Страст

16.

Първите лъчи на изгряващото слънце вече обагряха равнината в меки тонове на розово и златисто, когато Чарити и Люк напуснаха фермата, яхнали конете си. След като бяха приключени всички приготовления за отпътуването им, най-после потеглиха.

Предната нощ Чарити не спа много и когато слезе за закуска, Люк забеляза, че има кръгове под очите.

— Изглеждаш така, сякаш са те прекарали през иглени уши — каза й той откровено. После, като я огледа замислено, попита: — Да не си променила решението си, Чарити?

Неведнъж, а стотици пъти безпокойство я измъчваше през цялата безкрайна нощ. Бе ли напълно готова за това? Ще може ли Мейно да върши добре цялата работа във фермата в нейно отсъствие? Нима бе тръгнала да гони вятъра, като се опитва да преследва шестима убийци и да мъсти?

Макар че бе започнала да вярва на Люк, пътуването й с него сама нямаше ли да се окаже от трън, та на глог? В края на краищата, той я предупреди, че я желае, че копнее за нея. Докога ще уважава желанията и страховете й? А тя бе сънувала много обезпокояващ сън. Сънувала бе, че се люби с Люк и, макар и невероятно, тя всъщност окуражаваше страстните му ласки и молеше за още.

Накрая настойчивото й желание за справедливост победи колебанията и опасенията й. Съчетано със странно въодушевление и неразвихрила се досега жажда за приключения, то послужи като подтик. Не че с радост очакваше да се изправи отново срещу похитителите си и да ги убие, но тя твърдо вярваше, че светът ще си отдъхне заедно с нея, щом се отърве от тия гадини.

Чарити тайно докосна малката розова панделка в горния си джоб. Тя й бе станала талисман за късмет и трайна вяра, както Люк се бе превърнал в източник на сигурност и смелост.

Щяха да започнат издирването на юг от Додж Сити и да следват пътя на добитъка до Тексас, като се осланят на вероятността престъпниците отново да са тръгнали да крадат по тоя маршрут. Във всеки малък град и при всяко стадо, което срещнат, щяха да задават въпроси, като се надяват да получат информация за шестимата, които търсеха.

— Ще отнеме седмици, дори месеци, преди да открием дори един от тях — предупреди я Люк. — Може дори да се окаже, че се въртим в кръг.

— Не ме интересува, ако ще и години да отнеме — осведоми го тя, като потисна прозявката си и се намести на седлото. — Не съм чакала толкова дълго и не съм работила така усилено, за да оставя тези животни да се измъкнат. Ще ям боб, ще спя на земята и ще яздя този кон, докато капне, но няма да се откажа, докато не платят с кръвта си.

— Чудесно! Просто исках да ти напомня какво те очаква, защото и на теб, и на кобилата ти ще се вдигнат мазоли, преди да свършим.

Тази нощ прекараха в прерията, под звездите. За пръв път Чарити спеше на открито и бе доста неспокойна. През целия си живот, дори когато пътуваха на запад от Канзас към Пенсилвания, бе имала някакъв покрив над главата си нощем, дори и да беше полуизправена на твърдата седалка в шумния мръсен влак.

Тя седна колкото се може по-близо до огъня, макар че от него й ставаше твърде горещо през топлата ясна юнска вечер, и се опита да не обръща внимание на шумовете от нощните животинки, които се виждаха на светлината му. Струваше й се, че някакви сенки танцуват в мрака. Всеки звук й се струваше по-силен. Сърбеше я навсякъде, сякаш нещо я бе полазило. Повдигаше й се и знаеше, че причината не бе само обикновената вечеря от боб и бекон.

За десетина минути за десети път се почеса. От огъня хвръкна искра и Чарити трепна. Един от конете тропна и тя едва не умря от страх.

От другата страна на огъня Люк я гледаше и въздишаше. Танцуващите пламъци разкриваха бледото й лице и страха, който се четеше в големите й сини очи.

— Подскачаш като бръмбар в нажежен тиган — каза й той. — Ще ми кажеш ли защо?

