Страст

24.

Верен на думата си, въпреки протестите й, Люк още на другия ден научи Чарити да плува. На три пъти спираха в магазина, в който продаваха дамски дрехи, преди да намерят бански костюм за нея. Като огледа критично дрехата, по която имаше толкова много плат, че да удави човек, Люк склони накрая, поради липса на нещо по-добро. В края на краищата, тя трябваше да е облечена прилично, ако ще я учи да плува посред бял ден на открития плаж. Веднъж вече бяха скандализирали хората в хотела предната вечер.

Този излезе един от най-разстройващите дни, които Чарити бе преживяла. Тя погълна толкова вода, че кораб можеше да се пусне в нея, а банският костюм многократно я потапяше под вълните. Солената вода изгаряше очите и гърлото й, полепваше по косата и тялото й. Пясък проникваше под банския и дразнеше кожата й при всяко движение. Вече не броеше колко пъти си драска колената и удря пръстите. И всеки път, когато се осмеляваше да се оплаче, хленчеше или молеше да спрат, Люк я изглеждаше свирепо и казваше:

— Плувай, да те вземат дяволите! Няма да излезеш от водата, докато не започнеш да плуваш!

— Пръстите на ръцете и краката ми ще се спаружат като сушени сливи и ще останат така цял живот — проплака тя с посинели устни.

— Поне ще си жива и няма да се страхуваш, че ще се удавиш в най-близката локва — без всякакво съчувствие отвърна той.

Тя го нарече какъв ли не — звяр и грубиянин, надут глупак, но всичко остана безрезултатно. Той бе непреклонен и до края на деня тя започна да се носи и да шляпа наоколо по начин, който го удовлетвори.

— Не е необходимо да плуваш като риба — каза той грубо, — а и далеч не си така грациозна, но пък няма да стаявам дъх и да се моля всеки път, когато ни се наложи да прекосяваме река.

Като че ли да компенсира тираничното си отношение през деня, той я заведе на вечеря в един изискан ресторант. После се разходиха по огрения от луната бряг, като се държаха за ръце.

Той благоразумно се въздържа и не предложи да поплуват.

Имаше обаче други намерения и предложи да се любят там, на което Чарити остроумно отвърна:

— Достатъчно пясък събрах в гащите си за един ден, Люк Стърлинг! Или ме заведи в хотела на мекото хубаво легло, или забрави за тая работа.

Те отидоха в хотелската стая, където прекараха нощта в любовни наслади.

— Какво ще правиш, когато всичко това свърши? — запита го тя в една от паузите на временно отпускане.

Той замислено отговори.

— Мислех да купя малко земя, може би в Монтана или Уайоминг, и да пробвам да живея в ранчо. Но само след като открия Данди и останалите, които търсим. А ти какво ще правиш, мила?

— Не знам. Мисля обаче да продам фермата и да се преместя някъде, където има много дървета и хълмове, към които да отправям поглед. Не ми се ще да се връщам в Пенсилвания, но брат ми и сестра ми са там, а не познавам другаде никого.

— Хълмове и дървета има и в Монтана — подхвърли той тихо. — В Уайоминг също. Много зелена трева за паша и много вода. Можеш да дойдеш с мен — той нетърпеливо зачака отговора й.

— Може — тихо се съгласи тя. — Но трябва да си помисля малко, ако нямаш нищо против — а на себе си се чудеше дали й предлага женитба или едно удобно, но не толкова трайно съжителство.

С толкова много неразрешени неща в живота и в съзнанието си, тя не бе подготвена да обсъжда нито едно от предложенията и си отдъхна, когато Люк остави темата без повече приказки. На този етап тя знаеше, че се е влюбила лудо, до уши в Люк и тази любов правеше спокойната връзка с Джони да изглежда хладна.

Следващата сутрин ги свари на борда на парахода, отправил се на югозапад по крайбрежието на Тексас. Корабът още не бе напуснал пристанището, когато Чарити си изхвърли закуската през перилата. И Люк не бе кой знае какъв моряк, затова й съчувстваше, макар и да смяташе за твърде рано да ги хване морска болест. Ако започнеше да й прилошава още преди да са навлезли в открити води, какво ще прави по-късно? За щастие, пътуването до Корпус Кристи отнемаше само два дни и още два, ако се наложи да продължат до Браунсвил, така че опасността Чарити да умре от глад по пътя бе малка. Люк се молеше плаването да е спокойно.

