Страст

19.

Като я видя да пада, сърцето на Люк спря да бие. Рефлексът го подтикна да извади своя револвер и да го насочи към Джеб. Тъкмо тогава разбра, че и Джеб бе паднал. Той лежеше проснат по гръб насред прашната улица, а на слабата светлина от кръчмата се виждаше, че точно между веждите му има дупка от куршум.

Преди да успее да пристъпи към нея, Чарити се изправи и се загледа в тялото на Джеб, уплашена и объркана, а в ръката си още държеше револвера.

— Боже! О, мили боже! — извика тя.

От кръчмата на улицата се изсипваха хора, когато Люк се наведе над нея и нежно прегърна разтрепераното й тяло, като с очи и ръце обезумял търсеше наранявания.

— Улучи ли те, Чарити? Ранена ли си?

— Мъртъв е, нали? — хълцаше тя. — Аз ли го направих? Аз ли го убих?

— По дяволите, Чарити! Забрави Джеб! Отговори ми! Ранена ли си?

— Не… Не знам. Не мисля — тя зарови лицето си в гърдите му и започна да скимти.

— О, боже, Люк! Мисля, че ще ми стане лошо.

— Не и тук — изрече през зъби Люк, като се изправи и я повдигна. — Ако смяташ да си изповръщаш червата, поне чакай да те заведа на някое по-скрито място — ядът сменяше бързо страха и облекчението му бе толкова голямо, че не знаеше какво иска по-напред — да я целуне или да я набие.

Като си проправяше път през обкръжилата ги тълпа зяпачи, той бързо пресече улицата, твърдо решен да стигне до стаята им, преди Чарити да си изпълни заканата. Той ритна ядно вратата, тя се отвори с трясък и Люк се отправи с тежки крачки към леглото, където безцеремонно я тръшна върху неравния дюшек.

Със закъснение си припомни, че тя не му бе отговорила на въпроса дали е ранена. Бързо запали лампата и започна да дърпа дрехите й.

— Люк! Не! Какво правиш? Спри! — тя пищеше и риташе, като се опитваше да махне ръцете му от себе си.

— Проверявам за рани, глупачка такава! А сега спри да се мяташ и ме остави да си свърша работата.

— Не съм ранена — възкликна тя, но трябваше да промени изявлението си, защото глезенът остро я стрелна. — Поне не съм простреляна. Но мисля, че си навехнах глезена, когато паднах, и започва адски да ме боли.

Не би го изненадала повече, ако му бе казала, че са й пораснали две глави. Смаян, Люк спря да се опитва да й свали дрехите и безмълвен я зяпна.

— Навехнала си глезена? — повтори той слисан. После започна да се тресе от силен смях. — Навехнала си глезена! — смееше се гръмогласно той, сякаш това бе най-смешното нещо, което бе чувал.

Когато смехът му премина в голяма, спокойна усмивка, той отново я притисна до себе си и зарови глава в разрешената й коса.

— О, боже, Чарити! Когато те видях да падаш, направо полудях. Мисля, че никога не съм бил така изплашен през целия си живот, както сега.

— И аз не бях по-добре! — призна тя тихо. После, когато думите му й припомниха всичко отново, тя потръпна. — Люк, чух два изстрела. Единият беше моят. Откъде дойде другият?

Като се дръпна леко назад, той се намръщи и се зачуди на въпроса й.

— От револвера на Джеб, разбира се, откъде другаде.

— Не бях сигурна. Помислих, че може да е от твоя — тя се смълча, като обмисляше казаното, после спокойно запита. — Значи аз го убих. Моят куршум му пръсна мозъка?

— Да.

— О, боже! — промърмори отново тя, но то прозвуча повече като молитва, отколкото като клетва. Лицето й, което бе започнало да възвръща нормалния си цвят, отново побледня. Тя започна да трепери и не можеше да спре.

Когато осъзна какво бе станало и реагира, зъбите й затракаха, а тя и леглото се тресяха като купичка нишесте. После започна да плаче, а силните ридания сякаш се изтръгваха дълбоко от душата й.