Дори кроткият му глас я стресна.

— Не обичам да спя навън — призна тя, като го изгледа намръщено.

— Ще свикнеш.

Тя поклати глава и преглътна с мъка.

— Не мисля — и с неохота добави: — Единствената нощ, която изцяло прекарах на открито, бе, когато Джони умря.

— Ще свикнеш — повтори Люк дрезгаво, като искаше да й предложи утеха, но знаеше, че моментът е неподходящ. Сега тя трябваше да осъзнае страховете си и бързо да ги овладее. Трябваше да си изгради вътрешна устойчивост и да не отстъпва пред слабостта. — По-често ще спиш на открито, отколкото някъде вътре.

Той забеляза как Чарити прехапа долната си устна и потисна желанието да я вземе в обятията си и да я целува, докато тя забрави страховете си, докато забрави всичко, освен него.

— Ако поддържаме огъня, ще бягат ли животните? — запита тя с тих глас.

— Твърде вероятно — „Поне четирикраките“ — добави Люк на себе си.

— Ами змиите? — запита тя, като потръпна. — Те търсят топлото, нали?

Той се усмихна. Не можа да се сдържи.

— Още е рано да се тревожиш за змиите, Чарити. Земята не се е затоплила достатъчно, за да са активни нощем.

— О, добре.

— Ако наистина си толкова притеснена, можеш винаги да легнеш в моята постеля — предложи той дяволито, като се захили.

— И да сменя един вид змия с друг? Не, благодаря — отвърна тя. А наум претегли опасностите и реши, че по-скоро ще сподели постелята си с гърмяща змия, отколкото с мъж — който и да е той.

Целодневната езда и предишната безсънна нощ най-после си казаха думата. Мускулите я боляха, земята под завивката бе неравна и убиваше, но въпреки това очите й се затваряха. Последното, което чу, преди сънят да я победи, бе тихият шепот на Люк.

— Спи, Чарити. Аз ще те закрилям — тя нямаше друг избор, освен да му повярва.

След пътуването до шамана на племето арапахо кошмарите на Чарити намаляха. Тя вече не живееше в непрекъснат страх от тези ужасни видения, които нахлуваха в сънищата й. Тази вечер направи изключение. През нощта, при всичките непознати шумове наоколо и лекия ветрец, който докосваше лицето й като с невидими пръсти, тя сънува.

Разтреперана видя как мъжете допълзяха до нея, докато спеше. Те протегнаха ръце да я докоснат. Много ръце, мръсни ръце, от които се стичаше кръв. В гърлото й се надигна писък и заседна там, застрашавайки да я задуши. Тялото й отказа да изпълнява командите на съзнанието да се движи, да скочи и да избяга от опасността. Сграбиха я груби ръце, нараниха нежната й кожа, скубеха косата й. Те се извисяваха над нея — застрашителни сенки без лица. Не й бе нужно да вижда чертите им, за да ги познае, да види отново тези злобни усмивки.

Единият от тях се наведе по-близо, тя усети дъха му върху бузата си и се стегна за парещата болка, която я очакваше. Писъкът се надигна от дълбините на душата й и се разнесе в нощта. Най-после крайниците се подчиниха на волята й и изведнъж тя започна да рита и да дращи с всичка сила и с едничката мисъл да се освободи от тези мрачни демони.

— Чарити! Чарити! За бога! Събуди се! Сънуваш, мила! Сънуваш.

Най-после гласът му я изтръгна от ужаса й. Отчаяно и сляпо тя протегна ръце към него, като искаше да повярва на думите му, но в това полубудно състояние не можеше да разбере кое е действителност. Писъците й стихнаха до дрезгав хленч, тя дишаше учестено и цялото й тяло неудържимо трепереше.

Той продължи да говори тихо, като се опитваше да я успокои, и тя събра смелост да вдигне натежали от сълзи очи. Обзе я чувство на облекчение, когато го разпозна. Но веднага погледът й се стрелна покрай него и затърси неясните фигури, които изпълваха сънищата й, или пък доказателство, че те не се спотайват някъде там, не чакат да се нахвърлят от мрака.

