Страст

20.

За известно време Люк се чувстваше нормално, макар че лявата му ръка го болеше, когато я движеше. Седнал зад Чарити, той бе преметнал ръката си през скута й, за по-удобно, и я бе положил предизвикателно близо до мястото, където се съединяваха бедрата й. Дясната му ръка, която държеше юздите, се допираше до ребрата й, като от време на време се отриваше в долната част на гърдите й, докато конят с мъка се движеше по пясъка.

Чарити не бе сигурна дали тези докосвания са нарочни или случайни, но нямаше да засяга сега темата, защото само щеше да го предизвика да й се подиграва. Всъщност тя започваше ясно да усеща колко интимно бяха седнали. От двете й страни дългите му здрави бедра се равняваха с нейните, а дупето й плътно се бе сгушило до предната част на панталона му. От прасците до раменете телата им сякаш бяха изваяни заедно, като две восъчни фигури, които се стопяват и сливат.

Люк бе извъртял леко главата си на една страна, за да направи място за шапката, която тя не смееше да свали от страх да не слънчаса, и всеки негов дъх гъделичкаше ухото й. Опитът й да се намести в по-удобно положение се оказа ужасна грешка. Щом започна да шава, тя усети членът му да се съживява и да я притиска отзад през дрехите. Очите й се разшириха и тя остана съвсем неподвижна.

Въпреки болката, която изтърпяваше, Люк се засмя и смехът му я разтърси.

— Уютничко, нали, мила — подразни я той.

— „Притеснено“ е думата, която ми хрумна — извъртя тя нагло.

— Лъжкиня. И все пак, ако бях на твое място, бих престанал да се въртя. Няма да е толкова изкусително и за двама ни.

Те продължиха за известно време, без да говорят, макар че Чарити почти чувстваше до слепоочието си усмивката, която играеше по устните му. При всяко вдишване тя усещаше миризмата му — една тревожно приятна смесица от мъжка пот и дръзка мъжественост. Когато зъбите му леко захапаха края на ухото й, тя едва не скочи от седлото.

— Стига! — изсъска тя, а цялата й лява страна излъчваше хладни удари.

— Просто проверявах дали си още будна — подигра се той.

— Е, дръж се прилично и ни насочвай в правилната посока, защото трябва да ти кажа, че тук съм напълно изгубена. Ако имаме някаква надежда да стигнем форта, заслугата ще е твоя, а не моя.

— Да, госпожо — духовито отвърна той и пак се засмя. Но не се смя дълго. Преди да измине и час, той вече тежко се отпускаше върху гърба й, а дишането му ставаше все по-затруднено. Бе трудно да се познае под палещото слънце, но Чарити смяташе, че и кожата му пари.

— Люк?

— Мммм? — попита той замаяно.

— Люк, искаш ли да спрем и да си починем малко?

— Ъхъ. Страхувам се, че ако сляза от коня, никога няма пак да се кача.

— Люк? Все още ли сме на прав път?

— Ммм… хмм…

— Сигурен ли си?

— Да. Слънцето е на запад от нас. Ще залезе след два часа.

Чарити се почувствува пълен глупак, че задава такъв глупав въпрос. Ако не бе толкова разтревожена, можеше да прецени това и сама. И все пак отговорът му, вместо да я успокои, я уплаши повече. Слънцето скоро щеше да залезе, а нощите в пустинята бяха почти толкова студени, колкото дните — горещи. Пътуването през нощта щеше наистина да е рисковано, но можеха ли да си позволят да спрат?

Люк бе казал, че ако слезе от коня, може би няма да може пак да се качи, а Чарити се съмняваше, че ще има достатъчно сила да го повдигне на седлото, дори и с негова помощ, ако все още е в съзнание. Освен това щяха да се изправят пред нови трудности. Пристигането им във форта щеше да се забави с няколко часа — ценно време, което можеше да означава живот или смърт за Люк. А трябваше да намери начин да запали огън за топлина и светлина през нощта — задача, с която преди се справяше Люк.

Въпросът да спират или не се реши малко преди смрачаване, когато Люк изведнъж се катурна на земята, като повлече и нея след себе си. За щастие, изплашеният й кон не хукна, може би защото клетото животно бе твърде изморено.