Към обяд тя се възстанови достатъчно, за да седи на палубата и да се наслаждава на гледката. През по-голяма част от следобеда спа, но през цялата нощ се мята неспокойно и лиши Люк от почивката му. Същото се повтори и през втория ден. Когато спираха да товарят стоки, Люк слизаше на брега, проверяваше за Данди и бързо се връщаше, преди параходът да отплава. Състоянието на Чарити бе окаяно, затова тя оставаше да го чака на кораба. Бе получила указания да събере вещите им и да слиза само ако той не се върне, когато корабът е готов да потегли.

Данди не бе в нито едно от по-малките пристанища, нито в Корпус Кристи, за голям ужас на Чарити. Тъй като пътешествието се проточи, тя изпитваше все по-голяма ненавист към морето, парахода и всички, включително и Люк, на които пътуването не се отразяваше така зле, и които не проявиха никакво неразположение след първите няколко часа от пътуването. Когато се показа фарът на Порт Изабел, близо до устието на Рио Гранде, прииска й се да извика от радост, стига да имаше сили да го стори.

Браунсвил бе копие на Ел Пасо, само че по-малък и по-мръсен, ако това бе възможно. Бе също така бурен и с лоша слава. Данди отново го бе напуснал, макар че предишната нощ бе играл комар в един от баровете.

— Нищо чудно, че духна — каза им друг картоиграч. — Той и Чарли цяла вечер бълваха огън и жупел един срещу друг и ясно се виждаше, че Данди го сърбят ръцете за бой. И когато Чарли сбърка два пъти при раздаването на картите, Данди го обвини, че мами.

— Мамеше ли? — запита Чарити.

Мъжът поклати глава и даде воля на печалния си смях.

— Чарли не бе достатъчно хитър, за да мами. Първата му грешка бе, че изобщо се хвана да играе с Данди, а втората — че бе такъв смотаняк. Ей затова го пречука Данди. Той измъкна онзи малък „Деринджър“, прицели се в главата на Чарли и дръпна спусъка, без дори да каже „С ваше позволение“. Преди това не можехте да ме убедите, че толкова малък револвер може да пръсне човешки мозък толкова отдалече. Извинете, госпожо, но, по дяволите! Това проклето пистолетче приличаше на детска играчка.

Ами Данди? Не съм виждал човек да убива така хладнокръвно. Ами че той си седеше там съвсем спокоен, с неговата странна, малко крива усмивка. После си прибра печалбата и излезе, сякаш нищо не се е случило. Едва когато чу, че майор Уилфорд от Форт Браун е близък приятел на Чарли и няма да приеме добре новината, чак тогава Данди се смути малко. Предполагам, сметна, че му е множко да се забърка с армията на Щатите.

— Имаш ли представа накъде е заминал? — запита Люк.

— Приказват, че духнал през границата към Матаморос.

Люк кимна.

— Логично. Нито армията, нито законът могат да го пипнат там.

Не след дълго Чарити доби първите си впечатления от Мексико и много се надяваше Матаморос да не прилича на останалата част от страната, защото в него думата „мизерия“ придоби за Чарити ново значение. Покрай складовете около доковете бяха наблъскани като в заешки развъдник множество малки колибки, някои от които бяха струпани от клечки и кал само за подслон.

Изровеният от коли път постепенно се разшири и от двете му страни се появиха безпорядъчно разположени барове и магазини, които съставляваха главната улица на Матаморос. Приближаваха към единствения порутен хотел, когато от него изведнъж излезе Данди и се отправи към бара през пътя. Преди Чарити да се опомни, Люк бе слязъл от коня, хвърли й юздите и й сочеше да вземе конете и да се махне от пътя, за да не стане някоя беля. Онемяла, тя наблюдаваше как Люк се запъти към него и извика:

— Данди!

Комарджията спря, настръхна и се извърна към предизвикалия го мъж.

— Я, та това бил самият наемен стрелец. Чух, че си оздравял и ме търсиш под дърво и камък.