— Няма нищо, Чарити. В безопасност си. Повярвай ми! Последната тръпка премина през тялото й, макар треперенето да не стихна съвсем. Тя поруменя от срам.

— Съжалявам — каза дрезгаво тя. — Пак тоя сън.

— Знам.

Изведнъж осъзна, че той я бе прегърнал и че тя буквално се бе хвърлила в прегръдките му, за да потърси сигурност.

Ужасно смутена, тя се опита да се изтръгне, но той не я пусна. Големите му ръце нежно галеха косата й, а гласът му тихо шептеше.

— Шшт, мила моя. Стой спокойно. Само ще те поддържа, докато се почувстваш в безопасност.

— Дали изобщо ще се почувствувам някога в безопасност, докато тези убийци са на свобода…

На този въпрос никой от тях не можеше да отговори. И Люк не направи опит. Той просто я държеше, за да спре треперенето й, и я люлееше в топлата си прегръдка.

Когато най-после Чарити се успокои, той полека я положи на постелята си и я гушна до гърдите си, като я зави с одеялото. Макар че не протестираше на глас, Люк усети как тя настръхна.

— Доспи си, Чарити. Чака ни дълъг ден и трябва рано да тръгнем.

— Огънят почти загасна. Не трябва ли да сложиш още малко дърва? — колебливо запита тя.

— Добре е засега.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Освен това не си ли забелязала колко по-ярки са звездите, когато няма други светлини наоколо? Погледни ги там горе, трепкат като разпилени върху черно кадифе диаманти.

Чарити не можа да си спомни кога за последен път бе намерила време да се полюбува на звездното небе. Сега, като лежеше подпряла глава на широкото му рамо, погледна нагоре със страхопочитание. Наистина бе великолепно, едно от най-удивителните божи творения.

— Красиви са — призна тя.

Ръцете му бяха топли и невероятно нежни за силата му, рамото му бе достатъчно широко, за да намести удобно главата си, сякаш бе създадено точно за тая цел. Ритмичното биене на сърцето му под пръстите й я успокояваше. Тя въздъхна за последен път и се отпусна до него.

Този дребен жест на доверие накара Люк да се усмихне.

— Виждаш ли оная ярката, ей там? — тя проследи с поглед, накъдето сочеше пръстът му. — Това е Полярната звезда. По нея моряците и пътешествениците се ориентират. А сега проследи наредените след нея звезди. Виждаш ли какъв черпак образуват? Наричат го Малката мечка — той продължи да говори монотонно, като я приспиваше със звучния си глас. — Има и такива, които образуват лъвове и мечки и разни други животни. Чувал съм за тях, но никога не успях да ги открия и разпозная. На мен все ми приличат на нещо друго. Виж там! Не ти ли прилича на дантелен дамски шал? А там — това пък прилича на кралска корона, не смяташ ли?

Когато й посочваше дракона, забеляза, че тя дълбоко спеше. Като въздъхна доволно, Люк затвори очи и се унесе в лека дрямка, спокоен, като знаеше, че и най-малкото раздвижване, и най-малкият шум, който не е характерен за нощта, ще го събудят.

Ако Чарити смяташе, че Канзас е равен и без дървета, то Оклахома бе много по-зле. Само суха прерия се простираше пред тях на мили напред и единствено разцъфтелите сега пролетни цветя я спасяваха от грозотата. Това бе територия на индианците и тя разбра защо правителството на Съединените щати я бе сметнало за безплодна и я бе дало на злощастните племена.

Докато Канзас бързо се превръщаше в блян за фермерите, които сеят пшеница, Оклахома не би примамила ралото така лесно в своите земи. Досега най-смелите и безразсъдни души се бяха опитали да жънат реколта от тази част на прерията. Градовете бяха малко и далече един от друг и направо бе неприлично мръсните, струпани кръчми и колиби да се наричат градове. Всеки от тях бе просто спирка за отдих по маршрута на стадата добитък от Тексас до Додж Сити, където пастирите си купуваха храна, легло, бутилка и жена за една нощ и продължаваха пътя си, щом изгрее слънцето.

