Страст

25.

След като и Данди бе убит, те се отправиха към Ларедо, последното място край границата, където трябваше да потърсят останалите разбойници. Седмица и половина непрекъснато яздиха.

С всеки изминат ден Чарити се чувстваше все по-зле и Люк все повече се тревожеше за нея. Удивително бе, че нито едно от нараняванията им по време на пожара не бе сериозно, отърваха се само с опърлена коса, дрезгави гласове и няколко леки изгаряния и мехури, които лесно излекуваха с мехлем. Но нещо измъчваше Чарити, стомахът й се бунтуваше, настроението й се понижаваше и тя избухваше и за най-дребното нещо. Нима жегата и димът я бяха засегнали повече, отколкото предполагаха?

Когато Люк изрази загриженост и многократно я запита как се чувствува, тя раздразнено му се озъби:

— Чувствувам се, сякаш са ме стъпкали. Чувствувам се като престоял качамак, но съм сигурна, че изглеждам и по-зле. Доволен ли си?

— Забрави, че съм те питал — бързо отвърна той, като си нахлупи шапката над челото, сякаш да не вижда гледката пред себе си.

— Не, няма да забравя! Вината е твоя. Ти предложи пътуването с този параход до Браунсвил. Стомахът ми оттогава е разстроен.

Той въздъхна, защото знаеше, че няма да спечели тая словесна битка, но бе склонен да угоди на желанието й да спори.

— Чарити, почти две седмици изминаха, откакто слязохме от кораба. Морската болест не трае толкова дълго за никого.

— Тогава съм се разболяла в Галвстън. Ти едва не ме удави, а после настояваше да плувам и не ми разрешаваше да спра дори когато устните ми посиняха. Бог знае какво е имало в тази миризлива вода, която нагълтах.

— Твърдо си решила да прехвърлиш вината върху мен, нали? — заяви той, а заядливото й отношение пораждаше същото и у него. — Добре. Раменете ми са широки. Ще поема пълна отговорност. Но това ми дава право да вземам някои решения и ако си толкова болна, смятам, че трябва да се откажеш от преследването и да се върнеш вкъщи, където доктор Нелсън да се погрижи за теб както трябва. Открихме трима. Нека това ти е достатъчно.

Брадичката й упорито щръкна напред.

— Не! Обещах си, че ще хвана всички до един и точно това ще направя. Освен това, ако последната ти теория е вярна, не можем да спрем сега, дори и да искаме, а аз и не искам.

— Дори и ако това те довърши?

— Да. А и както се чувствувам напоследък, това е напълно възможно.

Пред себе си Чарити призна, че по всяка вероятност заболяването й не е по вина на Люк. Много вероятно бе да се дължи на огъня. Гузната й съвест започваше да я гризе. И все пак, ако не бе толкова сигурна, че е невъзможно, би се заклела, че е бременна, защото признаците бяха съвсем същите, както когато носеше детето на Джони: сутрешното гадене, умората и напрегнатите гърди, на които друсащата походка на кобилата се отразяваше зле.

Но доктор Нелсън определено й бе казал, че няма да може да зачене след изнасилването. Чудо трябваше да стане, а след ужасните неща, които извърши през последните два месеца, как би могла да очаква господ да я благослови така? Започна да си мисли, че тази болест е навярно само малка част от наказанието, което той й е отредил заради греха, за това, че сама си позволи да отмъщава.

В Ларедо не откриха ни вест, ни кост от Бронк, а и не разбраха къде би могъл да бъде. Но Люк започна сериозно да се безпокои заради продължителното боледуване на Чарити. Освен всичко друго, той забеляза, че тя отслабва. Лицето й доби изпит вид. С всеки изминат ден тъмните кръгове под очите й личаха все по-ясно. Трябваше да я заведе на лекар, а най-вещият в областта на медицината в Ларедо бе погребалният агент. Ето защо най-добра възможност бе Сан Антонио.

Когато й каза накъде са се запътили, Чарити веднага заподозря нещо.

— Но вече бяхме там.

— Само за два часа, когато търсихме Данди — напомни й Люк. — Този път ще разпитваме за другите. Освен това, скъпа, Сан Антонио е очарователен град, а ти нищо друго не видя от него, освен една хотелска стая.