Както предполагаше Чарити, Люк изгаряше и не бе на себе си от треска. Когато се опита да се събуди, той измърмори несвързано и леко махна с ръка. Изнурена, обезумяла от тревога, тя искаше само да легне, където си е, да затвори замъглените си от слънцето очи и спокойно да се спомине в съня си. Но това бе изход за страхливците, а тя не можеше да остави Люк да умре, ако имаше някакъв начин да остане жив.

Като се изправи с мъка на крака, Чарити завърза конете и свали седлата им. После при последните лъчи на слънцето, които оцветяваха пясъка в лилаво и розово, тя потърси наоколо нещо, което може да гори, като внимателно оглеждаше за змии и гущери гила. Откри нещо, което наподобяваше изсъхнал кактус, бодливо и спарено, и няколко бурени от пелин, които завлече до набързо стъкмения им бивак.

После разгъна постелката, като подпъхваше и дърпаше, докато накрая успя да сложи неподвижното тяло на Люк върху нея. Като го остави за малко, — откри кибрита, хвърли сухите бурени на купчина и ги запали. Пламнаха веднага, но тя знаеше, че скоро ще изгорят. Отчаяно се нуждаеше от нещо друго за огъня, нещо, което ще гори през цялата нощ. Спомни см, че две от манерките бяха направени от дърво и покрити с брезент и бързо изсипа съдържанието им в две метални манерки, като се стараеше да не разлива ценната течност. Един бог знаеше къде и кога щяха да намерят още вода. С тока на ботуша си ги счупи и ги хвърли в огъня.

Нейният ангел — хранител, или този на Люк, сигурно й е шепнел в ухото, защото Чарити изведнъж си спомни, че и седлата им са направени от дърво, покрито с кожа. Това бе единственото нещо, за което се сещаше, че ще гори до сутринта. Без да се колебае нито миг, макар да знаеше, че каубоите и повечето мъже от Запада смятат седлата си за най-ценната вещ, тя довлече седлото на Люк и го хвърли в огъня. Ако по някакъв начин успееше да му спаси живота, той винаги можеше да си купи друго, но не можеше да си изпроси, заеме или открадне друг живот.

На разгорелия се огън тя свари няколко парчета сушено говеждо, като бъркаше и мачкаше, докато се получи бульон. Макар и трудно, успя да сипе отварата в пресъхналото гърло на Люк, а за да успее, бе положила главата му на скута си и масажираше гърлото му, докато той преглътне. Кожата му бе станала суха и сбръчкана, а силната треска бързо намаляваше течностите в тялото му. Като намокри едно парче плат, тя избърса лицето му, опитвайки се да охлади пламналата плът. Бе толкова горещ, че платът се изсушаваше само при допира.

Като свали превръзката от ухапаното място, откри, че е зачервено и разлютено. Обезумяла, сигурна, че раната се инфектира, тя я поля с почти вряла вода, колкото смяташе, че Люк може да издържи. После попи разръфаната плът и тя отново стана чиста. Като се съмняваше, че действията й са разумни, и знаеше, че ако Люк е буден, ще й забрани да го направи, тя колебливо положи уста върху раната. Събра малкото смелост, която имаше, и като се молеше за повече, на няколко пъти изсмука отровата, което трябваше да направи и преди. След това внимателно изплакна устата си, загря острието на ножа до червено, опърли разкъсаните краища на раната и пак я превърза. През всичките мъчителни грижи Люк не помръдна и това именно й подсказа колко зле беше той.

Тя направи всичко, което можа. А сега, по някакъв начин трябваше да облекчи треската. Като знаеше, че няма избор, и се надяваше да не го събуди, Чарити свали дрехите му. Единственото движение, което направи, за да я спре, бе, когато разхлаби колана на револвера. Макар и измъчван от делириум, той инстинктивно искаше оръжието му да е подръка.

Една по една, с толкова разтреперани пръсти, че едва успяваше да разкопчава, тя свали намокрените от пот дрехи. Като стигна до копчетата на панталоните, отвърна поглед и развълнувано промърмори.

— Моля те, не се събуждай сега, Люк, или няма да мога да свърша всичко!