Чарити прецени, че мамят пастирите. Всеки готвач на бивак, който си разбираше от работата, можеше да сготви по-добре от готвачите в мръсните малки гостилнички в тези порутени селца. По леглата имаше бълхи, а тя подозираше, че и проститутките не бяха отминати от гадините. Единственото свястно нещо бе уискито, но и то бе разредено.

— И Тексас ли е такъв? — запита със смръщен от отвращение нос. Тя и Люк вечеряха в малко кафене до единствения хотел в градчето Шерод. Поръча си яхния, но не бе сигурна какво точно съдържа мазната помия в чинията й, а се страхуваше да попита.

Пържолата на Люк бе толкова твърда, че едва я дъвчеше, и това, което минаваше за картофи, бе изгорено до неузнаваемост.

— Някои части от Тексас са доста безплодни — отвърна той. — Но Тексас е огромно място, скъпа, и в него има всичко — от памук до кактуси. Зависи накъде вървиш, можеш да видиш планини, пустиня, блата или морски бряг — и като посочи мътната течност, която минаваше за кафе, каза: — Накарай ги да ти сипят глътка уиски в това. Ако не за нещо друго, поне ще помогне храната ти да се приеме по-добре от стомаха.

Макар че тя отказа, предложението му имаше известно основание, особено като си спомни, че трябваше да почисти вилицата от храната на този, който я бе ползвал преди нея. Не използуваше ли доктор Нелсън понякога уиски за стерилизиране на инструментите?

— Надявам се в следващия град да има поне баня — оплака се тя. — Мислиш ли, че в този забравен от бога змиярник някой може да има тенекиена вана, която да наема? Конят ми мирише по-хубаво от мен.

Той се ухили.

— Мисля, че щях да забележа, ако миришеш така лошо, макар че и двамата се нуждаем от една хубава баня. Утре ще стигнем река Уашита и ако добитъкът не я е размътил, можем да се поизкъпем и да изперем дрехите си.

Това бе единственият път, когато някой от тях със заобикалки намекна, че след кошмара на Чарити завивките й винаги се намираха до неговите, когато трябваше да спят на открито. Макар че заспиваше на известно разстояние от него, без да я приканва към допир, през нощта той винаги я придърпваше към топлото извито убежище на тялото си, като й предлагаше рамото си за възглавница. Тя беше много смутена, когато се събуждаше в прегръдките на Люк след всичко, което бе преживяла, и след всичките тези месеци без Джони. Може би най-неудобното бе, че тя се чувстваше така добре и на място, сякаш се връща вкъщи след дълго отсъствие. Без да си казват нищо, те ставаха и започваха деня, сякаш бе съвсем нормално за мъж и жена да делят постеля без брачни клетви и интимна близост.

Тази вечер обаче бяха отседнали в Шерод и тя щеше да си има свое легло в своя стая до неговата. Когато се нахраниха, той я изпрати до хотела, като провери стаята и ключалката на вратата, преди да отиде да обиколи заведенията за пиене и игра на комар в града.

— Дръж оръжието си подръка и не пускай никой, освен мен — предупреди я той. — Ще се върна колкото мога по-скоро. Ще почукам три пъти на стената, когато се прибера.

Това бе техният сигнал, така че Чарити разбираше кога се е върнал и не се притесняваше, ако чуеше шумове от стаята му. Люк чукаше три пъти на общата стена и тя отговаряше с две почуквания, за да го успокои, че е добре. Макар че обикновено той с часове не се връщаше, тя рядко заспиваше, преди да го чуе, независимо колко уморена бе.

Не само страхът за собствената безопасност караше Чарити да се чувствува така напрегната през тези самотни бдения, макар че наистина бе неспокойна сама в малките и грозни хотелски стаи, който изглеждаха така безцветни. Най-много я безпокоеше, че не знае къде точно се намира Люк и с каква неприятност се е сблъскал. През краткото им пътуване тя бе свикнала с присъствието му и не знаеше какво ще прави, ако нещо му се случи.

