил половината от щата Тексас в безуспешен опит да намери набелязания обект на отмъщение. В Ел Пасо му казаха, че за последен път са видели Данди в Сан Антонио. Там пък чу, че Данди се е отправил на север, към Остин. Ако е бил тук, сигурно отдавна е заминал и Люк нямаше представа къде да го търси. Тексас сам по себе си бе голям щат, с много миши дупки за отрепка като Данди да се свре и скрие, да не говорим за Мексико и за половината дузина съседни щати, през които можеше да се прокрадва сега. Бе вече средата на септември и ако не го откриеше скоро, зимата щеше да забави издирването или изцяло щеше да го прекрати до пролетта.

Като реши, че е загубил достатъчно време тук, Люк напусна кръчмата и тръгна по тъмната алея — пряк път до хотела му през една пресечка. Когато измина около една трета от пътя, острите му сетива сигнализираха за близкото присъствие на нещо или на някой, който се спотайва в сенките. Той спря, застана неподвижно и зачака. При първия слаб звук, макар че очите му още не можеха да различат някакво движение, Люк бързо посегна към кобура, извади револвера си и се прицели със светкавична скорост.

— Не стреляй! — чу се неистов вик. — Просто искам да говоря с теб!

— Покажи се тогава, така че да те виждам! — заповяда грубо Люк, със запънат ударник на револвера.

Една сянка се размърда и се превърна в слаб, брадясал мъж, който вонеше на уиски.

— Моля, господине! Нямам лоши намерения. Чух, че търсиш Данди, и си помислих, че си готов да платиш малко за някои сведения.

Все още предпазлив да не е някой капан, Люк запита:

— Защо не ме заговори в кръчмата? Защо чакаш в тъмната алея?

— Господине, може да съм пияница, но не съм чак толкова изкукуригал! Мислиш ли, че искам Данди да разбере кой ти е казал за него и да ме погне, ако ти пръв не го откриеш? Особено с тия приятелчета, с които се движи напоследък.

Интересът на Люк изведнъж се съживи.

— О, какви приятелчета?

— Ще платиш ли? — запита пияницата вкиснато.

— Първо ми кажи какво знаеш, после ще ти платя каквото смятам, че струва — парира Люк в отговор. — Е, с кого се движи Данди напоследък, старче?

— Ами че според мълвата той се е съюзил с една банда от нищо и никакви келеши, които са си нищо и никакви скитници. Сигурно вървят по маршрута на добитъка за продан, нагоре през Тексас, за да нападнат от засада някой и друг чорбаджия, който се връща с големи пари от продажбата на добитъка, смятам аз.

На Люк това прозвуча правдоподобно, а и от Данди можеше да се очаква да направи подобно нещо. Възможно най-много пари с възможно най-малко усилия. А и Люк не очакваше той да се съюзи с други хора. Данди обикновено играеше сам.

— Сигурен ли си, че говорим за един и същ човек? — запита той.

Някой може да се присмива на информация, получена от пияница, но Люк бе получавал добри сведения от такива източници и преди и не ги отхвърляше. Пияницата винаги се навърта из кръчмите, в близост до важни разговори и планове. Обикновено не му обръщат внимание, тъй като през повечето време е твърде гипсиран, за да разбере това, което случайно може да дочуе. Често той е осведомен за повече клюки, отколкото могат да се чуят на едно женско събиране, и е посветен в повече признания, отколкото свещеникът. Номерът беше да пресееш ценната информация от боклука и тъкмо това се опитваше да направи Люк сега.

— Облича се като някой нафукан баровец — каза старецът, като почесваше рядката си въшлива брада. — Пуснал е зализан мустак и се мисли за голямо коце.

Описанието съответствуваше.

— Той ли оглавява тази банда негодници?

— Не. Главатарят е някой си Кътър. Смятат го адски добър с ножа. Обича да порязва хората. Голяма душичка.

Като прибра револвера си, Люк подхвърли една монета на пияния и се ухили, когато старецът я улови със сръчен замах на жилестата си ръка.

— Купи си една бутилка.

С десетдоларовата златна монета щеше да си купи няколко бутилки — това и двамата знаеха.

— Щом си толкова щедър, ще ти кажа нещо, което може да ти е от полза. В деня, когато напусна Остин, конят на Данди окуця и той го смени с някакъв индианец за апалуса1.

Люк се усмихна по-широко. Макар и прекарването на стадата добитък да бе приключило за тази есен, ако Данди бе задържал апалуса, по-лесно щеше да го открие отсега нататък. Като докосна с пръст периферията на каубойската си шапка и шеговито козирува, Люк благодари на стария пияница.

— Много съм ти задължен, господине. Много съм ти задължен.