Той й показа примамката и тя я налапа както риба — тлъст червей.

— Значи можем да поостанем малко? Два дни поне?

— Ако не научим веднага нещо — да.

— Добре — истинска усмивка озари лицето й за пръв път от дни наред. — Но по-добре този път да изберем друг хотел. В предишния сигурно още подсушават след нас.

Едва пристигнали в града и Люк започна тя да настоява да отиде на лекар.

— Люк, нека поне отседнем в хотел и да се измием след пътуването? Честно казано, ужасен тиранин си понякога!

Единственото, което я привличаше, след като се изкъпа, бе леглото. То бе голямо и меко, а чистите чаршафи приятно ухаеха. Макар че си обеща само да полегне за няколко минути, за да отпочине преди вечеря, когато се събуди, утринното слънце ярко грееше през дръпнатите завеси.

Люк стоеше до прозореца, пушеше пура и наблюдаваше улицата. Когато Чарити се размърда, той се обърна и въпросително повдигна вежди.

— Събуждаш ли се вече, скъпа? Как се чувстваш?

Тя се замисли, като очакваше да усети обичайното гадене, но тази сутрин, кой знае защо, за щастие това не стана.

— Добре — отвърна тя искрено. — Отпочинала и гладна.

— Кажи какво искаш и аз ще сляза да ти го донеса. Междувременно, има кана току-що сварено кафе и чаша на поставката до леглото.

— Мислиш ли, че мога да си поръчам малко чай, вместо кафе? — запита тя, като с това изненада и себе си, и него. Поначало ненавиждаше чай, но изведнъж мисълта за чаша топъл чай й се стори примамлива. Щеше да е много по-леко за стомаха й от кафето.

След една лека закуска тя и Люк се разходиха спокойно из града.

Разходката им приключи пред вратата на лекарски кабинет. Чарити правилно заподозря, че Люк го е замислил така — първо да я накара да се отпусне, за да не е толкова предпазлива, а после да я изненада в последния момент.

— Хайде, Чарити — каза й той, като я хвана здраво за ръката и я въведе вътре. — От един месец дяволски се тревожа за теб, трябва да се направи нещо.

Тя излезе от кабинета с шишенце еликсир, който да възстанови загубата на енергия, и с препоръката да използува мента за капризния си стомах и опънатите нерви. Успокоен, че лекарят не откри нищо по-сериозно, Люк бе в добро настроение. Пролича си по самодоволната му походка и дръзката трапчинка, която й смигаше от бузата му.

— А сега ще престанеш ли да се притесняваш? — измърмори тя, след като опита лекарството и откри, че има вкус на мокри птичи пера. — За бога, голяма досада си! Кълна се, че ако не престанеш да ми мелиш, ще насоча пистолета към теб и ще те накарам да изпиеш всичкия ужасен буламач. Това бързо ще изтрие самодоволната ти усмивка.

Чарити имаше желание да остане в Сан Антонио за по-дълго време и Люк бе склонен да се съгласи. Отдавна не бе я виждал толкова доволна и му бе приятно да я гледа как открива нови и вълнуващи развлечения. Привличаха я живописните паркове и площади, където стари и млади се събираха да убият времето, пазарът, където търговците продаваха вкусни плодове и зеленчуци, плетени кошници, цветни одеяла и шалове, и какви ли не още неща.

Като видя една хубава мексиканска пола и блуза, които бяха привлекли вниманието й, Люк не се сдържа и й ги купи, за което бе възнаграден с блестяща усмивка и продължителна целувка, която бе многообещаваща.

А по сенчестата алея покрай реката имаше още магазини и ресторанти на открито. Всичко — и хората, и привлекателната смесица от обичаи и култури, разнообразната храна, чистата и спокойна атмосфера на града, обедните почивки и танците по улицата й доставяха огромно удоволствие.