Люк я сгуши и приюти в обятията си, а големите му ръце галеха разтърсвания й от ридания гръб.

— Знам, скъпа, знам — напевно каза той. — Никога не е лесно, независимо как се случва и колко е оправдано — той още я държеше, докато тя с хълцане заспа, и се чудеше дали ще ги събуди и двамата от нови кошмари. Бе се опитал да я подготви за последиците от това да убиеш някого, сега можеше да й предложи само съчувствие и утеха и да се надява, че събитията от тази вечер няма да я измъчват цял живот.

Първото, което Люк я запита на следващата сутрин, бе:

— Искаш ли да изоставиш сега тази работа, Чарити, и да се върнеш вкъщи? Ще те разбера, ако го направиш. Дори безвъзмездно ще открия другите вместо теб.

— Защо би постъпил така?

— Защото сме приятели.

— Приятелите не се използват и надлъгват, Люк. Никога няма да те накарам да свършиш такава работа заради приятелството ни.

— Предложението остава. Миналата нощ бе само началото, скъпа. По-нататък няма да става по-лесно. Да отнемаш човешки живот, не е нещо, на което се научаваш с упражнения, като свиренето на пиано, например.

Тя се засмя насила и поклати глава.

— Искам да продължа, Люк. Да, ужасно се разстроих и предполагам, че няма да е за последен път, но сега съм добре. Наистина. Когато нуждата налага, мога да съм много силна.

— По-скоро упорита — отвърна той, като с облекчение отбеляза, че нормалния цвят на лицето й се възвръща и в очите й проблясва предизвикателна решителност. — Сигурна ли си?

— Категорично.

— Добре — склони той. — Предполагам, че следващата ни стъпка ще е да открием брата на Джеб. Може би той ще може да ни каже къде да започнем издирването на другите петима.

Чарити се съгласи.

— Първо обаче искам да направя още нещо — тя убеди Люк да я заведе на края на града, където започна да бере стръкове плевели и прецъфтели цветя.

Люк я гледаше объркан.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, правиш, или трябва да отгатвам?

— Бера прощален букет за Джеб — отговори просто тя.

Предположил, че не е чул добре, Люк учуден поклати глава.

— Береш какво?

— Ти чу.

— Е, ще ти кажа нещо, мила. Береш най-грозната китка плевели, която някога съм виждал.

Тя мило се усмихна:

— Знам.

Като се върнаха в града, тя отиде направо при погребалния агент, където остави букета с бележка да се постави в скръстените ръце на Джеб. Бележката гласеше:

Люк отново поклати глава, удивен от дързостта на тази жена.

— Знаеш, разбира се, че погребалният агент ще каже на всички за тебе.

— Такава е целта ми. Надявам се, че останалите петима ще чуят за това. Искам да се чудят кой ще е следващият, когото ще погребат с визитната картичка и плевелите от вдовицата.

— Ще си спечелиш име, от което не можеш се отърва — предупреди я той. — Повярвай ми, Чарити, аз знам. Нямаш представа с колко мъже съм се срещал, които са искали само да проверят дали могат по-бързо от мен да извадят оръжието си. Мъже, които не съм виждал преди, а те само са чували за мен и смятаха, че са по-бързи или по-добри, и завършиха със смърт заради глупавата идея да спечелят слава. Но да умреш не е славно, особено когато е за нещо толкова глупаво.

Когато излязоха от погребалното бюро, тя отново го изненада, като го запита:

— Има ли църква наблизо?

Люк зяпна от учудване.

— Не ми казвай, че след всичко, което току-що направи, искаш да се помолиш за душата му.

— Не, ще се моля за своята.

— Съжаляваш ли?

— Не за това, че съм го убила. А за това, че поставих в опасност моята смъртна душа и вероятно провалих шансовете си да отида при Джони и детето ми на оня свят.