Докато му издърпа панталоните, лицето й почервеня като неговото. „Глупаво е! — укори се тя. — Човекът е болен. Само ти си тук да му помогнеш. Стига си се правила на глупачка, продължавай!“

Макар че с Джони бяха женени от година, Чарити не бе виждала напълно голо мъжко тяло. Срамежливи, богобоязливи хора, каквито си бяха, тя и съпругът й бяха запазили чувство за приличие дори в уединението на своя дом. Никога не бяха се обличали, събличали или къпали пред погледа на другия. Любеха се винаги нощем — на изгасена лампа, Чарити, облечена в дълга нощница, а Джони се бореше пипнешком под диплите плат. За пръв път в живота си Чарити виждаше мъж, както го е майка родила — гол, уязвим и невероятно красив. Тя бе поразена. Седна на петите си и всяка друга мисъл изчезна от ума й, докато оглеждаше дългото слабо тяло на Люк. Долната част от тялото бе космата като горната. Черни косми растяха по мускулестите му крака, а гъсто валмо бе приютило отпуснатия му член. Косъмчета растяха дори по пръстите на краката му. Ръцете й сами се протегнаха да докоснат еластичното покритие от косми, а пръстите й се вплетоха в тях. О, небеса! Бе толкова меко, колкото изглеждаше.

Ръцете й шареха с разперени пръсти от единия до другия край на широките му гърди, преминаха леко по ребрата, раменете и усетиха скритата сила в тях. Когато той изстена и започна да се мята, Чарити се сепна. Изведнъж се сети, че трябва да се грижи за него, и се ужаси от безсрамния начин, по който го зяпаше, когато трябваше да се опитва да облекчи треската му. Обзе я чувство на срам, макар че дълбоко в нея се стаи грешен трепет.

Като обузда леконравните си мисли, тя взе влажната кърпа и продължи да я налага върху тялото му от главата до петите. Скоро не остана част от тялото му, която не бе докоснала, и с всяко докосване с кърпата все повече му се възхищаваше. Дори и краката му бяха хубави, а когато Люк спеше, членът му не представляваше заплаха. Докато ръцете й изучаваха тялото му, съзнанието й започна да приема великолепното чудо, което бе сътворил бог, като е създал мъжа. Люк наистина бе извънредно красив.

Сухият пустинен бриз захладня и й помогна в усилията. Не след дълго Люк започна силно да трепери. Макар че го придърпа много близо до огъня и го затрупа с всичките одеяла и други завивки, той така силно се тресеше, че зъбите му тракаха.

— О, Люк! Какво да правя сега? — запита тя, изпълнена със страх, но нито очакваше, нито получи отговор от изпадналия в унес мъж. Тъй като не знаеше какво друго да стори, тя се пъхна под завивките при него и прегърна треперещото му тяло, както бе направил той, когато й бе студено в бурята. През цялата дълга нощ се редуваха пристъпи на треска и студ.

Той мърмореше и говореше несвързано в продължение на часове. Неволно Чарити чу всичко — за уплахата на четиригодишното дете, изоставено от безсърдечната си майка, което я моли да не го напуска, за ужаса от онези дълги години в сиропиталището, оставен на благоволението на непознати, за болката от войната, за трудностите на живота му като наемен стрелец и за убийствената самота, която го разяждаше като язва.

Тя го държа през цялото време, говори му нежно, моли се за него и проля сълзите, които той не си бе позволил. Когато умората й надделя, Чарити заспа, главата на Люк нежно почиваше върху гърдите й, а пръстите й несъзнателно стискаха малката розова панделка — нейния знак на вяра и надежда, когато всичко изглеждаше изгубено.

— Не. Не си отивай — ръката върху извивката на бедрото й я стисна здраво и я задържа на място с повече сила, отколкото тя мислеше, че притежава след току-що изтеклата нощ.

— Люк, трябва да ставаме — тихо отвърна тя, като опита да се освободи от ръката му. — Слънцето изгря и трябва да намерим сянка — като не получи отговор и усети, че той само я придърпа по-близо до горещото си тяло, тя леко го разтърси. — Люк? Чу ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

— Остани! — промърмори той, а главата му се клатушкаше върху гърдите й. — Остани!

Безполезно бе. Чарити дори не бе сигурна, че Люк знае с кого разговаря. В трескавото си съзнание той пак бе четиригодишното дете, което моли майка си да не го напуска. Или молеше нея, Чарити, да не го напуска. Бе го разбудила само толкова, че да промърмори няколко слова.