Тя дори го подлъга да танцува, макар той да смяташе, че на дансинга е грациозен като еднокрак кон. Лекарството сякаш й действуваше чудотворно, защото се хванаха на един жив мексикански народен танц, а после и на някакъв друг. Изиграха дори една буйна немска полка, макар че доста тромаво изпълниха някои от стъпките. Очите на Чарити живо блестяха, страните й очарователно бяха поруменели, докато танцуваше задъхано, а разпуснатата й коса се мяташе около нея като златист шал. Веселият й глас звучеше приветливо и ясно като празнична камбана и Люк се поздрави за разумното решение да си починат от пътуването.

Когато дойде време да тръгват, и двамата нямаха особено желание.

— Беше толкова хубаво — Чарити въздъхна лениво и пое дълбоко дъх в меката вечер. Бе последната им вечер в Сан Антонио и те седяха на малката веранда пред стаята в хотела и се наслаждаваха на гледката и шума на града. Под терасата един китарист им направи серенада, като изпя прочувствена любовна песен.

— Не ми се иска да свършва.

— Не свършва, скъпа. Не че можем да се излежаваме и да се забавляваме до безкрайност, но можем да продължим и по-нататък. Помисли си, Чарити. Откакто спряхме да гоним тези разбойници, ти стана по-спокойна и весела. Чувстваш се по-добре, страните ти са пак румени. Мила, смятам, че е време да се върнем вкъщи. Не мисля, че можеш да понесеш още от вината, която трупаш върху себе си.

— И да оставя другите трима ненаказани?

— Ако това ще те направи щастлива и здрава — да. Можем да заминем за Монтана, да загърбим миналото и да започнем наново — ти и аз.

Ръката му се протегна за нейната, очите му потърсиха лицето й в полумрака.

— Обичам те, Чарити. През целия си живот не съм казвал на никого, че го обичам, но сега ти го казвам и го правя от душа и сърце. Искам да се оженя за теб, да заживея с теб, да създам семейство и да остарея с теб.

Тя настръхна, когато той спомена за семейство. Бе съкрушена, защото се бе влюбила в този чудесен човек, но знаеше, че трябва да откаже предложението му.

— Не мога да се омъжа за теб, Люк — отвърна му тя, като преглътна сълзите си изпълнена със съжаление.

Той пусна ръката й, почти я отблъсна. Тя усети обидата в гласа му, видя как чертите му станаха сурови, когато язвително я запита:

— Какво има, скъпа? Един наемен стрелец не е ли подходящ за теб? Дори ако е в оставка? Подходящ съм да ти свърша мръсната работа, да спя с теб дори, но не съм подходящ да се обвържеш с мен за цял живот?

— Не е така, Люк. Въобще не е така! — възкликна тя.

— Тогава какво е? Това ли, че съм копеле на курва?

— Не! О, боже, не! Само това не си мисли!

— Какво друго може да е, Чарити? Мислех, че ме обичаш поне малко, но виждам, че съм сбъркал. Скъпа, ти си пропиляваш таланта. С това представление, което ми изигра, трябваше да си на сцената.

— Обичам те. Повече, отколкото предполагаш.

— Тогава защо не искаш да се омъжиш за мен? Обясни ми така, че да разбера. И да се примиря с това обяснение.

— Не мога да имам деца! — изтърва тя, хълцайки, а сълзите се стичаха по лицето й, като си спомни онзи ужасен ден, когато чу присъдата си от доктор Нелсън. — Ти искаш семейство. Ти заслужаваш семейство повече от всеки друг, когото познавам. А аз не мога да ти създам такова. Обичам те, Люк, с цялата си душа и сърце, и с радост бих ти дала всичко, което мога, но не и това. Трябва ти здрава жена, а не инвалид като мен, с разкъсани вътрешности и без надежда някога пак да зачене.

— Глупости! — рязко отвърна той.

— Не са глупости! Това е самата ужасна истина — тя преглътна. — Питай доктор Нелсън, ако не ми вярваш. Попитай Сю. Те се грижиха за мен след изнасилването.

— Не се съмнявам в това, което казваш, скъпа — каза той, като я придърпа към себе си. — Нито в това, което те казват. Но не съм съгласен, че ми трябва друга жена, когато аз искам само теб. Любима, мислиш ли, че щом не можеш да имаш деца, ще променя чувствата си към теб?