Той я заведе в старата испанска църква, основана преди векове, когато Сокоро бе само едно мирно индианско селце.

Оказа се, че не трябва да търсят брата на Джеб. Той ги намери. Чакаше ги, когато излязоха от църквата.

— Ти ли си тая, дето се нарича Вдовицата Вещица? — изръмжа той, като се запъти към нея с блеснали от омраза очи. — Ти ли застреля снощи брат ми на улицата?

Люк с поглед й натякна: „Казах ли ти?“ Чарити въздъхна, но се стегна и се подготви за нов сблъсък.

— Ако Джеб ти е брат, приеми моето съчувствие. Но трябва да знаеш, че беше долен подлец и заслужаваше по-лоша съдба от тази.

— Запази съчувствието за себе си, щото ще ти трябва. Ти уби единствения ми роднина. Искам да знам защо?

— Той уби съпруга ми, той и петима от развилнелите се негови приятели. Може би си чувал за тях — тя изброи останалите имена, като забеляза у него признаци на разпознаване при споменаване на три от тях.

— От теб не се оплаквам — добави тя бързо. — Аз търсех Джеб и другите. Ти знаеш кои са. Знам, че знаеш. Само ми кажи къде мога да ги открия и аз тръгвам.

— Тръгваш за оня свят, може би — озъби се мъжът. — Ако вярваш, че трябва да е зъб за зъб, значи си ми длъжница, а не аз на теб.

Точно като брат си предишната вечер, Харлан бързо протегна ръка към оръжието. Този път Чарити не се обърка. Целта й бе ясна, когато извади револвера си и стреля, а изстрелът изхвърли оръжието от ръката на Харлан и го запрати далеч от него.

— Не искам да те убивам, господине — каза тя, — но ако ме принудиш пак да стрелям, ще се целя в сърцето ти. А сега ми кажи къде са убийците на съпруга ми.

— Видях само трима, в Албукърк, когато се срещнах с Джеб — измърмори Харлан, като я гледаше свирепо. — Не съм чувал за този Бронк, нито за Данди.

— Тогава ми разкажи за другите — подкани го тя. — Тримата, които си срещнал.

Когато той си позволи да се подхили, като нарочно бавеше даването на сведения, Чарити бавно запъна ударника на револвера и насочи цевта в центъра на гърдите му.

— Ще броя до три, изборът е твой. Или ми кажи това, което искам да знам, и си иди, или ще те положат в гробището до Джеб — студеният й твърд поглед не изпускаше неговия и му даде да разбере, че тя не се шегува.

Харлан проговори.

— Кътър каза, че ще се отправят към Ел Пасо. Това знам. Честно. Той каза на Джеб да се срещнат там, ако тук нещата не потръгнат. Каза, че винаги могат да се прехвърлят през границата в Мексико, ако в Щатите стане напечено.

— Щяха ли Уайти и Уийзъл да заминат за Ел Пасо с него? — запита Люк.

— Те не казаха, а и аз не ги питах.

Люк кимна.

— Благодаря. А сега се обърни и тръгвай. Бързо. Не се навеждай да си вземаш оръжието. Ще си го получиш по-късно. И да не сме те видели повече, докато сме в града. Ако искаш да си здрав.

Когато Харлан се бе отдалечил и не ги чуваше, Люк погледна Чарити, ухили се и каза:

— Чудесна стрелба, госпожо! Почти като снощи, макар че все още не ми е ясно как успя да пратиш куршума точно между веждите на Джеб.

Чарити помисли да го излъже, да му достави удоволствие, но просто не можеше да го направи. Зъбите й отново прехапаха долната устна, докато тя премисляше най-добрия начин да му съобщи. Накрая просто изтърси истината:

— Целех се в сърцето му, преди да падна. А, както се оказа, чист късмет си беше, че изобщо го улучих, да не говорим къде. Мисля, че трябва да се поупражнявам да ходя с тези проклети високи обувки, преди да ги обуя пак.