Тя си каза, че е глупаво да се притеснява за него. Човекът бе точен стрелец, и напълно способен да се брани. Бе го правил толкова години сам, без да има мама — квачка като нея. Но не можеше да забрави как Данди го бе стрелял в гръб, според думите на Люк. Дразнеше я, че Люк ловко заобикаляше подробностите около тази случка и не преставаше да се тревожи, че нещо подобно може да се случи пак някой ден. Само да седи, да чака и да се чуди, бе ужасно изпитание за търпението й. Предпочиташе да е навън с него и да знае какво става на всяка крачка.

И тази вечер не бе изключение. Докато Чарити чакаше, изпълнена с тревога, минутите се нижеха бавно и всеки час се превръщаше във вечност. Тя седеше на стола сковано, с опънати нерви и с револвер в ръка. Напълно облечена, тя не искаше да изпита съмнителното удобство на неравното легло, докато той не се върнеше. Само тогава щеше да угаси мъждивата лампа, да се съблече по риза и дълги дамски гащи и да си позволи няколко часа неспокоен сън.

Въпреки усилията, клепачите й се затваряха, когато чу тежки стъпки от ботуши да спират пред вратата й. С разтуптяно сърце и готова за отбрана, тя грабна револвера и го насочи към вратата. Предпазливостта я караше да мълчи. Ако е Люк, ще й се обади, но той никога преди не бе се приближавал до вратата й, без да даде сигнал по стената.

Докато чакаше, дръжката на вратата се завъртя. Изкривените дъски на пода заскърцаха, когато нападателят стъпи върху тях. Когато ключалката не поддаде, последва шумно чукане и тракане на бравата и пиян глас захленчи.

— Хайде, Люси, скъпа. Какво правиш? Не бива да затваряш клиентите си навън.

След секунди изсъска женски глас.

— Джес! Долна твар такава! Чукаш на чужда врата! Дай си туловището и парите тук, преди да са те застреляли, че си разбудил всички!

Докато Джес се препъваше по коридора и търсеше удоволствието си, Чарити се поуспокои и изпусна въздуха от гърдите си. Тялото й клюмна като еднодневна маруля и ръката й трепереше, когато внимателно остави револвера.

Междувременно, в една шумна кръчма надолу по улицата, Люк бавно пиеше уискито си и небрежно разпитваше бармана за клиентите напоследък. По навик погледът му непрекъснато шареше из стаята и оглеждаше всеки, който влизаше и излизаше през летящата врата, а и тези, които се качваха на горния етаж и се връщаха не след дълго, олекнали с няколко долара, взети им като такса за приятното забавление с някоя от мършавите бар дами.

Това беше десетото място, където се отби тази вечер, но усилията му не се възнаградиха, ако не се броят поканите от няколко „дами на вечерта“ да прекара нощта в леглата им — предложения, които той бързо отхвърли, като дори не се усмихна, за да смекчи отказа си. Той, разбира се, разумно бавеше отказа, докато не разбереше внимателно дали някоя от тях знае нещо, което да му е от полза.

Като промърмори с отвращение, той гаврътна остатъка от уискито и си проправи път през люлеещата се врата. Още една пропиляна вечер в обиколки на кръчми и заведения за комар. Беше уморен, късно бе и знаеше, че Чарити няма да може да заспи, докато не се върне в хотела.

Бе странно, но не и неприятно чувството да знаеш, че някой те чака. Макар че щяха да спят в отделни стаи и макар че мислите й несъмнено се въртяха около това, дали е събрал някакви сведения, а не толкова върху личната му безопасност, той се усмихна, като си помисли, че тя ще е там, когато се прибере, което щеше да бъде нищожна отплата за това, че няма да е до него в постелята и че трябва да чака, за да я прегърне отново.