— Затова ли бягаш като страхливо куче? — спокойно отвърна Люк. — Имам да разчиствам сметки с теб, кучи сине, щом стреляш в гърба. Сега и тук — погледът му проблесна към колана на пистолета, който Данди бе запасал. — Виждам, че не носиш само малкия „Деринджър“. В Мексико имаш и друг. Това ще изравни малко силите в твоя полза, освен ако не си такъв страхливец и не искаш да се биеш честно с мен. В такъв случай ще затътря мършавия ти задник през границата и ще те предам на един майор от армията, който иска да ти смъкне кожата. Или на една дама, която познавам и която иска да пусне един куршум в злодейското ти сърце.

Данди примижа. Изглежда, нищо не разбираше.

— Каква жена? За оная некадърна кучка Пола ли говориш? Разбира се, отнесох се малко грубо с нея, но тя си го заслужаваше.

— Казах дама, Данди. Чувал ли си за Вдовицата Вещица? Тя е започнала да отмъщава на шестимата разбойници, които нападнали нея и съпруга й близо до Додж Сити миналата есен. Вече уби Джеб и Кътър и сега ни наблюдава, чака да види дали ще й паднеш.

Погледът на Данди тревожно пробягна покрай Люк и попадна на Чарити, която стоеше в сянката на една близка врата, нащрек и в готовност. По лицето му пролича, че я позна. После отново се загледа в Люк с безразлично изражение.

— Тая дребната ли? Кого будалкаш, Стърлинг? Освен това й хареса любвеобилното ни внимание. Не я оставяй да те излъже.

— Тя вече ми разказа и аз вярвам на нея, а не на теб. Единствено съжалявам, че не мога да те убия два пъти — веднъж заради нея и веднъж заради мен. Но мъртвият си е мъртъв, предполагам. Ще ти вземат размерите за ковчега, преди да е изтекъл час, и Чарити непременно ще го украси с букет от изсъхнали плевели, както направи с Джеб и Кътър.

— Първо ще те пратя в ада, Стърлинг — процеди през зъби Данди, макар че вече не изглеждаше толкова уверен.

Люк се усмихна.

— Всяко нещо с времето си, Данди, но само един от нас ще се ръкува с дявола днес и бас държа, че ще си ти.

Двамата мъже се гледаха, всеки готов за действие, с ръка над приклада на оръжието си, а Чарити бе стаила дъх в тревожно очакване. Тя видя как ръката на Люк се стрелна надолу, после се изви нагоре в плавна дъга. В същия момент видя едно момченце, на не повече от три години, да се затичва на улицата точно пред Данди.

— Не! — викът се изтръгна от гърлото й и се повтори от обезумялата майка на детето.

Тя не можа да разбере как Люк успя да не убие детето. Пръстът му вече натискаше спусъка, револверът му бе насочен към сърцето на Данди, когато комарджията грабна детето и го вдигна пред себе си като щит. Люк измести малко, сякаш само от изненада, края на цевта така, че куршумът мина на сантиметри покрай момчето и мъжа.

Изстрелът на Данди беше съвсем напосоки, но сега той бе опрял цевта на револвера в тъмнокосата главичка на детето.

— Хайде, давай. Стреляй, Стърлинг! — като се засмя злобно, Данди отстъпи към една алея, а детето се гърчеше в ръцете му и пищеше за майка си.

Майката, обезумяла от уплаха за сина си, крещеше и дращеше, като се опитваше да се освободи от ръцете на друга жена, която отчаяно се опитваше да я спре. Люк и Чарити бяха замръзнали на местата си от страх Данди да не изпълни заканата си и да застреля момчето.

Щом Данди изчезна в алеята, те се втурнаха след него. Привлечени от писъците на детето, те го преследваха през лабиринт от задни улички, които гъмжаха от плъхове, минаваха покрай стреснати селяни и килнати бараки. Гонитбата ги водеше все по-близо до реката, докато едва не се блъснаха в хленчещото дете. То седеше сред купчина вмирисан боклук, на ъгъла на една колиба, изплашено, но иначе нищо му нямаше. Освободил се от товара, Данди вече не се виждаше.

— Накъде? — сърдито попита Чарити, защото отстрани я прониза болка.

— Натам! — Люк посочи на няколко метра един стар склад, допрян до рушащия се кей. Голямата врата тъкмо се затваряше и той хукна.

Раздвоена от желанието си да помогне и на Люк, и на детето, Чарити почти се засмя от облекчение, когато майката се спусна по алеята като разярена лъвица. Детето бе в сигурни ръце и Чарити хукна след Люк.