Тя полежа още няколко минути, за да го успокои с присъствието си. После бавно го постави по гръб и изправи измъченото си тяло. Макар че бе още рано сутринта, жегата се усилваше. Скоро щеше да стане непоносима, заслепяваща и душна като в сърцето на ада. Трябваше да я избегнат — но как? Ясно бе, че Люк не е в състояние да пътува, особено в жарката топлина през деня. Ако изобщо продължат пътя си, ще трябва да е през нощта. Ако доживее дотогава…

С премрежени очи тя огледа наоколо. Изнуреният й поглед срещна само сухи храсталаци, кактуси и пясъци, пясъци… Ако имаше сили, щеше да седне и да поплаче. Но вместо това в нея се надигна луд смях. „Не мога да си позволя да плача — призна си тя с кисела усмивка. — Би било излишно хабене на течност.“

Като забеляза недалеч групичка по-високи кактуси, тя отиде да ги разгледа, а притъпеното й съзнание отхвърли нуждата от още сън, докато размишляваше как да оцелее в това пустинно място. Само изобретателността й я ръководеше и тя скоро направи малка импровизирана палатка, като разстла брезентите върху по-високите разклонения на кактусите. Направи същото и с одеялата от седлата и така осигури малко сянка и за двата коня.

Започна да тегли и дърпа одеялото, на което Люк лежеше, докато успя да го довлече под сянката на завития кактус. После се строполи до безчувственото му тяло, задъхана и изпотена от усилията. Тъй като знаеше, че все още не можеше да си позволи да почине, се насили да свари още един бульон от сушено говеждо, като си наложи да бъде търпелива и да се погрижи първо за Люк, после за конете и накрая за себе си.

На няколко пъти си обеща: „Ако се измъкна жива оттук, ще продам фермата и ще се преместя някъде, където е хладно, зелено и влажно, където дори не са чули за пясък. Кълна се, че ще го направя.“

Когато водата им опасно намаля и Чарити не смееше да я използува, за да охлажда силната треска на Люк, тя пак прибегна до отчаяни мерки, като изобщо не бе сигурна за резултата и не знаеше за рисковете, които поема, но разбираше, че трябва да опита нещо. С ножа си отряза големи парчета кактус и внимателно изтръгна месестата част. Като се молеше да не му стори повече зло, тя разтри влажните лепкави топки по тялото му и повтори процедурата, тъй като млечното вещество, изглежда, облекчаваше и не причини видими неблагоприятни последици.

Тя не можа да устои и се съблече по долна риза и обилно намаза със сока жадната си кожа, опивайки се от внезапната хладина, която последва, макар и за кратко. Никой нямаше да я забележи, а Люк бе все още в несвяст от треската, но Чарити дълго се колеба, преди да си позволи да остане по долни дрехи, и се постара да стои под малката сянка на задушната палатка, която бе направила.

През целия дълъг, жарък ден тя ту се опитваше да охлади тялото на Люк, ту заспиваше за малко. А от време на време насила сипваше по малко бульон между сухите му напукани устни, като се съмняваше, че това ще възстанови течностите, които Люк губеше от треската. Когато той бълнуваше несвързано и се мяташе, тя го държеше и му говореше нежни и безсмислени думи, за да го успокои. Голотата му престана да я безпокои, основната й грижа стана животът на двамата.

Накрая, подтиквана от силна и мъчителна жажда, която бе усещала досега, Чарити направи отчаяна стъпка, като съзнаваше, че може би излага непоправимо живота си на опасност. През целия следобед тя се бори с колебанията си дали е разумно, но млечният сок на кактуса мамеше като фар в бурна нощ. Загриза я страх, когато повдигна малко парче кактус към устните си. Още по-непреодолима нужда я накара да впие зъби в месестото вещество и свитите й устни засмукаха влагата от него.

Сокът се стече по езика й, после се спусна в пресъхналото й гърло. Безвкусно. Лепкаво. Влажно. Когато стомахът й прие дажбата, а езикът й не се наду и не пламна, тя опита пак, и пак. Вцепенена, тя седна и зачака съдбата си. След два часа сетивата й не бяха притъпени, не я свиваше стомах, по нежната й кожа не се появиха предупредителни петна. Напротив, чувстваше се по-силна, по-бдителна. Опита още малко. И пак зачака.

И накрая, със съзнанието, че я е изпробвала по най-сигурния начин, тя смачка месестата част на млечна каша. Изпълнена с трепет, нахрани Люк с нея, лъжичка по лъжичка, като през цялото време се молеше да не се окаже, че дава отрова на този смел и хубав мъж.