Чарити не бе виждала така бързо да се дръпва кръвта от лицето на човек и да нахлува пак така бързо, както се случи с Люк.

— Ако още веднъж ми свиеш такъв номер, кълна се, че ще ти се изприщи дупето! — изрева той. — Изкара ми акъла, а сега разбирам, че това не било всичко! По дяволите, Чарити! Ти и проповедника ще накараш да се пропие!

Вместо да следват извивката на Рио Гранде на запад през южната част на Ню Мексико до Ел Пасо, Люк реши, че ще спечелят време, ако ударят направо през пустинята, на юг от границата с Тексас. Чарити се колебаеше. Този път минаваше през една суха област, наречена, Vomada del Muerto, което означаваше Пътешествието на смъртта. От самото име я побиваха тръпки, а да не говорим за мисълта да пътува през това място в продължение на няколко дни.

— Може пътят да е по-кратък, но дали ще ни спести време? — възрази тя. — Със сигурност няма да ни е по-лесно — нито на нас, нито на конете. А пътят покрай реката е по-безопасен.

— Не ставай капризна, Чарити. Знам, че ненавиждаш пустинята, но ще е само за няколко дни. Ще трябва да стигнем до Ел Пасо, докато все още има шанс Кътър да е там.

Тя се съгласи неохотно. И ето ги, пътували вече три дена, заобиколени от пясък, кактуси и най-голямата жега, която Чарити смяташе, че съществува отсам пъкъла. Жегата се надигаше на вълни от изсъхналата земя и надвисваше в трептящи образи на езера и реки, които мамеха все напред и напред.

Тъй като нямаха какво да правят, те си разказваха разни случки от живота и постепенно се опознаваха по-добре. Чарити естествено говореше най-много за детството си в земеделската част на Пенсилвания, а Люк й разказваше предимно за пътуванията си. Той си припомни няколко смешни случки от времето, прекарано в армията през войната, после описа някои хора, които бе срещал, и ситуации, в които бе попадал като наемен стрелец. Рядко споменаваше за собственото си детство или за живота в сиропиталището, макар, че Чарити постоянно го подтикваше към тази тема. Начинът, по който той умело се изплъзваше, я накара да заключи, че това сигурно е бил много нещастен период за него, но макар че не искаше да събуди болезнени спомени, не можеше да обуздае любопитството си. С настойчивостта си тя успя накрая да го извади от търпение.

— По дяволите, жено! — избухна той, като намръщено се взря в нея, както яздеха наблизо един до друг. — Ще ме оставиш ли на мира? Не всички са имали твоя късмет с любящо семейство и детство като по книга. Разбра ли?

— Не, не разбрах! — отвърна тя и на свой ред го изгледа свирепо. — Нещо от детството ти те измъчва и аз смятам, че ако поговориш за това, можеш да го преодолееш. Ти ми напомняш за онези големи африкански птици, които си заравят главата в пясъка и си мислят, че така са в безопасност.

— Щрауси — кисело каза той, като й подсказа името, което й убягваше.

Тя кимна.

— Точно така. Единствената им беда е, че докато главите им са скрити, останалата част от тялото им е уязвима за нападения. Помисли върху това, господин Всемогъщи Стрелецо!

— Струва ми се, че единствената, която ме напада, си ти, госпожо Приндъл! — бързо отвърна той. — Повечето хора са достатъчно съобразителни и разбират кога да си затварят устата и да не задават глупави въпроси.

— То е, защото повечето от тях се страхуват от теб, а аз не.

— Продължавай и ще започнеш да се страхуваш — предупреди я мрачно той.

— Дрън-дрън! — тя отхвърли заплахата му със сбърчен нос и високомерно мусене. — Освен това трябва да сме честни, Стърлинг. Щом ти можеш да чуеш най-съкровените ми тайни, разголени до болка, значи и аз имам право да чуя някои от твоите.

— О, значи ти така разсъждаваш — изсумтя той. — А пък аз те смятах за най-любопитната жена отсам Мисисипи.