С извадени револвери те се промъкнаха в склада. Два изстрела веднага ги накараха да залегнат зад купа от увити в зебло бали.

— Добре ли си? — прошепна Люк.

Чарити кимна, като потисна внезапната нужда да кихне. Сухи бели снопчета се подаваха от покритите със зебло бали пред нея.

— Какво е това? — попита тя.

— Памук, складиран, преди да го откарат във фабриките — Люк помръдна, като заобиколи една щайга, за да погледне към вътрешността на огромния склад. Дори през деня на изкривените от времето греди тук-там висяха запалени фенери заради работниците, които складираха памука и го товареха на корабите. За момент го обърка запустелият вид на това място, но се сети, че е обедна почивка. Работниците бяха излезли, за да похапнат и подремнат през най-горещата част от деня.

Приличната на пещера сграда бе полупълна с памук, балите бяха подредени на височина на човешки бои на дълги прави редици. И някъде в това море от пух и зебло се спотайваше Данди.

— Стой тук! — промърмори Люк. — Наблюдавай вратата. И пази гърба си — добави той. — Не се разхождай, че вместо по Данди ще започнем да стреляме помежду си.

Тихо и предпазливо Люк пропълзя до края на реда. Той се затича към другия ред, едва избегна следващия изстрел на Данди и бавно започна да си проправя път към другия край на склада.

Междувременно Чарити се качи на купчината пред себе си, като вдигна малък облак прах. За нещо с толкова пухкав и мек вид, памукът бе удивително мръсен. Части от обвивката се закачаха за дрехите й, грубото зебло дереше ръцете й. Когато се качи отгоре и залегна върху най-горната бала, огромната купчина опасно се разклати.

Оттук виждаше по-голяма част от склада, само най-отдалечената бе в сянка. Видя и Данди, кацнал на една купчина памук като лешояд, който търси мърша. Като се закрепи, тя го взе на прицел, но тъкмо когато трябваше да стреля, я изненада едно кихане, което наруши прицела й. Тя изруга и се зарови в балата — един куршум профуча покрай ушите й. Тя дълго стаява дъх, притискаше се до балата и се молеше. Когато се осмели отново да надигне глава, Данди бе изчезнал.

Сега не виждаше нито един от мъжете, макар че долавяше тихи стъпки, които й подсказваха, че двамата се търсеха един друг. Отекнаха изстрели някъде по средата на сградата. Чарити зърна Люк, после и Данди, но и двамата бързо се скриха.

Когато се надигна да коленичи на клатушкащата се купа, забеляза главата на Люк предпазливо да се появява над купчина бали. Той я видя и направи въпросителен знак, сякаш я питаше къде е Данди. Чарити поклати глава. И двамата се огледаха напрегнали слух да уловят и най-малкия шум.

Внезапно над ръба на една щайга в другия край се появи като играчка от кутийка Данди, с вдигнат револвер. Със светкавична скорост Люк стреля и го изпревари. Данди се дръпна встрани, куршумът се заби в стената зад него и счупи фенера, който висеше над главата му.

В един момент Данди избегна куршума на Люк, но в следващия се оказа залян от запалена газ, заобиколен от пламнал памук, обхванат от пламъци. Пищеше, гърчеше се в агония, късаше си дрехите. Мустаците му веднага се опърлиха. Косата му приличаше на пламнала факла.

С разширени от ужас очи, Чарити гледаше втрещена. Това е невероятно! Пред погледа й плътта на Данди се топеше от лицето му като да бе восъчна маска и чертите му ужасно се разкривяваха с всяка измината секунда. Изведнъж горящите бали се срутиха под него, като го преобърнаха и заровиха под тонове пламнал памук.

Привлечена от ужасната гледка, Чарити не можеше да помръдне, не можеше дори да откъсне поглед от потресаващия кошмар, който ставаше пред очите й, и от гърлото й се изтръгнаха писъци. Едва когато започна да кашля и да я смъдят очите от пушека, осъзна каква опасност ги застрашава. Огледа се обезумяла, но нищо не виждаше през виещия се на кълба пушек.

— Люк! Люк!

Складът се бе превърнал в ад, сухото дърво и изпеченият на слънцето памук се подпалваха като пергамент. Пламъци лумваха наоколо й, прехвърчаха искри, които изгаряха дори въздуха, който дишаше.