— Със сигурност би променило чувствата на много други мъже — възрази тя.

— Аз не съм като другите мъже.

— Но ти каза, че искаш деца.

— Казах, че искам семейство, Чарити — поправи я той тихо. — Ти ще си моето семейство. Цялото ми семейство.

— Не. Грешиш, Люк. Ако се омъжа за теб, ще си доволен за известно време. После ще започнеш да си мислиш какво губиш, като нямаш деца, твой собствен син като нямаш. След време ще ти опротивея, може и дори да ме намразиш. Не бих понесла това, не разбираш ли? А ако дариш любовта си на друга и тя ти роди деца, ще умра. Да загубя любовта ти, след като съм й се радвала, би означавало смърт за мен, все едно да ме пронижат.

— Няма да постъпя така, Чарити. Не бих постъпил така с теб. Не и след като самият аз съм израснал като копеле.

Ръцете й обгърнаха лицето му, а очите й се напрягаха да различат чертите му в мрака.

— Не. Съжалявам. Наречи ме страхливка, или каквато щеш, но не мога да рискувам, Люк. Твърде много те обичам.

— Ако наистина ме обичаш, ще се омъжиш за мен.

— Не мога. Винаги и вечно ще те обичам, но не мога да се омъжа за теб. Моля те, опитай се да ме разбереш.

— Ще се опитам, ако ми обещаеш да размислиш върху думите ми.

Като прекъсна по-нататъшните спорове, той я прегърна и прекара остатъка от нощта в опити да я убеди, без думи, в трайната си любов и нуждата си от нея.

На следващото утро, като имаше предвид здравето на Чарити, Люк предложи да вземат дилижанса до Форт Уърт.

— Ще е по-бързо, отколкото ако яздим. Така и конете ще си починат — обясни той, като скри от нея истинските причини. Нека си мисли, че основната му грижа бе за конете, тъй като се засягаше всеки път, когато я запиташе за неразположението й. И все пак той се надяваше, че по-лекото пътуване с дилижанса ще спомогне за оздравяването й.

Оказа се обаче, че не бе познал. Непрекъснатото люшкане я накара отново да изпитва гадене и докато стигнат Уако и двамата с нетърпение очакваха да слязат от дилижанса.

Чарити твърдо отказа да отиде при друг лекар, макар че Люк твърдеше, че онзи в Сан Антонио сигурно е мошеник, щом не я е излекувал.

— От движението на дилижанса е — увери го тя, тъй като вече се чувстваше по-добре. — Започвам да мисля, че всичко, което се движи, било то параход, кон или дилижанс, ме разболява. За бога, страхувам се вече да седна в люлеещ се стол — пошегува се вяло тя.

По настояване на Чарити на третата сутрин си взеха конете от конюшнята.

— По-добре да продължаваме. Глупаво е да се размотаваме. Не мога да прекарам остатъка от живота си на едно място, не и тук.

Тъкмо извеждаха от конюшнята оседланите коне, когато изсвистяха изстрели. Шапката на Люк хвръкна от главата му, а покрай ухото на Чарити профуча остро жужене, като от разсърден стършел.

— Клекни зад коня! — извика й Люк и огледа с присвити очи улицата, от която всички се разбягаха. — Използувай коня за прикритие.

Докато куршумите се сипеха наоколо им, те успяха да се върнат в конюшнята, да затворят тежките порти и да ги залостят.

— Затвори задната порта и я заключи. Бързо! — извика Люк на изплашения коняр, който стоеше втрещен до една ясла. Като пропълзя до прозореца, Люк предпазливо надникна, но си спечели градушка от изстрели.

— Кой е, Люк? Можеш ли да познаеш? — прошепна Чарити близо зад него.

Преди да успее да й отговори, се чу глас:

— Хей, Стърлинг! Размекна ли се? Зад полите на жена си ли ще се криеш? Или ще се покажеш и ще се биеш като мъж, какъвто беше някога?

Люк отвърна с няколко изстрела на револвера, а по устните му заигра усмивка на задоволство, когато отвън се чу рев от болка.