Докато Люк най-после се върне, Чарити се бе ядосала страшно. Като му върна почукванията със здрави думкания по стената, излезе в коридора и заудря по вратата.

— Стърлинг! Трябва да поговорим! Веднага! — настоя тя, отмести го от вратата, когато той й отвори, и с решителни крачки влезе в стаята му.

Въпроса си относно поведението й той зададе с весело повдигане на едната вежда.

— Толкова ли ти липсвах, а? — подразни я той. — Поласкан съм.

— Недей — озъби се тя. — Точно сега съм много ядосана и искам да ти кажа, че ми дойде до гуша да те чакам като вярно куче и да се съсипвам от тревога, докато ти обикаляш баровете и се забавляваш всяка вечер с карти и пиене. И с евтини жени — добави тя, като свирепо гледаше размазаното червило по бузата му.

Той се осмели да й се ухили.

— Ревността ти отива, скъпа!

— Това няма нищо общо с ревността — разсърди се тя и се изправи пред него, като настръхнала за бой кокошка. — Отнася се до факта, че аз си седя и си въртя пръстите и не правя нищо за работата — едно начинание, което е предимно моя грижа, ако трябва да ти напомня. Отсега нататък, където си ти — там ще съм и аз, независимо дали е на танци, на бръснар или в игрална зала.

— Или в банята? — подхвърли гой кисело, като й напомни за деня, в който тя бе така решена да говори с него, че го залови в банята. — Чарити, тези места не са безопасни за мъже, да не говорим за жени. Рискуваш да се изложиш на опасност — същата, както при нападението на онези шестима убийци. Те не са единствените зверове, които кръстосват земята, има още много като тях, на които ще се услади такова апетитно парче като теб.

— Разбирам това. Не съм глупава. И не се научих да стрелям, за да си седя и да те гледам как поемаш всичките рискове. Ще си нося револвера и ножа, който Мейно ми даде.

— Не!

— Да. Дори ще се дегизирам, ако това ще те успокои.

— Няма да го бъде!

— Ще се направя на толкова грозна, че дори и ти няма да искаш да те видят с мен — каза тя, — но отказвам да прекарам друга безкрайна нощ, като се чудя какво става с теб и се тревожа до побъркване.

— Нямаш и капка разум, ако си мислиш, че ще те взема по тези места — възрази той.

— Добре, така да бъде. Ще отида сама тогава. Само не се изненадвай, когато повдигнеш глава от масата за покер и видиш вдовицата Приндъл до себе си.

— Не настоявай, Чарити, или ще ме накараш да те заключвам в стаята ти нощем — заплаши я той.

— Ще съборя тавана от писъци и някой ще дойде да ми отговори — предупреди го тя.

— Не и ако си със запушена уста и с вързани ръце и крака като на коледна пуйка — отвърна той със самодоволна усмивка.

Те продължиха с погледи борбата на воля. Накрая тя тихо каза.

— Някакъв мъж се опита да влезе в стаята ми тази вечер, докато те нямаше. Сбъркал стаята ми с тази на друга жена. Разбираш ли, че ако беше успял, сега щяха да бършат кръвта му от пода, а аз сигурно щях да седя в кабинета на шерифа.

При тези спокойно произнесени думи той си представи картината, която можеше да завари. Справедлив гняв се бореше с ревностна ярост и кръвта замръзна във вените му. В този момент знаеше, че ще убие всеки, който се осмели да я докосне.

— Помисли си, Люк — каза му тя, като забеляза свитите юмруци и ядно стиснатите челюсти. — Винаги има риск — независимо дали ще съм тук сама, или до теб в кръчмата. Няма ли да е по-добре и за двама ни, ако знаем къде е другият през цялото време?

След тези думи Чарити го остави с мислите му и се върна в стаята, за да състави списък на нещата, които трябваше да купи, за да промени вида си. В нарастващата колонка бяха включени и изписани с дребния й почерк покупки, от които веждите на Люк щяха да хвръкнат в косата му — сред тях бяха „мрежести чорапи“ и „атлазени жартиери“.