— О, боже, Люк! Къде си?

После тя усети как ръцете му я дърпат, смъкват я надолу от тлеещата кула.

— Чарити! — той я хвана здраво, дори я прегърна за малко.

После я накара да коленичи и дръпна шалчето около устата и носа й, като взе револвера от вцепенените й от страх пръсти.

— Пълзи! — заповяда той дрезгаво и я блъсна напред.

Цяла вечност измина в този ад. Пламтящи валма памук и юта хвърчаха около тях и покриваха пода, като обгаряха дрехите и кожата им. Огънят протягаше пламнали пръсти да ги улови, заслепяваше ги, задушаваше ги и те не чуваха нищо, освен разгневения му рев. Продължиха, като се давеха и дишаха тежко. На два пъти Люк я дръпна и спаси от падащи горящи бали. Когато усети, че се отпуска и ръцете му, Люк отчаяно я заудря в гърба и задърпа косата и. Но тя не помръдваше.

Чарити не можеше да диша. Тялото й натежаваше. Обгърна я мрак. Тя усещаше как отпада, как се отпуска на земята. И повече нищо не помнеше.

Когато припадна пред него, Люк изпълзя до нея, но всеки дъх му струваше огромно усилие. С треперещи ръце я прихвана през кръста и започна да я дърпа, като се насили да продължи. Още няколко крачки. Още две. Къде ли е вратата? Трябва да е там. Непременно е там!

Тъкмо когато почувствува, че губи съзнание, усети как нещо го дърпа за раменете. Полъх свеж въздух се понесе над него и изпълни жадните му дробове. След едно последно тежко вдишване той се предаде на забравата.

Събраха се хора. Крещяха на испански, суетяха се наоколо и се опитваха да потушат пожара. Шум. Суетня! Най-после Люк усети, че нечии ръце го тупаха по гърба. От гърдите му се изтръгна раздираща кашлица.

Бавно, бавно съзнанието му започна да просветлява. Когато успя да си поеме дъх, Люк коленичи.

— Чарити! — дрезгаво каза той, като я търсеше с насълзени от пушека очи.

Тя се бе сгушила на една ръка разстояние, като повръщаше, плачеше и кашляше едновременно. Косата й бе опърлена и стърчеше на всички посоки, лицето и дрехите й бяха мръсни и миришеха на пушек — но тя бе най-великолепната гледка, която бе виждал някога!

Той разтвори обятия и тя се хвърли в тях, разтреперана и хълцаща.

— О, Люк! Мислех, че ще умрем! Наистина си мислех, че това е краят! — хленчеше Чарити с още по-дрезгав от пушека глас.

— И аз — пресипнало призна той.

Постепенно тя спря да трепери, но все още се бе вкопчила в него.

— Видя ли го, Люк? Видя ли какво стана с Данди? — запита тя тихо, а горещите сълзи заливаха лицето й. — Толкова ужасно бе!

— Видях — прегърна я той по-силно в опит да я успокои.

— Няма да забравя тази отвратителна гледка, докато съм жива. Защо, Люк? Защо? — тя въздъхна, потръпвайки. — Защо трябваше така да се случи? Толкова… толкова ужасяващо!

— Не знам, скъпа. Може би така е писано, няма да разберем причините. Спомняш ли си твоите видения?

Тя отново потръпна.

— Всичко се сбъдва, нали? — прошепна тя. — Точно както в съня. Данди с обезобразено лице, Кътър с прерязано гърло, Джеб с куршум в главата, макар че се целих в гърдите му.

— Да — Люк повдигна към себе си лицето й. По него се стичаха сълзи. — Може би това, което става, не е в наша власт, макар и да си мислим, че е така. Може би, само казвам може би, има по-висша сила, която направлява действията ни и възстановява справедливостта чрез нас. Съдба, или нещо такова. Предполагам, че са ставали и по-страшни неща.

— Нима е така? — зачуди се тя, изплашена от тая мисъл. Объркан колкото Чарити, той поклати тъмнокосата си глава.

— Ако имаш по-добро обяснение от това, че всичко става точно както твоето видение го предсказа, готов съм да те изслушам.

— Кога ще свърши всичко това?

— С последния, когото търсиш, предполагам.