— Гас Нюсъм и отборът му от весели юнаци — осведоми я той с печална усмивка. — Мои стари врагове. Понякога миналото надига грозната си глава, това е неразделна част от живота на наемния стрелец. Съжалявам. Що се отнася до тия, съдействувах да тикнат някои от тях в затвора преди около четири години, когато се опитаха да ограбят дилижанса, който охранявах. Изглежда, още хранят омраза добави той, а веждата му се вдигна в израз на глуповата невинност.

Той кимна към конете.

— Вземи пушките и допълнителните муниции, докато ги задържа — каза й той, когато тя се върна. — Вземи си оръжието и се качи в плевника. Оттам се вижда по-добре и можеш да ми кажеш, ако някой се опита да се промъкне отстрани или отзад. Не се надигай и дръж главата си ниско. И запомни — обичам те! — като я перна леко отзад, той я отпрати.

От вратата, разположена високо на предната стена на плевника, Чарити погледна навън. Като ги преброи набързо, тя се върна в края на плевника и тихо съобщи:

— Преброих четирима, но може да има някой отзад. Като пропълзя обратно до наблюдателния пункт, тя вдигна пушката на рамо и бързо извади от строя един от нападателите. Откатът я просна в бодливото сено, а един куршум профуча над главата й.

— Трима! — пресметна тя на глас, за да чуе Люк, и пак пропълзя до прозореца, но бързо се дръпна назад, когато навсякъде се разхвърчаха трески. Един от ония долу се опита да я простреля, но усилията му докараха куршум в сърцето, тъй като Люк се засегна.

— Двама! — каза той.

По нейните пресмятания остана един и когато чу да се чупи стъклото на един от долните прозорци, тя се надигна с намерение да предупреди Люк. Изстрелът в гръб я свари неподготвена и викът й отекна в почти празната плевня. Прониза я болка от рамото до върховете на пръстите и цялата й ръка пламна, когато падна на колене. Стените и купите сено затанцуваха пред очите й, проблясваха и се въртяха, докато тя се опитваше да прогони внезапно обзелото я замайване и не смееше да погледне лепкавата кръв, която изтичаше от раната през пръстите на другата й ръка, с която я бе притиснала.

След като Люк стреля, тя чу загрижения му глас:

— Чарити?

Тя напрегна всичките си сили да му отговори, но сега знаеше, че още един се спотайва някъде.

— Добре съм — успя да каже тя, като потисна охкането си. — Люк, там има още един.

При тези думи я обгърна мрак и тя се отпусна бавно в примамливата празнота.

Като изплува от обгръщащата я мъгла, Чарити промърмори.

— Но аз не искам да се уча да плувам, Люк.

Над нея се разнесе смях, тя отвори очи и се взря в непознато лице. Чарити предположи, че това е последният, който се опитваше да ги убие, и започна да се съпротивлява. Тя успя леко да замахне с юмрук, който мина много встрани от брадата му. Веднага остра болка прониза другата й ръка и тя падна възнак, като изпищя задавено.

Люк се втурна в стаята с широко разтворени от тревога очи тъкмо когато непознатият казваше:

— Госпожо, трябва да лежите неподвижно, докато превържа ръката ви.

— Внимателно, докторе — мрачно го предупреди Люк.

За изненада на Чарити по-възрастният се нахвърли върху Люк.

— Виж какво, млади момко! Няма да причиня излишна болка на тази жена, но ти бързо се изнеси в чакалнята и се залепи за някой стол, ако си знаеш интереса.

Люк премигна от изненада, после се обърна да изпълни заповедта на лекаря.

— Просто бъди внимателен с нея — настоя той, като излизаше, но преди това пак й отправи загрижен поглед. — Чарити не се чувстваше много добре и преди този куршум да я улучи.

— Така! За какво неразположение става дума, млада госпожо? — запита лекарят, докато превързваше пулсиращата от болка ръка.

Тя стисна зъби и изсъска.

— Нищо особено. Наистина. Разстроен стомах и някаква непрекъсната умора. В Сан Антонио ми дадоха тоник за ободряване.

Когато лекарят случайно докосна гърдата й, като превързваше горната част на ръката й, тя неволно потръпна.

Гъстата му вежда се надигна, както правеше Люк.