— А пък ти си най-отвратителният и упорит човек, който бог е дарил с живот. Само защото не си познавал баща си и майка си, не е причина да…

— Познавах майка си — прекъсна я той рязко. — Тя бе бездушна и себична кучка. Лакома и ненаситна курва, която мислеше повече с кого ще легне, отколкото за собствения си син. Това ли те сърбеше да чуеш?

Тя го бе зяпнала с учудване, ужасена от нескритата му омраза.

— Люк! Как можеш да говориш така за нея? Каквото и да е направила, тя все пак ти е майка.

— И котките са по-добри майки от нея…

— Това все пак не е причина да я наричаш курв… — гласът на Чарити секна от неудобство.

Смехът на Люк бе горчив и злъчен.

— Глупости! Ти дори не можеш да произнесеш думата, а аз цял живот трябваше да живея с факта, че тя е такава. Аз не обиждам, скъпа. Онази жена си разтваряше краката за всеки мъж, който плащаше добре. Истината е, че тя така щедро раздаваше услугите си, че когато съм се родил, не е знаела кого да посочи за баща — той я прониза с леден поглед. — Знаеш ли какъв съм следствие на това, скъпа? Копеле. Истинско копеле.

— Не!

— Какво не, Чарити? Не, не съм копеле? Тя не е била курва и ужасна майка. Не позна, мила.

— Но, но тя сигурно те е обичала.

Отново се чу този кратък смях, пропит с омраза.

— Разбира се. Тя толкова силно ме обичаше, че ме захвърли в сиропиталището, когато бях на четири години. И почти без да се сбогува, така духна, сякаш опашката й се е подпалила. Оттогава не съм я ни виждал, ни чувал, което сигурно е добре и за двама ни, предполагам, защото, ако пътищата ни се кръстосат някога, много вероятно е да я удуша и да ме обесят за това. Как ти се струва краят на тази приказка, а, Чарити? — подигра се той.

Тя го гледаше с премрежени от сълзи очи и не знаеше какво да каже. Съчувствие и гняв се надигаха в нея, гняв към майка му, задето го е изоставила, и към Люк, че е толкова рязък, саркастичен и изпълнен с омраза, когато разказва за това.

— Омразата те е обсебила, Люк Стърлинг — изтърси тя. — Нищо чудно, че си такова отвратително, презряно…

— Копеле — дрезгаво подхвърли той.

— Оох! — изписка тя, страшно ядосана от него. Като искаше просто да се отърве от неприятното му присъствие, тя пришпори кобилата в галоп и бързо увеличи разстоянието между тях.

— Какво има, Чарити? — извика той след нея. — Не ти ли хареса моят разказ? Не искаш ли да чуеш още от ужасните подробности от младостта ми?

Когато тя продължи да язди и дори не го удостои с поглед през рамо, Люк пришпори своя кон и препусна.

— Чарити! По дяволите, Чарити! Намали! Ще умориш коня си, като препускаш в тая жега. Върни се… Ааах!

Задавеният му вик я накара да дръпне юздите на кобилата си. Като хвърли бърз поглед зад себе си, Чарити зяпна от ужас. Кон и ездач се гърчеха в пясъка — конят се опитваше да се изправи на крака, а Люк се бореше с голям люспест гущер, чийто челюсти здраво бяха захапали горната част на ръката му. Като крещеше и ругаеше, Люк се опитваше да се освободи, но животното държеше здраво. От мястото си Чарити успя да забележи избилите петна кръв по ръкава на Люк.

— Идвам! — изкрещя тя. — О, боже! Идвам!

Чарити се втурна обратно презглава, извади револвера си и отчаяно се опитваше да вземе на прицел съскащото влечуго, но тъй като Люк и то, каквото и да бе, се бореха свирепо, тя се страхуваше да стреля да не би по погрешка да улучи Люк. Обезумяла, тя захвърли револвера и се пресегна за камшика, който бе навит около лъка на седлото. Без да има време да измърмори нещо като молитва, тя изплющя с камшика във въздуха. Само за секунда той се из пъна, а когато отново се отпусна, тялото на влечугото бе ловко откъснато.