После легна до него, притисна го до гърдите си, а нежните й пръсти галеха черната му коса. „О, Люк! — молеше се тя, докато той лежеше безпомощен и трескав в прегръдките й. — Моля те, оздравявай! Моля те, не умирай! Не знам какво още да направя, за да ти помогна.“

Тя се събуди по-късно сред пурпурен здрач и хладен ветрец, който нежно подухваше. Веднага усети, че нещо се е променило, и само след миг замаяното й от съня съзнание схвана, че треската на Люк е преминала. Бузата му и ризата й под нея бяха влажни от пот, но останалата част от кожата му бе по-хладна. Макар че, когато леко го разтърси, той промърмори пак нещо несвързано и не можа да се събуди, дишането му не бе толкова тежко. Тъй като не разбираше много от болести, можеше само да се надява, че той оздравява, а не умира.

Но каквото и да бе, време бе да продължат. Нито те, нито конете щяха да издържат дълго без вода. С повече решителност, отколкото сила, Чарити приготви последното оскъдно ястие от кактус и говежди бульон. Успя някак си да се облече и да нахлузи дрехите на Люк през дългите му отпуснати крайници.

Докато опаковаше намалелите им припаси и оседлаваше коня си, Чарити си блъскаше ума как да качи отпуснатото тяло на Люк на гърба на коня, защото, колкото и да се стараеше, не можеше да го събуди. Тъй като неговият кон трябваше да се щади заради ранения преден крак, налагаше се и двамата да яздят кобилата й и бе по-добре да я възседнат, а не да го преметне на гърба й.

Накрая тя просто седна на земята между разтворените крака на Люк, завърза дългите му крака за нейните, изправи го седнал зад себе си и завърза и двамата през кръста с въже. Придърпа ръцете му около гърдите си и завърза китките. След няколко мъчителни опита успя да застане с товара си на колене и след по-продължителни и тромави напъни се изправи на крака. Зад нея, отпуснал се тежко върху крехкото й тяло, Люк представляваше непосилен товар. Стъпка по стъпка, несигурно и предпазливо, с опасност да се проснат всеки момент по очи, Чарити приближи кобилата. Като накара обърканото животно да коленичи, и с Люк на гърба си като гигантска сянка, тя успя да затътри и двамата на седлото и да придума настръхналата кобила да се изправи на крака.

— Добро момиче — похвали я тя и я потупа по шията, докато кобилата се бореше с двойния товар. — Изведи ни в безопасност и ти обещавам всичката зелена трева и вода, които можеш да погълнеш.

Яздиха цялата нощ. Чак при изгрев-слънце Чарити въздъхна с облекчение, защото бе сигурна, че вървят в правилна посока. Тя просто налучкваше пътя в тъмното и се молеше да се движат на запад към реката, а не по-навътре в пустинята.

Клетата кобила се тътреше и едва влачеше копита през пясъка. И на Чарити не й беше много по-добре. От тежестта на Люк, отпуснал се върху гърба й, й се струваше, че ще се счупи на две. За щастие треската не бе пламнала отново, но той не дойде в съзнание. През цялата нощ пъшка и мърмори и едва не ги събори на земята, когато започна да се мята. Чарити изразходва всичките си сили, за да го задържи изправен, и всичкото си търпение, за да го успокои, когато се въртеше.

Почти заспала на седлото, тя изненадана примигна, когато кобилата изведнъж се оживи. Стъпката й бе станала определено по-бодра, животното изцвили силно и внезапно се втурна в тръс, от което Чарити едва не изпусна юздите от вцепенените си пръсти. Жребецът на Люк, който вървеше вързан след тях, също заприпка и широко разтвори ноздри.

— Какво има, за бога? — зачуди се на глас Чарити и се хвана здраво, защото и двамата се друсаха силно. Опита се да успокои кобилата, но тя не се подчини и Чарити отстъпи, като я остави да препуска.

После на хоризонта зърна зеленина. Бе сигурна, че й се привижда и не посмя да се надява да е вярно, докато тук-там в пясъка не започнаха да се виждат тревички. Едно дърво, после още едно. Цветен храст. По-гъста трева. Цяла редица дървета. После, преди да се опомни, конете се спуснаха по обрасъл с дървета склон и спряха до колене във вода!