— От болката в ръката или от гърдата? — запита направо той и тя се изчерви.

За миг си помисли да го излъже, но живите му очи не се отместваха от нейните и тя призна тихо.

— Гърдата.

— Вие ли ти се свят?

Чарити се насили да се усмихне.

— Не, преди този куршум да попадне в ръката ми. Предполагам, че се страхувам от болката.

— Този разстроен стомах — продължи той — кога те тревожи най-много и колко трае?

— Вижте какво, докторе, знам накъде биете и трябва да ви кажа, че ужасно грешите — тя се намръщи, а очите й се напълниха със сълзи. — Не мога да имам повече деца.

— Значи имаш едно? Или повече?

— Не. Загубих едно миналата година, преди да се роди — като израз на несъзнателен жест за утеха пръстите на здравата й ръка потърсиха малката панделка, закопчана в джоба й.

— Съжалявам. Сигурна ли си, че не си бременна? Признаците са съвсем показателни.

— Моят лекар беше сигурен — настоя Чарити.

— Без да го обиждам, но понякога колегите от нашата професия също грешат.

— Бях пребита и изнасилена — призна тя и се почувствува унизена, че се налага да доверява това на съвършено непознат човек, но не знаеше друг начин да го убеди. — Доктор Нелсън каза, че има много поражения.

— Ще позволиш ли да те прегледам?

— Не! — силният й вик пак накара Люк да нахълта със смръщено лице.

Възрастният лекар му посочи вратата.

— Вън! — извика той. — Веднага! И там стой!

Когато Люк излезе от стаята, изражението върху лицето му накара Чарити неохотно да се усмихне.

— Съжалявам. Той е толкова грижовен.

— И трябва да е, ако е баща на детето, което подозирам, че носиш?

— Няма никакво дете. И ми е неприятно, че се опитвате да ми дадете лъжливи надежди. Достатъчно ме боли, като знам, че никога не мога да родя дете на Люк.

— Това трябва да се провери. Обещавам да съм много внимателен и да не ти причиня излишно неудобство и притеснение, но смятам, че за твое и на съпруга ти успокоение, трябва да определим източника на неразположението ти. А това означава да отстраним всички съмнения дали си бременна, или не си. И ако се окаже, че не си, трябва да продължим изследванията.

Неохотно и с трепет Чарити се съгласи, но не го поправи в предположението му, че Люк й е съпруг. Тя изтърпя прегледа със стиснати зъби, храбро борейки се с познатия страх, който надигна глава, когато докторът повдигна полата й, както и с огромното унижение, което изпита, като пренебрегнаха чувството й за благоприличие в името на медицината. Лекарят продължи, сякаш всичките му пациентки така бурно се сепваха, като ги докоснеше.

Най-после, когато Чарити мислеше, че няма да издържи повече, той с усмивка се произнесе:

— Е, мамичко, бих казал, че ще люлееш люлка през ранна пролет — края на март или началото на април, по моя преценка.

— Не може да бъде — прошепна тя, като се взираше в него, и усещаше ту прилив на надежда, ту отлив, после пак прилив, когато той кимна.

— Как е възможно?

Той поклати глава, сякаш и сам се чудеше, и каза:

— Понякога, когато най-малко очакваме, се оказва, че тялото има чудни начини да се лекува, а ние често не ги разбираме. Това е едно от нещата, които правят медицината предизвикателство и носят удовлетворение.

— Сигурен сте? Не сте сбъркали? — запита тя, почти изплашена, че отговорът му няма да е този, който сърцето й копнееше да чуе, който трябваше да се потвърди още веднъж от жадния й слух.

— Нямаше да ти кажа, ако не бях абсолютно сигурен. Е, ти ли ще съобщиш прекрасната новина на нетърпеливия съпруг или аз?

Последното нещо, което й се искаше в този момент, беше докторът да изтърси новината и да открие, че не са женени. Трябваше й време да помисли, да свикне с това вълнуващо събитие. И колкото и да й се искаше да го сподели с Люк, толкова й се искаше първо самата тя да го вкуси, да му се порадва и да повярва.

— Не. Искам аз да му кажа. Моля ви.