Като скочи от седлото, Чарити се отправи с неуверени стъпки към Люк, който лежеше със здраво стиснати очи и зъби и охкайки, се опитваше да освободи ръката си от зъбите на звяра. Дори в предсмъртната агония огромните челюсти бяха запазили силата си.

Изплашена до побъркване, Чарити преглътна страха си и се пресегна да му помогне.

— Не! — извика той, отвори очи изведнъж и я изгледа гневно. — Не го докосвай.

— Но, Люк…

— Не, казах! По дяволите, Чарити! Поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам. Отровно е!

Най-после огромните челюсти се разтвориха, а плътта от ръката на Люк висеше на парцали в острите като бръснач зъби. Чарити коленичи до него, разтреперана, а по бледото й лице се стичаха сълзи.

— Какво мога да направя? Как да ти помогна? О, боже, Люк! Колко отровно е това ужасно нещо? Какво, за бога, беше то? — погледът й неволно се насочи към огромното коралово — черно туловище, наподобяващо гущер.

Като държеше със свободната си ръка раната, Люк се помъчи да седне.

— Това е гила, силно отровен гущер, почти толкова отровен, колкото гърмяща змия, предполагам — той изпъшка. — По дяволите, не знам! Виждал съм такива преди, но те винаги бягаха. Ако конят ми не бе ме хвърлил върху гърба на този, може би и той щеше да избяга. Проклетият ми късмет!

— О, Люк, съжалявам! Вината е моя. Ако не бе хукнал да ме гониш, това нямаше да се случи! А сега какво да правим?

— Ще почистим раната колкото можем и ще я превържем — каза той.

В този момент Чарити би продала душата си за лекар.

Нямаха лекарства, дори нямаха и уиски, но тя му помогна да изцеди колкото може от отровата, проникнала в раната. Той не й позволи да изсмуче отровата, защото се страхуваше, че може да погълне част от нея.

— На един от нас трябва да му е бистра главата — каза й той.

Те намокриха раната с вода от манерката и Люк я предупреди да използват пестеливо ценните си запаси от вода. После здраво стегнаха раната с лентички плат, откъснати от една нейна блуза.

Щом превързаха раната, Люк настоя да продължат пътя си.

— Приблизително мога да пресметна, че сме на два дни северно от Лае Кручес. Това поставя Форт Селдън на югозапад от нас, на не повече от тридесет мили. Трябва да опитаме да стигнем там. Да останем тук, със сигурност няма да ни е от полза.

— Но можеш ли да яздиш? — суетеше се тя.

— Засега. Ако се случи така, че не мога, искам да ме завържеш за гърба на коня и да го водиш, ако се наложи.

— Люк! Ние сме насред пустинята. Всичко изглежда еднакво, накъдето и да се обърнем.

— Просто се насочи на югозапад и върви, докато стигнем. Ако не другаде, поне ще стигнем пак до Рио Гранде или някакво друго населено място.

— Люк, страх ме е.

— Така ли? — отговори той с кисела усмивка. — Е, мен също, но нямаме избор, скъпа. А сега да тръгваме.

Нещата се усложниха, когато се разбра, че конят на Люк си е разтегнал мускул на предния крак при препъването в дупката. Животното бе окуцяло. Люк и Чарити бяха принудени да яздят заедно на нейната кобила, което още повече щеше да забави придвижването им.

Чарити смяташе, че това няма особено значение. Докато Люк е в съзнание, имаха шанс, но ако останеше тя да води, никога нямаше да стигнат Форт Селдън. Можеше и да е на хиляди мили, на тях щеше да им е все едно. Докато се придвижваха бавно и мъчително през пясъците, тя се опасяваше, че ще умрат в тази пустош, и само кактусите, скорпионите и гущерите гила ще наблюдават тъжния им край.